Извънкласно четене

Глава двайсетаОпасни връзки

— Северозапад — ето от коя посока на света сияе слънцето на нашата империя, каквото и да твърди географската наука. Тъкмо натам, към водите на Балтика, ще се устремим ние с господин вахмистъра на конната гвардия — да се сгреем от лъчите на милостта на Нейно величество. Аз, разбира се, не съм „херувимче“, нито „бисерче“, както нарича сина ви Нейно царско величество, но току-виж и на мен ми се паднала някоя награда покрай радостните събития — Прохор Иванович се усмихна смирено. — Дали ще е кръстче или звездичка, но най-скъпа ще ми е ласкавата дума от майчицата.

— Несъмнено е така! — горещо го подкрепи Алексей Воинович. — Благосклонната дума на монарха е най-добрата награда за благородния човек. Най-скъпата реликва на нашето семейство е собственоръчно написаното височайше изречение на признателност към Митридат. „Вечно признателна. Екатерина.“ Ето. Пазих го до твоето завръщане. — Таткото благоговейно извади от шкафчето бележката с написаното от царицата и я подаде на сина си.

Митя я повъртя в ръце и я прибра в джоба си. На стената ли да я закачи?

— Но и веществените знаци на августейшата милост също носят радост — продължи татко му. — От все сърце моля да предадете най-горещата ми признателност на Нейно величество за изпратените с ваше превъзходителство жълтици. Не парите са скъпи, а августейшото внимание.

— Ще предам, ще предам — тайният съветник кимна благодушно и се почеса под черната перука. — И вашата молба за позволение да придружавате сина си също ще предам. Защо не? Къде се е чуло и видяло децата да бъдат отлъчвани от родителите им. Нищо, княз Платон няма още дълго да си играе с човешката природа и християнските правила. Бъдете сигурен. Разполагам с проверени сведения по този въпрос.

— Нима? — зарадва се таткото и се спогледа с мама. — Ах, душичке, би било такова щастие!

Тя му отвърна с лъчезарна усмивка и доля чай на госта.

— А ето го и големия ни син — каза. — Поклони се, Ендимиоша, на господин тайния съветник. И на брат си се поклони.

Татковият камериер Жорж тъкмо въведе в гостната Ембрион — бяха го събудили все пак заради завръщането на Митя.

Беше сресан и нагизден в най-хубавите си дрехи и държеше ръцете си по шевовете.

— Моли Митя да не те забравя, да не те лишава от покровителството си — заповяда му мама. — От него сега ще зависи твоето щастие.

Ембрион така и направи. Поклони се едва ли не до пояс, нарече го „Дмитрий Алексеевич“ и му говори на „вие“. Митя се заслуша в сърцето си — дали няма да трепне братското му чувство. Но то не трепна.

Маслов се прозя и се прекръсти.

— Охохохоу. Наближава все пак полунощ. Благодаря, скъпа Аглая Дмитриевна, за чая. Много е хубаво вишневото ви сладко. Ще ида да си полегна. Едва ли ще заспя, мъчи ме старческото безсъние. Ще си почина малко в завивките. Ако е рекъл Господ, ще дремна час-два. А утре рано-рано с Митя ще се качим на шейната ми, ще шибнем конете и ще литнем за Питер.

— Вие ли ще ги шибнете? — изненада се Митя.

Спомни си и едно друго шибване и леко се изчерви. Дали ще стане дума за този казус по пътя, или не?

— Аз, миличък, аз. Обичам да карам тройка, че да ми звънкат звънчета, че да подсвирвам на конете. Защото аз не съм някой немец, руски човек съм, и то от най-обикновените. Баща ми държеше сарачница, пък аз се издигнах до таен съветник. Но не се срамувам от корените си. И не прикривам бедния си произход с претенции като някои парвенюта. Обичам да пътувам ей така, без прислужници. Много хубавичко ще се повозим, Митрий, ще видиш. Ще ти хареса.

Не, на Митя никак не му хареса.

— Какво, и охрана ли нямате? — настръхна той.

Прохор Иванович се засмя:

— За какво му е охрана на охранителя? Не бой се, щом си с мен, никой няма да те закача.

— Ами разбойниците? — попита Митя, като мислеше не за разбойниците, а за Великия маг и неговите рицари. — Дето шетат из горите.

Тайният съветник не се уплаши от разбойниците. Каза:

— Няма страшно, ако Господ ни пази, нищо няма да ни се случи.

Какво лекомислие.

И се разотидоха по спалните. В гостната останаха само татко и мама — да си помечтаят двамата за бъдещото щастие.

На Митя не му се спеше. Щом остана сам, той се притесни още повече.

Да пътува заедно с Маслов до Петербург? Как не! Да е с Данила, няма страшно, но тоя мухльо дали ще го защити, ако стане нещо? Колко ли Авраамови и Фаустови братя има между Москва и Петербург? Кой знае кога до тях ще стигне вестта да не закачат „дяволчето“.

Трябва да разкаже на тайния съветник за Ордена на сатаноборците. Ами да! Щом е такъв враг на масонството, той е на ход. Щом е преследвал добрите масони, нека сега преследва лошите. И лично Великият маг ще му е доста по-интересен.

Татковият Жорж (наречен също Егорша) и Малаша бяха отвели Митя в спалнята. Докато го водеха, се караха кой да съблече малкия господин, но той отпрати и двамата и им каза: сам.

Тъкмо си свали кафтана и мислите го връхлетяха — първо тревожните, после по същество.

При Прохор Иванович, още сега!

Взе отново да си облича кафтана и от маншета на ръкава му изпадна някакъв хартиен правоъгълник.

Какво е това? Реликвата на владетелката ли? Не, тя е в джоба му.

Ах, да, дето Данила му го даде. За спомен.

Писмото от Великия маг — това беше. Точно то му трябваше, нека Маслов не си мисли, че това са детински фантазии.

Митя разгърна листа, за да го прочете още веднъж, вече със собствените си очи. Но още преди това погледна красивия печат отдолу. Така значи изглеждал Знакът на Секновението. На пръв поглед — цвете, подобно на маргаритка. Но ако се вгледаш, не е никаква маргаритка, ами два кръста с удебелени, заоблени краища: обикновен кръст и един полегат, диагонален. Значи за Великия маг дяволските дамги били такива. Странно!

Понечи да чете, но отново погледна печата. Някъде вече беше виждал това червено цвете. На едно особено, неподобаващо за цвете място.

И му се яви видение: бял задник със синкавочервени ивици от камшика, а на опашката — игривата маргаритка.

Ах!

Кафтанът сам се свлече от ръцете му на пода. А Митя усети как коленете му омекват и едва-едва е огънати крака успя да стигне до стола. Рухна върху него.

О Пресветли Разуме!

Тайният съветник Маслов не от содомитски разврат имал на срамното си място знак, сгрешил беше инквизиторът Мартин. Ясно е вече защо Прохор Иванович последен от придворните въпреки модата носи перука. Кои са белезите на Луцифер? То се знае: рогата и опашката. Точно те се „отсичат“ на Великия маг. Някъде на темето или на тила, под косата, Маслов трябва да има още два такива знака — от отсичането на рогата.

Но тогава какво излиза? Че Великият маг не е Метастазио?

И главният сатанофаг иска да унищожи Митя не заради подслушването от дворцовата камина?

Защо тогава?

С какво царският възпитаник не е угодил на началника на Секретната експедиция?

Много просто, сам си отговори Митридат. Причината е точно в тая маргаритка. Видял е нещо, което никой не бива да вижда. Сигурно тайният съветник е решил, че момчето е образовано и умно не за годините си… Не, това е прекалено ласкателно. Не е работата в Митиния ум. Маслов се е уплашил, че детето ще започне да приказва наляво и надясно каква украса има държавникът на задника си. Който не е чувал за знака на Секновението, ще се посмее и ще забрави, но ако слухът за пикантната странност на секретния началник стигне до някой, който е сведущ, тогава край с Маслов. Не е шега работа: охранителят на августейшата сигурност — главатар на таен орден. Гонителят на свободните зидари — най-таен масон! Тогава Прохор Иванович няма да може да отърве кожата.

Никога досега мисълта на Митя не бе работила така бързо, дори при математически изчисления.

Колко бил хитър Маслов, колко бил предвидлив! Разтурил е всички ложи, но е укрепил своя орден. Събирайки по поръчение на императрицата сведения за тайни дружества, сигурно е проучвал кой от участниците може да му е полезен.

Полезен за какво?

То е ясно за какво. Нали Фандорин каза какво искат лъжемасоните — власт.

Митя се почеса по темето. Нещо не се връзваше.

Как може някой си Прохор Иванович, син на сарач, да получи власт над Руската империя?

Може.

Ако не самият той се възкачи на трона, ами сложи някоя марионетка и започне да й дърпа конците.

А марионетка има и тя се нарича Наследника. Той нали май е бил член и на „Среднощна звезда“, откъдето Великият маг набира нови членове? Нейно Величество му бе заповядала да напусне масоните и той я бе послушал, напусна ги. За да отиде при други, още по-тайни от предишните.

Сега е ясно защо италианецът каза, че Маслов залага на Наследника. Че на кого другиго да залага?

Ето я властта — абсолютната, защото сатанофагите се подчиняват на своя водач сляпо, без да разсъждават!

Наследника може да има в ордена колкото си иска високо положение — на Фаустов брат, дори на член на Капитула, това нищо не променя. Заповедта на неведомия маг за Негово височество е Слово Божие. Каквото каже Магът, това ще стори Наследника — в името на Справедливостта и Доброто.

Ако Наследника добие короната, той непременно ще си вземе за съветник господин Маслов — единствения придворен, който се отнася с почитание към изпадналия в немилост. И тогава новият цар ще се оплете в двойни мрежи.

Да допуснем, че получи от Великия маг депеша с напълно немислими, противоречащи на разума предписания. Примерно, да изпрати руската армия да щурмува Алпите или да превземе Индия. Какъвто и обет за послушание да си дал, пак ще се усъмниш. Негово величество ще извика верния си съветник Маслов и ще го попита: „Ти какво мислиш по въпроса?“ И той ще му отговори: „Превъзходна идея, ваше величество!“ И на това отгоре ще му представи обосновка.

Какво по-съвършено кукловодство?

Значи затова Маслов толкова бърза да събори Фаворита! Не опира до самия Зуров, а до възцаряването на августейшия Внук. Ако това стане, край на всички проекти на Великия маг!

Но… рано или късно това бездруго ще се случи. На какво може да се надява Маслов? Екатерина презира своя син и за нищо на света не би му предала скиптъра. Виж, ако тя умре скоропостижно, преди да обнародва завещанието си, тогава е друго.

И на Митя му домъчня за клетата дебела баба. Най-близките й хора й желаят смъртта, само че партията на Внука по-бавно, а партията на Сина по-бързо.

Първата партия, водена от коварния Еремей Умбертович, едва не постигна целта си. Попречиха им провидението, рицарят Митридат и покойната Аделаида Ивановна.

Как падна, милата, дори не успя да изджавка! Невинна жертва на човешки страсти.

Ох!

И мислите на Митя препуснаха още по-бързо.

Всъщност защо хрътката започна да се гърчи веднага след като си близна от винената локвица? Нали отровата на италианеца беше бавно действаща? Аделаида Ивановна трябваше да има време и да се наджафка, и да се наскимти до насита! Ето го странното нещо, което бе доловил Данила, когато чу разказа за неуспешното отравяне.

И какво излиза значи? Че ако беше изпила тинктурата, богоподобната Фелица също щеше да предаде Богу дух в гърчове и нечленоразделност? Хубав заговор щеше да има секретарят, в резултат на който вместо Внука на престола да се възкачи Наследника! Какъв подарък за Маслов!

Или това не е никакъв подарък?

Прохор Иванович май не се изненада особено, когато Митя му разправи за подслушания разговор. По-скоро се зарадва, че има свидетел и че сега може да притисне капитан-поручик Пикин. Дали пък вездесъщият таен началник не е знаел за комплота? Той има шпиони навсякъде, да не говорим за покоите на Зуров.

Ами ако е направил следния номер, който е напълно в неговия стил. Вместо една подмяна да е имало две: Пикин сменя шишето с тинктурата с друго, с отрова, а Маслов, като знае за това, на мястото на неговото шише слага свое, също с отрова, но не бавна, а бърза и най-вече предизвикваща парализа на езика? Горката Аделаида Ивановна падна, подбели очи, зина, но не издаде нито звук! На медицински език това се нарича парализа на гласовия механизъм. И Нейно величество щеше да има същия.

Далеч, много далеч стигна Митя в догадките и предположенията си, но пък всичко съвпадаше прекалено точно.

Нима Маслов не се държа странно, когато кученцето издъхна, а всички се суетяха около изплашената царица? И той трябваше да е там, охранителят на августейшата персона. А се втурна към Митя и го попита дали случайно е счупил шишето, или е знаел за отровата? Прекалено е проницателно!

Ако императрицата тогава беше изпила отровата, при Маслов всичко щеше да мине като по мед и масло. (Митя, без да иска, се усмихна: какъв чудесен каламбур, жалко, че Данила не е тук да го оцени.) Партията на Внука е объркана, защото е очаквала друго действие на шишето — не парализа на говора, а бавно угасване. А към Гатчина от началника на Секретната експедиция щеше да потегли пратеник с писмо. В смисъл: Ваше Величество, царуването е сервирано. Побързайте за столицата с напудрените си батальони!

Подобни услуги не се забравят.

Какво чудно има тогава, че за Великия маг Митридат Карпов е същински Сатана? Най-напред провали превъзходно подготвения план, а после разкри и главната тайна на Маслов? Как да не го унищожи човек? Струва си да плати всяка цена. Само да е бързо, „без никакво съмнение“ и „най-вече без да се влиза в разговор с него“, инак не дай Боже, току-виж издрънкал за маргаритката на някого, дето не трябва!

Я как се е паникьосал, лично дойде да го търси. Сигурно по собствена инициатива. И е ясно, защо е сам. Прекалено изтънчена е тая работа, деликатна, не търпи свидетели. Няма съмнение, че малкият спътник на Прохор Иванович нямаше да стигне до Петербург. По пътя непременно щеше да му се случи някоя неприятност: или щеше да падне от шейната и да си счупи врата, или щеше да се отрови в някоя странноприемница с лоша храна. Колко му е. Дето се казва, всичко се случва.

Клетият Фондорин! Колко се е заблуждавал, като е смятал, че е довел приятеля си на безопасно място! Горката Павлина! Жертвата й ще излезе напразна.

А най-много трябваше да съжали себе си. Неслучайно Малаша е предричала на възпитаника си кратък живот.

Едно време малкият Митя си мислеше, че неговата спалня е най-сигурното убежище на света, а сега той седеше в нея и трепереше, страхувайки се да погледне към ъглите, където се бяха събрали тъмни, страшни сенки. Единствената свещ на масата гореше бледо, равно, като над покойник.

Ами ако Маслов не изчака заминаването, помисли си изведнъж Митридат. Защо да си навлича подозрения? Те да му поверят като на отговорен човек детето, а той да не го опази. Нейно величество ще се ядоса, тя и без това не е много благосклонна към охранителя си.

Друго си е, ако малчуганът без късмет си отиде скоропостижно, още под бащиния покрив. Тогава какви упреци към Прохор Иванович?

И тъкмо му хрумна тази най-ужасна от всички мисли, когато вратата тихо изскърца и започна да се открехва.

Трябваше да пусне резето! Не се сети!

През пролуката се подаде глава, в тъмното не можеше да се види чия точно. Но отгоре и отстрани този предмет беше черен, провиснал: перука е букли. Той е!

Като видя, че момчето още не си е легнало, Маслов престана да се спотайва. Отвори вратата докрай и влезе.

— Не можеш да заспиш ли? — нежно попита той. — Да не говорим пък за мен, стария човек. Все мисля и премислям. Да поседнем, да побъбрим?

Притвори вратата, затули я с гърба си и пусна резето — тази потайна маневра си пролича от тихото щракване.

Може би някое друго момче е по-пъргав разум или по-храбро, щеше да измисли нещо друго, но Митя постъпи просто както повелява природата: писна колкото му глас държи. Без думи, но много силно.

Горе-долу така:

— Иииии!

И така:

— Ууууу!

А освен това така:

— Татееее!!

Прохор Иванович провеси мопсовата си челюст, но за казване нищо не каза. Дори и да се беше опитал, едва ли щеше да излезе нещо при тоя шум.

Домашните надойдоха и задумкаха по вратата. Митя чу гласовете им, веднага спря да крещи нечленоразделно и премина към смисленото:

— Тук съм! Насам!

Маслов какво да прави? Дръпна резето и им стори път. В спалнята нахлуха и Жорж, и Малаша, и татко, и мама, и още някой, не беше ясно кой.

— Какво… какво става? — извика Алексей Воинович. — Какво ти е, синко? Да не си сънувал нещо?

Но изведнъж видя нощния посетител на Митя и млъкна.

— Ва… ваше превъзхо… Какво има?

От разперените в недоумение ръце на тайния съветник беше ясно, че се кани да лъже, но Митя го изпревари.

Втурна се към татко си.

— Няма да тръгна с него! Той е Магът!

— Е, да, сънувал си — усмихна се татко. — Какъв маг? Та това е…

— Великият! От тайния орден! Той иска да ме убие!

И започна да обяснява, но понеже много се вълнуваше, мислите му скачаха и татко му само примигваше, но нищо не можеше да разбере.

Затова пък Маслов разбра.

— Вън! — махна той към слугите. — Не ви е тук мястото! Само да ви видя, че подслушвате, ще ви пратя на каторга.

И отново пусна резето, само че сега съвсем явно.

— Гледайте, гледайте! — завика Митя на родителите си. — Той вече дори не се крие! Кажете му да си махне перуката! Там под косата си има знаци! Той е заговорник!

— Не вдигай толкова шум! — мама запуши уши. — Това е непоносимо! Утре ще имам мигрена!

Отвори вратата и излезе — това е. А Маслов, тоя злодей, пак — щрак резето.

Цялата надежда сега беше в татко.

— Какви ги приказваш, душичке? — смутено измърмори той. — Какви знаци? И защо наричаш Прохор Иванович заговорник? Как можеш?

Е, как да му обясни така, че да го разбере и да му повярва? И то в присъствието на тоя!

— Ето, четете! — възкликна Митя и подаде на баща си писмото от Великия маг.

Алексей Воинович се надвеси над свещта и зачете.

А Прохор Иванович каза с въздишка:

— Не съм те преследвал напразно, приятелче. Прекалено си досетлив. Ако беше някой по-простоват, можеше да те оставя между живите, но сега уви. Няма как.

От тия думи татко изтърва писмото. Едва ли бе успял да го дочете, камо ли да го разбере.

— Какво говорите, ваше превъзходителство?! Та това е синът ми!

Лицето на Прохор Иванович се промени по много особен начин: погледът му заблестя спокойно и властно, челото се изглади и дори провисналите кучешки бузи сега вече не изглеждаха смешни, а изпълнени е воля и величие.

— Твоят син е смъртно болен — каза Великият маг на секунд-ротмистъра в оставка със суров, не търпящ възражение тон. — Останало му е да живее съвсем малко. Та той умира, нима не виждаш? Не е по силите ти да го спасиш, можеш само да се заразиш от неизлечимия недъг. Ако не се отдалечиш, и ти ще си идеш.

Алексей Воинович ужасно пребледня.

— Но… Аз нищо не разбрах! Някакъв си маг, някакви си знаци… Ваше превъзходителство, умолявам ви! С какво съм ви… сме ви разгневили?

— Ти си глупав, Карпов, и затова си щастлив. Седни — Маслов леко побутна таткото в гърдите и той заотстъпва, след което седна на леглото. — Само затова мога да ти подаря живота. И не само да ти го подаря, а да те издигна до такива висини, каквито дори не си сънувал. Знам, върхът на твоите мечтания е да услаждаш похотта на една полумъртва баба. А аз мога да ти дам несъизмеримо повече. Имам нужда от доверен помощник. Безименността е полезна в най-различен смисъл, но понякога е изключително неудобна. Човек не може да повери всичко на обикновените слуги, така може и да се издаде…

— Аз… пак нищо не разбирам… — изломоти Алексей Воинович.

— Ами много добре. Нямам нужда от някой много ококорен, той или може да ти поднесе измяна, или да изтълкува някоя мисъл неправилно. А на теб ще бъде отредена ролята на мой лост, чрез който ще задвижвам разни машини. Ще бъдеш единственият жив, който знае за знаците, и дори само това ще е достатъчно, за да те извиси над останалите.

— Татко, не го слушайте, той ви мами! — извика Митя, за да може родителят му колкото може по-скоро да се съвземе. — Не сте единственият, който ще знае за знаците по тялото му! Знае ги и Мартин, глухият екзекутор! И щом Маслов ви лъже за това, значи всичко останало също е лъжа — само за да ви баламоса!

Тайният съветник погледна Митя и се усмихна.

— Клетият Мартин Изповедника. Той умря, Митюша. Същата вечер, когато така неуспешно разпитахме Пикин. Мартинушка пийна малко развалена водка и предаде Богу дух. Ако освен глух, беше и ням, всичко щеше да е наред. Но така, нали разбираш. Защото ти си ни умник. Как се досети онази вечер да не се прибереш и да избягаш от Питер.

Значи ето от какво се е уплашил най-много — сети се Митридат. Че още същата вечер съм изчезнал. Не знае за изгонването от Едем! Откъде да знае? Помислил си е, че всичко съм разбрал и съм побягнал от него, от Великия маг. Излиза, че Пикин тогава ми е спасил живота, като ме е изхвърлил през прозореца?

— Аз не съм чудовище, но съм натоварен с голяма мисия — продължи Прохор Иванович. — Толкова хора вярват в мен, и то какви хора, не като твоя татко. Светли умове, радетели за Отечеството. Като се заловим за работа, планини ще обърнем, реките ще накараме да потекат нагоре. И не щеш ли — ти. Аз познавам хората си добре, през дългата си служба съм ги изучил. Ти имаш таланта от числата да извличаш корен, а аз мога да правя същото с хората, виждам всекиго чак до корена му. Теб също те виждам. На теб главата ти работи, но ти липсва мъдрост. И никога няма да помъдрееш, защото душицата ти е слаба. Има в теб едно гнило нещо, което за красота бива наричано жалостивост. Не си способен да се подчиняваш, без да мислиш. Заради теб голямата мисия може да погине. Сам прецени — може ли да живееш? По никой начин.

Като говореше това, тайният съветник гледаше Митя и не вцепеняваше таткото с магнетичния си взор, та сигурно затова Алексей Воинович превъзмогна магията и започна да се съвзема.

— Не успявам да догоня с мисълта си това, което казвате — възкликна той, изтича до сина си и го прегърна, — но виждам, че желаете гибелта на Митридат. Смилете се над детето! Или сразете и двама ни!

Каза го и си съдра ризата, сякаш да подложи гърдите си. Никога татко не е бил толкова красив, както в този миг.

Маслов обаче не се възхити от родителската саможертвеност и равнодушно сви рамене:

— Внимавай. На мен ми е безразлично единия ли ще очистя или и двамата. Но не ставай по-глупав от това, за което те смятам. Вместо да се лишиш от всичко, по-добре е да загубиш една част. Защото имаш и друг син, нали. Решавай, Карпов. Нямам време да разигравам театро. Ако желаеш да умреш, ще умреш. Ако искаш да живееш, ще дойдеш с мен в Питер. Ще вземеш жена си и големия си син. Първоначално ще ти издействам чин на статски съветник и за спомен за възпитаника на царицата — хиляда крепостни. За утеха. Но това е нищо. Скоро ще настане едно събитие, след което моят помощник ще получи всичко, което пожелае — ако ще титла на граф, ако ще — министерство. Само трябва да ми служиш вярно, да не лицемерничиш.

— Титла на граф? — повтори Алексей Воинович. — Ми… министерство? — и изведнъж престана да е красив.

— Да. Или смърт. Избирай.

Татко все още притискаше сина си, но някак разсеяно, без предишния плам.

— Но… какво ще кажа на жена си, която е родила това дете в мъки?

Погледна Митя отгоре — плахо, сякаш той не беше жив човек, а мъртвец.

Маслов махна с ръка.

— Доколкото можах да опозная жена ти, можеш да й наприказваш каквото и да е. Подир месец тя няма дори да помни, че е имала двама синове, а не един. О, твоята Аглаюшка ще си намери занимавки в Санкт Петербург.

По лицето на Карпов-старши рукнаха сълзи.

— Бог ми е свидетел, аз ти бях осигурил закрилата на най-нежен баща, но какво мога да направя? — разрида се той и прегърна сина си. — Нали чу какво казва негово превъзходителство, ти бездруго си обречен. Така че не бъди коравосърдечен, не ми късай сърцето. Помисли за майка си, за брат си, за любящия си баща в края на краищата!

И Митридат разбра, че наистина е обречен, този път окончателно и безвъзвратно. И се разплака. Но не от страх, а от непоносима печал.

Татко разтвори прегръдката си и отстъпи встрани. Внимателно посегна и погали сина си по главата.

— Клето дете! Ти не си виновно за нищо. Право казват, че рано съзрелият талант не живее дълго. Плачи, плачи! Ах, как нашият разсъдък не може да предотврати подготвените за нас удари на Фортуна и още по-малко може да ни утеши!