Извънкласно четене

Глава шестнайсетаБригадирът

— Дмитрий, ще е безнравствено, ако продължаваш да мълчиш за причините, поради които си избягал от Петербург — строго рече Данила още щом каретата се отдалечи от площада.

Митя беше коленичил на задната седалка и гледаше през прозореца поручика гатчинец, който броеше парите, получени за шпагата, мрачния Пикин, който стоеше сам, наметнал плаща върху ризата, и жадно пушеше дългата си лула. Не изпровождаше с поглед каретата, а бе забил поглед в земята.

— Не съм те карал да бъдеш откровен — продължи Фондорин с все същия решителен тон, — но съгласи се, че след случилото се имам право да получа отговори на някои въпроси. Първо: кой е споменатият от капитан-поручика Еремей? Второ, защо за теб е обещано възнаграждение и както личи от всичко — доста голямо? Трето: какво си правил в Петербург самичък, без родителите си? Четвърто…

Въпросите му бяха точно дванайсет, изброени в строга логическа последователност, от което следваше, че отдавна са вълнували Данила.

— Простете ми потайността, мой почтени приятелю и благодетелю — виновно каза Митридат. — Тя беше предизвикана съвсем не от недоверие към вас, а от нежелание да ви въвличам в тази недоизяснена, но опасна интрига.

И разказа на своя спасител всичко като на изповед, без да усети, че се е заразил от горския философ с навика да се изразява със сложни фрази.

Фондорин от време на време му задаваше уточняващи въпроси, а след като го изслуша доста мълча — обмисляше чутото.

— Разказаното от теб е толкова заплетено и объркано — каза накрая, — че ако позволиш, ще се опитам да осмисля същината му, а ти ще ме поправиш, ако сбъркам някъде. И тъй. В законите за престолонаследието в Русия още от времето на Пьотър Велики няма яснота. Владетелят има правото да определи свой приемник по собствена воля, без да се съобразява с династическата йерархия. Както знаем, по ирония на съдбата самият Пьотър не е успял да посочи свой приемник — починал е, без да произнесе нечие име. Оттогава не правото, а силата възкачва монарсите на престола. И първата Екатерина, и вторият Пьотър, и Анна, и невръстният Йоан, и Елисавета, и третият Пьотър, и Екатерина Втора са се възкачили на трона не по закон, а по силата на произвола. Нищо чудно, че в обкръжението на Фаворита се е зародил проект да се игнорира естествената поредност на престолонаследието и приемник на императрицата да стане не Сина, който е известен с ината и глупостта си, а Внука, който поради младежката си възраст и мекия си характер ще се превърне във восък в ръцете на своите приближени. Очевидно завещанието във връзка с това вече е изготвено, но предпазливата Екатерина засега го пази в тайна и както й е присъщо, изчаква удобния момент. Но, дето се казва, мъртвите глас нямат. Ако тя самата още приживе не предаде скиптъра на Внука си, щом склопи очи, в столицата ще се яви Павел начело на напудрената си войска и ще заеме трона със сила. Тогава всичките му преследвачи и зложелатели ще си изпатят, най-вече Фаворита и неговите приближени. Твоят приятел Еремей Метастазио е умен и много добре разбира, че времето не чака. На всичко отгоре скудоумният Платон съвсем се е побъркал от страст и е решил сам да реже клона, на който седи. Ако не днес, то утре неприятелят на Зуров — Маслов — ще разполага със сигурни доказателства за неверността на Фаворита, и тогава край на шансовете за Негова светлост. Затова италианецът е решил да съкрати земните дни на императрицата. Тя трябва да умре по-скоро, докато Зуров е още в силата си, но да умре не внезапно, а след боледуване, за да има време да утвърди Внука си като държавен приемник. Точно затова им трябва бавнодействащата отрова. Правилно ли съм разбрал последователността и смисъла на събитията?

— Точно така! — възкликна Митя. — О, колко точно. Чак сега интригата на Метастазио ми се разкрива в пълната си яснота!

— Така ли? — скептично поклати глава Данила. — На мен обаче нещо не ми достига да си изясня нещата докрай.

— Кое е то?

— Засега не знам. Трябва хубавичко да премисля всичко. Виж какво, скъпи ми приятелю, нека не бързаме да стигнем в Москва. Първо, необходимостта от бързане отпадна, защото никой вече не ни преследва. Второ, аз обещах да те заведа при Павлина Аникитишна, а тя пътува по заобиколния път и ще пристигне при чичо си най-рано след два-три дни. Трето, в разказаната от теб история има едно странно нещо, което долавям, но не мога да назова. Докато не си изясним нещата до най-малка подробност, мисля, че е рисковано да те връщаме в бащината ти къща — италианецът много лесно ще намери там опасния си свидетел. Господин Метастазио със сигурност има и други помощници освен Пикин.

„Пък и Пикин не бива да го отписваме“ — отбеляза Митя, но не глас, а наум, за да не притесни лековерния си приятел.

— Няма да заминаваме за Москва? — каза той. — Тогава закъде?

Данила отвори пътната карта.

— Минахме Городня… Ако в град Клин свърнем от пътя и пропътуваме двайсетина версти в посока към Дмитров, там се намират обширните владения на бригадира Любавин. Той е мой стар приятел и състудент. Надявам се Мирон да е жив и да е в добро здраве. Когато започнаха гоненията срещу мнимите якобинци, той се оттегли от Москва и сигурно днес е в дома си в Подмосковието.

— Този господин също ли е бил член на вашето дружество? — прояви проницателност Митя. — Като новгородския ви приятел?

— Не, Любавин е от практиците. Идеите за нравствено преобразуване, изповядвани от братята на Златно-Розовия Кръст, се сториха на дейния му ум прекалено бавни. Но той е твърде достоен и добър човек. Решението е взето, отиваме при Любавин в Солнцеград.

В Клин отново се предприе преобличане. Познавайки навиците на Фондорин, Мирон Любавин доста би се учудил, ако видеше стария си приятел да пътешества, придружаван от казаче. Пък и ако гостуването продължи няколко дни, Митридат при слугите ли щеше да живее. Затова след кратки, но сигурно болезнени за сърцето му колебания Данила реши да представи Митя за свой син. Бригадирът, който пребиваваше в имението си още от времето, когато Фандорин не бе връхлетян от тъжните Обстоятелства, едва ли бе осведомен за съдбата на малкия Самсон.

Митя трябваше да се прости с бекешата и прекрасната запорожка папаха. Данила му купи палтенце от катерича кожа, жакет, панталон, ботинки, ризи и всички останали неща от тоалета на дворянин, а косата му отново побеля, намазана с мас и посипана с пудра.

— Я какъв си версайски маркиз — пошегува се Данила, като огледа преобразения си спътник. Митя само небрежно сви рамене: „Ех, Данила Ларионич, да бяхте ме видели в Зимния.“

Скоро след като се отклониха от Московския път, започнаха владенията на Мирон Антиохович Любавин, които се простираха надалеч.

— Мирон е богат — разказваше Фондорин. — Освен Солнцеград притежава още три или четири селца, чифлици и имения, фабрики и заводи, гора, и виж колко мелници по хълмовете. Собственик е на около хиляда и петстотин души, а с жените стават двойно повече. Според германските понятия — заможно графство. И виж, Дмитрий, колко добре си живеят.

Тъкмо наближаваха село Солнцеград, което наистина беше чудно благоустроено и спретнато.

Улицата беше само една, но много широка, разчистена от снега и (феномен, необичаен за село) — калдъръмена. Митя никога досега не беше виждал такива къщи, каквито имаше в Солнцеград. Макар и от дървени трупи, всички те бяха покрити не със слама и дори не с летви, а с истински железни покриви. И макар едни от тях да бяха по-големи и по-богати, а други — по-малки и по-скромни, изобщо не се долавяше обичайната руска мизерия.

— Вижте, това да не е цветна леха? — посочи Митя оградения с тухли кръг пред една от къщите.

— Да, наистина! — възкликна Фондорин, развълнуван не по-малко от него. — Ами прозорците! С истинско стъкло! Просто е невероятно! Бях тук преди дванайсет години, когато Мирон тъкмо беше излязъл в оставка и бе получил наследствените си права. Солнцеград е станал неузнаваем! Виж, виж това! — извика той с цяло гърло и дръпна спътника си за ръкава. — Виждал ли си някога подобни селяни?

По улицата вървеше семейство: баща, майка и три дъщери. Бяха облечени изцяло с нови, хубави дрехи, жените и момичетата носеха пъстри забрадки.

— Ах, този Мирон! Докато ние сме мечтаели и сме спорили, той си е гледал работата! Браво на него! Истински герой! — все не можеше да се нарадва Данила.

Междувременно каретата мина през портала на английски парк, направен така, че колкото може повече да прилича на девствено творение на природата. Сигурно лятно време всички тези дървета, полянки, хълмове и езерца изглеждат извънредно живописно, но бяло-черната зимна гама правеше парка малко строг и сънлив.

Над върхарите на дърветата се показа покривът на господарската къща, увенчан е кръгла куличка, и в следващия миг екна топовен изстрел, който изплаши многобройните птици.

— Забелязали са ни от наблюдателницата — обясни Данила и се усмихна радостно. — Старото московско гостоприемство. Щом видят гости, гърмят с топ. И в кухнята веднага започва суматоха! Тук ще ти хареса, ще видиш.

На Митя бездруго вече му харесваше.

Къщата беше голяма, строена с размах: от едната страна — стъклена оранжерия, от другата — колонада с прясно боядисани селскостопански оръдия, от които Митя позна само английската сеялка за впряг от два коня, каквато беше виждал на картинка.

Пред парадния вход в редица се бяха строили прислужниците — юнак до юнака, със сини мундири, подобни на хусарските. Двама се втурнаха да отворят вратите на каретата, останалите се поклониха, и то толкова приятно, без раболепство, че на човек му беше драго да ги гледа.

А по стълбите надолу вече тичаше не много висок мъж с къдрава ненапудрена коса и румено лице. Той беше с кожена престилка върху ризата и с наръкавници, обсипани с талаш.

— Мирон!

Фондорин скочи в снега и се затича към стопанина, който, грейнал в усмивка, беше разтворил обятията си.

Двамата се целунаха три пъти, разговаряйки и смеейки се едновременно, а Любавин, на когото прегръдките не му бяха достатъчни, започна да тупа госта си по гърба и раменете.

— Ех, че се радвам! Ех, че хубаво, Данила Заточенико! — засмя се Мирон Антиохович и поясни на приближилия се до него хубав младеж. — Състудентът ми Данила Фондорин, онзи същият! Дадохме му прякора Заточеника, след като за дръзко поведение ректорът го затвори в карцера.

— Да, татко, разказвали сте ми — усмихна се младежът. — Много неща съм чувал за вас, Данила Ларионович.

— Синът ми Фома — представи го Любавин. — Ти го помниш в пелени, а сега виж го какъв гренадир е станал. Ох, изцапах те с тоя талаш!

Той се засуети и взе да отупва кафтана на Фондорин, който се засмя и го попита:

— Все майсториш, а?

— Да, измислих едно нещо, което ще направи la revolution veritable93 в света на месарите и млекарите. Но няма да ти го покажа, дори не ме моли. Още не съм дообмислил всичко.

Данила се засмя.

В този момент Мирон Антиохович видя залепения за прозореца на каретата Митя.

— Я, ама ти не си сам!

Усмивката върху лицето на госта угасна.

— И аз съм със сина си. Ела тук, Самсон, не се притеснявай толкова.

Когато Митя се приближи и се поклони, Фондорин допълни:

— Той е на девет, но по разум е като голям.

На Митя му се стори, че Любавин и синът му го гледат някак странно. Но след като се спогледаха, и двамата се усмихна радушно.

— Малък е за деветгодишен, малък е — Мирон Антиохович закачливо докосна Митя по носа. — Данила, май прекалено го тормозиш с учение. Знам те аз тебе, книжовнико. Ах, но какво правя, да му се не види! — засуети се изведнъж домакинът. — Влизайте, влизайте, заповядайте! Моята Лидия нали почина… Да, да — кимна той на плесналия с ръце Данила. — Както и да е, отплакахме си. Какво да се прави. Сега и аз като тебе съм сам. Двамата с Фома се оправяме без женски уют. Ще извиняваш.

Той се правеше на скромен относно уюта. Къщата на забележителния бригадир беше наредена по най-разумния и приятния за живеене начин. Мебелите бяха обикновени, без претенции, но грижливо премислени, що се отнася за удобството: облегалките на столовете и креслата бяха изработени според извивката на гърба, за да може човек да седи на тях удобно; по широките первази отвътре на прозорците имаше турски възглавници — колко ли е приятно да си четеш там някоя книжка и да се радваш на парка; подът бе застлан с черги — хем не е хлъзгаво, хем е меко да стъпи човек.

Но Митридат се заинтересува най-вече от полезните уреди, каквито имаше едва ли не във всяка стая. Тук се виждаха и барометри с термометри, обърнати към двете страни на къщата, и далекогледи за наблюдаване на околностите, и бусола с астролабия, но най-хубаво беше в библиотеката. Леле колко книги! Хиляди! Да можеше да прекара тук година-две!

На стените имаше три портрета на някогашни хора: единият с кръгла шапка и с дълга права коса, млад, другите двама — по-възрастни, с плоски шапки, наричани барети.

— Това тук е Пико де ла Мирандола94, моденският контино — кимна Фондорин като посочи младия. — Това е прочутият Кампанела, а третият кой е?

— Великият англичанин Фома95 Мор, в чест на когото съм нарекъл единствения си син и наследник. Портретът е рисуван не по известната гравюра, а по чисто мои указания, затова не можа да го познаеш.

— Прекрасна троица, по-добра от иконостас — одобри Данила и се обърна към стъкления куб, в който имаше черна тръбичка върху много особена поставка. — Това пък какво е? Да не е диоптричен микроскоп?

— Точно така — гордо потвърди Любавин. — Най-новият модел, с ахроматичен окуляр. В обикновена капка вода разкрива цял населен свят. Изписах си го от Нюрнберг за две хиляди рубли.

Митя се разтрепери. Беше чел за чудния микроскоп, много по-силен от предишните, отдавна мечтаеше чрез него да надникне в малките вселени, съществуващи вътре в елементите. Той си имаше собствена хипотеза, която се нуждаеше от потвърждаване чрез опит: че физическата природа не познава граници, но нейните простори не са линейни, а пластови — безкрайно малки в едната посока и безкрайно големи в другата.

— Драги господине, дали ще ми позволите да надникна през този инструмент? — не издържа той.

Мирон Антиохович се засмя:

— „Драги господине“. Я как си го дресирал, Данила. Внимавай да не прекалиш с възпитанието, че току-виж си отгледал някое малко старче. Всяка възраст си иска своето. — А на Митридат отговори: — Извинявай, приятелче, но не мога. Тоя механизъм е прекалено нежен. Не позволявам дори на собствения си син да го докосва, докато не изучи цялата сложност на биологичната и на оптичната наука. На твоите години трябва да си имаш други играчки и занимания. Можеш ли да работиш със струг? Не? А запознат ли си с дърводелския тезгях? Я да ти видя ръцете — пое дланите на Митя в своите и зацъка с език. — Господинчо, веднага си личи, че си господинчо. Значи такива сте били вие, златно-розовите, само знаете да приказвате и да роните сълзи, а трябва да работите. Ти например, Данила, сигурно твоите крепостни си ги пуснал, раздал си им документите, че ги освобождаваш, нали?

— Така е.

— Бас държа, че от радост половината са се пропили. Рано е да даваме свобода на нашите селяни, многото свобода е като много от някое силно лекарство. Човек може да се отрови. Трябва да се дава съвсем по мъничко. Виж, аз на моите крепостни не им давам свобода и не им я обещавам. За какво му е на човек свободата, ако не може да я използва? Понякога се налага и да го понатупаш, така, по бащински. Затова пък помагам на всеки да си стъпи на краката и да уреди стопанството си. Знаеш ли колко доход носи на помешчика в Русия една крепостна душа? Не? Аз пък съм проверил. Средно седем рубли годишно, няма значение дали е в натура или в пари. А аз имам от всеки работник средно по четиридесет и пет рубли. Какво ще кажеш?

— Невероятно! — възкликна Фондорин.

— Ха така. И то без да броим приходите от мелниците, фермите, железарските работилници, фабриката за платове и конезавода. На зависимия човек най-напред трябва да му позволиш да живее: да му осигуриш хубава къща, да го научиш на занаят, да му позволиш да си стъпи на краката, пък после събирай по справедливост. През първите три години жененият мъж изобщо нищо не ми плаща, дори напротив, получава за благоустрояване. Затова пък после го връща стократно.

Данила забеляза:

— Е, направил си го превъзходно. Но дали е възможно да възпиташ в човека достойнство, щом винаги можеш да го набиеш?

— Не винаги, не по мой произвол, а според установения ред, за очевидни нарушения! — разпалено възрази Любавин. — За тяхно добро!

— Аз пък колкото повече живея на тоя свят, толкова повече се убеждавам, че ако човек е здрав, по-добре е сам да се грижи за собственото си добро. Инак става като при наследника в Гатчина. Чувал ли си? Той също е благодетел за своите селяни, но те трябва да носят раирани немски чорапи, да спят с нощни шапки и едва ли не да си пудрят косата.

— Е, това с чорапите е май прекалено — засмя се Мирон Антиохович, — но аз храня големи надежди относно младия кесар. Той знае какво значи несправедливост, а за владетеля това е голяма наука. Вече четвърт век, откакто е пълнолетен, той е отстранен от законния престол. И като някога любимия ти принц Датски, е принуден безсилно да наблюдава безчинствата на престъпната си и развратна майка. А тая нова Йезавел е много по-лоша от шекспировата Гертруда, която е извършила само грях на кръвосмешение, докато нашата умъртви двама законни владетели — Пьотър и Йоан, и не допуска до короната третия!

На това място Любавин погледна децата и млъкна.

— Както и да е, после ще си поприказваме, че щастливите жители на задаващия се деветнайсети век надават ухо. Сега да обядваме, непременно да обядваме!

След обяда, който беше обилен и вкусен, но много обикновен, домакинът все пак не се стърпя и заведе гостите си в краварника да им покаже революционното си изобретение. То представляваше много сложен механизъм за опазване телесната чистота на добичетата. Понеже кравите на Любавин, доста едри и лениви, изобщо не ходеха да пасат и прекарваха целия си кравешки живот в тесни дървени преградени леговища. Ядяха, спяха, даваха мляко и се съешаваха с бика, без да помръдват от мястото си. Според Мирон Антиохович поради това месото и млякото им ставали необичайно вкусни и маслени. А сега неуморният стопанин беше решил да измисли устройство, чрез което торта и урината нито за миг да не остават в обора, а да падат върху специална поставка, откъдето да се изпращат на торището. За целта обикновената дупка в пода не вършеше работа, защото глупавото животно можеше да си заклещи в нея крака. Затова Любавин беше разработил пружинираща дъсчица, която не реагираше на натиск с копито, но се преобръщаше, когато върху нея падне товар с тегло над три унции96.

— Съседските селяни ще почнат да завиждат на моите крави, Бога ми! Добичетата бездруго са нахранени, на топло и на чисто, а скоро ще заживеят като същински царкини — оживено обясняваше изобретателят, като демонстрираше действието на сложната конструкция.

— Няма — каза Данила. — Краварникът ти безспорно е за чудо и приказ, но на човек не му стига да е само сит и с покрив над главата. Повечето предпочитат глада, студа и нечистотията, само и само да са на свобода. Пък и твоите крави биха се разбягали накъдето им видят очите, ако не бяха затворени.

— Толкова по-зле за тях! Веднага ще загинат. Я ще ги нападнат вълци, я селяните ще ги откраднат за месо.

— Твоите мужици да не би да крадат? — изненада се Фондорин. — Независимо че са сити.

Любавин с раздразнение свъси вежди:

— Не, не моите, за какво им е? Който е задоволен и има много работа, не се занимава с кражби. Дрипльовците от съседните села се мотаят тук, отмъкват каквото видят. След като моите мъже пребиха един конекрадец, аз си организирах милиция. Хусари! Много по-добри са от казионната полиция, можеш да си сигурен.

— Вярвам ти — усмихна се Данила. — Но кое не си довършил на клапана за торта?

Любавин застана на четири крака и изтегли пружината.

— Ето, виждаш ли? Тук помпичката изплаква дъската с вода. Включва се от поклащането на планката, но не успява да я измие докрай, пружината се затваря.

Митя се обади:

— Ами ако сложите тук един пружинен спирател?

Все пак като деветгодишно момче си доста по-свободен, отколкото като шестгодишен! Можеш да предложиш разумно техническо усъвършенстване и никой няма кой знае колко да се изненада.

— Синът ти е доста умен! — възкликна Мирон Антиохович. — Фома, я изтичай до работилницата за инструменти. Ще опитаме!

Прекараха в краварника до тъмно. Изпоцапаха се с прах, пък и с тор, но постигнаха своето: водната струя измиваше планката докрай.

Щастливият стопанин заведе гостите да се изкъпят в банята.

Как хвалеше Митя, как се възхищаваше на неговата досетливост!

— Възнаградил те е Бог с тоя син, Данила. За всичките ти мъки — Любавин посочи гърдите на Фондорин и през гъстата пара Митя видя там бял белег като змийче, и още един на рамото, а на хълбока мораво срастване. — Не го прави офицер, изпрати го в Лондон. Да учи за инженер. С тази негова глава може да донесе много полза.

Той нежно разроши косата на Митя.

— Защо мажеш косата на сина си с разни гадости? От маста и пудрата може само да завъди бълхи и въшки. В теб, Данила, се обажда бившият придворен. Срамота! Към естественото трябва да се стремиш, към природата. Я ела тук, Самсоша.

Този напорист човек хвана Митя за врата, тикна лицето му в банското ведро и взе да сапунисва главата му и да нарежда:

— Ха така, ха така. Още малко по-късо да се подстриже и ще е съвсем добре.

— Ох, пуснете ме! — запищя Митя, защото му влезе сапун в очите, но всички само се засмяха.

Силните пръсти обаче тутакси го пуснаха. Митридат започна да плюе, изправи се, избърса очи и видя, че се смеят само Данила и Фома, а Любавин стои блед и го гледа със зяпнала уста и спрял поглед. Същото забеляза и Данила и се втурна към стария си приятел.

— Какво, сърцето ли?

Мирон Антиохович трепна и отмести очи. Преглътна с усилие и разтърка гърдите си отляво.

— Да, случва се… Нищо, сега ще ми мине.

Но и на вечеря беше необичайно мълчалив, почти не хапна и дори да отговаряше на Данила, правеше го кратко и сякаш насила.

Най-сетне Фондорин решително отмести чинията си и хвана Любавин за ръката.

— Виж какво, братле. Все пак аз малко или много съм лекар… — премери пулса му и се намръщи. — О, ще трябва да си легнеш. Над сто е. Ушите ти пищят ли?

Любавин младши се разтревожи, махна салфетката от гърдите си и скочи.

— Ама какво се паникьосвате — с мъка се усмихна Мирон Антиохович. — Прегрях се в банята, много важно. — Очите му блеснаха, усмивката стана по-широка. — Ето ти, Данила, одеве в краварника ми отправи един упрек. Не явен, но аз го схванах. Че съм държал селяните си като крави, че съм се грижел само за плътта им, а съм пренебрегвал духа им. И за мен ли си помисли същото, кажи си.

— Наистина ми се стори, че с твоя прекомерен стремеж към реда и практичната полза проявяваш известно пренебрежение към…

— Аха! Не ме познаваш! Помниш ли как двамата с теб още като студенти негодувахме срещу мизерията на селския живот? Че зимно време селяните, щом се мръкне, лягат върху печката, някои едва ли не от четири часа, и хъркат до съмнало, вместо да използват свободното си време за полза и развлечение? Помниш ли?

— Помня — кимна Данила. — Освен това аз негодувах, че някои селяни с радост биха се захванали с нещо, но са бедни и трябва да икономисват борините.

Любавин се засмя:

— А помниш ли как мечтаеше за селски клубове? Където селяните през зимните вечери, когато нямат толкова работа, да се събират, да пеят песни, да плетат лапти за продан или да дялкат дървени играчки и лъжици?

Фондорин също се засмя:

— Помня. Млад бях, мечтател. А ти ми се присмиваше.

— Може и да съм ти се присмивал, но направих нещо от този род.

— Сериозно?!

Мирон Антиохович хитро присви очи.

— Между Солнцеград и Утопия (другото ми село) в гората има стара воденица, от която зимно време бездруго няма полза. Та там съм подредил маси и пейки, купил съм самовар. Който от селяните иска, да ходи. Свещите са за моя сметка, а ако някой иска гевречета или гореща медовина, да плаща по грош. Евтино е, но не е без пари. Нека знаят цената на свободното време. Пак там има книги с картинки, ако някой пожелае. Малък струг, гергефи, тъкачен стан за жените.

— И какво, ходят ли? — развълнувано възкликна Данила.

— Отначало не идваха много, трябваше да ги карам. Но сега вече свикнаха, особено младите. Там дежурят един пазач и дяконът от черквата, да не правят пакости. Искаш ли да видиш?

— Има си хас! — Фондорин скочи веднага. — За това заведение заслужаваш повече похвала, отколкото за всичките си други стопански подвизи. — Да вървим! — но изведнъж посърна. — Извинявай, приятелю. Ти не си добре. Ще отидем до клуба утре…

Домакинът го гледаше с усмивка.

— Нищо, може и без мен. Фома ще те заведе. Там ще пренощувате, а на сутринта ще се приберете.

— Тръгваме ли? — обърна се Данила към Митя и личеше как няма търпение да види осъществената си мечта.

— Тръгваме, разбира се!

Митридат наистина беше много любопитен да зърне това чудо невиждано. Селски клуб — невероятно!

— Със Самсоша няма да стане — каза Любавин. — Пътеката е заснежена, може да се мине само на кон, в редичка. Моите коне са от собствения ми конезавод и са буйни. Не дай Боже детето да падне и да си счупи нещо. Идете двамата. Със сина ти няма да ми е толкова скучно да боледувам, пък и него няма да оставя да скучае. Ти нали искаше да погледнеш през микроскопа?

— Наистина ли? — изхълца от щастие Митридат. — Тогава аз оставам!

След половин час той и домакинът стояха в библиотеката и гледаха как по алеята препускат леко двама ездачи — единият по-голям, другият по-малък.

Ето че изчезнаха оттатък последната улична лампа, а Мирон Антиохович продължаваше да мълчи като вцепенен.

Митридат вече изгаряше от нетърпение. Най-сетне той не издържа и помоли:

— Хайде да почнем да изучаваме водната капка де!

Тогава Любавин бавно се обърна и погледна момчето от горе на долу, точно както в банята.

В първия миг Митя си помисли, че Мирон Антиохович отново го е заболяло сърцето, и се изплаши. Но погледът беше доста по-дълъг от одеве и значението му не предизвикваше съмнения. Солнцеградският владетел гледаше малкия си гост с нескривано отвращение и ужас, сякаш виждаше някаква лигава и отровна твар.

Тогава Митя се изплаши още повече. От изненада той заотстъпва, но Любавин направи три бързи крачки и го сграбчи за рамото. Попита го глухо, с крива усмивка:

— Значи си на Данила син, така ли?

— Да… — изломоти Митя.

— Толкова по-зле за него — промърмори Мирон Антиохович сякаш на себе си. — Той си мисли, че не съм чувал, как си избягал. Не исках да говоря за това, за да не се издам… Следователно там, по време на бягството, ти се е случило това. Нали?

— Кое „това“? — изпищя Митя, защото пръстите на домакина болезнено се бяха впили в рамото му. — Чичо Мирон Антиохович, лошо ли ви…

С другата си ръка Любавин затисна устата му. Наведе се и прошепна, като мигаше начесто:

— Шшшт! Млъкни! Не бива да те слушам! Няма значение кой си бил преди. Важното е какъв си станал.

Той прокара ръка по челото си, върху което бяха избили капки пот, и Митя се възползва от върнатата свобода да говори, като занарежда с треперещ глас, но все пак се мъчеше да запази достойнство:

— Господине! Не разбирам какво имате предвид. Ако моето пребиваване тук ви е неприятно, ще си замина веднага щом се върне Данила Ларионович.

— И не говори така, както говорят децата — Мирон Антиохович дръпна яката на ризата му. — Собствения си баща по име и презиме… Няма съмнение! Жребият е тежък, но не роптая.

Той замижа за миг, а когато отново отвори очи, в тях гореше такава неистова решителност, че Митя забрави за достойнството и закрещя колкото му глас държи:

— Помощ! Има ли някой, помо…

Върху слепоочието му се стовари здрав юмрук и викът му секна.

Когато се съвзе, Митридат не можа веднага да разбере къде е, защо пред очите му е толкова бяло и защо е толкова студено. Искаше да се обърне заради неудобната поза, но не успя, и едва тогава разбра, че го носят нанякъде, преметнат през рамо. Чу хрускането на снега под бързите стъпки, пресекливото дишане и разумът му обясни смисъла на това, което ставаше: полуделият Любавин мъкне малката си жертва през парка.

Къде? Защо?

Какъв е тоя живот на малките хора, наричани деца? Защо всеки, който е по-голям и силен, може да те удари, да те наругае, да те метне през рамо и да те мъкне като неодушевен предмет?

Дишането на Митиния мъчител ставаше все по-учестено и силно, а стъпките — все по-бавни. Най-накрая той окончателно се спря, хвърли товара си на снега, клекна тежко и затисна пленника си с коляно.

— Къде ме носите, чичо? — тихо попита Митя.

Отдолу, на фона на тъмносивото небе, Любавин му приличаше на великан с огромна чорлава глава.

— Към езерото — дрезгаво отговори Мирон Антиохович. — Там има дупка в леда. Ти си хитър, но и аз не съм будала. Я погледни — останал без дъх, кратко се изсмя той и обърна главата на Митя назад.

Там, зад дърветата, белееха стените на къщата.

— Виждаш ли отворения прозорец? Това е твоята спалня. Ще кажа, че съм те сложил да спиш, а ти си избягал през прозореца. Данила ще си помисли, че отново си полудял. Жал ми е за него, нека му остане поне надеждата. Няма защо да знае истината.

Потискайки неудържимото си желание да се развика от ужас, Митя попита още по-тихо:

— Защо искате да ме убиете?

— Не „искам“, а „трябва“.

Внезапно Любавин се наведе и отново затисна устата на пленника си. След секунда Митя чу приближаващ тропот на копита. Някой препускаше в галоп по алеята към къщата.

— Време е — измърмори лудият. Метна момчето на рамо и го понесе нататък.

— Нищо лошо не съм сторил! — извика Митя.

— Не лъжи, сатана, не можеш да ме измамиш! — изпухтя Мирон Антиохович, напредвайки през храстите.

Ето, че клоните оредяха и напред се разкри бяла поляна с черно петно в средата.

Не, не е поляна, а езеро, а черното петно е дупката!

Митя се затърчи, развика се — не за помощ, защото кой щеше да го чуе тук, а от раздуване на белите си дробове. Те, клетите, трескаво поемаха въздуха, сякаш разбираха, че това им е за последно, че скоро ще трябва да се изпълнят с пареща черна вода.

— Охлади се, охлади се, преди да се озовеш в огнената геена — нареждаше пътьом Любавин.

— Стой! — чу се изведнъж някъде отзад. — Мирон, какво ти става?!

— Д-Данила! Тук съм! — завика Митя, който продължаваше да се гърчи и да рита.

Любавин се затича, но Фондорин също тичаше и бързо го настигаше.

Безумецът се препъна и падна, но не изпусна Митя.

— Не си познал — шепнеше той, придърпвайки момчето към дупката. — Мирон Любавин не забравя своя дълг!

Явно беше разбрал, че няма да успее да го удави. Сграбчи Митя с две ръце за шията, но не можа да стисне. Данила го връхлетя, откъсна Любавин от жертвата му и го захвърли встрани.

— Опомни се! Имаш мозъчна треска! Деменция! Още по време на вечерята забелязах…

— Защо се върна! Защо? — с болка извика другият.

Понечи отново да се нахвърли върху Митя, но Фондорин беше нащрек — хвана го и повече не го пусна.

— Хайде, хайде, успокой се — заговори той бавно, разсъдливо, сякаш го приспиваше. — Аз съм, твоят стар приятел. Това е синът ми Самсон. На теб какво ти се привижда? Много работиш, не се щадиш и си пресилил разума си. Няма нищо, ще те излекувам…

— Защо се върна? — отчаяно повтаряше Мирон Антиохович. — Всичко развали! Защо се върна?

— По-точно поради какво — все така умиротворяващо отговори Данила — Поради две причини. Пътят през гората не беше чак толкова тесен и заснежен. Спокойно можехме да тръгнем с шейна. Освен това все се чудех и не можех да разбера, защо така изведнъж реши да дадеш на малкото момченце скъпоценния си микроскоп. Щом като не позволяваш дори на собствения си син да го докосне. Пък и блясъкът в очите ти беше особен, който познавам от обучението по медицина. Така светят очите на човек, който си е въобразил, че само той е със здрав разум, а всички останали са безумци и са се наговорили срещу него. Имаш припадък, разумът ти е временно замъглен…

— Твоят разум е замъглен! — несвързано се развика Мирон. — Нима не виждаш кой е до теб? Намерил си сина си и се радваш? А знаеш ли го къде е скитосвал? Питал ли си го? Та той няма да ти каже истината! Такива ще ти ги наговори, че всеки да му повярва! Послушай ме! Той трябва да бъде унищожен!

И така се дръпна, че Данила не успя да го задържи, но не го допусна до Митя, прикри детето е тялото си.

Тогава Любавин се втурна назад, към къщи, крещейки неистово:

— Ей! Ей! Стража! Кой е часови? Насам!

В същия миг прозорците светнаха и навън изскочиха няколко души с фенери.

— Да бягаме! — Данила вдигна Митридат на ръце. — Милиционерите на Мирон са яки и не се шегуват.

Понесе се на огромни скокове по леда, после през парка.

Отзад долитаха виковете на Любавин:

— Ей там са, ей там! Настигнете ги, хванете ги, запушете им устите!

Ах, колко бързо тичаше Фондорин — Митя чуваше само как край ушите му свири вятърът. Откъде този стар човек имаше толкова сили?

Пред оградата Данила се спря. Промуши Митя през прътите, той се хвана за остриетата на копията, набра се и ги прескочи.

Тичаха дълго през снежното поле. Добре че снегът отгоре беше хубаво отъпкан. Освен това им помогна незнайно откъде вдигналата се вихрушка — завъртя бели завъртулки по бялото, подхвана бегълците и ги скри с дантелена завеса.

В края на гората Фондорин падна в преспа и се облегна на бора отзад. Пое си дъх.

Притисна Митя до себе си да не измръзне.

— Ех, че лошо, ех, че нещастие — тюхкаше се Данила. — Един разумен стопанин да се намери в цяла Русия, който да е благодетел за селяните, и точно той да изгуби разсъдъка си. Не му се сърди, Дмитрий, не той е искал да те убие, а болестта му. Някой ден непременно ще ида при Мирон и ще го излекувам. Той е жива душа, макар и болна. Но нищо, по-добре болна душа, отколкото човек изобщо да няма ни душа, ни съвест. Това вече е неизлечимо. Най-лошото е да живееш на тоя свят без съвест…