Извънкласно четене

Глава дванайсетаНеволите на добродетелта

— … А кога точно смъртта ще споходи всеки от нас, знае само Бог или по-просто казано — никой, защото Бог е именно Никой. — Данила Фондорин се спря насред пътеката и изпитателно погледна малкия си спътник. — Виждам, мой млади приятелю, че не се сепвате от твърдението ми за Бог като за Никой, тоест като за Небитие, Нищо. Това прави чест на откритостта на вашия разум. Негово преосвещенство Амвросий, новгородският викарий, който понякога се отбива в моята колиба, макар да е пресвят отец, от тия думи би подскочил до тавана, а освен това би ме лишил от славата на чудотворец, за която съм му задължен.

— Господине, съмва се — жално каза Митя, защото увлечен от собствените си умувания, Данила се спираше вече не за първи и не за втори път. — Закъсняваме! Освен това ви помолих да не ми говорите на „вие“, още не се чувствам достатъчно зрял за подобно обръщение.

— Добре, Дмитрий, няма. Та кажи ми какво мислиш за Бога? Вярваш ли в Него?

— Вярвам, разбира се. Хайде да вървим.

— И аз вярвах. А какво е вярата?

— Какво? — отчаяно попита Митя, вече беше наясно, че Фондорин няма да помръдне от мястото си, докато не се изкаже докрай.

— Вярата произлиза или от пълната увереност, тоест от абсолютното знание, или от пълната липса на увереност, сиреч от абсолютното незнание. Всички хора, които познавам, вярват от неувереност, другояче казано, вярват в това, което им каже църквата. Докато аз съм далеч от пълното незнание, но още не съм стигнал до всеобхватно знание и затова не мога да вярвам. Напълно съм опознал само силата на Разума и сега вече той е моят Бог.

— Господин Фондорин, миличък, трябва да побързаме!

Те напуснаха горската поляна и тръгнаха към Московския тракт по тъмно. Лечителят нямаше никакво оръжие, ако не се брои дългата гега, с която той на всяка стъпка решително удряше в земята. През целия път Данила не спираше да говори — явно през нощта отново бе закопнял за слушатели. Митя отначало накуцваше, но после почти престана — кракът му се раздвижи, свикна с ходенето.

— Не се тревожи, Дмитрий, стигнахме вече.

Старецът се отклони от пътеката, стъпи в снега и разтвори храстите. През тях се виждаше пътят, смътно различим в сивкавия здрач.

— Оттук ще можем и да чуем и да видим как ще потеглят.

— Но защо решихте, че ще тръгнат с Павлина Аникитишна точно в тази посока?

— Нали сам каза, че са ви преследвали. Ergo, значи ще тръгнат натам, откъдето са дошли, тоест към Петербург. Неназованото от теб по име важно лице, щом е дръзнало да отвлече дама от рода Хавронски и да умъртви нейните слуги, сигурно живее в столицата. Допускам, мой потайни приятелю, че в цяла Русия ще се намери само един сладострастник, на когото подобно злодеяние може да му се размине.

Митя се изчерви. Значи, проницателният старец за всичко се беше досетил. И щом не го е дострашало да се възправи срещу самия Фаворит, това му правеше голяма чест. Макар че какво ли може той, възрастен и без оръжие, срещу страшния Пикин и четиримата му главорези?

Точно този насъщен въпрос зададе Митя, като се постара да му придаде възможно най-безобидната форма.

— Чудесни ми Дмитрий, Добрата Дума и Науката винаги надвиват грубата сила — безметежно отвърна Фондорин, подпирайки се на гегата си. — Ти комай се съмняваш? Ето ти доказателство: кое, ако не вярата в Бога, тоест в Добрата Дума вкупом с Науката, е възнесло човека над останалите животни, включително над тези, които са несравнимо по-силни от него?

— Ето ги! Идат! — с разтреперан пръст Митя посочи пътя.

Отпред на седлото се полюшваше един конник, но не беше Пикин, а някой от неговите хайдуци. Вторият седеше на капрата. Още двама яздеха коне отзад.

— Пикин сигурно е в каретата — прошепна Митя.

— Едва ли — отговори Фондорин спокойно. — Виж, към каретата отзад е вързан само един кон. Той е на кочияша. Предводителя го няма тук. Сигурно се е втурнал при своя сюзерен да се хвали с викторията си.

Най-вероятно така беше. Конят без ездач беше сив, на петна, а не онова врано чудовище, с което препускаше Пикин. Но какво променяше това? Добре де, не са петима врагове, а четирима. Лечителят бездруго не може да се справи с тях.

— Драги ми приятелю, остани тук — каза Данила. — А аз ще ида да си поговоря с тия хора, ще се опитам да апелирам към разума им.

Едва сега, загледан в изправения гръб на излизащия на пътя особняк, Митя изведнъж разбра, че всичко е свършено. Че си е губил времето. Нямаше да могат да спасят Павлина. И той, Митридат Карпов, беше виновен за всичко. Вместо да слуша приказките на Фондорин и цяла нощ да се грее на печката, трябваше да изтича до селото и да потърси помощ. О, проклето недомислие и лековерие! Как можеше да вярва на философ, който живее в свой идеален умозрителен свят?

„Ще апелирам към разума им“ — как го рече само!

Фондорин се измъкна от преспите, стигна до пътя и потупа с валенките си да отърси полепналия сняг. Застана в средата и се подпря на гегата.

Каретата приближаваше, плазовете й скърцаха. Първият от ездачите извика:

— Ей, дядо, какво става?

Конете забавиха ход и спряха, преди да са дочакали кочияшът да опъне юздите, явно бяха доловили в неподвижната фигура нещо особено.

Данила вдигна дясната си ръка и заговори звучно, високо, Митя чуваше от прикритието си всяка дума.

— Ей, вие, слуги на временен господар! Знам, че вършите престъпление не по своя воля, а по принуда от страна на вашия началник. Пуснете пленничката и ви обещавам, че няма да ви се случи нищо лошо.

Ездачът се изправи на стремената и се заозърта наоколо. Кочияшът също стана от капрата. Двамата отзад също се приближиха.

— Колцина сте? — попита предният и хвана дръжката на сабята си. Явно в отсъствието на Пикин той беше старши тук.

— Сам съм.

Старшият плюна и изцвили с облекчение.

— Махни се от пътя, дърти глупако. Хайде! Че като те емна с камшика!

Той насочи коня си към Данила. Широката заскрежена гръд заизтласква Фондорин встрани от пътя.

— Чакай, Охрим! — извика кочияшът. — Откъде знае? Хвани го! Да го разпитаме!

— А така.

Охрим се наведе и посегна към яката на Фондориновия кожух.

— Сбъркахте, че не се вслушахте в гласа на разума — поклати глава Данила и отстъпи една крачка.

Гегата му сама подскочи надолу, чу се ужасяващо изчукване и конникът се хвана с лявата ръка за безсилно провисналата дясна. Без да спира да се движи, тоягата се обърна с острия си край и се заби в корема му — конникът се прекатури от седлото и падна възнак. Но на чудноватата гега и това й се видя малко. Тя подхвръкна нагоре, завъртя се и отново се озова в ръката на Данила, но сега вече само с крайчеца си. Фондорин пъргаво подскочи напред, замахна, направи във въздуха свистящ кръг, широк почти два сажена и улучи с другия край на тоягата кочияша право в ухото. Той изхвръкна от капрата като съборен от гюле.

Всичко стана толкова бързо, че някой едва ли би могъл да преброи и до пет, дори да изричаше цифрите на скоропоговорка.

Митя разтърка очи — да не би да халюцинира.

Не, не халюцинираше. Данила стоеше, двамата хайдуци бяха проснати на земята, осиротелият кон се въртеше в кръг и дъвчеше люлеещата се юзда.

Но бяха останали още двама ездачи и те вече не бяха склонни да се отнасят към горския старец с лекомисленото пренебрежение, което бе погубило другарите им.

Първият извади от пояса си пистолет, вторият измъкна сабята си от канията. И двамата пришпориха конете.

Но Фондорин също не остана на мястото си. Отново подхвърли гегата, хвана я в средата, затича се и метна чудното си оръжие като антично копие — право в лицето на прицелилия се с пистолета. Той плесна с ръце, олюля се и се свлече на една страна.

Сега вече срещу Данила имаше само един неприятел, но ръцете на лечителя бяха останали празни и той нямаше с какво да се предпази от сабления удар.

Пък и не се опита да се пази — пъргаво отскочи встрани, избягна острието, после сграбчи последния хайдук за колана и го събори от седлото.

Той се търкулна на земята, преобърна се и чевръсто се изправи. Не беше изпуснал сабята, докато падаше, и веднага се нахвърли срещу Фандорин, като ругаеше бясно.

Този път Данила не използва хитрост, просто се наведе и вдигна падналия пистолет.

— Спри се, безумецо — каза. — Инак…

Не се доизказа.

Разбойникът се приведе и се втурна напред. Явно искаше да се промуши под куршума, но налетя на оловото точно с темето си.

Данила тъжно поклати глава, загледан в проснатото в нозете му тяло.

Приближи се към всеки от останалите съборени противници. Двамата върза с техните си колани, третия остави така, както беше.

Обърна се към гората и махна на Митя да дойде. Той излезе, едва пристъпвайки с вдървените си нозе.

— Лошо, Дмитрий, лошо — с покруса съобщи Фондорин. — По нещастно стечение на обстоятелствата двама от слугите на фаворита се простиха с живота си. На единия тоягата счупи носа, метнах я прекалено силно. А вторият се наведе доста неудачно. Исках да го прострелям в бедрото, но вместо това му пробих мозъка. Слава на Разума, другите двама не пострадаха твърде и ще мога да им помогна. Но първо да успокоим дамата, която без съмнение е уплашена от пукотевицата и виковете.

Той се приближи до каретата и почука. Отговор не последва. Тогава Данила махна шапката от главата си, отвори вратата и се поклони учтиво.

Слава Богу, Павлина беше жива и здрава. Митя видя нейното бледо уплашено лице, обърнато към обраслия с побеляла брада непознат.

— Ти си горски разбойник, нали? — с разтреперан глас попита графинята.

Е, да, разбира се! Какво друго би могла да си помисли? Че е скочила от трън та на глог, че е сменила горчивата си участ с друга, може би още по-горчива.

Данила се изправи, отвори уста, за да отговори, но така си застина с отворена уста. Че как иначе! В своята пустош явно бе отвикнал от женската хубост.

От мълчанието му Павлина се изплаши още повече.

— Защо мълчиш така зловещо? Колцина сте?

Фондорин най-после се съвзе и посочи Митя:

— Двамина. Аз и ей това момче, небезизвестно на ваше сиятелство. Той ме доведе.

Павлина надникна от каретата, видя Митя и с вик на радост скочи върху снега.

— Детенце! Митюнечка! Жив си! Цяла нощ не съм мигнала, така се страхувах, че си замръзнал в гората, че диви зверове са те нападнали!

Тя се отпусна на колене пред Митя, взе да го прегръща, да го целува, а по прекрасното й лице сълзите се лееха като поток.

— Пиленцето ми! Миличкото ми! Кажи нещо де! Хайде, наречи ме „Пася“! Колко мило го казваше! Радваш ли ми се?

Нямаше как. Митя изгледа изпод вежди Данила, който с умиление наблюдаваше трогателната сцена, и престорено изрече по детски:

— Пася… Радвам се.

Какво ли още да й каже, за да я зарадва?

— На Митюся му бесе мъцно.

— Мъчно за мен, рожбичката ми!

Сълзите от ясните й сиви очи рукнаха още по-силно, а Данила с почуда повдигна бялата си вежда. Митя изразително сви рамене над златистата глава на коленичилата графиня, сиреч: с нея не може другояче.

И наистина, как сега, след като заедно бяха седели на цукалото, след нощта, която бяха прекарали прегърнати, и останалите интимности, изведнъж да почне да говори с Павлина като голям? Ами че тя ще изгори от срам, а той ще се чувства като подъл измамник.

Фондорин, този деликатен човек, се въздържа от каквито и да било забележки. Стоеше встрани и чакаше търпеливо.

Графинята избърса сълзите си, изсекна се и се обърна към своя спасител.

— Мило старче, къде се научи така ловко да се биеш с тояга? Сигурно си служил в армията?

— Служил съм, как да не съм служил — достолепно отвърна Данила. — Дори не в армията, ами в гвардията. Но с тоягата се научих да се бия в Ингилизката земя, където съм странствал. Тамошните безделници, именувани джентълмени, имат цяла наука за боя с тояги. За целта няма нужда от голяма сила, само познаване на правилата. Нали казах (тук той погледна към Митя), че ако не Добрата Дума, Науката лесно ще надвие грубата сила. Но къде е вашият главен похитител? Очаквах да срещна петима противници, а срещнах само четирима.

Павлина гордо вирна брадичка.

— Не го пуснах да пренощува в каретата, казах му да се махне. А когато се опита да не ми се подчини, го заплаших как ще се оплача на Зуров, че ми е правил амури. И злодеят се стресна от това. Цяла нощ прекара край огъня с неговите разбойници. А на сутринта, когато надникна да ми каже добро утро, го посрещнах с плесница, и то силна. Тогава той взе да ругае, скочи върху седлото и пришпори коня направо през снега, покрай гората. Извика на хората си, че ще ги посрещне в Чудово, когато сменят конете — тя се сепна и каза притеснено: — Трябва да тръгваме, бързо. Ами ако реши друго и се върне? Пикин е душегубец, страшен човек, не е като тия глупаци. Не можеш го надви с английската наука за тоягата. Много те моля, храбри старче, откарай ни с Митюнечка до станцията. Щедро ще те възнаградя.

Фондорин свъси вежди и отвърна сухо:

— Ще ви откарам. Но не до станцията, където едва ли ще се намери защита за вас, а направо до Новгород. Заповядайте в каретата, госпожо. Дмитрий, качвай се и ти.

Павлина прихна:

— Колко смешно наричаш моя Митюшенка. Моето сладичко, моето захарно мъниче. Нали, Митюшенка? Толкова е мъничък, а как се сети да извика на помощ точно когото трябва. И как ли е обяснил?

— Доста добре за годините си — сдържано отвърна Фандорин и в очите му проблесна особена искрица.

— Умничкото ми то — прошепна на Митя графинята. — Моят Бова, кралският син. Искаш ли да ми станеш син? Искаш ли? Наричай ме „мама Паша“, нали, мъничето ми?

— Мама Пася — мрачно повтори Митридат и тутакси бе възнаграден с дузина горещи целувки.

— Какво ще правим с тия крадци? — посочи Павлина двамата вързани. — Не можем да ги оставим. Ще кажат на Пикин къде сме.

Единият от хайдуците, със счупената ръка, още не беше се съвзел и лежеше неподвижно върху снега. Но вторият, събореният с тоягата от капрата, при тия думи взе да рита с крака и се затътри, като се опитваше да се отдалечи, направо така, седнал. Челюстта му трепереше.

— Да, трудна работа — съгласи се Фондорин. — Ще му кажат, разбира се. Но няма да ги убиваме я.

— Ами какво ще ги правим иначе? — твърдо рече графинята. — Пикин уби моите хора и тия тук му помагаха.

Данила промърмори уж настрани, но всъщност на Митя:

— Колко жестоко е времето, в което дори толкова нежни особи призовават към убийство.

— Какво каза, дядо? — обърна се към него Хавронска.

Той отново се намръщи.

— Казах, госпожо, че няма да ги убивам, защото всеки човек е възел от тайни. Този възел не съм го връзвал аз, и няма аз да го разсичам. Уви, случвало ми се е да отнемам живота на себеподобни, но всеки път съм го правил без убийствено намерение, по злочесто стечение на обстоятелствата.

Фондорин се приближи до хъркащия от ужас хайдук и набързо превърза пострадалата му глава. На втория, безчувствения, върза счупената ръка за ножницата на сабята. Митя знаеше, че лекарите наричат това Schiene74.

Павлина погледа, погледа, па плесна с ръце:

— Та те като награда за твоето милосърдие ще те предадат на Пикин. Не знаеш какъв свиреп вълк е той. Ще те открие вдън земя, за да ти отмъсти за обидата!

— Не споря — кротко призна Данила. — По-лесно ще ни е да ги убием. Но аз не съм привърженик на тая леснотия. Да тръгваме, ваше сиятелство. Времето ни е скъпо.

И се покатери на капрата.

Щом се съмна, Московският тракт се съживи. Взеха да се срещат и отделни каруци, и цели върволици от натоварени шейни. Каретата с впряг от шест коня летеше бързо и забавяше хода само когато пътят тръгваше по нагорно, а по надолнище поскръцваше със спирачката. Данила плющеше с камшика като опитен кочияш, такъмите звънтяха весело и изпод плазовете хвърчеше леден прах. Хубаво се пътува през зимата, не е като през лятото. Няма друсане, пък и скоростта е различна. Един правителствен куриер в двореца се хвалеше (Митя лично го чу), как веднъж през зимата прелетял шестстотин версти75 до Москва за трийсет и шест часа. Нито ял, нито спал, само сменял конете.

Скоро след пладне пристигнаха в Новгород, този толкова древен град, че годината на основаването му не се знае — появил се е още преди да възникне Русия. Примижал срещу сияещия от слънцето купол на Св. София, Митридат провери знанията си: обширността на това селище е 452 десетини76, населението — две хиляди души. А през XV столетие хората тук са били двеста пъти повече. Ако човек се замисли, някой ден същото ще стане и с Москва, и с Петербург, и дори с Париж. Ще запустеят и ще се обезлюдят, защото всичко на този свят си има край.

Той стисна очи и си представи бъдещите руини на Москва: съборените стени на Кремъл; голия Червен площад, по който броди подивяла котка; обраслата в бурени „Тверская“, слепите прозорци на къщите. Б-р-р, как можа да му се привиди такъв кошмар.

— Какво се мръщиш, миличко? — погали го по главата Павлина. — Умори ли се? Ей сега ще си починем, ще пийнем чай с меденки, вече няма къде да бягаме. Този град е голям, никой лош чичо няма да закача Митенка. Това е Новгород, сладурчето ми. Нов Град. Някога, много, много отдавна той наистина е бил нов, но сега е много, много стар. Ей на и ти си мъничък, съвсем нов, но ще минат години и ще станеш старче като дядо Данила. Колко смешно, нали?

— Смесно е — съгласи се Митя.

Да си умре човек от смях. Нищо ново под слънцето. Защото речено е: всичко ново е вече нещо било преди нас…

Настаниха се в най-добрия хотел — „Посадник“77. Данила нагледа как разпрягат конете и изчезна — каза, че иска да навести един стар познат и че ще обядва при него. А Митя и Павлина хапнаха рибена чорба и каша и тръгнаха да пазаруват — изглежда, графинята така беше свикнала: където и да отиде, дори в най-затънтеното място, веднага тръгва да гледа стоките.

В Новгород дюкяните бяха много по-богати, отколкото в Любан, и Павлина реши да нагизди Митя. Отначало видя в магазина една батистена рокличка, „ах, каква е сладка“ и си науми да облече Митя като момиче, но той надигна такъв вой (в арсенала си не разполагаше с други средства за отбрана), че графинята трябваше да отстъпи. По взаимно съгласие преоблякоха Митя като малък казак: той получи синя бекеша78, сахтиянени ботушки, но най-красива беше астраганената папаха79 с алено дъно. Като се погледна в огледалото, той много се хареса, беше като същински запорожки юнак.

Изобщо прекараха деня приятно, а вечерта седнаха в дворянската зала на „Посадник“ да пият шоколад. Павлина разпореди щом белобрадият старец на име Данила дойде, да го доведат направо тук. Канеше се да го награди щедро, да му даде сто рубли, сърдечно да му благодари за добрината и да го пусне да си ходи в гората. Сега вече имаше нов кочияш — Хавронска нае един от местните.

Павлина беше весела и безгрижна. Разказваше на Митя колко хубаво и спокойно сега ще продължат за Москва. Няма да тръгват сами, опазил ги Господ, а само с добри спътници. И никой Пикин няма да смее да ги пипне.

Изглежда, вечерно време „Посадник“ се превръщаше в нещо като салон или клуб, защото в залата се бе събрала доста изискана публика. Имаше и местни, и дворяни от други градове. Хапваха, пиеха чай и кафе, разговаряха тихо и прилично. Митя гледаше приятната картина и си мислеше: да можеше у нас в Русия цялото население да е така пристойно, тогава щяхме да живеем не в кал и пиянство, а културно като в Холандия или Швейцария. Прав е Данила, хилядократно е прав: активната фракция трябва всячески да се увеличава.

Към тях се приближи един сериозен човек на години. Представи се както подобава:

— Колежки съветник Сизов, служа в канцеларията на негово превъзходителство господин наместника. Смятам за свой дълг на гостоприемство да обикалям хотелите, където са отседнали пътници с благородно потекло, и да ги питам имат ли някакви оплаквания.

На Митя това също му хареса.

Павлина се представи като Петрова, московска дворянка, и благодари за вниманието.

Местният чиновник погали Митя по бузата:

— Какво хубаво казаче. Как се казваш? — погледът му беше съсредоточен и внимателен.

Явно беше толкова сериозен, че дори с децата не можеше да разговаря другояче.

Изломоти му:

— Митюся.

— Браво, браво.

Колежкият съветник отиде до съседната маса, където се беше настанила пътуваща от Москва помешчица със сина и дъщеря си. Той си поговори и с нея, не забрави и децата й. После показа рогца на малкия червенобузест германец, който пътуваше с гувернантката си за Твер, където баща му служел в акциза. И едва след това, изпълнил дълга си на гостоприемство, приседна до огъня да пийне бира.

Скоро в залата влезе още един господин — с кафяв камлотов сюртук, велурени ботуши до коленете и с красиво напудрена коса. Поспря се на прага, изкашля се и тръгна право към камината, до която седяха Хавронска и Митя.

Като погледна лицето на новодошлия, Митя ахна. Нямаше как да не познае този поглед изпод черните вежди, скептичните бръчици около очите, високото чело.

Данила! Но толкова преобразен!

Без брадата, с оголено лице — изпито, с тънки устни, с резки, дълбоки гънки — той изобщо не приличаше на старец. По-скоро на зрял мъж, не тъй отдавна прехвърлил цветуща възраст. Горският лечител бе подстригал дългата си коса малко под ушите, отгоре я беше бухнал, отзад я бе прибрал на опашчица и сега тя изглеждаше не побеляла, а просто напудрена.

Фондорин смутено намигна на Митя и се поклони на графинята. Тя сбърчи чело, сякаш не можеше да си спомни отдавнашен познат, когото вече беше забравила.

— Щом съм в града… — Данила се запъна и леко се изчерви. — С други думи, ето на, реших да придобия градски вид, за което ми помогна моят приятел и дългогодишен кореспондент, местният съдия. Услужих си от неговия гардероб.

Чак сега, по гласа, Павлина го позна.

— Ах! — възкликна — Значи не сте обикновен селянин? Трябваше да се досетя от всичко, което казахте. Но кой сте тогава?

— Данила Ларионович Фондорин, по произход руски дворянин. На услугите на Ваше Сиятелство.

Хавронска отвърна с церемониално кимване. Очите й с интерес наблюдаваха преобразения Данила.

— Как? Фон Дорн? Да не сте роднина на генерал-поручик Андрон Лвович фон Дорн, ярославския наместник? Но заповядайте, седнете.

— Точно така, той ми е братовчед, син на чичо ми.

Данила седна на крайчеца на стола и изящно опря лакът в масата. От първоначалното му смущение, стига само на Митридат да не му се е сторило така, не бе останала и следа. Бившият камерсекретар се държеше уверено, говореше гладко и непринудено като истински посетител на салоните.

— Андрон е вече генерал-поручик? Високо се е издигнал. Преди две години, когато напуснах Москва, от армейски полковник беше станал статски съветник. Впрочем никак не съм изненадан. Техният клон са по-напористи от нашия. Отдавна не сме се виждали, може би от трийсетина години. Та те, госпожо, се наричат Фон-Дорн, а аз съм Фондорин, както се пишеше нашият дядо Никита Корнеевич. През време на краткото царуване на Пьотър Трети, когато силни станаха немците и холщайнците, чичо Лев най-покорно измоли за позволение да се нарича подобно на нашите древни предци Фон Дорн. Но по времето на Екатерина, когато на мода станаха хората от руски произход, чичо започна да моли пак да стане Фондорин, ала не получи позволение. — Данила се изсмя злорадо, а Митя си помисли, че в случая не е минало без намесата на самия камерсекретар. — На него и на потомството му е заповядано да си останат Фон Дорн. А многобройната чичова челяд, родена от крепостни момичета, минават и без „фон“, пишат ги просто „Дорн“.

Графинята се засмя, разказът й хареса.

— Настанете се удобно, Данила Ларионович. По-близо до огнището. Желаете ли шоколад или грог? Ние с Митюня сме ви толкова задължени! Честно да ви кажа, имам чувството, че ви познавам от години. Веднага си личи, че не сте кой да е, че много сте препатили. Разкажете ми за себе си. Една от големите наслади в живота е в зимна вечер пред камината да слушам някой умен и сладкодумен разказвач.

— Наистина ли? — Данила се усмихна много приятно. — Странно изказване от устата на млада и прекрасна дама. Обикновено на вашите години и с вашата външност предпочитат други наслаждения.

Личеше, че комплиментът допадна на графинята.

— Значи съм различна от останалите — продума тя извади златна кутийка и сложи в изваяната си ноздра щипка от любимото си ароматно енфие. — Желаете ли да смръкнете?

— Признателен съм ви за жеста, но не употребявам нито грог, нито енфие. Реших да се огранича откъм навици, които отслабват волята и водят до изнеженост. Впрочем — сепна се Фондорин — наложих си тези доброволни ограничения чак на зряла възраст. На младини прекомерната въздържаност е вредна, защото може да доведе до повяхване на душата.

Павлина се усмихна и мелодично кихна в копринената си кърпичка.

— Желая ви най-добро здраве, Павлина Аникитишна.

Тя избърса сълзите си и кимна:

— Благодаря ви, любезни ми приятелю. Но разкажете ми най-после как така решите да станете горски обитател? Да си призная, и аз неведнъж съм искала да избягам от светската суета и да отида в девствените гори, за да живея там обикновен и простичък живот.

— Защото, Павлина Аникитишна, сте чели прекалено много господин Бернарден дьо Сен-Пиер80 — въздъхна Данила. — Най-опасният вид книги, които ми отнеха моя брат, юноша чувствителен и с прекрасна душа. Той пое към Новия свят да търси рая на природната простота, но загина. Не, графиньо, аз станах отшелник по друга причина. — Той направи малка пауза, погледна изпитателно събеседничката си, сякаш се чудеше дали да продължи, и прочел, изглежда, в очите й нещо, което предразполагаше към откровеност, продължи: — Ако желаете, ще ви разкажа, макар че трябва да ви предупредя: историята е много тъжна.

— От все сърце ви моля! — възкликна тя и притисна ръце към гърдите си. — Много ми е интересно! А колкото до житейската печал, едва ли някой ще ви разбере по-добре от мен.

Слушайки този във всяко едно отношение изтънчен разговор, Митя направо се топеше. Истински благородният разговор прилича на менует, изпълняван от изкусни танцьори. Всеки знае партията си до най-малка подробност, а колко изящество има във всеки звук, във всяко движение!

Той се настани по-удобно и се приготви да слуша. Павлина най-мило сключи пръсти под заоблената си брадичка. А Фондорин обърна взор към пламъка на огнището и през време на целия си разказ нито веднъж не откъсна очи от алените езици и искрите, които с пукот отхвърчаха от брезовите цепеници.

— Няма да ви описвам подробно началото на моя живот, защото то няма пряка връзка с обстоятелствата, които ме накараха да търся уединение в гората. Ще кажа само, че през първия период от своето съществувание подобно на повечето хора се лутах напосоки не толкова сам да намеря пътечка, колко да следвам онази, която бе най-близо. Понякога тези случайни друмища ме извеждаха на високи хълмове, друг път ме караха да се спускам в дълбоки усои, но пътят ми постоянно бе забулен в мъгла и колкото и да се мъчех, можех да виждам само малка част от заобикалящия ме ландшафт. Сигурно така щях да блуждая чак до кончината си, подобно на глупаво дете, ако веднъж, без да имам никаква заслуга за това, а само благодарение на щастливата случайност не се натъкнах на своя път.

— Как тъй? — с живо любопитство попита Павлина. — Разбирам, че говорите в алегоричен смисъл, но все пак как се досетихте, че тъкмо това е вашият път? Да не би там да е имало пътепоказател с надпис: „За Данила Фондорин“?

— Не, нямаше пътепоказател, но когато човек се озове на своя път, няма как да сгреши.

— Защо?

— Защото мъглата, която преди е забулвала взора ти, веднага се разсейва. И ти виждаш околните гори, планини, морета, виждаш високото небе и най-вече съзираш ширналия се пред тебе път, също както и целта на тоя път.

— И каква е тази цел? — графинята нямаше търпение да чуе отговора на своя въпрос и цялата се бе навела напред.

— За мен тя се яви като далечен град, защитен от високи стени и увенчан с безброй сияйни златно-розови кули. За другиго, който е различен от мен, целта щеше да е различна — напълно възможно намираща се не на земята, а на небето. Но аз веднага разбрах, че трябва да вървя натам, напред, към тези назъбени стени, защото отвъд тях ще открия града на Разума, Достойнството и Красотата.

— И какво стана после?

— После, мила Павлина Аникитишна, аз поех по този път. И след известно време, когато се изнизаха страни и години, открих, че съвсем не съм сам на този път. Сдобих се със спътници, не многобройни, но които радваха душата ми. Ние се обединихме в едно добросклонно общество, чиито членове бяха твърде скромни в оценките за собствените си съвършенства, за да се стремят да преиначат човешкото общежитие, затова повече се стремяха към опознаване на Бога, Натурата или самите себе си, защото всички тия тайни са едно и също нещо.

— Не ви разбирам напълно… — Павлина смръщи чело. — Говорите малко неясно.

Ох, какво има да му разбира, ядоса се Митя. Само ми пречи да слушам! От яд той чак изпъшка и така тръсна глава, че чудната запорожка шапка падна на пода и трябваше да я вдигне.

Данила пък напротив, изобщо не се дразнеше и кимна, сякаш смущението на Хавронска беше напълно естествено.

— Нима не знаете, любезна ми графиньо, че всички най-големи тайни и всички най-големи събития се намират не извън, а вътре в нас? Всичко, което ни заобикаля, са само насочени към нас въпроси, а нашите деяния са отговорите, които или ни приближават към тайната, скрита в нас самите, или ни отдалечават от нея. И ние, братята на Златно-Розовия Кръст, отначало искахме да разберем собственото си устройство, и чак после, ако откриехме, че това устройство е добро (и само в този случай), да извикаме след себе си всички останали, които биха пожелали да тръгнат с нас към Чудния Град. Всички тия търсения, обаче, представляваха само част от моя живот, разбира се, макар и най-важната и най-висшата, но която все пак не възпрепятстваше обикновените ми занимания. От странство си доведох жена, отидох да живея с нея в Москва и заживях като щастлив глава на семейство.

— Значи сте женен? — Павлина се усмихна, сякаш се зарадва на приятната изненада. — И как се казва съпругата ви?

— Тя се казваше Джулия — с равен глас отвърна Фондорин, както и преди без да откъсва поглед от огъня. Тя беше прекрасно дете на слънчева страна, изпълнено с живот и любов, но аз я погубих и това е първото от престъпленията, които извърших и заради които съвестта ме наказва всеки ден.

— Тя е загинала? — графинята прикри устните си с пръсти, миглите й затрепкаха и по всичко личеше, че сълзите всеки момент ще бликнат от широко отворените й очи. — Не вярвам, че сте имали вина за това!

— Тя не издържа на нашия суров климат. А кой я доведе тук, и то преди началото на зимата? Аз. Нямах търпение да се срещна със своите съмишленици, да приложа на дело придобитите в странство знания, и аз докарах послушното момиче, което се канеше да стане майка, в тази чужда за нея, студена страна. Джулия така чакаше пролетта, топлината, слънцето, а умря в една снежна вечер на слепия месец февруари…

Ето че сълзите се търкулнаха по бузите на Павлина Аникитишна, леко и обилно. Фондорин помълча известно време, после се изкашля и продължи своя разказ.

— Тя умря в ръцете ми, докато раждаше. Сигурно щях да полудея от мъка или щях да избера последния лек срещу непоносимата болка — самоубийството, ако не трябваше да спася детето. Моят син дойде на този свят много мъничък и слаб. Сам бидейки лекар, не се надявах, че детето ще оцелее, но се сражавах за неговия живот с всичката си ярост и отчаяние и благодарение на Разума постигнах невъзможното. Детето оцеля. Лесно можете да си представите колко мнителен и плах баща след всичко това станах за своя син. Той беше кекав и слаб, затова го нарекох Самсон, та името на библейския юнак да му даде здраве и сили. Така живеехме двамата и моето съществувание беше изпълнено с двоен смисъл: висшия, който съзирах под сянката на Златно-Розовия Кръст, и обикновения, без който животът е безцветен и невъзможен. А после преди две години в Москва се случиха едни Обстоятелства. Тоест всъщност първоначално те не се случиха в Москва, а в Париж, където тълпата отсече главата на последния Бурбон81, но много скоро вълната от страх и безумие, която премина през Европа, стигна и до нашата отдалечена империя. Няма по-удобен лост за въздействие върху силните на деня от страха. Знае се, че нашата владетелка, получила короната с цената на убийство, винаги е живяла и живее и днес в отчаян страх за живота си.

Тези крамолни думи Данила изрече, без изобщо да снишава гласа си. Павлина и Митя, без да се наговарят, се огледаха, но съседите им, слава Богу, бяха увлечени в собствените си приказки и не се заслушваха в това, което говореше Фондорин. Само одевешният колежки съветник (той май се нарече Сизов?), не откъсваше очи от тях, но не от разказвача, а от Митя. Той впрочем седеше доста далеч и нямаше как да чуе нищо. Тогава, пита се, защо се бе вторачил така?

— Около Екатерина се въртеше един черен човечец, някой си Маслов — невъзмутимо продължи Фондорин и от звука на познатото име Митя веднага забрави за безцеремонния туземец. — От онова хитроумно ведомство, което се препитава от предотвратяването на противодържавни замисли и затова не може да съществува без злосторници. А понеже такива не се срещат често, ведомството трябва да ги измисля само, и то възможно по-страшни. Колкото повече се страхува властта, толкова по-добре за Масловите. И не щеш ли (какъв подарък!) — френската революция. Маслов потърси якобинци сред петербургските масони. Знае се обаче защо у нас дворяните стават свободни зидари — за да вечерят без компанията на дами и да завързват полезни познанства. Какви ти революционери близо до престола? Дрън-дрън. От уплаха всички ложи веднага се саморазпуснаха по най-верноподанически начин. Тогава Маслов реши да се взре във втората столица. Там си имаше свой гарван, московския главнокомандващ княз Озоровски. Който се стараеше как ли не, за да му угоди. Има, докладва той, едно дружество, и то много тайно. Издават разни книжки, раздават хляб на гладните, лекуват безплатно, а с каква цел? То е ясно: за да подготвят бунт. И названието им някакво мъгляво: Братя на Златно-Розовия Кръст. В какъв такъв смисъл?

— В какъв наистина? — попита Павлина.

— Нашият предводител се смяташе за рицар розенкройцер, дето се прекланят пред Розата и Златния Кръст. Докато аз влагах в наименованието свой собствен смисъл, спомняйки си за чудното видение на златно-розовия град. Но все пак излезе не град, а кръст, защото точно на това оръдие на мъчителството тайният съветник Маслов заедно с княз Озоровски разпъна моите високодуховни братя. Скалъпиха едно криминално дело, а моите другари бяха хора наивни, доверчиви, не криеха много-много забранените книги, не таяха мислите си, с голи ръце да ги хванеш тия глупчовци. И ги хванаха. Кого изпратиха в Сибир, кого затвориха в крепост, кой изгуби разсъдък, кой сам умря — защото бяха все хора чувствителни, с нежна душа. А аз имах късмет… За мен ходатайствала високопоставена особа. Само месец ме държаха в карцера и ме пуснаха по живо, по здраво.

Самата императрица е ходатайствала, не е забравила своя камерсекретар, досети се Митя. И много му хареса, че Данила не се похвали пред графинята с предишното си положение, премълча го като нещо несъществено.

— И ви се размина? — извика Павлина с облекчение.

— Не се размина — Фондорин се наведе и побутна с машата една цепеница. Лицето му беше безизразно, по набраздените му от бръчките бузи играеха червени отблясъци. — Прибрах се от ареста най-ненадейно. Всички в къщата вече не се надявали да видят господаря си, защото според слуховете ме чакала поне вечна каторга. На слугите им харесало да живеят без господар. Мутрите им охранени, мазни, бяха изпили всички рейнски и унгарски вина от избата, разпродали мебелите и картините. Рекли си: какво да жалим имуществото, бездруго ще вземат всичко за хазната. Като ме видяха, разтрепериха се. Хвърлиха се в нозете ми, вият и молят за прошка. А аз им казвам:

„Стига, приятели мои. Ако е рекъл Разумът, ще си купя други мебели.“ Те обаче още повече се тръшкат: „Прости ни, господарю, че и сина ти, твоята рожба, не можахме да опазим.“ Тогава вече ми притъмня. Мисля, че закрещях и дори за миг припаднах, нещо, което никога не ми се беше случвало. Не можах веднага да разбера от слугите истината… А то какво било — Данила отново се изкашля. — Като ме арестуваха, голям шум се вдигна, сякаш бяха хванали някой нов Пугачов или самия Робеспиер. Цял воински отряд дойде, с пушки, с коне. То не бе дрънчене, то не бяха викове. А моят Самсон беше дете с трепетна душа. Случвало се е като види на панаира мечка, вързана с верига, после цяла седмица да не може да дойде на себе си, жал му е за животното. А тук не става дума за мечка — собствения му баща оковаваха с вериги и извеждаха навън… Та моят Самсоша се поболял, повалила го нервна треска. Мисля, че никой не го е и нагледал, защото за слугите бе започнал свободен живот и хич не им е било до болното дете. Самите те живот си живееха — Фондорин поклати глава, сякаш сам се зачуди на тази странност. — Говорех им на „вие“, никого никога не съм бил, дори и да го е заслужавал. Разговарях с тях, та да ги възпитам като граждани. Понастоящем обаче си мисля, че така бързо от робите граждани не стават. Но сега не ми е за това думата… Синът ми все бълнувал, питал за татко си. Веднъж слугите надникнали в стаята му и що да видят — леглото празно, прозорецът широко отворен. Само по риза излязъл и изчезнал незнайно къде. А било зима. Уж го търсили, но може и да лъжат. Нея нощ валяла суграшица. Сигурно не им се е излизало от топлото навън…

Той се умълча и забарабани с пръсти по масата. Павлина хлипаше и бършеше сълзите си с кърпичка. Митя стискаше зъби, преглъщаше сълзите си и затова небцето му беше солено.

— И после какво… Тръгнах да го търся. Обещах награда, обърнах, дето се вика, небето и земята. Но никой не беше виждал момче на седем години, тъмнокосо, слабичко, с бледо личице. Изчезна детето ми съвсем безследно. С ума си разбирах, че болно и необлечено няма как да оцелее. Какво ли не си представях и виденията ми бяха едно от друго по-ужасни. Сигурно беше замръзнал някъде или се беше удавил под леда, или още по-лошо — беше попаднал в ръцете на някой изверг с греховни пороци.

Пръстите му, които барабаняха по покривката, изведнъж се свиха в юмрук и така силно удариха по масата, че чашите подскочиха. Хората наоколо се извърнаха да го видят, а графинята извика слугата да смени покривката.

Данила изчака нещата да се уталожат и продължи своята повест.

— И вече не можех да гледам хората. Освободих крепостните селяни, оставих московската си къща да запустява и се преселих в гората. Там ми се видя добре: растения, животни, птици. Може да се изяждат помежду си, но не се измъчват взаимно. Ала не успях да живея дълго като Робинзон. Не ме оставиха човеците да живея като отшелник. Трябваше да ги лекувам, опустелите, на жените с кореми отвари да им варя, децата им, ухапани от усойница, да спасявам… И с всеки изминал ден — все по-зле. Миналата пролет дойде негово преосвещенство Амвросий, тукашният викарий. Чул, че имало някакъв горски старец, когото селяните почитали. Дойде да провери дали не съм разколник, дали не лекувам с магия. Поговорихме си, полекувах го от маясъл с лековити свещички от билки и той така ме обикна, че взе да ми идва на гости. Не стига това, ами разгласил навсякъде, че съм свят старец и дори чудотворец. Взеха да разправят за мен какви ли не небивалици — че мечките идвали при мен да ги благославям, че съм се виждал със Сергий Радонежки и други такива неща. Напоследък се чудех дали да не изоставя скита и да си намеря някое по-затънтено място. И не щеш ли, Разумът ви прати при мен…

— Значи няма да се върнете? — попита графинята.

— Сега вече май няма къде. Аз там си имам една такава особена свещ. Дмитрий я видя, знае я. Тая сутрин, като излизах, я оставих запалена. Рекох си, ако се върна, ще успея да я загася. Ако ли не, нека изгори всичко. После селяните ще кажат, че Данила се възнесъл на небето с огнена колесница като пророк Илия. Току-виж ме провъзгласили за светец.

Павлина, дохлипвайки си, се усмихна, а Митя си помисли: ето това се казва сладкодумен разказвач. В края на повествованието си се отклони от тъжното и дори се пошегува, та да не остави в сърцето на слушателите си горчива диря.

— Защо обаче на ваше сиятелство очите са зачервени и като дишате, чувам хрипове? — попита Фондорин, като се обърна към Хавронска и внимателно я погледна в лицето.

— Вашият разказ ме трогна до сълзи.

— Не, не е това. Я да видя — той внимателно посегна към лицето й и повдигна клепача. — Точно така. Настинали сте, миличка. Трябва да угасим болестта още в началото, инак ще ви повали. Хубаво ли ще е?

— Гърлото наистина ме понаболява — призна Павлина. — Но какво да се прави? Така или иначе трябва да замина.

— Ще заминете, ще заминете и още как. Само че най-напред ще ви дам един еликсир собствено съчинение. Тъкмо взех от моя познат необходимите съставки. Знаех си, че ще потрябват за из път.

Той извади от джоба си две-три шишенца, пакетче някакво и връзка сухи билки. Махна на прислужника:

— Ей, момче, донеси от най-добрата водка и лимон.

За миг приготви лекарството. Половината й даде да изпие веднага, останалото смеси с гореща вода.

— С това ще се жабуркате. Елате на умивалника да ви покажа как. И възпалението ще ви мине много бързо, ще видите.

— Стой тук, мъничето ми, ей сега се връщаме — каза Павлина и Митя остана на масата сам.

Значи Данила изгубил обожавания си син преди две години и Самсон тогава е бил на седем, както сега Митя. Дали на осиротелия баща не му е мъчно да гледа пред себе си дете на същата възраст?

И той се замечта как ще се намери изчезналият Самсон, който ще е жив и здрав, само дето от треската е забравил всичко. Как живее при някои добри хора и от нищо не се нуждае. Но когато Митя доведе при него родителя му, Самсон, разбира се, веднага ще си спомни всичко. Какво ли щастие, каква ли радост ще настане тогава! И от тъжен Данила ще стане весел и ще каже на Митя…

— Приятелче, гледам те и толкова да ми харесваш — отекна изведнъж точно до ухото му гальовен глас.

Митя се обърна и видя местния чиновник, който втренчено го бе гледал от ъгъла.

— Толкова си ми миличък, че ми се ще да ти подаря нещо — продължи същият този Сизов и се усмихна, но очите му останаха сериозни, съсредоточени. — Ела навън. Там имам цял чувал с меденки. И квасени ябълки също.

— Не ишкам ябуки — отвърна Митя на досадния чичо.

Той обаче го вдигна на ръце и го притисна до себе си.

— Ела, чедо. Ще ти покажа моето конче. То е пухкаво и има сребърни звънчета. Наметни си бекешката. Ех, че хубава бекешка имаш. И шапката ти е много хубава.

Свали от главата му шапката, погали го по темето и отново му я сложи.

Ама че досадник!

Митя зарита в здравите ръце на колежкия съветник и извика:

— Пушни ме! Не ишкам меденки! И конче не ишкам!

Никой ли нямаше да му се притече на помощ! Съседката помешчица се обърна, погледна го и каза на децата си:

— Вижте го това момче как крещи. Глези се и се лигави.

Сизов бързо понесе съпротивляващия се Митя към вратата.

Е това е вече прекалено!

— Мамо Пася! — отчаяно закрещя Митя. — Данилааа!

В тъмния коридор нямаше жива душа.

— Тихо, кутре такова! — скастри го чиновникът и внезапно го стисна с пръсти за гърлото така, че вместо вик се чу хъркане. — Тихо, че ще ти изтръгна гръцмуля!

„Да не сте полудели?“ — понечи да попита новгородеца Митя, вече без да ломоти като бебе, но от устните му се отронваше само хриптене.

А Сизов извади от джоба си носна кърпа и я натика в отворената уста на Митя, после дръпна от врата си вратовръзката и я върза отгоре. Едва сетне пусна гърлото му, но така затъкнато то не можеше да издаде кой знае какъв звук.

Отново го вдигна на ръце и през студеното преддверие изскочи навън.

Там също нямаше никого. Из тъмната улица върлуваше виелица. Уличната лампа едва светеше.

— Ей сега, ей сега — мърмореше умопобърканият, докато освобождаваше от коневръза светлокафявия си кон, който изобщо не беше пухкав и нямаше никакви звънчета.

Конят беше запрегнат в едноместна шейна, която приличаше на катурната кошница.

— Тихо! — ревна колежкият съветник срещу гърчещия се и мучащ Митя. — Ще те смачкам!

Отметна седалката, под която имаше празен сандък. Сизов натика вътре Митя с главата надолу, хлопна капака и ако се съди по скърцането, седна отгоре.

Митридат се опита да се завърти. Но къде ти! Нямаше място дори да помръдне. Напъна с гръб седалката, но не можа да я отмести даже на сантиметър.

Господи, Боже мой, но какво става?

— Дий!

Шейната потегли, но те не се отдалечиха много. Чуха се бързи стъпки, конят изцвили и спря — явно някой го хвана за юздите.

— Какво искате? — извика Сизов. — Пуснете юздите!

— Господине, къде е момчето?

Беше гласът на Фондорин!

Митя замуча, заблъска се в стените на проклетия сандък. Тук съм! Данила Ларионич, миличък, тук съм!

— Кое момче? Бързам. Махайте се веднага!

— Казачето на моята приятелка. Казаха ми, че вие сте го изнесли от залата.

— А, онова момченце ли? Наистина не знам. Дадох му едно бонбонче и то избяга нанякъде. Голям палавник. Сбогом, господине. Нямам време.

— Избяга ли? А какво е това тропане изпод седалката ви?

Аха, чул го е! Митя замърда още по-силно.

— Прибрал съм тук едни ловджийски кутрета да не измръзнат. Всъщност не е ваша работа. Дотягате ми. Много важно, казачето се изгубило!

Данила не отвърна нищо, но колежкият съветник застрашително повиши тон:

— Махни си ръката, грубиянино! Мен цял Новгород ме познава! Колежки съветник Сизов! Дори началникът на полицията ми е подчинен! Една дума да кажа — и ще прекараш нощта в кауша! Хайде!

— Моята спътничка е доста привързана към своето казаче — сякаш да се оправдае продума Фондорин. — Какво ще й кажа?

Чиновникът смекчи заплашителния си тон, явно сметнал спора за решен.

— Кажете й да се маха от нашия град колкото може по-скоро.

— Да се маха ли? — колебливо попита Данила. — Казачето обаче е нейна собственост. То струва пари, пък и за дрехите му е похарчено доста. Бекеша, папаха от астраган, подплатени ботушки…

Сизов го прекъсна — нетърпеливо и категорично:

— Предайте на вашата спътничка да забрави и за казачето, и за бекешката. По-добре да не търси отплата за нанесени щети.