Извънкласно четене

Глава четвъртаАмур и Псишея

— мрънкаше си под носа един чорлав господин в омазнен сюртук, и правейки отчаяни гримаси, размахваше юмрук.

Поет, с уважение си помисли Митя. Чул е зова на музата. Но за всеки случай се поотдалечи — да не би в лиричния си унес онзи да го цапардоса, я какви са му ръчищата, като стръки, пък и жрецът на Аполон лъхаше неприятно на вкиснало и пот.

Сред насъбралите се този късен сутрешен час в покоите на светлейшия княз Зуров само стихотворецът беше раздърпан и ненапудрен, всички останали бяха дошли с официални дрехи и благоухаеха на цветни аромати и немска тоалетна вода.

Отново както и вчера трябваше да чакат, но поученият от опита Митя вече разбираше, че придворният живот е най-вече чакане. Е, днес се отегчаваха не само Карпови, но и всички, дошли да засвидетелстват почит на един велик човек. Дами почти липсваха, имаше предимно господа, включително много важни, други с генералски мундири, а по камзолите на някои блестяха такива диамантени копчета, че с всяко от тях човек можеше да си купи по две села като Утешителное. Стояха мирно, никой не говореше високо и изобщо, както забеляза Митя, тук се държаха много по-чинно, отколкото вчера пред височайшата особа. И сам си обясни странния феномен: там на четвъртъчното събиране при императрицата просто е чест да си поканен, и толкова, а тук се решават човешки съдби. Ето къде е истинското вместилище на властта, в тези беломраморни стаи, съседни на вътрешните покои на царицата.

Бяха поне петдесетина човека, не по-малко, и всички непрекъснато поглеждаха към високата златно-бяла врата, откъдето най-вероятно трябваше да се появи Платон Александрович. Всеки ден в десет сутринта светлейшият си правеше фризурата и през това време приемаше молители и значителни персони, пристигнали в Петербург или напротив, заминаващи. Всеки посланик и от най-първите европейски държави знаеше, че преди да се яви пред императрицата, трябва да засвидетелства почит пред Фаворита, в противен случай не можеше да очаква милостив прием. Та и днес заедно с останалите чакаше и някакъв източен велможа с брокатен тюрбан и червеникава брада. Пръстите му бяха достойно преплетени на корема, клепачите спуснати и изпод тях току проблеснеше по някоя искрица — наблюдаваше, оглеждаше. Интересно какъв ли е — персиец или може би бухарец? Ето с кого е интересно да си поприказва човек, да го поразпита за това-онова, вместо да си губи времето.

Митя и татко му дойдоха отрано, малко след девет, а сега вече минаваше единайсет. Князът нещо се бавеше, но посетителите, дори най-големите велможи, не роптаеха. Само един пълен генерал с черна превръзка на окото непрекъснато нареждаше, че кафето щяло да изстине. До Карпови от крак на крак престъпяше бъбриво старче със звезда и точно то им прошепна, че въпросният заслужил воин, героят от Измаил, се е научил от турците да прави чудесно кафе. Веднъж Платон Александрович опитал прочутата напитка и благоволил да я похвали, та оттогава Михаил Иларионович (така се казваше героят) смяташе за свое задължение всяка сутрин да идва при светлейшия и лично да му прави кафе. Бива си го, със завист рече старчето. Така като нищо ще стане генерал аншеф заради едното кафе.

Това ли бил чудесният придворен живот, за който мечтае татко, въздъхна Митя. Вчера и днес можеше да прочете толкова книги и да премисли толкова интересни неща…

— Стой мирен — прошепна Алексей Воинович. Наведе се, поправи перчема на сина си и тихо, да не го чуе съседът му, рече: — Спокойно, mon ange, още малко търпение. Всички те са молители, а ние сме поканени. Разликата е доста голяма.

Ръцете на татко трепереха повече от вчера. Да не е шега работа да те повика Зуров! Императрицата им подари сто червонеца21 и заповяда утре привечер да дойдат в Диамантената стая да играят шах, но го каза някак лениво, с прозявка, а преди да последва нейно величество към спалнята, светлейшият нареди кратко и категорично: „Утре, докато ме навиват, да дойдете при мен. И двамата.“

Татко не спа цяла нощ, обикаля хотелската стая. Ту се плашеше от ревността на Фаворита, ту се уповаваше на невиждана милост, ту пламенно се кръстеше пред иконата, която си беше взел. На Митя също му беше интересно за какво ли са дотрябвали на княза. Дали иска да се научи на шах, че да побеждава царицата? Какво по-лесно от това?

Най-после! Дръжката на бленуваната врата щракна и шумоленето на гласовете веднага стихна. Всички се приготвиха и взеха да се усмихват умилно.

Но в залата влезе не светлейшият, а един много висок офицер преображенец22 с навъсено и изпито лице. Без да погледне събралите се, измарширува до позлатената масичка, където беше сервиран поднос за една персона, наля си от гарафата пълна чаша вино и започна да го пие. Адамовата му ябълка играеше и в тишината се чуваше как виното с бълбукане се излива в гърлото му.

Старчето прошепна:

— Капитан-поручик Андрюша Пикин, адютантът на княза. Луда глава, мястото му е в кауша. Но всичко му се разминава на тоя разбойник.

Капитан-поручикът изпи чашата, изпухтя с наслада и се усмихна. Подръпна юнашкия си мустак, облиза червените си устни и звънейки с шпорите, се насочи към наредените край стената столове, където никой още не бе дръзнал да седне. Но той се тръшна най-спокойно, преметна крак върху крак и на това отгоре запали лула.

Вратата отново скръцна, отново стана тихо, но и този път не беше князът, а много изискан господин, който в лицето страхотно приличаше на чигата, която Митя и татко му си хапнаха снощи след викторията в Малкия Ермитаж — същото вирнато остро носле и широка стисната уста. Новодошлият дори въртеше задника си досущ като рибешка опашка.

— Метастазио, Еремей Умбертович — съобщи полезното старче. — Секретар на светлейшия. Ще ида да му се поклоня. Сега ще дойде и той…

И съседът на Карпови се втурна към секретаря, но къде ти на неговите години ще си пробие път през останалите молители. Господин Метастазио бе наобиколен от всички страни, подаваха му някакви книжа, опитваха се да му пошушнат нещо. Той обаче не стоеше на едно място — с лека пърхаща походка вървеше през залата и цялата тълпа с блъскане се движеше след него.

— Италианец ли е? — попита Митя старчето, което се беше върнало с празни ръце.

— Мошеник е — ядно отвърна то и разтърка ударения си лакът. — В Милано са го връзвали на позорния стълб заради шарлатанство. Доскоро учеше госпожиците на разни танци за по рубла на час, а сега е кавалер и действителен статски съветник23 — старчето плю. — Царят дава, пъдарят не дава. Това са хората, дето всъщност управляват империята. Човек не може да свърши никаква работа без тоя плужек.

Рече го и сам се уплаши, чак затисна устата си и взе да се озърта.

Мошеник или не, но италианецът беше интересен за гледане. Толкова беше пъргав: размени по един поклон с велможите, успя да изслуша няколко молители наведнъж и да целуне ръка на една дама.

Изведнъж се спря и каза — чисто, почти без акцент.

— Вие, генерале, сте първи. Вие, графе, втори. После сте вие, госпожо, а нататък ще ви кажа кой…

Не довърши, климна глава като куче, заслушан в нещо, което само той чува, и изведнъж стрелна ръце нагоре като капелмайстор пред оркестър.

— Негова светлост Платон Александрович Зуров!

През вратата се чуха ясни, бавно приближаващи стъпки.

Сияйните врати скръцнаха за трети път и застаналите най-отпред се прегънаха в нисък поклон, така че сега над гърбовете и белите темета Митя вече виждаше всичко много добре.

Олеле!

В средата на залата, смешно подскачайки, дотича една маймунка с къса поличка и дантелени гащички. Видя приведените глави и започна да пляска с ръце и да се зъби с жълтата си усмивка.

Чак сетне на вратата се появи самият Платон Александрович и се запревива от смях.

— По… похвално е, че се прекланяте през тази дама!

Чак се просълзи от смях. Преображенецът Пикин скочи от стола и се закикоти по-силно дори от княза, а Метастазио се ограничи с весела усмивка.

— Добре. В хубаво настроение е — зарадва се старчето.

И приемът започна.

Светлейшият влезе при посетителите, облечен с китайски халат, и най-напред закуси: хапна маслинки, пълнени със славееви езичета, зобна си шемаханско грозде. После си чопли зъбите. Като свърши с тях, се залови с носа, без изобщо да се притеснява от хорското множество. Тази сутрин кожата на Платон Александрович вече не искреше от злато, но между другото цветът на лицето на негова светлост бе свеж, а бузите — румени. Той слушаше повечето молители с отегчение или може би изобщо не ги слушаше — мислите на галеника на фортуната витаеха някъде далеч. От време на време по волята на коафьора направо обръщаше гръб на ниско покланящия му се човек. Митя не чуваше за какво го молят, пък и всеки гледаше да изложи проблема си колкото може по-тихо, сведен едва ли не досами ухото на княза.

На някои той не отговаряше и тогава те трябваше да се оттеглят, а тези, които не разбираха, господин Метастазио ги хващаше с два пръста за лакътя или за пеша и ги издърпваше назад: сиреч, хайде, хайде, вървете си. Митя забеляза, че на няколко пъти италианецът пошепна нещо на патрона за поредния молител и Зуров изслуша тези хора по-внимателно, като пророни по две-три думи, които секретарят незабавно си записа в малък бележник.

Татко му предприе тактическа маневра. Хвана Митя за ръкава и леко-леко се отмести наляво. Правеше си следната сметка: когато на светлейшия свършеха да му навиват дясната страна на главата, той щеше да се обърне с другия профил и веднага да забележи баща и син Карпови.

Така и стана. И като видя Митридат и неговия родител, светлейшият изведнъж се оживи, взорът му от отегчен стана смислен.

— А, ето къде сте били! — възкликна князът, вирна глава и извика — беше забравил за нагорещената маша.

— Ще заповядам да ти откъснат ръцете, боклук! — изрева той на коафьора на френски. — Махай се. А вие двамата, тука!

Таткото се втурна пръв. Долетя при негова светлост като сокол и замря като обрулен лист. Митя пристъпи и застана до него. Я да видим какво ще стане сега?

— Как се казвахте?… Пескарьов24 ли? — попита Зуров и като се взря в хубавото лице на Алексей Воинович, незнайно защо се намръщи.

— Съвсем не. Карпов, секунд-ротмистър в оставка, с ваша светлост бяхме в един полк.

— Карпов? Добре де, няма значение. Вижте какво, Карпов, вземам вашия син за свой паж. Ще живее при мен.

— О! Каква чест! — възкликна татко. — Не смеех и да мечтая! Веднага ще се преместим в квартирата, която ваша светлост ще благоволи да ни посочи.

— Моля? — изненада се Зуров. — Не, Карпов, няма да се местите никъде. Вижте какво — той отново се смръщи. — Вие заминавайте… абе, откъдето сте дошли. Веднага. Още днес. Еремей!

— Да, светлейши? — повдигна се на пръсти Метастазио.

— Дай му хиляда или там две за притеснението, да го качат в шейната и прав му път. И внимавай, Карпов — строго продума Платон Александрович, преминавайки към примрелия татко на „ти“. — И през ум да не ти минава да се връщаш в Петербург, нямаш работа тук. Не се тревожи за сина си, при мен няма да има нужда от нищо.

— Но… но… Бащиното сърце… Съвсем дете… Пък и в Диамантената стая, поканата на нейно величество — заломоти Алексей Воинович.

Князът обаче не го слушаше, а Метастазио вече го дърпаше за пеша.

— Татко! — извика Митя и се втурна към баща си. — Ще замина с вас! Не искам тук, при този!

— Стига, стига! — зашепна татко и се усмихна уплашено. — Нека бъде така, добре е, нали… Ще свикнеш, ще те харесат и ще си спомниш за нас. Да угаждаш на негова светлост и всичко ще е наред. Е, Бог да те пази.

Набързо прекръсти сина си, не посмя да се бави повече, и заднишком се отдалечи към вратата, кланяйки се на Платон Александрович.

— Сбогувахте ли се? — попита той. — А така. Сега ела при мен, жабче.

Митя остана сам, съвсем сам сред всички тези чужди и ненужни хора. И колко бързо стана всичко! Допреди миг беше с родителя си и не се страхуваше от нищо, а сега изведнъж стана сирак, стръкче трева сред огромни дървета.

— Еремей, какво ще кажеш? — Зуров леко щипна Митя по бузата.

— Зависи за каква работа ваша светлост възнамерява да употреби това дете — отвърна италианецът, разглеждайки момчето.

То ги слушаше ни живо, ни умряло. Как така „да го употреби“? Нали няма да го изяде? Спомни си какво беше чел в една китайска история за злия император, който подмладявал кожата си в кръв от новородени. Да не би?!

— Как за какво? — ядоса се князът. — Нима не знаеш защо изгубих сън и дижестицията на стомаха си? Кажи, става ли за пратеник на любовта?

Над главите на молителите се подаде косматата глава на одевешния поет.

— Сиятелният княз изрече думата „любов“? — извика стихотворецът и размаха лист хартия. — Ето я обещаната ода, която бих желал да положа в нозете на ваша светлост, и никак не държа на авторството на тези вдъхновени стихове! Ще ми позволите ли да я прочета?

Зуров не позволи.

— Нямам време.

Секретарят взе от поета листа, мушна в мръсната му лапа една жълтица и махна към тълпата: отдалечете се, отдалечете се, не е за вашите уши.

С танцова стъпка се върна към масичката, като пътьом погали Митя по главата.

— Не е ли твърде малък?

— Ти си глупав, Еремей, макар да те знаят като умник. Малка е жълтицата, ама е скъпа. А аз веднага се сетих, още вчера.

Зуров се усмихна лукаво, извади от джоба си ситно изписана хартийка и нареди на Митя:

— Слушай и помни.

Зачете тихо и проникновено:

Докато четеше, се просълзи от чувства и забърса очите си с маншета.

— Хайде, премъдри Митридат, повтори. Само гледай да не изпуснеш нито една дума. Можеш ли?

Какво толкова да може? Митя повтори, нищо не му струваше. Светлейшият проверяваше по хартийката.

— А така! Всичко е точно! Както е написано! — възликува той. — Видя ли, Еремей? Ще пиша на моята душичка, но никой няма да може да открадне писъмцата, не бери грижа. Ако стане нещо — детето само го е измислило, винаги мога да отрека. Старата ще ми повярва. Освен това виж — Зуров хвана Митя за раменете и го завъртя първо насам, после натам. — Ако му навием косата, ако му ушием един малък хитон с батистени крилца отзад, ще стане същински Купидон. Може да му дадем и някой малък позлатен лък със стрели.

Изведнъж Метастазио се развълнува и засъска в ухото на Фаворита. Митя се отдалечи — нека си шушукат разни тайни, много са му дотрябвали.

Още не можеше да се съвземе от връхлетелия го житейски поврат. На какво да разчита? С кого да се посъветва?

Поразходи се из залата, повъздиша и застана до познатото старче, то все пак не му беше толкова чуждо, повече от час бяха стояли един до друг.

— Много ми е драго — каза то и клекна, за да може да гледа Митя право в лицето. — Ранно пиле рано пее. Може някой ден да стане така, че и за мен да кажете някоя думичка? От три дни тъпча паркета и все не мога да се вредя. А работата ми, господине е следната…

И подхвана нещо за малкия си невръстен син, но толкова надълго и нашироко, че Митя скоро се разсея и се загледа в маймунката. Е, много беше забавна палавницата, голяма немирница. Кафееният генерал с нещо й беше харесал, тя бе застинала пред него, вперила от долу на горе лъскавите си очички, и бе лапнала набръчкания си пръст — досущ като човек.

— Ох, внимавай, Михаил! — весело предупреди Фаворитът. — Моята Зефирка е много влюбчива. Гледай да не се възползваш от моминската й слабост. Ако й надуеш корема, ще те накарам да се ожениш за нея.

Генералът се зарадва на княжеската шега и отговори в същия тон:

— Ами то зависи каква зестра ще й дадете, Платон Александрович. Току-виж съм се оженил, Бога ми.

Наведе се над животинката и й показа рогца. Зефирка се смути, побутна ръката на генерала с лапичката си, склони главица встрани и взе да мята стрелкащи погледи. Всички прихнаха да се смеят на маймунския й флирт. Тя пък се смути още повече, застана на четири крака, заотстъпва назад и изведнъж се скри под бухналата пола на най-отсамната дама.

И стана тя! Дамата ни жива, ни умряла само прикляка и надава откъслечни писъци. Публиката се превива от смях, като най-силно се смее самият Фаворит.

А на Митя му е жал за дамата. Кой знае какво й е? За да прогони животното, няма да си вдига полите я! А как да го стигне през коравия кринолин?

— Ох, ох — тюхкаше се клетата. — Стига! Миличка, Зефирочка! Ох, какво правиш!

Понечи да заситни към изхода, но едва не падна. Явно маймунката се беше вкопчила в краката й и тя не можеше да направи нито крачка.

Митя видя, че по лицето на нещастната пленничка се стичат сълзи, дори изкуствената бенка се беше отлепила от бузата й плуваше надолу. Толкова ли нямаше кой да й помогне и да я отърве? Ами тогава на помощ ще й се притече рицарят Митридат.

Той се втурна към нея, също застана на четири крака, повдигна края на брокатената рокля и се мушна под телената конструкция.

Там беше тъмно, тясно и миришеше на животно — сигурно на Зефирка.

Смехът от многото гърла, когато лицата не се виждат, звучеше малко зловещо, като пресипнала от лай глутница кучета. Нека си се смеят.

Маймунката се беше свила и прегърнала белеещия в мрака пълен крак. Дали нямаше да го одраска? Не, зарадва се на спасителя си — гушна го през врата и той тръгна да излиза, като гледаше да не повдига много полата.

Митя бе посрещнат с ръкопляскания и шеги. Шегите бяха като на възрастни, никак не бяха смешни. Митя можеше да ги разпознава по особения тон, с който се произнасяха тия mots26, и не се замисляше за смисъла им — не си заслужаваше.

— Малко момче, пък умна глава! Всичко видя, всичко разбра!

— Веднъж замахни, на две нимфи угоди!

— Честит ви нов поклонник, Маря Прокофиевна!

Същински деца.

Зефирочка пусна ръчичките си, слезе на пода и направо замря, очарована от токата на Митината обувка. Цветните стъкълца така блестяха, така святкаха — да им се не нагледаш.

Опипа я, подръпна я и изведнъж я изтръгна!

— Дай си ми я!

Къде ти. Коварната твар стисна трофея в зъбите си и хукна на бяга на четири крака, като ловко лавираше между нозете на хората.

— Край — каза старчето. — Токата пак нищо не е, завчера тая гадинка ми отмъкна от гърдите звездата на „Александър Невски“! Много обича лъскави неща, да опустее дано. Рекох да помоля негова светлост да ми я намерят, но не посмях. Много жалко! Защото звездата беше с елмази…

А Митя погледна осиротялата си обувка, толкова гиздава и прекрасна до одеве, и очите му се напълниха със сълзи. Ах, проклет Cercopithecus27 от семейството на човекоподобните, няма такъв закон да се задигат токите на дворянските синове!

И се втурна да я гони — също на четири крака, защото така обсервацията е по-добра.

А, ей те къде си, зад лачените ботуши! На Зефирка играта на гоненица май й допадна. Тя се извръщаше, правеше различни физиономии и не се оставяше да я хване.

От ботушите — към бели чорапи, после към едни старомодни обувки с високи червени токове, после под стола. За малко да я хване за поличката, но му се изплъзна. Нататък обаче Зефирка нямаше къде да се скрие: гол паркет, стена, странична врата.

Хванах ли те!

Митя се изправи и разпери ръце.

— Дай си ми я!

Маймунката извади токата от устата си, мушна я под мишницата си и изведнъж му направи номер: подскочи, увисна на дръжката и вратата се открехна. Подлата крадла се шмугна през тъмния процеп и изчезна.

А, не, не си познала! Митридат Карпов не се отказва поставена цел.

Митя се обърна и видя само гърбове, никой не го гледаше. Значи напред след нея.

Зефирка чакаше в другия край на голямата стая със спуснати пердета на прозорците. Вдигна полата си, махна с опашка, за която на гащичките си имаше специална дупка, и се завтече нататък, но не прекалено бързо, сякаш не искаше преследвачът й да изостане много.

Така мина през пет или може би шест празни стаи. Митя не можа да ги огледа както трябва, не му беше до това. А в малката, май отоплена стая (в ъгъла проблясваше с бяло-сините си плочки голяма холандска камина) крадлата скочи на пейка, от нея — на пердето, от пердето към тавана и изведнъж изчезна.

Какво беше това чудо?

Митя погледна по-внимателно — а, такава ли била работата? Камината не стигаше чак до тавана, отгоре имаше пролука около половин аршин28. Сигурно за да циркулира затопленият въздух.

Той не можеше да се покатери по пердето, затова се качи на перваза, стъпи на месинговата дръжка на вратичката на камината, с другия крак — на поставката, хвана се за фриза и после вече можеше да стигне и до горната част.

Ето, че се срещнахме, мадмоазел Зефира! В тясната тъмна пролука можеше да се движи само пълзешком. Носът го засърбя от праха, мундирът и панталоните му сигурно се изцапаха, но затова пък успя да си вземе откраднатото — маймунката му върна токата без бой, сама му я подаде.

Значи не беше нито подла, нито алчна. Щом се озова над камината, миряса и престана да го дразни. Може да не е бягала от Митя, а да го е викала на гости?

По някои признаци личеше, че точно тук, над камината, е жилището на Зефирка, по-точно — нейният ермитаж, където нямаше достъп за външни лица. Когато очите му свикнаха с тъмното, Митя забеляза наредени на купчинки съкровища: от едната страна половин ябълка, няколко курабийки, купчинка орехи; от другата — по-интересни неща. Златна лъжичка, голямо кристално шише, още нещо със синкав блясък. Взе го и видя, че е диамантена звезда. Сигурно точно откраднатата от клетото старче. Трябва да му я върне, кой знае колко ще се радва. В шишето тъмнееше някаква течност. Парфюм?

— Не е хубаво така — каза Митя на домакинята си. — Ако всеки започне да задига каквото му хареса, какво ще стане? Тогава и при нас ще се вдигне революция като във Франция.

Зефирка го погали със сухата си лапа по бузата и му подаде огризка от бисквита — да се почерпи.

— Мерси. Я по-добре да сляза, че току-виж…

В този момент в стаята се чуха стъпки — влязоха двама или може трима души и Митя млъкна. Лоша работа. Щяха да го намерят над камината, и то с разни крадени неща. Няма да ковлади Зефирка я, тя е безсловесна твар, пък и както стана ясно — с добро сърце.

— … Малко ли девойки има! Изобщо не разбирам защо трябва да се вторачите в една-единствена! — рече мъжки глас, който му се стори познат. — Всичко опира до едно и също, ей това и нищо повече. — Чу се леко шляпване, сякаш някой плесна длан в длан или по-скоро в свит юмрук, след което говорещият продължи. — Защо сте си наумили да искате точно пък статс-дамата29! Рода на царицата! Да не сте полудели, княже? Та това е каприз, и то много опасен. Предпазната мярка с момчето няма да ви спаси. Княже, вие не мислите нито за себе си, нито за хората, които са ви предани!

Метастазио, той е, позна го Митя.

— Стига, омръзнал си ми — отвърна вторият (ясно вече кой). — Кълна се, че тя ще бъде моя независимо на каква цена.

— Независимо на каква цена ли? — зловещо попита италианецът. — Дори примерно на цената на положението, висшата власт и дори живота ви ли? Не забравяйте за завещанието. Вие сте на две крачки от сияйния връх, а се опитвате да скочите в пропастта! Мислили ли сте какво ви очаква, ако на трона стъпи Чипоносия?

— Него какво го засяга? — басово се обади третият, неизвестно кой. — Е, ще го заточат в някое имение или може да замине за чужбина. А ние ще оперем пешкира, Еремей Умбертович. Ma foi30, Платон, зарежи я тая глезла. Не мисли, че не разбирам какво ти е да се лигавиш със старата. Да ти кажа, още днес мога да ти докарам от табора такава богиня, че да паднеш. И всичко ще е скрито-покрито, никой нищо няма да разбере!

— Млъкни, Пикин. Ти си глупак, само знаеш да тичаш по фусти. Престанете и двамата! Моето желание за вас е закон. Ако ми противоречите, ще ви изгоня. Не, няма да ви изгоня, защото ще се раздрънкате за мен. Ще ви хвърля в меча яма, ясно ли е?

Чу се гневно тракане на шпаги — единият си отиде, другите двама останаха. Значи Митя трябваше да чака още. Зефирка беше сложила главата си на рамото му и кротуваше.

Долу последва пауза.

— Е, Пикин? — бавно рече секретарят на светлейшия. — Нали виждате, че нашето петле окончателно е изгубило разсъдък. Нататък е ясно: ще го хванат на местопрестъплението (все ще се намери кой) и тогава лошо му се пише. Старата няма да му го прости. Губим си времето, Пикин. Нали утре вие сте дежурен в двореца?

— Да.

— Тогава подменете шишето, както ви е заповядано. Старата ще го изпие и ще се гътне, но не веднага, а след два-три дни. Ще има време да провъзгласи и завещанието си и да предаде скиптъра на Внука. Тогава няма от какво да ни е страх, ще бъдем още по-силни. Какво мърдате мустак? Да не ви хвана страх, прославени храбрецо?

Но „старата“ е нейно величество императрицата, досети се Митя и много го достраша. Ще се гътне? Да не би да искат да я отровят? Както Мария Медичи — наварската кралица? Ама че злодеи!

— Еремей Умбертович…

— Пикин, какво ви става, защо не ме гледате в очите? Да не сте забравили за разписката? Ами за онази беля? Защото това означава каторга за неопределен срок.

— Стига сте ме плашили, не съм от страхливите — изрепчи се преображенецът. — Намерил с какво да ме заплашва, с каторга. Нищо не ни струва да подменим шишето, само че има един проблем… Шишето го няма.

— Каквоо?! Как така го няма?!

— Не знам. Беше в спалнята ми, в ботуша. Мислех, че никой не може да го намери. Но тази сутрин бъркам — няма го.

— Това е Маслов — изстена италианецът. — Само тоя гарван е, няма кой друг. Тогава не разбирам едно: защо все още сте на свобода? Или не го е разпознал? Едва ли. Той всеки ден е при старата, не може да не забележи, че шишето е абсолютно същото. Освен ако… Шшшт! Какво е това? Ей там, на камината!

Ами сега! Глупавата Зефирка издаде Митя. Омръзна й да кротува, взе да шумоли, да мърда и изтрака с някое от съкровищата си.

— Мишка.

— Много странна мишка, дето трака. Я извикайте слугите.

— Защо пък слугите? Аз ще погледна. Аз съм ужасно любопитен, Еремей Умбертович.

Отдолу съвсем наблизо се чу тропане — Пикин се катереше да любопитства. Не бързаше, злодеят, а на това отгоре си тананикаше с пресипнал глас:

В пролуката се мушна огромна ръка и копчето на ръкавела й проблесна.

Митя се залепи за стената и спря да диша. Но къде ти — не можеше да се скрие: капитан-поручикът опипваше внимателно, без да бърза.