Извънкласно четене

Глава петаИзтребването на тираните

В мига, в който душата на Иван Илич Шибякин скъса синджира, който я държеше за тялото, му стана ясно, че всичко е измама — не се предвиждаше никакъв край на света. Небето изведнъж изсветля, облаците от черни отново станаха бели, пък и слънцето се отказа да гасне. Дори напротив, засия още по-силно, бързайки да извърви своя кратък есенен маршрут.

А когато над града се спусна гъстият ноемврийски мрак, Николас Фандорин се откъсна от приятно светещия екран, протегна се и се приближи до прозореца.

Пред влудения му от програмирането взор Москва изглеждаше странно размита и дори, ако трябва да се изразим на компютърен език, вирусна. Уж си беше обичайният вечерен ландшафт с пъстроцветните реклами, вълшебно-светозарната змия на автомобилния поток, извил се по „Солянка“, осветените от прожекторите кули на Кремъл и новоарбатските „небостъргачи“ в далечината. Но ако човек се вгледаше по-внимателно, всички тези обекти имаха различна консистенция, пък и се държаха различно. Кремъл, църквите и масивният паралелепипед на Възпитателния дом стояха като плътни непрозрачни скали, докато останалите сгради леко потреперваха и можеше да се надникне в тях. Там, зад сякаш призрачните стени, се очертаваха контурите на други постройки, ниски, предимно дървени, с димящи комини. От взирането колите пък почти напълно се стопиха и от тях остана само мъглявото сияние на светлините им по платното.

Николас гледаше надолу и през стъкления под видя покрития с ламарина покрив, до него редицата от други също такива покриви и острите върхове на дървената ограда. Това са складовете със сол, досети се магистърът по история. Много преди в началото на двайсети век Варваринското дружество на притежателите на недвижими имоти да построи сивата сграда с безброй апартаменти, тук се е намирал царският Солни двор. Нищо чудно, че сред тези каменни зидове не расте нищо — земята се е напоила със сол. Изведнъж пред вратата на Солни двор Фандорин забеляза часовой с шуба и триъгълна шапка. Върху щика му блесна лунен лъч. Това беше вече прекалено и Николас тръсна глава да отпъди твърде подробното видение.

Бива ли чак толкова да се потапя в осемнайсети век? Времето е коварна и непредсказуема материя. Гмурнеш ли се веднъж в неговите дълбини, може и да не успееш да се върнеш обратно.

Още веднъж енергично тръсна глава и привидението изчезна. Подът отново стана непроницаем, дъбов, навън забучаха автомобилите, а от горния етаж се дочу нервна карибска музика — там живееше растафенът Филя.

Трябва да кажем, че отношенията на Фандорин с неговото местожителство бяха доста странни. Какво да се прави — Москва. За разлика от Венеция или Париж тя не те пленява изведнъж, още от първото познанство, а постепенно се просмуква в душата ти. Като гигантска глава лук: сто люспи сваляш, само сълзи лееш. Плачеш, защото разбираш, че никога не можеш да разбуниш този град.

Гласът на хилядолетния град (в смисъл истинският, не измамният като за гости на столицата) не е шум и олелия, а много, много тих шепот. За когото е отреден, ще го чуе, а чуждите няма нужда да слушат. От известно време Ника се беше научил да долавя смисъла на тези приглушени думи. А после (трудно е само в началото) започна и да вижда такива неща, каквито не всеки различава. Например очертания на предишни сгради, които личат през стените на новите постройки. Реещи се над земята разрушени черкви. Забравени гробове под многолюдните площади. Дори хора, които някога са живели тук. По улиците се движеха тълпи от различните московски времена, без пътищата им да се пресичат и без те да се забелязват взаимно. Понякога Фандорин спираше насред тротоара и замръзваше на място, очарован от някоя непозната дама с красива голяма шапка и воал. Хората връхлитаха върлинестия разсеян човек и изричаха ядни думи по негов адрес (така му се падаше). След като се съвземеше, Николас се усмихваше гузно и продължаваше нататък, но все се оглеждаше да види дали край витрината на „Седмият континент“ от столетните далнини няма отново да изплува някой силует.

Веднъж направи тази глупост: да се опита да разкаже на жена си за другата Москва. Тя се разтревожи и тръгна да го води на психиатър — едва се отърва. Дори да беше лудост, на Ника му харесваше и той не искаше да му мине. Във всеки случай поне е тих луд и на никого не досажда, а не като днешния господин Кузнецов. „Съдът се оттегля на съвещание.“ Как ви се струва? Добре де, няма значение, той си е президент на фирма за добри съвети, който има халюцинации и губи куп време за никому ненужни забавления.

Увлечен в идиотското си занимание, не забеляза как денят се изниза. В крайна сметка всичко със загадката за сержанта се нареди. Успя да измисли такъв номер, че пръстите да си оближеш или, както се изразява Валя, абсолютен супер-пупер.

Секретарят по едно време надникна в кабинета, сигурно да попита нещо, но Николас размаха ръце в смисъл: махай се, махай се, не ме занимавай сега, защото вратата за към Диамантената стая все не искаше да се отвори пред Данила. Телефонът непрекъснато звънеше, но тъй като Валя се оправяше сам, значи не беше нещо важно. Наложи му се да разговаря веднъж — с жена си.

— Пожар — каза Алтън както винаги без встъпителни и нежни думи, дори без „здрасти“. — Обадиха се от Питер. ОСВЕН гори. Председателят на секцията по разложението се е разболял. Трябва да му помогнем. След работа отивам на летището. Прибери зверчетата от детската градина. Ще се върна след три дни. Ти си добре, нали?

— Да, но…

— Хайде, чао.

И затвори телефона. Жена му беше ужасно невъзпитана. Николас отдавна беше свикнал с това и не му правеше впечатление, само понякога в мигове на философски размисъл се чудеше каква странна двойка са двамата: двуметров завеян дангалак, възпитан в частно училище в лондонския Уест Енд, и дребна драка — пантера от бескуднишките джунгли. Пълно несъвпадение на вкусовете, противоположност на темпераментите, дори различно настроени вътрешни хронометри — Алтън живее по секундарника, а той отчита времето по векове. За Фандорин беше загадка, чудо на чудесата как тъй младата, стилна, триумфираща жена още не е наритала „скапания баронет“ (както се изразяваше Алтън, когато се ядосаше, и то в най-добрия случай) да върви при кралицата майка (още един израз от динамичния й лексикон). Но добре че на света стават чудеса и няма защо да ги подлагаме на химически анализ.

Пълното наименование на „секцията по разложението“ беше: Секция за борба с разложението сред непълнолетните към Общоруско сдружение за възраждане етиката на невръстните (или накратко — ОСВЕН), един от учредителите и спонсорите на което бе вестник „Ерос“. Към тези обществени задължения Алтън се отнасяше не по-малко сериозно, отколкото към редакционните, и не виждаше никакво противоречие между двете сфери на своята дейност. На ехидните забележки на Ника отвръщаше, че пълноценният сексуален живот не пречи на нравствеността и ако на четиридесет години още не си го разбрал… — след което започваха оскърбленията.

Да вземе децата от детската градина? Но нали Николас беше обещал да отиде с Валя Глен в Мюзикхола. Валя отдавна се занимаваше с модерни танци, но само за собствено удоволствие, а сега изведнъж реши да опита на професионална сцена. В Мюзикхола се провеждаше открит кастинг за новата суперпродукция „Вале пика“, човекът от бъдещето много се притесняваше и беше помолил за морална подкрепа. Сигурно затова надничаше в кабинета — да провери дали шефът не е забравил какво е обещал.

Сега е шест и четвърт. Детската градина затваря в осем, най-късно в осем и половина. Значи, трябваше да побърза.

Фандорин излезе в приемната.

Глен стоеше до прозореца към двора и съсредоточено разглеждаше нещо. По стъклото плуваха неземни червено-сини отблясъци. Заинтригуван от техния произход, Николас се присъедини към своя помощник.

Дворът със стените, обагрени от домсъвета в цветовете на лунен кратер, изглеждаше малко зловещо, но красиво. Прозорците сияеха като планети, а долу бе спрял луноход — милиционерска кола, която мяташе по стените червени и сини отблясъци. Някакви хора очертаваха по земята кръгове от ярка светлина и за миг от полумрака изплува нарисуван с тебешир контур на човешка фигура.

— Какво става там? — попита Фандорин.

— Отлитане, старфлайт — мечтателно проточи Валя.

— Какво отлитане?

— Пълно. Някакъв човек взел, че отлетял. Абсолютно. Пратил всички да си го начукат и отлетял. Сигурно се е надрусал или се е насмъркал — от това на човек също му порастват криле.

— Да не би някой да е скочил през прозореца? — потрепна гласът на Ника. — Току-що?

Живееш си обикновения щастлив живот, ядосваш се или се радваш на разни дреболии, а в това време някой съвсем наблизо се задушава от непоносима болка или от неимоверна самота и сам си прочита смъртната присъда…

— Не, доста отдавна. Отпреди три часа. Отначало се развикаха комшийските алтефрау, после пристигнаха ченгетата. Исках да ви кажа, обаче вие ме изметохте по бексайда.

— Какви ми ги дрънкаш тук за друсане и смъркане? — навъси се Николас и се дръпна от прозореца. — Какви криле? Внимавай, Валентин, дал си ми дума. Ако употребяваш наркотици, ще изхвръкнеш на секундата без никакво предизвестие.

— Тъкмо ще имам повод да се разкарам — язвително отговори асистентът.

Туше. Което е право, право си е — Николас плащаше на помощника си малко и понякога дори със закъснение. От друга страна, Глен не работеше в „Страната на съветите“ от меркантилни съображения. Майка му, банкерка (Валя я наричаше Мамона), даваше на сина си за кино и сладолед доста повече, отколкото Николас бе печелил през най-добрите времена отпреди кризата. Фандорин неведнъж бе правил намеци на представителя на златната младеж, че при сегашната конюнктура спокойно може да мине и без секретар, но реакцията при подобни опити беше бурна. В сините си дни Валя се изпълваше с безсловесна мъжка обида, а през розовите изпадаше в истерия и се разридаваше.

Глен не криеше причината, поради която по пет дни в седмицата от единайсет до шест прекарваше времето си в приемната на офис 13А. Причината беше романтична и се наричаше „Любов“. В кое от двете си въплъщения Валя беше влюбен (влюбена) в шефа си оставаше загадка за последния, защото Николас долавяше премрежените погледи на асистента си и през сините, и през розовите дни. Глен притежаваше чудовищното търпение на дървояд и въпреки пълната инертност на обожавания началник към андрогинните съблазни, явно не губеше надежда рано или късно да постигне целта си. Фандорин полека-лека свикна с уморителните навици на секретаря — примамливото трепкане с мигли, облизването на уж пресъхналите устни, непрекъснатото свличане на презрамката от изваяното рамо — и престана да им обръща внимание. В крайна сметка Валя превъзходно се справяше с канцеларската работа, а при пътуване беше направо незаменим. Къде да намери друг такъв сътрудник, и то срещу толкова неубедителна заплата? В тази логика безспорно имаше срамен елемент на отношение като към държанка, но Фандорин се надяваше, че страстта на Валя постепенно ще премине към платонична фаза, защото сексуалният живот на човека от бъдещето протичаше извънредно бурно и без Ника да участва в него.

Валя недоволно сведе поглед, с нежен жест докосна тънката си шия, влюбено обрамчена от яката на петстотиндоларовия пуловер, и поглади полираното си до огледален блясък теме. Той много се гордееше с идеалната форма на черепа си и в мъжката си същност я демонстрираше, а в женската предпочиташе разнообразието от прически — в специалния си шкаф той държеше няколко десетки перуки с най-невъобразими модели и цветове.

— Хайде, не се правете на интересен. — Глен докосна пръст рамото на Ника. — Решил човекът и отлетял. Негово прайвъси. Всички сме прелетни птички. Клъвнем някое друго семенце, отгледаме си пиленцата и чурулик-чурулик към райските страни. Шефе, отиваме ли в театъра или не. Ай ем соу нървъс, направо кошмар!

Кошмарното му вълнение беше истинска преструвка. Това стана ясно, когато трийсетте претенденти започнаха да танцуват по сцената, следвайки командите на режисьора („В редичка назад! Подскок! Още веднъж! Сега размърдайте краката! Госпожицата със зеленото трико, казах краката, а не задника! Вълна с ръцете! Така! Хайде сега високо нагоре!“)

Сред цялото това брауново движение Глен изглеждаше като прима балерина в обкръжението на кордебалета. Неговите подскоци бяха най-високи, движението назад — най-изящно, той така вдигаше крак, че коляното му се сливаше с рамото, а когато режисьорът настоя за „малко повече еротика“, всички в залата гледаха вече само новоизлюпения Антиной.

Междувременно Валя успяваше да хвърля и бързи погледи към шефа, така че идеята беше очевидна; дошъл е да направи впечатление. Фандорин въздъхна и си погледна часовника — след десет минути трябваше да отиде да прибере децата.

Режисьорът свали от сцената всички освен Валя и сега изпитваше само него, тоест резултатът от конкурса можеше да се смята за решен.

Както следващата група кандидати, така и феновете, пък дори и посрамените претенденти не сваляха очи от божествения танцьор, окуражаваха го с викове и аплодисменти. Особено усърдие проявяваха момичетата. Николас забеляза, че някои от тях с явен интерес поглеждат и към него. Това го ласкаеше. Щом девойките те заглеждат дори когато си на четиридесет, значи не си за изхвърляне. Той изпъна рамене и небрежно метна ръка върху облегалката на празния съседен стол.

Една от девойките, много слабичка, която заради аленото трико приличаше на пролетно морковче, в тих разговор с приятелките си се насочи към Фандорин. Е, това беше вече прекалено. Да се радва невинно на младите е едно, но да влиза в разговори с тях, и то евентуално от неприлично естество?

За всеки случай той свали ръката си от облегалката, закопча сакото си и се навъси.

— Извинете, вие педал ли сте? — попита детето, като се приближи.

Николас знаеше, че младите нямат много задръжки, и затова не се изненада. Просто отговори:

— Не.

Морковчето засия, обърна се към приятелките си и сви в кръгче палец и показалец в смисъл: всичко е о кей.

— Значи сте вехтият? — кимна тя към сцената. — Дошли сте да се коркате?

Чак сега Николас схвана причината за интереса на момичето към негова милост. Думата „вехт“ означаваше „баща“.

— Не съм му вехт, а колега — тъжно отвърна той. — Но ви съветвам, мила госпожице, да не се заглеждате много по Валя.

Девойчето се хвана за сърцето.

— Значи той е педал? Не си пада по момичета, така ли?

Николас не можа веднага да се сети как да обясни нюансите на Валините пристрастия.

— Той е… универсален. Но още веднъж ви повтарям, недейте. Ще патите.

— Продавайте съветите си на пазара, чичко. Добри пари ще изкарате.

И си тръгна. Право казват хората, че с устата на децата говори истината.

Николас пристигна в детска градина „Перипата“ на „Покровка“ по-бързо, отколкото си мислеше. На булеварда го нямаше вечното задръстване благодарение на това, че беше ноември — позадрямал сезон, когато протичането на всички жизнеформиращи сокове, включително на московския трафик, се забавя.

Градината не беше обикновена, общински образец, а прогресивна, частна. Една преподавателка пенсионерка, уморена да работи за хиляда и петстотин рубли на месец, бе събрала група от десет деца. Нейната съседка по комунално жилище, бивша графичка, отговаряше за храненето. Стихийно възникналият щат на предучилищното заведение се допълваше от останалите съседи: безработна аптекарка и сакат майор от специалните части, на когото бяха поверили физкултурата и подвижните игри. Таксата беше доста висока, но „Перипата“ си заслужаваше — дори взискателната Алтън беше доволна от детската градина.

Геля седеше в антрето върху шкафчето за обувки и си клатеше краката.

— Най-после — каза тя (беше се научила на строгия тон на майка си). — Между другото, часът е осем. Костя и Вика вече ги взеха.

Николас се заслуша във воплите, които долитаха от дъното на апартамента, и парира:

— Но останалите са все още тук, нали.

— Костя и Вика обаче вече ги взеха — непреклонно повтори дъщеря му, обаче все пак целуна баща си по бузата и Ника по навик се трогна, макар целувката да беше само за да се спази традицията.

— Ти защо не си играеш?

— Не обичам това превземане на двореца на Амин.

— Какъв дворец? — изненада се Фандорин.

— Абе, татко, ти да не си от Чукотка? — поклати глава Геля. — Амин е афганец, който е искал да предаде всички ни.

— Афганистанец — поправи я Ника и мислено за кой ли път вече си даде обещание да поговори с майор Владилен Никитич да не пълни главите на децата с разни глупости. Пък и що за израз е този за Чукотка? Или ще разговарям лично със Серафима Кондратиевна — остави си вратичка магистърът, защото малко го беше страх от ветерана от специалните части, който наместо парче от черепа си имаше имплантирана титанова пластина.

Изгуби двайсетина минути да измъкне сина си от боя. Ераст се остави да бъде евакуиран едва след като беше тежко ранен в сърцето. Николас изнесе героя в антрето, облече го и го обу. Раненият дойде в съзнание чак на стълбището.

Все пак изглеждаше невероятно, че близнаците почти не си приличат. Геля беше руса като баща си, но с очи като на мама — тъмнокафяви. Докато Ераст, напротив, беше тъмнокос и синеок.

Заради имената между двамата съпрузи бе избухнала същинска война — не можеха да се разберат как да нарекат сина и дъщерята. В крайна сметка избраха компромисния вариант бащата да избере име за момчето, а майката — за момичето. И двамата — и Николас, и Алтън — останаха изключително недоволни от избора на отсрещната страна. Съпругата казваше, че момчето ще го подиграват и ще римуват името му как ли не, и не пожела да чуе нищичко за героичния прадядо Ераст Петрович. Ника също смяташе името Ангелина за пошло и претенциозно. Макар че на дъщеря му то май подхождаше: когато поискаше, тя можеше да се направи на такова ангелче, че самият Рафаел да изпадне в умиление.

В отсъствието на Алтън принципът на единоначалието в семейство Фандорини преставаше да действа, започваше да се вихри анархия и непослушание, затова Николас успя да сложи децата да спят чак към десет. Сега оставаше да им прочете приказката за лека нощ и можеше да седне да работи върху сценария на по-нататъшните приключения на камерсекретаря.

— „Иван царският син и Сивия вълк“ — прочете Ника заглавието на приказката и направи съблазнителна пауза.

Ераст, който беше пълничко, мудно и обстоятелствено дете, подпря главата си с ръка и сбърчи вежди. Ъгълът, в който стоеше леглото му, беше целият окичен с оръжия и батални рисунки. Геля притвори устни, изтегли юргана чак до брадичката си и се приготви да се страхува. На нейната стена беше нарисуван прозорец с изглед към морето, а върху рисунката имаше истински завески с дантели.

— „Имало едно време в руското царство един царски син на име Иван“ — започна Фандорин.

— Момче? — незабавно го прекъсна Геля. — Пак ли? Или ще е за Малечко Палечко, или ще е за Емеля. Ами за момиче?

Ераст изразително подбели очи, но прояви сдържаност и си замълча.

— Ще има и за момиче — обеща Фандорин и набързо пробяга с поглед редовете — честно казано, не си спомняше много добре приказката за Сивия вълк освен по картината на Васнецов. — По-нататък.

— Така не е честно. Искам веднага да е за момиче.

— Е, добре. И в същото царство живеело едно момиче на име царкиня Маря… Чудна хубавица, мила и умница…

— Ами Иван царският син? — мигом се докачи синът. — Не е ли бил хубавец?

— Бил е, разбира се.

— И мил, и румен — завърши Ераст.

— Да — Николас остави книжката. При толкова интерактивен режим рядко успяваше да дочете някоя приказка докрай — налагаше се да импровизира. — Иван царският син и царкиня Маря се обикнали и решили да се оженят.

— Не може така — отсече Ераст.

— Защо?

— Защото са брат и сестра.

— От къде на къде?

— Иван е царски син и Маря е царкиня. Сестрите не се женят за братята си, няма такива работи.

Николас помисли и накрая се сети да отговори:

— Но това е приказка. Както знаеш, в приказките стават всякакви работи.

Ераст кимна. Баща му можеше да продължи.

— Но в царкиня Маря се влюбил злият вълшебник Кашчей Безсмъртни, отвлякъл я и я отнесъл мноого далеч, през девет царства в десето…

Тогава го прекъснаха и двамата. Геля заяви:

— Щом се е влюбил, значи не е чак толкова зъл.

А синът с подозрение присви очи:

— Каквоо? (така се беше научил да говори от една телевизионна реклама и сега вече трудно можеше да се отучи) Какъв е пък тоя Кашчей Безсмъртни? На когото ние с Иванушка глупака първо му счупихме яйцето, а после — върха на иглата ли? Той нали паднал и издъхнал?

— Е… — не можа веднага да се сети какво да отговори Фандорин. — Така станало после. Той преди това откраднал царкиня Маря.

— Значи трябваше да започнеш да разказваш първо за Иван царския син, а после за Иванушка глупака — измърмори Ераст. — Защото така не е правилно. Добре де, давай нататък.

На справедливата забележка на Геля за любовта Николас не отговори нищо, само се усмихна и я погали по меката коса. Тя припряно дръпна глава, в смисъл: не ми е до глупости, продължавай нататък.

— Яхнал Иван царският син добрия си буен жребец и тръгнал да дири царкиня Маря. През тъмни гори, през дълбоки морета, през високи планини и отвъд сини езера. Месец яздил, два яздил и се озовал на такова място, където нямало нищо, само вятърът виел и гарвани грачели. И що да види — на пътя голям, много голям камък, а на него пише:

„Тръгнеш ли направо, живота си ще загубиш, наляво поемеш ли, душата си ще загубиш, надясно завиеш ли, коня си ще загубиш, а назад път няма.“

— Хайде стига за Иван царския син — разбунтува се Геля. — Сега трябва да ни разкажеш за царкиня Маря. Как живяла там при Кашчей Безсмъртния, за какво са си говорили, с какво я гощавал и какво й е подарявал.

— Защо си мислиш, че я е гощавал и дарявал?

— Ами нали се е влюбил.

— Да, да — Николас се почеса по носа. — Та живяла си тя с него доста добре. Той бил личен мъж, още в силата си, много неща видял в живота си и бил умен. Изключителен разказвач. Но царкиня Маря не можела да го обикне, защото…

— Човек не може да заповяда на сърцето си, нали? — подсказа дъщеря му.

Ераст се изкашля деликатно:

— Кхъ — кхъ.

Което значеше: май стига глупости? Фандорин подхвана фабулата нататък.

— Застанал Иван царският син пред камъка и се чуди накъде да поеме. Не му се иска да загуби живота си, камо ли пък душата си…

— А какво е да загуби душата си? — поинтересува се Геля.

— Това е най-страшното, което може да ти се случи. Защото външно изобщо не личи. Човек уж си е същият, но душата му я няма и той само прилича на човек.

— И много ли такива хора има? — уплаши се дъщеря му.

— Не — успокои я Ника. — Малко са. Пък и те не са съвсем обречени, защото, ако много силно пожелаят, могат да си я върнат.

— Ще си разказваме ли приказката? — сложи край на схоластичната дискусия Ераст. — Накъде поел все пак?

— Надясно, разбира се.

Геля попита с трепнал глас:

— Ами конят? Нали каза, че бил добър.

Синът също се навъси: нещо не беше наред.

— Аа, той не го взел със себе си — измисли го Ника. — Оставил го до камъка да си пасе.

— Много правилно — одобри практичният Ераст. — Може да го прибере на връщане.

Тук според законите на жанра трябваше да последва малко съспенс и Николас заговори със зловещ глас:

— Тръгнал Иван царският син надясно и се озовал в страшен гъсталак. Леле, колко тъмно било там! Под нозете му нещо попуквало, над главата му шумолели нечии криле, от мрака светели нечии очи.

— Ох — каза Геля и издърпа юргана чак до очите си, а Ераст мъжествено стисна зъби.

— Изведнъж на пътечката изскочил Сивия вълк! — продължи да нагнетява Николас. — Зъбите му ей такива, ноктите му ей такива, козината му настръхнала! Че като зинал…

Тук трябваше да спре, защото звънецът на вратата зачурулика. Кой ли можеше да е в десет и нещо вечерта? Дали Алтън не се беше отказала от командировката?

— Ще отворя и веднага се връщам — каза Ника и стана.

Не, не беше Алтън.

На площадката стоеше някакъв мъж със спортно яке. Лицето му избръснато, с твърда издадена брадичка, очите — малки, напористи. Под мишницата си непознатият държеше папка от изкуствена кожа с цип.

— Тук ли живее Николай Александрович Фандорин? — попита той, вперил от долу на горе поглед във високия домакин.

— Аз съм — предпазливо отговори Николас.

Всеки жител на Русия знае, че от късни ненадейни посещения не може да очаква нищо добро.

— Значи, вас търся — широко се усмихна мъжът, сякаш съобщаваше извънредно радостна новина. — Аз съм от МУР32, от шестнайсети отдел. Оперативен работник Сергей Николаевич Волков. — Отвори под носа му малката си карта, показа я, но за миг — Фандорин успя да прочете само думата „капитан“. — Може ли да вляза? Трябва да си поговорим.

Капитанът пристъпи напред и Николас инстинктивно му стори път.

Щом престъпи прага, оперативният от МУР жизнерадостно заяви:

— Лошо ви се пише, гражданино Фандорин. Дето се казва, ще оставим маратонките сираци, а — и оголи острите си жълти зъби в хищна усмивка.

От това озъбване Николас неволно отстъпи още крачки и капитанът тутакси превзе освободената територия. Той завъртя глава надясно-наляво, кой знае защо потърка с пръст старинното огледало в рамка от черно дърво (купено на „Арбат“ в доброто старо време преди инфлацията).

— Венецианско? Хубава вещ!

— Защо пък венецианско? Руско е, московска изработка — изломоти Ника. — Какви маратонки? Какви ги дрънкате?

— Трябва да си поговорим — прошепна милиционерът, като докосна домакина по копчето — явно си имаше този порочен навик да пипа всичко. — Ъхъ, да си поговорим.

От това безцеремонно пипане, от идиотския шепот Фандорин най-сетне се съвзе и се ядоса. Не на късния гост, а на себе си. Ама че дивотия! Защо честен, спазващ законите човек трябва да нервничи заради посещение от страна на милицията, па дори и на криминалната?

— На кого му трябва? — с неприязън попита той и махна от гърдите си ръката на капитана. — Защо сте дошли, без да се обадите предварително, и то толкова късно…

— На вас ви трябва — прекъсна го Волков. — Най-вече на вас. Мога ли все пак да вляза?

— Влизайте, щом сте дошли.

Николас пръв влезе в хола. Дали може да се обади, капитанът дори не попита. Извади от джоба мобилния си телефон — скъп, доста по-луксозен от скромния сименс на Ника, и натисна едно копче.

Корумпирана личност — рече си Фандорин, който никак не хареса безпардонния служител. Всички знаем каква заплата получават в милицията, с нея човек не може да си купи такъв телефон. Или взема подкупи, или те „предпазва“ от мутри — знаем, виждали сме го по телевизията.

— Ало, Миш? — загъгна Волков и се извърна. — Аз съм Сивия. Кво става с мършата?… Ясно. И специалните ли нищо не дават?… Ясно… Добре, заминавай за „Колобки“, нямате нужда от мен… Засега се оправям… Да, при тоя, при кандидата — той погледна към Николас, който разбра, че е „кандидатът“. Кой знае защо от тази невинна дума го полазиха тръпки. — Като свърша ще ти дрънна… Ъхъ, хайде.

Капитанът завъртя кръглата си, високо подстригана глава и попита:

— Сигурно живеете във вилата. А адресната ви регистрация е тук?

— Защо? — учуди се Фандорин. — Точно тук живея. Нямам вила.

Тази информация неизвестно защо озадачи оперативния. Той бързо отиде до вратата на кабинета и надникна и там — много беше нахален.

— Вижте какво, капитан Сергей Николаевич Волков от шестнайсети отдел — строго започна Ника с намерението да озапти наглеца, но милиционерът се обърна към него, лукаво го заплаши с пръст и изрече:

— Апартаментчето ви е доста калпаво. Нещо не ми се връзва.

Николас се изненада. Според московските понятия апартаментът му изобщо не можеше да бъде наречен калпав. Двеста квадрата в стара, но изцяло реконструирана къща с високи тавани. На времето той погълна доста голяма част от английското наследство. Тогава изглеждаше прекалено, но като се има предвид последвалата инфлация, жилището се превърна в единственото разумно капиталовложение.

— Кое „не ви се връзва“?

— Версията. Няма мрамор, не забелязвам килими, липсват кристал и бронз. Да не сте таен милионер? Като гражданина Корейко33?

— Като кого? — примигна Фандорин, комуто през британското му детство татко сър Александър не позволяваше да чете съветска белетристика. — Ама вие какво си позволявате? Нахлувате в частния ми дом, врете си носа навсякъде. Какво искате?

Милиционерът взе два стола, сложи ги един срещу друг, седна и с жест покани и домакина да седне.

— Искам да не ми шикалкавиш — строго каза той. — За ваше добро е. Видя ли тефтерчето ми? Аз съм от шестнайсети. Това е отдел за разкриване на резонансни убийства, разбра ли? Не съм нито от стопанската, нито от данъчната. Ние не се занимаваме с кокошкарски истории. Казвайте, Николай Александрович, как си вадите хляба. Серьога Волков ви дава дума, че няма да ви накисне. И аз не мога да ги понасям тия гниди… Добре, сега ще ви покажа една джаджа, след което ще спреш да ми се притесняваш като госпожица при гинеколог.

Николас се навъси — метафората на капитан Волков не му хареса, също както и безцеремонното прескачане от „вие“ на „ти“. Но от мъглявите изказвания на оперативния душата му се изпълваше с все повече тревога. Май се заплиташе някаква мътна и неприятна история.

— Не може ли да отложим разговора за утре?

Той погледна към вратата на детската стая. Ераст и Геля сигурно губеха търпение да чуят продължението на приказката. Така му идеше да изпрати капитана с мъглявите му фрази и зловещите му намеци по дяволите и да се върне в ясния и светъл свят, където няма никой по-страшен от Сивия вълк и справедливостта винаги побеждава.

Но Волков вече му подаваше някакво листче и той нямаше как да се отърве от това идиотско положение.

— Я го прочетете. После сам ще решите дали да чакате до утре или не. Проблемът си е лично ваш. Ъхъ.

Беше ксерокопие от машинописен текст. Ника го прочете и не повярва на очите си:

— Какви са тия глупости? — възкликна Фандорин. — Откъде го имате?

— Добре, щом казвате утре, значи утре — злорадо се усмихна капитанът, взе листа и се направи, че се кани да си тръгва.

Но се отсърди и извади от папката голяма лъскава снимка.

— От джоба на ей този гражданин.

На снимката в едър план се виждаше мъртво лице: широко отворени очи, нимб от потекла по асфалта кръв. Гримасата беше необичайна за труп — доволна и дори сякаш тържествуваща. Николас изохка.

— Познат ли видяхте? — цял настръхна Волков.

— Да… Този човек днес идва при мен. В работата.

— Знам. В джоба му имаше реклама на вашата фирма. В колко часа?

— Накъде към три. Какво… се е случило с него?

— Знаете ли имената му? — мина на шепот милиционерът, сякаш се боеше да не сплаши плячката.

— Неговите ли? — глупаво попита Фандорин. — Кузнецов, ъъъ, само че не помня името и презимето му. Бяха някакви съвсем обикновен. Иван Петрович, Сергей Александрович… Не помня. Само че едва ли ми е казал истинското си име. Какво е станало с него?

— Защо „едва ли“?

— Не знам, така ми се стори. Обяснете ми най-после де, как е починал? И какво означава тази идиотска присъда?

Капитанът проточи с разочарование:

— Правилно ви се е сторило… Вие сте доста проницателен човек, гражданино Фандорин. За нищо на света не би ви казал истинското си име… Как е починал, питате? Скочил е от покрива. На първи блок на улица „Солянка“, тук наблизо.

— Значи той е бил!

Николас си спомни лунохода и очертания с тебешир контур върху асфалта.

— Видях през прозореца си милиционерската кола. Офисът ми е там!

— Знам. Защо е идвал при вас? Какво ви говори?

— Честно казано, така и не разбрах какво го е довело при мен. Държеше се странно… Мисля, че е преживял някаква лична драма. Може жена му да се е разболяла и да е починала. А може да са били халюцинации на болно съзнание. Той явно не беше на себе си… Но и през ум не ми е минавало, че като си тръгне от офиса ми, веднага ще сложи край на живота си!

Добър съветник си, няма що, препаратор на души — с болка си рече той. Да не забележиш, че пред себе си имаш човек, който е на ръба на пропастта. Може да е имал нужда само да чуе една жива дума на съчувствие, а ти му каза: „Имате ли съвест? Да откъсвате зает човек от работата му!“ И най-вече: зает с какво? Божичко, какъв срам!

— Аха, да сложи край на живота си — промърмори капитанът. — С вързани на гърба ръце. И със следа от изгаряне от електрошок на глезена.

Извади още една снимка: трупът беше обърнат по корем, ръцете му отзад бяха с белезници. Николас спря погледа си върху почернелите от кръв пръсти на покойника и потръпна.

Волков прибра страшните снимки и седна отново. Сега вече Фандорин също седна, защото почувства, че коленете му треперят.

— Вижте какво, Николай Александрович, хайде да си говорим честно. Първо аз ще ти кажа цялата истина. После — ти на мен. Става ли?

Николас кимна смутено. Усещаше главата си абсолютно празна и въпреки обичайния израз, мислите му не бяха объркани, те просто липсваха.

— Четохте ли за убийството на генералния директор на „Интермедконсултинг“ ЗАД? — делово попита оперативният. — За Залцман? Гръмнали са го с фугасна граната. Във вилата.

— Не, не си спомням… Не се интересувам много от криминалната хроника. Както знаете, бизнесмените у нас често ги убиват.

— Така е, пък и минаха вече три месеца — Волков отново бръкна в папката. — Ето, намерихме го, когато оглеждахме кошчето за смет в кабинета му. Сигурно го е получил по пощата и е решил, че са глупости, затова го е изхвърлил. Я вижте.

Снимка на смачкан лист хартия. Машинописен текст:

Николас се опита да преглътне спрялата в гърлото му буца, но не успя.

— Е, за това как са ликвидирали Зятков от „Честната банка“ не може да не си чувал. Всички медии гръмнаха.

Да, Николас помнеше онази история. Първо, защото при краха на банката със симпатичното име някои негови познати се лишиха от всичките си спестявания. И второ, убийството беше доста зверско. Заедно с фалиралия във взривената кола пътували седемгодишната му дъщеря и нейна съученичка — Зятков водел приятелките в зоологическата градина.

— Ето ти още нещо за четене.

Върху бюрото легна нова снимка: също такъв лист като двата предишни.

— Какво… значи всичко това? — Николас разкопча копчето на яката си след втория опит, защото пръстите не му се подчиняваха.

— Честно казано, дявол знае — простодушно се усмихна оперативният. — Но основната ни версия е, че някой е решил да очисти обществото от кръвопийци и капиталистически тирани. Някои мръднали комуняги, ветерани на интернационалния дълг. Нали знаеш каква ни е държавата: половината са нерваци, другата половина — откаченяци, и половината от всяка половина някога са се обучавали да топят хората от народа.

Фандорин понечи да възрази срещу това тъй чудовищно преувеличение, обаче още веднъж погледна снимката и възкликна:

— Но това е тероризъм! Съвсем истински. Незнайно кой се аргументира с дявол знае какви сведения, изнася и изпълнява смъртни присъди срещу невинни хора! Такова нещо не е имало от години! За това трябва да се алармира целият печат! В Думата трябва да бъде учредена специална комисия! На никого обаче не му пука!

— Нарочно, за да не се вдига паника, както казваме ние — да няма „резонанс“. Шестнайсети отдел се занимава точно с такива дела, които могат да всеят всенароден смут. Както виждате, покойните не са какви да е хора, все са буржоа, та оттатък, или интелигентно казано — бизнес елит. Взето е решение да се води разследване, както се казва, без участието на обществеността. Инак ще започне една: червено-кафявата заплаха, тинтири-минтири. Политика. Както и да е, не е моя работа. Аз съм ченге. Забия нос в земята и душа дали има следа, или няма. Накратко. Създадена е обединена оперативно-следствена група. Нарича се: „Случаят «Неуловимите отмъстители»“. Аз съм го измислил — похвали се капитанът, но Николас не можа да оцени хумора, защото беше израснал по други меридиани и не беше познавач на съветската приключенска кинокласика.

— Неуловимите? — повтори той с отпаднал глас. — Какво, не могат да ги хванат ли? Но защо трябва да отмъщават на мен? Аз на никого не съм направил нищо лошо. Ама че театър на абсурда…

— Че е театър, театър е — съгласи се Волков. — По-точно цирк. Получава се нещо като омагьосан кръг. Уж тия отмъстители сами се издават, защото, преди да бастисат поредния буржоа, му изпращат присъда. Човек може да им направи засада и да ги хване с голи ръце, нали така?

— Така е — поокуражи се Фандорин.

— Да, ама не. Понеже медиите си траят, ние научаваме за новото приключение на неуловимите, когато трупът е вече налице, транжиран на дребно и опакован надлежно. Осъдените са сериозни хора, не се дават лесно. Свикнали са с това, че мутраците трепят без предупреждение, но в случая имаме някаква дивотия: „гад и измамник“, „осъжда се“. Залцман е изхвърлил присъдата в кошчето, казах ви. Добре че е станало в петък вечер и чистачката не е успяла да ошета. При Зятков тая хартийка се е подмятала цяла седмица, ако не и повече. Показал я на жена си и й казал: „Гледай какви ненормалници са се навъдили.“ Искал да я изхвърли, но съпругата не му позволила. Запазила си я да разсмива приятелките. Много весело, няма що… Ни мъж, ни дъщеря, ни мерджан за сто хиляди гущера, нито дори шофьор, с когото между другото, както установи разследването, мадам Зяткова поддържала сексуално-полови отношения — Волков се изсмя. — И в двата случая листчетата с присъдите случайно са попаднали в ръцете на следствие. Нищо чудно и в другите ни висящи дела, свързани с богатите, които вече не плачат, да си имаме работа със съща трънка и същия заек. — И веселият капитан ненадейно запя: „Мъртъвци с коси край пътя са се наредили. Червените дяволчета тъй са ги подредили.“34

— Но… какво общо имам аз? Както виждате, нито съм милионер, нито съм експлоататор. Във фирмата ми работи само един служител!

— С какво се занимава фирмата ви? — присви очи оперативният. — От какво правите мангизи?

Леко смутен, Николас му обясни за уникалния си бизнес. Че хората непрекъснато изпадали в трудни или нестандартни ситуации и биха се радвали да получат квалифициран съвет, но често пъти нямало от кого. Докато между другото нищо не е по-ценно от навреме даден правилен съвет… Обясняваше и потръпваше от вторачения в него поглед на детектива, защото чувстваше колко глупаво звучи всичко.

— Ясно — каза капитанът, когато Ника млъкна. — Не искате да ми кажете истината. Лошо, Николай Александрович. Уж се бяхме разбрали да сме честни.

— Чакайте! — сепна се Николас. Мозъкът му май бе започнал да се съвзема след първоначалния шок и се очерта първата, макар и нелепа хипотеза. — Ако става дума за някакви отломки от комунистическия режим, може да са ми сърдити, че съм нарекъл фирмата си така. Смятат, че се гавря с… не, знам, с идеалите на Октомври. Сигурно може да се установи кой е бил човекът, който се е хвърлил… тоест, когото са хвърлили от покрива?

— Де да можеше — въздъхна Волков. — Тоя наш парашутист няма нито особени белези, нито документи, нито мобифон. Снехме отпечатъци от пръстите му и ще ги изпратим в лабораторията. Ще изпишем една кофа мастило за няма нищо. Няма татуировка, значи не е бил окошарван. То си му личи, че не е криминално проявен.

— Да, като тип прилича по-скоро на съветски номенклатурчик от нисък ранг. Но кой може да го е убил и защо?

Милиционерът стана, прибра последната снимка в папката и звучно затвори ципа.

— Сигурно свои хора. Но защо — е тайната на двата океана, питайте ме нещо по-лесно. Може да е предал интересите на пролетариата. Върви ги разбери тия хахави изроди. Изроди — не изроди обаче, много са печени. И се очертава една доста по-интересна загадка. — Той се приближи съвсем до Николас и го погледна право в очите, за което му се наложи да се повдигне на пръсти. — Нещо не ви се връзват работите, гражданино Фандорин. Изпълнителят е мъртъв, а вие сте жив. Нямаше защо да ми се правите на интересен. Бога ми, не биваше. Да не стане така че вас самия да ви разфасоват в надлежна опаковка. Мен какво ме засяга, аз ще го преживея. Проблемът си е ваш.

И тръгна към вратата, тананикайки си песничката на котарака Леополд: „Тая неприятност ще я преживеем“.

Ника се паникьоса:

— Чакайте! Не можете да ме зарежете така! Та аз не съм олигарх и нямам телохранители!

— И при нас не ги даваме под наем — подметна през рамо оперативният. — Е, в УБОХ35 има отдел по защита на свидетелите, но вие не желаете да бъдете свидетел, нали. Защо не ми кажете истината? Все трябва да му намеря края на това кълбо — обърна се към Николас и изчака. — Не искате да ми я кажете значи. Както искате. Ако размислите, ето ви моя телефон.

Подаде му визитката си, махна с ръка и изчезна. След миг входната врата хлопна и Фандорин остана сам.

Опитвайки се да превъзмогне тръпките в цялото тяло той се разходи из хола. Допи му се уиски и дори си наля, но изведнъж се сети за децата.

Стоп. Ще треперим от страх после, когато те заспят.

Разтегна устните си в усмивка и влезе в детската стая. Коя приказка беше започнал да разказва? Ах, да, за Сивия вълк. И докъде беше стигнал? По дяволите, не можеше си спомни. Ей сега ще види той какво го чака заради късата му памет.

Не се наложи да продължи приказката — поне за това Николас получи амнистия. Недочакали завръщането на разказвача, децата бяха заспали, като Геля се беше прехвърлила в креватчето на брат си и бе сложила златокосата си главица на рамото му.

Позата изглеждаше толкова зряла, че Фандорин се сепна. Права е Алтън, специалистката по половите въпроси. Трябва да ги разделят в различни стаи. Петата годинка е точно периодът на първичния еротизъм. Във всеки случай той не биваше да дрънка глупости за любовта между брата и сестрата!

Но в следващия миг видя провисналата изпод завивките ръка на Ераст със здраво стисната пластмасова шпага и се засрами от порочното си съзнание на възрастен. Беше зарязал децата в тъмната гора, пред зиналата паст на страшния вълк и си беше отишъл, след което дълго време не се бе върнал. Нормално е Геля да потърси закрила от брат си.

Николас внимателно разтвори ръката на сина си и извади шпагата. Излезе на пръсти, трескаво стиснал пластмасовото оръжие.

Глупости, ама, че глупости! „Гад и измамник“? „Осъжда се на ликвидиране“?

Някои дни си приличат помежду си и затова човек има чувството, че животът притежава логика и смисъл. Така сигурно смята и охлювът, който се топли върху железопътна релса. А после незнайно откъде налита нещо огромно, черно, дрънчащо, от което няма спасение… За какво, защо — има ли нещо по-долнопробно и глупаво от тези въпроси. Ами ей така, за нищо. Така решила природата, така направила.

Добре че жена му не си беше вкъщи и никой не видя позорното сноване на Ника из стаите и не чу несвързаните му и жалки нареждания.

За да сложи край на истерията, той изпи три порции чисто уиски и на помощ му се притече мъдрият алкохолен фатализъм: каквото има да става, то ще стане, но при всички случаи има смисъл човек да се съпротивлява. Като реши, че утрото е по-мъдро от вечерта, Фандорин си легна, за всеки случай изпи и две таблетки успокоително и веднага засънува успокоителен сън. Че е умрял, но същевременно не е мъртъв. Лежи си като спящата красавица в кристалния ковчег и се оглежда наоколо. Навън се вихри буря, бляскат светкавици, дъждът плющи по прозрачния капак, но прекрасният саркофаг е уютен и надежден. Той няма за какво да се безпокои, няма къде да ходи и изобщо няма нужда да прави нищо, защото всяко действие нарушава хармонията. Тази мисъл се стори на сънения мозък на Николас гениално откритие с величава простота. Вече полусъбуден, той продължаваше да я доразвива и да я обръща ту така, ту иначе.

На нас само ни се струва, че нещо ни се случва и че се движим във времето и пространството. Не, ние, тоест аз, съм единствената фиксирана точка в цялото мироздание. Наоколо може да става каквото ще, но моята непоклатимост е гарантирана — усмихваше се още неотворилият очи Фандорин. Кристалният ковчег е отличен образ, помисли си той и се протегна. В този миг обаче отвън наистина екна гръм, облените от дъжда стъкла затрепериха и малкото прозорче се отвори от напора на вятъра. Първото, което хрумна на стресналия се Николас, бе дали не е надценил прозрачността и здравината на тази необикновена гробница.