Извънкласно четене

Глава деветнайсетаПрекрасният нов свят

Властта на Николас Фандорин върху собствените му действия, върху собствения му живот и дори смърт свърши. В най-пряк, буквален смисъл.

Първото, което направи магистърът, когато най-после го оставиха сам, бе да се опита да сложи край на срамното си, пагубно за околните съществувание. Свалиха му белезниците и превръзката от очите и той видя, че се намира в малка, оскъдно обзаведена стая. Николас прояви интерес само към едно нещо в това помещение — към светлосивия квадрат на прозореца. И се втурна към него като към най-добър приятел.

Какъв късмет! Висок етаж. Много висок.

Изглед към нови строежи, в далечината — комините на ТЕЦ, матов предутринен здрач.

Някакъв спален комплекс. Няма значение. Важното е, че той е далеч от земята, а ускорението на падането е 981 сантиметра в секунда на квадрат.

„Умри… Заспи…“ мърмореше отчаяно Николас, докато търсеше дръжката. Не я намери.

Прозорецът беше вграден и не се отваряше. Той злобно удари е юмрук по стъклото и то не издрънча, дори не трепна. Точно тогава Фандорин разбра, че властта му над собствената му екзистенция е стигнала до своя окончателен и безусловен край.

Седна на леглото и скри лицето си в шепи. Идеше му да се разридае, но не можеше — през годините на зрелост се беше отучил да плаче.

Къде ли е Мира? Преди да му завържат очите, той видя, че я качват в друга кола. Може момичето да е тук, в някоя съседна стая?

Той скочи, почука по едната стена, после по другата. Никакъв отговор. Няма ли я там? Или не иска да общува с предател?

През следващия половин час Николас съществуваше горе-долу в следния режим: седне на леглото, помучи от омраза и отвращение към себе си; после почне да чука по едната стена, по другата; отново се връща на леглото.

Имаше и заключена врата, но той не отиваше до нея. Когато трябва, тя сама щеше да се отвори.

Така и стана.

Вратата се отвори. На прага стоеше старият познат, когото Николас беше нарекъл Чипоносия. Мутрата му, както винаги, тъпа и безчувствена. Не каза нито дума, само го повика с ръка, в смисъл: чакат те.

От стаята Фандорин се озова в квадратен вестибюл и бързо се огледа.

Стандартен тристаен апартамент. Пред една от затворените врати, седи на фотьойла другият му познат, Макс, който му кимна и дори леко се усмихна, и то май без никаква подигравателност. В онази стая сигурно е Мира. Чула е почукването, но не е пожелала да му отговори. Нищо чудно…

Чипоносия побутна пленника в другата посока.

През хола, покрай банята и тоалетната, той вървеше през коридора към светещата през матовото стъкло кухня. Оттам се чу мъжки глас, после женски смях.

Клиентът и изпълнителката празнуваха успеха на операцията. Е, нямаше почерпка, само бутилка арманяк и една чаша пред Ястиков. Жана размахваше сгъната на две банкнота от хиляда рубли. Постничък хонорар за толкова виртуозно свършена работа, мрачно си помисли Фандорин.

— Ето го и нашия герой! — приветства го Жана. — Заповядайте, Николай Александрович. Чувствайте се като у дома си.

Тази посредствена шега толкова й хареса, че победителката избухна в смях. Извади от джоба си кръгла сребърна кутийка, изсипа върху банкнотата малко розов прашец, прекара пръст по него, после отметна глава и го смръкна.

— По-полека, милинка, по-полека — с усмивка каза Олег Станиславович. — Ясно ми е, че си здраво момиче, но много зачестяваш.

— Знам си нормата — отговори Жана, като се направи на алкохолик, на който му се заплита езикът, а очите се мъчат да се фокусират на върха на носа. И отново й стана смешно.

— Недейте да стърчите като скулптура на Церетели. Седнете — заповяда Ястиков. — Да си поговорим делово. Жаночка, кажи-речи, си свърши нейната част, и то най-блестящо, но на нас двамата, Фандорин, още ни е рано да се отпускаме. Какво знаете за мен?

— Че сте гад и измамник — мрачно отговори Ника, усетил, че е стигнал до състоянието, когато възпиращият механизъм на страха и самосъхранението вече не действа и човек иска само едно: всичко да свърши колкото може по-скоро.

— А, оня перко ли имате предвид? Между другото, Жаночка, ти така и не ми обясни къде се е научил да борави с експлозиви. Ами ако все пак има съучастник?

Тя отговори уверено:

— Няма. Проверила съм всичките му контакти, всичките му познанства. Той е абсолютно ясен психар единак. Колкото до експлозива, през осемдесет и шеста е правил серия от репортажи за нашите сапьори в Афганистан. Тогава е можел да се понаучи, няма къде другаде. Между нас казано, нищо сложно — залепяш пластичния взрив и натискаш копчето. Отпусни се, Олежек, не задръствай хубавата си главица с излишни притеснения.

Ястиков изчака насмъркалата се с кокаин жена вамп да се накикоти и продължи:

— Добре, психар. Но благодарение на него Жана стигна до вас. Вие, Фандорин, ми помогнахте да получа стратегическо предимство. Останалото е въпрос на техника. Но пак трябва да се внимава — той изведнъж намигна на Николас и му прошепна съзаклятнически: — Знаете ли защо сте още жив?

— Не — отговори Фандорин, без изобщо да се изненада от смяната на тона. — Защо?

Ястиков си сръбна от чашата, изжабури се и преглътна. Очите му блестяха почти като на Жана. Стратегът явно бе доста пийнал.

— Защото още не сте изчерпали своята полезност — той многозначително вдигна пръст. — Утре, тоест вече днес, ще има преговори. Както разбирате, темата е деликатна, затова прекият контакт е изключен. Ще трябва посредник и вие сте идеален за ролята. Куция ви има доверие, а ние… ние ви държим за ахилесовата пета. И си сътрудничим с вас, защото вашата ахилесова пета е бащиното ви чувство.

— Каламбур — прихна Жана. — Де го чукаш, де се пука. Нали не сте забравили за Ерастик и Ангелиночка? А, наш прекрасни баронете?

Николас трепна. Заобикалящият го свят свали от очите на магистъра милосърдното було на безразличието и му разкри ситуацията в цялата й садистична голота. Да, да, освен страха за собствения живот съществува и друг страх, доста по-голям — за хората, които обичаш. Как можа да го забрави, подъл егоист!

— Виждам, че помните — със задоволство кимна Ястиков. — И тъй, на сцената ще се срещнат двама Благородни Бащи. Какво е някакъв си жалък химкомбинат пред подобен вулкан от родителска обич? Защото предполагам, че Куция ви е обяснил за какво съм предприел цялата тази мелодрама?

— Да. Вие искате да започнете да произвеждате „суперрелаксан“. Да направите всички в Русия наркомани.

— Куция ли ви го обясни така? Аз да не съм антихрист, че да зарибя цяла Русия? — Олег Станиславович поклати глава. — Браво на Куция! Направо е за Холивуд да снима филми на ужасите. Не, Фандорин, нямам нужда от цяла Русия, стигат ми само няколко милиона изроди, които да си хапват от моите таблетки и да ми дават паричките си, и то по най-легален начин. По дяволите, та половината козметични фирми се занимават със същото: пробутат на някоя мадама крем против бръчки и после тая нещастница вече не може без него, цялата й мутра провисва. — Обвинението в антируски амбиции беше извадило аптекаря от равновесие и той не можеше да се успокои. — Ами той? Държи едва ли не всичките ни гранд-дами изкъсо като кученца. Веднъж годишно те трябва задължително да ходят при него за поредната доза хубост. Гениално измислено, шапка му свалям. Какъв лобистки механизъм е изобретил само! Чрез клиентките си може да получи от мъжете им каквото пожелае. По-яко е от депутатски имунитет! Ами да, защото ако не дай Боже на Мират Виленович му се случи нещо, у нас лъскавите списания ще трябва да се забранят — половината прочути хубавици ще се превърнат в чудовищни жаби. А на Куция все не му стига. Че и моят „Илич“! — Ястиков удари с длан по масата. — Всичко нагласих, всичко подготвих, уредих приватизирането му. Толкова сили, толкова време изгубих, да не говорим за парите. А той — наготово!

Всеки човек, ако го изслушаш добре и застанеш на неговата позиция, е посвоему прав, помисли си Николас. И за да пропъди проклетата интелигентска обективност, попита:

— Вярно ли е, че продължителната употреба на „суперрелаксан“ се отразява върху репродуктивната способност?

На веселата Жана въпросът се видя смешен, но Олег Станиславович се отнесе към него сериозно:

— Да, и това най ми харесва. Всеки човек сам избира какво да прави с живота си. Ние живеем в свободна страна. Ето, и Жаночка обича „розово фламинго“, но за нея това е нещо като чаша кафе. Прекалено висок интензитет на нервната енергия, бясно ниво на адреналина и дрогата изпълнява функцията на модератор. А „суперрелаксан“ ще кльопат изродите, които обичат да грухтят и да се валят в лайна. Ние е вас, Николай Александрович, имаме ли нужда да възпроизвеждаме изроди? Ако беше на мен, щях да смесвам препарата си безплатно с евтината водка и с разните там долнопробни питиета, за да не се раждат дебили — Ястиков покровителствено потупа Николас по ръката. — Вие сте образован, мислещ човек, нали? Кажете ми, нима всички нещастия на човечеството не са от това, че ние, хората, сме прекалено много на този свят? Съответно девалвира цената на отделната личност. На какво прилича „Тверская“ в разгара на деня? На кутия сардели в пикантен сос. Ако бяхме хиляда пъти по-малко, нямаше да има нито престъпност, нито убийства, нито социални пороци. И щяхме да се уважаваме взаимно хиляда пъти повече. А ако на това отгоре престанеха да се размножават слабите, глупавите, непотребните (а наркоманите стават точно такива), целият ни биологичен вид щеше да стигне до невероятна степен на развитие. Този нов свят щеше да е прекрасен, а не като сега. Какво се усмихваш, Жануля? Не съм ли прав?

— Прав си, Шопенхауер, прав си — тя се понадигна и се надвеси към него през масата. — Дай да те целуна, спасителю на човечеството.

Олег Станиславович се дръпна уж уплашен.

— Моля, без сексуални аспирации, мис Богомолова! Нашите отношения са чисто делови.

При тия думи по лицето на Николас сигурно се беше изписала известна почуда, защото Ястиков сметна за необходимо да поясни:

— Какво си мислехте, че ние с Жана сме в съюз на любящи сърца ли? Не, Николай Александрович. Първо, отношенията между клиент и изпълнител трябва да са платонични, това е азбучна истина. И второ, аз бих си помислил дали да си легна с тази опасна личност. Животът още не ми е омръзнал. Току-виж се отнесла и ме удушила. Или ме затисне насън като селянка бебето си.

Жана се усмихна:

— Пък се хвалеше, че си сексуален терорист — запали пурета и дръпна мечтателно. — Ах, момчета, не можете да си представите какъв кеф е да се чукаш с обекта на поръчката.

— С кого? — не разбра Николас.

— С този, който са ти поръчали. Това е любимият ми номер. Да свършим заедно — и аз, и него. Невероятен екстаз! Знаете ли защо направих документите си на името Богомолова? Защото женската богомолка, като се начука с мъжкия, веднага му отхапва главата. Ам! — щракна зъби тя пред носа на Фандорин.

От изненада той едва не падна от табуретката. Сред веселия смях на клиента и изпълнителката си спомни сцената с неуспешното съблазняване в „Холестерин“ и потръпна.

Все още засмян, Ястиков целуна ръка на Жана.

— Не можете да си представите какво страшно оръжие са тези тънки ръчици и пръстчета с маникюр. Покажи му, котенце.

Снизходително усмихната, Жана взе чашата, стисна я леко с палеца и кутрето си. Стъклото изхрущя и се изсипа върху масата.

— В моята професия е много удобно да си жена — тя издуха облаче дим и тръсна пурата си в парче от чашата. — Онзи път, на шосето, вие, Николай Александрович, щяхте ли да дойдете до джипа, ако на волана не беше жена? Такава женствена, безпомощна, а? От моите глупаци избягахте неведнъж, но с мен номерът не мина. Аз най-напред ви направих: мац-пис-пис, а после цап!

Никога преди Фандорин не беше срещал жена, която поне малко да прилича на Жана. Когато я гледаше, когато я слушаше, хем го дострашаваше, хем му беше интересно.

— Бихте ли ми казали, защо сте… такава? — попита той. — Не знам как да се изразя… Такава безмилостна, такава безчовечна.

Възгрубата дума се откъсна от устата му сама и Николас се уплаши, че Жана може да се докачи. Но не, тя май бе дори поласкана. Попита го:

— Искате да знаете кое ми е моторчето ли?

— Моля? — учуди се той.

— Във всеки човек има едно моторче, което ръководи всичките му действия. Аз мога веднага да го видя. При Олежка например то се нарича „яд“. Ти, съкровище, живееш и непрекъснато те е яд на всички наоколо. В детската градина си вземал играчките на другите деца не защото са ти изтрябвали техните лопатки или колички, а от яд. Сега пък отнемаш контролния пакет акции. А при вас, Николай Александрович, моторчето се нарича „умереност“. Вие искате винаги и във всичко да спазвате чувството за мярка, за приличие, разните там правила и така нататък. А пък аз съм от хората, чието моторче е любопитството. Такива са предимно момчетата, но има и момичета. Като малки откъсваме крилцата на пеперудите или избождаме очите на някое мишле, което сме хванали — не от садизъм, а от любопитство. Искаме да видим какво ще стане. После, като пораснем, любопитството ни започва да се разпростира върху различни неща. Ставаме велики учени, първооткриватели. Или в моя случай специалисти по любопитните ситуации, най-любопитната от които е смъртта. Съгласете се, че смъртта е най-интересното събитие в живота на всеки, нали? — Жана премести оживения си поглед от единия мъж към другия. И двамата си мълчаха, само че Ястиков с усмивка, а Фандорин без. — Толкова пъти съм го виждала и все не ми стига. Колкото повече, толкова по-интересно. Най-напред се изненадвах, че никога не мога да позная кой как ще умре. Случва се някой юначага, същински Рамбо, в последния момент да захленчи като дете. Или обратно: някой мухльо, почти безполов никаквец изведнъж вземе, че се усмихне така спокойно, така красиво, да му се не нарадваш. Сега вече се научих да познавам, но пак може и да сгреша. Във вас обаче — тя погледна Николас преценяващо — съм сигурна. Ще умрете като герой, готова съм да заложа десет хиляди.

— Става! — веднага реагира Олег Станиславович. — Приемам: десет хиляди в зелено.

Макар да подозираше, че това не е шега, Ника не се уплаши много. Бездруго му беше ясно, че жив няма да се измъкне. Поне да спаси децата.

А Жана продължаваше да го изучава с присвития си поглед на чревоугодник.

— Няма да моли за нищо — прогнозира тя. — Камо ли да плаче. Изобщо няма да каже нито дума, ще сметне, че е под достойнството му. Ще затвори очи или ще погледне към небето. Общо взето, ще умре красиво. И за това, Николай Александрович, после ще ви целуна. Винаги правя така, когато някой умира красиво.

Ето тук, когато си представи тази посмъртна целувка, той се уплаши до гърч. И злобно си помисли: ще вземеш десет хиляди друг път, нарочно ще вдигна вой до бога.

— Хайде, коте, стига — каза Ястиков. — Че ще се престараеш. Човекът вече схвана, осъзна го. Нали схванахте, Николай Александрович?

— Схванах — отговори Фандорин и му хареса колко хладно и иронично прозвуча.

— Според мен обаче не съвсем. — Жана загаси пурата си направо в мушамата — замириса гадно на химия. — Хайде, коте, да заложим и на неговата татарчица.

Николас Фандорин през живота си (поне от бебешка възраст) не беше удрял жена и дори не предполагаше, че може да го направи, но сега с утробно, напълно нецивилизовано ръмжене посегна да хване изпълнителката за раменете и да изтръска черната й душа. Жана леко, като на шега го чукна ребром с дланта си по китката и дясната му ръка изтръпна и увисна, така че трябваше да я хване с лявата.

Олег Станиславович се навъси:

— Стига, стига, иди да си починеш. Ние е Николас Александрович ще си поговорим на четири очи.

— Ще се досбием някой друг път, нали? — професионалистката изпрати въздушна целувка на Николас, просто кимна на клиента и излезе от кухнята.

Мъжете я изпроводиха с поглед. После Ястиков каза:

— Не се притеснявайте, Николай Александрович. Ако си свършите работата чисто, семейството ви няма да пострада.

Ами аз? — за малко да прояви малодушие Фандорин, но се въздържа. Отговорът беше ясен. Как щяха да оставят жив такъв свидетел?

Затова се задоволи с кимане.

Ястиков много добре разбра смисъла на паузата.

— Толкова е приятно да си имаш работа с изискан човек. Излагам ви същината на проблема. Веднага след операцията ние се свързахме с Куценко и му обяснихме условията. Той, естествено, настоя за разговор с дъщеря си. Иска да се убеди, че е невредима. Нормална родителска реакция. Но там е работата, че момичето се заинати. Подават й телефона, а тя стиснала устни и не издава нито звук. Когато Куция разбра, че няма да има телефонен разговор с дъщеря си, гласът му чак се разтрепери. За последен път чух гласът му да трепери, когато бяхме в пети клас и по време на междучасие го карах да яде попивателна. Ако Мират си въобрази, че момичето е ликвидирано, ще започне трета световна война. Той може да е шахматист, но от възпаление на бащините чувства може да загуби адекватност… Честно казано, аз бях на мнение, че трябва хубавичко да издърпаме ушите на калпазанката, но Жана ме разубеди. Каза, че момичето е костелив орех и е по-добре да потърсим вашата помощ.

Олег Станиславович завъртя диамантения пръстен на малкия си пръст и разсеяно се порадва на ярките му отблясъци.

— Каза: „Ще си поприказваме малко с него, ще го поуплашим. И ще омекне.“ Но знаете ли, аз също съм психолог и виждам, че с вас трябва да се разговаря честно, с открити карти. С други думи — стоката от вас, купувачът от нас. Убедете вашата възпитаничка да поговори с татко си. Няма значение какви ще ги дрънка. Важното е той да чуе гласа й.

Фандорин каза мрачно:

— Тя смята, че съм я предал. Няма да иска да говори с мен.

— Е, това вече не е мой проблем. Или имате стока, или нямате. Ако нямате, ще трябва да плащате със собствената си плът. Нали знаете как е при Шекспир.

Разговорът с Миранда беше тягостен. Всъщност не можеше да бъде наречен разговор, защото говореше само Фандорин, а неговата ученичка седеше със свити крака на леглото и гледаше в стената. Николас виждаше профила й: искрящото от омраза око и прехапалата устна. Ръката на Мира стискаше тънкия й глезен. По едно време момичето вдигна ръка, за да се почеше по лакътя и Николас видя на глезена й бяла ивица — така бе стискало пръсти.

Той се вълнуваше ужасно. Сам разбираше, че дрънка пълни глупости, в които е абсолютно невъзможно човек да повярва. И Мира, естествено, не вярваше. По-скоро май дори не го слушаше. Просто гледаше стената и толкова.

— Виновен съм пред теб… Пред всички вас. Аз съм идиот, хванах се на примамката… Но не съм те предавал, честна дума — мърмореше той вече със съвсем жалък тон. — Поговори с баща си, моля те. Ако откажеш, те ще те убият. Те нямат друг изход…

В отговор Мира подсмръкна, но най-вероятно не от възпирани сълзи, а от ярост.

С отпаднал глас, вече напълно безнадеждно, Николас каза:

— Нима някакъв си химкомбинат може да струва повече от живота? Това е най-обикновена сделка. Баща ти ще има и други, не по-малко важни. Не мога да разбера…

Без да се обръща, тя пророни:

— Не би и могъл.

Той се сепна. Слава Богу, проговори! И бързо, бързо, преди да се е скрила в черупката си:

— Какво има да разбирам? Баща ти иска да печели. Ястиков също. Разбира се, Мират Виленович по̀ подбира средствата, но и той не е ангел. Ти не си дете. Нито си сляпа. Баща ти е бизнесмен, който прави пари, и то много пари. А в нашата джунгла да правиш пари, без да показваш остри зъби, а на това отгоре да се погрижиш ръцете ти да са чисти, е абсолютно невъзможно.

— Не опира до парите — отсече Мира.

— Тогава до кое?

— На свой човек нож в гърба не се забива. Така ни казваше Роберт Ашотович. Татко е чакал, надявал се е, а сега заради мен всичко да отиде по дяволите? По-добре да пукна!

Тя отново заподсмърча, но сега вече наистина от сълзи — избърса бузата си с ръкава, после пак и пак.

Николас се приближи, седна до нея и й подаде кърпата си.

— Ти за него си сто пъти по-важна от всички комбинати — каза тихо. — За какво са му всички пари на света, щом ще загуби теб?

Тя скри лицето си в шепи. Крехките й рамене се разтресоха от ридания и на Николас му идеше да ги прегърне, да погали момичето по главата, да го притисне до гърдите си.

Но се отказа, страх го беше да не го отблъсне.

— Говориш ми така, защото се грижиш за своите деца! — хлипайки, извика Мира. — А за татко не ти пука! Хайде де, излъжи ме, че не е така!

Тя за първи път се обърна към него. Лъсналите й от сълзите очи опариха Фандорин с неистовия си пламък, той се почувства объркан и наведе глава.

— Това е — Миранда се изсекна. — Добре, споко. Кажи им на тия тъпанари, че ще говоря с него.

Телефонният разговор се проведе в третата стая, която имаше същия необитаем вид като другите две, но беше малко по-голяма и с телевизор. Край стените бяха наредени дивани, по тях — портативни радиостанции, още някаква апаратура с неясно предназначение, два автомата с къси цеви и сгъваеми приклади. Ясно — помещението на охраната.

До масата, върху която примигваше с лампички някакъв странен апарат, стоеше Жана и слушаше нещо през слушалки. Значи не си почивала, макар точно за това да беше отпратена от кухнята. Да бе, да, сети се Фандорин. Просто двамата с Ястиков са се наговорили предварително: лошият следовател изпълнява арията си и се маха, като оставя наплашения арестант с по-разумния и сговорчив следовател.

— Ника, прави му сметката, ако тая мълчи, ти ще го отнесеш — предупреди го Жана, която дори не погледна Мира.

Николас оцени точността на този психологически похват.

— Хайде.

Ястиков си сложи втория чифт слушалки и Жана бързо набра номера. Върху пулта заподскачаха зелени и червени индикатори — сигурно се задействаше системата за елиминиране идентификацията на телефония номер, помисли си Николас.

— Господин Куценко? — тембърът на Жана се промени. Стана метален, изкуствен, като на телефонен секретар. — Дъщеря ви ще разговаря с вас.

Подаде слушалката на Мира, без да я поглежда, сякаш изобщо не се съмняваше в нейното покорство.

Тя я взе, пое си въздух и с разтреперан глас продума:

— Татко, аз съм… Прости ми. Аз съм виновна за всичко…

Понеже не му бяха дали слушалки, Николас чуваше само половината диалог и почти нищо не разбираше от него, още повече че говореше предимно Куценко, а Мира само отговаряше едносрично.

— Не — каза най-напред. — Всичко е нормално.

После погледна бегло Ника и за миг се поколеба:

— Той е добре.

Фандорин се надяваше правилно да е изтълкувал значението на тази фраза — че вече не го подозират в предателство.

— Да. И той, и тя — каза после Мира, като изгледа изпод вежди Ястиков и Жана. После вече не каза нищо, защото в разговора се включи Олег Станиславович.

— А ти какво си мислиш? — изхили се той. — Слушаме, разбира се. Е, Куц? Как ще работим?

Продължителна пауза.

— Не, не става — заяви Ястиков. — По-добре…

Не се доизказа. Изглежда, че Мират Виленович го прекъсна.

Жана взе слушалката от ръцете на Мира — момичето си беше изиграло ролята.

— Защо така тромаво? — отново възрази Олег Станиславович. — Не мога да приема такова нещо…

Но същевременно намигна на Жана и вирна палец нагоре. Явно не възразяваше сериозно, всичко вървеше по план.

— Затвори — усмихна се Ястиков и свали слушалките от ушите си. — Леле, колко е твърд и непреклонен. Много добре, Жануля, ти пак позна.

— Познава се на кафе, а това се нарича прецизна преценка — назидателно отвърна тя. — Е, това е, Ника. Както и предполагахме, благородният баща иска ти да си посредник. Хората те ценят, имат ти доверие. Ще изпълняваш арията „Фигаро тук, Фигаро там“. Плащането — според уговорката.

— Колко му плащате? — бързо попита Миранда. — Кажете ми веднага, инак повече няма да вдигам слушалката. Чухте условието на татко: да му се обаждам на всеки два часа.

Докачен от презрителния й тон, Николас не можа да се откаже от горчивото удоволствие да помоли:

— Кажете й, Олег Станиславович, какъв хонорар ми се полага.

Искаше да засрами Мира, но вместо това накара Ястиков да застане нащрек. Бизнесменът бързо се спогледа с Жана и каза:

— Николай Александрович, нали се разбрахме. Ако тези условия не ви харесват, аз съм готов да платя допълнителна компенсация на семейството ви. Но не мога да ви оставя жив. По-добре посочете съответната сума и можете да сте сигурен, че ще я платя. Аз държа на думата си.

На Фандорин му хрумна една чудесна мисъл. Рано или късно Алтън щеше да разбере кой е убил мъжа й, такава е. А стигне ли до истината, непременно ще иска да си го върне. Нейните представи за морал не са християнски, тя не умее да прощава на враговете си и за извадено око ще изтръгне две. Честно казано, в момента той не можеше да я упрекне, че има кръвожаден нрав. Интересно, колко ли струват услугите на един добър поръчков убиец, който би приел да ликвидира тоя котарак Базилио и неговата лиса Алиса?

Петдесет хиляди?

Сто?

Насоката, в която потекоха мислите на магистъра по история, се обясняваше само с нервен шок и емоционален стрес, но това сега не вълнуваше Фандорин. Той се усмихна и каза:

— Сто хиляди долара. Прехвърлете ги още сега. Номерът на банковата сметка е в бележника ми…

— Не! — извика Миранда. Не истерично и не жално, а властно, и то така, че всички я погледнаха. — Той ще остане жив. Инак вместо комбинат ще получите таратанци, ясно ли е?

Ако беше продължила да говори, да ръкомаха и да пищи, сигурно щяха да започнат да я плашат, но тя не каза нито дума повече. Наежи се, издаде брадичката си напред и стана ясно, че ще трябва или да я убият на място, или да приемат.

Жана разглеждаше Мира с интерес.

— Всъщност — подхвана специалистката по любопитните ситуации — какво пък толкова знае той? Добре де, виждал ме е. Да не е само той? Това са глупости. Да ме гонят е все едно да гонят вятъра.

— Това не ми харесва — поклати глава Ястиков. — Не отговаря на принципите ми. Той е гледал, слушал е. Научил е някои неща. Не, не.

И тогава Мира направи следния номер. Хвана от масата канцеларската ножица, колкото можа изплези розовия си език и замуча — нечленоразделно, но смисълът на посланието беше очевиден: сега ще го отрежа.

Ястиков погледа, погледа тая ефектна картина и се намръщи.

— Е, добре, Николай Александрович — доста мрачно каза той. — Ако децата ви започнат да се държат много лошо и искате да се отървете от тях, просто разкажете на някого, няма значение на кого, какво сте видели и чули тук. Аз незабавно ще го науча и ще разбера какво искате да ми кажете. Окей?

Фандорин, който до този момент се държеше като мъж, сега пребледня и затрепери. Завръщането към живота, на който вече си сложил кръст, е процес не по-малко мъчителен от прощаването с него. Възпитаничката на сиропиталището в Краснокомунарское току-що бе сторила невъзможното, бе издействала помилване за осъдения на смърт. И то толкова просто! Няколко кратки фрази, един смехотворен номер е ножиците и ти си спасен.

Във всеки случай присъдата беше отменена, поне на думи.

Точно по пладне Фандорин се качи на втория етаж на „Кафе Тун“ на площад „Пушкин“. Потърси с поглед Мират Виленович, но не го откри.

На четирите маси в дъното бяха седнали няколко млади здравеняци с костюми и вратовръзки и пред всеки имаше по една недокосната чаша еспресо. Единият се понадигна и му махна с ръка. Николас се приближи и го позна: беше охранителят от Утешителное. Повикалият го с жест мълчаливо му посочи петата маса, която се намираше между останалите. Ника кимна и седна. Другият стол засега беше празен. Господин Куценко още го нямаше.

Около три минути не стана нищо, освен че дойде сервитьорката и попита:

— Заедно ли сте? И за вас ли еспресо?

Той кимна разсеяно и огледа телохранителите. Четирима от тях вторачено гледаха надолу, към първия етаж, а останалите внимателно наблюдаваха съседните маси.

В дванайсет часа и три минути телохранителите, които наблюдаваха първия етаж, в синхрон мушнаха десните си ръце под мишниците.

Фандорин погледна надолу и видя, че през стъклената врата влиза Куценко. Той беше със смокинг и бяла вратовръзка, сигурно беше оставил палтото си в колата.

Пред бизнесмена вървеше Игорьок, а отзад още двама телохранители.

Мират Виленович се намръщи на силната музика и се качи по стълбата. Телохранителите останаха да стоят в средата й, откъдето се виждаха подстъпите за кафенето, а секретарят се настани встрани на една празна маса, така че разговорът между двамата бащи беше тет-а-тет.

Стиснаха си ръце. Помълчаха. Куценко долови погледа, който Фандорин хвърли към смокинга му, и каза мрачно:

— Идвам направо от „Национал“, от закуската в чест на германския ми партньор. Нали трябва да се правя, че нищо не се е случило.

Сервитьорката искаше да дойде и да донесе на Ника еспресото, но телохранителите не я допуснаха до масата. Единият от тях взе чашата, сервира я сам и веднага седна на мястото си.

— Каква работа отива на вятъра — Мират Виленович гледаше димящото си кафе. Говореше бавно, сякаш насила. — Гебхардт е шокиран. Той беше взел отговорно решение, готов е да инвестира в проекта много пари и не разбира защо изведнъж започнах да го усуквам. Как да му обясня… Ох, Яс, Яс — Куценко потръпна. — Вие някога имали ли сте враг? Истински, за цял живот. Който да сънувате от малък почти всяка нощ?

— Господ ме е опазил.

— Значи няма да ме разберете. Както и да е, извинявайте. Това няма отношение към работата… Първо, как се държат с Мира?

— Нормално. Ние с нея сме в различни стаи, но стените там са тънки, съвременни. Щях да чуя, ако имаше нещо.

— Къде се намира?

— В колата ми връзват очите и ми слагат белезници. Някакъв висок блок някъде в покрайнините. Не мога да се ориентирам.

Куценко кимна, сякаш бе очаквал точно такъв отговор.

— Добре. Сега условията. Какво конкретно иска той?

— Заседанието по търга за Иличовския химкомбинат започва утре в десет. Доколкото разбрах, ще има нещо като наддаване. Първоначалната цена е определена… — Николас смръщи чело от страх да не обърка цифрите.

— 80 милиона — подсказа му Куценко. — За Яс най-високата летва е 95 милиона. Това е всичко, което е успял да мобилизира. С помощта на „Гросбауер“ щях много лесно да го елиминирам. Какво иска Яс? Да не се явя ли?

— Не. Вие сте един от основните претенденти. Ако не дойдете, може да отложат търга за другия ден. Чиновниците от Госкомимущество ще се уплашат да не бъдат заподозрени в нечиста игра. Затова Ястиков иска да дойдете и да участвате в наддаването. Да докарате цената до 85 милиона и после да се откажете. Щом търгът свърши, Ястиков ще се обади двамата с Мира да ни пуснат.

Мират Виленович скърцаше със зъби:

— Иска да лапне такава хапка за 85 милиона? Никак не е прост. „Илич“ струва поне сто и двайсет. Само да мога да се овладея, като го видя утре… Сега най-важното. Според вас той ще изпълни ли обещанието си, или при всички случаи ще я убие?

Бизнесменът се мъчеше да говори хладнокръвно, но в края на фразата гласът му все пак трепна.

— За какво? — смаяно възкликна Николас. — Щом е постигнал своето!

— Пак не ме разбирате. Това не е само бизнес, тук става дума за лични отношения. Яс мечтае да ме смаже и сега има такава възможност. Той не само ще лапне голямата хапка. Той ще унищожи репутацията ми пред основния партньор. Но най ще се радва, ако разбие сърцето ми…

Куценко отново се запъна.

Николас беше много изненадан от мелодраматичния обрат на казаното, напълно неочакван от устата на един толкова респектиращ господин. Жана беше споменала за моторчето у всеки човек. С какво ли гориво се захранва неистовият двигател на този Наполеон на медицинската индустрия? Дали Мират Виленович цял живот, още от пети клас се надбягва с момчето от хайлайфа? А то все го кара да яде мръсна попивателна…

— Отидете в „Пушкин“ — прекъсна психоаналитичните му размисли собственикът на „Мелузина“. — Искам твърди гаранции, че Мира ще остане жива.

През подлеза, покрай сергиите, покрай павилионите за цветя и вестници посредникът вървеше към отсрещната страна на площада, където в ресторант „Пушкин“ се беше разположил щабът на втората от враждуващите страни.

Ястиков и неговата охрана бяха заели целия трети етаж. Пред всеки от десетината телохранители белееше по едно недокоснато капучино, а самият Олег Станиславович и Жана с апетит закусваха стриди и гъши пастет.

Куценко май е прав, помисли си Николас, като огледа луксозния интериор. Контрастът между евтиното кафене и шикозния ресторант не е случаен — Яс празнува победата си с удоволствие и дори е това иска да демонстрира превъзходство.

— Е? — Жана избърса със салфетка лъсналите си от пастета устни. — Как мина родителската среща?

— Той иска гаранции — каза Фандорин.

И отново полутъмната заличка на „Кафе Тун“. Сиротно димящата чаша кафе пред Мират Виленович, силната музика, напрегнатите лица на телохранителите.

— Извинете, но той помоли да ви го предам дума по дума. — Николас сведе очи и тихо повтори посланието на Ястиков: — „Никакви гаранции, Куц. Трепери.“

Ъгълчето на устните на Мират Виленович трепна едва забележимо.

— Казах ви. Той ще я убие.

— Според мен пък точно това е добър признак. Докато вървях насам, все си мислех… Струва ми се, че започвам да разбирам психологията му. От тази грубост, пък и от други признаци разбирам, че на Ястиков му харесва да ви унижава. От което следва, че той ще е много по-удовлетворен, ако не убие Мира, ами я върне, или (от негова гледна точка) ви я хвърли обратно. Според неговите представи тъкмо това ще бъде демонстрация на абсолютното му превъзходство.

Лицето на Куценко просветля.

— Да, да, много ми е познато. Спомням си, че когато бях в шести клас, баща ми ми подари за рождения ден японско фенерче. Това беше истински лукс. Не можете да си представите какво означаваше за мен тази лъскава играчка с пъстроцветни копчета. За първи път в живота си имах нещо, заради което другите да ми завиждат. Занесох фенерчето в училище и половин ден бях най-важният човек в класа. На някои давах да подържат съкровището, на други избраници позволявах да запалят лампичката и да посменят цветните филтри. А след третия час Яс ми го взе. Молих го, молих го да ми го върне, но той само се смееше. Най-накрая се наигра и ми го даде, но първо счупи стъклото, ей така, от злоба. И каза: „На ти го, Куц, сега вече може.“

— Ето, виждате ли — зарадва се Николас. — Все пак ви го е върнал!

— Ами ако… — Мират Виленович сниши глас. — Ако и с Мира постъпи като с онова фенерче? Нали… разбирате какво имам предвид?

Загледан в изкривеното от мъка лице на бизнесмена Фандорин усети как го полазват тръпки. Спомни си как Ястиков гледаше изплезения език на Миранда: очите му бяха пламнали със странен блясък, месестата му долна устна се извърна сладострастно. Как го беше нарекла Жана? „Сексуален терорист“ ли?

Но не биваше да развива тази неприятна тема, време беше да насочи разговора в конструктивна посока. И професионалистът по добри съвети направи точно така:

— Бих ви посъветвал да поставите следните условия. Точно в десет сутринта, когато започне търгът, двамата с Мира да ни пуснат да излезем от апартамента. Нека ни придружават бодигардовете, докато въпросът за комбината се реши. Тогава охраната да ни пусне окончателно. Според мен това е компромис, който е приемлив и за двете страни. Защото, ако излъжете Ястиков, хората могат да застрелят и двама ни. Въпрос на секунда.

— Ами ако той ме измами? Ако аз му отстъпя комбината, а той въпреки това ви убие?

— Не мисля — горд със собственото си хладнокръвие отговори Ника. — Едно е Ястиков да е разярен и да иска да си отмъсти. И съвсем друго, ако получи това, което иска. Да ни убият посред бял ден пред очите на минувачите е голям риск. Той няма да рискува такава сделка само за да ви нарани. Виждал съм този човек, разговарял съм с него и имам известна представа какъв е. Безспорно е мръсник. Но е прагматичен. Не би си подливал вода.

— Съгласен съм — Куценко нервно свали очилата и си разтърка носа. — Предложението е много добро, Ястиков няма да възрази. Аз ще поддържам непрекъсната мобилна връзка с вас, а Ястиков — с горилите си. Е, тоест няма да мога да разговарям с вас, Игорьок ще контактува с мен. Щом търгът приключи и двамата с Мирочка ви пуснат, незабавно отивате… да речем, до най-близката станция на метрото и чакате някой да дойде да ви прибере.

— А ако не искат да ни пуснат, ще вдигнем олелия из целия квартал. Можете да сте сигурен, че няма да могат да го направят скрито-покрито.

— В момента, когато това стане, аз още там, в Госкомимущество, ще хвана Яс за гърлото и ще направя ей така.

Куценко взе чашата от чинийката, стисна я с тънките си пръсти и порцеланът се строши. Горещото кафе се изля по ръката на Мират Виленович, по белия му маншет, но върху лицето на доктора не трепна нито един мускул.

Е, в женско изпълнение номерът със смачканата чаша изглеждаше много по-ефектен, пък и водната чаша е доста по-дебела от порцелановата за кафе, но все пак Николас беше впечатлен от демонстрацията на бруталност и от самата прилика на ситуациите. Всички хищници си приличат — мерна се в съзнанието на магистъра. Независимо от вида и размера им, техният инструментариум е един и същ: зъби, нокти, стоманени мускули.

Куценко избърса ръце със салфетката и каза:

— Не ви благодаря, защото бездруго не мога да изразя чувствата си с думи. Вие ме разбирате, защото също сте баща.

После се обърна към секретаря и му направи някакъв знак.

Игорьок се приближи и му подаде някаква пластмасова чантичка.

Николас с изненада замига. Това пък какво е? Подарък в знак на благодарност ли?

Сконфузен, Мират Виленович помоли:

— Предайте го на Мирочка, ако обичате. Това е любимата й пижама. И един шоколад „Вдъхновение“. За нея това е най-голямото лакомство още от времето на сиропиталището.

И двамата бащи едновременно, като по команда, се намръщиха, за да не би да се просълзят.

В „Пушкин“ вече бяха започнали десерта. Ястиков — миланска торта с портокалов крем, Жана — антрьоме от екзотични плодове.

Новата поява на парламентьора бе посрещната с едновременен кръшен смях.

Забърсвайки сълзите си, Олег Станиславович едва успя да каже:

— Ох, ще си умра от смях… „Ами ако и с Мира постъпи като с фенерчето?“ У-умирам! Не е лоша идея! Как не ми хрумна досега! Да издухам прашеца на целомъдрието! Благодарение на Ку… Куция!

Фандорин като замръзнал гледаше забавляващата се двойка и смаяният му вид предизвика нов изблик на истеричен смях.

— За трети път! — превивайки се, Жана му показа трите си пръста. — С един и същ номер! Изобщо не се поучавате!

Тя стана от стола си и бръкна в горния джоб на сакото на Николас — същото онова от магазин „Патрик Хелман“ — и извади някакво малко топче.

Микрофон!

През цялото време са ги подслушвали!

Наистина е непоправим идиот: нито историята с Глен, нито историята с капитан Волков не го научиха на елементарна предпазливост.

С невъзмутима физиономия (че какво друго му оставаше?), Ника каза студено:

— Да смятам, че условията, поставени от господин Куценко са ви известни.

— Известни са ни, известни са ни — Жана повдигна палец. — Супер условия са. Браво на тебе, Ника.

Олег Станиславович кимна.

— Да. Идете и кажете на Куция, че всичко е наред. А за прашеца на невинността се пошегувах. Пилешките гърдички и сирашките хрущялчета на мадмоазел Миранда изобщо не ме съблазняват. Напред! Фигаро тук, Фигаро там. А ние междувременно ще ударим по питие. Нали, съкровище?

Той си мислеше, че няма да мигне цяла нощ. Полегна уж ей така, сложи ръка под главата си и започна да си представя какво ще стане утре. Ами ако подлостта на Ястиков се окаже по-силна от прагматизма му?

Замижа и си го представи.

Две тихи щраквания. Висок мъж и слабичко момиче изведнъж падат на асфалта. Към тях се затичват, навеждат се, не могат да разберат какво става. А в това време двама — трима младежи, ни лук яли, ни на лук мирисали се отдалечават и се сливат с тълпата…

Просто е невероятно, че Фандорин все пак заспа с тези видения. Единственото обяснение можеше да е умората. Все пак две нощи не беше спал.

Призори се събуди от това, че вратата изскърца и по пода прошумоляха безтегловни стъпки.

В просъница си рече: това е Алтън, ходила е до тоалетната. Понечи отново да се потопи в съня, но изведнъж се сети къде е. И вдигна глава от възглавницата.

До открехнатата врата стоеше Мира. Тя беше по розова пижамка с жирафи — досущ като тази, с която спеше четиригодишната Геля.

— Шшшт — сложи пръст върху устните си нощната гостенка.

Притвори вратата, безшумно претича по паркета и седна на леглото.

— Какво правиш? — прошепна той. — Как излезе от стаята?

— Стоях до вратата и слушах. Чаках оня да отиде до клозета или някъде другаде. И го дочаках.

— Но в кухнята има още един! Може да те чуят.

Мира се усмихна и в очите й блеснаха сияйни звездици.

— Да бе, ще ме чуе. Аз мога да ходя абсолютно беззвучно. Ние нощно време шетахме от стая в стая. Виж, виж какво намерих! Беше в пижамата ми.

Той се надвеси над малкия хартиен квадрат. Напрегна очи и прочете: „Не бой се, дъще. Татко ще те спаси.“

— Видя ли? — възбудено попита тя. — Цяла нощ не съм спала, исках да ти го покажа! Я се помести, че замръзнах.

Мушна се под юргана при него и се притисна с ледените си крака.

Спокойно, заповяда си изпадналият в паника Николас. Това е невинен навик от сиропиталището. Внимателно, за да не я обиди, се поотдръпна, но Мира веднага отново се примъкна.

— Толкова си топъл! И дълъг като питона от „Трийсет и осемте папагала“ — прихна тя. Подпря се на лакът и каза замечтано. — Той поначало е стеснителен. Сякаш се притеснява от мен. И изведнъж „дъще“. Никога не ме е наричал така. Значи, не ми се сърди.

Николас вече се беше овладял, беше забранил на организма си да реагира по нежелателен начин. Какво като едно момиче е сложило ръка на рамото ти и е подпряло коляно на бедрото ти? Нека се срамува онзи, който си мисли нещо лошо.

— Че за какво да ти се сърди? — каза Фандорин. Искаше да погали момиченцето по трогателно белеещата в мрака главица, но се отказа — повдигна за малко ръката си, а после внимателно я пусна. — Да не си виновна за нещо пред него? Няма значение, утре всичко ще свърши. Ще ни пуснат, ще стигнем до метрото и татко ти ще дойде да ни вземе.

— В метрото ли? Ох, аз никога не съм се возила е метро. Казват че било страхотно хубаво. Нали знаеш, мен все ме карат с кола със затъмнени стъкла. Само дето не ми връзват очите като тия.

Мира се размърда да се настани по-удобно и Николас усети, че проклетият му организъм, роб на първичните инстинкти, започва да излиза от контрол.

— Ти си лежи на топло — промърмори магистърът и стана от леглото. — А аз все пак ще се опитам да се ориентирам в коя част на Москва се намираме.

Пред прозореца си пое дъх. Започна да се взира в побелялата от пресния сняг улица, в блоковете, където прозорците започваха да светват — минаваше седем, работният ден започваше.

Мира, загърната с юргана се приближи и застана до него. Темето й белееше на нивото на лакътя му.

— Виж какъв голям блок. Един, два, три, десет, шестнайсет, цели двайсет и два етажа! И ей там още четири такива. Нали си московчанин. Може да познаеш?

— Не, в Москва има много такива места.

— Гледай, гледай! — тя стъпи на радиатора и го прегърна през шията — сега бузите им бяха на едно ниво. — Виждаш ли светлата ивица на небето!

— И какво?

— Как „какво“? И това ми било учител! Откъде изгрява слънцето, а?

Ами да, точно така! Изток е отдясно на около четиридесет и пет градуса. И там май е околовръстното, блоковете свършват. Значи коя част на Москва е? Югоизток?

Не, североизток.