Капитанът и дивата котка

1

Чарлстън, Южна Каролина

2 април 1840 година

Плющенето на камшика отекна оглушително над грижливо поддържаните морави пред голямата господарска къща. Последва сърцераздирателен вик.

Глория Самърфийлд затвори очи. Затегна по-здраво ешарпа на копринения си утринен халат, притисна до болка треперещите си стройни пръсти към сърцето и изтича до отворения прозорец, през който проникваха първите сиви ивици на зората.

Навън птиците бяха престанали да пеят и тишината между виковете беше ужасяваща. Глори затвори прозореца и спусна месинговото резе, за да прогони виковете, но те все още се чуваха — малко по-приглушени, грозни, мъчителни писъци.

Девойката се отпусна сковано пред огледалото с позлатена рамка, твърдо решена да се успокои и да се посвети изцяло на задачите си за днешния ден. Ала ръката й не преставаше да трепери и сребърната четка, с която се опитваше да разреши разбърканата от дългия сън коса, тежеше като олово. Блестящите бледоруси кичури се заплетоха в конските косми и тя едва успя да ги освободи. Ей сега ще свършат, повтаряше си тя. Ала виковете не преставаха. Блестящите й очи се напълниха с гневни сини пламъци. Тя се обърна рязко, скочи и изтича с такава бързина към вратата, че забрави да обуе домашните си чехли.

Дебелият персийски килим заглушаваше стъпките й и тя измина безшумно двата етажа до студения мраморен под във фоайето. Мина покрай елегантния салон за посрещане на гости и покрай трапезарията, украсена с кристални полилеи, и се втурна в кабинета на баща си, убедена, че той отдавна работи над сметките си. Вместо това едрият мъж стоеше до прозореца, скръстил ръце на гърба си, и се взираше навън. Силните широки рамене висяха уморено.

— Татко, трябва да им забраниш — помоли Глори със задавен от сълзи глас. — Те ще го убият! — Тя тресна тежката дъбова врата с по-голяма сила, отколкото беше възнамерявала. Баща й се обърна към нея и строгото му лице се разведри, но само за миг; после чертите му отново се втвърдиха.

— Щеше ми се да е толкова просто, Глори — отговори той. Само по дружелюбните сини очи, малко по-светли от тези на дъщерята, личеше, че всъщност е мек и добродушен човек. — Боя се, че съм лишен от правото да давам нареждания.

— Не е възможно! Длъжен си да се намесиш!

— Нямам тази власт, детето ми. Ефраим е замислил бягството заедно с негър от друга плантация. Това е престъпление, което се наказва от комитета.

— Но Уили му е брат! Това е съвсем различно.

— Въпреки това в очите на закона двамата са направили заговор. Ефраим е знаел какъв риск поема, като организира бягство. Присъдата е петдесет удара с камшик, и той ще получи точно толкова.

Глори се хвана за високия стол на баща си, за да не падне. Пръстите й се впиха в дебело подплатената кафява кожа на облегалката.

— Не е справедливо да наказват роб, който иска да бъде свободен, татко. Ефраим е човек като теб и мен. Заслужава да се отнасят добре с него.

Бащата се отвърна от прозореца и направи няколко крачки към нея. Някога русата, междувременно напълно посивяла, коса заблестя под светлината на лампата.

— Много пъти сме водили спорове по тази тема — проговори уморено той. — Знаеш, че в очите на закона той не е нищо повече от домашно животно, глава добитък.

Леденото мълчание на Глори беше единственият отговор на тази възмутителна според нея забележка.

— Ти харесваш живота си тук — продължи баща й. — Не можеш да не го признаеш. Харесваш баловете, красивите си рокли, обожателите.

Нима можеше да отрече? Естествено тя обичаше този живот. Коя млада жена не би го харесвала?

— Тук живеем прекрасно — отговори замислено тя. — Самърфийлд Мейнър е моят дом. Но не е справедливо да се наслаждаваме на радостите на живота за сметка на други хора.

— Понякога животът е труден за разбиране, Глори. Всички даваме най-доброто от себе си. Ефраим живее добре при нас, много по-добре от повечето негри наоколо. Не биваше да бяга.

— Знам, татко, но робството не е решение.

Джулиън Самърфийлд въздъхна.

— Знам, че се възмущаваш от робството, скъпа. И се радвам, че ме уважаваш достатъчно, за да не го показваш пред другите.

— Понякога си мисля, че би трябвало да го направя.

Джулиън нави на пръстите си една светлоруса къдрица и нежно я помилва.

— Когато станеш възрастен човек, ще разбереш всичко. Един ден ще свикнеш.

— Аз съм възрастна — възрази твърдо Глория.

Баща й само кимна. После пъхна ръце в джобовете на копринения си халат и отново се обърна към прозореца.

Глори го погледна учудено. Баща й се състари изведнъж, бръчките се вдълбаха още повече в лицето му. Джулиън Самърфийлд беше добър човек. Интелигентен, внимателен и толкова щедър, че понякога ставаше неразумен. Тя се доверяваше на преценката му и знаеше, че баща й почти винаги се оказваше прав. Но не и по отношение на робството. Никога няма да свикна със страданията на хората, помисли си тя. И не искам да свикна.

Най-после писъците престанаха, но тишината, която последва, отекваше в ушите и почти толкова болезнено, колкото пронизителните викове на негъра.

Глори усети как напрежението й отслабна. Животът в Самърфийлд Мейнър щеше да подеме отново обичайния си ход. Утре вечер щеше да се състои балът за деветнадесетия й рожден ден. Дотогава трябваше да заличи от съзнанието си страшната сцена от тази сутрин, както се беше научила. Щеше да се смее, да танцува, да флиртува — и да се забавлява чудесно. Щеше да забрави днешната жестокост.

Но сърцето й щеше да я запомни. Сърцето й не можеше да забрави.

Сякаш прочел мислите й, бащата улови брадичката й със силните си пръсти и я вдигна към лицето си.

— Всичко свърши — проговори нежно той. — Майка ти пие кафе в трапезарията. Защо не донесеш и за нас по една чашка? Щом се облечеш, ще ми помогнеш да оправим счетоводството.

Глори успя да се усмихне, макар че сърцето й беше свито от болка.

— Добре, татко. — Тя въздъхна примирено и излезе бързо от стаята.

Никълъс Блекуел преметна дългите си мускулести крака през ръба на леглото и посегна към панталона си, захвърлен на близкия стол.

— Наистина ли искаш да си отидеш? — попита сърдито Лавиния Бонд. — Още е рано. Виктор ще се върне чак след няколко часа.

Никълъс все още не можеше да повярва, че бе прекарал тук цялата нощ.

— Съжалявам, ангелче. Дългът ме зове. Трябва да надзиравам разтоварването на стоките от кораба.

Лавиния помилва силния му гръб и дяволито го захапа за рамото.

— Сигурен ли си, че няма да размислиш? — Крехките й пръсти се заровиха в гъстата тъмна коса.

Никълъс се обърна и се вгледа в снежнобелите й гърди. Зърната й сякаш молеха за милувките му. Тази жена беше прекрасна и въпреки това…

Той се усмихна иронично. Интересът му беше безвъзвратно угаснал. Преди месец сигурно щеше да се изкуши и да остане. Сега се радваше, че ще се махне оттук. Беше се насладил на предоставените му с готовност прелести на дамата и за известно време наистина забрави кораба си. Но като всички други досега Лавиния бе станала досадна и напрягаща. Беше прекарал твърде дълго време в Чарлстън. Досега посещаваше Лавиния Бонд само два или три пъти в годината за по една-две нощи и ценеше високо компанията й — поне в леглото. Този път корабът му беше хвърлил котва в пристанището на Чарлстън преди седмица. Цяла седмица в леглото на Лавиния Бонд беше прекалено дълго време.

— Не сега, сладката ми. — Той обхвана гърдите й, целуна ги бързо, обърна се и напъха крака във високите черни ботуши. Лавиния наметна богато избродирания си утринен халат и го придружи надолу по стълбата до вратата.

— Ще те видя ли преди бала? — попита тя и помилва силната мъжка гръд под отворената риза. Коравите черни косъмчета погалиха дланта й и отново й припомниха страстната любовна нощ. Тя облиза пълните си червени устни и разтърси буйната си огнена грива.

— Какъв бал? — попита небрежно Никълъс, който вече мислеше за кораба си.

— Говоря за бала на семейство Самърфийлд, скъпи. Ти си приятел на Джулиън, нали?

— Бях забравил. — Това беше лъжа. Джулиън го покани да прекара няколко дни в Самърфийлд Мейнър и за своя изненада Никълъс беше много щастлив от поканата. Макар че възрастният мъж беше най-добрият приятел на баща му, той все още не беше виждал имението му. През последните месеци беше работил упорито и заслужаваше почивка. Ала мисълта да се срещне отново с Лавиния Бонд го ядоса.

— Искам да направиш една голяма услуга и на двама ни, миличка. — Никълъс отвори вратата. Тежка каруца, натоварена с бъчви, трополеше по тясната уличка, обградена с високи дървета. Чуваше се звън на бутилки с мляко, една улична котка изскочи с ядно съскане изпод колелата на минаващата карета. — Време е да тръгвам.

Лавиния дръпна главата му към себе си и го дари с топла, влажна целувка. Мислите му вече се стремяха към задачите на деня. Имаше предостатъчно работа и трябваше да я свърши, за да е готов за утрешния празник в дома на Джулиън.

— Ще ти се обадя, когато Виктор отново замине — извика подире му Лавиния, когато той излезе на улицата.

— Направи го — отговори той, без да се обърне. После забърза надолу по Трад Стрийт, устремил поглед към трите високи мачти на „Блек Спайдър“, които се полюляваха над покривите на сградите.

— Как изглеждам, Пленти? — Глория хвърли последен поглед към високото огледало с рамка от черешово дърво и направи лек пирует, при който богато надиплените поли на новата й тюлена рокля се издуха.

Пленти накъдри дебелите си устни, сякаш не беше сигурна в преценката си.

— Ами… — Тя огледа господарката си от всички страни и по широкото й лице се разля доволна усмивка. — Изглеждате великолепно, детето ми. Както винаги.

Глори се наведе и нежно целуна робинята по бузата.

— Все това ми казваш. Но, знаеш ли, този път съм почти убедена, че имаш право. — Глори се изсмя с тихия си перлен смях и отново се завъртя пред огледалото. — Тази вечер ще завъртя главите на всички мъже в залата!

Пленти избухна в смях и едрото й тяло се раздруса.

— Всеки път казвате това, мис!

— Крайно време е да сляза. Мисля, че ме чакаха достатъчно дълго. — Глори грабна бялото копринено ветрило, украсено като роклята с перли и със сребърни конци, и прошумоля през вратата. От голямата зала долетяха звуците на виенски валс. Тя се спусна бързо по извитата стълба към втория етаж и закрачи величествено по широкия коридор. Пръв я забеляза Бенджамин Пери, строен рус мъж в началото на двадесетте. Лицето му засия. Зарадва се, че е влязъл точно навреме, за да придружи младата домакиня до балната зала.

— Здравей, Бен. — Глори му подаде ръката си в ослепително бяла ръкавица и той се наведе над пръстите й с такова страхопочитание, че й стана смешно. Ами ако загубеше равновесие и паднеше на носа си? Трябваше да стисне зъби, за да не се изсмее.

— Добър вечер, мис Самърфийлд — проговори с треперещ глас Бен. — Изглеждате просто… — той хвърли бърз поглед към бюста й, едва прикрит от нежния тюл на роклята — просто прекрасно. — Когато улови знаещия поглед на Глори, на свежите му младежки бузи избиха червени петна. — Мога ли да помоля за честта да ви придружа?

— Благодаря ти, Бен, но вече обещах на Ерик.

Ерик Диксън, едър, кестеняв и много красив, вървеше с бързи крачки към тях. Той удостои младежа с гневен поглед и веднага след това се обърна с топла усмивка към Глори.

— Поласкан съм, че тази вечер честта се падна на мен, мис Самърфийлд. — После галантно и предложи ръката си. Безупречният черен костюм изтъкваше предимствата на фините черти, чистата кожа и лешниковите очи.

Бен Пери се изчерви и отстъпи назад. Глори неволно се запита дали Ерик ще благоволи да каже няколко думи на отхвърления младеж.

— Може би следващия път ще имате повече късмет — подхвърли небрежно придружителят й и я поведе към балната зала.

Двойката влезе и шумните разговори бавно заглъхнаха. Последваха дискретни аплодисменти и Глори благодари със скромен реверанс. Скоро гостите отново заговориха помежду си и Ерик поведе дамата си към блестящата танцова площадка от черни и бели плочки. Други, елегантно облечени, двойки се присъединиха към тях, поздравиха Глори с усмивка и й пожелаха всичко хубаво за рождения ден.

Това беше най-прекрасната нощ в живота й. Картичката й за танци веднага се напълни и неощастливените млади мъже напразно се опитваха да прикрият мъката си от отказа й. Постоянно я заобикаляше тълпа обожатели и младата дама се наслаждаваше на комплиментите и непрестанните похвали за несравнимата й красота. Елегантно облечени джентълмени я извеждаха на танцовата площадка и се стараеха да се покажат откъм най-добрата си страна. Ерик беше постоянно до нея и четеше по устните й и най-малкото желание.

От всичките й обожатели Ерик имаше най-добри шансове. Беше красив и очарователен — и робски предан. Искаше й се да го обикне. Понякога си казваше, че е твърде вероятно вече да го обича, но не го съзнава. Представяше си влюбването като устремно спускане от висок връх. То щеше да й отнеме дъха, да ускори до крайност ритъма на сърцето й, да преобърне стомаха й. За съжаление все още не беше изпитала тези романтични чувства.

Каквото и да се случи, утешаваше се Глори, животът е едно голямо приключение. Всеки ден е пълен с радост и носи нови, интересни събития. Животът й беше красив и блестящ като кристална топка на коледно дърво — е, поне почти през цялото време.

— Никълъс, момчето ми! Заповядайте, влезте! — Джулиън Самърфийлд стоеше под огромния кристален полилей в просторното фоайе и посрещна едрия, строен капитан с топла прегръдка. — Вече се питах дали не сте ни забравили.

Никълъс отговори сърдечно на прегръдката, после протегна на домакина загорялата си от слънцето ръка.

— За съжаление възникнаха проблеми с разтоварването. — Той стисна здраво десницата на Джулиън и усети как силните му пръсти отговориха със сърдечно ръкостискане. — Много се радвам да ви видя отново, Джулиън.

— Отдавна чакам новата ни среща — отвърна възрастният мъж. — Езра, отнеси куфарите на капитана в определената му стая и кажи на ратаите да се погрижат за коня.

Белокосият стар роб се поклони сковано.

— Да, сър. — Той раздвижи изкривените си от артрита крака и забърза към богато резбованата двойна врата, спусна се между редицата колони по широкото стълбище и затича по настланата с чакъл алея, където нервно потропваше конят на Никълъс в очакване да го отведат в обора. Десетки коне, безброй файтони, карети и всевъзможни други превозни средства бяха наредени по продължение на алеята, заобиколени от шумно разговарящи лакеи.

— Елате, момчето ми — покани го Джулиън. — Искам да ви представя. — Той сложи ръка върху широкия гръб на капитана и го поведе по стълбата към балната зала.

Крехка на вид брюнетка, която, макар и с тъмна коса, изглеждаше по-възрастна от Джулиън, излезе насреща им и извика няколко остри заповеди към слугите. Тя стоеше изправена като свещ, устата й беше опъната в тънка, неприветлива линия, тъмните очи бяха корави и студени.

— Луиза, позволи ми да ти представя капитан Блекуел. Никълъс, това е съпругата ми Луиза.

Никълъс погледна невярващо жената, сякаш беше видял мраморна статуя. Луиза Самърфийлд беше пълна противоположност на съпруга си. Той беше топъл, очарователен човек, докато тя беше студена, дистанцирана и сдържана — това беше първото впечатление на Никълъс. Дано да се бе излъгал. Джулиън не заслужаваше такава жена.

— Мисис Самърфийлд.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, капитане. — Думите бяха абсолютно лишени от искреност и убеденост и прозвучаха като празна фраза.

— Удоволствието е изцяло мое, мадам.

— А сега се боя, че трябва да се оттегля, Джулиън — продължи все така сдържано Луиза. — Трябва да отида в кухнята. Приготовленията за вечерята изискват цялото ми внимание.

— Разбира се, скъпа.

— Капитан Блекуел — проговори хладно Луиза, — убедена съм, че Джулиън и Глория ще ви забавляват добре. Те обичат този вид развлечения много повече от мен. Надявам се, че ще имаме случай да се опознаем по-добре, докато пребивавате в дома ни.

— Радвам се на тази възможност — отговори Никълъс, опитвайки се да придаде искреност на гласа си. Когато господарката на дома се отдалечи, той дълго не можа да откъсне поглед от крехката й фигура. Тя не поглеждаше настрани и твърде рядко разменяше по някоя дума с гостите си. Те също не й обръщаха внимание. Всъщност тя не изглежда грозна, каза си учудено Никълъс. Представителна фигура, стройна като тополка, с фини черти. Ала строгото излъчване и линиите около устата я правеха по-стара, отколкото беше в действителност.

— Луиза не обича особено баловете — обясни Джулиън. — Обикновено прекарва вечерта в кухнята или в стаята си.

— Разбирам — отговори капитанът. Как един жизнен и весел мъж като Джулиън Самърфийлд се беше оженил за такава жена? От друга страна обаче, това не биваше да го изненадва. Съпругата на баща му беше почти същата. Елизабет Сейнт Джон Блекуел, мащехата на Никълъс, беше винаги студена и сдържана.

— Щом опознаете Луиза, ще я разберете по-добре — проговори меко Джулиън и Никълъс се запита дали беше толкова лесно да се прочетат мислите му. Обърна се към домакина си и кимна.

— Вероятно не обича шумотевицата и напрежението на баловете.

Двамата влязоха в големия салон, където под отрупаните със свещи кристални полилеи танцуваха десетки двойки. Никълъс откри, че вече познава някои от гостите на Джулиън, а Домакинът му представи другите. Когато Джулиън се извини, за да поговори с няколко банкери от Чарлстън, Никълъс излезе на балкона, за да подиша малко чист въздух. През последните три дни валеше лек пролетен дъжд и от полята лъхаше свежест. Ароматната миризма на земя беше примесена със сладкия мирис на орлов нокът. Никълъс задиша с пълни гърди и отново установи, че беше започнал да обича Юга.

Макар да беше роден и израснал на Север, професията, която си беше избрал, го водеше често в Южните щати, флотата му кръстосваше крайбрежията между Бостън, Ню Орлеанс и Карибието, натоварена с всевъзможни стоки, памук и меласа, обувки и консервирани херинги, пушен дивеч и свещи от китова мас. Той обичаше живота в морето, обичаше свободата и битките с могъщите стихии и се наслаждаваше на новопридобитото си богатство.

— Никълъс! — достигна до него сладкият гласец на Лавиния.

По дяволите, каза си той, когато тя се втурна към него и едва не го задави с аромата на парфюма си. Тази безмозъчна красавица мислеше само за забавленията си и изобщо не обръщаше внимание на съпруга си. Но как да я обвинява, след като беше прекарал цяла седмица в леглото й?

— Добър вечер, Лавиния. Изглеждаш прекрасно. — И наистина беше така. Пламтящочервената коса беше подредена на ситни къдрички около главата, зелените очи се състезаваха по блясък със смарагдите на шията й. Макар че на балкона беше сумрачно, Никълъс веднага оцени безупречната бяла кожа и примамливите пълни гърди.

— А ти, Никълъс, приличаш на сатаната — дяволски впечатляваща фигура. Като си помисля за последните дни, направо се изчервявам.

— Ти никога не си се изчервявала, Лавиния. Къде е Виктор? Веднага иди да го потърсиш, преди да е забелязал, че си изчезнала.

— Ами! Все му е едно какво правя.

— Убеден съм, че в залата има предостатъчно хора, които следят всяка твоя стъпка.

— О, Никълъс, не ставай досаден!

Устните му се изкривиха в усмивка.

— Снощи беше на друго мнение, съкровище.

Лавиния затрепка с дългите си черни ресници и му хвърли страстен поглед над черното ветрило. Никълъс направи ироничен поклон, извини се и се отдалечи.

Намери си добро място до вратата и зачака Джулиън отново да се присъедини към него. Двамата заговориха оживено, но изведнъж капитанът се разсея. Вниманието му бе приковано от златокоса млада дама в бяло. Кожата й беше кремава като сметана с лек прасковен полъх по нежните бузи. Блестящото същество, което танцуваше в прегръдката на висок млад мъж, беше най-красивата жена, която беше срещал досега.

— Както виждам, открили сте дъщеря ми — отбеляза гордо Джулиън. Освен бащинска гордост в гласа му имаше и весел смях.

— Това ли е дъщеря ви? — попита изумено Никълъс. През последните пет минути мислите му бяха заети с дръзки планове как да отвлече момичето в леглото си. Представата за съвършеното младо тяло, което се извиваше под неговото, докато той обсипваше с горещи целувки шията и гърдите й, го възбуди до крайност. Сега изпита внезапно чувство за вина, сякаш бе обидил домакина си.

Може би трябва да кажа, че тя е цялата ми гордост, слънчевият лъч, който озарява старините ми — обясни с леко смущение Джулиън. — Прекрасна е, нали?

— Единствена по рода си — потвърди Никълъс и очите му отново заследиха грациозните й движения в ритъма на танца.

— Радвам се, че споделяте мнението ми. Всъщност поканих ви и заради Глори.

— Така ли? — Най-после Никълъс посвети цялото си внимание на своя домакин.

— Днес дъщеря ми навършва деветнадесет години. Сега е възрастен човек. Готова да води свой живот. Отдавна трябваше да съм я омъжил.

— Сигурен съм, че не са й липсвали обожатели.

— Проблемът не е в количеството, мога да ви уверя. Имам големи съмнения по отношение на качеството. — Джулиън се огледа, за да бъде сигурен, че никой не ги подслушва. — Всъщност исках да обсъдим този въпрос утре. Но може би сега е подходящият момент.

Любопитството на Никълъс се събуди. Домакинът изведнъж бе станал сериозен.

— Вижте, искам дъщеря ми да има щастлив брак — обясни тихо Джулиън. — Искам тя да обича и уважава съпруга си. Искам да се омъжи за човек, достоен за нея.

— Нима не можете да откриете подходящ млад човек между обожателите й?

— Знаете ли, те са мили момчета… или мъже. Всеки от тях е готов да й предложи уютен дом и да се отнася добре с нея. За съжаление дъщеря ми е много разглезена — по моя вина. Знам, че обожателите й ще продължат да я глезят, както правя аз. Не се тревожа за това. Но Глори може да предложи много повече от красивото си личице.

Никълъс не можеше да възрази. Опитното му око беше проследило меките извивки на гъвкавата фигура, пълните гърди, които се подаваха под тюления корсаж.

— Няма да мине много време, и тя ще превърне обожателите си в жалки нищожества — продължи сериозно Джулиън.

Никълъс се усмихна развеселено и огледа с известно пренебрежение тълпата наконтени младежи около младата домакиня.

— Погледнете ги само, синко. Глори се държи с тях като с верни кученца, а не като с мъже, достойни за женитба. Какъв живот би имала с някого от тях? Искам дъщеря ми да се омъжи за човек, който има достатъчно мъжка сила, за да се справи с нея. — Той погледна втренчено госта си. — Мисля, че ще се заинтересувате от тази перспектива.

— Аз!? — Лицето на Никълъс побеля. — Вие ми предлагате ръката на дъщеря си? Нима не познавате славата ми, Джулиън? Повечето бащи са готови да ме извикат на дуел, само ако се доближа до дъщеричките им, да не говорим за женитба.

— При мястото, което заемате в обществото, и при богатството, което притежавате, това не е много вероятно. Познавам ви отдавна и знам колко струвате. Вие сте добър човек, Никълъс. Ще бъдете отличен съпруг.

— Чувствам се поласкан, Джулиън. Повече, отколкото предполагате. Но аз не съм от хората, които се задържат дълго на едно място. Живея от ден за ден. През повечето време съм в морето. Що за живот е това? Как би се чувствала дъщеря ви със съпруг като мен?

— Не е нужно да прекарвате толкова време в морето. И двамата го знаем. Имате чудесни имения на Север. Крайно време е да се ожените и да си създадете дом.

— Да приема ли, че и дъщеря ви счита това за добра идея?

— Глори ще побеснее, ако узнае, че съм произнесъл думата „женитба“. Ваша грижа е да я ухажвате и да я заведете пред олтара. Аз исках само да ви уведомя, че ако се интересувате от нея, имате благословията ми.

— Никога не съм помислял да се оженя. Вие го знаете по-добре от всеки друг.

— Миналото не винаги се повтаря, Ник. Само защото бракът на баща ви се провали, това не означава, че и вашият ще бъде неуспешен.

— А какво ще кажете за себе си, Джулиън? Щастлив ли е бракът ви?

Между веждите на възрастния мъж се вряза бръчка. Той въздъхна и отмести поглед.

— Бракът ми с Луиза беше уреден. За съжаление решението не се оказа щастливо нито за нея, нито за мен. Имаше време, когато обичах до полуда една жена… — Той се потопи в миналото и погледът му се замъгли. — Ако Хана беше станала моя съпруга, щях да бъда най-щастливият мъж на земята. — Бръчката изчезна, изгладена от спомена за щастливото минало, за догарящия огън в малката къщичка и за Хана, която лежеше в обятията му в тясното желязно легло. Когато покрай тях минаха шумно смеещи се младежи, мислите му неохотно се върнаха в настоящето. Той погледна умолително Никълъс. — Помислете за това, момчето ми, нищо повече не искам от вас. Но, за бога, не казвайте нито дума на Луиза и Глория! Сигурно ще ми откъснат главата.

Никълъс се засмя развеселено.

— Разбира се, ще запазя тайната. Още веднъж ви благодаря за комплимента, но се боя, че съм станал заклет стар ерген. Не харесвам особено разглезените млади дами.

Джулиън се усмихна знаещо.

— Елате с мен. Мисля, че е време да се запознаете с почетния гост.