Капитанът и дивата котка

21

Стигнаха в градската къща на Никълъс едва късно през нощта, защото не бързаха и бяха вечеряли навън. За голяма изненада и задоволство на Никълъс Брадфорд ги очакваше на прага.

— Крайно време беше да дойдете. — Брад се усмихна широко и лешниковите очи засияха. — Чакам от цяла вечност.

— Защо не си в училището? — попита Никълъс и вдигна заплашително вежда.

— Имаме ваканция. Мама ми съобщи, че ще дойдете.

— Сигурен съм, че е била извън себе си от радост.

Брадфорд извъртя очи. След като прегърна големия си брат, той се обърна към Глори.

— Изглеждате възхитителна, както винаги. Не, не е съвсем вярно. Изглеждате много по-прекрасна, отколкото при последната ни среща. Предполагам, че вече сте по-добре?

— Наистина съм по-добре, Брад, благодаря. — Момъкът й помогна да слезе от каретата. Лакеите побързаха да свалят багажа. Никълъс я поведе към къщата. Елизабет Сейнт Джон Блекуел ги очакваше на вратата, облечена в скромна, но скъпа рокля от сива коприна. Тъмната коса беше разделена на път по средата и вдигната на дебели масури над ушите.

— Здравей, Никълъс. — Тя поздрави заварения си син сковано и церемониално. Беше дребна, с широко, мрачно лице.

— О, мамо. Изглеждаш много добре. Градският живот явно ти понася. — В гласа на Никълъс прозвуча лек сарказъм. Глори не го беше чувала от месеци.

— Да ми понася? Никога не съм се чувствала по-зле. — Тя погледна пренебрежително към Глори. — А коя е тази личност? Всъщност, мога да си представя.

— Това е съпругата ми Глори. Глори, представям ти мащехата си, Елизабет Сейнт Джон Блекуел.

— Здравейте, мисис Блекуел. — Глори протегна тънката си ръка в бяла ръкавица.

Мисис Блекуел я измери от глава до пети.

— Не мога да кажа, че изпитвам особена радост да се запозная с вас, млада госпожице. От деня, когато синът ми ме заточи в тази къща, трябваше да понеса немалко скандали, и все заради вас.

Глори отпусна ръка.

— Млъкни, Елизабет — проговори предупредително Никълъс. — Глори не е виновна за нищо. А що се отнася до къщата, ти ме молеше години наред да ти позволя да живееш в града. Мислех, че ще ти доставя радост.

— Бях забравила колко е мръсно в града. Колко е шумно и просташко. Много различно от онова, което си представях. Но съм сигурна, че моите грижи и мъки не те интересуват.

Никълъс стисна ръце в юмруци.

— Защо първо не се устроите в покоите си? — намеси се помирително Брад. — По-късно ще пийнем по нещо за приспиване.

— Добре казано, Брад. — Никълъс хвана лакътя на Глори и я поведе към господарската спалня, която се намираше в края на дългия, осветен от множество лампи коридор. Двама слуги в черни ливреи внесоха куфарите им.

Щом излязоха, Глори се обърна към съпруга си.

— Винаги ли се държи така?

— Как? — изсъска Никълъс. — Заядлива и неучтива, ожесточена и подла? Не, за нейните мащаби това е доста топло посрещане. Понякога изобщо не ми говори.

Глори изпита съчувствие към него.

— Но защо? — попита тя и помилва бузата му.

— Мрази ме за онова, което й причини баща ми.

— Какво толкова е направил, за да се държи тя по този начин?

— Провали се. Във всички отношения. Тя хранеше големи надежди — за богатство, власт, уважение. А той я разочарова.

— Татко ми е казвал, че Александър Блекуел е бил един от най-богатите хора на Север.

— Така беше, но не за дълго. След като се ожени за Елизабет, баща ми се пропи и умря. Направи го само за да забрави жената, която обичаше.

— Майка ти ли?

— Да.

— О, Никълъс, колко ли ужасно е било за теб…

— Когато татко се ожени повторно, бях малко момче. Не можех да проумея защо тя обичаше Брадфорд, а мен не. Беше несправедлива с мен или изобщо не ме забелязваше. Тогава Брад беше още кърмаче. Най-красивото бебе, което можеш да си представиш. Седях с часове край люлката му и го гледах. Ако ме заловеше, Елизабет ме гонеше, като че бях чумав, но аз продължавах да го правя. Много пъти ме наказваха, че не се подчинявам, но си струваше. — Устата му се изкриви в горчива усмивка.

— Татко се чувстваше виновен и започна да пие още повече — продължи след малко той. — Това само влоши нещата. Когато навърших дванадесет години, избягах в морето. Останалото знаеш.

— И след всичко, което ти е причинила, ти продължаваш да се грижиш за нея и за Брад?

— Брад е най-доброто момче на света. Елизабет го обожава, но той въпреки това не стана егоист и надменен. Заслужил е всичко, което съм направил за него. А що се отнася до мащехата ми, тя все пак е вдовица на баща ми. Не мога да я изхвърля на улицата.

— Много хора биха го направили.

— Каква ирония, нали? Тя ме мрази, защото зависи от мен — много пъти ми е казвала, че не понася това положение. Приема парите ми, защото няма от какво да живее. За съжаление не се научи да се примирява и омразата й се засилва.

Глори го прегърна и притисна буза до неговата.

— Моето детство беше прекрасно — довери му с усмивка тя. — Татко изпълняваше всичките ми желания. Не бях особено близка с майка си, но дълбоко в сърцето си бях убедена, че ме обича.

Никълъс я целуна по тила.

— И аз те обичам, Глори. Никога не го забравяй. — Погледна я очаквателно, очевидно желаеше да чуе от устата й същите думи. Тя преглътна мъчително, опита се да събере смелост, но съдбоносните думи не пожелаха да се оформят гласно.

— Най-добре е да слезем отново в бърлогата на лъва — смени темата Никълъс. — Или май трябваше да кажа „на лъвицата“? — Той взе ръката й и отвори вратата. — Този път се чувствам по-леко. Може би защото ти си с мен.

Сърцето й преля от болка и съчувствие. Значи и той имаше нужда от закрила! Дано някой ден намеря смелост да му призная чувствата си, помоли се горещо тя.

Двамата излязоха в коридора и се запътиха към стълбището.

Късно през нощта, след като се бяха любили, Глори се сгуши в него. Известно време лежа неподвижна, но нечистата съвест не й позволи да заспи. Обърна се и забеляза, че Никълъс също е буден. Седна в леглото и го погледна въпросително.

— Защо не спиш?

— А ти защо не спиш?

Тя прокара език по устните си и реши, че е време да му каже истината.

— Скрих нещо от теб.

Никълъс седна до нея.

— Излъгала си ме?

Лунната светлина падаше през отворения прозорец и тя видя пулсиращата вена на шията му.

— Не, просто не ти казах. Става въпрос за нещо, което ми е много скъпо, Никълъс. Толкова скъпо, че предпочетох да го запазя в тайна, защото се опасявах, че ще ми забраниш да го върша. А не бих се осмелила да престъпя волята ти.

Никълъс я погледна внимателно.

— Продължавай.

— Когато ти беше в града, в имението се появи Натан и ме помоли за помощ. Настоя да те помоля за разрешение, повярвай. Едва успях да го убедя, че ще говоря с теб, щом намеря подходящо време.

— И сега считаш, че времето е дошло?

— Много по-правилно беше да ти кажа веднага след завръщането ти. Но…

— Какво те възпря?

Тя усети как се изчерви. Никълъс се ухили многозначително и тя разбра, че двамата мислеха за едно и също.

— Ами… ти веднага ме… примами в леглото.

Отговори й тих смях.

— Това ли направих?

— Точно това. После пък се появи Кристин Педигрю и нещата се объркаха още повече.

— Тогава ли реши да ме мамиш?

— Не, разбира се! Исках да ти кажа, но…

— Добре, слушам те.

Глори пое дълбоко дъх.

— Това е най-важното, което съм вършила в живота си. Знам, че не си съгласен, затова не те моля за подкрепа. Искам само да ми разрешиш да продължа.

— Виж ти. Това е нещо ново. Глория Самърфийлд Блекуел моли за моето разрешение.

— Никълъс, не прави нещата по-трудни, отколкото и без това са!

— Добре, добре. Но се надявам следващия път да си признаеш веднага. — Думите прозвучаха обвинително, но блясъкът в очите й показа, че той изобщо не се гневеше. — Продължавай — подкани я той.

Глори отново пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Аз съм част от подземната железница. Когато живеех в Бостън, помагах на избягали роби, а преди няколко дни скрих майка с дете в Блекуел хол. — Без да се помръдва, тя зачака гневна реакция. — Защо не казваш нищо? Току-що ти казах, че съм крила в къщата ти избягали роби.

— Къщата е наша — поправи я той. — Пък и аз знам за избягалите роби.

— Какво? — извика невярващо Глори. — Кой ти каза?

— Исаак, разбира се. Той те обожава, но никога не би извършил нещо зад гърба ми.

— Защо не ми каза?

— Защото исках да го чуя от собствените ти уста.

Пръстите й играеха нервно с чаршафа. Тя избегна погледа му.

— Това е много важно за мен, Никълъс.

— Вече ми го каза.

Тя го погледна. Сивите очи бяха неразгадаеми, но не и обвиняващи.

— Значи ли това, че мога да продължа?

— Бих ли могъл да те спра?

— Аз… не знам.

— Поне си честна. Веднъж вече ти казах, че търгувам с Южните щати. Бих бил лицемер, ако тайно работех срещу тях. От друга страна, би било още по-голям грях, ако не ти позволя да слушаш съвестта си. Няма да ти помагам, но и няма да ти преча.

— О, Никълъс! — Тя се хвърли върху него и покри лицето му с целувки, като се смееше през сълзи. — Благодаря ти! Много ти благодаря.

Глори усети как мускулите му се стегнаха и той я привлече към себе си. Очите й се разшириха от изненада. Той отново я желаеше!

— Няма да се задоволя с едно благодаря — отговори с внезапно предрезгавял глас той. — Изисквам повече. — Той я целуна и тя се задъха. По тялото й се разля гореща вълна. Без да й даде време да се опомни, той проникна устремно в нея. Изпълни я цялата, после се оттегли бавно, вмъкна се пак, разпалвайки умело желанието й. Глори се притисна към него, поиска да се нагоди към ритъма му, поиска още, но той я задържа здраво, принуди я да остане неподвижна, докато отново и отново проникваше в нея. В тялото й лумнаха пламъци. Тя стенеше и се извиваше, но той не я пусна. Докара и нея, и себе си до върха с бавни, дълбоки, равномерни тласъци.

Когато огънят угасна и двамата бяха изпълнени с приятна умора, Глори игриво прокара пръсти по гърдите му.

— Ако това е наказание, би трябвало да те мамя по-често.

— Само посмей — изръмжа предупредително той. — Следващия път няма да бъда толкова мек.

— Мек ли? — И двамата избухнаха в смях. Той я целуна още веднъж по устните и я притисна до себе си.

Дълго време лежаха спокойни. Глори беше почти заспала, когато чу:

— Кажи, че ме обичаш.

Не можа да отговори. Все още беше твърде рано.

— Не мога, Никълъс — прошепна тя. — Още не. Моля те, опитай се да ме разбереш.

— Старая се, Глори. Много повече, отколкото можеш да си представиш.

— Трябва да те оставя сама за няколко часа. Имам да уредя някои неща във фирмата.

Глори се прозя и се протегна под одеялото. Никълъс вече беше станал и стоеше пред нея напълно облечен. Още влажна, черната коса се къдреше над яката.

— Сигурна съм, че ще се справя — отговори с усмивка тя.

— Ще се върна късно следобед. Не се преуморявай. Искам тази вечер да изглеждаш зашеметяващо на бала.

Усмивката й угасна.

Никълъс се наведе над леглото и нежно целуна полуотворените й устни.

— Няма да е чак толкова лошо, обещавам ти. — Отиде до вратата й и махна окуражително. — До следобед.

След няколко минути на вратата се почука и в спалнята влезе крехка жена в началото на двадесетте. Освен бялата престилка и бялото боне, тя беше изцяло в черно.

— Добро утро, мис.

— Добро утро — въздъхна Глори.

— Името ми е Черил. Ще бъда ваша камериерка, докато сте тук.

— Благодаря, Черил.

Момичето й помогна да се измие, направи й прическата, после й помогна в обличането. Беше извънредно сръчно и лицето му излъчваше почти стоическо спокойствие. Глори предположи, че е овладяло това държание при общуването с господарката си.

Глори прекара деня в почивка и четене, както беше предложил Ник. Поразходи се в градината зад къщата, наслади се на пролетното слънце, но побърза да се върне в стаята си. Макар че почти през цялото време беше сама, денят мина бързо. Никълъс се върна преди смрачаване, но имаше още работа, затова двамата се видяха само за малко. Глори хапна нещо леко за вечеря, заповяда да й приготвят ваната и роклята за бала. Шивачката беше надминала себе си с бялата сатенена роба с бордюри от син брокат и дръзко деколте.

След като полежа във ваната с розово масло, Глори облече фина ленена риза и корсаж от син брокат. Черил нави косата й на дълги масури под ушите. Белият сатен правеше бледорусите кичури още по-бляскави. Черил довърши тоалета, като намаза раменете й с мехлем с аромат на рози.

— О, мис, изглеждате прекрасно! Мъжете ще гледат само вас.

— Благодаря, Черил. — Само нея? Глори не се съмняваше в това. Всички горяха от нетърпение да се запознаят с „капитанската уличница“. Тя усети как стомахът й се сви на буца и цветът изчезна от лицето й. Трябваше да стисне здраво зъби, за да не избухне в сълзи. Не можеше да се изправи срещу висшето общество на Ню Йорк. В никакъв случай!

— Всичко наред ли е, мис? — попита Черил и Глори се почувства още по-зле.

Толкова ли й личеше? Как да излезе пред приятелите на Никълъс, щом не можеше да заблуди дори прислужницата си?

— Аз… всичко е наред, благодаря. Вече не сте ми необходима.

Черил кимна и тихо излезе от стаята.

Глори се отпусна на тапицираното столче пред огледалото в златна рамка. Ако се разплачеше, очите й щяха да се зачервят и подуят и щеше да се изложи още повече. Стомахът й се разбунтува още по-силно и тя се преви.

В този момент Никълъс отвори вратата. Носеше вечерен костюм. Спря на вратата и впи жаден поглед в красивата жена, която го гледаше от другия край на стаята. Глори изглеждаше бледа, но русата коса блестеше, а кожата беше толкова мека и нежна, че той едва устоя на напора да я докосне. Съвършените гърди се вдигаха и спускаха неравномерно и го мамеха — както щяха да примамят и всеки друг мъж. Никълъс потисна покълващата ревност и изведнъж лицето му засия в усмивка. Съпругата му беше прекрасна, всички щяха да я пожелаят. Трябваше да се научи да живее с това. Тя не можеше да бъде красавица само в леглото му.

Той прекоси помещението с големи крачки, приведе се и нежно я целуна в свивката на шията.

— Добър вечер, мила. — Погледът му издаваше неприкрито задоволство. — Изглеждаш много по-красива, отколкото си представях. — Гласът му предрезгавя.

— О, Никълъс, боя се, че не мога да дойда.

Мъжът вдигна вежда.

— Наистина ли?

Глори отмести поглед и нервно смачка кърпичката си.

— Не се чувствам добре. Може би съм неразположена.

Никълъс избухна в тих смях.

— Ти не преставаш да ме смайваш. А аз си мислех, че копнееш за отмъщение. Мислех, че за нищо на света няма да пропуснеш удобния случай да им натриеш носовете, да им покажеш каква си в действителност. Баща ти би казал същото, нали? Но щом те е страх… — Той вдигна рамене. — Бих предпочел да ме придружиш, но щом… щом не се чувстваш добре, няма да те принуждавам.

Глори захапа несигурно долната си устна.

— Знаеш ли, доколкото разбрах, ще дойде и една стара приятелка от Чарлстън — добави той. — Лавиния Бонд. Кристин и Артър също ще бъдат там.

Лицето й се обля в червенина. Никълъс се запъти бавно към вратата.

— Ще ти пратя момичето, за да ти помогне в събличането. Не искам да закъснея.

Глори стисна ръце в юмруци и скочи от столчето.

— Никълъс, почакай!

Той се обърна бавно и си разреши едва забележима усмивка.

— По-добре ли си вече?

— По дяволите, Никълъс Блекуел, ти си и си оставаш негодник!

— А ти, сладката ми, си и си оставаш своенравна, разглезена хлапачка, която има нужда точно от негодник като мен.

Глори се усмихна и Никълъс й протегна ръка.

— Тръгваме ли?

— Ти винаги печелиш.

— Е, не винаги. Много добре си спомням как веднъж загубих партия билярд.

Глори се засмя развеселено и мушна ръка под лакътя му.

— Има и още нещо. — Никълъс извади от джоба на жилетката си малка кадифена кутийка. Отвори капачето и извади тънка златна верижка, на която висеше огромен син сапфир, обграден с диаманти.

— О, Никълъс…

Той сложи верижката на шията й и я закопча.

— Нещо като закъснял коледен подарък.

— Прекрасна е, Никълъс. Харесва ми. Благодаря ти. — Тя го целуна по бузата и докосването на меките устни и копринената коса го накара да потрепери. Ако освен това беше казала, че го обича…

Усмивката му стана меланхолична. Сложи ръката й в свивката на лакътя си и двамата заслизаха по стълбата.

Каретите чакаха на дълга опашка пред къщата на семейство Уитмор. Ярка светлина струеше от прозорците на партера и горния етаж.

Глори, която беше наметнала бяла сатенена пелерина, подплатена със синьо, стискаше здраво ръката на Никълъс. Неговата пелерина беше червена, подплатена с блестящ сатен, и се развяваше зад гърба му, докато вървяха към къщата. Слуги в черни ливреи им помогнаха да свалят наметките веднага щом влязоха във фоайето. Над главите им искряха кристални полилеи, под краката им блестеше мраморен под в черно и бяло. Никълъс притисна ръката на жена си. Усещаше треперенето й и много му се искаше да облекчи положението й.

Домакините, Морган и Селесте Уитмор, поздравяваха гостите на вратата към балната зала.

— Капитан Блекуел. — Морган му подаде ръка. — Много се радваме, че дойдохте. Нали познавате съпругата ми Селесте?

— Разбира се. — Никълъс поднесе ръката на домакинята към устните си. — Ще позволите ли да ви представя съпругата си Глори?

Селесте Уитмор се усмихна едва-едва Усмивката на Морган беше толкова многозначителна, че Никълъс беше готов да го зашлеви.

— За мен е чест да се запозная с жената, успяла да върже нашия приятел Никълъс — каза Морган.

— Чакахме ви с нетърпение, скъпа — допълни Селесте. — С извънредно нетърпение.

— Много ви благодаря за поканата. — Глори не можа да каже нищо повече.

— Защо не влезете? — предложи Морган. — Пийнете нещо. Убеден съм, че и другите са любопитни — или по-точно жадни да се запознаят със съпругата ви.

Никълъс се поклони сковано. Беше решен да се прави, че не чува остротите, предназначени за жена му. Усмихна се на Глори подчертано нежно и сърдечно.

— Да вървим, скъпа. Убеден съм, че ще омагьосаш приятелите ми, както омагьоса и мен. — Той поведе жена си към залата, много доволен от слисаното изражение на Селесте.

Глори имаше чувството, че балът е продължил цяла вечност. Ако присъствието на Никълъс не й вдъхваше необходимите сили, тя непременно щеше да избяга още през първия час. Той беше винаги на място, намираше правилния отговор и отблъскваше злобните забележки с леден поглед. Много скоро гостите започнаха да се чудят. Когато танцуваше с нея, той не поглеждаше настрани. Често я извеждаше на верандата и й говореше тихо и нежно. Веднъж дори я целуна. Глори беше убедена, че го е направил нарочно, защото забеляза как възрастните дами, седнали наблизо, ги следяха иззад ветрилата си.

Когато целувката свърши, тя бе забравила дамите, не помнеше дори къде се намира. Останала без дъх, тя се опря на него, сложи ръка на бялата му риза и примигна смутено.

— Не е редно да ме целуваш по този начин!

Никълъс избухна в смях. Гърдите му леко потрепериха под ръката й.

— Е, не беше точно това, което възнамерявах. Бях замислил малко по-добродетелна целувка, но ти ме изкуши.

Глори се изкиска и се изчерви.

— Ти си непоправим негодник.

— А ти любов моя, си толкова прелъстителна, че искам веднага да те отведа в леглото.

— Защо не го направиш?

— Още не. Искам да се убедя, че всичко се развива добре. Ще се справиш ли сама за няколко минути?

— Обещавам ти, че няма да избягам.

Той я целуна по бузата и се върна в балната зала. Само след няколко крачки го залови Лавиния Бонд.

— Никълъс, миличък, трябва да се засрамиш. Къде беше през цялото време? — Тя разтвори черното дантелено ветрило и го погледна с премрежени очи.

— Вече съм женен, Лавиния. Още ли не си разбрала?

— Всички го знаят, скъпи. Знаем, че са те принудили да се ожениш, бедничкият ми.

— Вместо да клюкарстват, по-добре да погледнат жена ми. В залата надали има поне един мъж, който да не ми завижда. А сега те моля да ме извиниш, Лавиния. — Той направи няколко крачки и отново се обърна към нея: — Видях Виктор в другия край на залата. На минаване ще му кажа, че го търсиш. — Усмихна се скришом и се отдалечи.

Докато се разхождаше из залата, Никълъс улавяше откъслеци от разговори.

— Очевидно слуховете не са верни — прецени една дебела дама в силно пристегната кадифена рокля.

— Във всеки случай тя изобщо не прилича на разюзданото същество, както я представяха — обади се мъж на средна възраст.

— Лично аз я намирам прелестна — отбеляза слабичък младеж и хвърли изпълнен с копнеж поглед към терасата.

Докато чакаше да му налеят чаша болле, Никълъс чу част от тихия разговор на полковник Маркъс Уилби, едър търговец, и Девън Хауърд, вносител на всевъзможни стоки с хитрите очички и физиономията на невестулка. Девън се засмя тихо на някаква забележка на полковника, но Никълъс чу само името на жена си. В следващия момент кръвта закипя във вените му.

— Едно трябва да призная, капитанската уличница е…

— Добър вечер, полковник — проговори с фалшива усмивка Никълъс, едва обуздавайки гнева си. — О, простете, надявам се, че не ви прекъснах.

— В никакъв случай — отвърна полковникът и се покашля смутено. — Както вече казах, съпругата на капитана е… очарователно същество.

Този път усмивката на Никълъс дойде от сърцето.

— Вие сте напълно прав, драги. Аз съм най-щастливият мъж на земята.

Девън Хауърд го погледна изненадано.

— Сериозно ли говорите? А ние чухме… Всъщност никой не знае как точно е станала сватбата ви.

— Но това е близо до ума, господа. Бащата на Глори беше един от най-добрите ми приятели. Сватбата беше планирана много отдавна.

— Разбирам.

— Всички познавахме Джулиън Самърфийлд — отбеляза с уважение полковникът. — Чудесен човек. Жалко че си отиде така рано.

— А дъщеря му е чудесна млада жена — допълни Никълъс. — Извинете ме, моля, трябва да се върна при жена си, преди някой да се е опитал да заеме мястото ми.

Усмихвайки се доволно, тъй като беше изпълнил задачата си за тази вечер, той се поклони и се отдалечи. Двамата мъже дълго зяпаха подире му.

Скоро след това двамата с Глори се сбогуваха с домакините.

— Е, не беше чак толкова лошо, нали? — попита шеговито той, докато каретата трополеше по калдъръма.

Глори потрепери в ръцете му.

— Радвам се, че най-после свърши.

— Следващия път непременно ще се забавляваш.

— Следващия път?

— Никога не съм имал намерение да те превърна в отшелница, Глори. Ще има още много приеми и балове. Сега хората знаят какво изпитвам към теб и ще променят отношението си. Ти вече спечели голяма част от тях. Другите ще променят мнението си, когато те опознаят.

— Обичам да танцувам — призна тихо тя.

— Надявам се вкъщи да ми подариш един последен танц.

Глори се изчерви до корените на косата. Никълъс я притисна още по-силно до себе си и я дари с дълга целувка.