Капитанът и дивата котка

17

Готови ли сте, джентълмени? — Секундантът на Макмилън, дребничък мъж с бледо лице, няколко години по-млад от Джордж, застана пред двамата дуелиращи се.

— Все още можем да се откажем — каза Никълъс на противника си, който стоеше насреща му решително с пистолет в ръка. — Вече всички знаят, че защитихте честта на дамата. Не е нужно да давате още доказателства, като се оставите да ви убия.

— Никога ли не ви е хрумвала мисълта, че днес убитият ще бъдете вие, капитане? Всички са на мнение, че съпругът на Глори ще загуби дуела. Вместо за вдовицата Хатерас, ще се омъжа за вдовицата Блекуел.

Никълъс кимна сериозно.

— Ако това е последната ви дума, по-добре е да започваме.

Мъжете застанаха с гръб един към друг. Тънката снежна покривка проскърца под краката им. Небето беше забулено в облаци и предвещаваше близка буря. Леден вятър прорязваше декемврийския въздух и Никълъс усети как бедрата му изстинаха под тънкия панталон. Той беше няколко сантиметра по-висок от Макмилън, макар че противникът му в никакъв случай не беше дребен.

— Вдигнете пистолетите — изкомандва секундантът. Мак, който беше секундант на Никълъс, стоеше малко настрана. Очите му искряха от напрежение, лицето му беше по-червено от всякога. Той махна с ръка на другия секундант и двамата застанаха под огромния платан, който без листата си приличаше на призрак. На полянката се възцари зловеща тишина. Чуваха се само протяжните въздишки на вятъра.

— Започвам да броя. — Гласът на секунданта отекна оглушително. — Едно. Две.

— Останете по местата си! И двамата, ако ви е мил животът! — Глори излезе иззад дървото от отсрещната страна на полянката. Старинният пистолет в ръката й беше насочен към двамата мъже, ръката й се опираше върху издутия корем, вятърът дърпаше тежката вълнена пола. — Ако някой от двама ви направи крачка напред, ще стрелям и в момента ми е безразлично кого ще улуча!

Никълъс потисна усмивката си. Доколкото знаеше, съпругата му нямаше представа как да си служи с оръжието. Но тя не преставаше да го изненадва. Той знаеше от опит, че не бива да я подценява.

— Прибери се вкъщи, Глори — опита се да я вразуми Макмилън. — Когато всичко свърши, ще дойда при теб.

— Ти още ли не разбираш, Джордж? — извика възмутено тя и направи няколко крачки към двамата мъже. — Той ще те убие. Ти не го познаваш.

— Но ти смяташ, че ме познаваш много добре, нали? — попита тихо Никълъс, за да не го чуе никой освен нея.

— Да, познавам те, затова се боя за живота на Джордж. Не искам да му сториш зло.

— Въпросът засяга само мен и капитан Блекуел, Глори — отзова се раздразнено Макмилън. — Моля те, върни се вкъщи.

Двамата мъже не се помръдваха. Никълъс забеляза с ъгълчето на окото си как Мак се промъква зад Глори.

— Направи, каквото ти казват, Глори — добави той, за да приспи бдителността й. — Вече нищо не можеш да промениш. Мисли за детето.

— Предупреждавам ви. Хвърлете оръжията или ще стрелям! Никълъс отново се усмихна.

— Струва си да опитам, за да разбера в кого ще се прицелиш. Но мисля, че вече знам резултата.

— Много умно заключение, като се има предвид какво изстрадах заради теб през последните месеци. Хайде, хвърлете оръжията и изчезвайте оттук!

Ревът на вятъра бе заглушил котешките стъпки на Мак. Той обхвана Глори изотзад и вдигна китката й. Разнесе се оглушителен изстрел.

— И ти ли, Мак! — изплака отчаяно тя. Изведнъж се почувства напълно сама. — Защо не искате да разберете? Джордж Макмилън е добър човек. Той ми е приятел. Не мога да понеса мисълта, че ще умре.

— Чуйте ме, момиче. Капитанът също е добър човек. Иска само най-доброто за двама ви. Даже ако сега ги разделите, ще се срещнат другаде. Елате с мен в каретата. Приберете се вкъщи и чакайте съпруга си.

Изведнъж Глори се почувства смъртно уморена. Осъзна, че Мак имаше право и му подаде празния пистолет. Позволи му да я отведе до каретата и се отпусна на седалката. Мак каза нещо на кочияша и каретата потегли.

Щом се отдалечиха от полянката, Глори заповяда на кочияша да спре. Уви се в подплатената с кожи наметка, слезе предпазливо на заледената земя и се върна тичешком към близките дървета. Не можа да спре мъжете, но нямаше да си отиде, преди да види изхода от дуела.

— Няма ли да продължим? — попита раздразнено Джордж Макмилън. В гласа му звънеше гняв. — Колкото по-скоро уредим въпроса, толкова по-бързо ще се върна при годеницата си.

Никълъс потръпна, но не отговори. Мъжете вдигнаха отново пистолетите, опряха гръб в гръб и отмериха уговорените крачки.

— Едно, две три — броеше с треперещ глас секундантът. — Четири, пет, шест.

Никълъс стисна по-здраво пистолета. Гладката дръжка от орехово дърво пасваше идеално в ръката му.

— Седем, осем, девет, десет!

Никълъс се обърна към противника си и видя замаха на ръката му. Опита се да прецени траекторията на куршума и се наклони настрана в същия миг, когато Макмилън даде изстрел. Усети хапеща болка в лявото рамо и промърмори тихо проклятие. Осъзна, че не беше предвидил силата на вятъра.

Сега беше негов ред.

Джордж Макмилън стоеше пред него изправен като свещ. Лицето му беше мрачно. Ако избягаше, цял Бостън щеше да му се присмива. Никълъс вдигна пистолета и насочи дулото към сърцето на противника си. Макмилън не се помръдна, само погледът му угасна. Никълъс кимна с неволно уважение.

Изтегли езичето назад с палец, докато зловещото щракане проряза утринната тишина, прицели се на двайсетина сантимерта над главата на Макмилън — и стреля във въздуха.

В този момент зад едно дърво в другия край на полянката се чу тихо изохкване. Никълъс извърна рязко глава и видя как Глори се олюля и се свлече на земята върху черните си поли. Изруга безгласно и се втурна към нея, следван от Мак, Джордж и секундата с бледото лице. Ръкавът на жакета му се подмокри, по заснежената трева закапа кръв. Без да обръща внимание на раната, Никълъс коленичи до съпругата си и сложи ръка на челото й.

— Припаднала е, нищо повече — обясни развълнувано Мак.

— Аз ще я нося — предложи тихо Джордж. — Можем да я откараме с моята карета.

Никълъс го погледна пронизващо, после даде съгласието си. Джордж вдигна Глори на ръце и я понесе към каретата си, която чакаше на известно разстояние. Мак прегледа раната на Никълъс, установи, че е само драскотина, и двамата последваха Джордж — Когато стигна до каретата и отвори вратичката, той видя, че Глори се е свестила и го гледа с огромни сини очи.

Джордж го подръпна за ръкава.

— Аз ще се кача при секундата си. Щом се приберете вкъщи, изпратете кочияша в дома ми.

— Благодаря ви.

— Грижете се добре за нея, капитане.

— Давам ви думата си.

Джордж пое дълбоко въздух. Погледът му беше безизразен, но линията на устните издаваше несигурност. Когато понечи да се обърне, Никълъс го задържа.

— Искам да ви кажа още нещо — проговори сериозно той. — Ако нещата се бяха развили другояче, Глори щеше да има най-добрия съпруг на света във ваше лице.

— Благодаря, капитане. — Джордж вдигна високо глава, обърна се и се отдалечи.

Никълъс се качи в каретата и седна до Глори, но тя дори не го погледна. Каретата потегли и колелата затрополиха по тънката снежна покривка. Глори мълчеше, надявайки се друсането и люлеенето да успокоят опънатите й нерви.

— Защо не го застреля? — попита най-сетне тя.

— Ако ме познаваше малко по-добре, щеше да знаеш, че нямам обичай да стрелям по невинни хора. Този човек искаше да те защити. Не бих могъл да го убия само заради това.

Глори го погледна и изведнъж си припомни мъжа, с когото беше живяла три седмици на острова. Тогава я обичаше! Забеляза кръвта на рамото му и изплака задавено.

— Ти си ранен!

— Нима чувам загрижения глас на съпругата си? — попита с лека ирония той, но лицето му се разкриви от болка.

— Бих се погрижила за всеки негодник, даже за такъв като теб. А сега се отпусни и не мърдай, докато дойде време да повикаме лекар.

— Повече съм загрижен за теб. Добре ли си?

— Нищо ми няма, благодаря.

— Сигурна ли си?

Глори беше много горда, че съпругът й проявява такава загриженост, но не се издаде.

— Сигурна съм.

— Отсега нататък, мадам, ви е забранено да излизате на студа. Ще почивате и ще се наслаждавате на нежни грижи. — Той помилва бузата й. — Това е заповед.

Без да иска, Глори се усмихна.

— Умееш да заповядваш.

— За съжаление ти не умееш да изпълняваш заповедите ми.

— Това никога няма да се промени.

— Може би си права. Сигурно те обичам тъкмо заради това.

Глори отвори смаяно очи. Бледите й бузи пламнаха.

— Никога вече не ми казвай тази дума! — изфуча разярено тя.

— За какво говориш? — попита слисано Никълъс.

— Любов! Ти нямаш представа какво означава това.

Сега и той се ядоса.

— Но Джордж Макмилън го знаеше, нали?

— Разбира се. Той е джентълмен.

— Щом е толкова прекрасен, защо не го обичаш?

Глори стисна зъби. Не можеше да го гледа в очите, затова се обърна към прозорчето. Една от вратите на къщите, покрай които минаваха, се отвори с трясък, малко момче изскочи на улицата и грабна бутилката с мляко, оставена на стълбата. После бързо се върна на топло.

Никълъс обърна лицето й към своето и ще не ще, Глори трябваше да го погледне в очите.

— Не е, защото още си влюбена в мен, нали?

Гневът й избухна с нова сила.

— Разбира се, че не, капитан Блекуел. Когато се срещнахме за първи път, бях млада и глупава. Сега съм възрастна жена.

Устата му се изкриви в усмивка.

— Това тепърва ще си проличи, мила моя.

Седмицата мина като в сън. Глори разказа на леля Фло за дуела и старата дама я увери, че е постъпила много правилно, като се е омъжила за Никълъс. Глори беше убедена в противното. Нямах избор, повтаряше си отново и отново тя. Той беше разбил сърцето й — а после заплаши да унищожи Джордж и детето. Не бе споменала на леля си за заплахата му, защото тя щеше да се намеси и само да влоши нещата. Не, тя беше взела единственото разумно решение. Ала откакто знаеше колко безскрупулен може да бъде Никълъс, се чувстваше още по-зле отпреди.

Когато дойде време да напуснат Бостън, сърцето й преля от болка.

— Е, стига си плакала — укори я със задавен от сълзи глас Флоранс. — Детето ти ще се роди само след няколко месеца, и тогава ще дойда при вас в Теритаун.

— Толкова ще ми липсваш, лельо Фло…

— Дай му шанс, детето ми. Всеки прави грешки.

Глори се отпусна на кожения диван.

— Аз просто не го разбирам, лельо Фло. Може би никога не съм го разбирала. Не му вярвам. И със сигурност вече не го обичам. Не мога и не искам да го обичам.

Леля Флоранс помилва ръката й.

— Инстинктът ми подсказва, че капитанът е добър човек.

— Бих искала да ти вярвам.

— Време е, Глори — извика от коридора Никълъс. — Каретата чака.

Тя целуна леля си, изтри сълзите от очите си и се запъти към антрето, където Никълъс я чакаше с тежката, подплатена с кожи, наметка. Само след няколко минути каретата стигна на пристанището. Никълъс я отведе на борда на „Блек Уич“ и веднага я настани в топлата, великолепно обзаведена офицерска столова.

Месингови и кристални свещници, отрупани с безброй свещи, разпръскваха трепкаща светлина. Глори влезе и се огледа плахо. Мак стана и й придърпа стола до своя край тежката махагонова маса. Позлатени огледала от двете страни на вратата отразяваха светлината, която се пречупваше в сребърните прибори върху елегантния бюфет. Споменът за Никълъс, спасението след седмиците на острова и тъжните дни, които бе прекарала на борда на този кораб, беше ужасно мъчителен и тя сведе глава. Макар че Мак беше много внимателен, Глори изпита носталгия още преди корабът да е вдигнал котва.

— Не прибързвайте, момиче — посъветва я Мак. — Той ви обича. Дайте му шанс да го докаже.

— Не искам да ме обича, Мак. Не искам и аз да го обичам. Той ме принуди да стана негова жена. Съгласих се само заради детето.

— Имате пред себе си дълъг живот, момиче. Не се самоизмамвайте.

Когато Глори не отговори, Мак смени темата. Заговориха за разни неща, докато моряците носеха багажа й на борда, а Никълъс подготвяше кораба за отплаване.

— Какво стана с Джош? — попита с усмивка Глори. — Не го видях на борда.

— Момчето стана капитан. Сега командва „Блек Даймънд“.

— Ами Джаго?

— Стана втори лоцман на Джош.

— Толкова неща се случиха междувременно — въздъхна Глори. Отпи глътка чай и остави чашата си в красивата чинийка.

— Права сте, момиче. Добри и лоши. — Мак сведе поглед към издутия корем под черната пътническа рокля. — Станахте жена, момиче. Знам, че не ви е било лесно, но въпреки това вече сте възрастна.

Глори се усмихна тъжно.

— Прав сте, Мак.

Щом корабът потегли, Мак я отведе в красиво обзаведената капитанска каюта. Глори поспа малко, по-късно двамата с Никълъс вечеряха в салона. Когато я придружи обратно до кабината, тя се поколеба малко, преди да влезе.

— Къде ще спиш? — попита тя, когато Никълъс затвори вратата. Опита се да придаде на гласа си безучастност, но не беше сигурна, че е успяла. Думите й напомниха неприятно за първата нощ в това легло, за разгорещения спор и за унижението, което бе изпитала, когато тялото й реагира на бруталните му милувки. Споменът я накара да потрепери.

— При теб — отговори кратко той. Сякаш бе прочел мислите й, защото погледът му потъмня.

Глори притисна с треперещи ръце корема си, където бебето риташе сърдито.

— Толкова бързо ли нарушаваш думата си? — Дано не бе усетил треперенето на гласа й!

— Обещах, че няма да спя с теб, докато не си готова. Обещах, че няма да направя нищо, с което бих могъл да навредя на детето. — Той помилва русата къдрица, паднала на бузата й. — Възнамерявам да сдържа дадената дума. Но ти си ми жена. Колкото по-бързо се научиш да ми вярваш, толкова по-добре и за двама ни. — Той сведе глава и я целуна по челото. — А сега се обърни, за да ти разкопчея роклята.

Глори преглътна и бузите й пламнаха.

— Не обичам да ме гледаш, когато се събличам.

— Ти си ми жена — повтори той, сякаш се наслаждаваше на думата. — Носиш моето дете. Съвсем естествено е тялото ти да се промени. Но няма от какво да се срамуваш.

Преди да е успяла да му попречи, той я обърна с гръб към себе си и започна да разкопчава безбройните малки копчета. Свали жакетчето, после измъкна полата през главата й. Свали и фустите една след друга, докато Глори остана само по дълга долна риза и прости бели памучни гащи.

Никълъс я обърна отново към себе си, но тя избегна погледа му.

— Изглеждаш замайващо красива — прошепна той и сложи пръст под брадичката й. — Няма нищо по-женствено от една бременна жена.

— Не ти вярвам. Искаш само да ме утешиш.

— Наистина ли? — Той вдигна вежда. — Нима не усещаш колко много те желая?

Когато тя не отговори, той притисна ръката й върху издутината на панталона си, където членът му пулсираше и пареше. Глори се стресна и отстъпи крачка назад.

Никълъс избухна в тих смях.

— Не бива да се страхуваш, мила. През последните месеци постоянно мислех за теб. Милиони пъти съм си представял как се любим. Но мога да чакам, докато се роди детето — е, ако тази вечер ме дариш с една мъничка целувка…

Глори отвори широко очи и поклати глава.

— Не мога.

Никълъс вдигна рамене.

— Както желаеш.

Отиде до шкафа и отвори черната дървена врата. Някои от роклите на Глори бяха разопаковани и наредени вътре. Намери в чекмеджето мека батистена нощница, помогна й да свали ризата и й облече нощницата. Глори го проследи как окачи роклята й на куката до вратата и изведнъж изпита любопитство — и нещо като ревност.

— Когато за първи път влязох в тази кабина, ти ми даде да облека женските дрехи, които бяха в шкафа. На кого бяха роклите?

Никълъс се усмихна разкаяно.

— Знаех си, че ще ме попиташ.

— Е?

— Чуй ме, скъпа — обясни бавно той. — Роклите бяха на една бивша… позната. На жена, която много отдавна е изчезнала от живота ми. От днес нататък този шкаф ще прибира само твоите дрехи.

— Да не би тази „позната“ случайно да живее в Теритаун?

— Живее в Ню Йорк със съпруга си.

— И тогава ли беше омъжена?

Никълъс вдигна рамене.

— О, да, бях забравила, че имаш слабост към чуждите жени. Никълъс направи крачка към нея и погледът му помрачня.

— Това е минало. Дори и тогава онази жена не означаваше нищо за мен. Сега не бих я и погледнал.

Глори го погледна изпитателно. Искаше да му вярва, но още не знаеше дали ще може.

— Дай ни време, скъпа. Ако не заради мен, направи го заради детето.

Глори кимна колебливо и лицето му се разведри.

— Вероятно съм просто уморена. — И ужасно объркана, добави наум тя. Отиде до широката койка и се мушна под завивките.

— Ще се наспиш и ще се почувстваш по-добре — увери я той и се усмихна с топлота. Отвори яката си, свали ризата и застана пред нея с голи гърди. Глори проследи играта на твърдите мускули под бронзовата кожа и в слабините й пламна познатото вълнение. Без да бърза, Никълъс разкопча панталона си и го издърпа от дългите стройни крака.

Глори преглътна мъчително. Устата й пресъхна. Шумоленето на дрехите му я накара да потръпне. Изпита нещо, което бе смятала за забравено. Опита се да затвори очи, но погледът й не се отдели от черните косъмчета между плоските тъмни зърна на гърдите. Много добре помнеше колко мека ставаше тъмната кожа под милувките й и как обичаше да гали къдравите косъмчета на гърдите му.

Никълъс се запъти към леглото, както си беше гол, и Глори зяпна смаяно. Дебелият шотландски килим заглушаваше стъпките му.

— Не можеш да спиш така! — прошепна с пресекващ глас тя.

— Защо не? Винаги спя гол. Не си забравила, нали?

— Но това… това беше преди.

— Права си, беше, преди да се оженим. Но сега си моя жена.

— Но аз… аз…

— Няма да престъпя дадената дума.

— Ами ако не можеш да се овладееш?

Никълъс се ухили широко и Глори отново усети чара на тази момчешка усмивка.

— Има само един начин да узнаем. — Той седна до нея, прегърна я с една ръка, отпусна се в леглото и я притегли към себе си. Коравото му бедро се опря в нейното.

— Лека нощ, мила — прошепна той и скри лице в косата й.

— Лека нощ, капитане.

— Никълъс — поправи я сърдито той.

— Никълъс — повтори послушно тя. После затвори очи и се престори на заспала. Никълъс я притисна по-силно до себе си и Глори с ужас усети как членът му се втвърди. Той простена тихо и й обърна гръб. Тя се усмихна доволно и най-после заспа.

Когато се събуди късно на другата сутрин, мястото до нея беше празно. Морето се бунтуваше и тя усети режеща болка в стомаха. Отначало помисли, че е гладна, но пробождането дойде някъде отдолу. Скоро бодежите се превърнаха в удари с нож и Глори задиша накъсано. Стана, за да повика помощ, но изведнъж между краката й потече вода, намокри нощницата й и се събра в локвичка на пода.

Разтърсвана от страх, тя отвори вратата на кабината, без да е наметнала халата си. Втурна се, олюлявайки се, по коридора и едва не се сблъска с Никълъс, който носеше табла със закуската й. Видя ужасеното му лице, чу как таблата падна на пода и порцелановите съдове се изпочупиха. След това я обгърна черен мрак.