Капитанът и дивата котка

20

На следващата сутрин Глори разбра, че по някое време все пак беше заспала. Примигна срещу слънчевата светлина, която проникваше през отворения прозорец, и се замисли за станалото през нощта. Обърна се бързо: опрян на лакът, Никълъс лежеше до нея и я гледаше с широко отворени сиви очи. Той приглади един кичур от лицето й, но не каза нищо. Като че ли се чувстваше несигурен — нещо напълно нетипично за него.

— Все още ли искаш да си отидеш? — попита накрая той.

Глори веднага усети колко принудено лек беше тонът му. Лицето му изглеждаше сдържано, бдително, сякаш се боеше от отговора, но въпреки това държеше да попита.

— Не.

— Зле ли се чувстваш сега?

Тя поклати глава и лицето му се отпусна. Но отговорът й беше само наполовина верен. Все още се чувстваше зле, защото не беше сигурна в любовта си към него. Преди беше толкова уверена, с високо самочувствие. Сега не намираше нито миг покой; непрекъснато се съмняваше в себе си.

— Аз съм твоя жена — заяви с принудена усмивка тя. — Докато ме искаш.

Никълъс се претърколи отгоре й.

— Най-малкото завинаги. — Той сведе глава и я целуна страстно. Целувката издаваше желание, но тя беше и обещание, и разкаяние за миналото.

Толкова й се искаше да му повярва…

Двамата се любиха отново, първо нежно, после страстно, като че искаха да наваксат пропуснатото по време на раздялата. Когато се успокоиха, Глори полегна на гърдите му и се вслуша в равномерния ритъм на сърцето му. Русата коса се разпростря като завивка по тялото му.

— Никълъс, има нещо, за което трябва да говоря с теб — заяви изведнъж Глори и седна в леглото.

Той нави един рус кичур на пръста си.

— Да, мила?

— Става въпрос за детето.

— Нека да не говорим сега за него, Глори. Мога да чакам, докато си готова.

— Не мисля, че някога ще бъда истински готова.

Той поднесе ръката й към устните си и я целуна по дланта. Този прост жест й вдъхна смелост.

— Не биваше да обвинявам теб — заговори твърдо тя. — Ти не си виновен. — Тя преглътна тежко и извърна глава. Болката отново се събуди в сърцето й.

— Моля те, Глори. — Никълъс седна до нея и стисна студената й ръка.

— Изслушай ме. Още не съм свършила. Знаех, че може да възникнат проблеми. Лекарят отдавна ми беше казал, че детето не лежи, както трябва. Предупреди ме да бъда особено предпазлива. Но аз не казах на никого, дори на леля Фло. Толкова се радвах, че ще имам дете, та отказвах да призная, че може да му се случи нещо. Бях предпазлива, но вероятно недостатъчно. Вината е моя, Никълъс. Моя, не твоя.

Тя не беше забелязала, че плаче, докато той не я привлече в прегръдката си. Сълзите й намокриха гърдите му.

Никълъс я изчака да се наплаче, вдигна брадичката й и я погледна в очите.

— Престани да се обвиняваш. Не знаем какво се е случило в действителност. Ще имаме много деца. Тази нощ поработихме усърдно над второто.

Глори се усмихна през сълзи.

— Прав си. Наистина се потрудихме.

— Точно така. — Той опря бузата си в челото й. — Възнамерявам да се занимавам с тази работа при всеки удобен случай. — Той взе лицето й между ръцете си и я целуна със страстна отдаденост, сякаш искаше да й докаже, че говори напълно сериозно. Любиха се бавно и с наслада, после и двамата заспаха.

Беше вече следобед, когато слязоха под ръка по широкото махагоново стълбище.

— Искам да пренесеш нещата си в моята спалня — каза Никълъс.

Глори спря на стълбата и го погледна. Думите му я зарадваха и уплашиха едновременно. Колкото по-близо беше до него, толкова по-силна ставаше властта му над нея. Не, тя беше взела решението си — макар че всъщност той беше направил решителната крачка, както винаги. За нейна изненада това й хареса — или почти й хареса.

Шумно чукане по входната врата прекъсна размишленията й. Исаак отвори точно когато двамата слязоха в антрето.

Елегантно облечена жена, която Глори можеше да опише само с думата „хубавичка“, влезе под ръка с наконтен мъж с тясно лице, доста по-стар от нея. Преди Исаак да е успял да ги спре, жената профуча покрай него. Глори погледна Никълъс, който наблюдаваше сцената с помрачняло лице, после се обърна към жената, която дари съпруга й със сладка усмивка, и накрая към джентълмена, който се прозяваше и очевидно скучаеше.

— Никълъс, скъпи — изгука жената. Гласът й беше дълбок и гърлен. Дълбоко изрязаната пътническа рокля, цялата в рюшове, едва скриваше пищния бюст. Тъмната коса блестеше под слънчевите лъчи, проникващи през отворената врата, чистата кожа изглеждаше мека и нежна. Жената беше малко по дребна от Глори, но пък по-пълничка.

— Случи се нещо ужасно — обясни с добре изиграна уплаха непознатата. — На няколко мили оттук каретата ни се счупи, направо се разцепи на две. Представи си, дойдохме дотук с каруца за сено! Кочияшът казва, че можем да продължим пътя си най-рано утре. Казах на Артър, че със сигурност няма да ти попречим. Просто не знаех къде да отида, разбираш ли! — Тя отвори рисуваното ветрило, което висеше на китката й, и го размаха трескаво пред лицето си. — Нали съм права, скъпи? Нали не ти пречим?

Никълъс я погледна пронизващо и се забави достатъчно дълго с отговора, за да я накара да се почувства неловко.

— Съпругата ми и аз никога не бихме отказали помощ на двама стари приятели — отговори най-сетне той. — Исаак, отведи мисис и мистър Педигрю в червената стая. Сигурен съм, че ще им хареса.

— Благодаря, стари момко — заговори най-после мистър Педигрю. — Нямам представа какво стана с каретата. Само преди минута всичко беше наред, а сега… — Той вдигна безпомощно рамене.

Глори хвърли бърз поглед към жената. На лицето й играеше доволна усмивка.

— Никълъс, ти май си забравил добрите маниери — обади се укорно мисис Педигрю. — Представи ни на възхитителната си съпруга.

Глори тъкмо се готвеше да отправи същата молба. Но като сравни разкошната розова рокля на непознатата с простата си дневна одежда и си припомни, че не беше фризирана, й се дощя да потъне в земята.

— Прощавай, Кристин, държах се глупаво — отговори саркастично Никълъс. — Позволете да ви представя съпругата си Глори. Глори, това са Артър и Кристин Педигрю.

— Мадам. — Артър Педигрю се поклони галантно и й целуна ръка.

— Радвам се да се запозная с вас — промълви учтиво Глори.

— О, но тя е прелестна, Никълъс! — провикна се Кристин. — Знаеш ли, представяхме си я съвсем друга.

Глори потрепери от язвителния намек. Но Никълъс се ядоса още повече.

— Защо не я вземаш със себе си в града? Сигурна съм, че вече се е наситила на този монотонен живот.

— О, тук се чувствам много добре, мисис Педигрю — увери я хладно Глори и отново се запита дали пък Никълъс не я оставяше нарочно сама в усамотеното имение.

— Моля ви, наричайте ме Кристин. Сигурна съм, че ще станем добри приятелки.

— Радвам се, Кристин.

— Защо не идете с Исаак? — предложи Никълъс. — Знам, че искате да си починете. Ще се видим по-късно. Вечерята е в осем. Ще уведомим готвачката, че имаме гости и вярвам, че ще ни изненада с някой от специалитетите си.

— Звучи добре — засмя се Артър. — До скоро, приятели.

Исаак заповяда на слугите да отнесат куфарите и отиде да покаже стаята на гостите.

— Кои са тези хора, Никълъс? — попита Глори. Надяваше се двамата да не се появят много скоро. Тя и съпругът й седяха в слънчевата стая за закуска, макар че беше вече следобед. Глори пиеше чай, Никълъс вино, хапваха студено печено, плодове и сирене.

— Стари познати от града.

— И нищо повече?

Никълъс отговори спокойно на погледа й, сякаш трябваше да вземе решение.

— Наистина ли искаш да знаеш?

Ръцете й изстинаха.

— Да.

— Бих могъл да ти кажа, че са приятели на семейството. Щеше да бъде истина, но и лъжа. Кристин Педигрю е жената, чиито дрехи ти дадох на борда на „Блек Уич“.

— Господи… — Глори се хвана за гърлото и усети как пулсираше кръвта й.

— Веднъж вече ти казах, че тя не означава нищо за мен. — Той стисна ръката й и я разтри, за да я стопли. — Не съм я виждал много месеци. Не съм я канил да ме посети. Обичам теб, не нея. Опитай се да ми вярваш.

Глори погледна през прозореца и отново се възхити на прекрасната гледка към реката. Няколко снежнобели гъски пасяха по брега.

— Никога не съм се клел, че живея като монах, Глори. Аз съм мъж. Имам потребности и желания като всеки друг. Кристин беше готова — повече от готова — да удовлетвори потребностите ми.

— Тя е красива — пророни беззвучно Глори.

— Но изобщо не може да се мери с теб.

— Не мога да си представя, че си бил с нея и си правил същите неща…

— Като снощи?

Тя кимна мълчаливо.

— Глори, миналата нощ ние с теб се любихме. Бил съм в леглото с много други жени, но не съм обичал нито една от тях.

Тя искаше да му вярва, копнееше да му вярва. Щеше да умре, ако отново го загубеше. Въпреки това замълча.

— Ти не ми вярваш.

— Аз… не знам.

Никълъс усети как в сърцето му нахлу гняв и стисна до болка салфетката в скута си. Опита се да остане спокоен, но гласът му прозвуча по-хладно и по-твърдо, отколкото възнамеряваше.

— Месеци наред те заобикалях с грижи, бях неотлъчно до теб, опитвах се да те спечеля отново. Опитвах се да ти докажа какво означаваш за мен. Но всеки човек има своите граници. Бях се заклел, че никога няма да се вкопча в една жена, както направи баща ми, че никога няма да се откажа от себе си заради жена. Заради теб почти наруших клетвата си. Омръзна ми да те убеждавам в нещо, което всъщност би трябвало да знаеш, стига само да се вслушаш в гласа на сърцето си. — Той хвърли салфетката на масата и отмести стола си с необичайна рязкост. — Обичай ме такъв, какъвто съм, Глори. Или не ме обичай. Всичко зависи от теб. — Без да я погледне, той изскочи от стаята.

Сърцето й се сви от болка. Тя го проследи с поглед, отбеляза колко сковани бяха раменете му. Той беше прав, но само до известна степен. Беше направил всичко по силите си, за да й докаже, че я обича и уважава. Нито веднъж не я беше измамил — след корабокрушението. Въпреки това… тя още не беше сигурна.

Денят мина като в гъста мъгла. Глори гореше от желание да иде при съпруга си и да се изяснят окончателно. Но какво можеше да му каже? Ако му заявеше, че вярва във всяка негова дума, щеше да излъже. Помежду им не биваше да има лъжи. Вместо това тя облече за вечеря изкусителна рокля от светлосин сатен с дълбоко деколте. Може би не му вярваше, но го обичаше. Нямаше да го дели с жена като Кристин Педигрю. Глори беше наясно с конкуренцията между жените и не позволяваше на никоя да бъде по-красива от нея. Днес следобед Кристин бе посрещната от скромна провинциалистка, но на вечеря щеше да се изправи срещу прекрасната дъщеря на Джулиън Самърфийлд.

Глори слезе величествено по широкото стълбище. Никълъс вече я чакаше във фоайето. Както се бе надявала, Артър и Кристин стояха до него. Враждебният вид на гостенката й показа, че беше спечелила първия рунд.

Като я видя, Никълъс пое дълбоко въздух. Първо смръщи чело при вида на дълбокото деколте, после се усмихна развеселено.

— Явно си готова за битка — прошепна в ухото й той.

— За някои неща си струва да се бориш — отговори тя и очите му блеснаха.

— Както виждам, Никълъс не е загубил добрия си вкус по отношение на облеклото — заговори сладко Кристин.

Артър изобщо не разбра забележката й, но Никълъс смръщи чело. Глори взе ръката на съпруга си, решена да пренебрегне намека на съперницата си.

— Наистина, скъпа, изглеждате фантастично — поздрави я въодушевено Артър. — Капитан Блекуел винаги е имал добър вкус по отношение на жените.

— Уверявам ви, че съпругата ми е единствената красива жена, от която се интересувам — отговори спокойно Никълъс. Погледът му допълни тъжно: дори ако тя не ми вярва.

— Колко жалко — въздъхна театрално Кристин. — Знаете ли колко дами ще бъдат разочаровани!

Сивите очи на Никълъс потъмняха, станаха почти черни.

Кристин му се усмихна прелъстително и Глори изпита дива ревност. Досега не знаеше, че това чувство е толкова болезнено.

Поднесоха им печени гълъби и прясно уловена риба с вкусен сметанов сос, пресни зеленчуци и лек десерт. Глори изобщо не усещаше какво яде. Никълъс се държеше с нея учтиво и внимателно, с Кристин беше учтив и сдържан. Решена да не се издава, Глори игнорираше с каменно лице закачките и намеците на гостенката, която се стремеше да завоюва вниманието на съпруга й.

— Роклята ви е великолепна — отбеляза Глори и Кристин огледа гордо модното творение от златен сатен и брокат. — Очевидно не само Никълъс има добър вкус за дрехи — или сама си я купихте?

Кристин вирна издадената си брадичка.

— Шита е от мадам Лаше от Париж. Артър настоява да нося само най-доброто.

— Сигурна съм в това — потвърди Глори. — Разбира се, доколкото е уведомен какво носите.

Никълъс й хвърли укорителен поглед отстрани, но в същото време се усмихна със задоволство. Глори отново се запита за какво ли мислеше съпругът й през цялото време.

— Реших да послушам съвета ти, Кристин — оповести Никълъс в края на вечерята. — През следващите седмици ще доведа Глори в града. Семейство Уитмор дава голям бал. Мисля, че това е идеален случай да въведа съпругата си в обществото.

Глори отпи глътка вино, за да скрие изненадата си и да успокои треперещите си пръсти.

Кристин беше не по-малко изненадана.

— Уверена съм, че ще се забавлявате много добре.

Глори си припомни страшните седмици след пристигането в Ню Йорк, когато всички я избягваха и се надсмиваха зад гърба й. Стана й лошо. Кристин Педигрю със сигурност беше чувала за „уличницата на капитана“. Знаещата й усмивка показа, че беше точно така. Изведнъж й се дощя да скочи и да избяга.

— Ще се радвам да се видим отново — каза вместо това тя. — Разбира се, ако не сте много заети. — Тя погледна към Артър, все още зает с десерта си.

— О, с радост ще ви видя отново, скъпа — отговори въодушевено той. — Моето малко зайче също ще намери време за вас. Знаете ли, много ми е мъчно, че се налага често да я оставям сама.

— Наистина е жалко — съгласи се със сладка усмивка Глори и се обърна към Кристин: — Какво, за Бога, правите по цял ден, когато съпругът ви отсъства?

Кристин се усмихна принудено. Хвърли бърз поглед към Никълъс и устата му веднага се намръщи.

— Честно казано, в последно време наистина се чувствам малко самотна. — Тя въздъхна и затрака с дългите си черни мигли, полуобърната към домакина. — Мисля, че е крайно време да потърся отново старите си приятели.

Глори беше готова да я убие. Отново отпи глътка вино, за да се успокои. Вечерята завърши в мълчание. Щом станаха от масата, домакинята се извини с главоболие и пожела да се оттегли.

— Най-добре е и аз да дойда с теб — каза нежно Никълъс, без да пуска ръката й.

Глори събра остатъците от силите си и пожела лека нощ на гостите си със съвършена учтивост.

Двамата изкачиха заедно стълбата, следвани от Кристин и Артър. Никълъс я държеше здраво за лакътя. Когато Глори понечи да спре пред стаята си, той я бутна без колебание към своята.

— И дума да не става — прошепна в ухото й. — Да не искаш да се усъмнят, че не спим заедно?

Глори понечи да протестира, но той затвори устата й с целувка и я притисна до стената, докато Кристин и Артър завиха зад ъгъла и изчезнаха в отсрещното крило. Тогава я пусна така рязко, че тя едва не загуби равновесие. Никълъс я подкрепи, за да не падне. Отведе я в стаята си с потъмнели от страст очи и в най-добро настроение.

— Мислех, че си разбрала. От днес нататък ще спиш тук.

— А дрехите ми?

— Все още са в стаята ти. Не можех да заповядам да ги пренесат днес, когато в дома ни има чужди хора, нали? Ще се пренесеш, когато онези си отидат.

— Наистина ли очакваш да спя при теб, когато любовницата ти спи в другия край на коридора?

— Познаваш ме достатъчно добре и знаеш, че очаквам точно това. Кристин Педигрю не ми е никаква, но ти, сладка моя, си ми съпруга.

— Не. Няма да спя при теб, и толкова. Ще си легна на дивана. — Тя го изгледа гневно и се изтегна на твърдия диван, както си беше с вечерната рокля.

— Чуй ме, мила — прозвуча дълбокият мъжки глас, така добре познат от миналото. — Постарай се да си припомниш как завършваха тези караници някога. — Той прекоси помещението с два скока, вдигна я на ръце и я отнесе в леглото си. — Тъй като аз съм купил тази рокля — продължи заплашително той, — мога да правя с нея, каквото искам. В момента бих предпочел да я видя грижливо окачена в шкафа. Но както добре знаеш, нито за миг няма да се поколебая да я накъсам на парченца.

Той размаха заплашително пръст, свали жакета си, сивата жилетка и колосаната яка, разкопча бялата риза.

— Омръзна ми постоянно да се моля като просяк, Глори. От днес нататък ще правиш, каквото ти казвам.

Той смъкна ризата, захвърли я на едни стол и се изправи над нея. Очите му бяха буреносно сиви. Изглеждаше мрачен и гневен — и дяволски красив. Глори изпита неудържимо желание. Без да иска, тя протегна ръце към него, закопняла за прегръдката му. Когато той се наведе над нея, тя зарови пръсти в косата му и притегли устата му към своята. Никълъс простена и я зацелува с цялата страст, на която беше способен.

Когато се откъсна от прегръдката й и започна да разкопчава копченцата на гърба на роклята, тя го погледна несигурно през рамо.

— Защо никога не мога да ти устоя? — прошепна с нежна усмивка тя.

— Защо, когато съм близо до теб, моментално забравям гнева и изгарям от желание да те любя? — отговори пламенно той.

Глори се усмихна. Какви хубави думи. Никълъс й помогна да се съблече и свали панталона си. Отпусна се до нея и леглото изскърца под тежестта му.

— Ти ме докарваш до лудост и въпреки това те желая като никоя друга жена.

Устните му завладяха устата й и доволната й въздишка премина в сладостен стон.

След като се любиха, Глори се настани удобно на рамото му и затвори очи. Сгорещеното й тяло беше покрито със ситни капчици пот, които бавно изстиваха. Никълъс дишаше равномерно, но тя знаеше, че и той не спи.

Тежките завеси бяха спуснати и лицето му беше в сянка.

— Кажи, че ме обичаш — прошепна настойчиво той.

Глори усети как в гърдите й заседна буца и сърцето й заби като безумно. Когато не отговори, мускулите на ръката му се напрегнаха.

— Трябва ми още време — отговори най-сетне тя.

Никълъс не отговори. Мускулите му дълго останаха напрегнати.

На сутринта, когато Глори се събуди, мъжът й беше излязъл. Слънцето беше вече високо в небето и обещаваше слънчев мартенски ден. Глори побърза да се измие. Бетси й донесе светложълта кашмирена рокля и вдигна косата й на красиви къдрици зад ушите. Глори обиколи къщата и намери Артър в стаята за закуска, но Кристин и Никълъс не се виждаха никъде.

Може би бяха в обора. Глори се втурна като вихър към голямата сграда, но и там не го намери. Един от ратаите, които поддържаха пасищата, й каза, че го е видял само преди няколко минути. Тя се върна в обора, за да види конете, и се наслади на свежия аромат на сено, примесен с острата миризма на животните. Реши да потърси и в стаичката със седлата, отвори ниската вратичка и откри Кристин Педигрю в силните обятия на съпруга си. Никълъс изруга тихо и веднага я пусна. Кристин направи няколко крачки назад. Кръглите й бузи пламтяха от срам.

— Не е това, което си мислите, уверявам ви. Просто се спънах и Никълъс едва успя да ме подкрепи, за да не падна. — Малката стая беше напоена с аромат на лавандула.

— Колко практично — промърмори Глори и стисна ръце в юмруци.

— А сега ви моля да ме извините, трябва да си събера багажа. — Кристин мина покрай Глори и изчезна в посока към къщата.

Глори я проследи с враждебен поглед.

— Ти явно пак си решила да повярваш в най-лошото. — Дълбокият, треперещ от гняв глас на Никълъс я стресна и я накара да се обърне. — Кълна ти се, тя се промъкна зад мен и помислих, че си ти. Нищо не се случи. Няма да се извинявам до края на живота си за нещо, което не се е случило. — Погледът му беше хладен, сдържан, но и предизвикателен. След малко изправи рамене и заяви: — А сега трябва да се върнем в къщата и да изпратим гостите си. Утре заминаваме за града.

Никълъс мина покрай нея със здраво стиснати устни и Глори не се опита да го спре. Само го проследи с поглед, докато изчезна. Не беше способна да се помръдне. Изведнъж на устните й изгря усмивка. Не можеше да си обясни как бе станало, нямаше представа защо, но за първи път след женитбата си беше убедена, че Никълъс е казал истината.

През останалата част на деня почти не се видяха. Пожелаха добър път на семейство Педигрю — Никълъс хладен и сдържан, Глори с принудена усмивка; после, без да каже дума, Никълъс се скри в обора. Глори не го задържа. Двамата вечеряха заедно, но почти не разговаряха. Веднага след като станаха от масата, Никълъс й пожела лека нощ и се затвори в кабинета си.

Глори се прибра в голямата спалня, облицована в тъмно дърво, с бургундско-червени завеси на прозорците. Всичките й вещи бяха пренесени тук и тя разгледа обстойно шкафовете, за да знае кое къде се намира. Помещението й харесваше все повече. Камината беше облицована с мрамор, леглото беше закрито с кадифени завеси в същото бургундскочервено като тези на прозорците.

Само Никълъс не беше тук.

Когато стана късно, тя с мъка се удържа да не отиде при него и да се хвърли в прегръдката му. Но стисна зъби, облече снежнобяла френска нощница, украсена с дантели, натрупа възглавници зад гърба си и се опита да се съсредоточи в книгата, която беше избрала. Когато най-сетне чу тежките му стъпки в коридора, остави книгата и намали лампата.

Никълъс отвори вратата, без да погледне към леглото. Обърнат с гръб към нея, той се съблече бавно и подреди дрехите си. Бавеше се повече от обикновено, но Глори не се разсърди. Правеше й удоволствие да наблюдава играта на сенките по силните рамене и тясната талия. Най-после Никълъс се обърна и отиде при нея. Спря на края на леглото и втренчи поглед в лицето й, без да помръдне. Сивите му очи потъмняха и се плъзнаха жадно към гърдите й.

Изведнъж се хвърли към нея, грабна я в обятията си и притисна лице към бузата й.

— Ти ми вярваш — прошепна той и топлият му дъх погали ухото й.

— Да.

Никълъс се отдели от нея, за да я погледне. Сивите очи святкаха зарадвано, мека усмивка накъдри устните му.

— Обещавам ти, че няма да съжаляваш. — Той я целуна, легна до нея и през следващите часове многократно й доказа, че бе взела правилно решение.

На следващата сутрин в къщата цареше трескава суетня. Слугите бързаха да подготвят пътуването до Ню Йорк. Кочияшът и един лакей в червено-черна ливрея докараха елегантната черна карета, изработена специално за Никълъс в Англия. Глори вече чакаше на стълбището, облечена в ръждивочервена пътническа рокля. Никълъс носеше строг сив сюртук с черна кадифена яка.

Докато затворената карета се носеше по алеите и се люлееше застрашително, Глори се опитваше да съсредоточи мислите си върху прекрасната нощ, която бяха прекарали заедно. Вместо това тя се питаше несигурно какво я очаква през следващите дни. Никълъс очакваше тя да общува със същите хора, които я бяха отхвърлили. Как щеше да разговаря с тях? Нима можеше да им се усмихне? Ами ако отново я отблъснат? Дали щяха да се осмелят да го направят?

— За какво мислиш? — попита Никълъс, след като мина почти час в мълчание. — Изглеждаш, като че носиш на раменете си целия товар на света. — Кракът му беше небрежно вдигнат на свободната седалка насреща им.

Глори се усмихна. Топлата му близост прогони горчивите мисли.

— Нищо интересно. Разглеждам местата, покрай които минаваме.

Никълъс не й повярва, макар че дърветата и ливадите вече се раззеленяваха, а къщичките покрай пътя изглеждаха по-чисти и приветливи, отколкото преди няколко седмици. Селяни работеха по нивите, подготвяха земята за засяване. Понякога след каретата се втурваха кучета, оголили хищно зъби, и кочияшът ги гонеше с ядни ругатни.

— Страхуваш се как ще мине балът — проговори след малко Никълъс.

— Не мога да го променя. — Глори прокара език по внезапно пресъхналите си устни. — Наистина ли трябва да отидем?

— Веднъж завинаги трябва да им покажа, че си моя съпруга и че те обичам с цялото си сърце. Няма да допусна да кажат лоша дума за теб, повярвай.

Глори затвори очи, облегна се назад и се притисна до възглавниците, сякаш можеше да изчезне в тях.

— Не е ли по-добре да минем за малко и да си отидем? — Ръката й трепереше. Никога нямаше да забрави страшните седмици след спасяването им. Как я унижаваха, как се срамуваше…

— Не. Ще разпръснем всички съмнения. Окончателно ще им затворим устата.

Глори се извърна. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Не знам имам ли достатъчно смелост да изляза срещу цялото общество — призна тихо тя.

Никълъс я улови за брадичката и я обърна към себе си.

— Няма да се отделя от теб нито за секунда.

Една сълза се отрони и потече по бузата й. Гласът й беше едва доловим шепот.

— Те ме отблъснаха, Никълъс. Говореха ужасни неща за мен… наричаха ме… „капитанската уличница“…

Никълъс потрепери и свъси гъстите си вежди.

— Те не струват нищо пред теб, повярвай. Ще ги сложа всичките в джоба си. Ако някой се осмели да каже и една пренебрежителна дума за теб, ще го застрелям или ще го докарам до фалит. — Той стисна ръце в юмруци и очите му потъмняха още повече. Беше готов да се опълчи срещу целия свят, за да защити любовта си. След малко се обърна към жена си и закрилнически обгърна раменете й.

Глори му се усмихна през сълзи и страхът й бавно отслабна. Никога не го беше обичала толкова силно.