Капитанът и дивата котка

13

Осемнадесет дни след потъването на „Блек Спайдър“ Глори забеляза на хоризонта, югоизточно от брега, на който бяха попаднали, бяло платно. Зарадвана, тя се разскача като дете, сочейки възбудено морето. Лицето й сияеше. Никълъс побърза да запали сигналния огън. Глори размаха ръце и извика няколко пъти в посока към кораба, но той беше твърде далече и никой не би могъл да я чуе. Щом огънят пламна, Никълъс слезе при нея на брега.

Глори го прегърна.

— Представи си, Никълъс, там ни чакат чисти дрехи.

— И гореща баня — допълни ухилено той.

— И храна, която не се лови от морето или гората.

— И пухеник — добави с топъл глас той.

Глори вдигна глава и в очите й пламна копнеж.

— Мисля, че това кътче ще ми липсва…

— И на мен — усмихна се Никълъс и помилва бузата й.

От кораба скоро откриха издигащите се от огъня пламъци и се насочиха право към тях. Никълъс донесе одеяло и нареди на Глори да се увие добре. Изчервяването й го очарова. За първи път от много дни насам тя осъзна колко неприлично беше облечена. Двамата дълго мълчаха. Стояха на брега, взираха се във вълните, които се пречупваха пред тях, и чакаха. Силуетът на кораба се очертаваше все по-ясно.

— Това е „Блек Уич“ — проговори след време Никълъс и в очите му блесна гордост. — Флагманският ми кораб.

— Красив е…

— „Спайдър“ носеше двойно повече товар, но пък „Блек Уич“ е със специална конструкция. Изработи я един човек на име Джон Грифитс. Има остър нос и строен кил, което я прави различна от повечето кораби — и много по-бърза. Ако са намерили и другите от екипажа, ще стигнем в Ню Йорк само за четири дни.

Глори огледа внимателно наближаващия кораб и за първи път след корабокрушението си разреши да помисли за Натан и моряците. Досега отказваше да повярва, че с Натан се е случило нещо лошо. Сега обаче страховете й можеха да се потвърдят само след няколко минути и тя започна да се тревожи. Дали Натан беше добре? Дали беше на сигурно място на „Блек Уич“ заедно с другите моряци от екипажа? Дано да беше така. Глори беше почти сигурна, че е оцелял. Въпреки това… Нямаше търпение корабът най-после да пристигне и да погребе страховете й.

Не се наложи да чака дълго. „Блек Уич“ наближи, спуснаха на вода две лодки и когато засенчи очите си, Глори можа да различи красивия тъмен профил на Натан на носа на втората лодка. Сърцето й заби радостно, тя се втурна към морето, размаха ръце и извика името му. Джаго седеше на греблото, Джошуа Пинтасъл и Мак бяха в другата лодка. Глори вдигна ръце и изпрати към небесата пламенна благодарствена молитва.

Джаго изкара лодката на сушата и двамата с Мак скочиха едновременно във водата. Глори се хвърли в обятията на стария шотландец, притисна се до гърдите му. После прегърна Джошуа.

— Слава богу, че сте живи и здрави — поздрави я засмяно Мак и на сбръчканото му лице се изписа облекчение.

— Знаех, че капитанът няма да се предаде — допълни весело Джош. Пристигна и втората лодка. Подофицерите се втурнаха да поздравят капитана си, моряците избухнаха в приветствени възгласи.

Още преди дъното да е застъргало в пясъка, Натан скочи в прибоя. Смеейки се и плачейки едновременно, Глори се хвърли в прегръдката му.

— О, Натан, Натан! Благодаря на бога, че си добре. Толкова се тревожех за теб.

Натан скри лице в косата й, помилва бузата й и скри лицето й на гърдите си. После я отдалечи малко от себе си и я огледа от глава до пети, за да бъде сигурен, че не й се е случило нищо лошо. Накрая отново я прегърна и я притисна до себе си.

— Когато „Спайдър“ потъна, бях убеден, че си в една от спасителните лодки — заразказва той. — Молех се и се надявах да си жива. Едва когато „Блек Уич“ ни откри на един непознат бряг, южно оттук, узнах какво се е случило. Полудях от тревога. Никога нямаше да си простя, ако с теб се бе случило нещо.

— Добре съм, Натан, нали виждаш. Капитан Блекуел се грижеше всеотдайно за мен. — Тя усети как се изчерви, обърна се към брега и видя Никълъс да се запътва към колибата им, следван по петите от Джош и Мак.

За стотен път, откакто бяха претърпели корабокрушение, Глори се запита дали трябваше да разкаже на Никълъс кой беше в действителност Натан и защо бяха тръгнали на Север. Чакаше той пръв да заговори за общото им бъдеще. Моментът беше настъпил. Щом се качеха на кораба, щеше да му каже истината. След всичко, което бяха споделили през изминалите седмици, той непременно щеше да я разбере.

— Съберете всичко, което би могло да ни послужи, и го натоварете в една от лодките — заповяда Никълъс на моряците, когато стигнаха колибата. Гласът му потреперваше издайнически.

— Наред ли е всичко? — попита съчувствено Джош. — Знам, че ви е било трудно, но…

— Добре съм — прекъсна го раздразнено капитанът. — Искам само да се измъкна от тази жалка дупка и да се кача отново на кораба си.

Джош огледа изпитателно приятеля си. Никълъс се отдалечи сковано и се облегна на близкото стъбло, сякаш имаше нужда от опора. Лицето му изглеждаше бледо под тъмния тен, кожата се опъваше над здраво стиснатата челюст.

Джош даде необходимите заповеди. Мъжете натовариха запасите и се върнаха на лодката. Докато крачеха към брега, Джош чу как няколко мъже се кискаха и пускаха двусмислени забележки. Всички бяха забелязали, че в малката колиба имаше само едно легло.

Джош събра русите си вежди, докато образуваха тънка линия. Онова, което беше заварил тук, не му хареса. Капитанът кипеше от гняв и причината сигурно беше Глори. Никълъс Блекуел не хранеше особено уважение към жените и не го беше грижа за моралните принципи. Той искаше Глори от самото начало, Джош беше убеден в това. Двамата бяха попаднали сами на този отдалечен остров и тя беше изцяло зависима от него. Но Глория Самърфийлд не беше лесно завоевание. Баща й беше могъщ плантатор от Юга и един от най-близките приятели на капитана. Никълъс трябваше да разбере, че след случилото се е длъжен да се ожени за нея. Но мрачното му лице подсказваше, че нещо не е наред.

— Мистър Пинтасъл! — Гневният глас на капитана изтръгна Джош от мрачните размишления. — Какво правите, за бога? Наредете да натоварят лодките, за да можем да потеглим!

— Тъй вярно, капитане.

Макдугъл удари Никълъс по рамото.

— Я не вдигай толкова пара, момче. Прекарахте на този остров почти три седмици. Няколко минути повече или по-малко не са от значение.

Никълъс само кимна. Не му беше възможно да води нормален разговор. Дори сега можеше да види как Глори се качва във втората лодка и държи ръката на другия мъж. Когато се хвърли в обятията на Натан, сякаш заби нож в ребрата му.

От детските си години, откакто родната му майка го напусна, Никълъс не беше плакал, но сега се бореше със сълзите, които напираха в очите му. Гърдите му бяха толкова стегнати, че едва дишаше. Защо беше такъв жалък глупак? Защо й повярва? Той беше зрял мъж, по дяволите! Хвалеше се, че познава жените — и със сигурност беше имал много повече жени от другите мъже. С Глори прекара само три жалки седмици. Защо я допусна в сърцето си? Защо си позволи да повярва, че тя е нещо особено?

Как можа да се влюби в нея като последен хлапак?

След като моряците натовариха лодката, Никълъс и двамата подофицери също се качиха на борда. Мъжете натиснаха греблата и се насочиха към кораба. Никълъс хвърли бърз поглед към Глори, която седеше до Натан. Той беше обгърнал крехките й рамене, сякаш искаше да я опази от любопитните погледи на моряците. Тя му се усмихваше и очите й бяха пълни с любов. Изобщо не се опитваше да се крие.

Никълъс се извърна и отново се прокле за глупостта си. Защо бе повярвал, че тя не е като другите жени?

Той стисна зъби и ръцете му се стегнаха в юмруци. Както обикновено, безсилието се превърна в гняв.

Тази жена го измами. Онова, което бяха споделяли, за нея беше само физическо удоволствие. В действителност тя обичаше само мулата на име Натан. Капитанът го разбра в мига, когато тя се хвърли в обятията му. Виждаше го и сега, защото тя седеше до него и му се усмихваше с безкрайна нежност. Е, добре, тя беше девствена. Но му бе дарила девствеността си само за да я закриля. Беше го използвала и сигурно през цялото време се е надсмивала зад гърба му. Още едно лесно завоевание, още един болен от любов идиот бе паднал в краката й.

Ако можеше да отиде при нея в този момент, Никълъс сигурно щеше да я стисне за стройната гушка и да я удуши безмилостно. Никога досега не беше изпитвал такъв безумен, сляп гняв. За първи път разбра защо някои мъже убиваха любовниците си в пристъп на ярост — и защо баща му беше започнал да се напива до смърт, за да забрави горещо обичаната жена.

Само със свръхусилия на волята Никълъс успя да извърне глава и да погледне към стройния кораб, който беше хвърлил котва само на неколкостотин ярда от тях. Макар и бавно, възвърна контрола над мислите и действията си и болката, която изпитваше, се превърна в глухо, мъчително туптене. Тя е само жена, не е по-различна от другите, които познаваше. Същата е като майка му. Цялата омраза от детството, подхранвана през годините от самотата и отчаянието, скрита дълбоко в душата му, сега се насочи срещу Глори.

Изведнъж го обзе мъртвешко спокойствие и той се обърна отново към нея. Тя се засмя тихо и кристалният звън, който толкова обичаше, издрънча в ушите му като счупено стъкло. Устата му се опъна в тънка, студена линия. Леденото спокойствие се превърна в брутална решителност.

Той пое дълбоко въздух, за да се овладее, облегна се на ръба и се загледа към „Блек Уич“, която идваше все по-близо. Нерадостна усмивка изкриви устата му.

— Заповядайте да вдигнат котвата, мистър Пинтасъл. Да тръгваме! — Никълъс се обърна към капитана на „Блек Уич“: — Оттук нататък аз поемам командването, капитан Дюран. Много ви благодаря за всичко.

Капитан Дюран, едър, мършав мъж с дълга моряшка брада, стоеше на кормилото. Носеше безупречна морскосиня униформа и месинговите копчета блестяха под следобедното слънце.

— Много съжалявам, че не успях да спася всички — каза Дюран. — Мак е видял потъването на лодката и е сигурен, че нито един не е оцелял. Няма смисъл да търсим повече. Като цяло загубите са учудващо малки.

Никълъс кимна сериозно.

— Корабокрушението винаги е катастрофа, капитане. Благодаря на бога, че не загинаха повече моряци.

— Никълъс? — Глори застана пред него, все още увита в дебелото моряшко одеяло. Мак и Натан вървяха по петите й.

— Ах, ето я и моята красива спътница, мис Самърфийлд. — Капитанът се обърна към втория подофицер: — Мак, аз ще отведа дамата в кабината си. Ти ще отведеш… слугата й в ареста. Ако не ме лъже паметта, бях заповядал да остане затворен, докато стигнем в Ню Йорк.

Натан вдигна рязко глава, Глори спря да диша.

— Никълъс, това не може да бъде! След всичко, което е изстрадал, мисля, че не е редно да се отнасяш така жестоко с него.

— Мак — повтори нетърпеливо капитанът.

Шотландецът го изгледа пронизващо, после кимна примирено.

— Тъй вярно, капитане. Ела с мен, момче — обърна се той към Натан. — Остава ни още малко път.

Натан докосна предупредително ръката на Глори и й показа с поглед, че не бива да протестира повече. След това тръгна подир Мак към килията.

— Ела с мен — заповяда Никълъс и съсредоточи цялото си внимание върху Глори.

— Трябва да ти призная нещо — изрече тихо тя и го последва под палубата.

Той се обърна към нея с подигравателно святкащи очи.

— Мисля, че е по-добре да ме наричаш „капитане“. — Преди да е успяла да отговори, той закрачи към стълбичката, слезе в коридора с каютите и се запъти към капитанската кабина. Глори го последва с лудо биещо сърце. Без да каже дума повече, той й отвори вратата. Помещението беше богато обзаведено и много по-просторно от капитанската каюта на „Спайдър“.

Глори влезе и се огледа нерешително.

— Съжалявам, че ти създавам затруднения, капитане.

— Няма нищо. Не се притеснявам.

Глори все още не можеше да проумее защо й говореше с този тон: строг, враждебен, едва ли не с омраза.

— Трябва да ти обясня нещо — повтори тихо тя.

— Наистина ли? Боя се, че ще ти разваля удоволствието, но вече знам за теб и Натан.

— Наистина ли?

— Знаех го от самото начало.

От сърцето й падна камък.

— Страхувах се да ти призная истината. Страхувах се, че няма да разбереш.

— О, напротив, напълно те разбирам. Не се тревожи повече за мен. — Той прекоси помещението и отвори красивия махагонов шкаф с резби. — Тук ще намериш рокли и бельо. Ако искаш да промениш нещо, в най-горното чекмедже има игла и конец. А сега те моля да ме извиниш, имам работа.

— Какво ще стане с Натан?

— Ще си остане в килията. — Без да я погледне, Никълъс се запъти към вратата. Затвори я малко по-шумно, отколкото трябваше, и Глори потрепери.

Тя стоя дълго неподвижна, неспособна да разсъждава разумно. Какво ставаше с него, за бога? Е, може би беше решил да се посвети изцяло на капитанските си задължения. Не беше възможно връзката им да се е променила така изведнъж само защото беше дошъл спасителният кораб. След вечеря ще говоря сериозно с него, реши тя. Щом корабът потегли, всичко ще се оправи. Дано да се отпусне, дано да се вразуми и да освободи Натан от ареста, помоли се горещо тя.

Ала си спомни мрачния капитан, който командваше „Блек Спайдър“ — човек, който нямаше нищо общо с дружелюбния, нежния Никълъс Блекуел, с когото се беше любила на острова. Душата й се изпълни със съмнения.

Никълъс не дойде на вечеря. Глори с мъка хапна по малко от изисканите ястия, които им поднесоха в елегантната офицерска столова. Очевидно „Блек Уич“ беше най-ценното му притежание. Безупречният му вкус личеше във всички мебели, като се почне от масивните, красиво резбовани, греди и се стигне до кованите месингови свещници по стените. Глори се надяваше, че той все пак ще се присъедини към компанията, и погледът й непрестанно търсеше вратата. Така копнееше Никълъс да влезе и да я дари с обичайната си топла усмивка…

След като капитанът напусна каютата си, тя разгледа дрехите в шкафа. Роклите бяха малко къси за нея и тя реши да ги отпусне в талията, за да изглежда по-добре в тях. Нямаше представа защо в кабината му имаше женски дрехи. При мисълта, че друга жена беше споделяла тази кабина с него, я прободе остра ревност. Но тъй като нямаше какво да сложи на гърба си, прогони неприятните мисли за собственицата на роклите.

За вечеря бе избрала елегантна роба от зелен брокат. Раменете бяха голи, корсажът беше украсен с дълги волани, които подчертаваха дълбокото деколте и падаха почти до лактите. Тясната талия беше силно пристегната. Светлорусата коса беше навита от двете страни на главата на ситни масури. Ефектът беше зашеметяващ. Глори почти беше забравила колко е красива. Ала не беше способна да се наслади на пламенните погледи, които й хвърляше Джошуа Пинтасъл, нито на непохватните комплименти на капитан Дюран.

Единствената й надежда беше, че Никълъс ще я хареса в новото одеяние. Тревожеше се за Натан и особено за намеренията на Никълъс относно бъдещето й. Искаше да забрави грубостта му и да мисли само добро за него. Вероятно имаше много задължения, нищо повече.

Джош и капитан Дюран бяха много приятни сътрапезници. Във вечерята участваше и първият подофицер на „Блек Уич“.

Уилям Алън беше към средата на тридесетте, едър мъж с тъмно, загоряло от слънцето, лице.

Макар че имаше до себе си интересни хора, Глори не успяваше да се съсредоточи в разговора. Гореше от желание да поговори с Никълъс, да изяснят отношенията си. Може би тази нощ щеше да я помоли да стане негова съпруга? Целият екипаж знаеше, че двамата бяха делили едно легло в колибата на острова. Глори не беше пропуснала да отбележи жадните погледи и скритите усмивки на моряците. Никълъс също ги беше забелязал.

Към края на вечерята Глори престана да се надява, че капитанът ще се появи. Отказа чашата шери, която й предложи Дюран, извини се с главоболие и се върна в кабината си. Разочарована и обезкуражена, реши да си легне. Докато разресваше косата си пред голямото огледало, ключът се превъртя в тежката ключалка и вратата се отвори.

На вратата застана Никълъс с фенер в ръка. Както всеки път, Глори изпита приятна топлина от появата му. Усмихна му се нежно и стана от столчето.

— Толкова се радвам, че дойде — прошепна тя и направи няколко крачки към него.

— Наистина ли? — Никълъс вдигна вежди. Обърна й гръб и започна да разкопчава ризата си.

Очите на Глори се разшириха от ужас.

— Какво правиш, за бога?

— Имам намерение да си легна — обяви спокойно той.

— Но… къде ще спиш?

— Където спах последните седмици. При теб.

— О, Никълъс, не може така!

— Капитане — поправи я надменно той.

Устата й пресъхна.

— Не можеш да спиш с мен на борда на кораба си. Целият екипаж ще узнае.

— Моряците вече са осведомени за отношенията ни. — Той се отпусна в мекото кожено кресло и изу ботушите си.

— О, Никълъс, не мога да повярвам, че ме унижаваш по този начин. След четири дни ще пристигнем в Ню Йорк. Можем да се оженим, и тогава…

Да се оженим? — Подигравателният му смях изпълни кабината. В челото му се врязаха дълбоки бръчки, погледът стана още по-корав. — Откъде, за бога, ти хрумна, че трябва да се оженим?

Глори вдигна ръце към гърлото си. Изведнъж усети, че не й достига въздух.

— Когато корабът потъна… когато се люби с мен, помислих че… — Тя преглътна мъчително. — Помислих, че ме… обичаш.

— Да те обичам? — повтори злобно той. — И ти започна да говориш като Лавиния.

Глори падна на леглото. Не бе способна да произнесе нито дума. Поклати бавно глава. Не искаше да повярва в грозните думи.

— Съблечи се — заповяда Никълъс.

— Какво каза?

— Казах да свалиш роклята, иначе ще я разкъсам на парчета.

Глори прокара език по устните си. Гърлото й беше пресъхнало.

— Не е възможно да искаш това от мен.

— Мога да се обзаложа, че го искам. Хайде, съблечи се.

Глори поклати глава.

Никълъс свали панталона си, изрита го в ъгъла и застана пред нея гол и надменен.

— Е, добре, както искаш — процеди той. Хвана ръцете й и ги вдигна. В същия момент я блъсна на леглото. Тя се опита да изпищи, но устните му задушиха вика й. Докато я притискаше с тежестта си върху мекия матрак, той вдигна брокатената пола и белите колосани фусти. Глори почти не се съпротивляваше. Разумът й отказваше да повярва, че човекът, който я насилваше, е Никълъс Блекуел. Тя го обичаше! Не можеше да се бори с него. Той задълбочи целувката — и Глори усети как желанието й се събуди. Простена тихо и се притисна към него.

Никълъс се отдръпна като опарен.

— Много добре, красива малка курво, ще получиш точно онова, което ти се полага.

Думите бяха като плесница и я отрезвиха моментално. Тя се опита да се изправи, но той отново я притисна във възглавниците. Сега вече Глори започна да се отбранява яростно. Това не беше човекът, когото обичаше. Това беше чужд човек. Луд, безумец. Напрегна всичките си сили, за да го отблъсне, но напразно. Погледът й се замъгли, по бузите й потекоха сълзи. След малко Никълъс спря.

Тя примигна и видя лицето му над своето — гневно, студено, но в дълбините на очите имаше горчивина, дори тъга.

Без да каже дума, капитанът стана и облече панталона си. Грабна ризата и ботушите, отиде до вратата и излезе. Трясъкът отекна като гръм в ушите й.

Глори се сви на кълбо и обгърна треперещото си тяло, сякаш искаше да се защити от спомена за случилото се. Успя да се пребори с режещата болка, докато стъпките му заглъхнаха по коридора, но силите й стигнаха само дотам. Избухна в мъчително хълцане и плака, докато заспа от изтощение.

Никълъс наблюдаваше пенестите вълни на океана, които се разбиваха в корпуса на кораба. Стоеше до релинга в пълен мрак; тесният сърп на луната само от време на време пробиваше облаците и хвърляше по малко светлина върху черните вълни.

— Ето къде си бил. — Мак изникна безшумно зад него.

— Не желая да говоря, Мак — каза капитанът. Погледът му беше вперен в далечината, ръцете му стискаха релинга с дива сила, сякаш с мъка се удържаше да не се хвърли в морето.

— Не обичам да се меся в работите ти, момче. Но сега виждам, че нещо не е наред, и не мога да мълча. Мис Глори е добро момиче, Ники. Длъжен си да се отнасяш добре с нея.

— Дръж се настрана, Мак. Предупреждавам те още веднъж — не се меси. — Капитанът се обърна към приятеля си. В погледа му имаше смъртоносна решителност. — Това не те засяга.

— Ти си ми като син, момче. Винаги съм се гордял с теб. Не прави така, че да се срамувам от делата ти. — Лунната светлина обля сбръчканото лице и Никълъс усети внезапна топлота. Очите на стария шотландец бяха пълни с неодобрение. Капитанът отвори уста да каже нещо, но веднага я затвори и отново се обърна към морето. Мак въздъхна дълбоко и го потупа по рамото. Без да каже нищо повече, той се запъти обратно към кабината си. Стъпките му отекнаха глухо по палубата. Никълъс го изчака да се прибере и си потърси скрито място на палубата. Болката беше непоносима.