Капитанът и дивата котка

5

Без несъщия си брат Натан, Глори нямаше да преживее тежкото изпитание. Беше напълно убедена в това.

Едрият светлокож мулат пристигна два дни след смъртта на баща си с пощенския кораб от Ню Йорк. Учебната година беше свършила и той беше на път към дома за лятната ваканция. Натан беше една година по-малък от Глори, но изглеждаше няколко години по-възрастен. Красив, добре сложен, висок и широкоплещест като баща им. Тъй като майка му беше със смесена кръв, той изглеждаше почти като бял. Беше прекарал по-голямата част от живота си в различни интернати, притежаваше солидно образование и умееше да говори.

— О, Натан — разплака се на рамото му Глори. — Татко толкова ми липсва… — Двамата бяха излезли да се разходят по брега на реката, която обграждаше градината. Скоро щеше да се разрази поредната пролетна буря: трупаха се тъмни облаци, беше задушно и заплашително тихо.

— Още не мога да повярвам — отговори глухо Натан. — Все ми се струва, че ей сега ще се появи на хълма върху големия си черен жребец или ще влезе в колибата ми.

Натан нямаше достъп до господарската къща — Луиза Самърфийлд не търпеше присъствието на незаконния син на мъжа си. Натан беше отгледан от негърката Сара в малката колиба, построена някога от Джулиън за Хана настрана от селото на робите. Някога баща й беше прекарал най-щастливите си часове в тази уединена колиба с жената, която беше обичал.

Хана беше спокойна млада жена, дъщеря на образована квартеронка от Ню Орлеанс. Тя беше съвсем малка, когато въпреки забраните я научиха да чете и пише. Майка й почина рано и девойката бе продадена, за да покрие дълговете, макар че беше едва четиринадесетгодишна. В плантацията тя израсна като красива млада жена и Джулиън се влюби в нея.

Всички се правеха, че не знаят нищо за връзката им, включително Луиза. Отношенията им продължиха две години. Роди се Натан. Второто им дете се яви на бял свят твърде рано и настъпиха усложнения. Майката на Глори се разплака от радост; Джулиън тъгува дълго, а Натан остана сам.

— Никога не съм помисляла, че може да му се случи такова нещо — прошепна през сълзи Глори. — Той беше силен мъж. Като скала. И винаги беше до мен, когато имах нужда от него. — Тя отново заплака тихо и Натан я притисна до гърдите си.

— Аз също усещам болезнено липсата му — проговори спокойно той. Откак се помнеше, живееше уединено. Не принадлежеше нито към белите, които му бяха дали образование, нито към черните, макар че имаше светлокафява кожа и тъмна къдрава коса. Узря рано и вече не си правеше илюзии за живота. Обичаше баща си с цялото си сърце, но сега смъртта му го отне, както му бе отнела и майката. Все пак не беше съвсем сам — остана му Глори.

— Защо трябваше да загине точно той, Натан? — попита глухо Глори. — Беше толкова мил, толкова добър. Грижеше се за всички в плантацията, искаше най-доброто за тях. Себе си поставяше на последно място.

— Знам, Глори, знам.

Отначало Глори не беше в състояние да плаче. Не можеше да приеме смъртта на баща си. Ала когато Натан се върна вкъщи и имаше с кого да сподели болката си, сълзите потекоха сами и дълго не пресъхнаха. В деня на погребението беше убедена, че не са й останали сълзи.

Стоеше в малката ограда от ковано желязо, която пазеше семейната гробница. Съвсем сама. Майка й беше наредила на Натан да застане при черните и макар че Глори плачеше и я умоляваше, заплашваше и крещеше, Натан най-после успя да убеди сестра си, че не е нужно да вдигат толкова шум.

— Татко би искал да си до него, Натан — възрази тя.

— Татко знае, че съм наблизо.

Тогава Глори отказа да стои до майка си и застана няколко крачки по-настрана. Свежият пролетен вятър издуваше тежките поли на черната копринена рокля. Дори забуленото в облаци небе тъгуваше. Докато свещеникът произнасяше проповедта си, Глори държеше главата си гордо изправена, но беше благодарна на гъстото було, което скриваше лицето й от погледите на събраните роднини и приятели, дошли да окажат последна почит на баща й.

Като чу тихите стонове на робите, застанали на хълма, и когато първата лопата пръст падна върху ковчега, Глори усети как отчаянието стегна шията й като примка и заплаши да я удуши. Зави й се свят и тя се олюля. Очите й се напълниха със сълзи и тя не можа да ги удържи. Присъстващите на погребението се размиха в сива маса.

Усети присъствието му още преди той да я докосне, преди силната, загоряла от слънцето, ръка да се плъзне под лакътя й, за да я подкрепи. Не беше нужно да вдигне поглед, за да разбере, че до нея е застанал Никълъс Блекуел, ала когато го направи, откри, че той се взираше право пред себе си. Подкрепата му й вдъхна нужния кураж. Той не каза нито дума, лицето му изглеждаше спокойно, но тъмната кожа беше бледа, а устата — само тънка, мрачна ивица.

В този момент Глори разбра, че той споделяше мъката й. Стана й ясно, че и други хора бяха обичали баща й не по-малко от нея и усети как болката й поотслабна.

Когато траурната церемония свърши, Никълъс я поведе към дъбовата горичка, която растеше близо до гробището.

— Знаете колко много съжалявам — заговори с предрезгавял от вълнение глас той.

— Благодаря ви, че дойдохте, капитане.

— За съжаление не мога да остана. Чух за злополуката в едно далечно пристанище. Новината се разпространи във всички южни щати. Дойдох, колкото можех по-бързо, но трябва да се върна на кораба си.

— Разбирам.

— Заминавам за Барбадос. В края на месеца ще спра за три дни в Чарлстън. Ако мога да направя нещо за вас, веднага ме уведомете.

— Благодаря ви.

Той не й предложи да се видят отново, не поиска да си уредят среща. Образът на Глория Самърфийлд го преследваше от мига, когато напусна имението на баща й. Тъкмо бе започнал да я забравя, когато го настигна новината за смъртта, на Джулиън. Сега усещаше старата привлекателна сила, кръвта му отново кипеше. Копнежът за това момиче щеше да го измъчва през следващите седмици.

Ти си също като баща си, шепнеше коварният вътрешен глас. Тези думи го тормозеха ден и нощ. Любовта към онази проклета жена беше превърнала Александър Блекуел в пияница и накрая го изпрати в гроба. Никълъс се закле, че никога няма да допусне това да се случи и на него. Нито с Глория Самърфийлд, нито с която и да е друга жена.

Двамата изкачиха хълма, за да влязат в къщата.

— Довиждане, капитане — проговори тихо тя.

Той стисна ръката й, сбогува се с учтиви думи и отиде да изрази съболезнованията си на майка й. След няколко минути се метна на коня си и препусна към масивната желязна порта. Изчезна също така безшумно, както се беше появил. Когато хвърли последен поглед през рамо, видя крехката черна фигура на Глори между присъстващите на церемонията. Тя не забелязваше никого около себе си, стоеше като вкаменена и се взираше след него.

— Не говориш сериозно, нали, мамо? — Глори се втурна като вихър в дневната. Ръцете й бяха стиснати в юмруци, няколко руси кичури се бяха отделили от строгия шиньон. — Натан ми е брат. Той е член на семейството също като мен.

— Не ми казвай това. Никога повече да не съм чула тези думи. — Лицето на Луиза беше разкривено от омраза, от кафявите очи струеше гняв. — Натан е роб. Нищо повече! Той е част от собствеността на Самърфийлд Мейнър. От днес нататък ще работи на полето заедно с другите роби.

— Татко е под земята само от две седмици, а ти вече се опитваш да унищожиш сина му!

Майка й вдигна ръка и й зашлеви такава силна плесница, че очите на Глори се напълниха със сълзи. Ехото на удара отекна в помещението.

— Никога… никога повече да не си нарекла този негър син на мъжа ми!

Глори преглътна, но не се предаде.

— Татко искаше Натан да бъде свободен цветнокож. Беше обещал да му връчи документите на двадесетия му рожден ден. Така искаше татко, и ти го знаеш много добре.

— Така искал баща ти! Всичко ставаше по волята на баща ти. А какво ще кажеш за моите желания? Да не мислиш, че връзката му с онази мръсна робиня е била по мое желание? Да не мислиш, че ми беше много приятно да гледам как възпитава това черно копеле пред очите ми? Да не мислиш, че съм искала съседите да се смеят зад гърба ми?

— Знам, че ти беше много тежко, мамо. Но Натан не е виновен за това. Изпрати го обратно на Север. Нека се върне в училището си. Може да замине веднага, да не чака до есента.

— Не! Натан е роб. Ще заеме мястото си при черните. Трябваше да го направи още преди години.

— Мамо, моля те, бъди разумна! Натан няма представа от полската работа. Учил е за друго.

— Тогава ще се научи да работи. — Луиза се обърна към вратата. — Няма да обсъждам този въпрос с теб, Глори. Никога вече. Върви в стаята си. Когато излезеш оттам, очаквам да се държиш като дама, както беше възпитана. Името на брат ти никога вече няма да се споменава в тази къща.

Луиза закрачи бързо към вратата, но на прага спря и се обърна.

— Ще ти кажа още нещо — продължи твърдо тя. — Не желая да общуваш с робите. Баща ти те търпеше, но аз няма да търпя. От днес нататък ще стоиш далече от черните. Ти си дама и мястото ти е в къщата.

Тя излезе и Глори остана като ударена от гръм.

Как можа да се случи това? Защо майка й беше така озлобена срещу Натан? Припомняйки си разгорещената й тирада, Глори проумя, че никога досега не беше помисляла как се е срамувала Луиза и колко унизена се е чувствала. Никога не се беше разбирала с майка си. Сега изпитваше съжаление към нея, че бе живяла толкова години в мъчение. И в същото време я мразеше с цялата страст на младото си сърце, защото Натан, а и тя самата, щяха да пострадат.

Натан работи осем дни на полето, преди Глори да намери случай да го види насаме. Вече вървеше приведен; ръцете и ходилата му бяха покрити с мехури, ризата беше разкъсана и окървавена от ударите на камшика. Щом го видя, Глори избухна в плач.

— Божичко, Натан! Какво са ти сторили?

Той се изправи и непоколебима гордост вкорави чертите му. Глори никога не го беше виждала такъв.

— Сториха ми онова, което правят с народа ми от векове.

— Но ти си различен от тях! Ти си образован. Ти си мек и добър. Не си създаден за такъв живот. Трябва да предприемем нещо!

— Нищо не можем да предприемем, Глори. Майка ти си е втълпила да ме накаже, и го прави. Ако се опитам да избягам, ще насъска подире ми ловците на роби. Аз съм нейна собственост. Може да прави с мен, каквото си ще.

— Няма да стане. Няма да стоя бездейна и да гледам как те убиват. Имах време да размисля, Натан, и имам идея.

— О, Глори, няма смисъл…

— Изслушай ме, моля те! Трябва да опитаме. Татко щеше да каже същото, ако беше жив.

Натан пое дълбоко въздух и се загледа към тихите води на лагуната. Двамата стояха между дъбовете и висящите мъхове ги пазеха от орловия поглед на Йонас.

— Мисля, че си права, Глори. Както винаги.

— Татко имаше приятел — започна възбудено Глори. — Той е капитан. Името му е Никълъс Блекуел. В края на месеца ще хвърли котва в Чарлстън. Ако се ослушваме между робите, ще разберем точно кога пристига. Ще остане три дни на пристанището. В деня, преди да потегли, ще идем при него. Сигурна съм, че можем да стигнем до Чарлстън, без да ни заловят.

— Дали той ще се съгласи да ме отведе на Север?

— Аз… не знам. Веднъж вече ми помогна, но ми се струва, че е по-добре да не рискуваме, като му кажем истината. Ще му разкажа, че спешни семейни дела ме зоват в Ню Йорк. Имам роднини там и мисля, че ще ми повярва. Ще апелирам към съчувствието и лоялността му към татко.

— И как ще го убедиш да ме вземе на борда?

— Ще му кажа, че си ми личен пазач. — Тя се усмихна развеселено. — Надявам се, че след като си работил една седмица на полето, знаеш как се държат робите.

Натан отговори на усмивката й.

— Тъй вярно, мис Глори — отговори той с широкия акцент на Южните щати. — На вашите заповеди.

— Значи си съгласен?

— Убедена ли си, че корабът на този капитан Блекуел е сигурно място за теб?

Глори усети как се изчерви. Припомни си случилото се през онази нощ на пътя, горещите целувки.

— Той няма да ми стори нищо — проговори тихо тя. Но не беше съвсем сигурна — и не знаеше какво иска.

Натан стисна ръката й.

— Е, добре, да опитаме. Трябва само да ми кажеш какво да направя.

Новината за пристигането на капитана в Чарлстън стигна до Глори по тайните осведомителни пътища на черните. Той бе влязъл в пристанището с товар захар и тютюн на път към Ню Йорк.

— Корабът му бил огромен — разказа й Пленти. — Пристигнал тази сутрин. — Двете бяха сами в стаята на Глори, но старата негърка се ослушваше страхливо за стъпки в коридора. — Онова, което си замислила, не ми харесва, миличка. — Пленти поклати увенчаната си с тюрбан глава и на лицето й се изписа загриженост. — Много ме е страх, че сте решили да се измъкнете сами.

— Нали Натан ще бъде с мен — напомни й Глори. — Освен това няма да остана дълго в Ню Йорк. Щом се уверя, че брат ми е на сигурно място в училището си, ще се върна с първия пощенски кораб. Благодаря на небето, че татко остави на мен и Натан собствени пари. Натан ще има достатъчно средства, за да завърши училище, а аз никога вече няма да бъда зависима от мама.

— Ще й бъде трудно да води плантацията без вас, детето ми.

— Ще се справи. Тя знае всичко за управлението на имота и се справя не по-зле от татко. А и без това не се вслушва в мнението ми. Вярва само на Йонас Фри — а татко не му се доверяваше.

За съжаление сте права. Постъпвате много смело, като помагате на Натан. Онзи Йонас Фри не обича момчето. Разправя, че бил само един нищо и никакъв негър, пък много си вирел носа. Ще направи всичко, за да го погуби. Баща ви щеше да побеснее от гняв, ако знаеше какво става.

Надявам се нищо да не ни попречи — проговори замислено Глори. — С Натан трябва да бъдем на кораба най-късно в четвъртък, защото започва отлив и „Блек Спайдър“ ще отплава рано.

За съжаление се явиха пречки. Времето се влоши. Въздухът ставаше все по-влажен и топъл, по небето се носеха черни облаци, отекваха гръмотевици, стрелкаха се светкавици. Глори изчака всички да заспят и облече колосана пътническа рокля от рипсена коприна. Вдигна косата си на ситни къдрици и нахлупи пътническата си шапка. Грабна едно леко палто и се промъкна към задната врата по стълбата за слугите.

— Желая ви много щастие, дете — прошепна през сълзи Пленти и я притисна към могъщото си тяло. — Обещайте да бъдете предпазлива.

— Обещавам — отвърна с усмивка Глори. — Не се тревожи. Пленти само кимна. Отвори й вратата и я проследи с поглед.

Глори измина тичешком разстоянието до обора под лекия дъжд.

Натан я чакаше до навеса, файтончето беше готово за път. Брат й носеше дрипавите си работни дрехи и беше нахлупил дълбоко сламената шапка. Двуколката беше малка и се управляваше лесно; дори за дългия път до града им трябваше само един кон. Двамата се покатериха на седалката и Натан плесна с юздите по гърба на животното.

— Първо си помислих, че времето е лош знак — каза тихо Глори. — Но сега съм убедена, че е точно обратното. Не се виждаме лесно, пътят е тъмен и разкалян и вероятно няма да срещнем жива душа.

— Дано само не завали по-силно — възрази Натан. — Пътят е трудно проходим.

Ала дъждът се усили и ревът на вятъра стана оглушителен. Натан няколко пъти трябваше да спира колата, за да махне дебелите клони, които им препречваха пътя, или да премести едрите камъни, докарани от водата. Работата не го умори, защото след няколкото седмици тежък труд на полето мускулите на раменете и краката му бяха заякнали, а мазолите се бяха втвърдили. Когато двуколката пропадна в кална дупка малко преди Чарлстън, той откри в себе си неподозирани сили. Двамата с Глори освободиха заедно колелото и продължиха. Вече почти се зазоряваше, когато слязоха към пристанището по Мийтинг стрийт. Когато завиха по Трад стрийт в посока към „Саут Ейджър Уорф“, видяха високите мачти на „Блек Спайдър“ да се поклащат на фона на сивото утринно небе.

— Побързай, Натан — извика Глори. — Вече са готови за отплаване.

Сърцето й биеше като безумно. Заради дъжда се бяха забавили с няколко часа. Само още няколко минути, и щеше да бъде твърде късно.

— Рано или късно някой ще забележи, че файтончето липсва и ще вдигне тревога.

Двамата скочиха от седалката и забързаха към стълбичката. Глори вървеше първа. Косата под мократа шапка беше овлажняла и дългите руси кичури лепнеха по бузите й. Натан я следваше с дълбоко нахлупена шапка и носеше голямата й платнена чанта и своето куфарче. Въпреки светлата си кожа, с тези опърпани дрехи и мускулестото си тяло той изглеждаше като всеки друг негър.

Над високите мачти кръжаха чайки, гредите скърцаха, матросите работеха усилено, за да подготвят кораба за отплаване. Глори мина тичешком по тясната стълбичка между кея и кораба.

Позна веднага Никълъс Блекуел, макар че той беше само силует на фона на изсветляващото небе. Едрата фигура, широките рамене, дългите крака и тесните хълбоци го отличаваха от другите. За момент тя се поколеба. Достраша я да се приближи до внушителната фигура, която авторитетно даваше заповедите си на моряците. Но си припомни, че носеше отговорност за Натан и вирна глава. Помоли го да не бие на очи и се запъти право към капитана. Той я погледна изненадано. На мършавото, загоряло от слънцето, лице се изписа загриженост. Пресрещна я на палубата, за да я поздрави.

— Какво правите тук, Глори? — попита той и се намръщи укорително, като видя, че е мокра до кости. — Случило ли се е нещо? — Стисна двете й ръце в своите и я погледна в очите. Вятърът издуваше отворената ленена риза. Направи й впечатление, че на едното му ухо се поклащаше тънка златна халка.

— Трябва да говоря с вас, капитане — заяви тя.

— Разбира се. Елате в кабината ми.

Двамата слязоха в коридора с каютите и влязоха в малка кабина, където Глори свали бонето и палтото си. Никълъс ги взе от ръцете й и ги разпростря на широкия дъбов стол. Тя забеляза как мокрите от дъжда тесни панталони прилепваха към стройните твърди бедра и сведе глава, за да скрие изчервяването си. Капитанът й придърпа един стол, после запали лампата с рибено масло до тясната койка.

Навън вече беше почти светло, но в каютата цареше полумрак. Помещението изглеждаше добре подредено и чисто. Само няколкото отворени книги върху дъбовото капитанско писалище и свитъците до леглото издаваха, че това е място за работа.

Капитанът наля малко бренди от кристалната гарафа и седна насреща й на ръба на леглото.

— Хайде, разкажете ми какво се е случило.

— Имам нужда от помощта ви, капитан Блекуел. Леля ми живее в Ню Йорк. Получихме вест, че е заболяла тежко. Трябва веднага да отида при нея.

— Нали не пътувате сама?

— Разбира се, че не. — Тя отпи глътка бренди, за да успокои нервите си. — Взела съм един слуга да ме пази.

— А къде е компаньонката ви? — попита той и вдигна вежди.

— Аз… нямах време да си потърся — излъга смело тя.

Мъжът я наблюдаваше внимателно.

— Значи ли това, че сте пътували цяла нощ под дъжда без подходящи придружители само защото много държите да ви отведа при леля ви? — Сивите очи издаваха, че не й вярва. — Защо с мен? Защо не вземете пътнически кораб? „Блек Спайдър“ е търговски кораб.

Глори пое дълбоко дъх. Задачата се оказа по-трудна, отколкото беше очаквала.

— Истината, капитане, е, че мама и леля не се понасят. Мама ми забрани да отида в Ню Йорк. Разчитам на дискретността ви. Само вие можете да ми помогнете.

— Не мога да действам против майка ви, мис Самърфийлд — отговори той и в гласа му звънна гняв. — Най-добре е да се върнете в дома си — там, където ви е мястото.

Глори се изправи и хвърли последния си коз.

— Аз ще замина за Ню Йорк, капитан Блекуел, все едно дали ще ми помогнете или не. Обърнах се към вас, защото бяхте приятел на баща ми. Мислех си, че на вашия кораб ще бъда на сигурно място. Ако не ме вземете, ще потърся друг. Ако ми се случи нещо, и вие ще бъдете отговорен. — Тя се обърна, готова да излезе през ниската врата. Дано да я спре, дано! Направи две крачки и усети тежката му ръка на рамото си.

— Наистина ли сте решена да заминете?

— Наистина.

— Трябва да знаете, че по пътя ще спрем в няколко пристанища. Ще ни трябват няколко дни повече, докато стигнем до Ню Йорк.

— Въпреки това предпочитам да пътувам с вас, капитане. Защото ви вярвам.

— Тогава не ми оставяте избор. Ще ви отведа при леля ви, но ще уведомя майка ви, че сте пътували с мен.

— Не се нуждая от разрешението на майка си, капитане. Вече съм възрастна жена. За съжаление вие още не сте го забелязали.

Никълъс Блекуел я поглъщаше с поглед. Скъпата черна рокля се беше измокрила и лепнеше по тялото й. Връхчетата на твърдите гърди изпъкваха, красиво оформените хълбоци и крака бяха примамливо очертани. Косата блестеше мокра и разрешена от вятъра.

Как можеше да не забележи, че има насреща си зряла жена.

Макар че не му се щеше да признае, през последните седмици в морето поне сто пъти си беше представял как я отвежда в леглото си.

— Забелязах, мис Самърфийлд. И съм сигурен, че и хората от екипажа ще го забележат. — Бузите й пламнаха и той отново си припомни как я бе целувал и милвал през онази паметна нощ в полето. — Ако ще пътувате с мен, очаквам да изпълнявате заповедите ми. Ще правите само онова, което ви казвам. Разбрахме ли се?

— Естествено, капитане.

— На борда има още две жени.

В първия момент Глори изпита облекчение, но след секунди в погледа й блесна недоверие.

— Пасажерки ли са двете дами? — осведоми се едва ли не сърдито тя. — Или лични познати?

Капитанът си припомни какво бе казала за Лавиния Бонд и едва не се изсмя.

— Пасажерки. Макар да признавам, че са… различни от жените, които сте познавали досега.

— Сигурна съм, че ще се радвам на компанията им.

Ъглите на устата му се вдигнаха.

— Не се съмнявам, че общуването ще бъде много поучително за вас. Можете да живеете в една кабина с Розабел. — Той се запъти към вратата.

— А слугата ми?

Никълъс се обърна отново към нея със строго лице. Тя го бе излъгала, това беше повече от ясно. Дългът му към Джулиън изискваше да е наясно с намеренията й.

— Имам достатъчно пари, за да платя пътя — добави самоуверено тя, преди да е успял да отговори.

— Разбирам. — Той впи поглед в лицето й и прочете в сините очи непоколебима решителност. Също като в деня, когато го предизвика да се състезават по разкаляните поля. Разглезена и своенравна, повтори си за кой ли път той, и се запита дали този епизод ще свърши с катастрофа. Опита се да заглуши тихия глас, който му напомняше как бе спасила негърското момче — и сладката целувка в тъмната карета.

— Елате, мис Самърфийлд. Ще ви отведа в кабината ви.

Глори вдигна мокрите, опръскани с кал, поли и го последва в коридора.

— Капитане? — Забележително красив рус мъж в добре ушити дрехи слизаше по стълбичката откъм палубата. — Готови сме да вдигнем котва. Чакаме само заповедта ви.

Никълъс се обърна към него.

— Заповядайте да вдигнат котва, мистър Пинтасъл. Ще се кача на палубата веднага щом покажа кабината на новата ни пътничка.

Младият мъж погледна слисано Глори, после се обърна и изкачи стъпалата.

Никълъс почука тихо на една от вратите в коридора. След като получи позволение да влезе, отвори широко вратата. В този момент корабът се разлюля. Усещането беше странно и Глори се облегна на стената.

— Надявам се да не се разболеете от морска болест. — Никълъс смръщи вежди.

— Ще се постарая — отговори сърдито тя, надявайки се да не се изложи. Само веднъж беше пътувала с кораб — с баща си до Савана. Малко пощенско корабче, което плаваше все покрай брега. Само при тръгването й се зави свят, но морето беше спокойно и плаването протече без произшествия. Миналата нощ беше бушувала буря и морето все още беше развълнувано; огромни вълни се разбиваха в стените на кораба, макар че все още бяха в пристанището. Вятърът обаче отслабваше. Слънцето вече се показваше иззад облаците. Глори видя, че денят ще бъде хубав, и го прие като добра поличба.

— Мис Самърфийлд, това е Розабел — проговори учтиво Никълъс.

— Много се радвам да се запозная с вас, мис…

— Розабел — повтори момичето, като че Глори нямаше достатъчно ум да го проумее. — Просто Розабел.

Глори погледна капитана, който явно се забавляваше, после погледът й се върна към момичето в тясното легло.

— Розабел — повтори послушно тя. Лицето на другата пътничка почти не личеше в полумрака, но фигурата й беше дребна и пълничка, с дълга светлокафява коса. Розабел излезе под слънчевата светлина и Глори установи, че спътницата й е съвсем млада, има кръгли бузи като ябълки и пълни яркочервени устни. Беше облечена в нощница от тънък муселин.

— Слугата ще ви донесе багажа — каза Никълъс. — Някой от хората ми ще му покаже къде ще спи.

— Благодаря ви, капитане.

Никълъс кимна и излезе в коридора. Още докато вървеше към стълбичката, съжали за решението си. Сега Джулиън Самърфийлд сигурно се смееше триумфално на небето! Две седмици с Глори. Две седмици трябваше да разчита само на измъчената си съвест, за да се държи далече от нея. Като я видя преди малко на кораба си, отново осъзна колко често беше мислил за нея през последните седмици. Все още усещаше целувката й, наслаждаваше се на спомена за меките устни. Сякаш бяха минали само минути, откакто се бяха целували. Трябваше да има Глория Самърфийлд. На всяка цена. Но да я отведе в леглото си, означаваше да се ожени за нея — а това беше най-страшният кошмар на Никълъс Блекуел. За женитба и дума не можеше да става.

Ти си капитан на този кораб, напомни си той, и твой дълг е да се отнасяш учтиво с пасажерите, да ги закриляш. Въпреки това той реши да се държи по-далече от синеокото момиче — и да подхранва отвращението й към него, за да се научи и тя да го избягва.

— Както виждам, ще спим в една кабина — проговори с плахо гласче Розабел.

— Права сте — усмихна се Глори и си заповяда да бъде учтива, макар че беше уморена до смърт. Искаше само да захвърли мокрите дрехи и да си легне. — До Ню Йорк ли пътувате?

— Не точно. При Кейп Феър има селище, където ще слезем. Но дотам има доста път. Капитанът каза, че ще спрем в няколко пристанища.

Прекъсна ги силно чукане по вратата. Натан донесе пътната чанта на Глори. Не й каза нищо, само се ухили, намигна й и избяга навън. Тя извади черните си рокли, окачи ги на куката до вратата, свали мокрите дрехи, намъкна нощницата и се настани в горната койка с благодарна въздишка. Само след минути вече спеше дълбоко и се пробуди едва след няколко часа от ново чукане по вратата.

— Почакайте малко — помоли тя, скочи от койката, навлече лекия копринен халат, приглади разрошената си коса и въздъхна обезкуражено. Знаеше, че изглежда ужасно и не й се искаше почукалият да е Никълъс Блекуел.

За съжаление беше именно той.

Като видя съненото й лице и разбърканата коса, коравите черти на лицето му се смекчиха.

— Съжалявам, че ви събудих — заговори с усмивка той. — Помислих, че вече не спите.

— Вие трябва да ми простите, капитане. Не биваше да спя толкова дълго. Колко е часът?

— Почти три.

— Явно пътуването до града ме е уморило повече, отколкото очаквах.

— Права сте — потвърди сухо той. — Дойдох, защото исках да ви попитам желаете ли да ви разведа из кораба си. Но виждам, че съм избрал неподходящ момент.

— Ако ми дадете няколко минути, с удоволствие ще разгледам кораба ви.

Бих предпочел да те гледам още дълго в този вид, каза си той. Така му се искаше веднага да я отведе в леглото си! Един залутан слънчев лъч се пречупваше в косата й и разпръскваше златни и сребърни отблясъци. Нежната кожа носеше розовината на съня. Макар че беше пристегнала лекия халат и го придържаше с дългата си стройна ръка, той виждаше пълните гърди. Така копнееше да разбере наистина ли сочеха леко нагоре, каквото впечатление създаваха! Без да показва чувствата си, капитанът изчака Глори да затвори вратата и се върна на обичайното си място на палубата. Само след десетина минути разкошната бледоруса коса се появи в отвора, през който се излизаше на палубата. Тя се изкатери по стръмната стълбичка и стъпи на прясно излъсканите дъски.