Капитанът и дивата котка

3

— Нека остави одеялото на старото стъбло горе на хълма — нареди тя на надзирателя. — И, Йонас… — тя го погледна невинно и затрепка с гъстите си ресници — още веднъж много ви благодаря.

Никълъс не продума. Само се изправи още малко на седлото си и опъна устни в тънка, неодобрителна линия. Двамата продължиха мълчаливо по пътеката. Глори много искаше да му обясни мотивите за действията си, но в никакъв случай не можеше да му признае, че се интересува от мнението му. Нека си мисли за нея, каквото си ще, дори най-лошото!

— Огладняхте ли? — попита тя, след като бяха яздили почти час.

— Мислите ли, че одеялото ви междувременно е пристигнало? — отвърна сухо той. — Ако не, ще се справим и без него. — Никълъс я погледна отстрани, но лицето му не се разведри.

— На хълма е по-сухо — обясни сковано тя.

Кожата на седлата проскърцваше протяжно при спокойния ход на конете по широката пътека. Глори беше решена да се наслаждава на топлото пролетно слънце, но Никълъс ставаше все по-мрачен.

— Когато бях дете, често идвах тук с брат си — заговори тя с надеждата да поведе разговор и да забравят сцената край полето с ориз. — Един от домашните ни учители, мистър Айснър, обичаше излетите. Обясняваше ни какви са растенията и животните, които срещахме по пътя.

— Нямах представа, че имате брат — погледна я учудено Никълъс.

Никой не знаеше за него — благодарение на майка й.

— Той учи на Север. Иска да стане ботаник. Излетите с мистър Айснър го тласнаха по този път.

Никълъс кимна отново, но мислите му явно бяха другаде. Изглеждаше много добре на гърба на едрия вран жребец и за първи път от години Глори усети известна несигурност.

— Вие сте отличен ездач, капитане.

— Благодаря — отговори мъжът. — Вие също. Не очаквах жена с вашите… предпочитания да харесва толкова уморителен спорт.

Глори се направи, че не е забелязала подмятането.

— Никога не съм била дивачка, но ездата не може да се сравни с нищо друго. Не намирате ли и вие?

— Какво? О, да, да, и аз съм на това мнение.

Очевидното му равнодушие я вбеси. Защо постоянно бъбреше като глупачка, щом капитанът скучаеше в компанията й? През последния половин час я бе погледнал само веднъж, и то когато повярва, че тя няма да го забележи.

— Ако предпочитате да се върнем вкъщи, капитане…

— Мисля, че това е добра идея, мис Самърфийлд, аз…

— Глори — поправи го с мека усмивка тя.

— Да, Глори. — Той стегна юздите на черния жребец и се обърна към нея. Тя седеше като кралица на седлото и светлорусата й коса блестеше на слънцето. Никълъс отново усети мъчителното теглене в слабините си, което не преставаше вече два часа. — Боя се, че мисля само за кораба си — излъга той и прибави към думите си зрънце истина. — Вероятно беше по-добре да си остана в Чарлстън.

— Татко казва, че работите твърде много — промълви замислено Глори.

— Може би. Затова смятам, че е най-добре да се върнем.

Глори усети как настроението й се влоши още повече.

— Знаете ли, вече съм доста уморена — заяви тя. Много я беше яд, че не е успяла да го разсее. — Освен това следобед трябва да свърша някои важни работи.

Очевидно грижата за госта не беше между важните й работи и Никълъс усети как в гърдите му се надигна гняв. Ако това момиче не беше дъщеря на Джулиън, той щеше да прекара утрото много по-приятно — в опити да я привлече в леглото си. Вместо това не правеше нищо друго, освен да се самоизмъчва. И нямаше да намери възможност да облекчи мъките си, преди да се върне в Чарлстън. При тези обстоятелства беше готов да се задоволи даже с Лавиния Бонд.

— Знаете ли какво, капитане? — обяви Глори и обърна коня си. — Обзалагам се, че ще се прибера вкъщи по-бързо от вас. Можем да минем през полята, ако не ви е страх от живите плетове.

— Според мен идеята не е добра. Земята е разкаляна и някой може да се нарани.

— Да не би да ви е страх да загубите?

— Вижте, мис Самърфийлд, докато сме заедно, аз отговарям за вас. Ще се върнем по пътя, по който дойдохме.

— Татко ми разказа доста неща за вас, капитане, но е забравил да спомене, че сте страхливец. — С тези думи тя смушка едрия кафяв жребец, той препусна и скоро премина в бърз галоп.

Никълъс изруга тихо и също смушка коня си. В началото трябваше да подкарва животното, за да настигнат жребеца на Глори. Много скоро обаче враният жребец прие предизвикателството и сам ускори ход, докато копитата му затрополиха оглушително.

Разглезена и своенравна, повтаряше си той. Мисли само за капризите си. Сега ще си строши красивата шийка и Джулиън няма да ми го прости. Той се приведе над гривата на жребеца и плесна с камшика. Надяваше се да настигне момичето преди първия жив плет, който вече се виждаше в далечината. Но колкото и бързо да се движеше, Анибал успя да скъси само половината разстояние, което отделяше Никълъс от Глори. Момичето прелетя над живия плет, главата му беше почти допряна до конската шия. Тя извърши скока със същата грация, с която беше танцувала в балната зала.

Никълъс прокле лекомислието й и я последва през плета. Когато се насочиха към дървената ограда пред една оризова нива, тя все още имаше няколко метра преднина. Колкото повече се приближаваха, толкова по-мека ставаше почвата, а Никълъс не беше достатъчно близо, за да я спре.

Тъкмо когато тя се приготви за скок, кафявият жребец се подхлъзна в калта. Все пак успя да се прехвърли през оградата, но скокът беше рискован и Глори за малко не прелетя през шията му. В последния миг успя да запази равновесие и от другата страна на оградата веднага спря коня. После с гъвкаво движение скочи от дамското седло.

Облекчен, но кипящ от гняв, Никълъс прескочи оградата. Глори стоеше, потънала до глезените в плодородната черна кал, и преглеждаше предните копита на жребеца. Полите й бяха ужасно мръсни.

Никълъс стисна зъби. Едва удържаше гнева си. Скочи на земята, треперещ от гняв, приближи се предпазливо до коня, който тихо процвилваше, и също прегледа крака му.

— Надявам се, че сте доволна.

В първия момент тя го погледна съкрушено, после се изправи и упорито вирна брадичка.

— Откъде можех да зная, че нивата е заляна с вода? Стотици пъти съм прескачала тази ограда.

— Трябваше да пуснете в употреба красивата си главичка — заяви с твърд глас Никълъс. — Трябваше да знаете, че никой не препуска в галоп по разкаляно поле!

— Исках само да… — Да ви дам урок, довърши наум тя. — Само да се позабавлявам — каза вместо това. — Никога не бих наранила умишлено коня си и ви моля да не ме поучавате. — За да подчертае думите си, тя плесна с камшик по мръсната си пола. От сините й очи струеше огън.

— Вие сте една своенравна малка глупачка — изсъска Ник и загуби самообладание. — Някой би трябвало да ви даде добър урок с камшика за езда.

Бузите й пламнаха.

— Вие със сигурност нямате смелостта да го сторите!

Никълъс се изправи и я прониза с поглед.

— Мисля, че мога да ви убедя в мъжествеността си, мис Самърфийлд, но нямам нито време, нито желание да уча младите дами на добри маниери. — Той пъхна стъпало в стремето и преметна дългия си крак през седлото. Обърна черния жребец и на лицето му се изписа злобна усмивка.

— Къде отивате? — извика смаяно Глори. — Не можете да ме оставите сама в полето?

— Защо пък да не мога? — попита през рамо той.

— Но конят ми… той е ранен. Вече не мога да го яздя!

— Тогава ви предлагам да повървите пеша. — Никълъс подкара коня си в лек галоп.

— Вървете по дяволите, Никълъс Блекуел! Надявам се да идете в ада!

Никълъс обърна рязко едрия вран жребец и прониза момичето с пламтящ поглед.

— Продължавайте в същия дух, мис Самърфийлд, и аз може би ще се върна при вас, за да ви дам урока, който заслужавате.

Даже от това разстояние той видя как очите й се разшириха. Тя не каза нито дума повече, само обърна коня и го поведе през разкаляното поле към пътя, който минаваше по края му. Никълъс се усмихна удовлетворено. Нямаше нищо против да й даде няколко добри урока — в леглото. Но за това и дума не можеше да става. Може би дългият път до господарската къща щеше да й припомни добрите маниери.

Пътят продължи цяла вечност. Глори кипеше от гняв.

Още от самото начало беше преценила съвсем правилно капитан Блекуел. Той беше едно надменно, самомнително магаре! Как посмя да я остави сама в полето? Нито един джентълмен не би се отнесъл по този начин с една дама. Очевидно капитанът не беше джентълмен. С изключение на първите няколко часа дори не беше направил опит да води разговор. Защо не се интересуваше от нещата, които тя му говореше? Този човек беше просто… просто отвратителен! Точно така, отвратителен!

Когато най-сетне стигна до главния път, Глори спря една каруца, натоварена със сено, която се прибираше в господарския дом. Старият роб, който управляваше конете, скочи, за да й помогне да се настани на дървената седалка, и Глори с благодарност му позволи да се погрижи за нея. Краката я боляха. Глезените й се бяха разранили от ходенето в дълбоката кал, полата й висеше на парцали, защото трябваше да си пробива път през храсталаци и увивни растения, които иначе щеше да прескача. Отново прокле Никълъс Блекуел. Защо баща й не я бе предупредил да се пази от този човек?

— О, татко, как можа? — извика възбудено Глори, наричайки баща си с името, което употребяваше в детските си години, когато беше гневна или развълнувана. — Ти със сигурност знаеш що за човек е той! — Тя стоеше по чорапи пред масивното писалище от розово дърво в кабинета на Джулиън. От ръба на полата й се стичаха кални вадички.

— Обясни ми още веднъж какво точно е направил Никълъс. Да не би да ти е отправил неприлични предложения? Натрапи ли ти вниманието си? — Явно беше развеселен от случилото се.

— Разбира се, че не! Казах ти какво направи. Остави ме сам-сама насред полето! Замина си, и аз трябваше да извървя пеша дългия път до вкъщи!

— Защото си се държала изключително неразумно и си застрашила не само собствения си живот, но и жребеца си. Нашите коне са много ценни, Глори. Заслужават по-добро отношение, и ти го знаеш.

— Отказвам да разговарям повече за това. — Глори се изправи в целия си ръст, защото знаеше, че е по-висока от повечето си приятелки и това й беше приятно. — Никълъс Блекуел е невъзпитан и нагъл тип. Няма да се учудя, ако се окаже, че Мириъм има право и той наистина поддържа… незаконни отношения с Лавиния Бонд.

— Глори! — Баща й скочи от стола си.

— Няма нищо, татко. Аз съм възрастна жена. Знам достатъчно за тези неща.

— За кои неща? — попита Никълъс от вратата, но развеселеният му вид издаваше, че е чул всяка дума. Едрото му тяло беше небрежно облегнато на рамката.

— Убедена съм, че това изобщо не ви интересува, както не се интересувахте и от разговорите, които водихме цяла сутрин — отговори високомерно Глори.

— Изглеждате доста изтощена, мис Самърфийлд — установи Никълъс, вдигна едната си вежда и я огледа от главата до петите със строгите си сиви очи. — Виждам, че ездата все пак ви уморява.

— Вижте, вие нямате право да…

— Престанете веднага и двамата! — намеси се сърдито Джулиън.

Глори вирна брадичка, погледна капитана право в очите, събра полите си и излезе величествено от стаята. Шумното затръшване на тежката орехова врата подчерта оттеглянето й.

— Е, Никълъс… — Джулиън посочи коженото кресло срещу писалището си. — Предполагам, че бяхте напълно сериозен, когато ми казахте, че не желаете да се ожените.

Никълъс се разположи в креслото и преметна крак връз крак.

— Наистина говорех сериозно. Но в никакъв случай не бих искал да посея разногласия между вас и дъщеря ви.

Джулиън се засмя невесело.

— Какво ще кажете за малко бърбън със сода?

Капитанът кимна.

— Наистина имам нужда от едно добро, силно питие.

Джулиън му наля два пръста от най-добрия си бърбън от Кентъки, добави малко вода и му подаде чашата.

— Никога не съм я виждал такава — заговори замислено той.

— Или поне не, когато става въпрос за мъжете. Пред другите тя само се усмихва и трепка с ресници и човек се пита за какво ли мисли през цялото време — във всеки случай не за бедния младеж до себе си. С вас постоянно се кара, докато с другите… — Той поклати глава. — Е, поне събудихте борческия й дух.

— Признавам, че дъщеря ви притежава завиден борчески дух — усмихна се Никълъс. — Бог да е на помощ на мъжа, който ще я заведе пред олтара. Ако не успее да го убеди, че трябва да прави само онова, което тя иска, тежко му и горко!

— Колко жалко, че тя не ви привлича — проговори унило Джулиън и изгледа изпитателно госта си над ръба на чашата.

Никълъс вдигна рязко вежда.

— Тя е красива и никой не може да го отрече. Освен това е интелигентна и очарователна. Но най-вече е разглезена, зле възпитана, своенравна, упорита и егоистка.

— О, не, момчето ми, Глори може да е всичко друго, но не и егоистка. Би дала и дрехата от гърба си, щом види, че някой има нужда от нея.

— Убеден съм, че има стотина добри качества — потвърди Никълъс, но гласът му не звучеше сериозно. — Ясно ми е, че представлява сериозно предизвикателство. Ако не беше ваша дъщеря, с удоволствие щях да я науча на ум и разум. Но да се оженя за нея? В никакъв случай. Баща ми мина през ада, а повечето мъже, които познавам, са в същото положение. Намерението ми е да си остана ерген. Ако сте толкова умен, колкото си мисля, ще държите дъщеря си по-далече от мен.

Джулиън избухна в смях — мъжествен и жизнен като него самия.

— Видяхте, че ми е много трудно да й попреча, когато е решена да наложи волята си… Но вие нарочно се държите зле, за да събудите враждебността й, убеден съм в това. С удоволствие ще ви предоставя част от задълженията си, уверявам ви.

Глори лежа цял час в ароматната сапунена пяна. Топлата вода отпусна скованото й тяло и намали гнева, който бушуваше в гърдите й. Как можа баща й да вземе страната на отвратителния капитан Блекуел? Ерик Диксън никога не би се държал така. Той щеше да й предостави собствения си кон и лично да отведе ранения жребец в обора през калните поля.

Все пак, призна неохотно тя, баща й и капитан Блекуел имаха право поне в едно отношение. При тази разкаляна почва не биваше да прескача живи плетове и огради. Естествено тя не искаше конят й да се нарани. Тя го обичаше, както обичаше и всички други животни в обора на баща си. Е, нали всичко свърши благополучно! По-скоро щеше да си отхапе езика, отколкото да обясни на капитан Блекуел как се чувства.

До вечерта гневът й се изпари почти изцяло. Тя посвети особено внимание на тоалета си, защото беше твърде решена да го омае с красотата си. Ейприл, личната й камериерка, вдигна русите коси на ситни къдрички, които обграждаха като в рамка лицето и шията й, после й помогна да облече дълбоко изрязаната светлосиня копринена рокля, която подчертаваше изкусително блестящо сините очи. Нито баща й, нито майка й знаеха за съществуването на тази рокля — Глори я пазеше за особен случай. Е, отмъщението беше особен случай. Щеше да накара Никълъс Блекуел да пълзи по пода пред краката й дори ако това беше последното, което можеше да направи.

Когато Глори влезе в трапезарията, родителите й и гостът им вече бяха заели места край красивата махагонова маса. Помещението беше осветено от млечнобели лаврови свещи в кристален канделабър и порцелановият сервиз със златни ръбове блестеше под меката им светлина. Глори влезе величествено и двамата мъже веднага станаха да я посрещнат.

— Добър вечер, мамо, татко. Капитан Блекуел. — Последното име бе произнесено с такова сладко гласче, че въпреки намерението й поздравът прозвуча неискрено. Началото не беше много обещаващо.

Никълъс намести стола й.

— Тази вечер изглеждате очарователно. — Сивите очи се плъзнаха дръзко по тялото й и останаха дълго върху гърдите, едва прикрити от тънката коприна. В първия момент баща й я погледна мрачно, после на устните му се изписа знаеща усмивка. Вдигна насреща й чашата си, за да й даде знак, че всичко е наред. Майка и я изгледа строго.

— О, много ви благодаря, капитане — промълви Глори. — Изненадвам се, че го забелязахте.

Майка й се усмихна, а баща й смръщи чело.

— Е, капитан Блекуел — откри разговора Луиза, докато двама едри негри сервираха вечерята: печено пиле, прясна пъстърва, царевица, черен боб, царевична каша и прясно опечен хляб. — Защо не ни разкажете какво става на Север? Вие пътувате много и сигурно познавате мнението на янките за Южните щати. Засипват ни с проклятия, нали? — Тя приглади назад тъмните си кичури и отметна глава назад, за да погледне отвисоко Никълъс, който беше много по-едър от нея.

— Не вярвам, че политиката е подходяща тема за разговор на масата, Луиза — отбеляза Джулиън и подаде на госта си таблата с печено пиле. Макар че масата беше наредена като за гости, той се държеше като на семейна вечеря и Никълъс се почувства почетен от оказаното му доверие.

— Янките — отговори подчертано капитанът — бяха твърде заети да отстраняват последствията от наводнението, за да се замислят сериозно за ставащото в Южните щати.

— Прав си — кимна Джулиън, — и ние четохме за наводнението. Страхотна история. Сигурно е засегнало половината страна.

— Водата нанесе големи щети. — Никълъс си взе лъжица царевична каша. — Вероятно пазарът на памук и ориз скоро ще се оживи.

— Крайно време беше — промърмори Джулиън. Тъй като нямаше дългове, Самърфийлд Мейнър преживя депресията от 1837 година много по-леко в сравнение с повечето други плантации, но стопанството на Чарлстън, а и навсякъде в Юга, все още не се беше възстановило напълно.

За всички, освен за Глори, вечерята мина много приятно. Макар че погледът на капитана редовно се плъзгаше към гърдите й, той не заговори с нея нито веднъж. През цялото време се държеше така, сякаш тя изобщо не присъства в трапезарията. Когато раздигнаха трапезата, бузите й горяха от срам. Външно изглеждаше съвсем спокойна, но в гърдите й бушуваше буря. Майка й стана първа, за да даде знак на другите.

— Моля да ме извините — проговори хладно тя. — Имам да ушия някои неща.

— Разбира се, скъпа. — Баща й и капитан Блекуел се надигнаха и изчакаха Луиза да напусне трапезарията. — Никълъс, имате ли нещо против да се оттеглим за по една пура и чашка бренди в билярдната зала? — Той хвърли бърз поглед към Глори. — Тъй като сме само тримата, сигурно няма да имате нищо против Глори да ни прави компания.

Никълъс вдигна ъглите на устата си в подобие на усмивка.

— Чувствам се почетен.

— О, боя се, че аз имам нещо против, татко. Очаквам капитан Блекуел да се извини за непростимото си поведение. Цяла вечер понасях безропотно лошите му маниери на масата, но няма да търпя нито минута повече.

— Глори! — В гласа на Джулиън прозвуча гняв. — Капитан Блекуел е наш гост. Длъжна си да го уважаваш.

— Не и преди да се извини!

— Вие, мис Самърфийлд — отвърна с необичайна разгорещеност Никълъс, — заслужавате да ви дам урока, за който говорихме днес по обед, а не извинение!

— Престанете и двамата! — Джулиън местеше поглед от единия към другия. Гърдите на Глори се вълнуваха и заплашваха да изскочат от корсажа. Мрачният поглед на Никълъс беше черен и непоколебим. Двамата бяха станали и се гледаха с искрящи от гняв очи, само Джулиън продължаваше да седи в креслото си начело на трапезата. — Най-добре е и двамата да се извините — отсъди с усмивка той.

— Какво? — изкрещя Глори. — Но той…

— А ти, госпожице — прекъсна я строго баща й, — рискува своето здраве и това на коня си в опасен скок. Изложи се на ненужен риск.

Гневът на Глори поотслабна. Красивият кафяв жребец за малко не си счупи крака.

— Е, добре — предаде се тя. — Ще се извиня, ако и той се извини. — Застана зад стола си и крехките й пръсти се впиха болезнено в тапицерията.

— Капитане? — попита Джулиън.

— Но разбира се — отвърна галантно Никълъс.

Глори се пребори с гнева си, стисна здраво устни и няколко пъти дълбоко пое въздух, за да се успокои. После устреми блестящосините си очи към капитана и вложи в този поглед цялото си очарование.

— Желая да се извиня на капитан Блекуел за всичко, което се случи днес помежду ни. Държах се глупаво. Но Райдър е скачал стотици пъти през тази ограда. Не помислих, че…

— Достатъчно, скъпа — прекъсна я отново Джулиън. — Последното изречение беше съвсем точно. Трябваше да помислиш какво може да се случи. — Той се обърна към Блекуел: — Капитане?

— А аз, мис Самърфийлд, съжалявам, че ви принудих да извървите цялото разстояние до дома си пеша. Пътят е дълъг и съм сигурен, че ви е изморил много.

— Какво? Но това не е извинение!

— Съжалявам, че гневът ви още не е угаснал — прибави иронично капитанът, — но, както вече имах честта да ви кажа веднъж, изглеждате особено красива, когато се гневите.

Джулиън Самърфийлд избухна в гръмогласен смях. Глори се изчерви, но не каза нито дума. Беше достатъчно умна да признае, че капитанът се измъкна много умело от извинението. Даже й се дощя да го поздрави за остроумието. Реши да приеме двусмисления комплимент и заради баща си да се примири с поражението. Много скоро щеше да измисли ново отмъщение.

— Е, добре, капитане, вие спечелихте. Приемам извинението. — Тя се усмихна с преувеличена любезност. — Ще поиграем ли билярд? — Без да го погледне, тя излезе бързо от трапезарията.