Капитанът и дивата котка

10

На палубата Никълъс, Мак и Джошуа следяха загрижено промяната на времето.

— Джош — заповяда Никълъс, — слезте и се опитайте да поспите. Чака ни дълга нощ. — После се обърна към Мак: — Навийте добре марсовото платно. — Така между мачтите останаха само предните и задните щагови платна, които поддържаха кораба в равновесие и трябваше да му попречат да се обърне с широката страна към вятъра и да полети пред бурята.

— Тъй вярно, капитане. — Мак се затича да изпълни заповедта. Лицето му издаваше сериозна загриженост.

Дойде време за вечеря. Но вятърът беше толкова силен и корабът се люлееше толкова застрашително, че моряците получиха само корабни сухари и пиха студена супа.

Никълъс стоеше на кормилото до Джаго, устояваше с мъка на поривите на вятъра, които насълзяваха очите му, и се взираше във водата, която се издигаше към палубата. Едно от щаговите платна се разкъса шумно на две половини и се отдели от реята; платното на фокмачтата се откъсна, последва го и платното на големия марс. Парчетата се завъртяха няколко пъти над палубата, после паднаха във водата и изчезнаха между белите гребени на вълните.

— Свалете рейте на брамстенгата — заповяда Никълъс, надявайки се да намали натиска върху мачтите. Краищата на прътовете, за които закрепваха платната, се потапяха в морето при всяко накланяне на подветрената страна. — Отвържете шамандурите.

Мъжете едва успяха да минат през задяната палуба, за да изпълнят капитанските заповеди. Джаго отчаяно се стараеше да не загуби контрол над кормилото.

— Свалете горния брам — заповяда Никълъс, докато следващата вълна нахлуваше на палубата. Когато мъжете се справиха успешно, той заповяда да свалят и самата брамстенга.

Междувременно дупките между вълните станаха толкова дълбоки, че корабът се спускаше като по пързалка, а после с мъка се катереше по страшната водна стена от другата страна. Корпусът се тресеше и скърцаше пронизително в отчаяна борба с водната стихия. Огромни вълни плющяха върху палубата.

— Гълтаме вода, капитане — съобщи Мак. Трябваше да крещи, за да се пребори с оглушително виещия вятър. — Моряците изпомпват, но не могат да се справят.

Никълъс отиде да види помпите. При гледката, която се разкри пред очите му под палубата, кръвта във вените му замръзна. Товарът се беше разпилял на всички страни, защото въжетата не бяха устояли. Навсякъде в трюма се търкаляха сандъци и бъчви и се удряха оглушително в стените. Между гредите зееше дупка, през която нахлуваше морска вода. Няколко мъже трескаво запушваха процепа с кълчища и парчета дърво, други изпомпваха водата.

Никълъс остана долу само минута. Мястото му беше на палубата. Върна се тъкмо навреме, за да види как третата мачта се счупи като сух клон на дърво.

— Внимание на палубата! — изрева гръмогласно той, като не забрави да сложи ръце около устата си. Младият матрос, който въпреки заповедта му беше пуснал Глори на сушата, избегна умело връхлитащата вълна, която щеше да го помете зад борда, и се ухили безстрашно на капитана. Никълъс усети как от сърцето му падна камък.

Облекчението беше краткотрайно. „Блек Спайдър“ беше осъден на гибел. Най-важната задача на капитана беше екипажът да напусне кораба с лодките и всички да оцелеят.

— Пригответе лодките, Джош.

— Капитане?

— Нямаме друг избор. Намираме се близо до Хатерас. Моряците да потеглят право към сушата. Така ще имат най-голям шанс.

— Тъй вярно, сър.

— Пуснете слугата от затвора. Аз ще се погрижа за момичето. Джошуа кимна и хукна да даде необходимите заповеди.

Глори се беше вкопчила в койката и се молеше пламенно корабът да не потъне. Стомахът й се присвиваше болезнено при всяко хлъзване на кораба в морските дълбини; вече няколко пъти беше повръщала. Умираше от страх и не смееше дори да стъпи на пода. Шумно чукане по вратата я изтръгна от мрачните мисли. Едва намери сили да изтича до вратата и да вдигне тежкото резе. В коридора стоеше Смути.

— Слизаме от борда, мис Глори. Капитанът ще дойде да ви вземе след една минута. Вземете някоя и друга дреха, само колкото можете да носите.

Преди да е успяла да го разпита, той изчезна. Тласкана от панически страх, Глори изхвърча от кабината. Натан беше затворен в мъничката килия под палубата. Трябваше веднага да го освободи. Дано не беше закъсняла!

Глори грабна лампата от куката, прекоси с два скока тесния коридор, изкатери се по стълбичката и стигна безпрепятствено до кърмата, откъдето се слизаше за трюма. Едва успя да си пробие път до килията през търкалящите се сандъци. Вратата зееше отворена; Натан го нямаше. Глори въздъхна облекчено и се обърна, за да се качи отново на палубата. Мина само няколко крачки, когато към нея полетя тежък сандък. Опита се да го избегне, но закъсня, не можа даже да се наведе. Писъкът й бе заглушен от бушуващото море зад корабната стена. Главата й се удари силно в илюминатора и пред очите й причерня.

Последният моряк се прехвърли през релинга и се спусна в чакащата лодка.

— Сигурен ли си, че тя е в една от лодките? — попита за трети път Никълъс, обърнат към Мак.

— Стига, момче. Иска ми се да бях сигурен, но не съм. Слугата й отказа да се качи в лодката на Джаго, затова го уверих, че Глори вече е настанена в една от другите, но на теб мога да кажа, че не съм я видял със собствените си очи. Смути ми каза, че й е съобщил за напускането на кораба. Вярвам, че е дошла и вече седи в някоя лодка. Къде другаде би могла да бъде?

— Не знам, но имам някои подозрения. Слез в лодката, а аз ще обиколя кораба.

— Нямаме време, момче. По-добре да дойда с теб.

— Твоята задача е да държиш лодката достатъчно близо до кораба, за да мога да скоча.

По време на буря лодките се управляваха трудно и Никълъс знаеше, че е много опасно да остава дълго в потъващия кораб, вече толкова наклонен, че релингът беше на водната линия. Ала вътрешният глас му нашепваше, че нещо не е наред. Не можеше да бъде сигурен, че Глори е в една от лодките — сърцето му подсказваше, че е още на борда.

— Ще направя, каквото мога, капитане.

Никълъс се впусна в опасна битка със стихиите. Но много по-опасна беше борбата с другия голям враг — времето. Успя да мине през задяната палуба и стигна до стълбичката, по която се слизаше под кърмата. Водата в коридора стигаше до коленете, всички кабини бяха празни. Той се опита да се постави на нейно място, за да разбере къде е отишла. Какво беше най-важно за нея — по-важно дори от собствената й сигурност? Обезумял от тревога, той се спусна по стълбичката към килията за арест. Вдигна високо фенера и видя, че вратата е препречена от няколко сандъка. Отстрани единия и забеляза в краката си лъскава черна коприна.

Вътрешният глас бе казал истината. Глори лежеше в безсъзнание до сандъка. Междувременно корабът се наклони още по-силно и трюмът започна бързо да се пълни с вода. Никълъс коленичи до безжизненото тяло, остави фенера и сложи ръка върху челото й. Ресниците й затрепкаха.

— Никълъс… какво стана?

— Нямам време за обяснения — отсече мъжът. — Трябва веднага да излезем оттук.

Глори се опита да стане, но роклята беше притисната под сандъка. Никълъс разкъса полата, после се зае с дългия ръкав, който се беше закачил на някаква кука. Разкъса корсажа и й помогна да свали напоената с вода рокля. Изправи я на крака, тя изохка и се облегна на него.

— Оттук — заповяда той. Без да обръща внимание на бученето в главата си, Глори го последва като сляпа. Вкопчи се в ръката му и го остави да я изведе на палубата. Едва там разбра колко сериозно беше положението им и сякаш получи втори удар по главата.

Когато стигнаха релинга, Никълъс забеляза, че Глори с мъка поема въздух и пръстите й са оставили кървави следи по ръката му. Погледна я пронизващо и отново се обърна към бушуващото море. Най-лошите му опасения се потвърдиха. Последната корабна лодка беше на няколко метра от корпуса и макар че Мак, Джош и останалите се бореха отчаяно, не беше възможно да я доближат. Останалите лодки се люлееха по вълните още по-далече.

— Божичко, Никълъс, какво ще правим?

— Ще се доберем до лодката на Мак с плуване. Ако „Блек Спайдър“ потъне, водовъртежът ще ни засмуче към дъното.

Глори побледня още повече. Неспособна да каже нещо, само поклати глава. Лицето й сякаш се състоеше само от двете огромни, изпълнени с панически страх, очи. Никълъс не я удостои с внимание. Обърна я с гръб към себе си и разряза шнуровете на корсета с ножа, който носеше в колана си. Останала само по дантелена риза и тънка памучна пола, тя се вкопчи в него, за да устои на поредната вълна, която заливаше палубата. Никълъс я притисна до себе си.

— О, Никълъс, страх ме е — прошепна задавено тя и прокара език по устните си, макар че лицето й блестеше цялото в морска вода.

— Нямаме друг избор. — Той улови едно въже. — Ще го вържа на кръста ти, за да не се разделим. Ако се умориш, ще ти помагам.

Тя го погледна смаяно.

Никълъс стисна раменете й в желязна хватка и я раздруса с все сила.

— По дяволите, Глори, това е последният ни шанс!

— Не мога да плувам. — Отговорът прозвуча толкова тихо, че Никълъс едва го чу през бученето на вятъра.

— О, не! — простена измъчено той. — Можеш да играеш билярд, а не можеш да плуваш!

Ядната забележка събуди жизнеността й.

— Простете, капитан Блекуел — отвърна хапливо тя. — Когато се качих на кораба ви, нямах представа, че ще се наложи да плувам за живота си.

Капитанът неволно се усмихна.

— Е, добре, ще опитаме нещо друго. — Той претърси с поглед полуразрушената палуба. — Ще направим сал от тези три бъчви, ще се вържем за тях и ще скочим в морето. — Не можа да й каже, че нямаха начин да управляват примитивния сал. Не искаше да увеличава ненужно страха й.

— Как да помогна?

— Стой на мястото си и се дръж здраво. Не искам да полетиш през релинга, преди да си свърша работата.

Никълъс се зае за работа. Завърза бъчвите с най-здравия моряшки възел, който беше научил от Мак. Глори се вкопчи в мачтата, борейки се с всяка нова вълна, като се опитваше да не мисли как ще се озоват в разяреното море с тази нестабилна лодка.

Никълъс се справи бързо и я повика.

— Хайде! Колкото повече чакаме, толкова по-лоши шансове имаме. — Той завлече бъчвите да релинга, който непрекъснато се потапяше във водата, и Глори се покатери отгоре. Никълъс я върза с въже през кръста, завърза другия край за бъчвата и остави част от въжето свободно около бъчвите, за да имат за какво да се държат.

— Каквото и да правиш — обясни настойчиво той, — старай се да не падаш във водата. Ако все пак ти се случи, не изпадай в паника. Не забравяй, че си вързана за сала. Ако бъчвите се преобърнат, което се надявам да не стане, трябва да излезеш на повърхността и да се покатериш от другата страна.

Глори го погледна ужасено. Никога не беше стъпвала във вода, по-дълбока от тази във ваната. Стисна здраво въжето, осъзнала, че въпросът е на живот и смърт. Никълъс се покатери до нея, също вързан с въже през кръста.

Глори увисна с цялата си тежест на въжето, когато следващата огромна вълна се издигна над отсрещния релинг. Водната стихия помете палубата. Глори изпищя и малкият сал бе понесен от водната стена към морето. Силната ръка на Никълъс я хвана за рамото и й вдъхна необходимата сила, за да не се пусне. Тя задържа въздуха, докато дробовете й запариха, не издиша дори когато преминаха водната стена. Помоли се на небето да им дари кратка и безболезнена смърт и устоя на мъчителното желание да диша, докато салът изскочи от водата като тапа. Едва тогава напълни дробовете си с тежкия, влажен въздух.

Заля ги следващата вълна и церемонията се повтори, но този път секундите под вода минаха по-бързо.

Легнал върху бъчвата и с парче дърво като гребло, Никълъс правеше всичко възможно да насочи лекия сал към чакащата лодка. Ала течението ги носеше в друга посока.

— Не мога ли да ти помогна с нещо? — изкрещя Глори.

— Само се дръж здраво. — Даже в този миг му се дощя да я удуши, че го бе измамила така подло, но си обеща да почака, докато стигнат на сигурно място. Хвърли кратък поглед към измокрената до кости жена, само по бельо, която плуваше на бъчвата до него. Изглеждаше прекрасна дори в този вид, изпълнена със смъртен страх. Изведнъж Никълъс изпита див страх за нея и заработи като бесен с импровизираното гребло.

— Следвайте го, момчета — заповяда Мак. Моряците напрягаха всичките си сили да гребат в посоката, където беше изчезнал лекият сал на капитана.

— Стига, Мак. — Джошуа Пинтасъл сложи ръка на рамото на стария шотландец. — Не ги виждаме от часове. Нямаме представа къде да ги търсим. Той също не знае къде се намира. Щом просветне, ще се опита да плава към Хатерас. Вятърът и без това ги носи в тази посока. Ако салът издържи, двамата имат голям шанс да оцелеят. Ние също трябва да оживеем, Мак. Мъжете са уморени. Трябва да стигнем до сушата.

Мак го погледна сърдито и се приготви да възрази. Беше готов да търси капитана си до последно. Знаеше, че и Никълъс щеше да стори същото за него. Но трябваше да мисли и за другите. Сега най-важното беше екипажът да оцелее.

— Тъй вярно, мистър Пинтасъл. — Макар че сърцето му тежеше от болка, Мак заповяда на мъжете да се насочат към сушата. През това време той продължи да претърсва с поглед развълнуваното море. Не видя нищо, но беше уверен, че капитанът е някъде на запад и ако успееше да запази малката си лодка от потъване, непременно щеше да стигне до някакъв бряг.

Часовете минаваха отчайващо бавно, безкрайно дълги. Накрая останаха само болката в мускулите и парещите дробове. Глори стискаше дебелото въже с такава сила, че пръстите й се сковаха и вече не можеше да ги движи. Двамата с Никълъс не си говореха, за да не хабят излишно силите си. Накрая потънаха в сън, който приличаше по-скоро на безсъзнание; когато отново се събудиха, морето изглеждаше много по-спокойно. Салът се носеше под безоблачно небе, слънцето пареше полуголите им тела.

Никълъс свали разкъсаната си риза и покри с нея главата и голите рамене на Глори. Тялото му беше свикнало да се излага на слънчевите лъчи. Глори му се усмихна благодарно и отново потъна в безпаметен сън.

Никой от двамата нямаше представа колко време са се носили по морето. Никълъс непрестанно претърсваше с поглед хоризонта, надявайки се да открие някоя от лодките или бряг. Когато клепачите му отново натежаха, реши да не се бори с изтощението и заспа.

Събуди се след няколко часа и веднага чу ритмичното плискане и стържене на морето, което се разбиваше в пясък. В първия момент не разбра какво значи шумът; после усети, че салът не се движи. Обърна се и забеляза пясъчен бряг и късата, твърда блатна трева, която маркираше крайбрежието.

Развърза се, макар че пръстите му бяха изранени и боляха адски, развърза и въжето на Глори и я потупа по рамото.

— Успяхме, скъпа — проговори нежно той.

— Натан? Натан, ти ли си? — Тя вдигна глава и го зяпна неразбиращо, сякаш виждаше непознат.

Никълъс имаше чувството, че е получил ритник в корема. През дългите часове в морето, докато се бореха да оцелеят, беше забравил любовника й. Лошото беше там, че тя явно не го бе забравила. Първата й мисъл беше за него.

— Съжалявам, че те разочаровах — изсъска той, неспособен да се овладее. — Аз съм, Никълъс.

Глори примигна няколко пъти и понечи да отговори, но той вече й беше обърнал гръб и крачеше към сянката на близката ела. След малко се обърна и проследи как тя се развърза с треперещи пръсти, скочи от бъчвата и се втурна след него.

— Никълъс?

— Остани тук — нареди остро той. — Ще ида да се поогледам. Може би ще разбера къде сме попаднали.

Едва успя да запази равнодушното изражение на лицето си. Беше рискувал живота си, за да я спаси, а тя мислеше само за Натан. По дяволите, защо продължаваше да го прави на глупак? Естествено като капитан на кораб и приятел на баща й той нямаше друг избор, освен да се грижи за сигурността й. Но всеки път, когато я погледнеше, обезумяваше от гняв.

Все още се чувстваше слаб, но с всяка стъпка силите му се възвръщаха. Огледа пясъчния плаж и откри, че островчето, на което ги беше изхвърлило морето, е отделено от по-голяма ивица земя с блатиста местност, широка около четвърт миля. Прекоси блатото, като се оглеждаше за алигатори и отровни змии, и скоро стигна до другия бряг. Той изглеждаше много по-добре.

Никълъс видя високи ели, полянки с мека трева и дори редица езерца със сладка вода, напълнени от дъжда. Тръгна по едва различимата пътека към близкото хълмче, за да огледа по-добре. Значи имаше и дивеч. Това беше идеалното място, където можеха да си починат, да възстановят силите си и да чакат кораб. Мак непременно щеше да го търси.

Никълъс беше убеден, че рано или късно ще се появи кораб, изпратен да търси корабокрушенците. Когато „Спайдър“ не пристигнеше навреме или с няколко дни закъснение в крайното пристанище, фирмата му щеше да изпрати някой от свободните кораби. Лесно щяха да проследят пътя на „Блек Спайдър“ до Кейп Феър. Там щяха да научат и за бурята край Хатерас. Трябваше да поддържа постоянен огън на хълмчето, за да улесни търсенето. Капитанът не се съмняваше, че хората му ще го намерят.

А дотогава той щеше да живее сам с наглата малка лисица, която бе спасил. Островът беше отдалечен и самотен и му предлагаше идеалния случай да даде добър урок на разглезената мис Самърфийлд, както възнамеряваше от самото начало. А после щеше да спи с нея — насила или доброволно.

Никълъс се върна на брега и видя, че Глори е заспала под едно от малкото дървета на островчето. То представляваше само тясна ивица земя, негостоприемна, обрасла с бодлива блатна трева, между която се движеха безброй раци. Дърветата почти не предлагаха защита от вятъра. Вода за пиене имаше само в една малка, кална локва.

Никълъс се усмихна доволно. Да видим как изисканата мис Самърфийлд ще преживее следващите няколко дни, каза си той.

Облегна се на една скала на няколко метра от Глори и я зачака да се събуди.

Когато слънцето се спусна към хоризонта и й отне сянката, Глори усети горещината и ярката светлина в очите си и се събуди. В първия момент не се помръдна, само претърси с очи безоблачното небе, което светеше между клоните; после се обърна към неподвижната синьозелена морска повърхност. Припомни си какво беше станало с кораба и как двамата с капитана бяха избегнали смъртта на косъм. В този момент нещо се раздвижи в дланта й, друго се вкопчи в босото й стъпало.

Глори скочи като ужилена. Дузини огромни раци, някои от които бяха дълги почти две стъпки и имаха червена черупка с форма на подкова, пълзяха наоколо. Тя потисна вика си, стана и хукна да бяга. Подскачайки, успя да се отдалечи на сигурно разстояние.

Треперейки с цялото си тяло, тя претърси островчето за Никълъс, докато чу смеха му — горчив и развеселен.

— Какво ти е? Защо се стряскаш от тези малки приятели?

— Ти… ти си отвратителен! — отговори сърдито тя. — Защо не ме събуди? Една от тези грозни твари едва не ме ухапа.

— Раците няма да ти сторят зло — отговори поучително той. — Те са безобидни. Излизат на брега, за да се съвокупляват.

Глори потрепери и хвърли поглед към животинките, които лазеха една през друга.

— Безобидни или не, не ги харесвам.

— Убеден съм, че тук те очакват цял куп неща, които няма да харесаш. — Той се облегна небрежно, със самодоволно изражение, на близкото стъбло и преметна крак връз крак. — Но ще трябва да свикнеш.

Глори го погледна изпитателно. Защо изглеждаше така враждебен?

— Уверявам те, че ще направя всичко възможно да не ти създавам неприятности.

Още една студена усмивка, така различна от нежността, с която я даряваше преди. По-добре да се направи, че не забелязва.

— Как мислиш, какво е станало с другите?

— Ако лодките им не са потънали, вероятно вече са на сушата.

— Някъде наблизо?

— Съмнявам се. Вятърът ни разпръсна на всички страни. — Гласът му прозвуча сухо и тя отново се запита на какво се дължеше гневът му.

Глори огледа околността — пуст бряг без убежище и почти без вода, — и повярва, че е разбрала. Заради нея Никълъс беше попаднал в това забравено от бога кътче земя. Ако не беше останал на борда, за да я потърси, щеше да стигне до сушата в някоя от лодките на екипажа. Може би моряците вече се намираха в някое пристанище или крайбрежен град. Вместо това той седеше на това самотно, негостоприемно островче. Имаше пълно право да й се сърди, защото тя за пореден път беше пренебрегнала заповедта му. Обвиняваше я за случилото се и се гневеше. И още по-лошо — непрестанно я иронизираше.

Да върви по дяволите! Как ми се ще да го видя в ада — каза си ядно Глори. Не беше виновна, че онзи сандък я удари по главата. След като се убеди, че Натан не е в килията си, тя побърза да се върне в кабината си, за да чака там, както бе заповядал капитанът. Велики боже, тя едва не се удави, преживя такова невероятно приключение в открито море, а той се правеше на обиден! Как можа да се влюби в нагъл тип като Никълъс Блекуел? Непонятно.

Глори си намери друга ела, далече от ордата раци, и се отпусна под сянката. Беше жадна и гладна, всяка частица от тялото я болеше, но беше готова по-скоро да умре, отколкото да се обърне за помощ към всемогъщия капитан Блекуел. Седна и вдигна колене към брадичката си. Никълъс се отдалечи, без да я погледне.

За първи път Глори забеляза белезите на гърба му, тънки, светли линии, избледнели през годините. Твърде често беше виждала такива белези и веднага ги определи като следи от камшик. Макар че се съпротивляваше отчаяно, изпита нежно съчувствие към Никълъс. Ала си припомни как бе заповядал да бичуват моряка на борда на „Блек Спайдър“ и сърцето й се ожесточи. Запита се какво престъпление бе извършил Никълъс, за да го накажат с бичуване, и потрепери.

Когато той се върна, носеше наръч сухи дърва и много скоро успя да запали огън с кремъка от джоба си. Вечерният въздух беше топъл, но изкусителната светлина на огъня изкара Глори от удължаващата се сянка.

— Предполагам, че не си намерил вода по време на разходката си? — попита раздразнено тя. Никога нямаше да му прости, че се отнася по този начин с нея.

— Зад онзи бор има локва с дъждовна вода.

Той знаеше, че е жадна, но не си бе направил труда да я повика! Без да му благодари, Глори се втурна към водата. Локвата беше замърсена, но щом нямаше друга вода… Тя се наведе, изчисти повърхността от нападалите листа, напълни шепата си и пи, докато утоли жаждата си. Въздъхна доволно и се върна при огъня.

Никълъс печеше нещо на шиш, направен от тънък клон.

— Намери ли нещо за ядене? — попита тя. Ароматът на печено я удари право в носа и стомахът й се сви.

— Водна мокасина — отговори с усмивка той.

— Змия! — Глори буквално изплю думата. — Но аз не мога да ям змия. Това… това е варварство. Защо не хванеш някоя хубава риба или нещо подобно?

— А ти хвана ли?

— Не, аз не, но…

— Тогава или ще ядеш змия, или ще гладуваш. — В думите му прозвуча неприкрито задоволство.

— О, боже — прошепна Глори и седна до него в пясъка.

Когато змията се опече, той й протегна шиша и тя се съгласи да хапне малко за опит. Никълъс й отряза доста голямо парче с моряшкия нож, който винаги висеше на колана му. Нахрани се с апетит и даже си облиза пръстите. Глори отхапа късче, но не посмя да го преглътне. Всъщност вкусът не беше лош, но при мисълта, че яде месо от змия, стомахът й се преобърна и тя се задави.

— По-добре да почакам до утре, ако нямаш нищо против — заяви сухо тя. — Може би някой от двама ни ще успее да хване риба.

— Както желаеш — отвърна равнодушно той. Излегна се в пясъка, покри очи с ръка и моментално заспа.

Измъчвана от глад, Глори напразно се опита да заспи. Звездите светеха ярко, лекият морски бриз държеше надалеч москитите, но тя се мяташе неспокойно и не можеше да затвори очи. Земята беше корава и неудобна, имаше чувството, че цялото й тяло е покрито с пясък. Замисли се за Натан и се запита дали беше оцелял и какво правеше сега. Не, той със сигурност беше жив, иначе тя щеше да го усети. Двамата бяха толкова близки. Глори въздъхна, обърна се настрана и най-после заспа.

Никълъс се събуди рано и се запъти към по-големия остров. Имаше нужда от баня, бръснач и добра храна. Когато мина през блатото, видя, че късметът му е проработил. През нощта течението беше донесло на острова разни неща от товара на „Блек Спайдър“ По пясъка се виждаха сандъци и кутии, въжета и парчета от мачти, куфари, моряшки сандъчета. Капитанът се усмихна доволно. Щом си разчистеше сметките с покварената малка блондинка, щеше да я доведе тук и да й построи убежище, в което да живеят приятно и удобно. Но дотогава щеше да се наслаждава на отмъщението си и да се погрижи момичето да се чувства колкото се може по-зле.

Той си припомни как изглеждаше тя тази сутрин и потръпна. Полата й се беше вдигнала до бедрата, русата коса почти закриваше лицето. Гладката кожа беше цялата в пясък и изглеждаше грапава. Глори беше изтощена и гладна и макар че се опитваше да не излиза на слънце, кожата й беше зачервена и сигурно я болеше. Изглеждаше мръсна, изтощена — и невероятно красива. Трябваше да стисне здраво зъби, за да не се нахвърли отгоре й като дивак.

Никълъс остана цяла сутрин на острова, опитвайки се да събере достатъчно здрави въжета, за да направи капани за зайци. После се окъпа и се обръсна с ножа си. В първия капан се хвана малка сива катеричка и той я уби безмилостно. Одра я, разпали малък огън, опече я и се нахрани до насита.

Когато се върна на острова, усети угризения на съвестта. Глори беше влязла в морето и се опитваше да лови риба с парче плат, на което беше закрепила един от фуркетите си.

— Имаш ли добър улов? — попита саркастично той.

— Имам слънчево изгаряне — отговори весело тя и той се усмихна, впечатлен от смелостта й.

— Донесох ти чайка. Надявам се да те засити.

Глори простена измъчено и захвърли въдицата. Беше пъхнала полата между краката си и целите й прасци бяха разголени. Никълъс усети познатото теглене в слабините. По дяволите, това момиче беше самото изкушение! Дано не се размекне през следващите дни.

Усмихвайки се скришом, той се запъти към водата.

— Нямаш стръв — установи надменно той. Свали ботушите си и навлезе в морето. Глори го погледна виновно и отново хвана въдицата. През това време той разрови пясъка с ножа си, намери няколко мидички и счупи черупките им. Взе ръката на Глори и пъхна в шепата й хлъзгавите миди.

— Вземи ги. Мисля, че ще ти стигнат.

Усетила слузестата маса, Глори изпищя и захвърли мидите далече в морето. Никълъс избухна в подигравателен смях.

— Ти май изобщо нямаш представа как се лови риба.

— Върви по дяволите, Никълъс Блекуел. Ако не бях убедена, че греша, щях да се закълна, че се наслаждаваш на всеки миг, който прекарваме тук.

— Стига толкова риболов — подкани я той. — Да вървим на брега. Ще ти направя нещо за ядене.