Капитанът и дивата котка

7

Глори влезе в тясното помещение, ослепяла от сълзи, и бързо затвори вратата. Облегна се на дебелата дървена греда и затвори очи, за да заглуши режещата болка в сърцето си. Чу как стъпките на Никълъс се отдалечиха по коридора.

След малко въздъхна тежко и се запъти към койката си. Дребната фигура на Розабел се беше свила на кълбо, покрита само с тънък чаршаф. Не биваше да буди момичето, след като й бяха казали, че се чувства зле. Макар че пръстите й трепереха много силно и едва откопчаваше дребните копченца, тя не си позволи да събуди Розабел и да я помоли за помощ. Не можеше да я погледне в очите, не и сега. Първо трябваше да овладее разбунените си чувства.

Винаги когато мислеше за Никълъс, тя се чувстваше жалка и измамена, победена и захвърлена — съвсем различно отпреди. Отново си припомни топлата пролетна нощ и вълшебното пътуване. Мъжът, който я бе целунал тогава, сивоокият рицар, вече не съществуваше и тя се почувства загубена. Като светкавица я прониза прозрението, че човекът, уважаван и обичан от баща й, означава за нея много повече, отколкото бе вярвала досега — повече от Ерик Диксън, повече от всеки друг мъж на света. Но този мъж беше само сън…

Даже баща й се беше излъгал. Постоянно й повтаряше, че Никълъс е различен от другите мъже, човек, на когото се доверява и винаги може да разчита. Колко разочарован щеше да бъде, ако откриеше, че капитанът наистина е безогледният женкар, за когото шушукаха в салоните.

Когато най-после успя да свали роклята си, тя нахлузи презглава тънка копринена нощница и се покатери в горната койка. Макар че се опитваше да се владее, по бузите й се затъркаляха горещи сълзи. Защо беше такава глупачка? Този мъж беше развратник, парвеню, невъзпитан дръвник. Всички в Чарлстън го знаеха. Защо не им повярва?

Тя се опита отново да извика в паметта си образа на капитана, който я спаси от опасната среща с комитета. Припомни си целувката, чувствата, които тя бе предизвикала в нея. Ала картината се разкриви и капитанът отново се превърна в жестокия, нагъл дявол, който тази нощ се държа брутално и безсрамно.

Ала докато лежеше в мрака и си припомняше случилото се в коридора, Глори усети как бузите й запламтяха — дори когато се биеше в ръцете му, дори когато той нараняваше нежните устни и оскверняваше девственото й тяло с грубите си докосвания, тя го желаеше. Досега нямаше представа, че е способна да желае мъж с такава сила. Никълъс Блекуел беше дявол. Жестока, безчувствена твар — тя беше твърдо решена да го мрази.

Имаше чувството, че се е мятала часове, докато заспи. Сънят й беше неспокоен. Буреносно сиви очи, потъмнели от страст, продължаваха да я преследват.

Никълъс Блекуел духна лампата до леглото си. Беше свалил всичко освен панталона. Изтегна се върху завивката и мушна ръце под главата. Скърцането и люлеенето на кораба, които иначе го приспиваха, тази вечер само късаха опънатите му нерви. През последните два часа отново и отново разиграваше в съзнанието си сцената в коридора пред каютата и се чувстваше все по-зле. Нямах друг избор, опитваше се да се оправдае той. Глория Самърфийлд е най-упоритата жена, която познавам — и дяволски наивна, ако не съм се излъгал стопроцентово в нея.

Първо си мислеше, че тя ще се държи с мъжете на борда по обичайния си дързък начин и ще посее безпокойство сред хората му. След като я целуна — ако това изобщо можеше да се нарече целувка, — трябваше да минат часове, докато подреди мислите си. Сега вярваше, че момичето знае твърде малко за мъжете и няма представа на каква опасност се излага. Да, тя имаше повече от достатъчно обожатели, мъже като Ерик Диксън, които се осмеляваха само да държат ръката й. За Глори — сега Никълъс беше убеден в това — кокетството не беше нищо повече от публична игра; тя бе отраснала с тези правила и не можеше да се отърси от тях дори на борда на кораба му.

Ала моряците играеха по други правила. Всеки път, когато се усмихваше на някого от тях, те го приемаха като покана. Това важи дори за Джош, каза си ядно капитанът. Когато я видя да бъбри чистосърдечно с Джаго Дод, стомахът му се сви на топка.

Трябваше да го направи. Трябваше да й покаже какво я очаква. Не се съмняваше, че тя е разбрала посланието, скрито в жестоката целувка. Но той никога нямаше да забрави израза на дълбоко разочарование, изписал се на лицето й. Тя му се доверяваше, и то прекалено много. Понякога имаше чувството, че Глори се доверява на всеки мъж, когото срещне, а за жена, тръгнала на дълъг път само с един роб, това можеше да означава катастрофа.

Той се обърна настрана и заудря с юмрук по възглавницата, сякаш това щеше да му донесе желания сън. За кой ли път се запита какво трябваше да й каже утре и дали тя бе проумяла докрай мотивите на постъпката му. Сигурно нямаше да го поздрави дори с добър ден. Никълъс не можеше да разбере защо тази мисъл го натъжи толкова силно.

Глори се събуди на разсъмване. Въздухът в кабината беше сгъстен и влажен и това я потисна още повече. Горещината непрестанно се увеличаваше. Денят обещаваше да бъде още по-топъл от вчерашния. Когато погледна през прозорчето, тя видя, че корабът е хвърлил котва пред непознат бряг. Боровите гори стигаха почти до морето, крайбрежните води бяха обрасли с къса, жилава блатна трева. Редица тежко натоварени мулета, които почти не се виждаха под денковете, се движеше към гората.

Глори скочи от койката. Изми лицето и среса косата си, после нави блестящата плитка на здраво руло на тила. Беше неспокойна, щеше й се отново да заплаче, но си обеща да посрещне деня овладяна и решителна: щеше да прави само онова, което капитанът изискваше от нея, и да прекара остатъка от пътуването в кабината си. Не можеше да се справи с този човек. Не понасяше ироничния поглед и самодоволната усмивка, не беше готова да го види отново. Затова извади томчето със стихове, което беше сложила в чантата си. Хенри Уудсуърт Лонгфелоу, „Гласове на нощта“. Седна в единствения дървен стол и се зачете. След малко Розабел се раздвижи в койката си.

— Добро утро, мис Самърфийлд — поздрави момичето и се протегна.

— Защо не ме наричате Глори?

— Чудесно име имате, мис… Глори. Звучи като изгрева на слънцето.

Глори се засмя развеселено.

— Розабел също е хубаво име. Когато го изговаряте, все едно, че пеете.

Момичето се изкиска зарадвано. Изправи се бързо и изведнъж цветът изчезна от бузите й.

— Наред ли е всичко? — попита загрижено Глори и стана да й помогне.

— Нищо ми няма. Само ми се зави свят. И ми се гади.

— Дали защото сме хвърлили котва? — Откакто бяха спрели в плитките води на лагуната, корабът се люлееше и клатушкаше много по-силно.

— Не. Просто сутрин винаги ми става лошо.

Глори кимна, но все още не разбираше на какво се дължеше това странно сутрешно гадене.

— Когато слезем в Кейп, ще бъда по-добре. Капитанът има приятели там и обеща да ме заведе на място, където ще родя детето си.

Очите на Глори се разшириха. Тя зяпна смаяно момичето.

— Вие… ще имате бебе?

Розабел отново се изкиска.

— Нямам друг избор.

Глори огледа кръглото лице на момичето, а когато сведе очи към издутия корем под тънката нощница, видя, че Розабел наистина беше бременна. Тя облиза внезапно пресъхналите си устни.

— Значи капитан Блекуел ви помага?

— О, да. Той е много добър човек.

— Откога го познавате?

— Доколкото си спомням, за първи път го срещнах, когато бях на четиринадесет години. Той беше един от първите ми клиенти.

— О, божичко! — прошепна Глори. Лицето й побледня и тя се отпусна отново в стола до койката.

— Капитанът обеща да намери хора, които ще се погрижат за мен. Каза, че се гордее с мен, защото искам да задържа бебето.

— Много е любезен — отвърна тихо Глори. Вътрешният глас й подсказваше, че това дете е негово. Със сигурност беше негово! Бруталният мъж, който снощи я нападна в коридора, не беше великодушен. Никълъс Блекуел бе взел на борда майката на незаконното си дете, за да я свали на някое забравено от бога място, а бедното, глупаво момиче му беше благодарно за помощта. Боже, това беше най-страшният грях, за който беше чувала досега. Как смееше този човек да се държи така с жените!

Докато Розабел се миеше и обличаше, Глори отново се опита да чете. Стараеше се да не трепери, прилежно обръщаше страниците. Когато свърши, Розабел се усмихна на спътницата си и излезе от кабината, за да подиша чист въздух на палубата. Глори не можеше да обвинява бедното момиче. Но тя никога нямаше да прости на Никълъс Блекуел. Най-умното беше да не се мярка повече пред очите му.

Глори прекара целия ден и утрото на следващия в затвора на кабината си. Изпрати Розабел в столовата с безброй извинения за отсъствието си. Измисли си главоболие, после и морска болест. Джошуа Пинтасъл пожела да я посети, но Глори не му отвори. Само Розабел имаше право да влиза. И Смути, брадатият стар готвач, който й носеше храната. Естествено и Натан.

Като чу, че е болна, той отиде да я види. Тя го увери, че има само лек пристъп на морска болест.

— Все още ли се отнасят добре с теб? — попита загрижено тя, когато останаха сами.

— О, да. Не ми обръщат особено внимание и така е най-добре. Корабният таласъм ми подшушна, че повечето от първоначалния екипаж заболели от малария. Капитанът наел хора от Барбадос. Разнородна купчина.

— Вече говориш като истински моряк — усмихна се Глори.

Натан се ухили. Красивото му лице изглеждаше момчешки свежо.

— Прекарвам повечето време при Смути, помагам му да приготвя храната. Нещо като кухненски прислужник. Така дните минават бързо.

— Надявам се скоро да стигнем в Ню Йорк. — Тя извъртя очи към небето.

Натан я огледа недоверчиво.

— Наистина ли си добре? Искам да кажа, извън пристъпа на морска болест?

Глори избягна погледа му.

— След ден или два ще бъда много по-добре.

— А капитан Блекуел? — продължи да разпитва той. — Прилично ли се държи? Чух разни слухове за него. Мъжете разправят, че е женкар.

— Нали ти казах, че всичко е в ред! — извика тя по-разгорещено, отколкото беше възнамерявала.

Натан я погледна, сякаш не и вярваше; после се обърна към вратата.

— По-добре да се кача на палубата, иначе ще си помислят, че нещо не е наред. Ние, черните — продължи той с южняшки акцент, — нямаме работа в кабината на миси.

Глори се засмя, стана от стола си и го целуна по бузата.

— Утре ще се видим — увери го тя и го изпроводи до ниската дървена врата.

След три часа Глори лежеше в койката си и си мечтаеше как ще слязат в Ню Йорк, когато някой настойчиво почука на вратата.

— Аз съм Мак, отворете, момиче.

— Аз… не се чувствам добре, Мак. — Това беше истина. В тясната ниска кабина не достигаше въздух и стомахът й бе започнал да се бунтува. На всичкото отгоре корабът се люлееше все по-силно. За стотен път този ден Глори прокле Никълъс Блекуел и се надигна.

Веднага ме пуснете да вляза, момиче, или ще изкъртя вратата!

Глори скочи от койката. Озова се с две бързи крачки до вратата и отвори. Мак стоеше в коридора с широка усмивка на зачервеното лице.

— Е, слава богу. Виждам, че не сте вече толкова зле. Трябва само да си напълните дробовете с морски въздух и аз ще се погрижа да получите солидна порция.

Глори отвори уста да протестира, но веднага я затвори. До Ню Йорк имаше още много път и Мак беше прав — тя имаше спешна нужда от чист въздух. Щом Мак е при мен, оправда се тя, Никълъс Блекуел няма да посмее да се доближи.

Мак я измери от глава до пети и попипа дългите набрани ръкави на роклята й. После сведе поглед към безбройните поли.

— Веднага да свалите фустите. Навън е прекалено горещо за такива одежди. Никога няма да разбера защо жените се труфят с толкова много поли. Понякога си мисля, че нямат и капчица разум.

Глори огледа затворената си дневна рокля и кимна. Мак беше напълно прав. Трябваше веднага да се отърве от фустите.

— Почакайте ме — помоли тя.

Мак се отдалечи. Глори се съблече бързо и отвори вратата с благодарна усмивка и значително по-добро настроение. Пое ръката му и двамата тръгнаха по коридора. Хладният въздух я ободри, а щом се качиха на палубата, стана още по-добре.

— О, Мак — прошепна тя, изпълнена с радост, че е отново навън, — много ви благодаря, че ме изведохте.

Тънки кичури бледоруса коса се изплъзнаха от шиньона, вятърът ги развя и Глори се почувства като новородена. Каква глупачка беше да позволи на Никълъс Блекуел да я сплаши. Този човек беше недодялан селяк без маниери. Никога вече нямаше да му позволи да й досажда.

Двамата обиколиха палубата и много скоро Глори се улови, че търси с поглед едрата мъжка фигура, която си беше заповядала да мрази.

— Той е под палубата — обясни Мак и младата жена поруменя. Как беше отгатнал мислите й? — Явно сте се карали жестоко. Много отдавна сме заедно, но никога не го бях виждал такъв. Пред другите се преструва, но мен не може да измами. Те си мислят, че е препил или нещо подобно, но аз го познавам отдавна и знам какво му е на сърцето.

Макар че се беше заклела да го намрази, това съобщение я оживи.

— Наистина ли мислите, че е развълнуван?

Мак кимна. Пясъчни къдрици нападаха над червеникавите вежди.

— Чувства се адски зле. Няма ли да ми разкажете какво стана?

Глори поклати глава. Как да обясни на Мак какво й бе сторил Никълъс?

— Имам идея — каза той и бузите й пламнаха. — Вие сте красива женичка, Глори. Видях го още когато се качихте на „Спайдър“. Но другите — хората от екипажа, нали разбирате, — те не могат да проумеят колко сте мила. Те виждат само момиче в хубави дрешки. Капитанът много се тревожи за вас, все се бои, че ще попаднете в бурно море. Не може през цялото време да ви надзирава.

Глори поклати сърдито глава.

— Мога и сама да се грижа за себе си.

— Знам от капитана, че можете цял куп неща, но не вярвам, че ще съумеете да се опазите от мъжете на борда. — Той я огледа изпитателно. — Докато сте живели в голямата плантация, винаги е имало кой да ви наблюдава.

— Прав сте — въздъхна Глори.

— Ники непрекъснато мисли за вас, момиче. Никога не го бях виждал така нещастен, както когато излезе от кабината ви.

Глори сведе глава.

— Той искаше само да ме сплаши.

— Това не е вярно — отговори спокойно Мак.

Двамата се запътиха към мястото, където натрупаните дърва образуваха естествена защита от вятъра.

— Виждам нещо в очите ви, момиче. Нещо, което ми подсказва, че мога да ви имам доверие — и Ники също. — Той присви очи срещу слънцето, сякаш трябваше да вземе решение. — Капитанът е имал много труден живот. Майка му избягала и го изоставила, когато бил още хлапе в панталонки. Баща му не успял да преодолее загубата. Оженил се повторно само за да даде майка на момчето. Но не се получило — нито за Александър, нито за Ники. Затова момъкът решил да се махне от къщи, когато бил само на дванадесет години, и се наел на един кораб. Тогава се запознахме. Работеше по-упорито от всяко момче, което е решило да напредне. Щом навърши двадесет и една, взе диплома за офицер. Веднага след това почина баща му. Когато Ники избяга от къщи, баща му притежаваше най-голямата търговска флота на източното крайбрежие. Но при завръщането му беше останал един-единствен лек кораб. Ники пое фирмата. Работеше по осемнадесет часа на ден, за да изгради флотата, която притежава днес. Натрупа голямо богатство. — Мак я помилва по бузата и се загледа към морето. — Трябва му момиче, с което да сподели живота си. Жена, на която да вярва — и да се научи да я обича. Жена, която отговаря на любовта му.

Глори усети как в гърлото й се надигна горчивина.

— Доколкото съм чувала, Никълъс Блекуел получава повече от достатъчно любов.

— О, той има много жени, ако говорите за това, но не е същото.

— Може да има жена и дете, ако се ожени за Розабел. Това е негов дълг. Защо бяга от отговорност?

— Розабел? — извика смаяно Мак.

— Защо позволява друг да отгледа детето му? — В сините очи на Глори лумнаха гневни пламъци.

— Нямам представа какво ви е наприказвала малката, но капитанът няма нищо общо с бебето, дето е в корема й. Той я съжалява, нищо повече. Направи всичко, за да намери добри хора, при които да я настани, но не защото го гризе съвестта. Той си е такъв. Обича да помага.

Глори разбра, че Мак казваше истината. От сърцето й падна камък. Вятърът стана още по-свеж, слънцето засия по-ярко отпреди.

— Благодаря ви, Мак — прошепна тя. — Много ви благодаря, че ми отворихте очите. Няма да съжалявате.

— Знам, момиче. Дълбоко в себе си Ники също го знае. Ако беше другояче, щеше да му се скъса сърцето.

— Къде е той, Мак?

— В кабината си.

Глори се поколеба, но само за миг.

— Ами ако някой ме види?

Мак се ухили.

— Бързо се учите, момиче. Елате, ще ви заведа долу.

Той я преведе по коридора, провери още веднъж дали бяха сами и изчака на стълбата, докато тя почука на вратата на капитанската каюта. Сърцето й биеше лудо в гърлото и тя облиза пресъхналите си устни. Когато Никълъс отвори и застана пред нея само по риза и с мрачно лице, й се дощя да избяга.

— Здрасти — промърмори той, опитвайки се да скрие изненадата си. Щом видя, че Мак я е довел, кимна и я покани вътре. — Не биваше да идвате — отсече сърдито той. — Дори с Мак.

— Аз… знам — отговори тихо тя. Погледна голите гърди и широките рамене и скри ръце зад гърба си. — Моля ви, капитане, не ме разбирайте погрешно. Дойдох само защото исках да се извиня за ядовете, които ви създавам.

Никълъс видя, че тя се страхува от него и се прокле за стотен път този ден. Взе ризата си и й посочи тежкия дъбов стол. Когато Глори седна, той се настани насреща й на ръба на широката койка.

Глори го погледна пронизващо.

— Естествено това не извинява поведението ви — заговори тя с внезапно пламнало желание за борба. Никълъс се усмихна развеселено. — Държахте се отвратително и аз никога няма да го забравя.

И той изпитваше същото.

— От друга страна — продължи тя, — предполагам, че сте се опитали да ми изясните каква опасност ме заплашва. — Погледът й се отдели от неговия и той съзна колко неловко се чувстваше тя. — Аз съм малко наивна, капитане, но не съм глупачка. Там, откъдето идвам, царят други нрави. Жените няма от какво да се опасяват. Никога не съм общувала с подобни мъже. Просто не разбирах.

— А сега разбирате ли?

— Да. — Тя говореше съвсем тихо. — Сега разбирам. — Стана и се обърна да си върви, но той я задържа за ръката.

— Глори?

— Да?

— Аз също съжалявам.

Тя изкриви лице, припомнила си последното му извинение.

— За какво съжалявате, че не ви послушах веднага ли?

— Не. Съжалявам, че ви причиних болка. Загубих търпение и… просто не знаех как другояче да ви втълпя да се пазите.

Лицето му изразяваше искрена мъка и Глори му повярва. Отново й заприлича на мъжа, какъвто беше през нощта на пътя — загрижен, мек, готов да я защитава. Впи поглед в устата му, която беше загубила строгостта си и изглеждаше пълна и примамваща. Пожела си да я целуне, както бе направил тогава. Но само кимна и се запъти към вратата. — Ще ни правите ли компания на вечеря? — попита официално той и тя кимна зарадвано.

— За мен ще бъде чест — отговори тя и отново го погледна. Беше готова да се закълне, че сивите очи пламнаха.

— Тогава до довечера.

Веднага щом вратата се затвори зад гърба й, Никълъс съжали за импулсивното си решение. Защо не остана на разстояние? Смая се, когато я видя да влиза в кабината му: беше убеден, че никога вече няма да му заговори. Той беше длъжен да се извини пръв, не тя. Тази жена заслужаваше почтено отношение. Но той не умееше да се извинява — и го правеше колкото се може по-рядко. Не биваше да търси отново близостта й. А сега нямаше избор.

Не му хрумна нищо по-добро, освен да пропусне вечерята. Изпрати Джошуа Пинтасъл да го замества. След вечеря ги видя да се разхождат по палубата. Скри се в сянката и ги проследи с поглед. Те не го забелязаха. Глори изглеждаше по-сдържана от обикновено и изобщо не удостои с поглед моряците. Явно урокът му даваше плодове.

— Опънете платната! Предното платно поема вятър! — изрева ядно той, обърнат към мъжете, които даваха вахта от дясната страна на кораба. — Побързайте, мързеливци!

— Не си изкарвай яда на тях, момче. — Макдугъл вървеше към него с широко разкрачени крака, както беше свикнал след дългите години в морето.

— За кого, по дяволите, говориш?

— Говоря, че ако искаш да се разходиш с момичето по палубата, трябва да идеш и да го попиташ.

— По дяволите, Мак, момичето няма нищо общо!

— Наистина ли?

— Разбира се, че не. Поемаме курс към Булс Хед Бай. Утре вечер трябва да хвърлим котва в залива.

— А ти ще хвърлиш котва при мистрес Джинджър, така ли?

— Защо не? Напредваме добре. Мъжете имат нужда да слязат на сушата, аз също.

— А момичето няма нищо общо.

— По дяволите, Мак, току-що ти казах, че тя няма нищо общо!

— Добре, добре, щом ти го казваш. — Шотландецът се запъти към моряците, които навиваха въжетата. — Булс Хед Бай. Добре звучи. Лека нощ, капитане.

Острият вятър изду платната и мачтите заскърцаха. Пълната луна окъпа водата в млечна светлина. Корабът наближаваше Булс Хед Бай. Никълъс гледаше към обраслия с дървета бряг, ясно различим в мрака. От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка. Малко по-настрана светеха лампите на пристанищната кръчма, които мамеха моряците да слязат на брега.

На горния етаж в съседната къща живееше Джинджър Макинс, добре сложена жена с коса, черна като морето през нощта, и кожа, бяла като гребените на вълните. Една вечер в обятията на Джинджър щеше да отслаби напрежението, което го подлудяваше. Щеше да остави на борда само няколко души. Джошуа Пинтасъл вече беше изразил готовност да се грижи за Глори. Моряците щяха да прекарат нощта на сушата, да вдигнат котва на разсъмване и с малко повече късмет да наваксат изоставането още същия ден.

— Свийте платната — заповяда рязко капитанът. Корабът се плъзгаше безшумно по вълните. Скоро дойде и заповедта да спуснат котва. Чу се силен плисък. Котвата се хвана за дъното, веригата се опъна и корабът спря в спокойната вода на залива.

Тъй като бяха вечеряли още преди няколко часа — Никълъс се нахрани в кабината си, — мъжете чакаха нетърпеливо слизането на сушата.

— Очаквам ви отново на борда преди първата ивица дневна светлина — напомни им капитанът. — Който се мотае, ще си има работа с мен.

Той изчака всички свободни моряци да се настанят в лодките и да отплуват. Повечето се хилеха очаквателно. В Булс Хед Бай гъмжеше от главорези и безделници — но уличниците бяха красиви и пламенни. Джинджър беше най-желаната и най-скъпата, но винаги намираше време за Никълъс. Тази вечер сигурно нямаше да направи изключение. Мъжът усети познатото присвиване в слабините.

— На сушата ли ще слезем? — Глори се присъедини към него и проследи как последните моряци слизаха в лодките по тесните въжени стълбички.

— Само мъжете.

— Мадам Лафарж също слиза, нали? И Розабел.

— Рози не се чувства добре. Има нужда от твърда земя под краката си. Мадам Лафарж смята да упражни занаята си и да спечели малко пари.

— Разбирам. — Бузите й пламнаха. Никълъс изглеждаше разсеян и тя отново се запита защо последните две вечери не беше дошъл в столовата. Беше й крайно неприятно, че отново се държи на разстояние.

— Джошуа ще остане на борда — обясни той.

— Защо не мога да сляза на сушата с вас? — попита тя и той отмести поглед — с подозрителна, гузна бързина, каза си сърдито Глори.

— Защото имам да уредя някои неща. Освен това Булс Хед Бай не е място за дама.

— Щом съм с вас, не може да ми се случи нищо лошо — възрази тя.

— Ще бъда твърде зает, за да пазя добродетелта ви.

— Не сте справедлив. Другите жени имат позволението ви. Казаха ми, че могат да ми приготвят гореща баня и…

— Няма значение какво са ви казали. Ще останете на борда. Не смейте да възразявате. — Той се обърна към Натан, който седеше на палубата и Мак му обясняваше как се плете въже от кълчища. — Господарката ти ще остане на кораба. Ясен ли съм?

— Тъй вярно, капитан Блекуел.

Глори побесня от гняв. Без да каже дума, тя се обърна и закрачи към носа на кораба.

— Няма нищо лошо да я пуснете на сушата, Ники — помоли го ласкателно мадам Лафарж. — Толкова й се иска да дойде. Ще й вземем стая горе, ще й приготвят хубава баня, после ще поседят с Рози на бара, докато аз спечеля малко пари.

— В никакъв случай. Мястото не е за дама. Срещат се какви ли не типове.

— Може да вземе някоя от моите рокли — прибави Розабел. — Никой няма да разбере, че е дама. Ще я вземат за обикновено момиче.

Никълъс простена ядно.

— Значи ще я вземат за обикновено момиче? Дъщерята на Джулиън Самърфийлд, кралицата на уличниците!

— Стига, Ники — отговори вразумително мадам Лафарж. — Не бъдете толкова тесногръд. Позволете на момичето да се позабавлява.

— Казах не и няма да отстъпя. Дадох строги указания на нощната стража: щом слезем от борда, никой няма право да напуска кораба.

— Да не би да имате уговорка с мис Джинджър?

— Не се месете в работите ми, жено. Не ви засяга какво правя на сушата.

Розабел се изкиска с разбиране.

— Ние не обвиняваме мъжете, че искат да се отърват от натиска в слабините, капитане.

— Права си — съгласи се неохотно мадам Лафарж. — Русата хубавица го е направила тежък като олово.

Очите на Никълъс потъмняха от гняв.

— Въпреки това не сте прав — добави величествено старата проститутка. — Да оставите мис Глори тук само защото искате да се отървете от напора в панталона.

Никълъс кимна високомерно и се отдалечи.

Скрита зад готварницата, Глори с мъка удържаше желанието си да го блъсне зад борда. Този негодник с черно сърце слизаше на сушата, за да се срещне с някаква си уличница! Уж й се извини, но явно не е бил сериозен. Съжалявал — каква смешка! Никълъс Блекуел не знаеше какво значи искрено извинение. В сърцето й бушуваше луд гняв. Едно беше ясно: тя щеше да отиде в Булс Хед Бай. Щеше да се предреши точно както бе предложила Розабел, и да потърси двете жени в кръчмата. Щеше да покаже на Никълъс Блекуел, че не може да си играе с нея като с кученце и че няма право да я захвърли само защото гори от нетърпение да задоволи низките си инстинкти. Начинанието не беше чак толкова трудно и непременно щеше да успее — но първо трябваше да убеди Натан да я придружи.

Много й се искаше да срещне капитана някъде на сушата. Щеше веднъж завинаги да му изясни, че няма право да я командва, както командваше екипажа си.