Капитанът и дивата котка

12

— Какво ще кажеш? — настоя той. — Няма да те оставя нито секунда сама.

— Не знам… Защо не утре? — Тя отмести поглед.

— Защо не веднага?

— Аз… малко се страхувам от водата. — Тя усукваше изтънелия плат на фустата си. — Виж, аз не съм дивачка. Като момиченце предпочитах да си играя с куклите, вместо да лудувам навън. Харесвах ездата, от самото начало бях въодушевена и не се наложи татко тепърва да ме убеждава. Но това беше друго…

— Ами билярдът? — подразни я той. — Не бих го нарекъл типично женско занимание.

— Идеята беше на татко. Никога не би ми хрумнало да се занимавам с толкова мъжка игра. — Тя се обърна към него и го погледна пронизващо. — А какво ще кажеш за себе си? — попита тя с надеждата да забравят темата плуване. — Какво обичаше да правиш, когато беше момче?

Никълъс се усмихна снизходително и Глори разбра, че не беше успяла да го измами.

— По цял ден бях зает с баща си — призна тихо той. — Всъщност не съм имал истинско детство. — Той разрови догарящия огън и в топлия утринен въздух затанцуваха снопове искри. — Той пиеше, за да забрави изневярата на мама. После пиеше, защото не можеше да понася мърморенето на мащехата ми. Освен това се измъчваше от угризения на съвестта, че й позволяваше да се отнася зле с мен. Тя ми измисляше всевъзможни провинения, за да ме наказва. Веднъж каза на татко, че нарочно съм стъпкал цветята й, макар да знаеше, че играех на верандата и паднах. Затвори ме в стаята ми за два дни без ядене, само с кана вода.

Глори помилва бузата му. Беше щастлива, че е започнал да й се доверява.

— Вечер си лягах и се молех мащехата ми да умре и с татко отново да бъдем свободни — продължи Никълъс. — Заедно с това се чувствах виновен, че желая такива ужасни неща.

Глори усети как очите й се напълниха със сълзи. Представи си малкото момче, лишено от майчина любов. Дощя й се да го прегърне, да се притисне до него, за да отнеме част от болката му. В същото време беше горда, че той й се доверява, разкрива пред нея какво става в сърцето му.

— Мак ми каза, че си избягал от къщи само на дванадесет години.

— Исках да стана моряк. — Никълъс отново разбута жарта. — Животът в морето е суров, но аз се научих да го обичам. Все още го обичам.

— Ами гърбът ти? — Тя прокара пръсти по едва видимите белези.

Никълъс я изненада с една от редките си усмивки. Очевидно изпитваше облекчение, че вече не говорят за детството му.

— Извърших същата грешка като младия матрос, който ти позволи да слезеш на сушата. Пренебрегнах заповедта на капитана. Бях млад и с гореща кръв. Скарах се с един подофицер и го предизвиках на двубой. Капитанът ни забрани да се бием. Затова проведохме двубоя през нощта и противникът ми си счупи ръката. Аз спечелих двубоя, но капитанът загуби ценен човек. Получих, каквото заслужавах — също като матроса, който ти помогна.

— Аз гледам на нещата по друг начин, Никълъс — обясни Глори. — В плантацията бичуват робите, които искат да бъдат свободни. По мое дълбоко убеждение това е несправедливо. Затова всяко бичуване ме изпълва с ужас.

— На моя кораб морякът получава бич само когато е изложил кораба и хората в него на опасност. И аз не обичам бичуването. Правя го само в краен случай. И винаги имам сериозни основания. Момчето трябваше да устои на чара ти.

Глори кимна.

— А аз трябваше да си остана на борда.

— Доколкото си спомням, ти също плати за грешката си.

Глори сведе поглед. Още се чувстваше неловко при спомена за наказанието, което й беше наложил. Никълъс беше строг, но не суров.

— Винаги ли покоряваш жените с помощта на твърдата си ръка? — попита с усмивка тя.

— Само когато е нужно. — Той отговори на усмивката й и тъмните очи отново светнаха жадно. — Отсега нататък възнамерявам да държа платната ти стегнати и здраво да стискам кормилото.

Глори се изчерви до корените на косата. Сякаш за да докаже намерението си, Никълъс я притисна в пясъка и я зацелува жадно.

— Никога не съм желал жена толкова силно, колкото желая теб — призна дрезгаво той. — Искам те всяка минута и никога не ми е достатъчно.

Глори го разбра — нали и тя чувстваше същото.

Дните на острова минаваха като в сън. Двамата се любеха, укрепваха примитивния си дом или претърсваха хоризонта за кораба, който според Никълъс трябваше да дойде скоро. Той беше подготвил огромен сигнален огън, но смяташе да го запали едва когато видеха платно.

— Никълъс? — Глори се приближи тихо и отметна настрана тежките палмови листа, които й препречваха пътя. Никълъс беше коленичил под едно дърво и приготвяше капани за зайци.

— Да, мила?

— Искам да се науча да плувам.

Мъжът се усмихна зарадвано.

— Ще ти хареса, сигурен съм.

— Ако сдържиш обещанието си, както стори миналия път, няма за какво да се тревожа.

Двамата прекараха деня в топлите води на океана и когато Глори най-после преодоля страха си — а Никълъс се закле, че постоянно ще внимава за акули, — напредъкът й беше учудващ. Тъй като й беше неприятно да плува гола, носеше тънките си памучни гащи и долната риза. Никълъс постоянно държеше ръката си под корема й, докато тя се носеше по водата с потопено лице и риташе с крака. Добре оформеното й дупе се полюляваше така изкусително, че той едва успяваше да се съсредоточи в уроците.

Тънката материя на дрехите, която във водата беше станала почти прозрачна, лепнеше на всяка извивка и засилваше мъченията му. Твърдо решен да не допусне прекъсване, той притискаше длан към твърдия й корем, преглъщаше тежко и се опитваше да гледа настрана, но очите му непрестанно търсеха изкусителните извивки. Тих стон подсказа, че е капитулирал пред желанието си. Напук на всичките й протести той я отнесе на брега и започна страстна любовна игра.

Уроците по плуване продължиха много по-късно.

Най-после Глори се научи да плува сама, но Никълъс строго я предупреди, че не бива да влиза навътре в морето. Тя се остави да я убеди, че е най-добре да плува гола, но той трябваше да й обещае, че няма да я гледа. Плуването, заяви сърдито тя, не е дамско занимание и никак не е редно да се упражнява без облекло. Днес беше един от редките случаи, когато се съгласи да плува гола. Никълъс й обеща, че ще бъде сляп и глух, тя свали дрехите си и заплува навътре в морето. Потопи русата си глава във водата и запляска весело.

Изведнъж Никълъс чу ужасен вик.

В първия миг смайването го скова. Но преди Глори да е успяла да извика втори път, той беше вече на крака и тичаше с все сила към морето. Отвори ножа си, стисна го в готовност и претърси с поглед спокойните води. Тъкмо когато щеше да заплува към нея, откри смъртоносните пипала и пихтиестото тяло на португалска медуза.

Той мушна ножа в канията, втурна се към Глори и я издърпа далече от отровните пипала на медузата.

— Никълъс? — изплака задавено тя. — Какво стана? Толкова ме боли!

— Всичко е наред — отговори той, за да я утеши. Как да облекчи болката й? Взе я на ръце и я понесе към брега. — Убола те е медуза. Португалска галера. Не се среща често по тези места. Аз… — Не можа да продължи. Погледът му не се отделяше от лицето й. Не можеше да понесе, че тя страда.

Сложи я на брега и прегледа раните й. Едната страна на тялото й изглеждаше като изгорена с нажежено желязо. По нежната кожа се преплитаха червени ивици и Никълъс се прокле задавено.

— Не биваше да те пускам сама във водата — обвини се ядно той.

Глори простена и се опита да се изправи.

— Ох… лошо ми е. — Той я държа, докато повърна цялата си закуска. Тялото й трепереше като в треска. Дано повръщането я освободи от отровата, помоли се безгласно Никълъс. — Чувствам се… така неловко — прошепна Глори.

— Не ставай глупава. Ти не си виновна. — Думите излязоха от устата му малко по-резки, отколкото възнамеряваше. Ако не беше настоял тя да се научи да плува, сега нямаше да страда. Изпълнен с разкаяние, той я отнесе до колибата, направи й постеля от борови иглици, покри я с меко платно и направи компрес на изгорените места от целебна тиня. Знаеше, че се е случвало хора да умират от убождането на португалската галера, но повечето само изстрадваха адски мъки, докато тялото изхвърли отровата.

Докато Никълъс мажеше тялото й с тиня, Глори изхапа до кръв устните си. Опита се да задържи сълзите си, но без успех. По бузите й се образуваха солени поточета.

Никълъс сложи главата й в скута си.

— Толкова съжалявам, любов моя. Можем само да чакаме, докато болката отслабне.

Тя кимна едва-едва.

— Говори ми. Разкажи ми за… за… — Тя преглътна мъчително и прокара език по сухите си устни. — Просто ми говори.

— Ще ти разкажа за Брадфорд. — Никълъс приглади косата й назад. — Той ми е брат. Син на втората ми майка. В последно време често мисля за него. — Той изтри сълзите й с трепереща ръка, но не можа да ги спре и това разкъса сърцето му. Преглътна болката си и си заповяда да продължи: — Брад учи в Харвард. Нямам представа как мащехата ми е родила такъв син. Брад е единственото, за което съм й благодарен.

Глори се усмихна. Ресниците й блестяха от сълзи, но бе позабравила болката.

— И как… изглежда… този Брад? — Трябваше да събере всичките си сили, за да не мисли за случилото се.

— По-дребен от мен, но все пак с внушителен ръст. Със светла кожа и кестенява коса — и с най-дружелюбните кафяви очи, които можеш да си представиш. Много е различен от мен. Нежен и грижлив. Всички го обичат.

— Ти също можеш да бъдеш мил — възрази със слаб глас Глори.

Никълъс поклати глава.

— Аз съм надменен, нагъл и претенциозен. Сигурно вече си го разбрала.

Глори направи опит да се усмихне.

— Гарантирам ти, че когато пожелая, мога да излъчвам известно очарование — подразни я той, — но със сигурност не съм достоен за любов.

Не е вярно, поиска да възрази тя. Аз те обичам. Но не отвори уста. Той не й беше казал, че я обича, а почтената дама от Юга никога не би признала първа, че е влюбена. Естествено една почтена дама от Юга не би живяла на самотен остров, облечена само с долна фуста, нито би позволила на Никълъс Блекуел да я люби, без да са били венчани от свещеник.

— Мисля, че често си… достоен за любов — проговори с мъка тя, при това се раздвижи непредпазливо и отново я проряза мъчителна болка. Стисна зъби, затвори очи и се вкопчи в ръката му. Ноктите й пробиха твърдата кожа.

— Спокойно, мила, не се движи. — Той повдигна леко главата й. — Ще ти направя малко бульон. Трябва да напълним стомаха ти.

Тя кимна и се обърна настрана. Би предпочела да полежи още в скута му, вместо да яде, но не посмя да му го каже.

Вечерта на петия ден Глори беше почти възстановена. Окъпа се в езерцето, изми си косата, но не посмя да поплува. Никълъс следеше всяко нейно движение и усети, че за първи път след злополуката желанието му се събужда. Досега беше толкова загрижен за нея, че не се сещаше за любов. Като я видя да излиза от езерото в тънката мокра риза, която подчертаваше всяка извивка на тялото й, той простена тихо и отвърна глава.

Колкото и да не му се искаше, трябваше да признае, че е влюбен в красивата руса жена. Не искаше да стане така, но то просто се случи. Беше сторил всичко възможно да избегне влюбването, но не можа да го предотврати. Сега мислеше за нея ден и нощ, грижеше се тя да има всичко необходимо — и я желаеше до полуда.

Тя не бе споменала нито веднъж тъмния си любовник и тъй като беше първият й мъж, Никълъс стигна до извода, че вероятно само си е въобразявал. Тя не е била истински влюбена, а само увлечена по красивия мулат. Натан е бил само моминска мечта, убеждаваше се той. Щом се върнеха в цивилизацията, щеше да поиска ръката й. Щяха да се венчеят и да заживеят в Теритаун. Любимото му имение се намираше в близост до Ню Йорк и това щеше да му позволи да продължи да управлява флотата си. Имението беше идеалното място за семейно гнездо. Там щеше да живее неговото семейство. При тази мисъл сърцето му се напълни с топлина и нежност.

Като светкавица го прониза прозрението, че представата да бъде съпруг на Глори и да прекара живота си с нея му харесва. Дори нещо повече. Никога досега не беше помислял, че това е възможно — не и след като бракът беше разрушил живота на баща му. Но Глория Самърфийлд беше различна от всички жени, които беше познавал досега.

Той й вярваше. Защо — след всички номера, които му беше изиграла, — не можеше да каже. Но й вярваше.

А тя разчиташе на него. Беше убеден, че има пълното й доверие. Тя го обичаше. Ако изобщо разбираше от жени — а той беше убеден, че ги познава добре, — тя изпитваше към него истинска любов.

Той се замисли за бъдещето, което щяха да споделят, и зачерта от паметта си връзката й с мъжа на име Натан. Глори го беше забравила.

Можеше само да се надява, че това е истината.

Ала преживяното с жените и последната сянка на съмнение в душата му попречиха да й признае любовта си.