Капитанът и дивата котка

4

Билярдът беше тайният порок на Глори.

До днес фактът, че играеше, беше добре пазена тайна. Дамите нямаха място в задимените стаи, където мъжете се оттегляха да пушат пури, да пият бренди и да правят сделки. Бащата на Глори прояви неблагоразумие, като я научи да играе. В началото тя предпочиташе да си стои в стаята на горния етаж, да си играе с кукли или да се упражнява на пиано или арфа. Но за да достави радост на Джулиън и за да прекарва повече време с него, тя се научи и стана много добър играч.

Майка й не одобряваше пристрастието й. Луиза направи всичко, за да сложи край на веселите, безгрижни и доста шумни часове, които баща й дъщеря прекарваха в стаята за билярд, но напразно. В крайна сметка Глори стана въодушевен играч като баща си и овладя всички трикове. Успокои майка си, като й обеща, че никой няма да узнае за уменията й да играе билярд и до тази нощ бе удържала на обещанието си.

Смая се, когато баща й включи и нея в поканата за оттегляне в билярдната зала. Ала след като го направи, тя взе твърдото решение да играе по-добре от всеки друг път.

Когато Никълъс влезе, Глори вече ровеше в едно чекмедже под прозореца в другия край на залата. Тя се приведе и мъжът отново се възхити на тънката талия и пълните гърди, които надничаха изпод дълбокото деколте. Живо си представяше изкусителните извивки на дупето и дългите, стройни крака. На челото му избиха капчици пот. Трябваше да извади кърпичката си от брокатената жилетка, за да ги избърше.

Проклета да е тази малка изкусителка, повтаряше си безмълвно той. Глори явно беше решена да превърне престоя му тук в ад и засега постигаше убедителен успех. Откакто я видя за първи път, мислеше само за нея.

Девойката се изправи и се запъти към него. Показа му гордо дългата щека от тиково дърво, украсена с прекрасни интарзии от слонова кост. Пръчката беше по-тънка от другите, които висяха на стената, и очевидно беше направена специално за нея. Никълъс едва успя да скрие усмивката си. Това момиче не преставаше да го изненадва — и то по приятен начин. Колкото повече се чувстваше привлечен от нея, толкова по-силно ставаше желанието му да не бе идвал в Самърфийлд Мейнър.

Играта започна. Никълъс нареди топките и започнаха да се състезават за първия удар. Глори спечели. Никълъс сметна това за късмет на начинаеща, но много скоро трябваше да види как още с първия си удар тя свали първото топче. Последваха второто и третото, но с четвъртото не успя — за малко. Беше опитала труден удар и Никълъс беше почти сигурен, че и той щеше да се провали. Това момиче умееше да играе!

Капитанът удари трите следващи топчета с лекота и също пропусна четвъртото. Джулиън удари само две. Отново дойде ред на Глори. Усмивката, с която го дари, беше толкова надменна, че гневът заплаши да го надвие. Жена, която играеше билярд. Нечувано! Нито една дама не си позволяваше подобни волности. Тази хлапачка трябваше най-сетне да научи къде й е мястото и той е мъжът, който може да й го покаже! Представата ставаше все по-привлекателна. Само да не беше дъщеря на Джулиън…

Вечерта напредваше. И тримата бяха отлични играчи и всеки спечели по няколко игри. Най-после Глори излезе напред. Никълъс отдаде победата й на предимството, което й даваше дълбоко изрязаната рокля. Ставаше му все по-трудно да се съсредоточи в играта. Прекрасните й гърди бяха почти изцяло разголени и щом се наведеше над масата, за да нанесе удар, очите му се впиваха ненаситно в деколтето й. Нищо чудно, че на жените беше забранено да играят билярд.

— Е, капитане, надявам се, че се насладихте на вечерта не по-малко от мен. — Глори се усмихна любезно и перлените зъби заблестяха на овалното лице.

Никълъс вдигна леко ъгълчето на устата си.

— Никога не бях играл билярд срещу жена. Не съм сигурен, че втория път ще оживея. Но едно трябва да ви се признае, мис Самърфийлд: вие не преставате да ме смайвате.

Глори не беше съвсем сигурна дали думите му бяха комплимент или обида, но в момента й беше все едно. Беше победила Никълъс Блекуел и се чувстваше като новородена.

— Лека нощ, капитане. — Тя мина покрай него, отиде при баща си, който почиваше в коженото кресло, и го целуна по бузата. — Лека нощ, татко.

Джулиън помилва ръката й.

— Приятни сънища, миличка — прошепна нежно той. — Ще се видим утре сутринта.

Глори кимна и излезе от стаята с доволна усмивка.

Когато се събуди на следващата сутрин, Глори се почувства много по-добре от последните дни. Припомни си вечерта, която бе прекарала в компанията на Никълъс Блекуел, протегна се и се усмихна доволно. Ейприл се движеше безшумно из стаята. Отвори мрежата против москити, вдигна завесите и отвори дървените капаци, за да пусне в стаята свежия утринен въздух. Глори се радваше, че най-после успя да победи капитана. Когато играта свърши, той едва скриваше лошото си настроение. Споменът я накара да се засмее. Крайно време беше някой да му натрие носа. Ако се съдеше по изражението му, това не се случваше често. Сега имаше възможност да се наслади на победата си.

— Побързайте, дете. — Пленти нахлу в стаята тъкмо когато Глори беше привършила тоалета си. — Имате посещение. Мистър Ерик е долу, в салона, с баща ви и капитана.

Глори се усмихна зарадвано.

— Кажи им, че веднага идвам. — Тя намаза малко парфюм зад ушите си. — Ейприл, побързай с прическата. Не мога да карам гостите да чакат.

Пленти излезе и Ейприл започна да четка косата й. Глори имаше намерение да посети Мириъм — достатъчно дълго беше общувала с капитана, — но първо щеше да остане малко с Ерик и да се порадва на ласкателствата му. Щеше да флиртува безсрамно с него, за да покаже на капитана колко чаровна може да бъде.

След последен критичен поглед в огледалото тя вдигна полите на розовата тафтяна рокля и закрачи надолу по широкото стълбище. Докато Ейприл подреждаше къдриците й, Пленти й донесе топли хлебчета и кафе, защото беше пропуснала закуската. Баща й явно не беше доволен, че не бе слязла да закуси с него, както обикновено, защото лицето му беше мрачно.

— Добро утро, джентълмени, капитане — поздрави величествено Глори. Не й убягна нито смръщването на баща й, нито развеселеният поглед, който й хвърли капитанът.

— Добро утро, Глори — отговори Ерик. Лешниковите му очи я оглеждаха с неприкрито възхищение. — Изглеждате великолепно, както винаги.

— Благодаря, Ерик.

— Чакаме те цял час — заговори укорително баща й. — С Никълъс смятаме да обиколим нивите с ориз. Денят е прекрасен и бих желал да се присъединиш към нас.

— Много мило от твоя страна, татко — отвърна сладко Глори, — но имам уговорка да отида в Бъкланд Оукс.

— За мен ще бъде чест да ви придружа — предложи веднага Ерик и очите му светнаха зарадвано.

— За каква уговорка става дума? — осведоми се намръщено бащата.

— Мириъм е замислила бал с маски и аз обещах да й помогна. Освен това майка й е болна и трябва да й отнеса някои от специалните лекарства на Пленти.

Джулиън въздъхна примирено.

— Е, тогава нищо не може да се направи. Щом мисис Астор е болна…

Глори се усмихна на капитана, който не беше казал нито дума и следеше разговора със скучаещ вид.

— Желая ви приятна разходка, капитане. Ще се видим на вечеря.

Той й кимна и хвърли остър поглед към Ерик, който вече беше станал и бързаше да отвори вратата на дамата. След това отново посвети вниманието си на баща й, който изглеждаше дълбоко разочарован от този обрат на събитията.

Глори заповяда да впрегнат файтончето и да не вдигат гюрука, тъй като времето беше прекрасно. Докато чакаха, бъбреше оживено с Ерик. Той я уверяваше, че непрестанно мисли за нея. Отново изрази възхищението си от красотата й и помоли да я придружава на бала с маски у Мириам. Ерик беше забележително красив и много внимателен, но Глори едва успяваше да следи разговора. Изведнъж си пожела да беше излязла на езда с баща си и капитана — макар че нямаше ни най-малка представа защо.

Глори прекара целия ден с Мириам, но непрестанно усещаше неведомото безпокойство, което я бе обзело преди тръгването. Отпрати Ерик веднага щом пристигнаха, като му обясни, че двете с Мириам имат много работа. Умилостиви го, като прие с чаровна усмивка поканата му да й кавалерства на бала. През цялото време се питаше какво правят баща й и Никълъс Блекуел. Мириам само влоши нещата.

— Как се чувстваш в компанията на неустоимия капитан? — попита с усмивка тя. — Няма съмнение, че той е най-красивият мъж, когото съм виждала. Бих дала всичко, за да прекарам един ден с него. Но ти имаш толкова много обожатели, че сигурно не ти е нужен още един. — Двете седяха на верандата и разглеждаха безупречно поддържаната градина, която стигаше до реката.

— Веднъж вече ти казах, Мириам: капитан Блекуел е нагъл, отвратителен тип. Той… той не е джентълмен, можеш да ми вярваш.

— Божичко, Глори, целуна ли те? Разкажи ми, моля те!

— Не говори глупости, Мириам. Не мога да общувам с капитан Блекуел, и това е. Никога няма да се разберем. Ако не беше приятел на татко, нямаше да разменя нито дума с него. Държи се безсрамно и тиранично, през цялото време е мрачен и неучтив, той…

— Това е просто божествено — прекъсна я Мириам, извъртя очи и размаха рисуваното си ветрило. Глори беше готова да удуши приятелката си. Смени темата, за да стъпи на сигурен терен. Следобедът минаваше бавно, часовете се точеха безкрайни, но Глори беше твърдо решена да се прибере у дома след баща си и капитана, макар че компанията на Мириам я уморяваше и й досаждаше. Странно защо днес не можеше да понася дори най-добрата си приятелка.

Тя остана дори по-дълго, отколкото възнамеряваше. Когато най-после потеглиха, старият Мойсей, който караше файтончето, закърши нервно костеливите си ръце.

— Баща ви не обича, когато се прибирате толкова късно, мис Глори. Ще ме наложи с камшика.

— Ах, глупости — промърмори тя и махна с ръка. — Ще побързаме и ще стигнем вкъщи преди падането на мрака.

За съжаление не успяха. На половината път лекото превозно средство пропадна в дупка и едното колело се счупи. Мойсей употреби много време за поправката. Старите му ръце не бяха сръчни като преди, а Глори нямаше ни най-малка представа как да му помогне. През цялото време седя неподвижно на седалката, чакайки го да свърши и питайки се как да умилостиви разгневения си баща.

— По дяволите с това момиче! — бушуваше Джулиън Самърфийлд. — Много добре знае, че не бива да остава навън до късно!

— Вероятно се е увлякла в разговор с приятелката си и не поглежда часовника — опитваше се да го успокои Никълъс. Двамата седяха в дневната на първия етаж, пиеха бърбън с вода и пушеха пури. Джулиън трепереше от тревога.

— Момичето има нужда от мъж — заяви гневно той. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Чуйте, Джулиън, сигурен съм, че не се е случило нищо лошо, но за да се успокоите, бих могъл да я потърся. Нали знаем по кой път ще мине.

— И аз ще дойда! — извика Джулиън и скочи. Направи няколко бързи крачки, но изведнъж спря и се хвана за гърба. — По дяволите, схванах се — изохка той, като избягваше погледа на Никълъс. — Проклетият ишиас!

Приятелят му едва не се изсмя.

— Знам как да стигна до Бъкланд Оукс. Вероятно вече са потеглили за вкъщи. Ще я придружа дотук.

— Много ви благодаря, Никълъс. Проклетият гръб ме заболя в най-неподходящия момент.

Никълъс кимна, изгаси пурата си, остави чашата на масичката пред камината и се запъти към вратата. Тъй като нощите бяха хладни, отиде първо в стаята си, за да вземе черната наметка. После с бързи стъпки слезе по стълбата.

Един от оборските ратаи оседла Анибал и Никълъс се метна на седлото. Беше загрижен за момичето, макар да не разбираше защо. Вероятно тя се забавляваше и беше забравила за времето. Глори беше своенравна и разглезена. Жена като нея не мислеше, че създава тревоги на другите. Джулиън трябваше да й стегне юздите още преди години; сега беше твърде късно. Твърде късно за бащата, но може би тъкмо навреме за съпруга. Джулиън беше напълно прав.

Докато Анибал препускаше в бясно темпо по пътя към Бъкланд Оукс, Никълъс размишляваше трескаво за собствения си, доста ограничен, опит с институцията брак. Майка му беше красива френска креолка. Беше в центъра на всяко празненство, на всеки бал. Където и да отидеше, мъжете падаха в краката й. Александър Блекуел, бащата на Никълъс, не правеше изключение. Той обичаше красивата Колет с безумна страст, но за съжаление тя не отговаряше на любовта му или поне не по същия начин. Колет Дюбоа Блекуел не беше способна на такава любов.

След раждането на Никълъс Колет се посвети отново на удоволствията си. Забавляваше се с всички кавалери на Ню Орлеанс. Баща му знаеше за изневерите й, но се преструваше на щастлив съпруг. Напразно се надяваше да си възвърне любовта й.

Когато Никълъс стана на седем години, майка му избяга във Франция с един богат търговец, без дори да помисли за детето и съпруга си. След няколко години Никълъс узна, че е починала по време на епидемия. През всичките тези години той бе усещал болезнено липсата й. Копнееше за любовта и — също като баща си.

Както винаги, споменът за красивата, но влюбена само в себе си, майка го потисна. Глория Самърфийлд сигурно щеше да стане също като нея. Надменната усмивка и омайващата красота бяха застрашителни признаци. След като порасна, Никълъс опозна много такива жени. За стотен път през този ден се закле, че няма да се обвърже с това момиче. Утре щеше да напусне Самърфийлд Мейнър, да се върне на кораба си, към живота, за който беше определен. Вече гореше от нетърпение да го стори.

— Още ли не си готов, Мойсей? — попита нетърпеливо Глори и огледа тъмната алея. Само протяжните крясъци на совите им правеха компания. Ала сега луната се издигна над дърветата и Глори започна да чува други шумове. Не можеше да каже точно какви са, но звучаха повече от странно. Трябваше веднага да продължат пътя си.

— Вече съм готов, мис Глори. — Мойсей докуцука до нея и се покатери на капрата. Цъкна с език и двете кобили препуснаха в тръс.

Глори въздъхна облекчено. Ала когато минаха една миля, странните шумове се усилиха. Тя забеляза, че старият Мойсей се оглежда нервно на всички страни и по гърба й пролазиха студени тръпки. Шумовете приближаваха — кучешки лай, тропот на копита, които отекваха оглушително в нощта. Страхът й нарасна и сърцето й заби в ритъма на препускащите кобили.

Старият Мойсей стисна по-здраво юздите, плесна с камшик по гърбовете на животните и файтончето ускори ход. Минаха покрай старата борова гора, огряна от мътната светлина на луната. Глори се вкопчи в седалката, защото друсането беше ужасно и я мяташе от едната страна към другата. Мойсей видя, че пътят прави остър завой и намали темпото. В същия момент на улицата изскочи малко негърче и старецът стисна с все сили юздите, за да не го прегази. Момчето замръзна като ударено от гръм. Глори позна Уили, брата на Ефраим. Малкият се хвърли към гората.

— Спри, Уили! — повика го тихо тя. — Не натам, там непременно ще те намерят!

Уили се обърна, познал гласа на Глори, и се затича към файтона. Стройното му тяло беше окъпано в пот, дрехите разкъсани, ръцете и краката изподрани и окървавени.

— Моля ви, мис Глори — изплака той. — Те ще ме пребият от бой!

Плющенето на камшика отново отекна в ушите на девойката. Като по чудо Ефраим беше оживял след боя. Малкият Уили обаче нямаше нито силата, нито издръжливостта на брат си. Шумовете се усилиха. Глори чу мъжки гласове, които си подвикваха в търсене на избягалия роб. Тропотът на копитата беше толкова силен, че тя се запита как изобщо чуваше ударите на сърцето си.

„Моля ви, мис Глори — прошепна с треперещ глас Уили. — Вие сте единствената ми надежда. Никой друг няма да ми помогне!“

Глори погледна към гората, от която се носеха грозните смъртоносни шумове, после погледът й се върха върху момчето. На кръглото лице бяха останали само две огромни черни очи, пълни с ужас.

— Трябва да ти намерим скривалище.

— Под седалката ми има сандъче за инструменти — предложи глухо Мойсей. — Малкият ще се събере вътре.

Глори не се поколеба нито миг.

— Веднага влез в сандъчето! — заповяда тя. Блесналата усмивка на Уили я изпълни със задоволство.

— Какво става тук, по дяволите? — Никълъс Блекуел се появи в мига, когато Уили отметна лененото платнище, с което беше покрито сандъчето под седалката на Мойсей.

Глори зяпна ужасено. Никълъс беше възседнал грамадния Анибал и в черната си наметка изглеждаше повече от заплашителен. Умореното гневно лице го правеше загадъчен и недостижим.

— Моля ви, Никълъс — прошепна задавено тя и скри треперещите си ръце в гънките на полата. — Ако не му помогна, ще го убият. Моля ви, върнете се назад. Никой няма да узнае, че сте били тук.

Капитанът се поколеба само миг. Погледът му се стрелна към гората, после се върна на побледнялото й лице.

— Направи, каквото ти казват — заповяда той и Уили се мушна в сандъчето. — Кучетата ще подушат следата — обясни мрачно той. — Имате ли нещо, с което да отклоним вниманието им? Остатъци от ядене или нещо подобно?

— Нося печеното пиле, което ми даде мисис Астор.

Никълъс скочи от коня. Глори му подаде малката върбова кошница, оставена на седалката до нея. Думата „ние“ я изпълни с такава дълбока благодарност, че й се зави свят. Никълъс огледа съдържанието на кошницата.

— Пипер. Дано да подейства. — Той поръси пипера върху сандъчето, покри го с лененото платнище и успя да възседне коня си секунди преди двадесетина запотени коне да излязат зад близките дървета. Едър, набит мъж държеше за каишките пет диво лаещи кучета. Какофонията от кучешко джафкане, пръхтящи коне и шумно дишащи мъже беше повече от страшна. Глори затвори очи, но не посмя да запуши ушите си.

Томас Джарви, мускулест мъж в средата на четиридесетте, който имаше плантация наблизо, се отдели от групата и препусна към тях.

— Мис Самърфийлд. — Макар че нощта беше хладна, той свали филцовата си шапка и изтри запотеното си чело. — Прощавайте, че ви попречихме, но кучетата надушиха следата на негъра, който избяга от Бъкланд Оукс. — Кучетата лаеха бясно и гневно теглеха каишките си към файтона. — Явно са го проследили дотук. Имате ли нещо против да ми кажете защо сте навън в този късен час?

— Бях на гости при Мириам Астор. За съжаление закъснях, а по пътя към къщи ни се счупи едно колело. Мойсей имаше нужда от доста време, докато го поправи. — Тя показа дясното колело с видими следи от скорошна поправка. — Капитан Блекуел, който гостува в дома ни, вероятно се е обезпокоил и дойде да ме пресрещне.

— Нали не възразявате да огледаме? — попита Джарви и Глори усети как лицето й побеля.

— Разбира се, че не — отговори вместо нея Никълъс, слезе от коня и се приближи към файтона. Едрият мъж, който държеше кучетата, се запъти към спрялото превозно средство. Глори трепереше с цялото си тяло и се молеше сърцето й да не спре да бие.

Никълъс вдигна капака на кошницата с провизии и кучетата задушиха лакомо. След малко те се разкихаха, залаяха жално, подвиха опашки и се втурнаха в противоположната посока, теглейки след себе си едрия мъж. Като видяха върбовата кошница, пълна с апетитно ухаещи парчета пиле, поръсени обилно с пипер, мъжете избухнаха в смях.

— Простете за безпокойството, мис Глори — поклони се Томас Джарви. — Длъжни сме да бъдем внимателни, нали разбирате? — Той се обърна към Никълъс: — Вие ще се погрижите младата дама да се прибере без проблеми в дома си, нали, капитане?

Никълъс кимна и отново се метна на седлото. Тъмната му наметка се развя от вятъра.

— Желая ви много щастие в нощния лов — проговори учтиво той и даде знак на Мойсей да подкара кобилите.

Глори се облегна изтощено на седалката. Сърцето й все още биеше като лудо, файтонът измина няколко мили, без двамата да разменят нито дума. Бяха вече почти пред тяхната плантация, когато Никълъс даде знак на кочияша да спре. Скочи от коня си, върза го за капрата и седна при Глори.

— Бихте ли ми обяснили какво означава всичко това? — попита строго той, след като се разположи удобно до нея.

Никога не бях преживявала такъв изнервящ ден, каза си унило Глори, а сега и това… Усети мъжественото присъствие на капитана и потръпна от допира на силното бедро, което се притискаше към нейното през тънката рокля.

— Бих искала да ви дам разумно обяснение, капитане, но всичко стана толкова бързо, че направих само онова, което в първия миг сметнах за правилно.

Никълъс я оглеждаше напрегнато.

— Вие изложихте на сериозен риск името си и това на баща си, за да помогнете на един избягал негър. А вчера заповядахте на едно дете да измине десетина мили само защото не искахте да си изцапате хубавия костюм за езда. Как се съчетават тези две неща?

— Външността често лъже, капитане. Нашият надзирател Йонас е склонен да посяга прекалено бързо към камшика. Затова реших, че е по-добре момчето да иде до плантацията и да ми донесе одеялото, отколкото да получи десет или двадесет удара.

Никълъс разбра, че я беше преценил неправилно, че се бе поддал на цинизма си по отношение на жените. Може би в това момиче имаше повече, отколкото мислеше досега. Лунната светлина проникна между облаците и той бе омагьосан от бледите бузи, едва-едва започнали да порозовяват, и от блестящите сини очи.

— Мисля, че никога не съм срещал жена, която да ме е изненадвала като вас, скъпа — прошепна нежно той. Бузите й пламнаха. Не очакваше да чуе такива мили думи от устата му. Отново се почувства привлечена от него.

— Много ви благодаря за помощта, капитане. Боя се, че ще се наложи да ви помоля за още. Уили е в голяма опасност. Трябва да отиде на Север. Не бихте ли могли да го качите на кораба си?

Никълъс се скова.

— Аз не одобрявам робството, Глори. Но имам много приятели в Южните щати. Хора като баща ви, мъже, които уважавам и на които се възхищавам. Правя сделки с тях. Не мога да се меся в делата им.

— Уважавам чувствата ви, капитане. И аз изпитвам същото. Но може би само този път… Никой няма да узнае.

Никълъс прокара пръст по бузата й. Тази вечер Глори изглеждаше толкова прекрасна, толкова искрено загрижена. В действителност той нямаше избор — знаеше го от мига, когато я срещна на пътя.

— Е, добре. Но само този път. Моля ви, никога вече не ми отправяйте подобни молби.

— Благодаря ви, капитане.

— Преди малко ме нарекохте Никълъс.

— Никълъс — прошепна едва чуто тя.

Беше толкова естествено да я целуне, неизбежно и правилно. Каква вреда можеше да причини една обикновена целувка? Той вдигна брадичката й и целуна меките коралови устни. Те бяха топли и пълни и от гърлото му се изтръгна дълбок стон. Тя отвори уста, за да позволи достъп на езика му, и той забрави всичко, в което се беше клел; усещаше само топлината на дъха й, сладостта на устата й. Задълбочи целувката и усети как стройните й ръце обвиха шията му и пръстите се заровиха в къдравата черна коса.

Глори усети как я заля вълна на желание, толкова силна, че й се зави свят. Устните му бяха пълни и корави, целувката изпрати по тялото й топло, проникващо навсякъде, чувство. Стана и горещо, почувства се слаба и в същото време напрегната, потрепери. Ръцете му обхванаха лицето й, коравите пръсти я държаха с нежна сила и не й позволяваха да се отдръпне. Връхчетата на гърдите й се втвърдиха и се притиснаха към роклята, та чак я заболя. Езикът му изследваше устата й, вкусваше всяко ъгълче и й отнемаше дъха. Отново й се зави свят.

Глори беше целувала десетина свои обожатели. Сладки, целомъдрени целувки, топли и приятни. Обещание за бъдещето. Целувката, която днес споделяше с Никълъс Блекуел, беше много по-различна. Искаше й се тя да трае вечно, но не й беше достатъчна. Когато ръцете му се спуснаха към корсажа й, когато пръстите обхванаха твърдите зърна на гърдите под меката зелена материя на роклята, тя разора какво точно искаше от Никълъс Блекуел и мисълта я отрезви като скок в ледена вода.

— Моля ви, капитане — прошепна с треперещ глас тя и го отблъсна. — Това е прекалено… искам да кажа, че не бива… По-добре е да не…

— Много добре знам какво искате да ми кажете, мис Самърфийлд.

Гласът му беше дрезгав. Той се отдели от нея и се опита да скрие възбудата си, докато Глори се преструваше, че нищо не е забелязала. Лицето й пламтеше и тя се зарадва, когато луната отново бе закрита от облак. Никълъс упорито гледаше настрана.

— И аз не исках.

Остатъкът от пътя мина в мълчание. Устните й все още усещаха вкуса на целувката, сърцето й биеше като безумно. Тя поглеждаше скритом острия му профил и когато видя как вятърът разроши черните къдрици и лунните лъчи осветиха тъмните сиви очи, започна да разбира защо жени като Лавиния Бонд бяха готови да рискуват брака си заради него.

Мойсей спря файтона малко преди господарската къща, за да даде възможност на Уили да слезе, и му обясни в коя колиба да се скрие. На сутринта, преди дългото пътуване до пристанището на Чарлстън, щяха отново да го скрият в сандъчето за инструменти.

Глори и капитанът си пожелаха учтиво лека нощ, но тя остана с чувството, че в начина, по който я гледаше, бе настъпила промяна. Тя също го виждаше в нова светлина. Желаеше Никълъс Блекуел, за първи път в живота си желаеше мъж, и това я учудваше и засрамваше. Знаеше, че баща й е мъж с изразен сексуален апетит — или поне беше такъв преди смъртта на Хана. По-късно започна да посещава често Чарлстън и тя беше сигурна, че се забавлява с дамите на нощта. Но никога вече не посети квартирите на робите след смъртта на Хана.

До днес Глори беше убедена, че е също така чувствителна и целомъдрена като майка си по отношение на съпружеските задължения в леглото. За майка й интимностите бяха само дълг. След раждането на Глория Луиза беше много благодарна на мъжа си, че прекрати посещенията си в спалнята й. Тя бе обяснила на дъщеря си, че онова, което става между мъжа и жената в леглото, е само за да се продължи родът, за да се роди нов живот. Страст изпитвали само мъжете. Глори вярваше на майка си — до тази вечер. Дали беше възможно да е наследила страстното сърце на баща си вместо студенината на майка си? Не, не биваше да мисли по този начин.

Джулиън забеляза промяната в поведението й още на следващата сутрин, когато тя слезе в трапезарията. Миналата нощ и двамата се бяха извинили с умората си и се бяха оттеглили в стаите си. Тази сутрин обаче Глори наблюдаваше Никълъс тайно изпод полуспуснатите си ресници и лицето й изразяваше копнеж.

А Никълъс се усмихваше. Не опъваше иронично устни като преди, а се усмихваше широко и искрено. Или поне когато поглеждаше Глори.

Джулиън много искаше да разбере какво бе станало между двамата през нощта. Вече бе започнал да съжалява за откритостта, с която ги сватосваше. Вътрешният глас обаче му подсказваше, че дъщеря му заслужава да опознае любовта, с която той беше дарен само за кратко време.

Никълъс трябваше да си замине днес. И ако изразът на Глори допускаше някакви заключения, тя беше много тъжна от предстоящата раздяла. Никълъс също не изглеждаше особено радостен.

— Довиждане, капитан Блекуел — тъкмо казваше Глори. Двамата излязоха заедно пред къщата под топлото пролетно слънце. Никълъс взе ръката й и я поднесе към устните си. Днес тъмносивите му очи изглеждаха още по-светли.

— За мен беше удоволствие, мис Самърфийлд. Много по-голямо, отколкото можете да си представите.

— Ще дойдете ли скоро пак в Чарлстън? — попита тя почти умолително, или поне така се стори на Джулиън.

— Боя се, че не. — Той не каза нищо повече и Джулиън се запита защо беше толкова сдържан, след като лицето му показваше друго.

Глори се изправи.

— Желая ви всичко добро, капитане. — Обърна се да си върви с високо вдигната глава и русата й коса заблестя като злато.

— Довиждане, Глори. Не се задоволявайте с по-малко, отколкото заслужавате. — Той погледна многозначително Джулиън. После се качи във файтона, за който беше завързан конят му. Тази сутрин бе забелязал, че животното куца, затова бе помолил Мойсей да го закара в града.

— Още веднъж много благодаря, Джулиън — извика Никълъс, когато файтонът потегли. — За всичко!

Когато файтонът изчезна в далечината, Джулиън се присъедини към дъщеря си. Тя проследи с поглед капитана, докато файтонът стигна първия завой и изчезна.

— Ти го харесваш много, нали? — попита тихо той, забелязал смущението и.

— Прекалено много — отговори тя и сведе глава.

През следващите седмици Глори направи всичко възможно, за да забрави Никълъс Блекуел. Задачата не беше лесна. Тя посещаваше всички забави в околността, позволи на Ерик Диксън да й бъде официален кавалер на бала с маски в дома на Мириам. За съжаление мъжете, които я ухажваха, й се струваха все по-глупави и незрели. Когато целуна Ерик и не усети нищо повече от приятна топлина, веднага си припомни страстната прегръдка на Никълъс. Всеки път, когато срещаше Лавиния Бонд, се измъчваше от представата, че Никълъс е прегръщал и целувал чувствената червенокоса жена и познава жадната й плът. Най-лошото беше, че тя изпитваше ревност към Лавиния, защото другата, а не тя беше обект на страстта му.

Едва към първи май животът й се върна в обичайните рамки. Отстъпи пред настояванията на майка си и даде съгласие да се омъжи за Ерик.

— Време е да се омъжиш — повтаряше упорито майка й. — Ерик е един от най-изисканите джентълмени на Южните щати. Семейството му живее тук от поколения. Ще бъдете чудесна двойка.

Типично за майка й. Женитбата й с Джулиън Самърфийлд беше уредена от родителите. Любовта не играеше роля в живота на жената. Глори беше почти сигурна, че майка й никога не е била истински влюбена. Тя споделяше живота си с Джулиън, но не му даваше нищо от себе си. Гордееше се с плантацията, която бяха изградили двамата, обичаше земята и държеше много на семейното име. Вероятно обичаше Джулиън, но по някакъв свой начин. Живееше в затворен свят, далече от другите хора.

Слънцето нахлуваше през прозореца в дневната на втория етаж, където Глори усърдно се упражняваше на пианото. Луиза влезе при дъщеря си и девойката скочи изумено. Иначе спокойното лице на майка й беше бледо като платно и изглеждаше напълно отчаяно.

— Майко! Божичко, какво се е случило? — Глори се втурна към майка си и тюлените й поли зашумяха. Пленти влезе тежко в стаята, следвана от хълцащата Ейприл.

Сложи майка си да седне на дивана, детето ми — заповяда Пленти и Глори се подчини машинално. — Седни и ти до нея.

Аз ли? Защо да седна? Какво се е случило, Пленти?

Джулиън — прошепна с пресекващ глас майка й. — Излезе на езда с Анибал и на връщане реши да прескочи живия плет. Анибал се спъна и падна, Джулиън полетя с глава към земята. — Лицето й беше бяло като порцелан, празните, безизразни очи се взираха в нищото. — Глори, баща ти е мъртъв.