Капитанът и дивата котка

2

Джулиън заобиколи танцуващите и си проби път до отсрещния ъгъл на помещението, където беше дворът на Глория. Никълъс трябваше да признае, че тя е невероятна красавица, съвършена във всяко отношение. Жена, която беше годна само за леглото, но иначе щеше да му досажда до смърт.

Той огледа събралите се около нея елегантно облечени младежи. Възбудените им лица го разгневиха. Според него беше недостойно мъжете да се правят на глупаци заради една жена — колкото и красива да беше.

Като видя как младежите угодничат и се подмилкват като кученца, косите на тила му настръхнаха. Вероятно и тя щеше да стане като Лавиния и другите жени, които познаваше: безчувствена, егоистка, с моралните скрупули на пристанищен плъх. Той усети, че беше решен да не я хареса още преди да му я представят официално.

Никълъс мина с високо вдигната глава покрай групите разкошно облечени дами, следвайки Джулиън по пътя към дъщеря му. Многото изпълнени с надежда, а понякога и открито подканващи, погледи от обилно гримирани очи не убягнаха от вниманието му. Когато двамата мъже наближиха ъгъла, повечето младежи отстъпиха настрана и освободиха пътя до момичето в бяло. Един последен строг поглед от страна на Джулиън накара и красивия кестеняв мъж — очевидно най-пламенния обожател — да се отдръпне към бюфета.

— Глори, искам да ти представя капитан Блекуел. Никълъс, дъщеря ми Глория.

Младата дама протегна стройната си ръка и капитанът се поклони леко, преди да вдигне пръстите в бяла ръкавица към устните си. Макар че беше галантен, жестът беше неискрен и Глори неволно се запита защо.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, сър — проговори сериозно тя. Баща й отдавна възхваляваше пред нея добродетелите и уменията на капитана.

— Удоволствието е изцяло мое, мис Самърфийлд, уверявам ви — отвърна Никълъс. Тъмните му очи пробягаха по тялото й с такова безсрамие, че бузите й пламнаха от смущение.

— Татко много често ми е разказвал за вас — продължи тя, без да издърпа ръката си от неговата. — И винаги говореше с възхищение. Но трябва да призная, капитане, че очаквах да видя много по-стар човек.

— Съжалявам, че ви разочаровах — усмихна се той.

Много добре знае, че не съм разочарована, каза си сърдито Глори. Никълъс Блекуел беше безсрамно красив, имаше остро изсечено лице, черни къдрици и тъмен тен, който му придаваше прилика с южняк. Но Глори знаеше, че дедите му са англичани и френски креоли. Черният вечерен костюм обгръщаше безупречно силното тяло, подчертаваше широките рамене и седеше съвсем гладко на тесните хълбоци и дългите мускулести крака.

— Ако нямате нищо против, ще си взема нещо за пиене — обади се Джулиън. — Надявам се Глори да намери за вас местенце в сърцето си и да ви дари с един танц, Никълъс.

— Сигурен съм, че сърцето на мис Самърфийлд вече прелива — отбеляза сухо капитанът. — Всички млади контета от тук до Ню Орлеанс отдавна са паднали в краката й и хленчат умолително.

Глори се вцепени. Баща й се изсмя тихо и изчезна в посока към бюфета. Трябваше сама да си премери силите с красивия капитан. Думите му я прободоха болезнено и тъй като беше решена да приеме предизвикателството — впрочем първото от години, — тя заля Никълъс Блекуел с цялото си очарование. Беше убедена, че той ще омекне незабавно и ще се присъедини към похвалните химни на младежите.

— Говорите за обожателите ми, капитане, при това вие самият завладяхте с щурм сърцата на присъстващите дами. Всички жени в залата ви наблюдават; дори аз се улових един или два пъти, че ви следя с поглед.

— Наистина ли? — Мъжът вдигна високо красиво изписаната си вежда. — Не мога да си обясня как сте намерили време да ме погледнете.

Глори пренебрегна намека. Капитанът беше по-опитен от другите й обожатели, но и той беше мъж, а тя умееше да се справя с мъжете… е, поне досега не беше срещала нито един достоен противник.

— Готова съм да повярвам, че не одобрявате ухажването, капитане — проговори сладко тя и затрепка с ресници.

— Не одобрявам, мис Самърфийлд, когато жената изкушава мъжете да повярват, че изпитва нещо към тях, макар че в действителност само задоволява суетността си. Не очаквах, че и дъщерята на Джулиън Самърфийлд ще се държи по този начин.

Глори усети как отново се изчервява. Той е едно безсрамно магаре, помисли си гневно тя. Изведнъж престана да се наслаждава на играта и се обърна към Ерик Диксън, който само чакаше знак, че присъствието му отново е желано.

Тя му изпрати принудена усмивка и момъкът засия. Пристъпи напред и в погледа му блесна гордостта на собственик.

— Ерик Диксън — проговори хладно Глори, — това е капитан Блекуел, стар приятел на баща ми.

— Да, личи си, че наистина са стари приятели.

Глори беше разказала на Ерик за предстоящото посещение на капитана и го бе описала като любезен възрастен господин, особено уважаван от баща й. Нищо чудно, че тази представа не съвпадаше с другите истории, които беше чувала за него. Високият тъмнокос капитан с хладни сиви очи нямаше нищо общо с дружелюбния стар морски вълк, когото беше очаквала.

Ерик неохотно подаде ръка на госта. Никълъс се усмихна хладно, ъглите на устата му едва-едва се повдигнаха.

— Мисля, че това е нашият танц, Глори — обяви Ерик и й подаде ръка, за да я отведе в средата на залата.

Никълъс застана на пътя им.

— Убеден съм, мистър Диксън, че прекарвате достатъчно време с мис Самърфийлд и нямате нищо против да отстъпите този танц на един стар приятел на семейството. — Той подчерта думата „стар“ и Глори усети как кръвта й закипя. Капитанът не беше много по-възрастен от Ерик, който наскоро бе навършил двадесет и седем години, но притежаваше опитност, която повечето мъже придобиваха едва след много години.

Преди да е успяла да възрази, Никълъс стисна китката й и я поведе към танцовата площадка. Другата му ръка се уви около кръста й с небрежността на собственик, и това само засили гнева й. Когато се завъртяха в ритъма на валса, тя вече трепереше от ярост.

— Много сте красива, когато се гневите — прошепна мъжът. — Макар че и преди малко бяхте също така прекрасна.

— Уверена съм, че би могло да ви хрумне и нещо по-оригинално, капитане!

— Кротко, кротко! — промърмори шеговито той. — Нали не искате някое от придворните ви кученца да помисли, че съм ви обидил? Сигурно ще ме предизвика и ще трябва да се прости с живота си.

Глори си припомни какво й бяха разказвали за изкусната стрелба на капитана и цялото й тяло се скова. Понечи да се откъсне, но той стегна хватката си.

— Може би баща ми е убеден, че сте образец за добродетел, капитан Блекуел, но аз съм чувала, че сте безсрамен женкар и сте надарен с безразсъдна смелост. За съжаление не помислих, че толкова скоро ще пожелаете да докажете тези си качества.

— А пък аз съм чувал, мис Самърфийлд, че сте разглезена и самомнителна и имате спешна нужда от мъж, който да ви покаже колко струвате.

Ако не я държеше толкова здраво, сигурно щеше да се спъне в краката си. Трябваше да положи огромни усилия, за да прикрие гневните искри в очите си.

— Усмихнете се — подкани я той. — Мислете за придворните кученца.

— Пуснете ме — изсъска тя през здраво стиснати зъби. — Не разбирам защо баща ми е толкова възхитен от вас.

— Длъжна сте да танцувате с мен до края, мис Самърфийлд. После ще ви върна на… приятелите ви.

— Вие сте най-отвратителният…

Никълъс Блекуел си разреши първата искрена усмивка.

— Сигурен съм, че с вас ще се разбираме отлично — заяви той. Заля го вълна на облекчение, освежителна като първия пролетен дъжд. Още от първия миг се чувстваше силно привлечен към тази млада жена. Откакто я държеше в обятията си, чувството все повече се засилваше. Ако и тя бе проявила искрица топло чувство, сигурно нямаше да удържи на напора да я грабне и отвлече. Макар да се опитваше да я прогони, представата за гъвкавото младо тяло с разпусната руса коса в леглото му продължаваше да го преследва.

Това момиче беше дъщеря на Джулиън Самърфийлд! Можеше да го има в леглото си само като законна съпруга — не, за това и дума не можеше да става. По-добре да я накара да го намрази. Само така можеше да остане далече от нея.

Танцът свърши и Никълъс придружи Глори до обичайния й ъгъл, където я очакваше Ерик Диксън. Бузите й пламтяха от гняв, но държанието й беше безупречно. Явно беше приела присърце предупреждението му. Е, поне не беше толкова безчувствена, колкото се опасяваше в началото.

— Благодаря за танца, мис Самърфийлд — поклони се Никълъс с едва прикриван сарказъм.

— За мен беше удоволствие, капитан Блекуел — отвърна със същата неискреност тя.

След последен безсрамен поглед към младото тяло капитанът се обърна рязко на токовете си и закрачи към мъжкия бар. Меденосладкият гласец на Лавиния Бонд отекна неприятно в ушите му.

— За бога, Глори, кой е този мъж? — Мириам Астор, най-добрата приятелка на Глория, дотича възбудено при нея. Глори тъкмо поправяше фризурата си пред огледалото в стаята си и се мръщеше на немирните къдрици. Последният танц беше шотландски и Джак Фланегън, поредният обожател, беше положил големи усилия да я развесели.

— Името му е капитан Блекуел. Приятел на татко.

— Майчице! Нищо чудно, дето разправят, че е парвеню.

— Той е едно арогантно магаре — отвърна раздразнено Глори и бузите й пламнаха. — Мога да те уверя, че изобщо не е джентълмен.

— Значи се е държал неприлично? О, Глори, колко вълнуващо! Ако беше направил това с мен, със сигурност щях да падна в безсъзнание! — Мириам извъртя зелените си очи към небето и въздъхна театрално.

— Нищо подобно не е направил. Честно казано, той изобщо не ме хареса. Мисли си, че омагьосвам мъжете само за да… е, няма значение какво си мисли. Капитан Блекуел е нахален паун.

— Може би. Но е дяволски красив мъж — според мен прилича на вълк единак. — Мириам се ухили многозначително.

Момичетата излязоха от стаята на Глори и се запътиха към балната зала на първия етаж. Мириам веднага откри Никълъс Блекуел, който стоеше до отсрещната стена и разговаряше учтиво с Лавиния Бонд и още няколко омъжени жени.

— Лавиния явно го харесва — прецени Мириам. Глори проследи погледа на приятелката си.

— Може би, но аз не го понасям. Надявам се да прекарва дните си с татко, защото нямам никакво намерение да го забавлявам.

Мириам се приведе и прошепна в ухото й:

— Чух, че няколко души видели капитана да напуска къщата на Лавиния на разсъмване. Можеш ли да си представиш?

Глория вирна глава.

— Сигурно се лъжеш.

— Е, аз не съм го видяла. Но Уилърд Дарси тъкмо минавал оттам и го видял. Разказал на Сара Хашим и тя ми го довери.

— Не се занимавай с клюки, Мириам — проговори осъдително Глория. — Не вярвам, че татко би поканил такъв човек в дома си.

— Мъжете мислят различно от нас, Глори. Знам, че си малко наивна, но…

— Нека сменим темата, Мириам. Капитан Блекуел е наш гост — прекъсна я решително младата домакиня. В този момент обаче Лавиния се наведе към капитана и погледът му проникна дълбоко в деколтето й. В сърцето на Глори отново се надигна гняв. — Може би той наистина е… суетен и нагъл — промърмори тя и като видя ужаса в очите на Мириам, избухна в смях. — Трябва да вървя. Обещала съм този танц на Марк Уилямс. Сигурно вече ме търси. — Тя се врътна и остави приятелката си сама.

На вечерята Глори седеше между капитан Блекуел и Ерик Диксън. Капитанът почти не я заговори. През цялото време бъбреше с Алиша Таунсенд, красива млада вдовица от Гууз Крийк, чийто съпруг приживе беше един от най-добрите приятели на баща й. Алиша беше спокойна и сдържана дама със забележителна фигура и гъста тъмнокестенява коса. Освен това беше интелигентна и господата търсеха компанията й. Глори откри, че напрегнато се опитва да долови нещо от разговора й с капитана. Най-страшното обаче беше, че вниманието, с което Блекуел удостояваше красивата вдовица, я прободе право в сърцето.

— Какво ти е, Глори? — попита Ерик, когато келнерът отнесе чинията с неначената супа от раци.

— Нищо ми няма, Ерик. Просто не съм гладна. — Тя чу тихия смях на вдовицата. Това я направи още по-нервна и тя се запита дали се гневеше само защото беше засегната суетността й. Наистина ли беше побесняла от гняв само защото един-единствен мъж не беше проявил достатъчно внимание към нея? Не можеше да повярва, че е способна на такава слабост, но каква друга причина можеше да има?

Тя вдигна сребърната си вилица и се зае със зелената салата. Колкото и страшен да беше скандално известният капитан Блекуел, Глория Самърфийлд нямаше да му позволи да я сплаши. Най-добре беше да се прави, че не забелязва присъствието му, да му откаже изцяло вниманието си.

Беше много по-лесно да вземе това решение, отколкото да го изпълни, защото силното му бедро отново и отново се докосваше неволно до нейното, а дълбокият мелодичен глас непрекъснато отекваше в ушите й.

Утрото в Самърфийлд Мейнър беше празник за сетивата. Никълъс се събуди и вдъхна дълбоко аромата на азалиите, проникващ през отворените прозорци, усети слънчевата топлина на бузите си. Протегна се и се претърколи настрани, за да помилва топлото тяло до своето, но изведнъж се събуди и разбра, че е сам в стаята. Русата красавица от съня вече не се гушеше в него… Той изкриви уста в съжалителна усмивка, отметна сатенената завивка и преметна краката си от голямото легло с широки дървени табли. Дебелият килим пазеше стъпалата му от хладината на старите дъбови греди на пода.

Никълъс наля вода от синята порцеланова стомна в широкия леген, поставен върху мраморната плоча на скрина, и се изми. Облече бричове и колосана ленена риза и се запъти към трапезарията.

Глори Самърфийлд, облечена в светлозелена муселинена рокля, седеше до баща си и двамата разговаряха оживено.

— Никълъс. — Джулиън се надигна от мястото си и посочи стола срещу Глория. Луиза Самърфийлд явно не беше слязла за закуска. — Хайде, Пленти — обърна се домакинът към робинята, — можеш да поднасяш.

Едрата негърка се обърна бързо и едрите й гърди се задвижиха в такт със стъпките, докато вървеше с големи крачки към масичката за сервиране.

— Да, сър, мастър Джулиън — отговори през рамо тя.

— Добро утро, Джулиън, мис Самърфийлд — поздрави Никълъс и зае място пред елегантния прибор от порцелан и сребро.

— Добро утро, капитане. — Яркосините очи отговориха смело на погледа му и отказаха да се сведат.

— Я стига. — Джулиън отпи голяма глътка кафе и помоли едрия, строен негър да напълни чашата на Джулиън. — Убеден съм, че дъщеря ми не желае да общува така официално с един приятел. Прав ли съм, мила? — Той се обърна към дъщеря си с поглед, нетърпящ противоречие.

— Разбира се, татко. Капитане, наричайте ме просто Глория.

Никълъс се усмихна с лека ирония.

— Чувствам се дълбоко почетен, Глори — отговори подчертано той и видя как бузите й се обагриха в същото кораловочервено като съвършените устни.

Джулиън се усмихна зарадвано и отпи още една глътка кафе.

— За съжаление ми се яви неочаквана работа, Никълъс. Боя се, че не мога да ви покажа плантацията, както възнамерявах. Дъщеря ми е готова да ме замести. Надявам се, че не ми се сърдите.

Туш, каза си Никълъс. Джулиън беше хитра стара лисица, но този път изстрелът не беше даден във вярната посока. Нима старият му приятел не подозираше на каква опасност излага красивата си дъщеря?

— Сигурна ли сте, че не обърквам деня ви? — попита той, обърнат към Глори.

— Вижте, имах намерение да…

— Глупости! — прекъсна я Джулиън. — Разбира се, че не обърквате нищо.

Никълъс отново се усмихна. Високият негър се върна в трапезарията, натоварен със сребърни табли, отрупани с ядене: сочна шунка, печени картофи, бъркани яйца и пресни горещи курабии. Поднесоха им още гъст сос с уиски и голяма купа овесена каша.

— Нахранете се добре, Никълъс — подкани го Джулиън с доволна усмивка.

Капитанът благодари с искрена топлота и се зае с яденето. Глори хапна една курабийка и потъна в мълчание. Когато закусиха, Джулиън се извини и Глори също побърза да се оттегли. Уговориха си среща по-късно пред обора.

Никълъс се разхождаше из плантацията, възхитен от деловата суетня наоколо. Негърки в пъстри поли, скрили гъстите си къдрици под също така пъстри тюрбани, бъбреха неуморно, докато си вършеха работата. Децата им играеха наблизо. Жените изваждаха прането от железните котли с дълги дървени прътове и го топяха в коритата за изплакване. Други работеха в огромната зеленчукова градина зад плевнята.

Никълъс мина през млекарната, погледа двете негърки, които биеха масло и момчетата, които пълнеха яслите с ухаещо сено. Макар че направи дълга обиколка, той стигна до обора преди Глори.

Там вече го чакаше негър с ярко кафява кожа и невиждано широк гръден кош.

— Мастър Джулиън казва да яздите Анибал — оповести тържествено той. — Добър кон. Силен кон. Любимец на мастър. — Без да бърза, той се запъти към един от задните боксове и се върна с едър черен жребец. При второто си връщане доведе нервно потропващ скопен кон с гъста червенокафява грива и бели крака. — Това е Райдър. Той е за миси.

— Прекрасни животни — похвали ги Никълъс и със задоволство потупа Анибал по стройната шия. — Джулиън разбира от коне.

— Радвам се, че ви харесват, капитане — извика от вратата Глори. — Предполагам, че обичате конете?

— Наистина ги обичам.

Девойката го погледна изпитателно. Капитанът изглеждаше прекрасно в тесния панталон за езда и ослепително бялата ленена риза. По настояване на баща си — и само заради него, повтори си упорито тя — беше решила тази сутрин да постави ново начало на отношенията си с капитана. Любовта към конете беше първата им обща черта.

Тя пое юздите на едрия червен кон в стройната си ръка, скрита в кожена ръкавица.

— Благодаря, Зак — проговори топло тя и се усмихна на грамадния негър. — Ти се грижиш много добре за конете. — Негърът засия от радост и тя се обърна към Никълъс: — Страшно обичам конете — призна с мека усмивка тя и помилва топлата шия на кафявия жребец. — Обичах ги още когато бях съвсем малко момиче. Татко ме научи да яздя, когато едва ходех.

Усмивката й бе невероятно очарователна. За първи път, след като Джулиън ги бе представил официално, Глори се усмихваше напълно искрено. Очите й искряха, бузите пламтяха и Никълъс започна да проумява защо никой мъж не можеше да устои на чара й.

— Анибал — продължи тя, — конят, който ще яздите, е потомък по права линия на арабския кон Годолфин. Синовете му са печелили надбягвания в Плакмин и Доналдсънвил. Анибал също можеше да стане шампион — има издръжливост и темпо, — но татко предпочете да го задържи за разплод.

Никълъс вдигна вежди.

— Снощи баща ви ми каза, че имате да предложите много повече от красиво личице.

— Наистина ли? — Глори се засмя развеселено и мъжът усети как твърдите му намерения се разколебаха. — Какво още ви каза?

— Че ако се омъжите, скоро ще превърнете съпруга си в пълно нищожество. Май точно така се изрази.

Глори се изсмя звънко и кристалният звук го омагьоса. Слънчевата светлина нахлуваше през отворената врата на обора и русите къдрички, изплъзнали се от малкия шиньон на тила, блестяха. Тъмнозелената шапка за езда с малка воалетка, която подхождаше на костюма, беше дръзко нахлупена над лявото ухо. Под ръба на роклята се подаваха удобни ботушки от козя кожа.

— Татко обича да преувеличава.

Днес нямаше и следа от гнева й и макар да съзнаваше, че трябва отново да разпали пламъка, Никълъс не го направи. Нека прекараме няколко безгрижни часа заедно, каза си той. След това щеше отново да предизвика гнева й и да я притисне до стената. Засега обаче щяха да плуват по течението.

— Тъй като днес явно се разбираме по-добре от снощи — заговори меко той, — предлагам да удължим примирието и да се насладим на деня.

— Това е отлична идея, капитане. — Глори отново му се усмихна. Сигурно се радваше на предстоящата езда или на топлото слънце, което се появи за първи път след дъждовните дни.

Щом черният ратай изведе конете от обора, Никълъс вдигна Глори на дамското седло — при което не му убягна колко удобно се намести тънката й талия в ръцете му — и й подаде камшика. Черният жребец Анибал затропа нетърпеливо.

— Глори, детето ми!

Никълъс се обърна и видя дебелата негърка, която тичаше откъм къщата и махаше на господарката си. Клатушкайки се смешно, тя стигна до тях и протегна голямата върбова кошница.

— Направих обяд за вас и капитана. Бедничкият има нужда от сили, щом се е осмелил да излезе на езда с вас. — Пленти се усмихна на Никълъс и му намигна.

— Много ти благодаря — отговори с усмивка Глори.

Никълъс прибра провизиите в кожената чанта, която едрият Зак беше окачил на седлото, стегна връзките и възседна жребеца си. Глори заби пети в хълбоците на коня си и той потегли в тръс. Никълъс я настигна без усилия и подкара жребеца си в бързо темпо.

Яздеха мълчаливо по разкаляните пътища, наслаждаваха се на слънцето, на свежия утринен въздух и аромата на магнолиите. Черни роби работеха в наскоро засадените памукови поля, чистеха плевели и разреждаха растенията. Някои си пееха тихо, докато работеха.

— Самърфийлд Мейнър има около деветнадесет хиляди декара земя — започна да обяснява Глори. — На осем хиляди декара садим памук, на четири хиляди ориз, на около хиляда жито за собствена употреба, а останалото е угар. Татко смята, че така предпазва земята от изтощаване.

— А аз си мислех, че имате време само за обожателите си.

Глори отново избухна в звънък смях.

— С радост помагам на баща си.

Отново настъпи мълчание. Пътят, обграден със стари дъбове, по чиито клони висеше яркозелен мъх, минаваше покрай заблатени канали, през гъсти борови и смърчови гори. Когато стигнаха до оризовите поля край реката, Глори му разказа как се отглежда ориз и Никълъс отново остана впечатлен от знанията й.

— След като ожънем, изграждаме сложна мрежа от ровове, които се наричат разпределители и напречни канали. По този начин осигуряваме равномерно напояване в периода на растежа. Построили сме шлюзове, с които контролираме напояването. — Тя посочи далечния край на нивата. — Ей там можете да видите един.

Никълъс проследи посоката, в която сочеше стройната ръка. Показалецът в тънка ръкавица посочи масивна дървена врата.

— За да залее полето, един от работниците отваря портата и водата нахлува. При отлив я пускаме обратно.

— Звучи сложно.

— Повечето поля са вече засадени, но ако погледнете между дъбовете, ще видите как работят мулетата. Почвата е толкова мокра, че трябва да носят огромни ботуши — иначе затъват в калта. Работниците поставят на земята четириъгълни парчета дебела кожа и ги връзват със здрави върви за краката на животните.

Никълъс не можеше да откъсне поглед от лицето й. Направи му впечатление колко сериозно говореше.

— А аз си мислех, че жените само водят домакинството в плантацията.

— За домакинството се грижи мама. Всъщност аз нямам почти никакви задачи. Ако татко не ми беше позволил да водя счетоводството, сигурно щях да полудея от скука.

— При толкова обожатели би трябвало да имате достатъчно занимания.

Глори го стрелна с огнен поглед, но той й се усмихна, за да покаже, че не е искал да я обиди. Затова младата жена реши да си спести хапливия коментар.

— Аз се наслаждавам на „фриволностите“, както ги нарича мама. Мисля, че всички млади жени ги харесват. Но също така ми доставя удоволствие да работя с татко. То е нещо като предизвикателство. Занимавам се със счетоводството — печалби, покупки и продажби и други подобни неща, — и мога да ви уверя, че ми харесва.

Капитанът само кимна. Погледът му беше преценяващ. Очевидно обмисляше думите й и тя се запита какво ли ставаше в главата му.

Утрото мина напълно различно от очакванията й. В началото Никълъс беше внимателен и двамата бъбреха весело. Макар че се усмихваше рядко, той изглеждаше отпуснат и очевидно се наслаждаваше на излета. След това обаче се умълча и Глори напразно се опита да открие причината.

— Вижте! Оттатък нивата крачи едър сив рибар! — Тя посочи красивата птица. — А вляво от него кацна сребърен рибар. — Едва изрекла тези думи, тя забеляза, че в границата на полезрението й нещо се раздвижи. Обърна се настрана и видя Йонас Фри, главния надзирател, да спори за нещо с един от негрите. Огледа по-внимателно стройното момче и разпозна един от робите, които баща й беше купил само преди няколко дни от пазара в Чарлстън.

— Бихте ли ме извинили за момент, капитане? — попита учтиво тя. — Мисля, че забравих нещо.

Преди Никълъс да е успял да отговори, Глори обърна кафявия жребец и препусна към надзирателя. Както се опасяваше, лицето му пламтеше от гняв. Всеки момент можеше да вдигне камшика и да нашари гърба на момчето.

— Проблем ли имате, Йонас? — извика отдалече тя и препусна по-бързо. Момчето вдигна към нея големите си, пълни със страх, очи и в дълбините им блесна плаха надежда.

— Нищо, което да заслужава намесата ви, мис Глори. Момчето никога не е садило. Има перде пред очите си и две леви ръце. Няколко добри удара ще го научат да бъде по-внимателно. — Чертите на лицето му бяха разкривени от гняв. Бедното момче щеше да понесе наказанието си. Може би не трябваше да се меси, но вече нямаше връщане назад. Затова реши да смени тактиката.

— О, Йонас — проговори мило тя и се усмихна сладко на надзирателя, — знам, че малкият заслужава наказание, но бих искала да ми го отстъпите за малко. Забравих да си взема дебелото одеяло, а земята е толкова влажна, че ще си разваля хубавия костюм.

В първия момент Йонас, омагьосан от сладката усмивка на господарката, се поколеба; но много скоро мрачното му лице се разведри и разкривената от гняв уста се разтегна в доволна усмивка.

— До къщата има две мили път. И две обратно — правят четири. Доста дълъг път за едно одеяло. Но щом това ви прави щастлива, мис Глори, за мен ще бъде удоволствие да пратя негърчето да ви свърши работа.

Глори се усмихна облекчено. После сърдечно благодари на надзирателя, който всъщност не беше задължен да изпълнява суетните желания на разглезената млада дама.

Тайно в себе си тя беше много горда с постъпката си — но само докато Никълъс Блекуел я настигна. Неодобрителното му изражение ясно издаваше, че е чул разговора с надзирателя. В първия момент Глори съжали, че беше действала така спонтанно. Капитанът вярваше, че тя е много разглезена, а сега сигурно беше напълно убеден в това. Ала като си припомни големите кръгли очи на негърчето, което трябваше да бъде бичувано, Глори вирна упорито брадичка. Какво я интересуваше мнението на човек като Никълъс Блекуел!