Капитанът и дивата котка

15

— О, мастър Брад! Каква отрада за старите ми очи! Влезте, млади господарю, влезте! — Белокосият негър покани Брадфорд Сейнт Джон в приемната на елегантно обзаведената градска къща в близост до Бродуей.

— Здравей, Исаак!

— Капитанът със сигурност ще се радва да ви види. — Старият слуга сведе поглед. Поклати бавно глава и рядката бяла коса се разпиля по раменете му. — В последно време не е на себе си, мастър Брад. — Загриженото му лице потъмня още повече и каза на Брад всичко, което трябваше да знае.

— И аз така чух. — Брад беше много загрижен за несъщия си брат. Никълъс беше пристигнал в Ню Йорк преди няколко седмици и живееше напълно уединено, което изобщо не беше типично за него. Малкото приятели, които допускаше в къщата си, разказваха за гневни изблици, капризи и внезапни пристъпи на отчаяние. — Къде е той?

— В кабинета си. Ще му кажа, че сте дошъл. — Старецът зашляпа бавно към вратата, но Брад го задържа.

— Знам пътя. Благодаря ти, Исаак.

Старият негър беше свободен цветнокож Служеше на Никълъс, откак Брад се помнеше. Познаваше темперамента му по-добре от всеки друг. Щом и Исаак беше загрижен, значи положението беше още по-лошо, отколкото се беше опасявал Брадфорд.

Докато вървеше по слабо осветения коридор, който в други дни изглеждаше светъл и весел, Брад размишляваше дали полумракът отговаряше на настроението на домакина. След като почука тихо на тежката дървена врата, той вдигна резето и отвори. Никълъс беше толкова потънал в мислите си, че не чу нищо. Седеше пред камината, взираше се в пламъците и стискаше полупълна чаша с бренди в необичайно измършавялата си ръка.

— Здравей, Никълъс — проговори тихо Брад.

Капитанът се обърна и очите му се проясниха, а мрачното лице се разведри. В следващия момент скочи и се запъти с големи крачки към брат си. Протегна му ръка, Брад я разтърси здраво и двамата сърдечно се прегърнаха.

— Изглеждаш още по-зле, отколкото ми разказаха — заговори направо Брад. Сърцето му се сви от болка.

Никълъс направи опит да се усмихне.

— Какво правиш в града?

— Смятам да прекарам Коледа в Теритаун при мама. Градът не е далеч, а не сме се виждали отдавна. Много ми липсваше, знаеш ли?

— И ти на мен — отговори Никълъс. — Седни, ще ти налея чаша бренди.

Брад се настани на кожения диван. Никълъс му подаде кристалната чашка и отново се отпусна в голямото си кресло пред огъня.

— Направил си мускули — отбеляза Никълъс и Брад се усмихна, защото знаеше, че никога няма да изглежда силен като несъщия си брат. Дори сега, макар че беше неузнаваемо измършавял и лицето му беше хлътнало, Никълъс Блекуел излъчваше сила и обаяние. Осем години по-младият Брад обожаваше Никълъс. Той плащаше таксата за училището в Харвард, той притежаваше имението, където живееше майка му. За Брад Никълъс беше по-скоро баща, отколкото по-голям брат.

— Напредваш ли в училище? — попита Никълъс. — Вярвам, че си отличник, както винаги. Гордея се с теб, Брад.

— Справям се. Мама също е добре — ако това те интересува. Но ти не изглеждаш никак добре. Тревожа се за теб.

— За мен? И защо, за бога, се тревожиш за мен?

— О, разбира се, прав си — отзова се иронично Брад. — Ти си твърде голям негодник, за да си струва да се тревожа за теб. Доколкото чух, в Карибието си водил безпътен живот.

Никълъс се изсмя горчиво. Брад никога не беше чувал този корав, дори груб смях.

— В началото да — потвърди Никълъс. — Но много скоро престанах. Боя се, че интересът ми към красивия пол е безвъзвратно угаснал.

Брад отпи глътка бренди. Надяваше се алкохолът да го отпусне и да му вдъхне смелост. Не му убягна, че брат му отново се взираше с празен поглед в пламъците.

— Чух за корабокрушението. — Трябваше най-после да заговори по темата, която го интересуваше.

Никълъс го погледна с безразличие.

— Както виждаш, жив съм.

— Да, виждам. — Брад почука с пръст по чашата си. — Младата дама, която е била с теб — името и беше Глория Самърфийлд, нали? Целият град говореше за нея. Сигурен съм, че не е била лесна плячка даже за големия ми брат. — Той се изсмя тихо, надявайки се да предизвика някаква реакция. — Бях убеден, че ще се ожениш за нея. Все пак тя е дъщеря на Джулиън Самърфийлд.

Лицето на Никълъс потъмня. По хлътналите бузи затанцуваха сенки и той заприлича на призрак.

— От друга страна обаче, ти никога не си криел мнението си за брака.

Никълъс не отговори. Погледът му отново беше прикован в пламъците.

— А знаеш ли, че момичето е било отхвърлено от нюйоркското общество? Нарекли я „капитанската уличница“. Не намираш ли, че е отвратително да се говори по този начин за едно младо момиче?

Никълъс се напрегна и Брад видя как вената на врата му запулсира.

— Доколкото разбрах, заминала за Бостън — продължи безмилостно Брад. — Вероятно заради детето.

Никълъс вдигна глава.

— Какво дете?

— Почти никой не знае, че е била бременна. Аз научих от един познат в Харвард и реших да проверя слуховете. Все пак това дете е твое.

— Мое? Не говори глупости!

— Аха. Значи тя наистина е уличница.

Никълъс скочи от креслото и даде воля на гнева си.

— Дръж се настрана, Брад. Това не те засяга.

— Вероятно си имал пълно право, като не си се оженил за нея. Особено след като открито е заявила, че онзи красив мулат й е брат. Името му беше Натан, нали? Разказаха ми, че майка й искала да го прати на полето, затова двамата избягали. Това момиче има кураж, трябва да му се признае. Брат й учи в Ню Йорк. Иска да стане ботаник.

Чашата в ръката на Никълъс се счупи на хиляди блестящи парченца и кехлибарената течност потече по панталона му. Едва когато Брад скочи от дивана и стисна ръката му, капитанът разбра, че е окървавен.

— Господи, Никълъс! — Брад извади кърпичката си и я уви около пръстите му. — Защо счупи чашата?

Никълъс го гледаше безмълвно. Лицето му беше мъртвешки бледо, сякаш всеки миг щеше да загуби съзнание. След минута успя да съсредоточи вниманието си върху Брад. Забеляза колко стреснат беше брат му и прочете на лицето му въпроса, който все още отекваше в помещението. Когато най-сетне заговори, гласът му прозвуча безжизнено:

— Аз повярвах, че Натан й е любовник. Че тя обича него, не мен. Че ме е измамила, за да стигне с любовника си до Ню Йорк. Че не е по-различна от другите жени, които познавам.

— Но тя наистина е различна!

— Прав си.

— Направил си грешка — проговори съчувствено Брад. — Всекиму може да се случи.

Никълъс поклати глава. Лицето му пребледня още повече.

— Това беше повече от грешка. Глори беше най-доброто, което съм имал в живота си, а аз я отблъснах.

Брад сложи ръка на рамото му.

— Още не е късно, Никълъс.

Капитанът не го погледна. На челото му избиха ситни капчици пот, ръката му затрепери.

— Тя никога няма да ми прости, Брад.

— Не можеш да бъдеш сигурен. Освен това трябва да мислиш за детето. То е и твое.

— Не знам, Брад. Такава каша забърках. — Никълъс стана и окървавената кърпичка падна на килима, но той изобщо не си направи труда да я вдигне.

— Момичето има нужда от теб, Никълъс — настоя тихо Брад.

Капитанът се обърна към него. Устата му беше стисната решително; решението, което бе взел току-що, трябваше да промени целия му живот.

— Знаеш ли, всъщност аз имам по-голяма нужда от нея — призна с изненадващо мека усмивка той. Промяната беше толкова рязка, че Брад зяпна смаяно. Никълъс сложи ръка на рамото му и двамата тръгнаха заедно към вратата.

— Благодаря ти, Брад. За всичко. Ти си най-добрият приятел, който мога да си пожелая. Но сега те моля да ме извиниш. Трябва да си приготвя багажа. — Той се усмихна широко и Брад въздъхна облекчено: това беше отново предишният Никълъс, горещо обичаният голям брат. — Ще замина утре сутринта. Трябва да свърша нещо важно в Бостън.

През седмиците преди Коледа Глори усети как волята й за живот бавно се възвръща. Джордж Макмилън беше постоянен гост в дома на леля й. Глори се научи да цени интелигентността, очарованието и веселите му шеги. В известна степен той я предизвикваше много повече от другите мъже в живота й. Той се интересуваше от мнението й и я считаше за равноправна. Двамата работеха усърдно в подкрепа на „подземната железница“. Седмица преди Коледа Джордж се появи с млада двойка негри.

— Мислите ли, че леля ви ще се съгласи да ги скрие за една седмица в избата? Намерили сме им работа в Канада, но трябва да си починат няколко дни.

— Отведете ги в салона, Джордж. Аз ще поговоря с леля. — Глори нямаше тайни от Флоранс и отдавна й беше разказала какво върши в подкрепа на негрите. Старата дама й обеща пълна подкрепа. Надяваше се племенницата й да забрави мъката си, като помага на другите.

Глори се върна след няколко минути и се запозна с избягалите роби. Имената им бяха Джаксън и Белин.

— Съкратено от Белинда — обясни красивата тъмнокожа жена. През цялото време стискаше ръката на грамадния си съпруг и го гледаше с обожание. В очите й светеше дълбока любов, усмивката на устните й беше пълна с доверие и възхищение. Той отговори на погледа й с топлота, примесена с желание, и в душата на Глори се събудиха неприятни спомени. Гърлото й се сви.

— Много сме ви благодарни, мисис — заговори едрият негър. — С жена ми преживяхме много страшни неща, преди да стигнем дотук. Но съм убеден, че си струваше да избягаме. Даже въздухът на Север мирише на свобода.

Глори се усмихна и сложи ръка на рамото му.

— Елате с мен. Ще спите в мазето. Рано или късно ще дойдат гости и не бива да ви видят. — Тя заслиза първа по тясната стълбичка и продължи да обяснява: — След малко ще ви донеса нещо за ядене. Приготвили сме ви хубаво широко легло и куп одеяла. — Усмивката й беше изпълнена с разбиране. — Надявам се да ви хареса.

Белин хвана ръката й и я поднесе към пълните си устни.

— Благодаря ви, мисис. Никога няма да забравим какво сторихте за нас.

— Радвам се, че мога да ви помогна. А сега си починете. Ще се видим утре сутринта.

Джордж я чакаше на стълбата. Спокойното му лице светеше от възхищение.

— Нали знаете на каква опасност се излагате? — предупреди я за десети път той. Макар че повечето хора от Север бяха за премахването на робството, сдруженията им често бяха нападани, някои членове бяха пребивани от бой. Палеха вестниците, пускаха бомби на събранията.

— Не мога повече да стоя бездейна. Брат ми е мулат. Как да търпя институция, която иска той да е роб?

— Вие сте невероятна жена Глори.

Тя помилва с нежната си ръка бузата му.

— А вие сте много добър човек, Джордж.

Два дни преди Коледа младото негърско семейство продължи на Север. Глори престана да се страхува от изобличаване, отпусна се и зачака с радост празничните дни. Вече беше в седмия месец и коремът й стърчеше, но иначе не беше напълняла много. Детето често се движеше я тя обичаше скъпоценния си малък товар. Надяваше се да роди момче, красиво и смело като баща си.

Трябваше отново да си напомни, че вече не се интересува от Никълъс Блекуел. Не можеше да обича човек, който се бе отнесъл така жестоко с нея. Мъжът, когото обичаше, съществуваше само във въображението й. Мъжът, който разби живота й и я изостави, беше истинският Никълъс Блекуел — жесток и безсъвестен, той се забавляваше с жените и после ги захвърляше като непотребни играчки. Но колкото и да си повтаряше жестоката истина, тя не беше в състояние да се утеши.

Глори беше твърдо решена да не занимава леля Фло с проблемите си. Двете се заеха да украсят къщата. Събраха хвойнови клонки, направиха гирлянди от пуканки и сухи плодове, украсиха прозорците и вратите. Джордж им подари огромна ела, която поставиха в деня преди Коледа.

Глори беше избрала за празниците тъмносива кадифена рокля с висока талия, която падаше меко около наедрялото й тяло. Ръкавите бяха богато набрани на раменете, а надолу се стесняваха. Тъмната рокля беше не само за баща й, но и за въображаемия й съпруг. Тъй като Никълъс беше изчезнал от живота й, тя се чувстваше почти като вдовица.

След празничната вечеря с печена гъска, пълнен царевичен хляб и сос от кедрови ядки, Глори, леля Фло и Джордж седнаха в салона. Глори се отпусна в красиво резбованото махагоново кресло и си взе чашка горещо какао, докато Джордж окачваше последните гирлянди по елхата. Сутринта беше завалял първият сняг за тази година и всички се радваха. Коледари обикаляха улиците с весели песни. Джордж носеше бургундско-червен фрак с кадифена яка и изглеждаше особено добре. Сребърните кичури в светлокестенявата коса блестяха на фона на буйния огън. Цялата къща миришеше на сладкиши и канела.

След като украси елхата, Джордж се присъедини към дамите и се обърна към Флоранс. Изглеждаше нервен и някак объркан и Глори го погледна изненадано.

— Вижте, Флоранс, цяла вечер търсих подходящите думи. Тъй като сте най-близката жива роднина на Глори, вероятно трябва първо да поискам вашето съгласие. Но предпочитам да не държа дълги речи, а да помоля Глори да приеме това. — Той извади от джоба на жилетката си малка кадифена кутийка.

Глори прие подаръка с трепереща ръка и отвори капачето. Върху легло от бял сатен блестеше красив пръстен с диаманти и сапфири.

— Знам, че от смъртта на съпруга ви е минало твърде малко време и не е редно да моля за ръката ви — продължи Джордж, нервно потривайки ръце. — Но ви моля да приемете пръстена като знак за приятелство — и да ми обещаете, че ще обмислите сериозно предложението ми за женитба.

Очите на Глори се напълниха със сълзи. Вдигна глава към него и бавно поклати глава. После му върна кутийката.

— Има толкова неща, които не знаете, Джордж.

— Те не ме интересуват — възрази разгорещено той. — Аз ви обичам. Ако Флоранс е на мнение, че си подхождаме, с радост ще ви направя своя съпруга.

— Боя се, че това е невъзможно — извика откъм вратата дълбок мъжки глас. Джереми се беше изправил пред него, издуваше слабите си гърди и се опитваше да му попречи да влезе в стаята.

— Никълъс! — изохка Глори. Точно сега ли трябваше да се появи?

— Казах му, че не е редно да нахлува така — оправда се Джереми. — Но той отказа да почака в антрето.

— Няма нищо, Джереми — успокои го Флоранс, без да става от удобния диван. — Аз очаквах капитан Блекуел.

— Кой е този човек, Глори? — попита недоверчиво Джордж и застана пред нея, сякаш искаше да я предпази от натрапника.

Глори не беше способна да произнесе нито дума. Погледът й беше прикован в едрата тъмна фигура до вратата. Никълъс носеше елегантен черен сюртук, колосана бяла риза с твърда яка, над която загорялата от слънцето кожа изглеждаше още по-тъмна. Стоеше гордо изправен, изпълнен със самочувствие — точно какъвто го помнеше. Само лицето му беше променено. Челото беше осеяно със ситни бръчици, устата изглеждаше мека, почти ранима. Погледът му беше устремен към нея, сякаш в стаята нямаше други хора.

— Глори? — Джордж Макмилън стисна ледената й ръка. — Наред ли е всичко? Този мъж… приятел ли ви е?

Глори прокара език по сухите си устни. Не можеше да се съсредоточи върху думите на Джордж. Изведнъж детето я ритна с все сила, сякаш за да й напомни какво й бе сторил Никълъс, и смайването й се превърна в студен, убийствен гняв.

— Капитан Блекуел… така ми бе заповядано да се обръщам към вас, нали? — тя вирна брадичка и се обърна към Джордж: — Капитан Блекуел е просто познат, нищо повече.

— Заповядайте, влезте, капитане — намеси се Флоранс. — Аз съм Флоранс, лелята на Глори. А това е Джордж Макмилън.

Двамата мъже не си протегнаха ръце. Във въздуха надвисна напрежение.

— След като ни попречихте по този груб начин, капитане — заговори най-сетне Джордж, — бихте могли поне да ми обясните защо мисис Хатерас и аз не можем да се оженим.

— Джордж, моля те — прошепна Глори. — Аз ще ви обясня всичко, но не сега, не сега!

— Аз обаче с радост ще ви дам исканото обяснение още сега. — Никълъс беше даже по-арогантен отпреди. — Мисис Хатерас не може да се ожени за вас, защото ще се ожени за мен.

— Какво? — Глори скочи като ужилена. — Ти си полудял! Та ти не можеш да ме понасяш. Защо, по дяволите, искаш да се ожениш за мен?

— Моля те, Глори, скъпа, не се вълнувай — намеси се загрижено Флоранс. — Мисли за детето. — После се обърна към Джордж, който беше застанал като скала пред Глори: — Джордж, най-добре е да ни оставите сами. Трябва да обсъдим… семейни проблеми.

Джордж погледна изпитателно Глори.

— И вие ли желаете да ви оставя?

Тя искаше да отрече, искаше да му каже, че има нужда от него. Че й е непоносимо да остане в една стая с Никълъс Блекуел. Отдавна беше решила да каже на Джордж истината за бебето, което растеше в утробата й, но възнамеряваше да изчака подходящия момент. Не можеше да го стори пред Никълъс.

— Най-добре е да послушате леля Фло, Джордж — каза тихо тя. — Утре ще ви обясня всичко, обещавам.

Джордж стисна студените й ръце.

— Каквото и да ми кажете, то няма да промени чувствата ми — увери я той. — Аз ви обичам. Искам да дам дом на вас и на детето ви.

Глори го погледна признателно.

— Всичко стана много бързо, Джордж. Дайте ми малко време.

Той кимна, целуна я по бузата и се запъти към вратата. На прага се обърна, погледна предупредително Никълъс и напусна къщата.

Никълъс го проследи с поглед. Не искаше да стане така. Искаше да бъде мил и нежен, да обясни голямата си заблуда и да помоли Глори за прошка. Накрая щеше да помоли за ръката й. От гърлото му се изтръгна тежка въздишка. Глория Самърфийлд го подлудяваше. В гърдите му бушуваше дива ревност. Преди да я срещне, беше убеден, че не е способен на такива чувства.

— Защо не седнете, капитане? — покани го леля Фло с обичайната си учтивост.

— Никълъс — поправи я той. Пристъпи към стола до Глори, но остана прав. — Знам, че днес е Бъдни вечер — извини се той. — Тръгнах веднага щом узнах истината и пътувах почти без прекъсване.

Глори избухна в горчив смях.

— И къде беше досега? В Исландия? Защо дойде, Никълъс?

Как да й обясни? Откъде да започне? Как да се разбере с нея? Макар че се подготвяше за този миг през цялото дълго пътуване от Ню Йорк, сега не намери думи. Толкова се срамуваше, че беше готов да избяга от салона, без да се обърне. Но той не беше страхливец.

— Дойдох да се извиня за всичко, което ти сторих. Няма смисъл да те умолявам надълго и нашироко. Или ще ми простиш, или не, затова ще го кажа само веднъж. Бях глупак. Въобразих си най-лошите неща за теб и дори не ти дадох възможност да ми обясниш. Сега знам истината. Детето, което расте в теб, е мое. Искам да се оженя за теб, Глори. Искам детето да носи името, което му се полага по право.

Глори зяпна смаяно.

— Откъде ти хрумна, че детето е твое? — попита сърдито тя.

Но Никълъс даже не трепна.

— Ти беше девица. Всичко, в което повярвах първоначално, е истина.

— Да, Никълъс, бях девица. Но не можеш да бъдеш сигурен, че след тебе не съм имала и други мъже. Не можеш да бъдеш сигурен, че детето е твое.

Така му се искаше да я помилва. Да я притисне в прегръдката си.

— Мое ли е детето, което носиш? — Този път знаеше със сигурност, че тя няма да го излъже.

— Върви по дяволите! Дано се пържиш в ада!

— Детето е мое, нали?

— Да, да!

Никълъс усети как го заля вълна на никога неизпитвана радост.

— Утре ще се оженим. После ще заминем за имението ми в Теритаун. В момента там живее мащехата ми, но тя ще се премести в градската къща. И без това не обича имението.

— Как смееш? — изфуча разярено Глори. — Как смееш да нахлуваш в жилището ми на Бъдни вечер и да се държиш като господар? Махни се от тази къща, Никълъс. По-рано бях готова да дам живота си, за да чуя тези думи от устата ти, но сега не мога да те понасям. Нищо, което кажеш или направиш, няма да ме накара да приема предложението ти.

Устата му се опъна, но в погледа му имаше тъга, не гняв.

— Значи ще се омъжиш за Макмилън?

Тя се поколеба само миг.

— Да. За него няма значение кой е бащата на детето. Иска ме въпреки всичко.

— Мисля, че го разбирам — отбеляза сухо той. Обърна се и закрачи решително към вратата. Глори изпита внезапна потребност да го върне и трябваше да я потисне със сила.

В последния момент той се обърна и я погледна пронизващо.

— Обичаш ли го?

Глори вдигна ръка към гърлото си.

— Какво? — прошепна невярващо тя.

— Попитах обичаш ли Макмилън. В гърлото й беше заседнала буца.

— Джордж Макмилън е най-милият, най-добрият човек, когото познавам. Отнася се с мен като с дама. Зачита мнението ми. Освен това изглежда добре и аз…

— Обичаш ли го?

— Ще се омъжа за него.

Никълъс я погледна изпитателно, после се усмихна и лицето му светна като някога на острова. Изведнъж й заприлича на някогашния безгрижен Никълъс и ледът, който сковаваше сърцето й, започна да се топи.

— Ще се омъжиш за мен — предрече той, обърна се и излезе от салона.

Часовникът биеше оглушително. Глори стоеше като вцепенена.

— Добре ли си, миличка? — попита загрижено леля Фло, скочи от дивана и се втурна към нея.

— Да, лельо, нищо ми няма. — Глори не беше способна да откъсне поглед от вратата. Гласът й звучеше съвсем слабо и трепереше. — Уморена съм, нищо повече. Отдавна не съм се чувствала така уморена.

— Утре ще поговорим за всичко. Първо трябва да си починеш. Щом се наспиш, ще се почувстваш по-добре, повярвай.

Глори кимна и позволи на леля си да я отведе на втория етаж, където беше стаята й, и да я настани в леглото.

— Лельо Фло?

— Да, мила?

— Защо каза на Джереми, че си очаквала капитан Блекуел?

— Защото бях уверена, че той ще дойде. Не е възможно и ти, и баща ти да сте се излъгали в него.