Капитанът и дивата котка

16

— Видя ли я, момче? — Мак пристъпи към капитана. Все още в черния си сюртук, Никълъс стоеше до релинга на „Блек Уич“ и се взираше в гладките води.

— Видях я. — Намираха се в пристанището на Бостън, в близост до военния порт Чарлстън. Няколко кораба бяха извадени в сух док за ремонт и приличаха на огромни призраци. Беше Бъдни вечер и работниците почиваха.

— Добре ли е? Как изглежда? — Мак едва скриваше вълнението си. Никълъс се обърна към него и старият шотландец с радост отбеляза, че лицето му отново е добило здравия си тен.

— Прекрасна е — отговори Никълъс. — Малко е бледа, но въпреки това изглежда по-красива от всякога.

— Хайде, момче, разкажи ми — настоя Мак. — За какво си говорихте?

Никълъс се поколеба още малко, но сивите му очи сияеха.

— Заяви ми, че ще се омъжи за Джордж Макмилън.

— Кой е Джордж Макмилън? И защо, по дяволите, се радваш? — Мак развълнувано пристъпваше от крак на крак.

Никълъс се усмихна. За първи път от доста време насам му беше лесно да се усмихва.

— Защото аз й заявих, че ще се омъжи за мен и за никого другиго. И знам, че ще стане точно така. — В очите му отново светна решителността, която бе превърнала избягалото от къщи момче в господар на огромна флота.

Мак го тупна по гърба.

— Ето го отново моят Никълъс! Тя те обича, момче. Рано или късно ще ти прости.

Усмивката на Никълъс угасна.

— Не съм толкова сигурен, Мак. Но не обича и Макмилън, затова ще се омъжи за мен. Освен това детето, което расте под сърцето й, е мое. То трябва да получи подходящо възпитание, и това е моя задача.

— Ти май си убеден, че ще имаш син?

— Е, ще се радвам да е син, но ако е хубаво момиченце като Глори… кой би се разочаровал?

— Ти си добро момче, Никълъс. Винаги съм го знаел. Само дето го беше забравил за известно време.

Никълъс кимна замислено.

— Най-добре е да си легна. Утре ще имам нужда от цялата си сила, за да се справя с упоритата малка южнячка.

Мак се изкиска и отново го потупа по рамото. Никълъс пое дълбоко дъх, напълни дробовете си със соления морски въздух. Звездите сияеха над него; беше престанало да вали. Въздухът беше толкова чист и студен, че сребърният сърп на луната изглеждаше невероятно близо. Капитанът се чувстваше отново млад и пълен с надежда. Беше готов да приеме предизвикателството.

— Говорих с отец Маркъм в Кингс Чапъл. Готов е да ни венчае веднага след коледната служба. — Джордж Макмилън стисна ръцете на Глори.

— Но аз съм още в траур.

— Уверен съм, че баща ви ще разбере. Трябва да мислите за детето. Когато станете моя жена, вече никой няма да има право да застава между нас.

— Вероятно сте прав, Джордж. Но всичко стана толкова… бързо. — Глори погледна безпомощно леля си, която седеше със загрижено лице на дивана. — Какво ще кажеш, лельо Фло?

— Само ти можеш да решиш кое е най-доброто за теб и за детето. — Флоранс погледна Макмилън. — Вие сте един от най-добрите хора, които съм срещала в живота си, Джордж. Ще бъдете добър съпруг на племенницата ми и ще се гордея, че сте член на нашето семейство. Но Глори трябва да помисли много добре, преди да избере. Капитан Блекуел е бащата на детето. Помоли я да се омъжи за него. Не бива да отхвърляме лекомислено това предложение.

— Както обикновено, капитан Блекуел не си направи труда да ме помоли — възрази ядно Глори. — Заповяда ми. Това е нещо съвсем друго.

— Ти си една дебелоглава млада дама, Глори. Гневът заради миналото не бива да влияе върху решенията ти за бъдещето.

— Не мога да се омъжа за него, лельо Фло. Не мога да му имам доверие, не разбираш ли? Никога вече. Ще живея в постоянен страх, че пак ще се отнесе жестоко с мен.

— Ами Джордж? — попита настойчиво лелята.

— Джордж е приятел и верен спътник. — Тя говореше за него, като че го нямаше в стаята. — Той ме уважава, аз също го уважавам. Ще му бъда добра съпруга.

Флоранс въздъхна примирено.

— Тогава приеми предложението му.

Глори се обърна към красивия посивял мъж с меки кафяви очи.

— Ще ми трябват няколко минути, за да се преоблека. Все пак една жена се омъжва веднъж в живота си, нали?

Джордж я придружи до стълбата.

— Вие ме направихте най-щастливия човек на земята, Глори.

Тя кимна и извърна лице. Гърлото й беше пресъхнало, в очите й пареха сълзи. Трябваше да се усмихва, не да плаче, трябваше да бъде щастлива, а не тъжна. Всичко стана толкова бързо, внушаваше си за стотен път тя. Докато тичаше нагоре по стълбата, се опитваше да си представи живота на детето си и тъгата й се усилваше. Наистина ли постъпваше правилно? Детето не беше само нейно, то беше и на Никълъс. Изведнъж видя пред себе си безчувствения капитан, който я прелъсти и отблъсна. Който можеше да бъде брутален като никой друг. По дяволите, каза си тя, Джордж Макмилън ще възпита детето ми, не Никълъс Блекуел. Изпъна крехките си рамене и забърза към стаята си.

— Идвам да посетя мисис Хатерас — обяви Никълъс и мина покрай дребния портиер, който му препречваше пътя.

— Мисис Хатерас не е вкъщи. — Джереми се опита да затръшне вратата, но Никълъс светкавично мушна ботуша си в процепа.

— Къде е?

Портиерът не отговори. Капитанът натисна вратата с такава сила, че едва не го събори на земята. Обиколи къщата, докато се убеди, че дамите наистина отсъстват и се върна в антрето. Джереми не помръдваше от мястото си, изправен като свещ.

— Веднъж вече ви попитах. Ще повторя любезно въпроса си — за последен път. Къде е Глори?

Джереми погледна часовника. Десет и половина.

— Отиде на църква.

— В коя църква е? Искам да чуя истината.

— В Кингс Чапъл. Мисля, че закъсняхте. Вече е омъжена за мистър Макмилън.

Никълъс изсъска като разярена змия. После стисна зъби и се втурна към изхода. Кингс Чапъл беше само на няколко преки. Той се спусна като вихър по Бейкън стрийт, зави и скоро видя старата църква. Ботушите му отекваха оглушително по паважа. Изкачи на един дъх стълбата и влетя в празното преддверие. Видя Глори и Макмилън да стоят пред олтара. Свещеникът говореше — значи церемонията едва бе започнала.

Никълъс се залови за една дървена пейка, докато дишането му се успокои и сърцето му заби по-равномерно. Глори се беше вкопчила в ръката на Макмилън като удавница. Лицето й беше восъчнобледо, усмивката като залепена. Сякаш всеки момент щеше да се откъсне и да избяга. В елегантната рокля от синьо кадифе тя изглеждаше по-крехка от всякога. Макмилън носеше фрак и риза с богато набрано жабо. Усмивката му издаваше гордост и нежна топлота. Никълъс усети как в сърцето му пламна ревност. Но пое дълбоко дъх и си заповяда да не губи самообладание. Изправи се и закрачи по пътеката към олтара.

— Простете, ваше преподобие, но явно е станало недоразумение — обяви спокойно той, обърнат към свещеника. — Годеникът не е този, който трябва да бъде.

— Кой сте вие? — погледна го неразбиращо свещеникът.

— Откъде знаете, че сме тук? — попита гневно Джордж Макмилън.

Глори не можеше да откъсне очи от Никълъс Блекуел, грамаден, величествен, с усмивка, предназначена само за нея. В гърдите й лумна дива радост и тя се засрами от себе си. В същото време побесня от гняв, че въздействието му върху нея все още е така силно.

— Мистър Маркъм — заговори тя с измамно спокойствие, — бихте ли продължили с церемонията?

— Не и преди да поговорим. — Никълъс стисна ръката й и я поведе към най-близката пейка, където никой нямаше да ги чуе.

— Веднага я пуснете — нареди строго Макмилън, който ги беше последвал. Глори едва не се разпищя. Първо никой не я искаше, а сега двама мъже бяха готови да се сбият за нея. Леля Фло седеше от другата страна и тя беше сигурна, че старата дама се усмихваше с разбиране.

— Нека аз да поговоря с него, Джордж — обърна се тя към Макмилън. — Няма да трае дълго.

Джордж пусна ръката й и Никълъс я настани на пейката.

— Искам да станеш моя жена — започна решително той.

— Не.

— Все пак носиш моето дете. Трябва да се омъжиш за мен, Глори, дори само заради детето.

— Джордж ще му бъде добър баща. Има достатъчно пари, впрочем аз също. Детето ще има всичко необходимо.

В гърдите на Никълъс пламна гняв.

— Това не е най-важното, нали? Аз искам това дете и макар че ти не ми вярваш, искам и теб. Ще се омъжиш за мен, и толкова.

— И как ще ме принудиш?

Никълъс я изгледа остро. Надяваше се да я склони, без да упражнява принуда, и в друго време тя със сигурност щеше да го послуша. Неочакваната намеса на Макмилън бе объркала всичко.

— Ако не се омъжиш веднага за мен, ще вдигна луд скандал. Веднъж вече го направих, нали? Всички в Бостън ще узнаят, че детето е от мен. Никога няма да бъдещ щастлива с Макмилън, никога.

Отчаяният й поглед показа, че отново се чувства предадена. В сърцето му зейна още една рана.

— Наистина ли си готов да сториш това на собственото си дете?

— А ти как мислиш? — попита язвително той и изплака вътрешно, като чу отговора й.

— Естествено, че ще го направиш. Готов си на всичко, за да наложиш волята си. Винаги си го правил.

Толкова му се искаше да й изкрещи, че се лъже! Че никога вече няма да нарани нея или детето. Че ако е истински влюбена в Джордж Макмилън, веднага ще я освободи. Че щом се оженят, ще положи всички усилия да поправи стореното зло и ще я обожава до края на живота си. Но не каза нито дума — не можеше да рискува. Любовта му беше заложена на карта. И нейната любов, която се надяваше отново да събуди. Детето, което растеше под сърцето й, щеше да ги сближи отново.

— Тогава да завършим церемонията — проговори глухо той.

Глори се върна пред олтара, без да поглежда Джордж Макмилън.

— Капитанът е прав, мистър Маркъм. Щях да се омъжа не за този, за когото трябва. Моля, започнете още веднъж. Годеникът ми се казва Никълъс Блекуел.

Джордж се хвърли към нея.

— Какво говориш, Глори? Заплаши ли те този безумец?

— Детето е негово, Джордж. Това е факт. Не мога да го променя.

— Моля те, Глори, сигурен съм, че е възможно и друго решение!

— Не, Джордж. Не искам да ти причиня болка. Моля те да ми простиш за всичко, което преживя заради мен. Надявам се, че няма да ме споменаваш с лошо.

— Аз те обичам, Глори. Как бих могъл да мисля лошо за теб?

— Най-добре е да ни оставиш сами.

Ала Джордж Макмилън не позволи да бъде отпратен толкова лесно. Той се изправи в целия си ръст и се обърна към капитан Блекуел.

— Вие засегнахте честта ми, сър. Изисквам удовлетворение.

— О, господи, не! — изплака отчаяно Глори. — Само това не! Моля те, Джордж — прошепна нещастно тя. — Не го прави. Той ще те убие. Моля те, не се дуелирай с него!

— Послушайте дамата, Джордж — подкрепи я Никълъс и гласът му прозвуча без следа от надменност. — Вие сте добър човек. Не искам да умрете.

— Изисквам удовлетворение. Нима сте не само негодник, но и страхливец?

Никълъс се пребори с напиращия гняв. Само преди месец нямаше да се поколебае нито секунда. Сега погледна Глори, която беше пред пълен физически и душевен срив, после отмести поглед към Джордж Макмилън. Толкова искаше да й спести нови страдания. Макмилън стоеше пред него и чакаше отговор. Явно нямаше да се откаже.

— Не можете ли да почакате до утре сутринта? — попита той с небрежност, която не изпитваше. — Все пак днес се женя.

Лицето на Макмилън почервеня от гняв.

— Утре на разсъмване. Точно под Брайдс Хил се намира малка горичка. Ще се срещнем там.

— Както желаете.

Джордж се обърна, втурна се като луд по пътеката между пейките и затръшна с такава сила тежката врата, че тя едва не се разтроши на парченца.

— Моля те, Никълъс — прошепна нещастно тя. — Не го прави!

— Сега ще направя нещо много по-важно — ще се оженя за теб. — Той взе студената й ръка и я мушна в топлата свивка на лакътя си. Глори усети гладката материя на черния сюртук и неволно я погали с вледенените си пръсти. Изпитваше гняв и смъртен страх. Най-много й се искаше да се обърне и да избяга.

— Продължаваме ли? — попита Никълъс, преди тя да е успяла да реагира. В очите му светеше такава мекота, че не можеше да не му повярва. Погледът и силната ръка й помогнаха да победи бушуващия страх.

— Довери ми се, скъпа. Всичко ще бъде добре.

— Веднъж вече ти се доверих — отговори тя и той потръпна като от удар.

Церемонията мина спокойно. Никълъс сложи скованите й пръсти в голямата си топла ръка и тя усети силата на излъчването му. Нещо от тази сила се вля в нея и й вдъхна необходимия кураж. Леля Фло следеше с вълнение венчавката и скритом бършеше сълзите си.

Когато свещеникът попита за пръстена, Никълъс извади от джоба си кадифена кутийка и Глори го погледна изненадано.

— Исках да помоля за ръката ти още снощи, но… Надявам се, че ти харесва.

Той сложи на пръста й тясна халка с великолепно шлифован диамант, който искреше във всички цветове на дъгата. Глори хареса извънредно много скромния и заедно с това невероятно скъп пръстен, но не му го каза. Само се разгневи още повече, че той бе улучил така съвършено вкуса й.

Когато церемонията свърши, тримата се върнаха в къщата на Флоранс, където ги очакваше празнично коледно ядене. Поднесоха им печена гъска в сос от стриди, прясно задушен зеленчук, домашен сос от боровинки и пастет от мляно месо. Никой не спомена, че Глори се бе омъжила за друг.

Глори не заговори нито веднъж със съпруга си. Кипеше от гняв и не можеше да го понася. Отново бе нахълтал в живота й, без да я пита. Нещата, които й бяха толкова скъпи — независимостта, живота, който си бе изградила в Бостън, убежденията й, — тя бе на път да загуби всичко това само заради неговата намеса!

Беше напълно убедена, че вече не е влюбена в него. Всички чувства, които бе изпитвала някога, бяха отдавна изгубени. Макар и неохотно, тя си призна, че той продължава да я вълнува. Но това беше само плътска жажда, не любов. Вече се беше научила да се пази от силната страст. Баща й беше страстен мъж и тя сигурно бе наследила това качество от него. Отказваше да мисли, че Джордж Макмилън никога не беше събудил страстта й.

Където и да отидеше, Никълъс не я изпускаше от очи нито за момент. Никога не се отдалечаваше от нея на повече от няколко стъпки, погледът му беше топъл и дружелюбен. Двамата с леля Фло разговаряха оживено. Леля й напразно се опитваше да го отклони от намерението му да се дуелира с Джордж. Глори се уплаши истински: старата дама явно беше подвластна на очарованието на Никълъс.

След като се нахраниха, Никълъс проведе тих разговор с Джереми. Глори го следеше недоверчиво и се питаше какво толкова има да си говорят.

— Джереми? — Никълъс излезе при портиера във фоайето. — Бих искал да поговоря с вас.

Дребният портиер кимна сковано. Цял ден беше мрачен и потиснат. Очевидно се измъчваше от угризения на съвестта, че бе осуетил женитбата на Глори и Макмилън.

— Знам, сега си мислите, че сте оказали мечешка услуга на Глори — започна спокойно Никълъс. — Смятате, че щеше да бъде по-щастлива като съпруга на Джордж Макмилън.

Дребният мъж се взираше неотстъпно към стената, някъде над рамото на Никълъс.

— Мога само да ви уверя, че я обичам дълбоко и искрено. Повече от всичко на света желая тя да бъде щастлива. Ако не бях твърдо убеден, че мога да я направя щастлива, нямаше да я принудя да се омъжи за мен. Моля ви, повярвайте ми. Не бива да се измъчвате. Обещавам ви, че никога няма да съжалявате за стореното.

Джереми Уигинс беше смаян. Толкова години беше работил като портиер, но нито един от господарите не му беше говорил като равен. Нито един представител на висшата класа не бе счел за нужно да обясни на слугата си защо постъпва по определен начин — не го правеше дори Джордж Макмилън. Джереми проследи как капитанът се върна на мястото до съпругата си и привлече ръката й в скута си. Започваше да се възхищава от мъжа, когото всъщност искаше да мрази. За първи път изпита неопределеното чувство, че без да иска, беше постъпил правилно.

Колкото повече напредваше времето, толкова по-нервна ставаше Глори. Никълъс обаче, седнал до нея на мекия диван, изглеждаше напълно отпуснат. Не се опитваше да я въвлече в разговора, а бъбреше учтиво с леля Фло. Сякаш двамата бяха щастливо омъжена двойка — както всъщност трябваше да бъде. Глори стискаше зъби, за да не скочи и да избяга от стаята. Защо Никълъс беше толкова самодоволен? По дяволите, този човек й отне невинността, разруши доброто й име и я принуди да се омъжи за него против волята си! А сега сигурно замисляше нови подлости!

Погледът й непрестанно се насочваше към стълбището. Никълъс надали щеше да настоява на съпружеските си права, докато тя носеше детето му в утробата си. Макар че много мъже го правеха. Ако детето наистина не стоеше добре, както бе казал лекарят, любовните прегръдки можеха да му навредят. Тя щеше да му опише страховете си и Никълъс сигурно щеше да я разбере. Той беше загрижен за детето им не по-малко от нея.

Ала когато посмя да хвърли поглед в сивите очи, тя видя в тях старата жажда и отново я обзе страх. Леля Фло и малкото слуги в къщата не бяха в състояние да го спрат. А може би щеше да я завлече на кораба си и да я люби в кабината си? Той беше способен дори на такава жестокост. Не можеше да му има доверие.

Глори преглътна тежко и се заигра нервно с плисетата на синята си рокля. Когато усети топлата ръка на Никълъс върху бузата си, потръпна като от удар. Той обърна лицето й, за да я погледне в очите.

— От какво се страхуваш? — прошепна тихо той.

— Как ти хрумна, че ме е страх? — Тя вирна упорито брадичка. В същото време очите й се устремиха издайнически към стълбата и топлината в сивите очи нарасна.

— По-рано обичаше да спиш до мен — подразни я той, но тя не се усмихна.

— Аз… страх ме е за детето.

— За детето? — повтори недоверчиво той.

Тя се скова, защото внезапно бе осъзнала колко глупаво прозвучаха думите й.

— Извинявай. Сигурно ме смяташ за луда. Вероятно няма да се заинтересуваш от жена, издута като чувал с брашно.

Никълъс избухна в тих смях, който отекна в превъзбуденото й съзнание като заплашителна гръмотевица.

— Може би си вярваш, но аз те уверявам, че съвсем не е така. — Погледът му се впи в гърдите й, станали още по-пълни и изкусителни по време на бременността. — Ти си прекрасна и много, много женствена. Желая те още по-силно отпреди. Но няма да те принуждавам за нищо.

— Няма да ти е за първи път — възрази тя с внезапно събудила се войнственост.

— Това е било грешка. — Никълъс сложи ръце върху корема й и топлината им се разпространи по цялото й тяло. — Не бива да се страхуваш. Ще дойда в леглото ти едва когато си готова. — Погледът му беше пълен с любов. — Аз искам това дете не по-малко от теб. Няма да сторя нищо, което би могло да му навреди. Тази нощ ще се върна на кораба си. Имаш цяла седмица, за да се приготвиш за пътуването до Теритаун. Ще пристигнем там в края на следващата седмица. Искам да се установиш в новия си дом, преди да си натежала още повече.

— Но аз…

— Какво има?

— О, не е толкова важно.

— Кажи ми.

— Не.

— Моля те.

Това бяха толкова необичайни думи в устата на Никълъс, че сърцето й омекна.

— Ще кажеш, че съм страхливка.

— Никога.

— Мислех си какво ще бъде, когато се роди детето. Имаш ли нещо против леля Фло да бъде до мен?

— Естествено, че нямам нищо против. Ще повикаме и майка ти, ако искаш.

Майка й? Странно. Откакто бе напуснала Самърфийлд Мейнър, Глори почти не мислеше за майка си. Нищо не ги свързваше. Няколко пъти й писа, но не спомена нито детето, нито обстоятелствата, които я бяха прогонили в този далечен град. Писмата бяха повърхностни, безлични.

В отговорите си майка й изискваше двамата с Натан да се върнат незабавно в Самърфийлд Мейнър. Изтъкваше й, че има задължения, че носи отговорност. Глори прочете между редовете, че Луиза не се беше отказала от намерението си да я омъжи за Ерик Диксън. Целта й беше да обедини двете плантации. След всичко, което беше преживяла, идеята й се струваше повече от смешна.

Тя извърна поглед.

— Благодаря ти. — Не беше способна да каже нищо повече.

— Денят беше дълъг. Не ми се иска да те оставя, но знам, че имаш нужда от сън. — Той се усмихна завладяващо. — Ще ме изпратиш ли до вратата като истинска любяща съпруга?

Глори се изправи рязко.

— Ще ми обещаеш ли, че утре няма да се дуелираш с Джордж Макмилън?

Лицето му помрачня.

— Той не ми остави друг избор. Не искам хората в града да говорят, че си се омъжила за страхливец.

— Никълъс, умолявам те.

— Не.

— Дължиш ми тази малка услуга. Никога не съм те молила за нищо. Направи го заради мен, моля те!

Той помилва бузата й и пое дълбоко дъх.

— Ще се видим утре.

— След като убиеш Джордж, нали? — попита ядно тя, не можейки да се овладее. — Ако му сториш нещо, никога няма да ти простя, никога.

— Спи спокойно, мила моя — прошепна Никълъс и забърза с големи крачки към изхода.

Глори изкачи с мъка стълбата към стаята си, разкъсвана между гнева и отчаянието. Никълъс беше твърдо решен да се дуелира с Джордж Макмилън, а това означаваше, че Джордж ще бъде убит или поне тежко ранен. Джордж беше джентълмен, не умееше да се бие. За нея беше изненада, че изобщо е в състояние да си служи с оръжие. Както обикновено, Никълъс не обърна внимание на молбата й. Тя удари с длан парапета и шумът отекна в празния коридор. По дяволите! Никълъс заслужаваше да се пържи в ада! Джордж беше напълно прав, той беше един негодник и… и винаги, когато го поглеждаше, тя ставаше жертва на същата неустоима привлекателна сила като някога. Какво толкова имаше у Никълъс Блекуел, че я правеше неспособна да разсъждава разумно?

Глори не можа да намери отговора. Приготви се за сън, мушна се между затоплените завивки и изведнъж в ума й блесна правилното решение: Джордж Макмилън беше добър, почтен човек, той беше най-добрият й приятел. Не можеше да позволи на Никълъс Блекуел да го убие. Какво от това, че беше бременна — утре на разсъмване ще отиде в горичката под Брайдс Хил.