Капитанът и дивата котка

11

Никълъс се върна в примитивния лагер, разпали огън и приготви на Глори „вкусно“ ядене от печена чайка.

Тя се пребори доста успешно с жилавото месо. Сдъвка достатъчно, за да не изпитва глад — а той през цялото време се преструваше, че му е много вкусно. Сочната печена катеричка, която беше изял преди малко, щеше да го държи сит до следващото утро.

— Отивам да се окъпя и да си измия косата — оповести Глори, след като се нахрани. — Вярно е, че водата е солена, но все пак е по-добре, отколкото да съм цялата в пясък.

— Не влизай навътре — предупреди я Никълъс. — По това време на годината има акули.

— Какво?

— Грамадни акули, които поглъщат цял човек наведнъж. Чувал съм, че някои тежали по осемстотин фунта.

— О, боже, и това ли? — Глори се отпусна обезкуражено в пясъка и преметна крак връз крак. — Не мога да си измия косата, ако водата ми стига само до коленете. Вълните вдигат твърде много пясък. Мисля, че ще вляза малко по-навътре.

— На твое място не бих опитал. — Никълъс смръщи чело. — Нали не искаш един от дългите ти красиви крака да стане по-къс от другия?

— Майчице! — прошепна едва чуто Глори. — Не знам колко още ще издържа така. Как мислиш, дали корабите вече ни търсят? Не е ли редно да запалим сигнален огън?

— В Ню Йорк ще научат за корабокрушението най-рано след седмица и ще организират отряд за търсене. Вярвам, че повечето спасителни лодки са стигнали в сигурно пристанище, но това няма да ускори търсенето. Още е рано да палим огън. — Никълъс се облегна удобно на близкото дърво. Държеше се, сякаш преживяваше само незначително приключение. Нали се беше избръснал и изкъпал със сладка вода.

— Ти как го направи?

— Какво съм направил?

— Косата ти е измита.

— Аз мога да плувам, забрави ли?

— Ами акулите?

— Те предпочитат красиви млади момичета.

Профилът на арогантно извитата устна беше подчертан от сиянието на огъня.

— Знам, че правите всичко, за да се чувствам зле, капитан Блекуел. Искам да знаете, че не съм очаквала нищо друго от негодник като вас. — Глори му обърна гръб, отдалечи се от огъня и седна под един самотен бор. Горещото слънце и оскъдната храна я бяха изтощили и не след дълго заспа.

Някъде след полунощ се изви свиреп вятър. Пясъкът, който засипваше тялото й, я събуди. Глори огледа островчето и видя Никълъс под съседния бор, обърнал гръб на пронизващия вятър. Дощя й се да отиде при него, да се сгуши в ръцете му и да се почувства сигурна и закриляна като някога. Но това беше минало. Той й разкри недвусмислено, че не се интересува от нея. Тя се сви на кълбо, за да се предпази от хапещия вятър, и напразно се опита да заспи отново. На сутринта щеше да построи някакъв подслон — все едно дали капитанът щеше да й помогне или не.

На другата сутрин Глори се събуди късно. Никълъс вече беше запалил огън.

— Гладна ли си? — попита небрежно той. Отново изглеждаше чист и свеж и Глори пак се запита как успяваше да се грижи така добре за себе си, докато тя представляваше само една жалка, окъсана човешка купчинка. Дантелената фуста висеше на парцали, ризата беше мръсна, скъсана на няколко места, осеяна с петна, а косата й… дали някога щеше да изглежда както преди?

— Какво има за ядене? — попита унило тя. Горещината, вятърът и пясъкът бяха притъпили апетита й. — Пак ли чайка?

— Сварих няколко рака. — Никълъс разчупи една щипка и й я подаде. — Трябва да извадиш месото.

Глори едва не се разплака. Месото на раците беше толкова вкусно! Устата й се напълни със слюнка и тя се опита да разтвори черупката.

— Как се изважда месото? — попита с треперещ гласец тя.

— Аз строших черупката със зъби.

— Със зъби?

— Точно така.

Защо да не му повярва? Примираща от глад, тя захапа упоритата черупка и наистина успя да я счупи, но заедно с това загуби и частица от предния си зъб.

Никълъс избухна в тих смях. Извади ножа си, разчупи следващия рак и й подаде снежнобялото месо. Глори никога не беше яла нещо толкова вкусно. Поглъщаше всяка хапка, която той й подаваше, без да обръща внимание на соса, който се стичаше по ръцете й. Когато се насити, светът изведнъж стана по-красив.

— Боже, колко беше вкусно — промърмори тя. Никълъс проследи как си изтри устата с крайчеца на фустата, но не каза нито дума.

— Мисля, че трябва да си построим убежище — предложи тя и го погледна очаквателно.

— За какво ни е?

— Как за какво! Тази нощ вятърът беше непоносим. Рано или късно ще завали.

Никълъс вдигна рамене.

— Както искаш, но не очаквай помощ от мен. Обичам да спя на открито.

— Няма ли поне да ми отрежеш няколко клона? Ще ги вържа с парцали от полата си.

Макар че се стараеше да остане сериозен, Никълъс не можа да сдържи усмивката си.

— Бъди внимателна, мис Самърфийлд. Ако разкъсаш цялата си пола на парцали, ще се наложи да спиш гола.

Глори зарови крака в пясъка, убоде се на остро камъче и едва не изпищя. Стисна здраво зъби, за да прикрие пронизващата болка, и изсъска:

— Ти си най-изнервящият, най-гадният тип, когото някога съм срещала.

Никълъс я събличаше с поглед. Очите му се плъзнаха с подчертана бавност от разбърканите къдрици чак до петите на стройните крака. След това се спряха за дълго върху изкусителните извивки на гърдите, едва прикрити от тънката дантелена риза.

— А ти, Глори, без съмнение си най-вкусната хапка на целия остров. Внимавай, иначе ще вечерям с теб вместо с някоя чайка.

Глори пламна от смущение. За първи път след спасението на острова й показваше, че изпитва нещо към нея. Без да каже дума, тя разтърси възмутено глава и се отдалечи към другия край на брега. Събра цял наръч клони и едва тогава се върна на мястото, което беше определила за убежището.

— Желая ти приятна работа — кимна й сухо Никълъс. — Аз имам намерение да поплувам.

Очите й се разшириха.

— Ами акулите? Какво ще правим, ако ти се случи нещо?

— Ще се постарая да не ме изядат. — Той се запъти към водата, изувайки ботушите. Дългите, загорели от слънцето пръсти се заеха с връзките на панталона.

Глори не можеше да откъсне очи от ръцете му. Без да се срамува, той свали панталона си и влезе гол във водата. Дългите крака, тесните хълбоци и мускулестият задник привличаха погледа й като с магия. Белезите по гърба я подразниха и тя отново се запита как ли ги беше получил. Когато водата му стигна до корема, той се обърна. Глори сведе глава, но изчервяването я издаде и Никълъс безмилостно се изсмя на смущението й.

— Няма ли да дойдеш и ти? — извика той. — Обещавам ти да гоня акулите.

Толкова й се искаше да се отзове на поканата! Можеше да измие косата си и да се отърве от досадния пясък. Не, Глория Самърфийлд за нищо на света не можеше да влезе във водата с гол мъж!

— Не, благодаря — отговори сковано тя и се зае с убежището си.

Нямаше представа откъде да започне затова реши първо да накъса ивици от полата си. След това нареди донесените клони и започна да ги връзва колкото може по-здраво. Избра място между две дървета и започна да реди клоните. Само да имаше малко въже и две-три одеяла! Тя въздъхна примирено и продължи да връзва клоните.

Свърши едва когато се здрачи. Пръстите й бяха схванати и изранени, гърбът я болеше непоносимо. Никълъс я бе наблюдавал отдалеч. Тя го проклинаше все по-ядно. Като забеляза развеселената му физиономия, се помоли тази нощ вятърът да не премине в буря. Нямаше да отстъпи на капитана и сантиметър от убежището си.

Вятърът наистина се усили. Убежището й се разлетя на всички посоки, като че не беше от клони, а от сламки, и Глори се разплака от яд. Никълъс спеше наблизо и изобщо не се събуди. Уморена и обезкуражена, тя заспа късно. На следващата сутрин капитанът я събуди за закуска от жилави миди — обясни й, че не намерил нищо друго. Глори хапна, колкото можа, и отново се зае с убежището си. Той я наблюдаваше отстрани, но този път с повече интерес.

Злобата му беше отлетяла. Вече трети ден следеше внимателно спътницата си; очакваше, че тя ще се откаже още при първата трудност, но тя не преставаше да го смайва. Задоволи се с локвата сладка вода, яде от всичко, което той й носеше, изобщо държа се много по-добре от повечето хора в такава ситуация. Съвестта го мъчеше все по-силно.

Беше останал на негостоприемното островче цял ден повече, отколкото възнамеряваше. Момичето изглеждаше окъсано, мръсно и изтощено до крайност. Той очакваше тя да се хвърли в краката му, да се разплаче и да го умолява да се грижи за нея. Само че събитията не се развиха според плана му. Глори нямаше да се предаде. Нямаше да дойде при него смирена и покорна. А той нямаше да понесе още дълго да я гледа как страда.

До следобеда тя успя да си издигне ново убежище. Дантелените крайчета се развяваха от вятъра и Никълъс беше възхитен от богатото й въображение и решителността да се справи сама.

Точно когато Глори завързваше последния клон, той забеляза в близост до блатото движение, което прикова вниманието му. Обърна се и видя острите бивни и злобната муцуна на диво прасе, което претърсваше храсталаците за единствената локва със сладка вода. В този момент животното подуши следата. Никълъс видя раненото рамо, от което течеше кръв, и се уплаши не на шега. След секунди животното сведе глава и се втурна право срещу младата жена, която седеше зад боровете.

— Глори! — изкрещя Никълъс, извади ножа си и се втурна като бесен към нея. Тя видя дивата свиня, изпищя и скочи на крака. Очите й се разшириха от страх. Хвана с две ръце полата си и се затича към Никълъс. Той я улови и я издърпа настрана само миг преди свинята да стигне до тях. След това се извъртя рязко, за да избегне удара на бивните, и заби ножа си в гърба на животното. Дивата свиня изхърка, заквича и се втурна към убежището на Глори. Боровите клони се разлетяха на всички страни; кръв напои клоните и дантелените въженца.

Никълъс извади ножа от гърба на побеснялото животно и отново го заби, този път в шията му, точно зад черепа. Глиганът започна да бие диво около себе си, разрови земята, стъпка безмилостно навързаните клони и най-после падна настрана. Борбата със смъртта продължи още няколко минути. Дори в самия си край глиганът продължи да ръмжи ядно и да рита към противника.

Никълъс въздъхна дълбоко, за да се успокои. Представата, какво можеше да се случи, го разтреперваше. Глиганът беше много опасен; бивните бяха остри като ножове и като нищо щяха да разкъсат Глори. Той затвори очи, но образът на умиращата, обляна в кръв, и обезобразена фигурка не искаше да изчезне от съзнанието му.

Той се огледа и я откри свита зад стъблото на едно дърво; беше вдигнала колене към гърдите и тялото й се разтърсваше от силни хълцания. Никълъс изпита гадене. Никога през живота си не се беше чувствал така зле. Забърза към нея през пясъка и се прокле, че се бе държал като идиот. Коленичи до нея и нежно я привлече в обятията си.

Тя опря ръце в гърдите му в напразен опит да се успокои.

— Върви си… Остави ме на мира — помоли глухо тя.

— Няма.

— Все ми е едно. Няма никакво значение, че ме виждаш да плача. Омръзна ми да бъда смела. — По бузите й отново потекоха сълзи. — Това отвратително животно развали убежището ми. Искам да се окъпя. Умирам от глад. Господи, иска ми се татко да беше тук!

Никълъс я притисна до гърдите си. Не биваше да отива толкова далеч. В никакъв случай не искаше да излага живота й на опасност. Като я видя пред себе си — останала без гордост, с бледо лице и треперещи устни — усети как дълбоко в него избуя инстинктът на закрилник, прободе го право в сърцето и стегна гърдите му така, че не можеше да диша.

По бузите й все още се стичаха сълзи.

— Татко щеше да знае какво трябва да се направи.

— И аз знам какво ще направим — прошепна в ухото й той. Вдигна я на ръце и я пренесе през блатото. Повървя четвърт час през калта и изкачи хълмчето, без да усеща тежестта й. Спря едва когато навлезе в езерцето със сладка юда, където се къпеше всяка сутрин. Глори вдигна глава и се огледа невярващо.

— Никълъс?

— Няма нищо, мила — прошепна нежно той. — От днес нататък всичко ще бъде добре.

Тъй като тя не смееше да се пусне, той се наведе и потопи краката й във водата. Щом петите й се опряха в пясъка, той измъкна ризата през главата й с меки, но решителни движения, свали мръсната фуста и разкъсаните дълги гащи и й помогна да се измъкне от тях.

Сложи ръце на тясната й талия и я задържа, докато се потопи под водата, за да измие пясъка от лицето и косата си. Когато отново се изправи, по мокрите руси кичури, полепнали по шията и раменете й, заблестяха водни перли.

Никълъс не можеше да откъсне поглед от нея. Никога не я беше виждал толкова прекрасна. Погледът му се впи в пълните гърди, които наистина сочеха малко нагоре, както си ги представяше. Изпита настойчиво желание да ги усети в ръцете си. Обгърна с ръце стройното й тяло и я привлече към себе си. Тя беше все още замаяна и не се възпротиви. Не беше имал намерение да се възползва от ситуацията — или поне не веднага, — но когато усети топлината на тялото й, нежната кожа, той простена и завладя устните й. Усети как по тялото му пробяга сладостна тръпка и кръвта се устреми към слабините.

Когато задълбочи целувката, устните й се отвориха. Тя се осмели да направи първите колебливи движения с език. Когато ръцете й обгърнаха шията му, Никълъс усети непознато дотогава желание. Зацелува я по бузите, по очите, зад ушите, продължи по стройната шия.

За първи път от много дни насам Глори се почувства стоплена и закриляна, обект на нежни грижи. Беше й все едно, че е гола, не знаеше къде се намира и защо е дошла тук. Нищо нямаше значение, освен че беше чиста и невредима. Нищо нямаше значение освен прегръдката на Никълъс. Един тих глас й нашепваше: не забравяй какво ти стори той; но колкото и да се опитваше да го послуша, не можеше да мисли за нищо друго освен за мекия натиск на устните и нежните му докосвания.

Тя зарови пръсти в гъстите черни кичури и се притисна към него. Тялото й трепереше като в треска и ставаше все по-горещо. Той милваше с устни кожата й, покри с топли целувки гърдите й, захапа едното зърно и започна да го възбужда с език. Глори простена и отметна глава назад. Устата му й доставяше неописуема наслада. Непознати дотогава чувства накараха кръвта й да закипи.

Той я целуна отново, този път по-настойчиво. Когато ръцете му се плъзнаха по тялото й, обхванаха дупето и я притиснаха към слабините му, тя усети натиска на твърдия му член.

Никълъс плъзна ръка под коленете й, извади я от водата и я понесе към меката трева на брега на езерцето. Остави я за малко сама, за да се съблече, върне си бързо при нея и се отпусна отгоре й.

— Господи, как те желаех — прошепна дрезгаво той.

Тя отново се опита да го отблъсне, но в жеста й нямаше решителност. Той завладя устните й и потопи език дълбоко в устата й. Възбудата заливаше тялото й на могъщи вълни и Глори се притисна към него. Забрави страховете си, изтри съмненията. Искаше само да се наслаждава на милувките му. Тялото й беше напрегнато до болка и се разкъсваше от желание. Предпазливо, за да не я притесни с тежестта си, той се отпусна върху нея и раздели бедрата й с коляно.

Беше му трудно да се владее. Искаше да проникне устремно в нея, да я завладее без остатък. Усети, че всяка фибра на тялото й е напрегната и разбра, че и тя желаеше същото. Плъзна се бавно в нея, докато усети препятствието, което не беше очаквал. Тя беше още девствена — това го накара да изпита угризения на съвестта и в същото време го зарадва.

— Сега ще те заболи малко — обясни тихо той, след като успокои разбунтуваната си съвест. — Но после ще бъде прекрасно, обещавам ти.

Глори се отдръпна и на лицето й се изписа страх.

— Никълъс? — попита с треперещ глас тя.

— Имай ми доверие — помоли дрезгаво той.

И тя му се довери. Обви с ръце шията му, притисна се до него, потърси устата му и отвори устни, за да даде път на езика му. Той мушна ръце под хълбоците й и проникна в топлата утроба. Целувката му задуши болезнения вик. Една сълза се спусна по бузата й и стигна чак до вдлъбнатинката под гърлото.

— Добре ли си, мила? — попита той и се отдръпна, докато болката отслабне.

— Да, да — прошепна несигурно тя.

Никълъс се притисна отново към нея и се задвижи в бавен, предпазлив ритъм. Глори забрави болката, забрави света около себе си — остана само мъжът, който я държеше в обятията си. Инстинктът й подсказа, че трябва да се задвижи в ответен ритъм и тя започна да отговаря на тласъците му.

Никълъс ускори движенията си, мускулите на гърба му се напрегнаха, по челото му заблестяха капчици пот. Тласъците му станаха мощни и бързи и Глори усети как се извисява към небето. Обзе я могъщо, застрашително със силата си чувство, но преди да е открила какво е, Никълъс бе разтърсен от мощна тръпка, за миг застина над нея, после въздъхна облекчено и се претърколи настрана. Привлече я към себе си и я настани на рамото си. Очите му останаха затворени, докато дишането му се успокои.

Глори се надигна леко, прокара пръст по линията на брадичката му и се запита какво би трябвало да направи, за да получи още целувки. Искаше й се и тя да се отпусне като него. Когато пръстите му помилваха гърдите й, тя се стресна, сякаш я беше опарил, и чу тихия му смях.

— Разочаровах те. Съжалявам. — Ироничната усмивка издаваше, че се шегува. — Толкова отдавна те желая, че не можах да издържа.

— Нима нещо толкова прекрасно може да бъде разочароващо? — попита тя, пренебрегвайки повика на тихия вътрешен глас, който й напомняше, че интимности се разменят само в леглото и че жените не бива да изпитват задоволство от секса. Вместо това погледът й се впи в блестящите светлосиви очи, после се спусна смело към гърдите и стигна чак под пъпа. Червенина обля бузите й, когато видя отпуснатия член, прибрал се в гнездото си от къдрави черни косъмчета.

Глори побърза да отвърне глава, но забраненият обект вече бе започнал да набъбва.

Никълъс се изсмя гърлено. Устата му помилва дланта й, зъбите захапаха малкото пръстче. Глори усети как в тялото й отново пламва желание. Стомахът й се сви, сърцето й се качи в гърлото. Тя го погледна в лицето и видя колко жадни и тъмни бяха станали очите му.

— Сега е твой ред — заяви той и преди да е успяла да попита какво означава това, устата му завладя нейната. Той се претърколи върху нея и я притисна в меката трева. Топлият влажен език заигра с нейния. Глори простена сладостно и по вените й отново се разля горещина.

Този път Никълъс не беше толкова нежен, искаше повече. Разпали в нея огън, който засенчи всички досегашни преживявания. С всяко движение, с всеки тласък магията ставаше по-силна. Тя се извиваше под него, отговаряше на тласъците му с дива отдаденост — докато екстазът се отвори като цвете в тялото й и изпусна фойерверк от непознати сладостни усещания, които замаяха сетивата й. Тя изкрещя името му, вкопчи се в него и той я последва в освобождаването.

После двамата дълго лежаха в меката трева. Глори не можеше да повярва в случилото се; Никълъс излъчваше спокойно задоволство. След време отново се любиха; накрая Никълъс я отнесе в хладното езерце.

— Как се чувстваш? — попита той и я потопи във водата.

Тя си припомни, че веднъж вече я бе попитал.

— Като котка на прозореца — отговори тя и се усмихна, защото не искаше той да забележи, че изпитва угризения на съвестта. — Като че току-що съм си изблизала сметаната и се припичам на слънце върху меката си възглавница.

Никълъс избухна във весел смях. Глори го погледна изненадано. Та той почти никога не се смееше!

— Би трябвало да го правиш по-често — каза тя, когато излязоха от водата.

— Кое?

— Да се смееш. — Двамата седнаха на слънце, за да изсъхнат, после облякоха чистите сухи дрехи. След като бе измила пясъка от тялото си, Глори се наслаждаваше на оскъдната си премяна, макар да й се виждаше неприлична. Никълъс беше само с панталон. Беше й много приятно да следи играта на твърдите мускули при всяко движение. Харесваше и махагоновия блясък на лицето му. Очевидно любимият й се чувстваше добре в тази примитивна обстановка.

Тя направи няколко опита да разреши русата си коса с пръсти, но напразно. Най-сетне Никълъс я хвана за ръката и я отведе на брега на морето.

— Ела, ще ти покажа нещо.

Тя тръгна след него по едва видимата пътека, където си играеха катерички, но когато забеляза дузините сандъци и куфари, нахвърляни по брега, спря като вцепенена. Това беше цяло богатство! Засмя се въодушевено, втурна се към сандъците и започна да отваря капаците. Одеяла и инструменти, брашно, кафе, солено месо и какво ли още не! Няколко сандъка бяха пълни със захар от Барбадос.

— Има и един сандък с портокали — проговори Никълъс зад гърба й. — Имаме достатъчно въжета, платна, мисля, че ще намерим и гребен. Всъщност имаме всичко, от което се нуждаем освен дрехи. — Той се ухили. — Но за дрехите няма да се тревожим, поне засега.

Глори усети как бузите й пламнаха, но когато погледна отново към сандъците, лицето й стана сериозно.

— Кога откри всичко това?

Никълъс се извърна настрана. Явно се стараеше да избегне погледа й.

— Тази сутрин — отговори той и се укори, че не намери смелост да й каже истината. Ала мисълта, че тя ще престане да му вярва, след като само преди час му се бе отдала с душа и тяло, беше непоносима.

Той не умее да лъже, каза си Глори. Веднага бе разбрала, че е намерил съкровището още преди няколко дни. Усети как в гърдите й се надига гняв. Изпита диво желание да го удари, но в следващия миг си припомни как я бе спасил от глигана и как се любиха. Не можеше да му се сърди. Щом той можа да й прости, че заради нея попадна на това забравено от бога местенце, тя също беше длъжна да му прости, че я бе оставил да гладува.

Всъщност аз го обичам толкова силно, че съм готова да му простя всичко, призна си неохотно тя.

Усмихна му се и мрачното му лице се разведри.

— Няма ли да ми обелиш един портокал? — попита тя. — Умирам от глад.

Никълъс веднага отвори сандъка и изпълни молбата й. Силният цитрусов аромат напълни устата й със слюнка. Когато той й подаде портокала, пръстите им се докоснаха и по гърба й пролази сладостна тръпка. Тя раздели плода на две половини и му подаде едната. По пръстите й потече сладък сок. Никълъс ги облиза и очите му отново потъмняха.

— Най-добре е да си направим убежище — предложи той, — преди да се посветим на друго.

Намекът беше недвусмислен и Глори се изчерви.

— Но първо искам още един портокал.

Никълъс побърза да го донесе и обели.

— Тази вечер ще ти сготвя най-вкусното ядене, което някога си опитвала — обеща той и в гласа му имаше разкаяние.

Глори се засмя.

— Дано само не е пак чайка — подразни го тя.

След като направи удобна постеля в близост до езерцето, Никълъс се върна на островчето и одра глигана. Изкопа яма на брега, напълни я с камъни и сухи дърва, наряза месото на големи късове и го покри с втори пласт дърва. Между инструментите намери няколко тенджери и една метална чаша. Почисти съдовете с пясък и слезе на брега, откъдето се върна с цяла тенджера миди. Салата от крехък кресон, който растеше в изобилие на брега на езерцето, попълни менюто.

Глори похвали многословно готварското му изкуство и яде, докато вече не можеше да диша.

— Ако продължаваш да се тъпчеш така, ще напълнееш — пошегува се Никълъс. — Но пък ще ми осигуриш повечко плът, която да любя.

Глори го погледна очаквателно. Пламенно се надяваше и той да се е влюбил в нея поне мъничко. За кой ли път се запита дали възнамеряваше да се ожени за нея. Сигурно нямаше да я прелъсти, ако намеренията му не бяха честни. Двамата бяха сами на този остров, тя беше напълно зависима от него, и той го знаеше. Освен това беше приятел на баща й. Много й се искаше да го попита, но Никълъс Блекуел не беше от мъжете, които се поддаваха на влияние. Щом му дойдеше времето, щеше да й съобщи намеренията си. А междувременно щяха да се любят до насита. Глори беше твърдо решена да се наслади на всяка минута, която им беше дадено да прекарат заедно.

— Утре ще ти построя убежището, което желаеше — обеща Никълъс.

— Как така промени мнението си? — попита хапливо Глори, припомнила си пренебрежителните му забележки.

Никълъс отново избегна погледа й.

— Стигнах до убеждението, че имаш право, нищо друго.

Глори не продължи да го разпитва. През нощта се любиха под звездите и тя беше толкова щастлива, че й се плачеше. Никълъс чувстваше същото. Двамата заспаха прегърнати. Ръката му остана на рамото й през цялата нощ, за да не й позволи да се отдалечи.

На острова имаше много дивеч, навсякъде растяха див лук, кресон и други диви зеленчуци. Убежището, което изгради Никълъс, се превърна в малка покрита колиба. Трябваха му два дни, за да я построи, но когато свърши, разполагаха с чудесно жилище, което предлагаше защита от слънце, вятър и пясък. Продължиха да готвят навън. Подът на колибата беше настлан с борови иглици и покрит с няколко одеяла, така че имаха широко и удобно легло. Едно легло, каза си смутено Глори. Явно Никълъс нямаше намерение да спазва основните правила на приличието. Тази мисъл затвърди убеждението й, че той възнамерява да поиска ръката й. Ако не беше толкова загрижена за Натан, тя щеше да се наслаждава на райско блаженство.

Двамата седяха до огъня и пиеха утринното си кафе от единствената чаша, когато Никълъс предложи да я научи да плува.