Капитанът и дивата котка

18

— Нищо не може да се направи, момче.

Никълъс с мъка откъсна поглед от окървавеното, безжизнено вързопче в ръцете си и се обърна към жената в леглото. Тя беше смъртнобледа и дишаше толкова слабо, че завивката едва се повдигаше.

— Дали ще се възстанови?

— Не знам много за жените, момче. Но ако съдя по вида й, вярвам, че ще се оправи. Детето беше слабичко и нежизнеспособно, не майката.

Никълъс стоеше до койката в кабината си и държеше в ръце мъничкия труп на сина си, увит в дебела кърпа. Не беше способен да мисли за нищо друго. Светът вече не съществуваше. Навън виеше вятър, гонеше дъждовните облаци над студеното море, а покритото с облаци небе беше така безутешно и сиво като мислите му.

— Дай ми го — настоя тихо Мак. — Ще наредя на дърводелеца да му направи хубав ковчег.

Никълъс се опита да преглътне буцата в гърлото си. Всичко беше станало толкова бързо. До вчера бъдещето му изглеждаше блестящо, пълно с надежда. С помощта на детето Глори и той щяха отново да съживят любовта, пламнала помежду им на самотния остров. А сега детето беше мъртво. Какво щеше да им донесе бъдещето?

Никълъс с мъка се пребори с паренето в очите и оловната умора в крайниците.

— Махагон — прошепна той. — Да му направят здрав ковчег. Морето е огромно… а той е толкова мъничък.

Мак сложи ръка на рамото му.

— Ще вземем хубавия стар скрин от офицерската столова.

— Да — отговори унесено Никълъс, устремил поглед към капчицата кръв на платното. — От него ще стане чудесен ковчег.

Мак протегна ръка да вземе трупчето и Никълъс неволно се отдръпна. Нямаше сили да се отдели от него.

— Животът не е детска игра, момче.

— Наистина не е. — Никълъс отново погледна спящата жена в койката. Мократа от пот коса беше залепнала за слепоочията й; пръстите бяха вкопчени в завивката. — Как да й го съобщя, Мак? Какво да й кажа?

— Няма подходящи думи, момче. Като се стигне дотам, ще дадеш най-доброто от себе си, сигурен съм.

Никълъс внимателно уви трупчето на детето си в платното и подаде вързопчето на Мак. Не можеше да погледне стария шотландец в очите. Знаеше, че са пълни със съчувствие. Бавно, но с твърди крачки Мак напусна кабината. Никълъс духна лампата до леглото и помещението потъна в същото безутешно сиво, което забулваше небето отвън.

Сърцето му тежеше от болка. Трябваше да остане до леглото на Глори и да държи студената й ръка. С часове седя неподвижен, докато краката и ръцете му се сковаха така, че трябваше да стане и да се протегне. Въздухът беше застоял, миришеше на кръв и смърт. Никълъс трепереше от страх пред задачата, която му предстоеше. Отиде на палубата да вземе малко чист въздух. Трябваше да проясни главата си — и да добие смелост. Върна се в кабината само след няколко минути. Глори го чакаше с широко отворени очи.

— Никълъс?

— Тук съм, мила. — Той коленичи до нея, взе ръката й и я поднесе към устните си.

— Детето? — Ръката й се плъзна към плоския корем, който само допреди няколко часа беше закръглен и пълен с живот.

— Бих искал да ти кажа нещо утешително или да променя случилото се, но не мога. Детето ни умря, Глори.

— Не. — Тя поклати глава. — Не ти вярвам. Тази сутрин се движеше. Беше живо, то…

— Роди се твърде рано, Глори. Беше съвсем мъничко.

— Момче ли?

— Да.

— Не е възможно да е мъртво, Никълъс, моля те! Ще направя всичко, каквото искаш, но трябва да ми кажеш, че детето не е мъртво. — Очите й бяха пълни с такава разкъсваща болка, че Никълъс извърна глава.

— Съжалявам — проговори тихо той. — Толкова съжалявам…

— Не-е-е! — изпищя Глори. Надигна се, размахвайки неконтролирано ръце. Никълъс едва успя да я удържи в леглото. Накрая тя престана да се брани, впи пламтящ поглед в лицето му и се отпусна на възглавницата. От очите й потекоха сълзи. Нека се наплаче, реши Никълъс, това ще я облекчи. Седна отново до нея, сложи главата й в скута си и зарови пръсти в косата й. Двамата седяха така цяла вечност. Никълъс не можа да издържи и сведе глава над нея.

— Махни се от мен! — изпищя тя. — Махни се и ме остави на мира! Ти си виновен за всичко, само ти, разбираш ли!

— Моля те, Глори, изслушай ме.

Тя се изтръгна от прегръдката му.

— Да те изслушам? Искаш да те слушам? Всеки път, когато те послушам, когато ти се доверя, става нещо ужасно. Никога вече няма да ти вярвам, никога!

Никълъс се изправи. В думите й имаше страшна истина. Той я погледна още веднъж с надежда да намери някакъв път към сърцето й. Отчаяно затърси сламка, за която да се хване. Нищо, нищичко.

В този момент Никълъс проумя, че мечтата му да спечели отново сърцето й беше умряла заедно с детето им. Глори не можеше да му вярва, не можеше да го обича. Той задиша тежко. Гърдите му бяха стегнати с желязна верига. Спря на вратата, погледна я още веднъж и с бавни крачки излезе от кабината.

Погребаха бебето в морето. Според Никълъс така беше най-добре: все пак това беше неговият син. Знаеше, че Глори би предпочела надгробна могила на някой усамотен хълм, но не можа да й даде дори тази малка утеха.

Седмица след погребението корабът влезе в пристанището на Ню Рошел, където Никълъс и Глори трябваше да слязат на сушата. Никълъс нае карета и двамата заминаха за Теритаун. През целия път Глори не каза нито дума. Изглеждаше слаба и изтощена и плачеше при най-малкия повод.

Когато пристигнаха в Блекуел хол, стана ясно, че Брад вече се бе погрижил да премести майка си в градската къща в близост до Бродуей. Очевидно Брад не се съмняваше, че Никълъс ще се върне със съпруга. Милият Брад, каза си капитанът и му стана малко по-топло на сърцето.

Блекуел хол, голямо имение в подножието на един хълм над река Хъдсън, се преобразяваше, когато мащехата на Никълъс отсъстваше. Всичко ставаше по-дружелюбно, по-весело. Никълъс притежаваше имението от пет години, но никога не беше прекарвал в него повече от няколко дни. Понякога се питаше защо изобщо го бе купил. Изглеждаше прекалено романтично за вкуса му. Величествената каменна сграда беше построена в новоготически стил. Мраморните плочи бяха изработени от затворниците в Синг-Синг. Таваните бяха сводести, имитираха каменна щукатура от изрисувано дърво, прозорците бяха огромни, с пъстри стъкла. Мебелите бяха донесени почти изцяло от Европа, креслата и диваните бяха тапицирани със скъп брокат и тежко кадифе. Пред прозорците висяха елегантни кадифени завеси.

Никълъс беше привлечен главно от земята. Прекрасните френски градини, английската морава, засадена с достолепни стари дървета, която се простираше чак до реката, но най-вече оборите и пасищата, където един ден възнамеряваше да отглежда собствени състезателни коне.

Това беше идеалното място да отгледат детето си. Представата, че синът му е мъртъв и никога няма да види тази красота, стана още по-болезнена, след като пристигнаха. Той огледа просторния салон, после впи поглед в бледото лице на съпругата си, приседнала на един стол със скръстени в скута ръце и празен поглед, и отново се запита как беше стигнал дотук.

— Искам женитбата ни да бъде анулирана — каза Глори. Думите й отекнаха странно глухо в мраморните стени. Живееха в Теритаун вече две седмици, но тя почти не говореше. Никълъс едва позна гласа й. Облечена цялата в черно, тя стоеше на вратата към големия салон, скрила ръце в гънките на полата.

— Защо? — попита той, отмести креслото си и стана.

Глори сведе поглед към излъскания паркет.

— Защото не те обичам. Детето ни е мъртво; вече нямаме причина да живеем заедно. — Гласът й прозвуча напълно равнодушно и сърцето му се сви от болка.

— Какво ще сториш, ако се съглася?

— Ще се върна в Бостън — отговори все така безразлично тя.

— И ще се омъжиш за Джордж Макмилън?

— Може би. — Глори вдигна рамене.

— Не. — Никълъс не беше в състояние да каже нищо повече.

Глори се обърна и излезе също така безшумно, както беше дошла, сякаш казаното изобщо не я бе засегнало. Никълъс се удари по главата, излезе от къщата, тресна вратата и се запъти към оборите.

Само дългите разходки на кон му помагаха да преживее дългите зимни месеци. Връщаше се при падането на мрака и всеки път откриваше, че Глори се е заключила в стаята си на горния етаж. Всеки път, когато се срещаха, тя изглеждаше още по-тънка и бледа. Тревогата му нарастваше. Опитваше всичко, за да я развесели, даже я попита дали да покани леля й или Натан.

— Не, благодаря — отвърна равнодушно тя. — Те си имат по-важна работа, а и аз нямам желание за разговори.

Никълъс въздъхна примирено. Нищо не можеше да се направи. Когато Глори за втори път го помоли да анулират брака си, той обмисли сериозно молбата й, макар че не искаше раздяла. Не вярваше, че проблемите им ще се решат с анулиране. Но не знаеше и как да й помогне.

Живееха вече повече от месец в Блекуел хол, когато пристигна Брадфорд Сейнт Джон. Никълъс му бе писал многократно, за да му опише тъжната ситуация и да го помоли за съвет. Вместо да изпрати писмо, Брад пристигна лично.

Никълъс го посрещна с топла прегръдка.

— Ако знаеш колко се радвам да те видя!

— Аз също, Никълъс.

— Влез по-скоро — покани го Никълъс. — Искам да ти представя Глори.

Когато отвориха вратата на стаята й на горния етаж, тя седеше пред камината и плетеше покривчица за кресло. Интересуваше се само от плетките си и от книги. По тясното лице танцуваха светлинки, бледорусата коса беше загубила блясъка си.

— Глори — заговори учтиво Никълъс, — това е брат ми Брадфорд. Разказах ти за него, когато бяхме на острова, помниш ли?

Глори го погледна колебливо.

— Аз… не съм сигурна.

Сърцето му се сви от болка.

— Брад, това е съпругата ми Глори.

Тя протегна ръка, Брад я пое и поднесе крехките пръсти към устните си.

— За мен е удоволствие най-сетне да се запозная с вас, мис.

— Да… как беше името ви?

Никълъс едва задържаше напиращите в очите си сълзи.

— Брад. Брадфорд Сейнт Джон.

— Брад… Какво хубаво име. — Тя сведе поглед към скута си и отново се зае с плетката.

Никълъс махна на брат си да излязат.

Глори не стана да ги изпрати. Никълъс я погледна още веднъж, преди да излезе в коридора, и сякаш понечи да й каже още нещо, но се отказа. Изглеждаше красив и внушителен както винаги и за момент тя си спомни как бяха живели сами на усамотения остров. Ала болката, която й беше причинил, веднага заглуши красивия спомен. Не искам да мисля за него, каза си упорито Глори и го забрави още преди вратата да се е затворила зад гърба му.

Тя вдигна тънката кука от слонова кост и продължи да се занимава със сложната шарка. Полюляваше се леко в стола си, очите й бяха устремени към плетката. Малко преди да напусне Самърфийлд Мейнър, майка й настоя да я научи да плете на една кука. Все още не беше много опитна и често правеше дребни грешки, но плетенето й помагаше да забрави мъката.

Глори разстла покривчицата в скута си. Не разрешаваше на мислите си да се отклонят от сложната шарка. Пламъците в камината съскаха и трепкаха, силният вятър се удряше в капаците на прозорците. Мрачното небе предсказваше скорошна буря. Глори отпусна ръце и макар и без нейно позволение, мислите й се зареяха някъде много далече. Очите й бавно оглеждаха стаята: сводест таван, пъстри стъкла на прозорците. Изведнъж си представи как малкото тъмнокосо момче, досущ като Никълъс, дотичва до нея и задърпва полата й. „Мамо, хайде да излезем навън да си поиграем. Обичам те, мамо.“

Побиха я тръпки, гърлото й пресъхна. Стисна по-здраво куката и притисна ръце към колосаната черна пола. Защо трябваше да се случи това? Така копнееше за детето, имаше такава спешна нужда от него. Наистина ли Никълъс беше виновен за смъртта му, както през цялото време се опитваше да си внуши? Тихият вътрешен глас отново отговори: не. Грешката си е твоя. Трябваше да бъдеш по-внимателна, нали лекарят те предупреди. Глори прехапа устни и отново се съсредоточи върху фината шарка на покривчицата. Решена да забрави, тя се зае отново с плетката си и заработи усърдно.

Никълъс поведе Брад надолу по стълбата към кабинета си, облицован с орехово дърво и препълнен с книги. Без да обръща внимание на треперенето на ръката си, той наля на брат си солидна порция бренди. Брад се отпусна в едно кожено кресло и Никълъс седна срещу него.

— Вече не знам какво да правя — проговори съкрушено той. Отпи голяма глътка, за да се успокои, и зачака топлината да се разпростре по тялото му. — От ден на ден става все по-лошо.

— Какво правиш, за да я съживиш?

— Опитах се да я убедя да излезем на разходка с коне или пеша. Приготвяха ни великолепни вечери, но тя всеки път отказваше да се храни. Умолявах я, плаках, молих я за извинение. Тя обвинява мен за смъртта на детето и може би е права.

— А ти вярваш ли, че си отговорен? — попита съчувствено Брад.

— Възможно е. Появих се неочаквано в Бостън, и това я шокира. Както ти писах, женитбата стана по принуда. На всичкото отгоре имаше дуел. Сигурно преживяванията са били твърде силни за нея. Затова е загубила детето. — Никълъс извърна глава. — Не знам, Брад, наистина не знам. Глори обаче е убедена, че вината е моя.

— Всъщност какво значение има?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че и ти страдаш. Прочетох го в писмата ти, макар че никога не го казваше открито. Детето е мъртво. Вече няма значение чия е вината. Сега трябва да се посветиш изцяло на съпругата си. Тя те държи отговорен за смъртта на детето, защото не може да понесе мисълта, че вината би могла да бъде нейна. Тя се дави в тъгата си, Никълъс.

— Нали я виждам! Само че не знам какво да направя, за да я спра.

— Какво би направил, ако ставаше въпрос за мен или за Мак? — попита с лека усмивка Брад.

— Щях да те сграбча за колана и да те измъкна от блатото. Щях да ти изкрещя, че животът продължава. Че е пълен с грижи, но ни носи и голяма радост.

— Защо не направиш същото и с Глори?

— Защото се заклех никога вече да не вдигна глас срещу нея. Заклех се да не я тормозя с невъзможни изисквания. Не мога да бъда груб, разбери!

— Знам, че се чувстваш виновен, но Глори е твоя съпруга, Никълъс, не е Светата дева. Тя има нужда от истински мъж. Доколкото я опознах от писмата и разказите ти, тя е много своенравна млада дама. Трябва й мъж, който знае как да се справя с капризите й. Влюбила се е в истинския Никълъс Блекуел, не в умоляващия и вечно виновен мъж, който си сега. Бъди, какъвто си, Никълъс. Бъди истински съпруг.

— В твоите уста звучи толкова просто…

— На този свят нищо не е просто.

— Не, вероятно не.

— Жена ти има нужда от теб, Никълъс. Трябва да бъдеш достатъчно силен и за двама ви.

Никълъс остави чашата си на масичката и погледна пронизващо брат си. В думите му имаше истина.

— Как става така, Брад — попита развеселено той и стана, — че ти си осем години по-млад и двадесет години по-мъдър от мен?

— Защото не съм влюбен — отговори ухилено Брад и също се изправи. — Искаш ли още един съвет?

— От теб по всяко време.

— Погрижи се колкото се може по-скоро да я заведеш в леглото си. Сигурен съм, че няма жена, която да ти устои. Ще се справиш и с Глори.

Никълъс се засмя — за първи път от седмици насам.

— Ти си страхотен, Брад. Няма друг като теб. — Той стисна благодарно ръката на брат си. — Ти си най-добрият брат, когото познавам. А сега те моля да ме извиниш. Ще се видим на вечеря. Имам да уредя някои неща.

След два дни Никълъс завъртя месинговата брава и нахлу в стаята на Глори, натоварен с кутии и вързопи.

Тя вдигна глава, но не каза нищо, само го погледна, сякаш в стаята й беше влязъл непознат. Седеше в голямото кресло пред камината и четеше. Никълъс спря за миг, за да я погледне, и едва не се изсмя. Тя проследи недоверчиво и с нарастващо учудване как той мина по килима и хвърли кутиите на леглото.

Никълъс изръмжа нещо неразбрано, отиде до гардероба от розово дърво в ъгъла, отвори с величествен жест резбованите врати и извади една от траурните рокли на Глори. Видът на безутешната черна материя, толкова скована под пръстите му, напълни гърдите му с гняв. Стисна здраво зъби, сграбчи роклята за яката и я разкъса.

При шума от цепещ се плат Глори скочи като ужилена.

— Какво… какво правиш?

— Нещо, което отдавна трябваше да направя. Веднъж завинаги ще сложа край на тези отвратителни рокли.

— Не можеш да направиш това! Още съм в траур!

— Грешка. Ти беше в траур. Достатъчно си тъгувала. — Никълъс извади още една рокля и с удоволствие я раздра до талията. Глори зяпна смаяно. Без да й обръща внимание, той продължи разрушителното си дело. Тя не направи опит да го спре, само следеше с нарастващо смайване как расте купчината разкъсани дрехи на пода. Неподвижна като статуя, тя стискаше конвулсивно книгата си и го гледаше втренчено, сякаш не вярваше на очите си.

Решен да й изтръгне някаква реакция, Никълъс разкъса още една рокля.

Глори колебливо направи крачка към него. Сините очи изглеждаха огромни на бледото лице.

— И какво ще нося сега? — попита нерешително тя.

— Отвори кутиите на леглото. Ще намериш в тях една дневна и една вечерна рокля. Надявам се да ти станат. — Никълъс спря за миг и я дари с ослепителна усмивка. — Винаги съм имал добра представа за фигурата на жена си. — Той извади от шкафа поредната черна рокля и я хвърли върху купчината.

Глори отвори една от кутиите, но веднага спря и го погледна през рамо.

— Защо правиш това?

— Защото вече не мога да понасям тъгата ти. Накрая и аз ще се разболея. Достатъчно сме страдали — и ти, и аз. Докато съм жив, не искам вече да те виждам в черна рокля. — Той протегна ръка към нея. — Впрочем, трябва да свалиш и тази, която е на гърба ти.

Глори пое шумно въздух и вдигна ръка към гърлото си.

— Ти… не говориш сериозно!

— Уважаема госпожо, уверявам ви, че говоря напълно сериозно. Веднага я свали.

— Сега ли? — тя все още не можеше да повярва.

— Сега, в този миг.

Глори се изправи и за първи път от много седмици насам в очите й светна добре познатият борчески дух.

— Няма да го направя.

— Ще я свалиш или ще я разкъсам на парченца.

Глори го погледна упорито, но той направи голяма крачка към нея и тя вдигна отбранително ръце.

— Добре, добре! — извика уплашено тя и отстъпи крачка назад. — Изпрати Бетси да ми помогне.

— Имаш си съпруг, който знае как да те съблича.

Глори погледна към вратата, сякаш искаше да избяга.

— Избий си тези мисли от главата — проговори предупредително Никълъс.

Тя го погледна унищожително и му обърна гръб. Изпъна крехките си рамене, вирна брадичка и зачака.

— Не разбираш ли, че се държиш като луд? — попита ледено тя. — Какво те е прихванало?

Никълъс се ухили толкова широко, че на бузите му се появиха трапчинки. Ако Брад беше до него, щеше да получи сърдечна целувка. След като се справи бързо с копчетата на гърба й, той отстъпи назад.

— Ще ти изпратя Бетси — обеща той, знаейки, че не бива да прибързва. — След половин час те чакам долу.

— За какво?

— Ще излезем на езда. Крайно време е да опознаеш новия си дом. — Без да чака отговор, той напусна стаята с големи крачки.

Глори се появи само след двадесетина минути в сребърно-синя рокля от серж, която правеше очите й още по-изумително сини. Косата й беше вдигната, само покрай ушите се спускаха ситни къдрички. Беше все така бледа, но на бузите й бяха избили трескави червени петна.

— Ако непременно трябва да ме завлечеш на чист въздух, за да ми докараш някое белодробно възпаление, нека го направим още сега. — Тя улови ръката му и двамата се запътиха към изхода. Ръката й в тънка кожена ръкавица почиваше доверчиво в свивката на лакътя му и Никълъс се наслади на докосването.

Той я уви в красиво, подплатено с кожи, палто и й подаде маншона.

— Няма да трае дълго.

През нощта беше валял сняг и Никълъс беше избрал за разходката черно-златната шейна, запрегната с два коня. Седна до нея и я зави с одеяло от конски косъм. Глори седеше гордо изправена и се взираше пред себе си.

— Очаквам да слезеш на вечеря — заяви той и взе юздите. — От днес нататък ще го правиш всяка вечер.

Тя се обърна към него и в очите й отново светна желание за борба.

— От днес нататък ще се храниш с мен, никога вече в стаята си — продължи той, изплющя с камшика и шейната потегли с леко раздрусване.

— Трябваше да се сетя, че скоро пак ще почнеш да ме тормозиш.

— Оценявам поведението си в последно време като грубо занемаряване. Но съм решен да се поправя.

— А ако откажа да сляза?

— Тогава ще дойда в стаята ти, ще те метна на рамо и ще те отнеса долу. Сигурен съм, че ще осигурим кралско забавление на прислугата.

— Няма да го направиш!

— Наистина ли?

Глори беше убедена, че той е в състояние да го направи. И изведнъж, без да знае защо, се почувства поласкана.

Разходката с шейна беше кратка. Никълъс мина по границите на имението си и Глори хареса местността, скрита под дебела снежна покривка. Всяко дърво, всеки жив плет бяха покрити с пресен сняг. Мъничко бяло зайче пресече пътя им и изчезна уплашено в хралупата си. Глори се изправи, за да го проследи с поглед, и Никълъс остана много доволен от въодушевлението й.

Тя поемаше дълбоко свежия утринен въздух, примесен с лек мирис на дим от близките комини. След дългите самотни дни в стаята беше прекрасно да излезе отново навън.

Глори отново се запита как бе настанала тази внезапна промяна у Никълъс и неохотно призна, че новото му поведение й харесва много повече. Той беше станал отново предишният Никълъс — нагъл, властен, дразнещ… вълнуващ. Въпреки това у него имаше нещо безкрайно привлекателно — за първи път от много време насам Глори се замисли за съпруга си, не за детето, което беше изгубила.

Приглушеното прозвънване на камбанките, прикрепени за шейната, и тихото скърцане на юздите я приспаха и тя се облегна доволно назад. Почти не забеляза, когато Никълъс спря шейната пред мраморната къща. Той предаде юздите на чакащия ратай, скочи и заобиколи шейната, за да й помогне да слезе. Когато се наведе над нея, по гърба й пролази сладостна тръпка. Той миришеше на мускус и на кожените юзди, които бе държал.

— Е, не беше чак толкова лошо, нали? — попита с нежна усмивка той. Топлият му дъх погали бузата й. Когато ръцете му се плъзнаха около талията, за да я вдигнат, тя усети пробождане в сърцето. Дъхът й се ускори.

Вечеряха заедно с Брад и Глори скоро откри, че се наслаждава на разговора. Брад беше красив и интелигентен, но не толкова, рязък като брат си, и Глори беше приятно изненадана.

— Как беше разходката? — попита Брад и лешниковите му очи засияха.

— Хладна — отговори тя и побърза да прибави: — Въпреки това ми хареса.

— Отлично — засмя се момъкът. — Зимният въздух има чудното свойство да събужда човешката жизненост.

— Абсолютно си прав — потвърди Никълъс.

Глори забеляза, че мъжът й я наблюдаваше през цялата вечер, но вече не със загрижения, изпълнен с мъка, поглед. Очите му искряха с добре познатия глад. Ала все още отказваше да признае, че и тя изпитва същото желание.

На следващия ден посетиха градчето Теритаун. Глори се чувстваше много по-здрава и силна. За нейна изненада Никълъс й поръча пълен гардероб: поли, рокли, обувки, жакети, палта от серж, фланела от камилска вълна и мерино за през деня; от коприна, крепдешин, кадифе и сатен за вечерта; и всички дрехи бяха в ясни, силни цветове. Както беше обещал, не й разреши нито една тъмна рокля.

Когато се върнаха в имението, Глори се чувстваше изтощена, но и развълнувана като девойка преди първия си бал. След вечеря Никълъс я придружи до стаята й. Празният коридор беше осветен от трепкащи свещи в месингови свещници. Тя усети ръката му на талията си и горещия му дъх в косата си.

— Благодаря ти за дрехите — проговори тихо тя. — Сигурна съм, че ще бъдат прекрасни.

— Колкото и красиви да са, уверен съм, че няма да бъдат достойни за красотата ти.

Тя усети как бузите й пламнаха и вдигна лице към него. Тревожните бръчки бяха изчезнали от челото му, изглеждаше красив и дързък както винаги, дори някак по-млад. Без да разбира какво прави, тя вдигна ръка и помилва бузата му. Жестът я стресна и побърза да се отдръпне.

— Време е да се прибера — прошепна тя и се обърна към стаята си.

— Още не.

Преди да е успяла да протестира, той я взе в прегръдката си и я целуна. Макар че целувката беше бегла и кратка, коленете й омекнаха. Дано Никълъс не е забелязал как ми въздейства, помоли се Глори, но самодоволната му усмивка издаде, че е разбрал всичко.

На следващата сутрин той я събуди още на разсъмване и й нареди да се облече за езда. Изчака я в коридора, облечен в бричове от сърнешка кожа, блестящи черни ботуши, снежнобяла риза и късо кашмирено палто. Глори се появи в нова рокля за езда от сапфиренозелено кадифе, приготвена от шивачката само за един ден срещу безумно високо заплащане. На лицето й грееше усмивка. Харесваше й да се гледа в новите дрехи. Знаеше, че баща й щеше да се зарадва, ако можеше да я види. Ала си припомни детето, което бе изгубила, и изпита желание отново да облече черна рокля.

— Имам изненада за теб — заяви Никълъс, взе ръката й и я изведе навън. Старият черен иконом Исаак, който се беше преместил от града в имението, чакаше с топлата черна наметка на господаря си. Помогна му да се наметне и се обърна с топла усмивка към Глори. Бившият роб й напомни за родината. Исаак винаги я развеселяваше с доброто си настроение.

Глори се уви по-плътно в подплатеното с кожи палто и се улови за ръката на мъжа си. Минаха под колоните и слязоха в двора. Слънчевите лъчи проникваха безпрепятствено през оголените дървета, но не можеха да стоплят студения зимен въздух. Запътиха се право към оборите и тихото цвилене на конете зазвуча като музика в ушите на Глори. Сърцето й направи огромен радостен скок. Откога не беше препускала по оризовите поля в имението на баща си? Откога не беше изпитвала замайващото удоволствие от ездата?

Никълъс я поведе към ограденото място до масивната каменна плевня, където препускаха великолепна кестенява кобила и мъничкото й конче.

— Това е Сайрънс Сонг — обяви гордо той. — Синчето й се казва Уиндсонг. Твои са.

— Какво?

— Можем да обучим кончето за състезания, но ако предпочиташ, ще го оставим тук за разплод.

— О, Никълъс, прекрасни са! Не знам какво да кажа.

— Опитай с благодаря.

— Благодаря ти — прошепна тя.

— Целувката би била по-добра, но…

Глори се поколеба само миг. Надигна се на пръсти, за да го целуне по бузата, но в последния момент Никълъс се извъртя и устните им се срещнаха. Той я привлече нежно към себе си и сърцето й заби като безумно. Знаеше, че не беше редно да се целуват посред бял ден — макар че бяха женени, — но не си позволи да прекъсне прегръдката.

Никълъс плъзна език по устните й, за да я накара да отвори уста, и проникна надълбоко. По-гърба й пролазиха добре познатите сладостни тръпки. Чу тих стон и разбра, че беше самата тя. Смутена и ужасена, побърза да се откъсне. Лицето й пламтеше от срам.

— Ела — каза й Никълъс толкова самодоволно, че прозвуча едва ли не суетно. — Ратаят вече чака с конете.

Двамата се настаниха удобно на седлата и препуснаха в лек галоп. Глори хареса от пръв поглед силния червенокафяв кон, който й беше определен. Много скоро реши да изпита качествата му и ускори ход. Когато нисък жив плет им препречи пътя, Глори се засили и преди Никълъс да е успял да я спре, го прескочи с лекота. Той я последва мрачно и спря до нея. Ядоса се, че бе пренебрегнала неизреченото му нареждане поне първия ден да се щади.

Беше готов да започне пространна поучителна проповед, когато забеляза широката й дяволита усмивка — и светлосивите му очи светнаха зарадвано.

— Никога ли няма да се научиш да слушаш?

— Надявам се, че не.

Той се приведе към нея и сложи на устните й топла, сърдечна целувка.

— И аз се надявам.

Върнаха се пред обора и Никълъс й помогна да слезе от дамското седло. Студеният въздух зачерви бузите й, целувката ги стопли и тя се почувства отново жизнена и свободна. Отдавна бе забравила това чувство и сега оцени колко прекрасно беше.

След вечеря Никълъс отново я придружи до стаята й. Прегърна я още преди да стигнат до вратата. Този път меката целувка стана настойчива и дълбока. Притискаше с две ръце кадифените й бузи и устата му си играеше с нейната. Когато разхлаби хватката си, Глори вдигна ръце и ги уви около шията му, защото коленете и бяха омекнали. Той я целуваше, милваше и дразнеше, докато тя не издържа и отвори уста. Дъхът му миришеше на бренди и на черешите, които бяха яли след вечеря.

Никълъс я целува, докато остана без дъх, и се отдели от нея. В първия момент Глори изпита чувството, че е изоставена.

— Имаш ли представа колко силно се нуждая от теб? — прошепна дрезгаво той.

Тя поклати глава.

— Искам отново да спиш при мен — заяви твърдо той, обърна се и закрачи към стаята си. Глори се олюля и се залови за стената. След няколко минути събра сили да влезе в стаята си. Бетси я чакаше и й помогна да се съблече. Когато най-сетне се пъхна под меките завивки, тя вдигна поглед към балдахина на огромното легло и очите й се напълниха със сълзи. На път съм отново да се влюбя в него, призна тя и си заповяда да не плаче. Тялото й се разтърсваше от силни тръпки. Любовта към Никълъс Блекуел щеше да й донесе само страдания. Припомни си корабокрушението и райските дни на острова. Той спечели доверието й и завладя с щурм сърцето й. После я захвърли като употребена вещ и нарочно, без всякакви скрупули, унищожи доброто й име. Върна се в Бостън и заплаши да направи същото още веднъж — да застраши бъдещето на собственото си дете. Тя знаеше най-добре колко безсъвестен можеше да бъде Никълъс Блекуел.

Глори се мяташе неспокойно в леглото си. Мускулите я боляха от напрежение. Макар че се бранеше с всички сили, не можеше да прогони от съзнанието си спомена за целувката, за топлите устни и тръпчивия мъжки дъх. Рано или късно той щеше да упражни съпружеските си права. Тялото й още отсега копнееше за милувките му. Ако отново го допуснеше в леглото си, властта му над нея щеше да стане още по-голяма.

Изведнъж Глори скочи и се запъти към прозореца. Не издържаше в леглото. Снегът почти се бе стопил, пълната луна грееше през оголените дървета, черните клони разделяха панорамата зад дърветата на хиляди дребни късчета.

Също като живота ми, помисли си Глори. Само да знаеше как да слепи късчетата, може би щеше да добие представа какво трябва да стори.