Раиса изпрати по вестоносец послание до Амон в казармата — молеше го да дойде при храма в лабиринта по време на вечернята, но той ѝ отговори, че ще дежури. На следващата вечер опита отново, но със същия резултат. След третия отказ заплаши да го навести в казармата и най-сетне той склони да се появи.
Междувременно Мика ѝ изпрати огромен букет цветя и няколко покани за среща. Тя го пренебрегна напълно. Щеше да му даде хубав урок, щом търчеше при баща си и му разправяше каквото не трябва.
Същата вечер Раиса мина през каменния проход с по-уверена крачка и запалена свещ в ръце. Вдигаше достатъчно шум, че да разпръсне плъховете пред себе си. Съобрази да се облече по-практично — носеше една от разделените си поли за езда, ботуши и тесен жакет. В този си вид изкачи стълбата много по-лесно, стиснала свещта между зъбите си като пират.
Отвори с трясък металната врата към храма. Амон подскочи от пейката и извади меча от ножницата си. Завъртя се на пета, за да огледа помещението.
— Костите на Ханалеа, Рай — поклати глава той и прибра меча си. — Нали уж щеше да затвориш тоя тунел?
— Не съм обещавала подобно нещо — отвърна тя и се отпусна върху пейката. — Харесва ми да имам задна врата. — Видя го, че отваря уста да каже нещо и вдигна ръка да го спре. — Не започвай. Седни, ако обичаш. Стърчиш над мен като равнински свещеник.
Той седна в далечния край на пейката, сякаш се опасяваше да не прихване нещо от нея, и зае скована, делова поза с прилежно сключени върху коленете ръце.
— Защо ме избягваш? — попита безцеремонно Раиса.
— Не съм те… — Кръвнишкият ѝ поглед го спря. — Добре де. Просто… баща ми си поговори с мен.
— И какво ти каза?
— Ами… — Лицето му пламна. — Доста неща. Основното е, че вече съм в Кралската гвардия и давам наряди по цял ден, всеки ден. За да браним кралското семейство както подобава, трябва да спазваме определена… дистанция. — Прокашля се. — И честно казано… мисля, че е прав.
— За какво е прав? Не ми е позволено да имам приятели ли? — Раиса съзнаваше колко несправедливо постъпва, но не беше в настроение за честна игра, а той се оказваше единствената подръчна мишена. Освен това знаеше, че само ядосан би изоставил военната си коректност и тогава вече имаше надежда да се превърне в онзи Амон, когото тя познаваше.
— Приятели сме, разбира се, но…
— Не ни е позволено да си говорим, така ли? — Раиса издърпа дългата си плитка пред рамото си, разплете я и я сплете наново.
— Можем да си говорим, но…
— Само в стая, пълна с хора? — Плъзна се към него. — Така опасно близо ли сме? — Приближи се още малко. — А така? — И още малко, докато бедрото ѝ се опря в неговото.
— Раиса, ще ми позволиш ли да довърша поне едно изречение? — изръмжа той, без да се отдръпне от нея. — Не знам как е станало, но татко каза, че из двореца били плъзнали слухове за нас. Заплаши да ме изпрати във Варовикови чукари, ако пак чуе нещо.
Раиса сложи ръка върху неговата.
— Не би посмял. — Варовикови чукари беше пристанище на Индио, разположено на стотици километри от двореца.
Той вирна вежда.
— Haпpoтив, би. Така че, ако искаш да…
— Ще позволиш ли на Мика Баяр да определя с кого да се виждам и с кого да говоря?
Той впери поглед в нея.
— Какво?
— Мика е снесъл на баща си, че онази нощ ни е видял пред стаята ми. Лорд Баяр е говорил с кралицата, а тя е говорила с твоя баща.
— Намесена е и кралицата? — Той прокара смутено пръсти през косата си. — Не разбирам. — За момент се умълча. — Питах се дали ти и Мика не сте, сещаш се… — Подходящата дума му убягваше, затова спря и се прокашля. — Снощи не знаех дали… — Думите отново му изневериха и той се вторачи в ръцете си.
Точно тази тема не ѝ се обсъждаше с Амон Бърн.
— Не мисли за Мика — посъветва го Раиса. — Просто е свикнал да cтава все неговото. Но тук има нещо гнило, макар че още не знам какво. Нужни са ми доверени приятели. Трябва ми човек на моя страна.
— Аз съм на твоя страна, Рай — прошепна Амон. — Винаги. Знаеш, че е така.
Раиса взе ръката му.
— Тогава ми помогни.
Той я изгледа подозрително.
— С какво да ти помогна?
— Нуждая се от очи и уши. Трябва да знам какво се случва в кралството, в Магьосническия съвет, на Сивата дама, навсякъде. Чувствам се като канарче в клетка. Виждам само четирите стени около себе си, а междувременно дворецът е обграден от врагове.
— Какво? — Вгледа се в лицето ѝ, сякаш търсеше белези на лудост или пиянство. — За какво говориш?
— Понякога потомствените кралици имат пророчески видения. Известно ти е, нали? — Амон кимна. — Е, в момента се чувствам както по време на пожара в Ханалеа. В капан съм, пламъците бушуват край мен, а няма къде да избягам.
— Добре — прокашля се Амон, — но как можеш да имаш вяра на видението си? И аз понякога имам кошмари, те обаче не са нищо повече от лоши сънища.
— Възможно е да си въобразявам — съгласи се Раиса. — Но не мога да рискувам.
— Разказа ли на кралицата? Не е ли редно оттам да започнеш?
— Лошото е, че май и тя е част от проблема — пророни Раиса. — Опитах да говоря с нея и накрая се сдърпахме. Винаги става така.
Гласът ѝ заглъхна под предупредителния поглед на Амон. Двамата винаги си споделяха какво ги мъчи. Но сега изглеждаше сякаш го кара да се изправи с нея срещу кралицата, която се беше заклел да брани.
— Все пак нищо не е сигурно. Просто предчувствие — обобщи накрая Амон.
— И долавям странно поведение на хората в двореца — додаде Раиса. — Онзи ден майка ми се впусна да ми обяснява как не бивало да се омъжвам за южняк, ситуацията по техните земи била прекалено нестабилна.
— Сигурно покрай пълнолетието ти, дебюта ти в обществото и така нататък я обзема майчинска треска. — Амон протегна ръце с вдигнати нагоре длани. — Този момент е труден за всички родители. Спомням си дебютантския ден на сестра ми Лидия. Татко подлагаше на разпит и тероризираше всяко момче наоколо.
— Не знам. В същото време като че ли бърза да ме омъжи. Искала нещата да се стабилизират, защото можело да не се задържи още дълго на престола, сякаш знае нещо, което е тайна за мен. А дебютантският ми ден още не е дошъл и засега няма подходящ кандидат.
— Ти каза, че няма да се омъжиш още години — припомни ѝ почти укорително Амон.
Раиса сви рамене.
— Ако изобщо ми дадат право на глас. — Тя потрепери. — Не искам да се омъжвам. Само на петнайсет съм.
— Е, аз пък съм само на седемнайсет — напомни ѝ Амон. — И наесен се връщам в академията. Какво искаш да направя? Кого искаш да шпионирам?
— Не точно да шпионираш. Ето, от клана Демонаи получавам информация, с каквато нямам откъде другаде да се сдобия. Те не ме обсипват с ласкателства. Не се отнасят с мен като с празноглава кукла. Може да се каже, че ме уважават повече от всеки друг.
— Каква информация искаш да получиш от мен?
Раиса изпъна гръб.
— Ако се задават неприятности, то, струва ми се, ще е или откъм размирния юг, или откъм Магьосническия съвет на Сивата дама.
— А жителите на Превалски брод? Дали пък те не организират въстание? — предположи Амон.
— Защо им е? — попита свъсено Раиса. — Народът ни обича кралицата си. Появим ли се в града, ни посрещат с радушни възгласи и дъжд от цветя.
Амон клатеше глава с почти състрадателно изражение на лице.
— Какво? — озъби му се Раиса, моментално раздразнена.
— Ами, първо на първо, поданиците ви са нещастни, гладуват, а и доколкото виждам, Кралската гвардия постоянно злоупотребява с тях.
— Не — отрече категорично Раиса. — Гвардията брани народа ни.
— Раиса, ходила ли си някога в Южен мост?
— Разбира се. Посещавала съм храма им и съм минавала през квартала десетки пъти. Малко е занемарен, но…
— Нека позная. Минавала си само по Пътя и то през шпалир от дворцови стражи и в карета с цял антураж.
Тя кимна неохотно:
— Общо взето.
— Няма как да знаеш какво се случва по улиците, когато си толкова… изолирана. През изминалите две седмици патрулирам из Южен мост и Вехтошарника. Ще ти опиша какво се случи тази седмица. Вчера в Южен мост бяха убити шестима — четири момчета и две момичета, всичките на наша възраст. Били са изтезавани и удушени.
— Пресвещена Ханалеа — прошепна Раиса. — Не знаех. Що за човек би извършил подобно зверство?
— Добър въпрос. Всички жертви са от уличната банда Южняците. Сержант Гилън смята, че съперниците им, уличната банда Вехтошарите, са ги убили за отмъщение.
— Отмъщение за какво? — Раиса се приведе напред, обзета от неволно любопитство.
— Преди няколко дни Южняците пребили главатаря на Вехтошарите, момче по прякор Гривника заради сребърните гривни на ръцете му. Гилън знаеше къде се навърта, затова по-рано днес го причакахме пред една кръчма.
Амон приглади косата си назад с две ръце.
— Наш връстник е, а Гилън твърди, че е отговорен за смъртта на шестима човека.
— Разпитахте ли го? — подкани го Раиса. — Какво каза в своя защита?
— Първата работа на Гилън беше да си присвои кесията му и да го пребие с палката си — отвърна Амон.
— Моля? — Раиса поклати глава, сякаш можеше да отрече случилото се. — Защо би направил подобно нещо?
Амон вдигна рамене.
— Гилън е хулиган и крадец. Аз обаче се намесих и го спрях, така че сега несъмнено съм в черния му списък. Ако баща ми не беше капитан, Гилън щеше да пречука онова момче. Впусна се да ми обяснява колко съм неопитен — не познавам улиците, но един ден ще се науча.
— Значи не се случва за пръв път?
Амон поклати глава.
— Вече няколко пъти, и то само откакто постъпих в гвардията.
— А какво стана с Гривника?
— Настоях да го отведат в ареста и да го подложат на нормален разпит. Той обаче ни се изплъзна, докато минавахме по Южния мост. Скочи в реката. Нищо чудно да се е удавил. — Амон се усмихна мрачно. — Каквото и да е сторил, този Гривник не е глупав. И мен да ме повлекат към ареста, за да ме разпитва Мак Гилън, ще направя всичко възможно да избягам. Сега Гилън и останалите, естествено, обвиняват мен за бягството му. И навярно са прави. — Той въздъхна.
Раиса се приведе напред, изучавайки лицето на Амон.
— Според теб той виновен ли е?
Амон се загледа във водата.
— Възможно е. Но истината не се извлича чрез мъчения. — Вдигна поглед към Раиса. — Въпросът е, че жителите на Южен мост и Вехтошарника са наплашени до смърт от Кралската гвардия, и то с основание. — Сивите му очи се вкамениха. — Мен ако питаш, искам да завържа Мак Гилън за една нощ в някоя задна уличка на Вехтошарника. Интересно ми е какво ще остане от него до сутринта.
„Амон се променя — помисли си Раиса. — Вече не мога да го позная. И докато той опознава света, трупа опит, научава нови неща, аз съм затворена тук като парниково цвете и се уча коя вилица за какво се използва.“
Тя сложи длан върху ръката му.
— Ще уредя да отстранят Гилън от Гвардията — обеща тя.
За пръв път, откакто се бяха срещнали тази вечер, Амон ѝ се усмихна.
— Как? Ще споделиш с кралицата за нашия разговор и че аз съм изразил мнение, че трябва да уволни Гилън? Не ми звучи добре. — Поклати глава. — А и не е нужно. Вече обсъдих въпроса с баща ми. Ако има какво да се направи, той ще се заеме. Но Гвардията е пълна с такива като него. Чудесно място за главорези е. Не е по силите на никой капитан да реши проблема. А някога не беше така.
Раиса стана и закрачи напред-назад.
— Именно за това говоря. Как е възможно да съм принцеса-наследница на кралството и да нямам представа какво се случва в него? — Тя се завъртя на пета и спря. — Казваш, че народът гладува?
Той кимна.
— Както знаеш, тук селското стопанство не е особено развито. Долът има плодородна почва, но такива места са малко, а зимите са твърде дълги. Злато, сребро и мед не се ядат. Винаги сме купували жито от Ардън, Тамрон и останалите южни кралства. Войната обаче се проточи и малкото храна, която пътува на север, струва твърде скъпо и е недостъпна за повечето хора. — Той спря за миг, после продължи с безпощадна откровеност. — Откъде ще знаеш? Та ти разполагаш с храна в изобилие.
На Раиса ѝ идеше да потъне вдън земя от срам.
— Не искам да съм такава кралица — промълви тя. — Безразсъдна, себична, суетна и…
— Няма да си такава — побърза да я увери Амон. — Не исках да кажа това.
— Напротив. И го заслужавам. Длъжна съм да намеря начин да помогна на хората. — Но какво можеше да направи? Вярно, живееше в дворец, вечерята ѝ винаги беше същински пир, а гардеробът ѝ преливаше от дрехи, но нямаше собствени пари.
Най-много да говори с кралицата, ала при последния им разговор не постигна особен резултат. И ако съдеше по него, майка ѝ навярно възнамеряваше да вложи всичките им налични пари в пищна сватба.
Освен това Раиса държеше сама да постигне нещо. Нещо значимо. Нещо емблематично за кралицата, в която искаше да се превърне.
Още откакто се върна от Демонаи, се чувстваше напълно безполезна.
Какво би станало например, ако продаде всичките си натруфени рокли на вехтошарския пазар и с приходите купи храна за нуждаещите се? Впрочем, подобно начинание едва ли щеше да донесе кой знае какви средства.
Тогава ѝ хрумна една идея. И колкото повече я обмисляше, толкова повече ѝ харесваше.
Вдигна поглед към Амон.
— Благодаря ти, задето ми разкри истината. А сега ще ми помогнеш ли?
Той я изгледа подозрително присвил очи.
— Как?
— Да занесеш едно послание до баба ми Елена в лагера на Демонаи?
Той се поколеба.
— Само ако знам за какво става въпрос — отвърна накрая.
— Ще я помоля вдругиден да изпрати един от най-добрите си търговци на среща с мен в храма на Южен мост.
— Защо точно в Южен мост? — попита Амон. — Защо не дойде тук?
— Вероятността да ме разпознаят там е по-малка. А и искам да говоря с един човек от храма. Чувал ли си за проповедник Джемсън?
— Да. — Амон видимо се изненада, че Раиса знае за начетения проповедник. — Всеки, посещавал някога Южен мост, знае за Джемсън. Но… как възнамеряваш да стигнеш дотам?
Тя сви рамене.
— Ще ce предреша. Ти сам каза, че трябва да излизам по-често и да виждам какво се случва в града.
— Моля? — Амон вдигна смаяно ръце. — Нямах предвид да… Изключено е да се мотаеш сама из Южен мост, каквато и маскировка да използваш.
— Тогава ела с мен — усмихна му се тя широко. Щяха да го превърнат в приключение, както едно време.
— Не е по силите на един човек да те предпази от неприятности. — Сграбчи импулсивно китката ѝ, сякаш целеше да я издърпа от своята страна на спора. Ръката му беше топла, с длан, загрубяла от употребата на оръжия. — Недей така, Раиса. Защо ще ходиш сама? Измисли си нещо. Например, че отиваш на поклонение в храма.
Тя поклати глава.
— В такъв случай протоколът изисква да ме придружава целият ми антураж. Сам го каза: въоръжени стражи, карета и изобщо цяло шествие. А това ще ми попречи. Търся откровени отговори, а няма да ги получа, ако се появя с кралската свита.
— Ако ще ходиш в Южен мост, ти е нужен поне един въоръжен страж. — Раиса не отговори и той попита: — Какво си намислила?
— Не искам да казвам, докато не се уверя, че е възможно.
— А ако не мога да се измъкна от наряд? Най-вероятно ще съм дежурен до края на седмицата.
Тя стана.
— Е, отивам с или без теб. Ако искаш да ме придружиш, чакай ме в другия край на подвижния мост вдругиден по време на вечерното бдение.
— Ще отидеш през нощта? — изуми се Амон. Гледаше я сякаш най-лошите му страхове оживяваха.
— Да — потвърди Раиса. — В тъмното е по-малко вероятно някой да ме разпознае.
— Но пък е по-вероятно да ти прережат гърлото. Или още по-лошо. — Той също стана от пейката и се изправи до нея, надяваше се да я подчини на волята си, ако не с друго, то с внушителния си ръст. — Идеята е много лоша. Откажи се, Рай, в противен случай ще кажа на баща ми и той ще изпрати някой да те причака.
Раиса го погледна право в очите, макар че за целта ѝ се наложи да вдигне лице.
— Тогава просто ще изчакам и ще отида друг път.
Двамата се вторачиха един в друг.
— Може да не успея да намеря Елена — измърмори Амон. В този момент Раиса разбра, че е спечелила.
Но защо се предаваше толкова лесно? Тя огледа лицето му. Очите му отказваха да срещнат нейните, което я наведе на мисълта, че крои някакъв план.
Така да бъде. Каквото и да му хрумне, Раиса щеше да се справи с него в движение. Понечи да го целуне невинно по бузата, но той обърна глава и устните ѝ се озоваха доста близо до ъгълчето на неговите. Тя се отдръпна рязко и двамата впериха очи един в друг. Отблизо се виждаше чаровно наболата му брада.
— Е — подхвана смутено тя, — благодаря ти, задето дойде тази вечер. Ти май си единственият ми приятел.
После отиде до отвора на тунела в центъра на храма.
— Ако не успееш да дойдеш с мен до Южен мост, ела тук следващата седмица по същото време и ще ти разкажа как е минало.
— Ако следващата седмица си жива — подхвърли сърдито той.
Раиса му се усмихна.
— Ще бъдеш ли така добър да затвориш капака след мен? — Тя тръгна надолу по стълбата. Не се бе чувствала така бодра от завръщането си в кралския двор.
Не че не я глождеше съвестта. Знаеше колко е несправедливо да иска подобно нещо от Амон. Той имаше много повече за губене от нея. Служеше в Кралската гвардия, бе положил клетва за вярност. Лично баща му, капитанът на Гвардията, му бе заръчал да стои настрана от нея.
Но в крайна сметка Раиса не го подтикваше към държавна измяна. Все пак тя беше принцесата-наследница — той служеше и на нея.
Само дето и бездруго вече му бе навлякла неприятности. Семейство Баяр представляваха опасни врагове и Мика несъмнено щеше да намери начин да му отмъсти. И всичките ѝ оправдания не променяха факта, че именно Амон щеше да пострада, ако ги разкриеха. А изгнанието във Варовикови чукари щеше да е най-малкото му наказание.