Краля демон

ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА НАДАРЕН

— Не! — избухна Хан и изтръгна ръцете си от пръстите на Върба. — Какви ги дрънкате? Не съм надарен. Жарава ви трябва. — Потърси подкрепа в очите на приятеля си, но изражението му беше като на всички останали — смесица от предпазливост и надежда.

— Надарен си, и още как — увери го Върба. — Още при идването ти на бял свят дарбата ти се прояви толкова силно, че майка ти едва не умря при раждането. Погрижих се и за двама ви. После извиках Елена Сенестре.

Хан поклати глава и заотстъпва назад, докато краката му не опряха в леглото. Пред него застана Елена. Близостта ѝ го притесняваше, независимо от много по-високия му ръст.

— Аз направих гривните ти. — Докосна среброто, обгърнало китките му. — Те поглъщат магията — и твоята, и насочената срещу теб. Защитават те, но същевременно не ти позволяват да използваш твоята магия — било случайно, било умишлено. Прикриват магическата ти аура и възпрепятстват съхранението ѝ в амулет. Всички надарени потомци на Ватерлоу са носили същите тези гривни, още от първия син на Алгер. — След кратка пауза Елена добави: — И той се е казвал Алистър.

Хан вдигна ръце и се втренчи в гривните си, сякаш ги виждаше за пръв път. През съзнанието му пробягаха куп спомени: Гаван Баяр опита да използва магията си срещу него, ала гривните му погълнаха магическите огньове. Демоничните убийци го нападнаха в Южен мост, тяхната магия също не успя да го засегне. Взе амулета със змия и жезъл въпреки предупреждението на Мика Баяр, а не усети нищо друго, освен леко парване. Същият този амулет блъсна Южняците в стената.

Хан Алистър — главатар на Вехтошарите, своенравен мошеник с окървавени ръце, с ярост в сърцето си и с безчет врагове — освен всичко друго се оказваше и магьосник, способен да хвърля огън през пръстите си, да прави заклинания и да подчинява околните на волята си.

Хан Алистър, потомък на безумец, похитил кралица и опустошил света. Или последният представител на любов, отхвърлила условностите и хората, платили за нея.

Думите на Шив гръмнаха в главата му. „С какво си толкова различен? Все си в устата на хората. За теб се носят легенди. Само твойто име чувам отвсякъде. Гривник Алистър това, Гривник Алистър онова. Ще каже някой, че си от злато.“

Но Хан не произлизаше от кралска кръв. Той беше син на перачка и войник.

— Дядо ти също носеше тези гривни. — Елена сякаш бе прочела мислите му. — Отрасна в лагера Върло. — Тя замълча, но искрицата в очите ѝ подсказа на Хан, че пак прикрива някоя тайна. — Дарбата не се прояви в баща ти. Той умря, без да подозира от какъв род произхожда.

— А какво сте обяснили на майка ми? — попита спонтанно Хан. — Знаела ли е за какво служат гривните?

Елена поклати глава.

— Обяснихме ѝ, че в утробата ѝ си бил обсебен от демон и гривните ще те предпазват от него. А не бива да ти разкрива истината, защото тя ще те направи податлив на злото. — В думите на матриарха не се долавяше и следа от извинение.

Ужасен, Хан се взираше в нея. Ето защо открай време майка му се тревожеше, че синът ѝ ще се поддаде на уличния живот както моряк на сирена. Дори когато се отказа от бандата, тя все не вярваше, че се е променил. Жестоката лъжа издигаше преграда помежду им. Спомняше си един от последните им разговори. „Ти си прокълнат, Хансън Алистър — беше казала, — и зле ще свършиш.“

— С майка ти се уговорихме да прекарваш всяко лято в Морски борове — продължи Елена. — В замяна ѝ плащахме малка сума.

— Значи… сте плащали на майка ми, за да ме пуска при вас? — смая се Хан. Гласът му пресекваше от изумление. — И не ви е… разпитвала повече?

Нима не се е чудила защо кланът проявява такъв интерес към него?

Не и ако е припечелвала по някое и друго девойче от това. Хората, притиснати от крайна бедност, не могат да си позволят да задават въпроси.

— Тя се надяваше да ти бъде от полза, ако от време на време се махаш от града — продължи Върба. — Искаше да се отдалечиш от уличния живот, да научиш някой честен занаят. Търсеше начин да те предпази от… участта ти.

Хан се чувстваше под засада, а досега това никога не му се беше случвало. Винаги бе възприемал лагерите като безопасно място, като убежище. А се оказваше, че всичко е било поредната измама. Върба, Елена и другите бяха най-обикновени шарлатани, макар и в кланови роби.

Изиграха го — оскубаха го все едно е нищо неподозиращо богаташче по улиците на Вехтошарника.

— Значи… сте ме приютили, защото сте очаквали да полудея и да опустоша света като Алгер Ватерлоу? — Насилваше се да звучи студено, дистанцирано, равнодушно, но се затрудняваше да въздържа трепета в гласа си.

— Алгер Ватерлоу не беше луд — изграчи Лушъс и стресна Хан, забравил за присъствието му. Старецът се оглеждаше незрящо из шатрата. — А вие говорете каквото щете.

„О — помисли си горчиво Хан. — Мога да съм спокоен, щом откаченият Лушъс Чорлав твърди, че праотецът ми не е бил луд.“

— Самотен ловец, ти си ми като син — увери го Върба. — Дори в началото да съм те приела от чувство за дълг, вече…

— Ти не си ми майка — тросна се Хан, задоволявайки едно студено, злобно кътче от себе си. — Майка ми е мъртва.

Поне Авърил прояви благоприличието да изглежда смутен.

— Съжаляваме. Знаем, че ти е трудно да преглътнеш всичко това наведнъж.

— И сега какво? — продължи Хан, нетърпелив да сложи край на срещата, да се махне от тях, за да остане насаме с новината. Започваше да се тревожи, че уличното му изражение ще го предаде. — Защо чак сега решихте да ми кажете всичко това?

— Опасявам се, че настъпват най-мрачните времена след края на Опустошението — отговори Върба. — Гаван Баяр представлява голяма заплаха за кралицата и кралската линия. Властта на Магьосническия съвет нараства, почти успяха да оженят един от своите за принцесата-наследница.

— Какво общо има това с мен? — попита Хан.

— Разкрихме ти тайната, защото си изправен пред важен избор — намеси се Елена. — Гривните могат да останат на ръцете ти и да продължиш с живота си постарому. Ако желаеш, остани в Морски борове, а Върба ще те посвети в изкуството на лечението.

— А лагерът Демонаи? Мога ли да отида там? — попита Хан, макар и да съзнаваше, че си играе с търпението на Елена.

— Зависи — тя погледна Жарава — доколко добре ще пазите тайната. Ако някой научи, че си магьосник, в Демонаи ще бъдеш застрашен, дори с гривни на ръцете.

— Тоест демонайските воини не знаят за мен? — Хан веднага се замисли за Птица. И за Рийд Демонаи.

Елена поклати глава.

— Знаем само аз и лорд Авърил. Ако решиш да останеш с гривните, най-добре е никой друг да не научава.

Хан потри чело. Чаят му беше изстинал.

— Каза, че имам избор.

Елена го погледна в очите.

— Ще свалим гривните ти, Самотен ловец, но условието е да заминеш с Жарава за Одънов брод и да постъпиш в Мистверк, където да се научиш да контролираш и използваш заложбата, с която те е надарила Създателката. Ние ще платим обучението и престоя ти там и ще ти подсигурим амулет. Като завършиш, ще се върнеш тук и ще използваш уменията си в полза на клановете и потомствените кралици.

Хан се взираше озадачен в нея.

— Значи магьосниците са добре дошли тук, стига да са на ваша страна?

„Очевидно“, помисли си той, когато всички свиха рамене и извърнаха очи от него.

— Защо именно аз? — попита той. — Защо не избрахте Жарава? Той също е магьосник и едва ли би се обърнал срещу вас. — Точно в този момент беше доста завладян от мисълта за лудост и опустошение. Струваше му се подходящ отдушник.

— Щом Гаван Баяр е съумял да прекъсне връзката, наложена му при провъзгласяването му за висш магьосник, вероятно е използвал древна магия — отвърна Авърил. — Страхуваме се да не би Баяр да разполагат и с други тайни оръжия. Ако имат достъп до древни амулети, не е изключено да ги използват за привличането на други магьосници на тяхна страна. Нужен ни е могъщ съюзник, който да им се противопостави. По-могъщ от Жарава.

— И защо мислите, че съм чак толкова могъщ? — поинтересува се Хан. — Никога не съм използвал магия.

— Сложих ти гривните още като бебе. — Изражението на Елена издаваше дълбокото ѝ нежелание да споделя точно тази история. — Знам на какво си способен.

Лушъс прихна в остър, хъхрещ смях.

— Въпросът, момко, е там, че всички знаят колко могъщ е бил Алгер Ватерлоу — поясни той. — Надяват се да си наследил способностите му. Като изключим унищожителните му намерения, естествено. Ще им се да те държат на по-къса каишка.

— Да разбирам ли тогава — веднага реагира Хан, — че ви трябва платен магьосник? Наемник?

Елена Демонаи поклати глава.

— Нужен ни е бранител. Човек, който при необходимост да защитава клановете от Магьосническия съвет. Не можем да чакаме Баяр да разкрият намеренията си. Нужно ти е обучение, а то отнема време.

— А ако откажа, Жарава ще трябва сам да ви защитава от Магьосническия съвет.

Елена кимна.

— Няма да имаме друг избор.

Клановите старейшини бяха обградили Хан, решени да го склонят. Говореха за Жарава, сякаш не присъстваше. А това ядосваше Хан.

Ами ако свалят гривните и се окаже, че силите на Хан са само мимолетна искра, много шум за нищо? Проблемите му щяха да си останат, но щеше да остане без защитата на гривните. Следващия път, когато Гаван Баяр го нападне, ще го изгори жив.

Пък и имаше достатъчно ум в главата си да не сключва сделка, без да е запознат с всички подробности.

— Ами ако свалите гривните, а аз откажа да изпълня своята част от сделката? — попита той. — Защо сте сигурни, че ще замина за Одънов брод? Или че ще ви защитавам от магьосниците, ако се стигне дотам?

— Самотен ловец — побърза да отговори Върба, — не изпитваме никакви съмнения, че ще удържиш на думата си.

Лорд Авърил вдигна ръка.

— Не. Момчето трябва да знае. — Патриархът се обърна към Хан. — Ако свалим гривните, а ти не спазиш обещанието си, ще те заловим и убием.

„Обзалагам се, че Рийд Демонаи ще получи тази мисия“, помисли си Хан и кожата по тила му настръхна. Цял живот го бяха преследвали, но станеше ли твърде опасно, винаги намираше убежище в лагерите. Този път нямаше да има тази възможност.

Матриархът на Демонаи се доближи до Хан и впи очи в лицето му, сякаш очакваше да се разколебае всеки момент.

— Върба ни съобщи, че лорд Баяр е погубил семейството ти. Това може да е шансът ти за отмъщение.

— Елена Сенестре — обади се Върба. — Отмъщението никога не ни носи търсената утеха. Сама го знаеш.

Очите на Хан не помръднаха от очите на Елена.

— А ако размисля? Ще ми сложиш ли гривните отново?

Елена поклати глава.

— Беше достатъчно трудно първия път. Сега ще си много по-силен. Този път няма да успея да удържа магията.

— Помисли си няколко дни — прикани го Върба. — Можеш да се обърнеш към всеки от нас за съвет.

Все едно някой от тях, освен Върба, би опитал да го разубеди. Трябваше да им го признае: репутацията им на вещи търговци беше заслужена.

Знаеше какво би казала майка му. Задръж гривните, остани при Върба, научи занаята, изкарвай си хляба с честен труд. Стой настрана от Баяр. Не поемай излишни рискове. И точно така трябваше да постъпи.

И какво имаше да рискува? Майка му и Мари вече платиха за глупавите му грешки. Обърка всичко. И нямаше как да оправи нещата.

Но вината не беше само на негова. Висшият магьосник, кралицата и Гвардията ѝ също си изиграха ролята. Единственият начин да ги накара да съжаляват за постъпките си бе да им покаже колко всъщност струва човешкият живот; единственият начин да привлече вниманието им бе да поеме риск.

Точно в онзи момент не го интересуваше какво ще се случи с него. А това беше добре, като се имаше предвид, че не вижда благополучна възможност за бъдещето си.

Протегна ръце към Елена.

— Взех решение. Свали ги. — Побърза да погледне към Жарава и по лицето на приятеля си видя смесицата от облекчение, болка и съжаление.

— Самотен ловец, почакай! — викна Върба и се обърна към околните. — Това момче загуби майка си и сестра си преди по-малко от месец. В момента скърби и му е нужно време, за да се съвземе. Не бива да го подтикваме към прибързани решения.

— Не разполагаме с много време — напомни Елена. — Жарава заминава за Одънов брод вдругиден, а ще бъде по-безопасно, ако пътуват заедно. Семестърът започва след месец, пътят ще им отнеме доста време, дори да не се сблъскат с неприятности.

— Просто не искам да взема решение, за което по-късно ще съжалява — обясни Върба.

— Няма нищо. Вече реших — повтори Хан, този път с по-сигурен глас. — Кой ще го направи? — Погледът му отскочи от Елена към лорд Авърил.

— Седни — заповяда му внезапно Елена, без да поглежда към Върба. Хан се разположи на една пейка, тя донесе торбата си и се настани до него. — Доближете факлите. — Жарава и Авърил се подчиниха. Задушливият пушек опари носа на Хан.

Елена бръкна в торбата си от еленова кожа и извади малък вързоп. Разгърна коженото покривало и разкри комплект фини златарски инструменти. Взе чук и длето, притисна ръката на Хан върху кокалестите си колене и махна на Върба. Тя коленичи до тях, хвана здраво дясната му китка и го погледна в очите. Той отвърна на погледа ѝ и се опита да запази лицето си безизразно.

Елена нареждаше нещо шепнешком и чукаше с бижутерските инструменти, следвайки гравираната върху среброто линия на руните. По нея започнаха да се появяват тънки пукнатини и да се разширяват след всяко чукване.

Ръката на Хан изтръпна, неизвестно дали от вибрациите или от процеждащата се през пукнатините магия. Навярно усетила промяната, Върба ококори очи.

Елена спря внезапно, грабна дясната му ръка и започна да работи по другата гривна.

— Важно е да се счупят едновременно. В противен случай липсата на баланс може да те убие.

Хан се замисли колко кланови златари беше карал да ги свалят и изтръпна.

— Не мърдай — нареди му строго Елена. Скоро дясната гривна вече приличаше на лявата. — А сега — вдиша дълбоко Елена — ще счупим гривните. Готов ли си, Самотен ловец?

Значи просто ей така щеше да се отърве от среброто, опасвало китките му цял живот. Хан кимна, внезапно притеснен. Устата му беше пресъхнала, а дланите му се потяха. Ами ако умре? Сърцето му ускори ритъма си, сякаш в опит да направи възможно повече удари, преди да замлъкне завинаги.

— Почакай. — Върба му донесе чашата с чай от офика. — Ето. Пийни още малко. За всеки случай.

Хан пресуши чашата и я остави. Върба я напълни отново, явно решена да го удави в отварата, но Елена я прогони нетърпеливо.

После демонайският матриарх пъхна палци под двете гривни. С бързо въртеливо движение ги изтръгна от ръцете му и ги пусна на пода. Хан се загледа изумен в китките си. Там, където гривните не бяха допускали слънчевите лъчи, кожата изглеждаше бледа като рибешки корем.

В следващия момент през тялото му пробяга гореща вълна и се разля чак до пръстите на ръцете и краката му. Ако в сърцето му бяха останали някакви съмнения относно току-що научената история, всичките се изпариха за част от секундата.

Изживяването му напомни за онзи случай, когато изпи цяла чаша от уискито на Лушъс, за да спечели един облог. Ярки картини прелетяха през ума му и се сблъскаха зад очите му. Косата му настръхна, пламъци обляха кожата му. От тялото му захвърчаха искри и прогориха дупки в ризата и кожения му клин. Той протегна ръце напред, сигурен, че прилича на сламените кукли, които клановете палят по жътва. Ами ако подпали цялата шатра? Все пак беше дървена.

Обзет от паника, скочи на крака и закрачи сляпо към вратата и прохладния нощен въздух.

Чу Елена да подвиква:

— Жарава, върви с него, помогни му.

Хан се чувстваше нажежен, озарен, по-лек от всякога; същински пламък в тяло-фенер, което ще се разтопи всеки момент. Вдигна ръце и видя, че светят в тъмнината, а костите му прозират през плътта.

В следващия момент Жарава го хвана и помежду им протече магическа сила, която уравновеси напрежението.

— Кръв и кости — удиви се Жарава. — Не бива да си даваш такава свобода. Успокой се или ще опожариш целия лагер. — Пъхна нещо твърдо и студено в ръцете му. — Дръж. Опитай с това. Отпусни енергията бавно и той ще я погълне.

Беше амулетът, който му бяха връчили на церемонията по преименуването — клановият танцьор, обграден от огньове.

Хан вдиша дълбоко, издиша и се съсредоточи върху амулета. Магията се вливаше в медальона през ръцете му, а огнените потоци под кожата му стихнаха до тънки струйки. След няколко минути вече се чувстваше поизцеден от енергията си и по-малко запалим.

— Благодаря ти — прошепна Хан и върна амулета на Жарава.

— Научих това-онова на принципа проба-грешка — обясни приятелят му. — Например как да събираш магията си в тези неща и да я съхраняваш за по-късно.

— Лошо ли е? — попита Хан. — Че източих моята магия в твоя амулет?

Жарава сви рамене.

— Нямам представа. От около година научавам как контролирам силата си, но не са ме обучавали истински. — Устните на Жарава се извиха в усмивка, първата, която Хан виждаше по лицето му от церемонията по преименуването. — Старейшините ще се окажат прави — много по-могъщ си от мен. Или просто си трупал магия още от бебе.

Хан изпитваше егоистично облекчение: ето, Жарава споделяше премеждието му; имаше с кого да пътува до Одънов брод; не му се налагаше сам да се бори с всичко това.

— Ще трябва да говориш с Елена за амулета ти — подсети го Жарава. — Тя ще направи специален за теб.

Но какъв? Дали Хан щеше да има дума по въпроса? Отново протегна ръце напред, наблюдавайки с изумление как малки пламъчета просветват по кожата му.

Тъничък звук, нечия рязка глътка въздух, го накара да вдигне поглед към сенките под дърветата. Там стоеше Птица, замръзнала на място, потресена. А зад нея стърчеше Рийд Демонаи. Красивите му черти бяха застинали в стремителна гримаса, сякаш току-що бе открил пепелянка в купчината дърва за огрев и обмисляше как да я умъртви.

Тогава Хан си спомни: заръча на Птица да го изчака, за да слязат до речния бряг след срещата със старейшините. А тя сигурно го беше видяла как се възпламенява и бе дочула разговора му с Жарава.

— Птица! — провикна се Хан и направи крачка към отдалечаващия се гръб на момичето. — Почакай!

Но Птица потъна безмълвно сред дърветата. Рийд го гледа още миг и я последва.

По късно същата нощ Хан лежеше на постелята си в Матриархската шатра. Сънят бягаше от него. Елена му даде малък амулет — язовец — който да използва, докато изработи друг, специално за него. Сега язовецът лежеше върху гърдите му, скрит под ризата, но Хан не му обръщаше особено внимание.

Вместо това мислеше за амулета със змията, увита около магьоснически жезъл, скътан под постелята му. Имаше чувството, че някой е стъкмил огън под нея и на която и страна да се обърнеше, все усещаше парещата му горещина. Накрая бръкна под дюшека и стисна медальона в ръката си. От тялото му бликна магия и се вля в метала, а Хан изпита блажено облекчение. Така ли щеше да е занапред? Постоянно ли щеше да изпуска магия и да търси къде да я скътва?

Непознати картини се премятаха в главата му: огньове, озаряващи бойно поле, стълкновение на войници, пропита с кръв земя. Красива ридаеща жена, протегнала ръце с вик на устни: „Алгер“. И болка, непоносима болка.

Хан остави амулета и седна в леглото. Точно такива сънища не искаше да му се присънват никога.

Върба още я нямаше — несъмнено планираше бъдещето му с Авърил и Елена. Жарава спеше; Хан чуваше равномерното му дишане откъм далечния край на шатрата.

Чу нечии стъпки отвън. Първоначално реши, че Върба се прибира. Посетителят обаче се движеше предпазливо, на пресекулки и докато силуетът му се появи на входа, Хан вече държеше ножа си в ръка, макар и в сърцето му още да имаше надежда.

— Птица? — прошепна той. Сигурно се беше върнала, за да поговорят. Сигурно…

— Ти ли си там, момко? — попита приглушен глас. Гласът на Лушъс.

— Аз съм — отвърна Хан, отпусна се назад в леглото и пъхна ножа под възглавницата.

— Предположих, че още си буден. — Лушъс продължи да се тътри напред, опипвайки въздуха с бастуна си, накрая се натъкна на пейката и седна на ръба ѝ, до Хан.

— Какво искаш? — изломоти Хан. — Късно е.

— Сигурно имаш да мислиш за много неща.

— Може да се каже.

След дълга пауза Лушъс прошепна:

— Владееш голяма сила, момко. Усещам я. Напомняш ми на Алгер. — Пресегна се внимателно, сякаш очакваше да се опари, и докосна ръката на Хан.

— Не съм Алгер. — Хан изтръгна ръката си от неговата. Беше смятал стареца за свой приятел. Ала всичките му близки, включително Лушъс, бяха укривали съдбовната тайна от него.

— Оня амулет от младия Баяр още ли е у теб? — попита Лушъс. Опитваше се да говори небрежно, но ръцете му трепереха нервно в скута му. — Не е изгорял заедно с конюшнята, нали?

— У мен е — отвърна Хан. — Защо питаш?

— Просто трябва се научиш да го използваш.

— Не, трябва да го хвърля в някоя тресавищна яма. Откакто го взех, само неприятности имам.

— И да се отървеш от него, пак ще имаш неприятности — увери го Лушъс. — По-добре се възползвай от силата му, за да се пребориш с тях.

— Елена ще ми направи нов амулет — похвали се Хан. — Защо да не използвам него?

— Елена иска да контролира и теб като всички останали. Нахлузиш ли неин амулет около врата си, все едно си слагаш нашийник. Онзи, който си взел, ти принадлежи.

— Аха. И сигурно ще ме превърне в демон, както се е случило с Алгер Ватерлоу. Ще ме заблуди. — Хан умишлено подмамваше Лушъс. Само дето не знаеше защо.

В отговор Лушъс се изплю на земята.

— А и теб какво те интересува? — не се стърпя Хан. — Лорд Демонаи може и да не ми се нрави, но поне го разбирам. Ти какво печелиш от цялата работа?

— Алгер Ватерлоу ми беше приятел — обясни Лушъс. — В твоите вени тече неговата кръв. Не искам и теб да те предадат и да те убият като него.

С тези думи Лушъс стана и се завлачи към вратата.

Седмица по-късно Раиса ана’Мариана, принцесата-наследница на Превала, излезе от лагера Демонаи, яхнала новата си кобила, беше ѝ дала името Вихра. Носеше кафявозелената униформа на разузнавателния отряд на Кралската гвардия, а косата ѝ бе прибрана в скромна плитка. До нея яздеха Амон Бърн с вързан около врата офицерски шал и другите четвъртокурсници, тъй наречените Сиви вълци. Общо бяха деветима човека.

Вълците, стиснали дръжките на мечовете си, я бяха наобиколили като рояк самодоволни пчели и с бдителни погледи обхождаха шубрака, сякаш само тяхната сила бе достатъчна да предотвратят евентуална засада. Бяха им казали, че съпровождат дъщерята на превалски херцог и те приемаха ролята си доста сериозно. Раиса се надяваше да се поотпуснат, достигнеха ли Равнините.

Дворецът тънеше в тих хаос, ако подобно нещо съществува. Новината за изчезването на Раиса пак се пазеше в тайна, но този път от самата кралица, Гвардията и кабинета ѝ. По всяка вероятност кралица Мариана нямаше особено желание да обяви на всеослушание, че е направила опит да омъжи принцесата-наследница за магьосник и тя го е зарязала пред олтара.

Гвардията се впусна да претърсва цялото кралство за следи от блудната принцеса. В една от срещите с малцината членове на кабинета кралица Мариана изрази тревога да не би същите кръвожадни бандити, нападнали Авърил и Едън Бърн, да са отвлекли и принцесата. Раиса научи от баща си, че кралицата е притеснена, а Мелани е направо неутешима. Измъчваше я гузна съвест, но мисълта, че вече можеше да е омъжена за Мика Баяр, я притъпяваше значително. Зарадва я да чуе, че Гаван Баяр изглеждал готов да изпепели някой; навярно просто не му се намираше подходяща мишена.

В Призрачните планини есента настъпваше рано, а във въздуха вече се долавяше наближаването ѝ. Листата на трепетликите танцуваха със северния ветрец и златистите им проблясъци повдигаха духа ѝ. Откакто се върна в кралския двор, се чувстваше като агне в кошара, безмилостно тласкано по тясната струга към място, където не иска да попада.

Сега за пръв път в живота си напускаше Превала и се спускаше към непознатите равнини отвъд границата. Напълно съзнаваше в колко критична ситуация е изпаднала; знаеше, че поема голям риск, но нямаше търпение да се измъкне от затвора на дворцовия живот. В Одънов брод несъмнено щеше да научи повече, отколкото под покрива на своя дом. Отново се спускаше в приключения с Амон, но вече с нов Амон, пo-интригуващ от предишния, носещ със себе си друг вид рискове.

„Кой знае какво ме очаква“, помисли си тя с приятно чувство в душата.

Амон се държа учудващо сдържано и делово по време на престоя им в лагера Демонаи. Прекараха безкрайни часове в срещи с Елена и Авърил. В свободното им време Амон я обучаваше да борави с меч — оръжие, което планинските кланове не използваха. Изправяше раменете ѝ и притискаше кръста ѝ, за да подобри стойката ù; обгръщаше я с ръце иззад гърба ѝ, стискайки лактите и китките ѝ, за да коригира замаха ѝ — но изпълняваше всичко това без страст, сякаш обяздваше кон.

В някои дни ѝ се струваше също толкова суров, резервиран и неемоционален, колкото и баща ѝ.

Раиса ежедневно се подлагаше на тежки тренировъчни двубои със Сивите вълци, докато Амон стоеше отстрани и крещеше: „Вдигни го! Вдигни върха! Не го допускай до себе си! Движи се! Движи си краката!“. Но каква вина имаше тя, че всички други имаха по-дълги ръце и крака? Упражняваше се, докато раменете ѝ откажеха, после се стоварваше изтощена на леглото си.

Изтощението обаче не беше единствената пречка за романтичните им отношения. Раиса имаше чувството, че Амон нарочно избягва да остава насаме с нея. Ала тя беше оптимист по природа. В последно време може и да не си бяха разменяли целувки, но кой знаеше какво крие бъдещето.

Сякаш призован от мислите ѝ, Амон, с разрошена от лекия ветрец коса, доближи коня си до нейния.

— Смятам да не спираме, за да стигнем Западна порта преди мръкнало. Ще обядваме по седлата. Не искам да привличаме излишно внимание с поява посред нощ.

— Тъй вярно, сър — отвърна Раиса, все още непривикнала с мисълта, че трябваше да се обръща към него като към свой командващ. А Амон сякаш извличаше злорадо удоволствие от възможността да се разпорежда с нея.

При Западна порта Раиса щеше да изпробва за пръв път маскировката си. Несъмнено щяха да я издирват при границата с Тамрон. Тази идея едновременно я вълнуваше и плашеше.

Тя се приведе към врата на кобилата си и я пришпори до лек галоп.

Почти в същия момент, на стотици километри източно, Хан Алистър и Жарава напуснаха Морски борове, яхнали два от дребните, яки планински коне, отглеждани по клановете. Тръгнаха, без да се сбогуват с никого, почти крадешком, във време, известно само на покровителите им от клана. Можеха да се отправят на запад, към Треперещите блата, или на юг, през Тамрон, но по тези маршрути щяха да минат край лагера Демонаи и воините, ревностни противници на мисията им.

Затова решиха да поемат на юг. Предпочетоха да рискуват среща със скитащи разбойници и нескончаемата война в Ардън, отколкото с демонайските воини на тяхна земя. Разумен ход.

Въпреки това Хан изпитваше глухата болка на съжалението, на неизречените думи. Птица замина за лагера Демонаи в нощта на междуклановата среща. Кой знае кога щеше да я види отново.

Членовете на клана показаха щедрост към новия си бранител — получи коня подарък, заедно със седлото и амуницията, а освен това му връчиха и кинжал, меч и лък. Облякоха го в прекрасна нова пелерина да го пази от дъжда, а в кесията на колана му дрънкаха монети.

Жарава беше не по-зле оборудван. Доброто му настроение се завърна и вече се смееше, ръсеше шеги и съчиняваше нови имена на Хан, отразяващи високия му статус. Имена от рода на Магоубиец, Магьосническа гибел, Сър Хансън Вещерняк, Избавител на клановете.

Жарава изглежда с радост оставяше зад гърба си Морски борове и клановите сплетни. Навярно се надяваше, като се откъсне от родната земя, да намери начин да си втълпи, че нищо не се е променило.

Амулетът от Елена висеше на сребърна верижка около врата на Хан — представляваше ловец с лък, изкусно изваян от яспис и нефрит. Той го носеше над дрехите си, та да го вижда всеки. Под туниката му обаче медальонът със змията, увита около магьоснически жезъл, пареше до кожата му, непрестанно поглъщаше магия и я съхраняваше в себе си.

Болката от всички преживени загуби пробождаше като с нож сърцето му, но времето и постоянното ѝ присъствие я бяха притъпили дотолкова, че почти не я усещаше. Чувството му за вина беше друго нещо, но и с него щеше да се научи да съжителства.

Зад гърба му се простираше Превалски брод — градът, който го сдъвка и изплю все едно е прасковена костилка. Освен с него, се разделяше и с планинските лагери, където през момчешките си години прекарваше почти всяко лято. Оставяше зад гърба си и предателството на клана, толкова време укривал тайната на наследството му.

Пред него се ширеха непознатите равнини на Юга, Одънов брод и ключът към силата, спала в него тъй дълго.

Знаеше едно: беше му омръзнало да е безсилен, безпомощен да защитава себе си и близките си от магьосниците и велможите, господстващи над Дола. Възнамеряваше да направи нещо по въпроса. Това беше стремежът му и поне за момента съвпадаше с интересите на клановете.

За пръв път от много време имаше ясна цел, посока и фокус, в който да съсредоточи буйната си енергия.

— Хайде, Жарава. — За пръв път от дни го обземаше такъв оптимизъм. — Да видим дали тези кончета ще успеят да ни заведат до Друмнишкия лагер преди мръкнало.