ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА НА ГРАНИЦАТА


Хан не очакваше да е център на вниманието в Морски борове. Но и не беше свикнал да го пренебрегва напълно, а именно така се чувстваше. Церемонията по преименуването наближаваше — щеше да се състои едва след седмица. Всеки ден Птица прекарваше дълги часове на усамотение в женския храм и размишляваше върху бъдещето си. Веднъж Хан опита да се промъкне вътре, за да я поразсее — все пак вече знаеше каква иска да стане. Надяваше се да продължат с целувките. И да преминат към следващия етап.

Изгониха го най-безцеремонно.

Дори когато не медитираше, Птица беше погълната от планове за преимения си ден. He ѝ оставаше време за лов, риболов и плуване в Притулените води или Старешката река. He ѝ се ходеше на разходки в Ханалеа, където някога лагеруваха до езерото или се любуваха на изгледа от върха.

И понеже беше недосегаема за него, притегателната ѝ сила върху Хан нарасна. Като я гледаше как се разхожда из лагера, облечена в ефирни летни поли, очите му се задържаха върху изкусително полюшващите ѝ се бедра, върху слънчевата ѝ усмивка, озарила смуглата ѝ кожа. Дори онези части от тялото ѝ, които преди не му бяха правили впечатление, като лактите и коленете ѝ, започваха да го привличат.

Но беше обречен да ѝ се любува от разстояние.

Жарава се бе променил, и то към лошо. Открай време имаше слабо, крехко телосложение, но сега изглеждаше изпит, почти мършав. Да не би да боледуваше от нещо? Или гневът, който носеше със себе си, изяждаше плътта му?

Враждата между него и майка му се задълбочаваше. Хан живееше с Върба и Жарава в матриархската шатра. Двамата рядко си говореха пред други хора, а в дома им напрежението му действаше потискащо. Понякога се възползваха от присъствието му като оправдание изобщо да не общуват един с друг. В други случаи попадаше на разговори, които секваха при появата му. Случваше се да прекара нощта на друго място, за да не се чувства натрапник.

От Демонаи, чийто лагер се намираше по източния скат на Ханалеа, пристигна делегация. Върба започна да прекарва с часове в срещи със старейшините на клана.

Десетина демонайски воини придружаваха пратениците и Хан често си намираше причина да минава покрай лагера им. Бяха горди, отбрани, мистериозни мъже — същински герои от легендите, предшестващи дори Опустошението, от епохата на войните между магьосници и кланове.

Едно време демонайските воини сплитали в косите си по една плитка за всеки убит магьосник. И до ден-днешен мнозина все още носеха плитки, украсени с мъниста, а и се говореше, че за да бъде приет в редиците им, воинът трябва да убие магьосник и да отнеме амулета му.

„Като в уличните банди — помисли си Хан. — Трябва да демонстрираш на какво си способен, за да те приемат.“

Демонайските воини яздеха най-хубавите коне и се биеха с оръжия, изковани чрез мощната магия на клана им. Около врата си носеха накити със символа на Демонаи — око, излъчващо пламъци. Говореше се, че умеели да се носят над земята, за да не оставят диря след себе си. Хан често виждаше Птица да седи край лагерния им огън и да яде от гърнето им, прехласната в разказите им. Не беше свикнал да я гледа толкова мълчалива.

Мъчеше го лека завист. Всъщност неособено лека — усещаше я с мозъка на костите си. Ако трябваше да е откровен, чувстваше се малко отритнат. С тържествата по случай дебютантските си дни благородниците от града ознаменуваха съзряването cи и навлизането във възраст за женене. На този ден някои получаваха наследството си. Магьосниците се сдобиваха с амулетите си и заминаваха за академията в Одънов брод, където изучаваха мистериите на призванието си.

В клановете церемонията по преименуването даваше на младежите право да членуват в Общата шатра, да развиват избраната си професия, да посещават храмовете и често отваряше вратите за ухажори.

Хан очевидно се намираше в ничия земя. Шестнайсетият му рожден ден мина още преди месеци, почти незабелязан. Майка му донесе у дома медена торта от пекарната на ъгъла и му напомни, че е време да си намери истинска работа. Преходът му от момче в зрял мъж остана неознаменуван. Той просто витаеше покрай невидимата граница като призрак.

Но докато Хан беше обзет от завист, Жарава изглеждаше нещастен. Да не би да срещаше трудности с избора на професия? Или пък Върба го притискаше да се спре на нещо, което не му харесваше?

Един ден, докато ловяха риба, Хан подхвана темата. Поне Жарава не отказваше да ходи на риболов с него. Всъщност очакваше с нетърпение излетите им сред планината, надалеч от лагера. Възползваше се от всяка отдала му се възможност за това.

— Е — проточи Хан и замахна с върха на въдицата си така, че мухата му да цопне във водата. — Копаеща птица вече почти не говори с мен. Все вири нос.

Жарава изсумтя.

— Ще ти проговори, не се бой. След церемонията. — Жарава остави въдицата си и се излегна на речния бряг. Върху необичайно бледото му лице клепачите му приличаха на подпухнали синини.

— Ако… ако аз трябваше да избирам, не знам на какво щях да се спра — призна Хан с чувството, че бърбори прекалено много в сравнение със смълчания Жарава. — Вече съм имал доста призвания.

— Призванието не е като професията — пророни Жарава. — Имай ми вяра.

— Каква е разликата? — поинтересува се Хан, насърчен от отговора на Жарава.

— Призванието не е нещо, което просто си избираш — цвят на боя например, и после да го променяш, когато ти скимне. Призванието ти е вродено. Ти не си го избираш. Ако пробваш да се занимаваш с нещо друго, ще се провалиш. — В последното му изречение се долавяше дълбока горчивина.

Хан кимна. Понякога имаше чувството, че никога няма да се измъкне от живота си на уличен разбойник. Ако си добър в нещо, ако се прочуеш с него, то остава с теб завинаги, преследва те до края на дните ти.

Докосна с пръсти сребърните гривни около китките си. Те сякаш символизираха липсата му на избор. Ако успееше да ги свали, навярно щеше да се превърне в друг човек. Поне околните нямаше да го разпознават толкова лесно.

— Май наистина е важно да разбереш за какво си роден — съгласи се Хан. — Ти с какво би се занимавал, ако можеш да избираш?

Жарава отвори очи, примижавайки срещу слънчевите лъчи, процеждащи се през дърветата.

— Винаги съм си мислил колко хубаво би било да стана чирак на демонайски златар, като Елена например, и да се науча да правя украшения, амулети и магически талисмани.

Открай време Жарава се навърташе край сергиите със златни и сребърни изделия по пазарите.

— Питал ли си я? — поинтересува се Хан.

Жарава затвори очи.

— Няма да ме вземе.

Странно. Елена познаваше Жарава, несъмнено знаеше колко е трудолюбив и откровен.

— Ами… не може ли да се промени призванието ти? Вързан ли си с него? Целия си живот ли трябва да му отдадеш?

— Зависи — отвърна Жарава. — Някои от нас просто нямат избор. — Избърса очите си с длани. После стана и потъна в гората, оставяйки всичките си такъми на речния бряг.


Седмица след пристигането си в Морски борове Хан реши да навести Лушъс Чорлав. Трябваше да му съобщи, че вече няма да може да носи продукцията му до Превалски брод. Надяваше се Лушъс да му даде друга работа, нещо, което да прави, без да му се налага да ходи в града, но знаеше, че е малко вероятно.

Слезе по Превалския път, откъдето отби по пътеката към дома на Лушъс.

Както обикновено, колибата изглеждаше пуста, от комина ѝ не излизаше пушек. Само че този път Лушъс не ловеше риба на реката, нито се занимаваше със спиртоварната си на склона. Даже огънят под котела бе угаснал, а тухлената зидария — изстинала. Такова нещо не се беше случвало досега. Макар и муден по природа, на Лушъс не му липсваше постоянство.

Хан струпа няколко цепеници под котела и го допълни с малцовата заготовка, но не запали огъня и не пресипа дестилата.

Озадачен, тръгна обратно към колибата на Лушъс, макар че далеч не очакваше да го намери там в толкова слънчев пролетен ден. Не пречи да му остави бележка, но тя нямаше да свърши никаква работа на слепец. Дължеше му още малко пари, ала не искаше да ги оставя в колибата, ако старецът не си е у дома.

Похлопа гръмко по вратата. Чу се мързелив лай и туловището на Куче се блъсна в нея.

„Значи е тук“, помисли си Хан. Лушъс и Куче бяха неразделни.

— Здравей, Куче — поздрави и отвори вратата на колибата. Куче му се нахвърли, изпаднало в неистова кучешка радост, и облиза лицето му с дългия си лигав език. — Къде е Лушъс? — попита Хан леко разтревожен.

Очите му се приспособиха към смътната светлина и в следващия момент видя раздвижване върху леглото в ъгъла.

— Лушъс?

Наоколо нямаше лампи, разбира се. Хан дръпна пердето и дневната светлина нахлу в стаята. Старецът седеше на леглото, свит до стената, и стискаше шише в ръка, видимо болен или пиян.

Хан огледа колибата. Паничката за вода на Куче беше празна, паничката за храна — също.

— Лушъс? Какво ти се е случило?

— Кой е? — попита треперливо старецът. После гласът му се промени, стана по-рязък и дързък. — Мерзавци. И за мен ли дойдохте?

— Аз съм. Хан — представи се момчето. Все още не смееше да прекрачи прага. — Не ме ли позна?

Лушъс прокара ръка през лицето си, сякаш да се скрие зад нея.

— Махай се. Знам, че момчето е мъртво. Подочух аз, та недей ме лъга. Взел си каквото ти трябва, остави ме мен на мира.

Хан отиде до Лушъс и го потупа неловко по рамото. Старецът подскочи от страх, вкопчил се в шишето си като в спасително въже.

— Какви ги бръщолевиш? Не съм мъртъв. Говориш небивалици.

Старецът отвори замъглените си очи.

— Не си я намерил, а? Оная вещерска дрънкулка? Момчето добре я е скрило, а? — изкикоти се Лушъс. — Е, не е при мен, ако това търсиш. Прави каквото щеш. И на шиш да ме въртиш, пак не знам къде е.

— Стига, Лушъс — загуби търпение Хан. — Ще ти донеса нещо за ядене.

Щом Лушъс не бе нахранил Куче, по всяка вероятност и той не беше ял. Хан отиде до помпата на двора и напълни кофа с вода. Занесе я в колибата и сипа в паничката на Куче и в една чаша за Лушъс.

— Ето — измъкна бавно бутилката от ръцете му. — По-добре изпий това. — Бръкна в торбата си, извади курабия и я сложи в ръката на Лушъс. Понеже старецът не понечи да отхапе, Хан отчупи един залък и го пъхна в устата му.

Лушъс задъвка механично и четинестата му долна челюст заподскача нагоре-надолу. Куче залочи шумно от водата си. Хан прерови шкафовете и намери парче шунка. Раздели го на две — едното сложи в паницата на Куче, другото започна да къса на дребно и да дава на Лушъс, редувайки хапките с глътки вода.

Куче излапа месото за отрицателно време.

— Разправяха, че cи мъртъв — измънка Лушъс и Хан разбра, че е дошъл на себе си. — Започнах да се самообвинявам. Нали аз те посъветвах да задържиш оная проклетия.

— Кой ти каза, че съм мъртъв? — попита Хан.

— Били те убили на брега на реката, така говореха. Демоните те били разкъсали.

Изведнъж Хан проумя.

— О! Аз инсценирах смъртта си. Исках хората да ме смятат за мъртъв.

Лушъс спря да дъвче.

— Да не би да са те погнали Баяр?

Все Баяр му бяха в устата.

— Не. Копоите. Кралската гвардия. Обвиняват ме в убийството на десетина човека.

— Ох — въздъхна дълбоко Лушъс. — Благодари на Създателката, задето не е по-лошо.

— Достатъчно лошо е! — избухна Хан. — Не мога да се прибера у дома, не мога да изкарвам пари. Вързан съм в Ханалеа.

— И по-лошо можеше да е — настоя Лушъс. Вече ядеше самостоятелно. — Ти ли ги изби? Ония хора?

— Не, не съм ги избил аз! Много добре ме познаваш. Скъсах с оная работа. Или поне се опитвам да скъсам.

— Е, дай им малко време на гвардейците. Като стихне олелията, пак ще огладнеят за рушвети. — Лушъс облиза пръстите си и се пресегна към бутилката.

Хан тикна в ръката му чашата с вода.

— По-добре изпий това.

— Значи ще живееш в Морски борове? — продължи Лушъс с въздишка.

— Засега. При всички случаи известно време няма да мога да разнасям стоката ти. Съжалявам.

— Къде е амулетът?

— Скрит е. В града. — Което не беше особено хитро, като се замислеше. Щеше да му е трудно да се добере до него.

Лушъс се закашля и се изхрачи на пода, както често правят старчоците.

— Май не е зле да се дигнеш на юг, към Мечо гърло или Уе’енхавен. Или на изток към Варовикови чукари и да си хванеш работа на пристанището. Там ще е по-безопасно.

— Е — Хан заопипва отново сребърните си гривни. — Мислех си за Ардън или Тамрон. Не са много далеч. От време на време ще мога да прескачам до мама и Мари.

— Там се води война, момко, в случай че не си чул.

— Мислех да постъпя в армията — сподели Хан последното си хрумване.

Лушъс тресна чашата на масата.

— В армията? В армията? Що за глупава прищявка?

Хан не очакваше подобна реакция от Лушъс, който обикновено беше крайно безучастен.

— Е, дават добри пари, а и няма нужда от чиракуване или учене, или…

— Ама нали и ти си учен бе, момко! Достатъчно учен да се досетиш колко неподходящ е войниклъкът за теб. Изяде ме съвестта да се тюхкам, че заради мен са те убили. Животът на войниците е евтин в наши дни. Да беше офицер, поне някакъв шанс щеше да имаш.

— Офицерите идват от академиите — уточни Хан. — Аз нямам пари за такива неща. Мислех да спестя малко пари от войнишката заплата и с тях да се запиша в академията.

— Много умно — изкоментира саркастично Лушъс. — Да не очакваш в Уийн да те приемат еднокрак? Или слепок като мен? С изгорели от отровите на ардънския принц бели дробове? Като баща си ли искаш да свършиш?

— Прав си, Лушъс. Имам много други варианти — съгласи се Хан. Чудеше се защо напоследък всички бяха започнали да му четат конско. — Но на кой да се спра? Да събирам парцали от кофите за боклук ли? Да продължа да чистя конюшни ли? Или да стана жиголо — падат добри пари, а и дрехите са…

— Джемсън няма ли да те вземе за проповедник? — прекъсна го Лушъс.

Откъде знае за Джемсън?

— Е, няма да положа обет, ако това имаш предвид. Пък и си отрязах пътя за там — добави той, замисляйки се за ефрейтор Бърн и за зелените очи на Ребека, които имаха силата да го приковат към стената. Тези събития като че ли се бяха случили преди цяла вечност, но бе готов да се обзаложи, че никой не ги е забравил.

Двамата се умълчаха, всеки потънал в собствените си мисли.

— Странно е как така не са те погнали още — обади се по някое време Лушъс. — Баяр.

— Нищо чудно вещерската дрънкулка да не е толкова ценна, колкото смяташе ти — предположи Хан. Лушъс сбърчи чело и поклати глава, а Хан добави: — Или пък не знаят кой съм.

— Хмммф. Е, да се надяваме на това, момко — рече Лушъс. — Да се надяваме на това.

Загрузка...