Краля демон

ТРЕТА ГЛАВА ЗАСАДА

На връщане към лагера Морски борове Жарава вървеше с превити рамене и мрачна гримаса по вечно лъчезарното му лице, а поведението му отблъскваше всеки опит за разговор на Хан. Накрая той се отказа и поде самостоятелна борба с въпросите, които го измъчваха.

Познанията му около магьосничеството се простираха до злокобните предупреждения на майка му. Още в детска възраст ли се проявява, или настъпва по-нататък в живота? Изисква ли амулети от рода на онзи в торбата му, тежък като олово? Маготворците нуждаят ли се от специално обучение, или имат вродена дарба?

Но най-вече — справедливо ли е някои хора да разполагат с умението да подчиняват околните на волята си, да разпалват стихийни пожари или да превръщат котки в ястреби, както се говори?

Да нанасят необратима вреда на света?

Клановете също имаха магически сили, макар и от различен вид. Майката на Жарава, Върба, беше матриархката на лагера Морски борове и даровита лечителка. Притежаваше невероятни способности: караше суха пръчка да разцъфне, отрупваше с изобилна реколта нивите, изцеляваше всичко живо с допира или гласа си. Търсеха лековете ѝ чак в Ардън. Клановете бяха прочути с кожените и металните си изделия и традиционната изработка на талисмани и други магически предмети.

Баяр неслучайно изтъкна, че Жарава няма официален баща. Откъде го знаеше и защо го засягаше? Ако питаха Хан, Жарава нe се нуждаеше от баща. Предостатъчно кръвни връзки и традиции гарантираха мястото на приятеля му в клана — достатъчно лели и вуйчовци проявяваха слабост към него, а имаше и братовчеди, с които да ловува. Дори когато Върба отсъстваше от лагера, винаги се намираше кой да го подслони и нахрани.

В сравнение с Жарава Хан се чувстваше много повече сирак, защото си имаше само майка и сестра. Баща му бе загинал в Ардънската война. Тримата живееха заедно в една-единствена стая над конюшня в квартал Вехтошарника в Превалски брод. Колкото повече мислеше по въпроса, толкова по-голямо съжаление изпитваше към себе си — момче без магически сили и без баща. Без бъдеще. Майка му редовно му повтаряше, че от него няма да излезе нищо.

На около километър от лагера Хан осъзна, че ги следят. Нямаше определена причина за това: просто се обърна да погледне няколко попарени от зимния студ шушулки край пътеката и чу стъпки зад тях, които спряха внезапно. Катерица продължи да писука от един бор дълго след като го бяха подминали. Друг път Хан се завъртя рязко и му се стори, че видя движение назад по пътеката.

Обзе го страх. Явно магьосниците бяха тръгнали по петите им. Беше чувал за способността им да стават невидими или да се превръщат в птици и да атакуват от въздуха. За всеки случай Хан сведе глава и погледна към Жарава: изглеждаше вглъбен в мрачните си мисли.

Хан обаче не възнамеряваше да позволи на невидимия им враг да избере кога и къде да ги нападне. С Жарава свърнаха зад чупка в хълма. Той сграбчи ръката на приятеля си и го издърпа зад дебел дъбов дънер.

Жарава изтръгна ръката си от хватката му.

— Какво…?

— Шшш. — Хан, долепи показалец до устните си и с жестове даде знак на Жарава да не мърда.

После хукна в обратна посока и заобиколи пътеката отдалече, за да излезе в гръб на преследвачите. Да. Мярна пред себе си облечена в горски цветове слаба фигура да се прокрадва от сянка на сянка. Ускори крачка, благодарен, че мократа земя поема тропота на ботушите му. Почти достигна плячката си, когато тя свърна рязко надясно, навярно чула стъпките му. Хан не искаше да позволи на маготвореца да подхване някое заклинание, затова се стрелна напред, хвърли се отгоре му и не го пусна дори като се търкулнаха надолу по полегат склон и цопнаха в Старешката река.

— Ау! — Хан блъсна лакътя си в речен камък и изпусна маготвореца, който се гърчеше и гънеше; беше учудващо хлъзгав и мек на неочаквани места.

Главата на Хан потъна и той се нагълта с вода. Закашля се, почти паникьосан скочи на крака и отметна мократа коса от очите си. Опасяваше се да не го омагьосат, преди да успее да се защити.

Зад него някой така се заливаше от смях, че едвам проговори:

— С-С-Самотен ловец! Още е студено за п-плуване.

Завъртя се. Копаеща птица, братовчедка на Жарава, седеше в близката плитчина с полепнали по лицето ѝ тежки черни къдрици и мокра блуза, чиято фина материя бе станала почти прозрачна. Момичето му се усмихна безсрамно и плъзна поглед по тялото му.

Хан устоя на изкушението отново да се потопи в ледената вода. Лицето му пламна. Несъмнено бе почервеняло като домат. Цяла минута не можа да гъкне.

— Птица? — прошепна накрая унижен, сигурен, че дълго няма да се отърве от подигравки.

— Дали да не те прекръстим Птицелов — подразни го тя.

— Н-не — изпелтечи той с вдигнати ръце, сякаш да възпре нечие проклятие.

— Или Гмуркач? А защо не Червено лице? — продължи тя.

Само това му трябваше. Клановите имена непрестанно се меняха, докато човек не пораснеше и околните не го възприемат за зрял. Наричаха например бебето Среднощен ревльо, детето — Катерица, а възрастния — Хвърля камъни. Равнинците много се объркваха от тази традиция.

— Не — примоли ѝ се Хан. — Моля те, Птица…

— Ще те наричам както си искам — заяви Копаеща птица, стана и пое към брега. — Птицелов — реши тя. — Ще го знаем само аз и ти.

Хан остана безпомощен на мястото си, потопен до кръста в реката. Като се размисли, май тя се нуждаеше от ново име.

Той, Птица и Жарава бяха приятели откакто се помнеше. Всяка години, още от съвсем малък, майка му го изпращаше да летува в Морски борове. Тримата лагеруваха заедно, ловуваха заедно и водеха безкрайни битки срещу въображаеми врагове из Призрачните планини.

Най-напред учиха при стария майстор на лъковете в Ловния лагер и дружно роптаеха срещу изискването му сами да си направят лък, преди да се научат да стрелят. Хан придружаваше Птица, когато тя повали първата си сърна, а после горя от завист, докато и той не се похвали с първия си улов. След това тя му разкри тайната как да опушва месото, та да издържи цяла зима. По онова време бяха дванайсетгодишни.

С дни играеха на заек и вълк. Единият — заекът — не просто хукваше през гората, а се стараеше да отклони другите двама от дирите си: минаваше по скали, газеше с километри в някое речно корито, заобикаляше високопланинските лагери. Ако някой от вълците спипаше заека, двамата продължаваха заедно, докато и третият играч не ги откриеше.

Птица беше чудесен спътник. Намираше най-добрите места за лагеруване — закътани и лесни за отбраняване. Успяваше да стъкми огън дори сред буря и да открие дивеч на всякаква надморска височина. Много нощи бяха спали под едно одеяло, за да се топлят.

За пръв път тримата опитаха ябълково вино на пазара Падащи листа и той изми лицето на Птица, когато повърна от препиване.

Ала напоследък се чувстваше неловко в компанията ѝ, защото тя се беше променила. Отидеше ли в лагера, все я намираше в компанията на нейни връстнички. Хвърляха му дръзки погледи, скупчваха се и си шушукаха тайничко. При опит да я заговори момичета започваха да се кискат и да се ръчкат с лакти.

Някога улиците на Вехтошарника му принадлежаха и хоpaтa не смееха да му се пречкат. Беше се порадвал и на доста девойки — тъй или иначе господарят на улиците можеше да има всяка. Но поради една или друга причина тя все успяваше да го извади от равновесие. Навярно защото бе смущаващо добра във всичко.

Като по-малки се боричкаха в реката най-безгрижно. Сега всяка дума пращеше от скрито значение, а всяко действие си имаше непредвидими последствия.

— Птица! Самотен ловец! Какво стана? Паднахте в реката ли? — Жарава изскочи на върха на хълма.

Птица изстиска крачолите на панталона си.

— Самотен ловец ме бутна вътре — обясни с леко самодоволен тон тя.

— Помислих те за друг човек — изломоти Хан.

Птица се завъртя към него с притъмняло лице.

— За кого? — попита тя. — За кого ме помисли?

Хан сви рамене и се насочи към брега. Това беше поредната промяна. Някога довършваха изреченията си един на друг и съзнанията им почти се сливаха, а сега Птица беше станала непредвидима, избухлива.

— За кого ме помисли? — повтори въпроса си тя и тръгна подир него, решена да изтръгне отговор на всяка цена. — За някое друго момиче ли?

— Не за момиче. — Хан изхлузи ботушите си и изля водата от тях. Поне малко от калта се беше поизмила. — Натъкнахме се на трима маготворци на Овъглена лъка. Подплашиха сърните и се скарахме с тях. Като те чух да ни следиш, помислих, че е някой от тях.

Тя примига насреща му.

— Маготворци — провлачи. — Каква правят тук? Пък и каква прилика имам аз с маготворец?

— Никаква — отвърна Хан. — Просто се обърках. — Вдигна поглед към очите ѝ и преглътна тежко. Бузите на Птица пламнаха и тя обърна лице към Жарава.

— И за какво си говорихте с вещерняците, братовчеде? — поинтересува се тя.

— За нищо — отвърна лаконично Жарава и стрелна предупредителен поглед към Хан.

— И двамата щяхме да се върнем с по една сърна на рамо, ако не бяха те — почувства се длъжен да обясни Хан, но веднага съжали, когато Птица обърна поглед към него и вдигна въпросително вежди. Птица винаги бе твърдяла, че една сърна в бараката за опушване е по-ценна от цяло стадо в гората.

— Е, какво стана? — попита тя, леко приведена напред. — Гореше ли нещо? Надуших дим.

Хан и Жарава се спогледаха; всеки чакаше другият да отговори.

— Онези бяха подпалили Ханалеа — престраши се накрая Хан.

— А вие сте им се опълчили? — попита заинтригувано Птица. Гледаше ту към единия, ту към другия. — После какво?

— Нищо. Тръгнаха си — отвърна Жарава.

— Хубаво — тросна се Птица. — Не ми казвайте нищо. И бездруго не ме интересува. Но най-добре си признайте поне пред Върба. Маготворци изобщо не бива да стъпват в Призраците, камо ли да палят пожари.

Хан потрепери. Слънцето се беше скрило и целият трепереше от студ. Едно време би се съблякъл гол и би оставил дрехите си да съхнат. Погледна към Птица. Сега вече не смееше.

— Да се връщаме в Морски борове — предложи Жарава, сякаш прочел мислите на Хан. — Сигурно вече са напалили огъня.

Небето се беше заоблачило и между хребетите фучеше хладен вятър, но бързата десеткилометрова разходка стопли кръвта на Хан. Устните на Птица бяха посинели и на Хан му хрумна да преметне ръка през раменете ѝ, за да я стопли, но вероятно щеше да им е трудно да вървят така по тясната камениста пътека. Пък и можеше отново да му се озъби.

Кучетата ги посрещнаха още на километър от Морски борове. Разнородна глутница бяха — рошави дългокосмести овчарки, вълчи породи и петнисти равнински хрътки, купени от местния пазар. После надойдоха и децата — от едва проходили мъници със сериозни, обли личица до дългокраки десетгодишни хлапаци, всичките наскачали от кучешкия лай.

Повечето имаха прави тъмни коси, кестеняви очи и медна кожа, ала някои се открояваха със сини или зелени очи като на Жарава и къдрави коси като на Птица. През годините много от обитателите на Дола сливаха кръвта си и с тукашните, и със синеоките, светлокоси магьоснически нашественици от Северните острови.

Директно сливане на магьосническа и кланова кръв обаче нямаше почти никакво. От хиляда години насам на магьосниците им беше забранено да стъпват в Призрачните планини.

Отвсякъде ги заобстрелваха с въпроси и на общ, и на кланов език. „Къде сте ходили?“ „Как се намокрите?“ „Колко време ще останеш, Самотен ловец?“ „Ще спиш ли в нашата колиба тази нощ?“ Макар че Хан идваше често в Морски борове, доста от момичетата с година-две по-малки от него все още се предизвикваха една друга да идат до него и да докоснат косата му, така различна от тяхната.

Птица правеше всичко по силите си да ги прогонва. Едно особено агресивно момиче отскубна цял кичур от косата му и Хан я подгони с престорен гняв. Реакцията му накара нея и приятелките ѝ да се разбягат към гората, откъдето смехът им се запроцежда през дърветата като слънчева светлина.

— Какво носиш в торбата? Имаш ли сладкиши? — Дребно момиченце с дълга плитка понечи да сграбчи торбата му.

— Днес не — изръмжа Хан. — И недей да пипаш. Торбата ми е пълна с коприва. — Парливата мисъл за амулета вътре накара Хан да пъхне торбата под мишницата си, сякаш носеше отровна змия или крехък бокал.

Докато стигнат до лагера, вече ги следваше многочислена свита.

Лагерът Морски борове бдеше като страж над прохода, който минаваше през южната част на Призрачните планини и водеше към равнината отвъд нея. Беше голям по стандартите на клановите лагери — състоеше се от стотина колиби с различни размери, построени на достатъчно разстояние една от друга, за да има възможност за пристрояване с нарастването на семействата.

В центъра му се намираше Общата шатра — голяма сграда, използвана за търговски сергии, церемонии и пиршествата, с каквито се славеха клановете. В близост до нея се издигаше Матриархската шатра. Жарава и Птица живееха там с майката на Жарава, Върба, матриархката на Морски борове, и променливо обкръжение от приятели, роднини и деца, доведени от други лагери.

Морски борове се бе превърнал в проспериращ търговски център благодарение на стратегическото си разположение. Караха изделията на всички лагери из Призрачните планини на тукашния пазар, откъдето търговците ги купуваха и ги разпространяваха към Ардън на юг, към Тамрон и към Превалски брод в Дола.

В последно време отношенията между клановете и кралицата може и да бяха напрегнати, но това не притъпяваше глада на равнинците за планински стоки — сребърни и златни изделия, кожа, скъпоценни камъни, инкрустирани в бижута и украшения, ръчно плетени дрехи, ръкоделия, декорации и магически предмети. Клановите стоки никога не се износваха, даряваха собственика си с късмет и даже се говореше, че с помощта на кланова магия можеш да спечелиш сърцето дори на най-неподатливия човек.

Кланът Морски борове се беше прочул с церове, бои, лечебни ритуали и ръчно тъкани платове. Демонаи се славеше с неповторими магически амулети и воини. Ловният клан произвеждаше пушени меса, вълна, кожа и немагически оръжия. Други кланове пък снабдяваха с немагически бижута, картини и всевъзможни декоративни предмети.

Хан съжали, че не е пазарен ден. Тогава никой нямаше да им обърне внимание. А това щеше да е добре дошло за Хан, понеже му омръзна да обяснява как е намокрил дрехите си. С облекчение влезе в Матриархската шатра, за да се скрие от безпощадните езици.

В средата на шатрата лумтеше огън. Топлеше, без да пуши. Всичко ухаеше на зеленика, бор и канела, а от съседната готварска шатра се носеше неустоим аромат на яхния. На Хан му потекоха лигите. Домът на Върба винаги миришеше приказно.

Матриархската шатра сама по себе си наподобяваше малък пазар. Големи снопове билки висяха от тавана, а покрай стените бяха наредени какви ли не бурета, кошници и гърнета. В единия край бяха събрани боите и глинените съдове с мъниста и пера. В другия се намираха лековете — всевъзможни мехлеми, подсилващи отвари и ароматни еликсири, повечето извлечени от растенията на Хан.

Виждаха се и маса парчета обработена кожа, опънати на рамки. Върху някои със забележително старание бяха изобразени изящни сложни десени. Три момичета, вероятно на негова възраст, седяха скупчени около голяма кожа и рисуваха вглъбено, почти опрели лъскавите си глави.

Тежки завеси разделяха помещението на няколко стаи. От една се чуваха тихи гласове. Болните и семействата им обикновено се нанасяха в шатрата, та матриархката да ги лекува, без да ѝ се налага да излиза.

Върба седеше пред тъкачния стан в ъгъла. При всеки удар на бърдото в поредната прекарана нишка на вътъка то тупкаше глухо. Тя тъчеше широка черга с тъмен, зимен цвят. Сега тъкачите работеха за идния сезон, а не за настоящия. Чергите на Върба бяха здрави и красиви и хората вярваха, че не пускали враг да прекрачи прага им.

Още трепереща, Птица се шмугна в съседна стая, за да облече сухи дрехи.

Върба остави совалката, стана от пейката и тръгна към тях. Полите ѝ се влачеха по застлания с черги под. Изведнъж негодуванието и тревогата на Хан избледняха и денят стана по-хубав.

Всички смятаха матриархката на Морски борове за красива жена, но хубостта ѝ не беше само външна. По думите на едни, докато говорела, ръцете ѝ се движели като малки птички. Други се опиваха от гласа ѝ и често го сравняваха с песента на Притулените води. Тъмната ѝ коса, украсена с мъниста и сплетена на плитки, се спускаше почти до кръста ѝ. Трети разправяха, че като танцувала, животните излизали от гората да я гледат, а тя им говорела сладкопойно, сляла съзнанието си с тяхното. Допирът ѝ лекувал болни, утешавал скърбящи, повдигал духа на обезнадеждени и вдъхвал смелост на страхливци.

Хан нямаше думи да я опише. Изглеждаше единствена по рода си, истинска горска нимфа. Природата ѝ будеше най-доброто в човека.

Неизбежно му се налагаше сравнението с майка му, която май виждаше само най-лошото в него.

— Добре дошъл, Самотен ловец — приветства го Върба. — Ще се стоплиш ли на огъня? — Такова беше ритуалното приветствие към всеки гост. После обаче очите ѝ се впиха по-надълбоко в Хан и тя вдигна вежда. — Какво ти се е случило? Да не би да си паднал в Притулените води?

Хан поклати глава.

— В Старешката река?

Върба го огледа от глава до пети със сбърчено чело.

— Бил си и при калните ями, ако не греша.

— Ами, да. — Хан сведе поглед към краката си, засрамен от небрежното си отношение към прекрасните ботуши от Върба.

— Ще му дам равнинските ми панталони — предложи Жарава. После огледа дългите крака на Хан. — Макар че вероятно ще са му до глезените.

И Жарава, подобно на повечето членове на клановете, имаше поне един-два кожени клина и един чифт панталони, с които излизаше в града. Не възразяваше да ги заеме на Хан. И бездруго обличаше неудобните си равнински одежди само по принуда.

— Намира ми се нещо подходящо.

Върба отиде до множеството кошници, бурета и гърнета, подредени до стената. Коленичи до кошниците и се разрови из дрехите в нея. Стигна почти до дъното и извади вързоп, увит в дебело памучно платно. Разтвори го и погледна износените панталони там, после измери на око Хан и прецени:

— Ще ти станат — подаде му ги заедно с избеляла ленена риза, омекнала от пране. После протегна ръка: — Дай ми ботушите.

Хан се притесни, че иска да си ги вземе завинаги. Върба явно прочете паниката в изражението му, защото побърза да добави:

— Не се безпокой. Просто ще опитам да ги почистя.

Хан изхлузи калните си ботуши и ѝ ги подаде. Влезе в спалното помещение да се преоблече. Съблече мокрите си дрехи и намъкна сухите панталони, а толкова му се искаше първо да измие калта от кожата си. И сякаш самата Създателка чу неизреченото му желание: Птица дръпна завесата и влезе при него с леген топла вода и парцал.

— Ей! — възмути се той, доволен, че поне си е обул панталоните. — Можеше да почукаш. — Глупава забележка при положение, че нямаше врата.

Вместо мокрите си пътнически одежди сега носеше пола и бродирана риза, а влажната ѝ коса започваше да изсъхва и да придобива обичайния си вид на сложна плетеница. Хан още не бе облякъл ризата си и тя се взря в гърдите и раменете му, сякаш ги намираше за крайно интересни. Той погледна надолу да провери дали случайно не се е омазал с кал и под ризата. Оказа се, че поне там е чист.

Птица остави легена на пода между тях и се тропна до него на спалната пейка.

— Ето — заедно с парцала му подаде парче ароматен планински сапун.

Хан нави панталоните до коленете си, насапуниса парцала и изми калта от босите си крака. После се зае с ръцете си. Сребърните гривни около китките му го затрудниха, защото се въртяха, докато се мъчеше да ги почисти.

— Остави на мен.

Птица взе четка от глиганска четина, хвана гривната на лявата му китка и започна да я жули. Приведе се близо до нея и по лицето ѝ се изписа познатата свъсена гримаса на съсредоточеност. Кожата ѝ ухаеше на свеж въздух, ванилия и цветя.

— Трябва да ги сваляш, когато влизаш в калта — измърмори тя.

— Много полезен съвет — забели очи той. — Ти опитай да ги свалиш. — Дръпна едната, за да ѝ демонстрира. Представляваше сребърна лента, широка десетина сантиметра и твърде тясна, за да я изхлузи през ръката си. Носеше тези гривни, откакто се помнеше.

— Нали знаеш, че са магически. В противен случай досега щяха да са ти омалели. — Птица изрони малко засъхнала кал с нокътя си. — Майка ти ги е купила от странстващ търговец, нали?

Той кимна. Явно е било през някой цветущ момент от миналото, когато е можела да си позволи да купува сребърни гривни за бебето си. Когато не са живеели ден за ден, както обичаше да се изразява тя.

— Сигурно все нещо си спомня — продължаваше Птица. Никога не се усещаше кога да спре. — Не е изключено да намерите търговеца, от който ги е купила.

Хан сви рамене. Беше зачеквала темата и преди, а той обикновено участваше само със свиване на рамене. Птица не познаваше майка му. Тя не беше гостувала на планинските кланове, не беше слушала песните и приказките им край огъня. Не обичаше да говори за миналото и Хан отдавна се бе научил да не задава твърде много въпроси, за да не го нашляпа с любимата си шибалка или да го изпрати в леглото гладен.

А в клановете истории се разказваха непрекъснато. Истории за събития, случили се преди хиляди години. Хан не се уморяваше да ги слуша отново и отново. Да слушаш позната история от миналото на клана, беше равносилно да се пъхнеш през студена нощ в собственото си легло с пълен тумбак и с увереността, че ще се събудиш на същото сигурно място.

Птица пусна едната му ръка и взе другата. Пръстите ѝ бяха топли и хлъзгави от сапуна.

— Тези символи все имат някакво значение — отбеляза тя и потупа гривната с показалеца си. — Ако се научиш как да ги използваш, сигурно би могъл… знам ли… да хвърляш огнени кълба с дланите си.

Хан пък си мислеше, че по тази логика би могъл да хвърля огнени кълба и със задните си части:

— Струват ми се дело на клана, но Върба не знае значението на символите — обясни Хан. — А щом тя не знае, значи никой не знае.

Птица най-сетне се отказа от темата. Изплакна ръцетe и китките му и ги подсуши с края на полата си. После извади малко бурканче от джоба си, махна капачката му и намаза с нещо среброто.

Хан опита да изтръгне ръката си, но тя я държеше здраво.

— Какво е това? — попита подозрително той.

— Гланц — отговори тя и започна да търка среброто със суха кърпа. Търка, докато не засия. Същото направи и с другата му гривна. Хан не се съпротивляваше, макар в последно време да не желаеше да привлича внимание към гривните си.

— Ще дойдеш ли на събора по случай смяната на името ми? — попита ненадейно Птица, без да откъсва очи от работата си.

Въпросът ѝ го изненада.

— Ами, да, как иначе? Стига да съм поканен. — Дори не му беше минало през ума, че няма да е. Семейството на Птица се ползваше с авторитет сред клановете, защото тя беше племенница на матриархката на Морски борове. Тържеството по случай пълнолетието ѝ щеше да бъде грандиозно и Хан го очакваше с нетърпение.

Тя кимна отривисто.

— Хубаво.

— Но дотогава остава цял месец, нали? — За Хан месецът представляваше цяла вечност. Всичко можеше да се случи за един месец. Нямаше навика да си прави планове за повече от ден-два напред.

Тя кимна отново.

— Ще е на шестнайсетия ми преимен ден.

Накрая Птица пусна ръцете му и сложи своите в скута си. Извади босите си стъпала изпод полите си и ги заоглежда. На малкото пръстче на десния ѝ крак имаше сребърно пръстенче.

— Избра ли си призвание? — попита Хан.

До навършване на шестнайсетгодишна възраст момчетата и момичетата от клановете имаха задължението да усвоят всички видове умения и занаяти — от ловуване, следотърсачество, пасене на стада и боравене с оръжия до тъкане, ковачество, лечителство и пеене.

Навършеха ли шестнайсет години, оповестяваха призванието си и започваха да чиракуват. Всеки трябваше да си има занаят, независимо че в клана понятието носеше доста по-гъвкаво значение, отколкото в градовете.

Тук дори разказвачеството се считаше за занаят.

Хан осъзна, че Птица още не му е дала отговор и повтори въпроса.

— Избра ли си занаят?

Птица вдигна очи към него.

— Ще бъда воин — обяви тя и впери нетрепващ поглед в него, сякаш го предизвикваше да възрази.

— Воин! — примигна насреща ѝ и смотолеви: — Какво мисли Върба по въпроса?

— Още не знае — отвърна Птица и заби пръстите на краката си в килима. — Не ѝ казвай.

„Върба едва ли ще одобри“, помисли си Хан. Понеже си няма своя дъщеря, вероятно се надяваше Птица да наследи ролята ѝ на матриархка и лечителка на клана, макар и да не беше от най-грижовните.

— Колко воини са му нужни на Морски борове? — попита Хан.

— Искам да се преместя в Демонаи — обяви Птица с превити рамене.

— Сериозно?

Птица се целеше нависоко. Воините на Демонаи бяха легендарни бойци и ловци. Говореше се, че със седмици можели да оцелеят в гората само на вятър, дъжд и слънчева светлина; че един демонайски воин се равнявал на сто войника.

Хан обаче ги смяташе за високомерни, саможиви същества, които никога не се усмихват и си придават вид на хора, посветени в тайни, каквито простосмъртните не са достойни да узнаят.

— И с кого ще се сражаваш? — поинтересува се Хан. — Така де, тук, в планината, от години не сме воювали.

Птица се подразни от вялата му реакция.

— На юг се лее предостатъчно кръв — възрази тя. — Купища бежанци се струпват в планината. Съвсем не е изключено Войната да се пренесе и тук. — Звучеше сякаш едва ли не се надява да стане така.

В хаоса след Опустошението Ардън, Тамрон и Мечо гърло се отцепиха от Превала. Сега Равнините на юг тънеха в неспирна гражданска война. Бащата на Хан постъпи в армията като наемен войник и замина на юг, където намери смъртта си. Но в северните райони от цяло хилядолетие цареше мир.

— Върба се тревожи — продължи Птица. — Някои магьосници роптаели, защото предците им се отказали твърде лесно от властта и идвало време да си я върнат. Смятали, че кралете магьосници можели да ни защитят от набезите на Юга. — Поклати глава погнусена. — Колко кратка е хорската памет.

— Минали са хиляда години — припомни ѝ Хан и в замяна получи неодобрителна физиономия. — А и кралица Мариана няма да допусне подобно нещо — добави той. — Hито пък висшият магьосник.

— Говори се, че кралицата не си тежала твърде на мястото — обясни Птица. — За разлика от предшественичките ѝ. Според някои магьосниците набирали твърде голяма мощ.

Хан се зачуди кои ли са тези „някои“ с многобройните им теории.

— Добре де, но не те ли е страх от риска да загинеш на бойното поле? — Замисли се за баща си — колко различен щеше да е животът му, ако беше жив.

Птица изсумтя презрително.

— Значи първо ми обясняваш, че нямало да има война, а после ме предупреждаваш за риска да ме убият.

В интерес на истината, Хан не се съмняваше, че Птица би станала ненадминат воин. Дори с несравнимо по-малката си физическа сила от него, беше по-добра с лъка; по-добра в горското ориентиране; по-добра в следотърсачеството. С един поглед откриваше скритите сърни дори в силно пресечен терен. Надминаваше го и в предвиждането на вражеските ходове. Цял живот го надхитряше в игрите.

А от всичко най-много обичаше да дебне из засада.

Той вдигна поглед — тя го гледаше, жадна за отговор.

— Oт теб ще стане велик воин, Копаеща птица — заяви Хан с широка усмивка. — Чудесно. Правилно решение си взела. — Взе ръката ѝ и я стисна.

Птица засия от радост, едвам сдържаше сълзите си, а Хан се изуми, че одобрението му значи толкова много за нея. Още пo-изумен остана, когато се приведе към него и го целуна по устните.

После стана, взе легена и се пъхна между завесите.

— Птица! — провикна се Хан след нея. Щом беше в настроение за целувки, той с удоволствие щеше да ѝ угоди. Но докато думата се отлепи от устните му, нея вече я нямаше.

Хан се върна в общата шатра. Птица я нямаше там, но Върба и Жарава седяха коляно до коляно на пода и разговаряха. Ако не се караха, то поне бяха на път да го сторят. Хан заотстъпва смутено назад, защото не искаше да ги прекъсва. Чуваше обаче разговора им и от другото помещение. А и ги виждаше, ако леко открехнеше завесата.

— И какво? Да си стоя кротко, докато онези опожаряват планината ли? — Гласът на Жарава трепереше от гняв. — Не съм страхливец.

Хан се смая. Никой не смееше да говори така на Върба.

— Просто не бива да забравяш, че си само на шестнайсет — отвърна кротко Върба. — Използвай разсъдъка си. Не е имало смисъл да им се опълчваш. Какво постигна? Смелостта ти потуши ли огъня?

Безмълвен, Жарава продължи да я гледа яростно.

Тя протегна ръка и го погали по бузата.

— Последвай моя пример, Жарава, не си го слагай присърце — посъветва го ласкаво тя. — Това не е в природата ти. Злобата срещу магьосниците ще ти навлече само беди.

— Бяха почти наши връстници — продължи да упорства Жарава. — Нали уж казваше, че магьосниците трябвало да навършат шестнайсет, за да ги допуснат в Одънов брод? И не им било позволено да използват магия, докато не преминели обучението?

— Какво им е позволено и какво правят са две съвършено различни неща — уточни Върба. Стана, отиде при тъкачния стан и се залови с чергата. — Кои бяха? Познаваш ли ги?

— Единият се казваше Мика. Мика Баяр.

Върба седеше с гръб към Жарава и с лице към Хан, затова той видя как кръвта се изцеди от лицето ѝ, като чу името.

— Сигурен ли си? — попита тя, без да се обръща.

— Ами, да, напълно. — Жарава звучеше объркано, изглежда доловил нещо в гласа ѝ. — Защо питаш?

— Той е от рода Соколово гнездо, могъщо магьосническо семейство — обясни Върба. — Не бива да му се изпречваш на пътя. Попита ли за името ти?

Жарава вирна гордо брадичка.

— Представих им се: Жарава от лагера Морски борове. — Той се поколеба. — Но той ме нарече Хейдън.

Върба затвори очи и поклати леко глава. Следващите ѝ думи изненадаха Хан.

— А Самотен ловец? Той обади ли се? Знаят ли и неговото име?

Жарава килна умислено глава.

— Май не — отвърна. — Не си спомням дали се представи. — Позасмя се. — Пък и едва ли си спомнят нещо друго за него, освен стрелата му, насочена към черните им магьоснически сърца.

Върба се завъртя към Жарава и Хан вече не виждаше лицето ѝ.

— Заплашил ги е с лъка си? — гласът ѝ пресекна на думата „лък“.

Жарава сви рамене.

— Онзи Мика имаше някакъв амулет. Тръгна да ми прави заклинания. Самотен ловец го спря.

Хан притаи дъх в очакване Жарава да разкаже на Върба как им е взел амулета, но той си замълча.

Върба въздъхна с угрижено изражение.

— Ще говоря с кралицата. Време е някой да сложи край на това. Магьосниците са длъжни да спазват възбраната в Наеминг. Ако тя не ги принуди, демонайските воини ще го сторят вместо нея.

Беше изумително да слушаш как Върба говори за задълженията на кралицата. Сякаш общуваше с нея всеки ден. Вярно, беше главатарката на клана, но все пак. Хан опита да си представи какво ли би било чувството да се срещнеш лично с кралицата.

„Ваше Височайше Величество. Аз съм Хан Билебер. Събирач на лековити билки. Бивш предводител на Вехтошарите.“

Върба и Жарава бяха сменили темата. Върба се приведе напред и сложи ръка върху дланта на сина си.

— Как се чувстваш?

Жарава изтръгна ръката си и се отдръпна назад.

— Добре съм — отвърна сковано.

Тя впери настоятелен поглед в него.

— Пиеш ли отварата от летяща офика? — поинтересува се тя. — Имам още, ако…

— Пия я — прекъсна я Жарава. — Имам си предостатъчно.

— Действа ли? — майка му отново протегна ръка към него. Като лечителка Върба използваше допира и за да прецени състоянието на човека срещу себе си, и за самото лечение.

Жарава стана и се изплъзна от хватката ѝ.

— Добре съм — повтори той с равен, категоричен тон. — Отивам да намеря Самотен ловец — обяви и се обърна към завесите, зад които се криеше Хан.

— Покани го да вечеря с нас — провикна се Върба след сина си.

Хан прецени, че е най-разумно да избяга и се шмугна обратно в общото помещение, затова не чу повече. Ала до края на деня, по време на цялата вечеря и докато седяха край огъня, дочутият разговор тегнеше в съзнанието му.

Оглеждаше скришом Жарава. Дали не се бе разболял? Досега Хан не беше забелязал нищо нередно, а и в момента не откриваше промяна у приятеля си: само детo му се струваше по-оклюмал и по-сериозен от обичайното. Но това навярно се дължеше на следобедното им приключение и спора с майка му.

Хан знаеше какво е офика: наричаха я още самодивско дърво. И той събираше клонките и плодовете ѝ. В клана ги използваха за направата на лековити отвари. От дървесината изработваха амулети и талисмани, прогонващи злото. На клановите пазари особено ценяха летящата офика. Никнеше паразитно в короните на по-големи дървета и Хан дори не се опитваше да пробутва обикновена офика за летяща. Поне на клана.

Върба попита Жарава „Действа ли?“. Ами ако някой му е направил черна магия? Или се опасяваха, че има опасен враг? Затова ли Жарава изпитваше такава злоба към магьосниците?

Хан изгаряше от желание да попита, но така щяха да разберат, че ги е подслушвал. И си замълча.