Краля демон

ПЕТА ГЛАВА СТАРИ ИСТОРИИ

Хан отложи тръгването си от Морски борове колкото можа повече. Чак късно на следващата сутрин се сбогува и се спусна от Ханалеа. Пое по течението на Притулените води в посока към Дола.

Продаде и размени всичко. Остана само безполезния острозъбец, но от него щеше да се отърве на Равнинския пазар. В кесията му дрънчаха монети, а торбата му беше пълна с разменни стоки — платове и кожени изделия, които можеше да продаде на печалба, торбички с кланови лекове и достатъчно опушено сърнешко месо за едно хранене. На дъното ѝ бе скътал амулета.

Още страдаше, задето не улови ни една сърна, но общо взето се справи добре за началото на сезона.

Само се надяваше и майка му да е на същото мнение.

На слизане от планината мина през няколко уединени колиби, за да провери как е положението там: има ли писма за носене, стоки за пазара или поръчки за изпълнение при следващото си качване. Мнозина от обитателите на самотните колиби бяха членове на един или друг клан, избягали от шумотевицата на лагерите. Някои равнинци предпочитаха да живеят в усамотение, други си имаха причина да не се навъртат пред тираничните гвардейци на кралицата. Хан припечелваше по малко пари, като разнасяше съобщения и писма и изпълняваше поръченията на планинците, които не желаеха да слизат в Дола.

Един от тях беше Лушъс Чорлав. Колибата му се намираше при вливането на Старешката река в Притулените води. След дълго живеене в планината бе заприличал на отломък от нея с това набраздено лице и дрехи, провиснали по кльощавото му тяло като хвойна по склон. Очите му бяха по-мътни от зимното небе — беше ослепял още през младежките си години.

Независимо от слепотата си, старецът притежаваше най-продуктивната спиртоварна в Призрачните планини.

Лушъс се скиташе по планинските пътеки и възвишения с ловкостта на коза и все пак предпочиташе да не ходи в Превалски брод. Затова Хан му носеше поръчки, шишета и пари от Дола, а готовата продукция — надолу. На слизане мъкнеше шишетата пълни, нагоре — празни и леки.

Но най-хубавото беше, че в дома му имаше книги — не колкото в библиотеката на храма, но при всички случаи повече от обичайното. Не просто ги държеше в сандък, а и ги заключваше за по-сигурно. Хан не разбираше за какво му е на слепец цяла библиотека, но старецът го насърчаваше да се възползва и Хан правеше именно това. Понякога слизаше от планината с книги колкото половината му тегло.

А оттук идваше и другата мистерия — вече трябваше да ги е прочел по два пъти, но Лушъс продължаваше да вади нови и нови.

Сприхав по нрав, Лушъс Чорлав ругаеше непрестанно и май злоупотребяваше със собствената си продукция. Винаги обаче постъпваше справедливо с Хан, не го лъжеше и му плащаше навреме — нещо твърде рядко. Едно време никой не дръзваше да измами Гривник Алистър, уличен господар на Южен мост. Но откакто загърби този живот, го мамеха срамно много пъти.

Освен всичко друго Лушъс представляваше и безпристрастен източник на информация. Знаеше всичко, но за разлика от майката на Хан отговаряше на въпросите му, без да му чете конско.

Колибата, кацнала на планинския склон, беше празна, спиртоварната зад нея — също, ала Хан знаеше къде да търси собственика им. Намери Лушъс да лови риба в Старешката река — негово ежедневно занимание през трите топли сезона на годината. Даваше му оправдание да дреме на речния бряг и да си покръцва от бутилката, която вечно държеше под ръка. Кучето му, четинеста овчарка на име Куче, лежеше в краката му.

Хан тръгна нагоре по брега. В същия момент Лушъс изпусна въдицата и се завъртя стреснато; вдигна отбранително ръце с бледо, уплашено лице и опулени незрящи очи под щръкналите му вежди.

— Кой е там? — попита старецът, размятайки ръкави покрай мършавите си ръце. Както обикновено, беше облечен в изхвърлени от близкия лагер дрехи и евтини находки от вехтошарския пазар. А понеже не виждаше, цветовото им несъответствие не го притесняваше.

— Здравей, Лушъс — провикна се Хан. — Аз съм, Хан.

Куче вдигна глава колкото да джафне доволно, отново я отпусна върху лапите си и замърда уши, за да гони мухите.

Лушъс си свали ръцете, но още изглеждаше нащрек.

— Момко! — възкликна той. Винаги го наричаше „момко“. — Недей да стряскаш така хората.

Хан забели очи. Идваше по обичайния път по брега. Днес всички се държаха странно.

Клекна до Лушъс и го докосна по рамото, та старецът да разбере къде е, а онзи отново подскочи от уплаха.

— Хвана ли нещо? — попита Хан. Започваше да губи търпение.

Лушъс присви воднистите си сини очи, сякаш въпросът беше изключително труден, после се пресегна и издърпа от водата рибарска кошница, оплетена от клановете.

— Четиринки дотук.

— За продан ли са? Ще ти издействам добра цена на пазара.

За момент Лушъс се замисли.

— Ъ-ъ. Сам ще си ги излапам.

Хан седна до дънера на едно дърво и протегна дългите си крака, облечени в равнински панталони.

— Искаш ли нещо към тях? — предложи той и потупа торбата си. — Имам сушени чушки и тамронска мерудия.

Лушъс изсумтя.

— Рибата ми стига, момко.

— Нещо за Превалски брод? — попита Хан.

Лушъс кимна.

— Кучешката кошара е.

Приключил с работата, Хан зарея поглед към подводните камъни, пробождащи повърхността на рекичката. Лушъс продължаваше да нервничи и да се тюхка. Накланяше глава ту насам, ту натам, сякаш да улови миризма или смущаващ звук, носени по вятъра.

— С гривните ли си, момко? — попита изневиделица той.

— Ти как мислиш? — отвърна Хан. Все едно можеше да ги свали.

Лушъс грабна едната му ръка, вдигна ръкава и заопипва сребърната лента, сякаш искаше да прочете гравираните по нея руни само с допир. Накрая изсумтя и пусна ръката му, но продължи да си мърмори под нос.

— Какво те прихваща? — Хан си оправи ръкава.

— Надушвам черна магия — заяви Лушъс с типично неразбираемия си чорлавски говор.

Хан се сети за амулета в торбата си, но реши, че е невъзможно Лушъс да има предвид него.

— Ти пък какво разбираш от магия?

— Мънинко. — Лушъс потри нос с показалеца си. — Недостатъчно и твърде много.

— Какво разбираш от магьосници тогава? — настоя Хан.

За един дълъг момент Лушъс остана неподвижен.

— Защо питаш?

Хан впери поглед в него. Повечето възрастни отвръщаха на въпросите с въпроси, но това не важеше за Лушъс.

Понеже Хан не му отговори веднага, старецът щипна рамото му с ръка.

— Защо питаш? — повтори гневно той.

— Ау. Ей, по-полека — извика Хан и Лушъс го пусна. — С Жарава се натъкнахме на трима магьосника в Ханалеа. — Младежът си разтърка рамото. После разказа на Лушъс какво се случи.

— Баяр, казваш? — Лушъс свъси вежди и отново напипа въдицата си. — Кървавите, кървави кости на Tea.

Лушъс беше родом от планината Tea, духовно убежище на легендарната превалска кралица със същото име. Затова в ругатните си предпочиташе да споменава нея вместо Ханалеа, както правеха повечето хора.

Веднъж Хан се поинтересува защо е така и Лушъс му обясни, че „Ханалеа“ била твърде могъща дума, за да я изричаш за щяло и нещяло.

— Познаваш ли го? — попита Хан.

Лушъс кимна.

— Знам го. По-скоро баща му. Таван Баяр. Той е висшият магьосник. Сърцето му е по-студено от Притулените води. И е толкова упорит, че по-добре да не му заставаш на пътя.

Мика Баяр беше споменал нещо за високия пост на баща си, както неизменно правеха всички хора със синя кръв.

— Към какво друго се стреми? — попита Хан. — Нали вече е висш магьосник?

— Е — Лушъс вдигна въдицата и опипа връвта с пръсти. — Такива като Баяр нивга не са доволни. Сигурно иска да си остане висш магьосник, ама да скъса всичките вериги на Наеминг. Някои разправят, че искал и кралицата.

Хан го изгледа с недоумение.

— Иска кралицата? Как така? Нали тя вече си има принц-консорт? От Демонаи?

От гърдите на Лушъс се изтръгна хриплив смях.

— Уж си уличен плъх, пък не знаеш какво се случва край теб — смаян, поклати сивата си глава. — Искаш ли да оцелееш в тия времена, дръж ухото си прилепено до земята, а носа си обърнат към вятъра.

Хан не си представяше как би изпълнил подобен физически подвиг. Открай време се питаше откъде Лушъс е толкова осведомен, при положение че през цялото време кисне в планината. Същинска мистерия.

Смехът на Лушъс най-сетне стихна и той избърса сълзите от очите си.

— Авърил Демонаи е принц-консортът на кралица Мариана. Но той е търговец, а търговците пътуват доста. Твърде дълго е далеч от дома, мен ако питаш. Ама мен кой ме пита.

Хан се постара да овладее нетърпението си. Приказките за политика му бяха скучни, а и не го засягаха.

— Кажи сега за магьосниците — подкани той Душъс. — Как се сдобиват с магията си?

— Тя е в кръвта им — обясни Лушъс и погали Куче по главата. — Раждат се с дарбата, ама не придобиват истинска сила, докато не минат обучение и не се научат да я съхраняват и контролират с амулетите си. А дотогава са си опаснички, като жребци, детo още не са опитомени и не знаят собствената си сила.

Хан се сети за почернялото от гняв лице на Мика Баяр и за лъскавата вещерска дрънкулка около врата му.

— Защо? Трябва да знаят магическите думи, за да направят нещо ли?

— Това е част от обучението — кимна Лушъс. — Онзи Баяр е от рода Соколово гнездо, вероятно най-могъщото магьосническо семейство на света след разгрома на рода Ватерлоу.

— Кои са тези Ватерлоу? — полюбопитства Хан. — Не съм чувал за тях.

— Няма значение. Отдавна са измрели. — Лушъс вдигна въдицата си, опипа с пръсти връвта до закачената на нея стръв и поклати глава. — Като че ли са спрели да кълват — обяви той. — Май е време да си обирам крушите.

— Лушъс — настоя Хан. От опит знаеше, че именно премълчаните неща са най-интересни. — Кои са били тези Ватерлоу? Кой ги е разгромил?

— Момко, душицата ми ще извадиш. — Лушъс грабна бутилката си, отпи солидна глътка и си избърса устата с мърлявия ръкав. — Случило се е преди хиляда години и вече не е важно — смъмри го той. Хан си замълча и Лушъс изпръхтя ядосано. — Да знайш, повечето момчета на твоята възраст не се ровят из стари кости и стари истории.

Хан продължаваше да мълчи.

Лушъс въздъхна дълбоко и кимна, сякаш току-що бе взел важно решение.

— Слушай тогава. Преди хиляда години съществувал могъщ магьоснически род. Ватерлоу. Емблемата му била жезъл с увита около него змия.

Хан примига насреща му, бръкна в торбата си и изрови вързопчето с амулета със змия и жезъл, който взе от вещерняка в Ханалеа. Претегли го в дланта си и думите на Баяр отново прокънтяха в главата му. Докоснеш ли го, ще те изпепели.

Лушъс обърна незрящите си очи към Хан.

— Какво държиш, момко? — протегна ръка, все едно и той усещаше топлината, излъчвана от чудатия предмет. — Дай ми го.

Хан се поколеба.

— Не знам дали…

— Дай го, момко. — Гласът на стареца прокънтя смайващо гръмко и повелително, сякаш го бе обсебило неудържимо същество.

Хан сложи коженото вързопче в дланта му.

— Внимавай, Лушъс. Може да…

Лушъс разгърна кожата и извади вещерската дрънкулка.

Хан се отдръпна инстинктивно в очакване на експлозия. Такава не последва.

Лушъс заопипва амулета със спаружените си пръсти и набразденото му лице увисна от смайване.

— Къде го намери? — прошепна старецът.

— Баяр го носеше. — Хан се поколеба. Питаше се каква част от историята е редно да сподели. — Опита да прокълне Жарава с него. Затова му го взех. Май и той нямаше право да го носи.

Смехът на Лушъс прозвуча пo-дрезгав от лай.

— Сладката целувка на Tea. Нямал е, и още как.

— Защо? Какъв е този амулет?

Лушъс продължаваше да гали гравюрата с мазолестите си пръсти, неспособен да повярва на сетивата си.

— На Ватерлоу е, спор няма. Съкровищницата им с магически артефакти е легендарна. Не съкровищница, а по-скоро оръжейна. Никой не знае какво се е случило с нея след Опустошението. — Лилавата вена над дясното му око пулсираше смущаващо силно. — Онова змийче Мика не е знаел какво държи в ръцете си, обзалагам се. — Кимна убедително. — А сега е в твои ръце. — Лушъс му подаде амулета. Хан не се престраши да го вземе, ала старецът го подкани нетърпеливо: — Вземи го, момко. Няма да те ухапе.

Хан го пое предпазливо. Веднага усети върху дланта си и приятната му тежест, и топлина. Чувстваше чак в гръдната си кост и в гривните около китките си силата на излъчваните осезаеми вибрации.

По лицето на стареца прелетяха противоречиви емоции и накрая се уталожиха до тревожно изражение. Отново вкопчи пръсти в рамото на Хан и дългите им нокти се впиха в плътта му.

— Знае ли Баяр кой си, момко? Знае ли, че амулетът е у теб?

Хан сви рамене смутено.

— Не му казах името си, ако това питаш. — Изражението на Лушъс остана все така угрижено и Хан добави: — Виж какво, ще му го върна, щом е толкова важно. Чу ли?

Лушъс пусна рамото му и забарабани с пръсти по бедрата си, потънал в дълбок размисъл.

— Не — отсече накрая. — Недей да му го връщаш. Твърде късно е. Скрий го. Пази го. Най-добре да е далеч от рода Соколово гнездо. — Изкикоти се горчиво. — Стой настрана от Баярови.

Хан не беше срещал представител на рода Баяр преди и се съмняваше, че ще му се случи отново, освен ако Мика не реши да се върне в Ханалеа. Хан обаче се надяваше да не стане.

— Хубаво — съгласи се той, опакова медальона и го върна в торбата си. Имаше ли смисъл да задава въпроси, щом не разбираше и дума от отговорите? — Та какво разправяше за рода Ватерлоу?

— Ако искаш да чуеш цялата история, не ме прекъсвай. — Лушъс потри четинестата си брада и отново подхвана с разказвачески тон: — Магьосниците дошли от Северните острови. Акостирали на източния бряг и завоювали останалата част от Седемте кралства с помощта на висшата си магия. Клановата магия била безсилна срещу тях. Тя е зелена, кротка, неподходяща за битки. Най-мощна е на света, но има само лечителна, не унищожителна сила. Клановете я владеят, защото живеят в хармония с природата. Главатарките и майсторите на амулети са се научили да я ползват.

Та магьосниците решили да се заселят в Дола. Започнали да се женят за потомствените кралици и да царуват, само дето не били обвързани с кралиците както днес. И тогава властта се предавала по кръвна женска линия. Бедите започнали при царуването на Ханалеа, най-красивата жена, живяла някога.

Хан кимна. Най-сетне Лушъс подхващаше позната тема.

— Сгодили Ханалеа за магьосника Кинли Баяр от рода Соколово гнездо. И по онова време потомците му се радвали на същата власт като сега. Баяр щял да стане крал. Да, ама един млад магьосник, Алгер, наследник на рода Ватерлоу, полудял от любов по Ханалеа, което не било рядкост. Освен това Алгер владеел ужасна сила, а бил свикнал да получава каквото поиска. Не виждал причина защо да не си присвои Ханалеа.

Магьосническият съвет му отказал. Отказал му и родът Соколово гнездо, разбира се. Ханалеа обаче крояла свои планове. Хич не харесвала Баяр — бил прекалено стар за нея, студенокръвен и пo-безсърдечен от змия. Младият Алгер повече ѝ лягал на сърце, защото и той бил красив като нея. Затова избягала с него и двамата се укрили в Призрачните планини заедно с негови приближени — група магьосници от рода Ватерлоу и шепа приятели, изобщо най-добрите и вещи магьосници в цял свят.

Алгер се самопровъзгласил за крал и взел Ханалеа за своя жена. Съветът обаче не бил доволен, затова останалите магьоснически родове тръгнали на война срещу Ватерлоу и обсадили крепостта им. Всички освен момчето знаели, че съпротивата е безсмислена. От дълго време той учел тъмна магия и се надявал с нейна помощ да сложи край на обсадата и да прогони магьосниците.

Ханалеа се опитала да го разубеди. Била готова да се предаде на рода Соколово гнездо, но той не искал и да чуе. — Лушъс се усмихна горестно. — Момъкът бил влюбен до уши. Сила и решимост имал много, ала му липсвали знания. Само три месеца прекарали заедно.

Хан се размърда нетърпеливо. Историите за многобройните обожатели на Ханалеа напомняха вехто сукно, износено от разказване и преразказване — човек вече нито ги отличаваше една от друга, нито разграничаваше отделните им нишки.

Лушъс се взираше в нищото. Млечносините му очи — същински боядисани прозорци — криеха вътрешността. Хан умееше да чете мислите на хората — занаятът му го налагаше — но разсъжденията на Лушъс винаги му убягваха.

— Е? Какво станало после? — подкани го смирено той.

Лушъс подскочи, сякаш изцяло забравил за Хан.

— Убили го, то се знае. Само че не веднага. Първо го отвели в дома на Соколово гнездо, изтезавали го дни наред и принудили горкото момиче да слуша виковете му. Вече било твърде късно. Злото било сторено.

Хан примига смаяно.

— Какво зло? За какво говориш?

Лушъс вдигна рунтавите си вежди.

— Опустошението, разбира се. За него поне чувал ли си? — попита саркастично старецът.

— Чувал съм, естествено — отвърна сърдито Хан. — Но какво общо има то с… — Гласът му заглъхна и той впери очи в Лушъс. Питаше се дали дядката не беше употребил твърде много от своето производство. — Чакай малко. Да не би да говориш за Краля демон? — Прошепна последните две думи, както често правеха хората, и едва се сдържа да не направи знака за отблъскване на злото.

— Името му било Алгер — пророни кротко Лушъс и тялото му сякаш се слегна в купчина от набръчкана кожа и раздърпани дрехи.

Слънцето се скри зад облак и над речния бряг внезапно се спусна студ. Хан потрепери и се загърна по-плътно в палтото си.

Злочестият Алгер Ватерлоу от историята на Лушъс беше Кралят демон? Невъзможно.

Кралят демон — чудовището от всяка страшна приказка. Дяволът, чието име никой не смееше да изрече на глас, за да не го призове. Звярът, който причакваше непослушните деца в дъното на тъмните улички.

— Говориш измишльотини! — избухна Хан с гняв, предизвикан от справедливо възмущение и цял куп легенди. — Кралят демон отвлякъл Ханалеа в сватбената ѝ нощ. Когато му се опълчила, я оковал в тъмницата си. Изтезавал я с черна магия, за да спечели сърцето ѝ. Тя обаче му го отказала и той разбил света.

— Кралят демон бил момче — уточни Лушъс, докато търсеше бутилката си. — Двамата били влюбени.

— Бил страшилище — възрази Хан и запрати камъче в реката. — Тя го унищожила. — В храма в Превалски брод беше виждал фриз. Наричаха го „Триумфът на Ханалеа“ и се състоеше от поредица сцени: окованата Ханалеа, опълчила се на Краля демон. Ханалеа, прелестна и страховита, брани света със зелена магия, докато Кралят демон се опитва да го разруши. Ханалеа с меч в ръка, застанала над безжизненото тяло на Краля демон.

„Щом е издялано от камък, трябва да е истина“, помисли си Хан.

— Убили го — натърти Лушъс. — И така освободили унищожителна сила, каквато светът не бил виждал преди. — Въздъхна и заклати глава, сякаш Кралят демон нямаше никакъв пръст в историята и продължи: — После магьосниците решили да омъжат Ханалеа за Кинли Баяр. — Старецът изопна гръб и очите му някак се избистриха. Инак треперливият му глас прогърмя като глас на проповедник и планинският му акцент се изпари. — Но били заети. Светът се рушал, тънел в хаос. Земетресения поваляли замъците им. Огньове изригвали изпод земята. Океаните кипяли, горите се превръщали в пепел. Спуснала се нощ и останала с месеци, осветена единствено от бушуващи пожари. Въздухът станал тежък за дробовете. И никое заклинание на магьосниците не успявало да спре напастта. Накрая се принудили да потърсят помощ от клановете.

В Хан лумна огънят на разочарованието. Как се бяха отклонили толкова от въпроса му за магьосниците? Попита стареца нещо сериозно, а той се впусна в невъобразима фантасмагория. В резултат Хан пропиля половината сутрин на речния бряг, превърнал се в неволна жертва на старчески брътвежи. А за награда майка му щеше да го одере жив, задето закъсняваше.

— Благодаря ти за приказката — рече Хан, — но трябва да вървя. Стана и преметна торбата си през рамо. — Ще взема бутилките от кучешката кошара.

— Седни, момко! — нареди му Лушъс. — Ти ме накара да ти разкажа и сега ще трябва да ме изслушаш.

Силно раздразнен, Хан отново се тропна на земята. Не беше давал съгласие да слуша монолозите на изкуфял дядка.

Лушъс се увери, че е задържал публиката си, и продължи.

— Клановете зачитали властта на потомствените кралици, затова магьосниците изпратили Ханалеа като посредник. Представяш ли си какво ѝ е било? Да преговаря с клановете от името на убийците на възлюбения ѝ. — Лушъс се усмихна тъжно. — Но Ханалеа била съзряла. Вече не била просто красавица, била силна и умна жена. Възвърнала си властта на Сивия вълк, а в процеса на преговорите ѝ с клановете се родил Наеминг.

Лушъс отброи догмите на Наеминг на възлестите си пръсти.

— В замяна на това, че спасили света, клановете подчинили магьосниците на волята си. В Призраците не допускат висшата магия и магьосниците. Те имат място само в Дола и равнините. Представители на клановете построили храмове в Превалски брод и оттогава кралиците са длъжни да ги посещават веднъж седмично и да слушат проповедите за истинската вяра. Магьосническият съвет избира най-могъщия магьосник в Превала за висш магьосник и глава на съвета, но той е обвързан магически със земята и кралицата и е неин верен слуга. Кралиците прекарват по няколко години от детството си с клановете. — Лушъс се усмихна вяло. — А на магьосниците вече не им е позволено да се женят за нашите кралици, защото така придобиват твърде голяма власт.

— И Ханалеа се е съгласила с всичко това? — учуди се Хан. „Явно са подчинили и кралицата на волята си“, реши той.

Лушъс кимна, сякаш прочел мислите на Хан.

— Кралицата на Превала е едновременно най-влиятелната и най-зависима личност в цялото кралство. Навърши ли пълнолетие, се превръща в роб на дълга си.

— Но нали е кралица? — учуди се Хан. — Не може ли да прави каквото си иска?

— Ханалеа последвала сърцето си и платила солена цена — обясни Лушъс. Умисли се и лицето му се преобрази в купчина печални бръчки. — Затова решила да сведе глава в името на общото благо и се омъжила за човек, когото не обичала.

Хан свъси вежди. Познатите му истории винаги свършваха с унищожението на Краля демон, а Ханалеа възтържествуваше.

— За кого се е омъжила? Баяр е бил магьосник, така че…

Лушъс поклати глава.

— Скоро след Опустошението зла участ сполетяла клетия Кинли Баяр. Ханалеа се омъжила за друг. — След толкова подробности, разказани дотук, сега старецът изглеждаше съмнително лаконичен по този въпрос.

Хан стана и, пристъпвайки от крак на крак, отново се размисли. Чувстваше нужда да каже нещо.

— Знаеш ли, Лушъс, вече съм почти мъж. Твърде голям съм за вълшебни приказки.

Старецът мълча дълго.

— Не настоявай да узнаеш истината, момко, ако не си готов да я чуеш — процеди накрая, зареял сляп поглед към Старешката река. — Само не забравяй думите ми. Скрий амулета и стой настрана от Баяр. И бездруго имат възмного сила. Разберат ли, че е у теб, ще те убият, за да си го върнат.