Краля демон

СЕДМА ГЛАВА В ОСТЪКЛЕНАТА ГРАДИНА

Раиса хукна по коридора, шумолейки с танцувалните си пантофки по мраморния под. Хрумна ѝ да отскочи до стаята си, за да се преоблече, но нямаше представа какви дрехи да избере. Клинът и туниката ѝ бяха ужасно мръсни. Вече нямаше дрехи за игра, пък и срещата с този нов, сериозен Амон в парадна униформа някак налагаше по-официално облекло. Ами ако се е преоблякъл в панталони и риза? Раиса щеше да се чувства глупаво в роклята си.

Чакай малко. Тя е принцесата-наследница и току-що излиза от танцова забава. Защо да се чувства глупаво? Какво я прихваща?

Магрет я чакаше в стаята ѝ с чаша чай в ръце. Бе разпуснала кока си и сплела посивялата си коса на плитка.

— Прибирате се по-рано от очакваното, Ваше Височество — отбеляза тя и направи реверанс. — Очаквах тържеството да продължи до по-късно.

— Така е. Аз обаче отивам на среща с Амон — обяви Раиса, седна пред огледалото и свали диадемата си. Щеше да остане с роклята, но да разпусне косите си. Освен това да…

— Сега? — изуми се Магрет. — По това време?

Раиса примига насреща ѝ.

— Ами, да. — А когато Магрет продължи да се мръщи, тя добави: — Какво?

— Не може да се срещате сама с млад мъж посред нощ!

Какво не ѝ беше ясно?

— Става дума за Амон. Едно време прекарвахме заедно по цели нощи. Спомняш ли си, когато готвачът ни намери под една маса в кухнята по изгрев-слънце? Искахме да сме наблизо, като извадят канелените кифлички от пещта. — Докато прокарваше зъбците на четката през непокорната си коса, Раиса се замисли, че Амон вече не би се събрал под масата на пекаря. Не и с такива дълги крака.

— Няма да ви пусна без придружителка в този късен час — отсече Магрет.

— Но аз обещах — измрънка Раиса, докато сплиташе косата си в небрежна плитка. — И бездруго никой няма да разбере.

— Ако тръгнете, ще кажа на лейди Франсия, а тя ще отиде да съобщи на кралицата — заяви Магрет и вирна триумфално брадичка.

— Не би посмяла — възмути се Раиса. Вече съжаляваше, задето не отиде директно на срещата.

— Напротив, Ваше Височество. През юли ще навършите шестнайсет и ще бъдете готова за женитба. Ако преди това ви се случи нещо, мен ще обвинят. Все пак той е войник.

— Кръвта. На. Ханалеа. За никого няма да се омъжвам, Магрет. Още дълго време. — „Дотогава ще си хвана стотина любовници, ей така, за да ви дразня — прииска ѝ се да подхвърли. — Пък и би било много по-рисковано в игралната зала с Мика или под носа на мама в банкетната зала, отколкото в компанията на Амон.“

Изпаднали в безизходица, двете впериха инатливи погледи една в друга.

— Добре тогава — примири се Раиса. — Ела с мен.

Магрет сведе очи към пеньоара си. Явно смяташе работата си за деня за приключена.

— Но, Ваше Височество, не мисля, че…

Раиса придоби вид на властна принцеса.

— И ако настояваш да ме придружиш, подготви поднос за Амон. Стоя на пост до вратата през цялата вечеря, така че не е ял.

След четвърт час и доста негодувание двете излязоха от покоите на принцесата. Раиса крачеше напред, а Магрет — самото олицетворение на неодобрението — я следваше с огромен сребърен поднос в ръце.

Изкачиха няколко реда стълби. Към по-горните етажи на двореца те ставаха все по-тесни и стръмни.

— Да нямате среща на покрива? — изхриптя Магрет, изостанала с два реда стълби от Раиса.

— Срещата ни е в остъклената градина — уточни Раиса и спря на най-горното стъпало, за да изчака Магрет. Много по-лесно щяха да се качат по тайното стълбище, но точно тази тайна не искаше да разкрива пред Магрет.

Дори с Мика не я бе споделила. Излезете ли наяве, нямаше връщане назад, в случай че нещо се обърка.

Навярно някога оранжерията бе изпълнявала ролята на забележителност, създадена от истински любител на градините. Раиса и Магрет влязоха през високите бронзови врати, украсени с изкусно отлети лиани, цветя, животни и насекоми. Въздухът вътре беше влажен и ухаеше на пръст, цветя и дъх на никнещ живот. Облицованият с тъмни плочки под попиваше слънчева топлина по цял ден, а нощем я отдаваше. Специални клапи управляваха циркулацията на топлата термална вода през тръбопровода и нагласяваха температурата ѝ според нуждите на растенията в зависимост къде виреят сред природата — в тропически, пустинен или умерен климат.

Кралица Мариана не се интересуваше от градини. Тя предпочиташе да гледа цветята подредени във вази, но Раиса бе наследила страстта по ровенето в земята от баща си. В редките случаи, когато той оставеше в двореца, двамата прекарваха часове в приятно мълчание, докато присаждаха калеми и прореждаха разсада.

Понеже и двамата отсъстваха през последните три години, градината бе избуяла и видимо занемарена. По-агресивните растения задушаваха по-слабите, крехки видове. Тук-там имаше счупени стъкла и дупките бяха запълнени с вълна или грубо покрити с подръчни материали. Някои кътчета на градината вече бяха твърде студени за каквито и да било други растения, освен за местните.

Раиса поведе Магрет към входа на зеления лабиринт. Очакваше да намери Амон в един от страничните коридори, в беседката до фонтана.

„Май ще трябва да си намерим ново място за срещи, след като Магрет научи за това“, помисли си Раиса.

Макар че имаше вероятност дойката ѝ да не успее да стигне втори път дотук.

Раиса крачеше уверено през избуялите тунели, а Магрет я следваше плътно по петите, сякаш се боеше да не би повереничката ѝ да се втурне нанякъде и да я остави сама в джунглата. На някои места чемширените стени почти се бяха сраснали и неведнъж им се наложи да си проправят път с ръце през плетеницата от клони.

— Ще съсипете роклята си още при първото обличане — оплака се Магрет, близна пръста си и разтърка дупчицата, оставена в коприната от някаква клонка.

Раиса чу Амон, преди да го види. Той крачеше напред-назад, мърморейки нещо под нос. Първоначално си помисли, че недоволства заради закъснението ѝ, но после долови откъси от репетиция на реч.

— Ваше Височество, за мен е огромна чест да… ъ… безкрайно съм ви благодарен, че ме помните… уффф. — Той тръсна недоволно глава и се прокашля. — Ваше Височество, бях удивен — не — изненадан, че ме заговорихте и се надявам да считате приятелството ни за… Кървавите кости на Ханалеа! — изруга той и се плесна по челото. — Ама че съм идиот.

С вдигане на ръка Раиса показа на Магрет да остане на място и тръгна напред.

— Амон?

Той подскочи, завъртя се и несъзнателно вкопчи пръсти в дръжката на меча си. В опит да представи реакцията си за елегантен жест, протегна ръка към нея и ѝ се поклони ниско.

— Ваше Височество — пророни дрезгаво, изправи се и не откъсна очи от лицето ѝ. — Много сте… ъм… изглеждате добре.

— Ваше Височество? — Тръгна към него с шумолене на сатен, вирнала гордо брадичка. — Ваше Височество?

— Ами — похвана той, изчервен до уши. — Аз… ъ…

Хвана двете му ръце и вдигна поглед — вдигна го нависоко — над масивната му брадичка и прав нос, към сивите му очи.

— Свещени кости, Амон, това съм аз, Раиса. Някога през живота си да си ме наричал „Ваше Височество“?

Той се позамисли.

— Доколкото си спомням няколко пъти ме караше да те наричам така — отвърна сухо той.

Лицето ѝ пламна.

— Не е вярно!

Той вирна едната си вежда и придоби добре познатото ѝ — и безкрайно дразнещо — изражение.

— Е, добре де — склони тя. — Само няколко пъти.

Той сви рамене.

— Май е най-добре да свиквам с това. Ако ще живея в кралския двор.

— Май да — съгласи се Раиса. Останаха така за момент, с неловко сключени ръце. Внезапно цялото ѝ съзнание се съсредоточи върху допира му. Сърцето ѝ прескочи.

— Е — подхвана той. — Изглеждаш… добре — повтори. Като че ли не можеше да реши накъде да гледа и очите му шареха безцелно.

— А ти изглеждаш… висок — побърза да оттегли ръцете си от неговите. — Гладен ли си? Магрет ти носи вечеря.

Той подскочи, заозърта се и погледът му попадна на Магрет, застанала навъсена до едно древно дърво на живота. Отново вирна вежда.

— Довела си Магрет? Тук?

Раиса сви рамене.

— Не искаше да ме пусне сама. Напоследък става все по-трудно.

— О! — Поколеба се. — Е, наистина съм гладен — побърза да си признае той.

Раиса извика Магрет. Тя остави подноса върху малка масичка от ковано желязо до фонтана, запали факлите и се оттегли на пейка, разположена достатъчно близо, за да чува разговора им.

— Моля — покани го Раиса. — Седни. — Самата тя се настани на стол и си откъсна малка чепка грозде, макар да се чувстваше съвсем сита от вечерята. Беше доволна от наличието на храна помежду им, защото така можеха да съсредоточат вниманието си върху нея, вместо един към друг.

Амон съблече внимателно куртката на униформата си и я сложи върху облегалката на стола. Остана по снежнобяла ленена риза. Нави ръкавите ѝ над лактите си, разкривайки бронзови, мускулести ръце.

— Извинявай — пророни, когато най-сетне се настани пред масичката. — В Уийн сам си пера дрехите, затова внимавам да не натопя ръкавите в супата.

Нахвърли се гладно на хляба, сиренето и плодовете, приготвени му от Магрет. Преглъщаше ги с ябълково вино. В един момент вдигна поглед и хвана Раиса да го наблюдава изумена.

— Прощавай — извини се и ловко избърса устата си с кърпа. — Днес яздих много, умирам от глад, а отгоре на всичко съм свикнал да се храня в казарма. Там яденето е надпревара.

На Раиса ѝ беше приятно да общува с човек, който не се стреми да я ласкае, казва каквото му е на ума и не е толкова културен, че тя самата да се чувства нескопосана и простовата пред него.

— Е — подхвана тя, — значи ще служиш в Гвардията това лято?

Той кимна, сдъвка храната в устата си и преглътна.

— И всяко друго оттук нататък.

— Много ли работа ще имаш?

— Аха, баща ми държи да се увери, че кралицата получава от жалката ми особа всичко, за което си плаща. — Той врътна очи. — Ще се виждаме по-често, ако ме назначат в твоята лична стража. Но не ми се вярва, понеже съм за първа година в гвардията.

— О — промълви разочаровано Раиса. Откакто се върна от Демонаи, се чувстваше самотна. Имаше си Мика, разбира се, но неговата компания не ѝ действаше особено отпускащо, дори в присъствието на придружителка.

Беше се надявала да прекара лятото в дяволии с познатия ѝ Амон. Дори не ѝ бе хрумнало, че може да се е променил толкова. А още по-малко, че няма да намира време за нея.

— Щеше ми се да пояздим до Жупелните водопади. Имало нов гейзер, изхвърлял вода на петнайсет метра във въздуха.

— Сериозно? — Амон наклони глава. — И още не си ходила да го видиш?

— Чаках теб. Спомняш ли си как плувахме в Демонските извори?

Тогава двамата уловиха четири пъстърви в Жупелната река и ги задушиха на парата, струяща от една земна пукнатина край брега.

— Хм. — Амон се почувства неудобно. — На този етап кралицата едва ли ще остане очарована от идеята да ходим сами на подобни излети.

— Защо смяташ така?

— Поради няколко причини. — Той замълча, а понеже тя не каза нищо, добави: — Едната е, че вече е по-опасно от преди.

— Напоследък всички това говорят — нервно подхвърли Раиса.

— Защото е вярно.

— А каква е другата? — настоя тя.

— Аз съм войник и пълнолетен мъж. Ти също ще навършиш пълнолетие към средата на лятото. Различно е. Хората ще се разприказват.

Раиса изсумтя отвратена.

— Хората си приказват и бездруго. — Но знаеше, че е прав. След неловка пауза Раиса реши да смени темата. — Разкажи ми за Одънов брод.

— Ами… — Амон се поколеба за момент, сякаш да се увери, че наистина я интересува. — Реката Тамрон разделя академията надве. Уийн, военното училище, се намира на единия ѝ бряг, а Мистверк, магьосническото — на другия. Явно още в началото са решили, че е най-добре двете да са разделени. Това са били първите училища, но вече има и други.

Всяка година в Уийн постъпват по петдесет нови курсанти. Идват откъде ли не, от Тамрон и Превала, от Ардън и Мечо гърло. Родните страни на някои воюват една с друга, но на територията на училището са забранени подобни свади. Съществува спогодба, наречена Одъновски мирен договор, и спазването ѝ се следи стриктно. Самият Одънов брод е малко, независимо царство. Намира се на границата между Тамрон и Ардън, но не принадлежи нито към едното, нито към другото.

— Къде живееш? — попита Раиса. Събу си обувките и под неодобрителния поглед на Магрет сви крака до тялото си.

— Курсантите от всеки клас живеят заедно, докато не постигнат известна опитност — отвърна Амон. — После позволяват на всеки да избере къде да се настани. Аз още съм в Първокурсническия дом. Догодина отивам в Кадетския, после ще избирам. Мога да съжителствам дори с магьосник, ако искам.

— Момичетата и момчетата в Уийн по равно ли са? — попита небрежно Раиса.

Той поклати глава.

— От Превала идват момичета, но на юг нещата стоят другояче. Там имат странно гледище какво е редно да правят момичетата и какво — не. Според някои причината се крие в ученията на Малтус.

— Аха. — Раиса кимна мъдро, сякаш разбираше за какво говори. Амон имаше толкова повече знания и житейски опит от нея, а тя беше принцеса-наследница на цяло кралство! Не следваше ли и тя да е така осведомена? Майка ѝ, кралицата, знаеше ли всичко това? Едва ли. Мариана също не беше напускала кралството.

Обзе я внезапното желание да се махне от Превала и да тръгне нанякъде, накъдето и да било.

— Съотношението е около три четвърти момчета и една четвърт момичета — продължи Амон. — Момичетата обаче не ни отстъпват по нищо. Войникът не се нуждае само от груба сила, както се увериха някои Южняци. — Разсмя се.

— Какво правите? — попита тя. — Класни занятия имате ли? Или тренировки? — „Как ли пък не — помисли си тя, хвърляйки му кос поглед. — С класни занятия не се правят такива мускули.“

— Имаме и класни занятия, и практика. — Амон бе видимо поласкан от интереса ѝ. — Учим стратегия, география, конна езда, бойна техника, такива неща. Изучаваме великите битки от историята и анализираме изхода им. С всяка изминала година в програмата навлиза все повече практика.

— Ще ми се и аз да можех да се запиша в Уийн — изстреля Раиса.

— Наистина ли? — учуди се Амон. — Да, но би било твърде опасно, струва ми се. Напоследък дори пътят до училище и обратно е предизвикателство.

— Но защо? — Раиса докосна с пръсти огърлицата си с диви рози. Навярно копнежът ѝ по чужди земи идваше от баща ѝ и търговския му занаят.

— Знаеш за гражданската война в Ардън: петима братя, всеки със своя армия, воюват един срещу друг за трона. Ако в юга си на военна възраст, дори само ако минеш през земите им, има опасност да те отвлекат и да те вкарат принудително в нечия армия. А военната възраст е разтегливо понятие — от десет до осемдесет години.

Той отдръпна стола си от масата, протегна крака и започна да разтрива мускулите на бедрата си, сякаш го болят.

— Освен това има опасност неволно да пресечеш някоя от вражеските линии или да попаднеш в някоя битка. Гъмжи от дезертьори и чети наемни войници. Напоследък никой не си прави труда да разбере кой си, преди да те намушка.

— Баща ми е в Ардън — обясни Раиса и видимо потрепери. — Знаеше ли?

Той кимна.

— Татко ми съобщи. — Умълча се и сякаш му се прииска да върне казаното преди малко. — Баща ти е от Демонаи и някога е бил воин. Сигурно ще се справи. Кога трябва да се върне у дома?

Тя поклати глава.

— Нямам представа. Ще ми се да е скоро. Просто ми е… притеснено, нали разбираш? Все едно предстои да се случи нещо лошо. — Раиса се замисли за думите на Едън Бърн за беззаконието в провинцията и необходимостта от стражи дори по време на най-обикновен лов. За какво ли още беше в неведение?

— Според теб какво трябва да променим? — попита тя. — В стратегията ни относно войните, имам предвид.

Той се изчерви.

— Нямам право да…

— Не ме интересува дали имаш право, или не! — Приведе се над масата към него. — Искам да чуя мнението ти. Ще си остане между нас.

Амон я гледаше, сякаш се чудеше дали да ѝ повярва.

„Когато стана кралица — помисли си мрачно Раиса, — хората няма да се страхуват да изразяват мнението си пред мен.“

— Само между нас?

Тя кимна.

— Е — подхвана той, впил сивите си очи в нейните. — С татко говорихме по въпроса. Гражданската война в Ардън няма да трае вечно. Ако не друго, ще им свършат войниците. Единият от онези проклети братя Монтен ще надделее и тогава ще са му нужни пари. Ето ти причина да заламти за земите на север, юг и запад от своите. С баща ми смятаме, че сега е времето да предприемем някои мерки, които ще ни защитят в бъдеще.

— Например? — подкани го Раиса.

— Да се отървем от наемните войници — изтъкна без заобикалки Амон. — Продават услугите си на всеки, а братята Монтен са страшно коварни. На нас ни е нужна армия от безспорно предани войници с местен произход. Дори да е по-малка от сегашната. В противен случай има риск самите войници да свалят кралицата от престола.

— Но — Раиса прехапа долната си устна — откъде ще намерим толкова хора? Времената са тежки. Кой би се записал в армията доброволно?

Той сви рамене.

— Превалци продават мечовете си на Ардън. Междувременно внасяме съмнителни бойци от юга. Защо да плащаме на чужденци да се бият за нас? Трябва да дадем на народа причина да остане у дома, където му е мястото.

— Каква причина? — попита Раиса.

— Не знам. Нещо, за което да се борят, в което да вярваш. Сносен живот. — Вдигна ръце във въздуха. — Не съм голям експерт. Аз съм просто курсант, но такова е мнението на баща ми.

— Знаеш ли дали… дали капитан Бърн е обсъждал стратегията си с кралицата? — попита Раиса.

Амон извърна поглед от нея и започна да сваля ръкавите на ризата си прекалено съсредоточено.

— Опитвал е. Кралица Мариана обаче има много съветници, а татко е просто капитанът на гвардията ѝ.

Раиса остана с впечатлението, че премълчава толкова, колкото и ѝ казва.

— А генерал Клемат? Какво смята той? — поинтересува се престолонаследницата. Клемат беше бащата на Кип и Кийт, настойчивите ѝ ухажори.

— Какво да ти кажа — Амон си потри носа. — Именно той доведе наемниците. Едва ли би подкрепил идеята ни за промяна.

— Имаме магьосници на наша страна — напомни Раиса и се замисли, че точно такъв разговор трябва да проведе и с майка си. — Имаме лорд Баяр и останалите от магьосническата гилдия. Те ще ни защитят от равнинците.

— Да — кимна утвърдително Амон. — Ако може да им се има доверие.

— Югът те е превърнал в циник — обвини го Раиса и потри очи. Чак сега осъзна колко дълъг ден преживя. — Нямаш доверие на никого.

— Така се оцелява там — отвърна Амон, загледан във фонтана.

Раиса сдържа прозявката си.

— Аз пък така се справям с ухажорите. Не вярвам на никого.

Амон вирна глава.

— Ухажори? И този момент ли настъпи?

— Учудваш ли се? — сви рамене Раиса. — Почти на шестнайсет съм. Майка ми се е омъжила на седемнайсет.

Амон я гледаше потресен.

— Но не си длъжна да се омъжиш веднага, нали?

Раиса поклати глава.

— Нямам намерение да се омъжвам скоро — заяви категорично тя. — Чак след години — добави, защото ужасът не слизаше от лицето на Амон. — Майка ми е млада и ще управлява още дълго. — Раиса се радваше, че и тя има възможност да се прояви като експерт в някоя област. Контактите с момчета щяха да са ѝ приятни, но женитбата беше съвсем друго нещо.

— Рай. Да не те омъжат за някой старец? — попита Амон с типичната за рода Бърн безцеремонност. — Не че смятам баща ти за… е, доста по-възрастен е от кралицата.

— Зависи. Мога да се омъжа за главатар на някой от клановете или дори за крал или принц на Тамрон или Ардън. Но не е изключено да е и старец, да. Това е добър повод да отлагам женитбата възможно по-дълго.

Дали майка ѝ изобщо бе обичала баща ѝ? Или бракът им представляваше просто политически ход? Семейството ѝ се струваше по-задружно, преди да замине за Демонаи. Доколко сегашната ѝ нетърпимост към брака беше подбудена от отношенията между родителите ѝ?

Вдигна поглед. Амон я наблюдаваше. Младежът бързо извърна очи, но Раиса улови състраданието в тях.

Толкова се различаваше от Мика — обаятелният Мика, който вечно оспорваше схващанията ѝ. В компанията на Амон се чувстваше удобно, все едно е обула чифт добре разтъпкани мокасини. Въпреки това промените в него бяха интригуващи.

Тя погледна към Магрет. Дойката ѝ спеше дълбоко на пейката и хъркаше с отворена уста.

— Това е то — обяви Амон, проследил погледа ѝ. — Загубихме я. — Изправи се. — А аз трябва да застъпя на пост по изгрев-слънце. Затова ще ти пожелая лека нощ, ако позволиш.

„Изглежда грохнал от умора“, помисли си гузно Раиса.

— Разбира се — съгласи се тя и също стана. — Но първо нека ти покажа нещо. — Не искаше да се разделя с него. Чувстваше, че трябва да сключат нов договор помежду си. — Знам един таен проход. Пряк път. Хайде да минем по него.

Амон се поколеба, свъсил вежди.

— Накъде води?

— Ще видиш — отвърна загадъчно Раиса.

Амон кимна към Магрет.

— Ами тя? — попита той.

— Нека поспи — предложи Раиса. — Струва ми се, че ѝ е удобно.

— Кой знае дали ще намери обратния път — притесни се Амон.

— Ще дойда да я взема на сутринта — обеща Раиса. После взе една от факлите и закрачи между зелените стени, без да поглежда назад, за да види дали Амон я следва, но скоро чу хрущенето на чакъла под ботушите му.

Следвайки завоите на лабиринта, стигнаха до центъра му, където великолепен храм от ковано желязо стоеше самотно сред плетеница от стари рози и избуяли благоуханни цветя. Аоницера и глициния увиваха клонки по дървените рамки, обгръщаха покрива и висяха почти до земята, превръщайки храма в жива пещера — чудно закътано кътче за среща на влюбени. Дори Раиса трябваше да наведе глава, за да влезе в храма.

Листа и клонки осейваха пода. В единия край на помещението се намираше олтарът в прослава на Създателката, а в полукръг бяха подредени каменни пейки, достатъчни за не повече от дузина поклонници.

На витража върху отсрещната стена бе изобразена Ханалеа в битка с меч в ръка и разпилени коси. Денем, когато слънцето проникваше през стъклата, цветни реки обливаха пода, между чиито плоски камъни бе вградена метална плоча с гравирани по нея диви рози. Раиса коленичи и я забърса с ръка.

— Под нея е — посочи плочата. — Вдигни я.

Амон сложи факела на поставката в стената, хвана халката в единия край на плочата и дръпна, прехвърляйки тежестта на тялото си върху петите. Пантите изскърцаха и плочата се вдигна, освобождавайки струя влажен, застоял въздух.

Амон вдигна поглед към Раиса.

— Кога за последно си минавала оттук?

Раиса сви рамене.

— Преди около два месеца. Трудно е, защото постоянно съм обградена от хора.

— Най-добре да сляза пръв. — Амон хвърли скептичен поглед към роклята ѝ. — Кой знае какво е минавало оттук през последните месеци.

— Има стълба от едната страна — обясни услужливо Раиса.

Амон се хвана за страните на отвора и провисна тялото си надолу. Достигна с крака първото стъпало на металната стълба. Направи няколко крачки и раменете му потънаха под нивото на пода. Тогава спря и протегна ръка. Раиса му подаде факлата и той продължи да се спуска, докато не стъпи на твърда земя два етажа по-ниско.

Вдигна поглед и Раиса видя лицето му на светлината от факлата. Изглеждаше много далече.

— Разстоянието не е малко — предупреди той. — Май не е добра идея да слизаш.

— Няма страшно — заяви Раиса с повече увереност в гласа, отколкото в сърцето. — Правила съм го и преди.

„Е, не по пантофи и тясна сатенена рокля“, беше редно да добави, но се въздържа.

— Да се върнем по обичайния път — опита да я убеди Амон и сложи крак на най-долното стъпало. — Ще ми покажеш прохода друг път, когато си… ъм… подходящо облечена.

— Кога ще ни се отдаде втори шанс? — не отстъпи Раиса. — Както казах, вечно съм обкръжена от хора, а и ти ще работиш всеки ден.

Знаеше, че постъпва безразсъдно, но се чувстваше уморена и измамена. Чакаше я почти самотно лято, а толкова искаше да се впусне в приключения с Амон.

— Качвам се — предупреди я Амон и хвана стълбата с ръце.

— Слизам — заяви с висок глас Раиса, обърна се и заопипва с протегнат крак въздуха за първото стъпало.

— Изчакай малко, чу ли? — Той изчезна от погледа ѝ, но Раиса го чуваше да се движи долу и виждаше отражението на светлината от факлата му по влажните стени.

След малко се появи в долния край на стълбата и вдигна поглед към нея. Дясната му скула беше изцапана.

— Чисто е. Просто няколко плъха. Слизай, но внимателно.

Беше по-лесно на думи, отколкото на дело. Стъпалата бяха доста раздалечени, трудни за катерене от човек с нейния ръст, дори при подходяща екипировка и почти непреодолими с такава рокля. Копринените ѝ пантофки се пързаляха по гладкия метал. Тя вдигна полата над коленете си с една ръка, а с другата се хвана за стълбата; запита се каква ли гледка представя на Амон.

На половината път изпусна хлъзгавата стълба, за момент се олюля с разперени ръце и полетя с писък надолу.

Тупна в ръцете на Амон, а той залитна няколко крачки назад. Малко преди да се строполят на земята, той възстанови равновесието си и се опря о стената, задъхан и притиснал Раиса до влажната вълна на униформата си. Сърцето му препускаше бясно до ухото ѝ.

— Кървавите кости на Ханалеа! — изруга той. Лицето му, тебеширено, се намираше на сантиметри от нейното, а сивите му очи тъмнееха и бушуваха като Индио през зимата. — Полудя ли, Раиса? Да не искаш да се убиеш?

— Не, разбира се — отвърна яростно тя, сприхава заради уплахата. — Просто се подхлъзнах. Пусни ме на земята.

Той обаче беше решил да я смъмри отблизо.

— Никога не ме слушаш. Все трябва да е твоето, дори да си платиш със счупен врат.

— Не е вярно, че все трябва да е моето — възрази тя.

— Така ли мислиш? Забрави ли приумицата си да яхнеш онзи равнински жребец? Как се казваше? Кръволок? Кръвник? Наложи се да прескочиш оградата, за да го яхнеш, и понеже гърбът му беше много широк, краката ти щръкнаха настрани, ама нали трябваше на всяка цена да опиташ. — Той изсумтя. — Това ми се стори най-кратката езда на света.

Беше забравила досадния навик на Амон да повтаря стари истории, които не ѝ се искаше да си спомня. Раиса зарита в ръцете му, мъчейки се да скочи. Определено го намираше за много по-силен от преди. Някога, макар и по-дребна от него, винаги успяваше да запази достойнство поне чрез силата на характера си, ако не друго.

— Никога не мислиш какви каши ще оставиш след себе си — продължи Амон. — Ако си счупиш главата, докато си с мен, баща ми ще ме направи на пух и прах.

— Какво стана с „ако благоволите, Ваше Височество“ и „с ваше разрешение, Ваше Височество“? — попита Раиса. — За последен път ти казвам, пусни ме на земята или ще извикам стражите.

Амон примига насреща ѝ и тя забеляза колко гъсти са миглите, засенчващи сивите му очи. Той я остави внимателно на крака и отстъпи назад.

— Приемете извиненията ми, Ваше Височество — промълви с безизразно, каменно лице. — Да си тръгвам ли?

За част от секундата гневът ѝ се изпари и на негово място се настани угризение. Бузите ѝ пламнаха. Как щяха да останат приятели, ако постоянно го заплашва с високото си положение?

— Съжалявам — прошепна тя и го докосна по рамото. — Благодаря ти, че спаси живота ми.

Той продължи да се взира право напред.

— Това е мой дълг, Ваше Височество, като зачислен към Кралската гвардия.

— Ще престанеш ли? — попита отчаяно Раиса. — Извиних ти се.

— Не е нужно да се извинявате, Ваше Височество. — Амон сведе поглед към пръстите ѝ върху ръкава си. — А сега, ако не мога да съм ви полезен с друго…?

— Моля те, не си тръгвай, Амон. — Раиса пусна ръката му и прикова поглед в съсипаните си пантофки. — Имам нужда от приятел, дори да не заслужавам такъв. — Тя се прокашля. — Смяташ ли, че е възможно?

Помежду им се възцари дълго мълчание. Накрая Амон сложи два пръста под брадичката ѝ и тя вдигна глава да го погледне. В същия момент по лицето ѝ рукнаха сълзи. Той се приведе към нея и преди да осъзнае какво прави, Раиса обхвана с ръце врата му и го целуна по устните.

Вероятно и той обмисляше да я целуне, защото долепи длани до кръста ѝ и я притисна толкова силно към себе си, че почти я вдигна от земята. Отвърна на целувката ѝ с изненадващо умение и страст. Устните му бяха малко загрубели, но по приятен начин, а когато се откъсна от нея и заотстъпва назад с ококорени от тревога cиви очи, на Раиса не ѝ се искаше да го пуска.

— Извинете, Ваше Височество — прошепна той изчервен и вдигна длани, обърнати към нея. — Простете. Аз… не исках…

— Наричай ме Раиса — нареди му тя и тръгна към него с протегнати ръце.

— Моля те… Раиса. — Хвана я за раменете и я задържа на разстояние от себе си. — Не знам какво ме… Не бива да го правим.

Раиса примига недоумяващо.

— Това е просто целувка — засегна се леко тя. — И други са ме целували.

Единият беше Мика, разбира се. До него се нареждаха и тъмноокият, неустоим Рийд Демонаи, един от воините в лагера Демонаи, бъбривкото Уил Матис, Кийт Клемат (не Кип) и навярно още един-двама други.

— Не биваше да се случва. Аз съм войник и то от Кралската гвардия. Ако баща ми…

— О, стига с този твой баща — измърмори Раиса. — Не е нужно да знае всичко.

— Той знае всичко. Не знам как. И ще ми даде да разбера. — Амон бръкна смутено в джоба си, извади носна кърпа и ѝ я подаде.

Раиса проумя, че целувките се приключили, поне за момента.

— На вечерята изглеждаше като истинска принцеса — извърна любезно очи от обляното ѝ в сълзи лице. — Е, винаги съм знаел, че си принцеса, но ми се стори различна. Някак… недостижима. Не каквато си те представях.

— И ти ми се стори различен — призна Раиса, подсушавайки очите си. — Дори не те разпознах, докато майка ми не те извика по име. — Усмихна му се с влажно лице. — Много си… възмъжал. Сигурно си имаш цял куп обожателки. — Очевидно се беше упражнявал в целувките през годините, през които не се бяха виждали.

Той сби рамене засрамено.

— Нямам много време за момичета в Одънов брод.

— Според Магрет съм вироглава и разглезена, според майка ми съм голям инат. Наистина гледам да стане моето, но е така, защото никога няма да имам думата за важните неща в живота ми. — Вдигна поглед към него. — Няма да ми позволят да избера къде да живея, за кого да се омъжа и дори с кого да дружа. Времето ми никога няма да е мое собствено. — Издуха носа си. Стана ѝ жал за кърпата на Амон. — Не си мисли, че не искам да стана кралица, напротив, искам. Просто не желая да повтарям грешките на майка ми.

— Тогава недей — отвърна Амон, сякаш беше най-простото нещо на света.

— Но повечето момичета биха убили да са нейно място — отбеляза Раиса, озъртайки се виновно, сякаш очакваше някой да ги подслушва в тъмния тунел. — А аз не знам как да стана различна кралица. Не искам да завися от съветниците си. Но как да овладявам нови умения? Не говорим за свирене на лютня и бродиране. За времето си в Демонаи поне се научих да яздя кон, да се ориентирам в гората и да стрелям с лък. Баща ми ме обучава на търговския занаят. Но тези умения няма да ме направят добра кралица.

— Е, аз самият не съм учен. — Амон се облегна на стената, явно успокоен, че Раиса няма да го нападне отново. — Но в Превалски брод има способни хора. Проповедниците в храма например. Там има огромна библиотека.

— Така е — съгласи се Раиса, — но е цяло изпитание дори да стигна дотам. Понякога си мечтая да съм невидима. — Тя потръпна нервно. — Та аз дори не знам какво се случва по света. Съветниците на майка ми или ѝ казват каквото иска да чуе, или ѝ пробутват собствените си схващания. Някои твърдят, че се вслушва в думите им твърде сляпо.

Сред тези „някои“ се вписваше баба ѝ Елена.

— Кой е циникът сега? — подразни я Амон. — Явно ти е време да си намериш предани очи и уши. — Той се прозя и потри очи.

— О! — Възкликна Раиса засрамено. — Извинявай. Каза, че утре трябва да ставаш рано. — Пак се държеше егоцентрично и нетактично, както винаги. Опита да пренебрегне гласа в главата си, който ѝ подшушна „Такива са кралиците.“ — Хайде, да вървим. — Грабна факлата и поведе Амон надолу по тунела. Стараеше се да не обръща внимание нито на шумоленето на плъховете, нито на светлината, отразена в очите на тварите, които я гледаха от дупките в стените или се разпръсваха пред краката на всеки завой.

Амон лесно поддържаше темпото ѝ с дългите си крака.

— Кой е направил този тунел? — попита той. — И кой друг знае за него?

Раиса махна една паяжина от лицето си.

— Намерих го, като се върнах от Демонаи — отговори тя. — Много е стар. Нямам представа кой го е направил и едва ли някой друг знае за него. Само на теб го показвам.

Накрая достигнаха почти кръгло каменно помещение, което бележеше края на пътешествието им.

— Стигнахме — обяви Раиса и пъхна факлата в поставка до вратата. Плъзна панела и избута настрани гардероба, поставен пред входа на тунела.

— Къде сме? — попита Амон озадачен.

— Ще видиш — отговори Раиса, докато се проправяше през минно поле от обувки и ботуши и отместваше бухнали рокли на закачалки.

Спалнята ѝ беше хладна и тъмна, защото огънят в камината почти изтляваше: нощницата ѝ още лежеше върху леглото.

Амон излезе от килера зад нея и се огледа. После ококори очи, леко паникьосан.

— Раиса… това спалнята ти ли е?

— Да — отговори небрежно тя. Отиде до камината, разбута огъня и му хвърли една цепеница.

— Кръв демонска — изруга Амон. — Зад стените таен проход води към спалнята ти? И това не те тревожи?

Вдигна поглед към него.

— Не. Защо, трябва ли? — Наистина не я тревожеше. Интересуваше я повече удобството да разполага с резервен маршрут, извън оживените коридори на двореца.

— Все някой го е направил. Кой друг би могъл да знае за съществуването му?

— Това жилище е стояло затворено цели сто години — обясни Раиса. — Дори хиляда. Да беше видял на какво приличаше, преди да го изчистят. Строителят на тунела сигурно отдавна не е сред живите.

Амон оглеждаше плъзгащата се врата и прокарваше пръсти по резбованата ѝ дървена рамка.

— Този вход трябва да се затвори, Раиса. Завинаги.

— Прекалено много се тюхкаш. Тук съм от три месеца и нито едно чудовище не ми е дошло на гости.

— Говоря сериозно. Ще обсъдя въпроса с баща ми.

— Нищо подобно — отсече Раиса. — Обеща да не казваш на никого.

Навъсен, той поклати глава.

— Не си спомням да съм ти обещавал каквото и да било.

— Както и да е — продължи тя. — Ще намеря начин да сложа ключалка на вратата. Това е достатъчно. — Отиде до килерчето за провизии. Чудеше се как да го задържи още малко. — Искаш ли нещо друго за хапване?

Усмихна се печално.

— Трябва да вървя. Няма да е добре, ако някой ме завари тук.

Раиса кимна.

— Май си прав — съгласи се тя. Чувстваше се объркана, смутена. От една страна тъгуваше по онзи Амон, с когото бе прекарала детството си, по приятелство, което никога нямаше да бъде същото. Същевременно усещаше и тръпка, шеметен захлас по новия Амон с всички негови думи и действия.

Изпрати го до вратата и двамата излязоха в коридора.

— Благодаря ти за вечерята — каза Амон. — Беше ми дошло до гуша от южняшка храна. — Направи пауза, прокашля се. — Не забравяй какво ми обеща за тунела.

— Извинявай, задето те задържах до толкова късно — подхвърли необвързващо Раиса. — Просто съм много щастлива, че се прибра. — Опря ръка върху рамото му и се надигна на пръсти да го целуне по бузата.

— Значи тук се губиш цяла вечер — обади се глас, по-студен от демонска целувка.

Раиса се отдръпна рязко от Амон и се завъртя, мигом осъзнала, че това е грешната постъпка — гузната постъпка.

— Какво правиш тук? — попита тя, защото знаеше, че нападението е най-добрата отбрана. — Защо се промъкваш в кулата на кралицата посред нощ?

— Бих задал същия въпрос на войника пред теб — парира я Мика. — Струва ми се… не на място.

— Нейно Височество ме помоли да я изпратя до покоите ѝ — обясни Амон. Избра точно оправданието, което Раиса и Мика използваха винаги. — Тъкмо си тръгвах.

— Виждам — отбеляза Мика. — Нали уж те болеше главата? — обърна се после към Раиса.

— Така е — потвърди тя и насочи поглед към Амон. — Лека нощ и отново благодаря, ефрейтор Бърн.

Обърна се да влезе в стаята си, но Мика сграбчи китката ѝ, ужилвайки плътта ѝ с извиращата от кожата му сила.

— Почакай малко. Не ми бягай. Държа да ми обясниш нещо.

Раиса опита да се освободи от хватката му.

— Мика, много съм уморена. Да го обсъдим утре?

— Трябва да го обсъдим още сега. — Мика прати кръвнишки поглед към Амон. — Докато всички сме заедно.

— Пусни ме! — кресна Раиса и повтори опита да отклещи пръстите му със свободната си ръка.

Ненадейно мечът на Амон се озова до гърлото на Мика.

— Сул‘Баяр — подхвана Амон, — принцесата-наследница те помоли да я пуснеш. Съветвам те да изпълниш молбата ѝ.

Мика примига и сведе поглед към ръката си върху китката на Раиса, сякаш изненадан да я види там.

— Раиса, чуй, не исках…

— Ти ме чуй — озъби му се Раиса. — Не ме притежаваш. Не ти дължа обяснение, ако искам да прекарам малко време със стар приятел.

Амон прибра меча си.

— Ваше Височество, късно е и всички сме уморени. Предлагам да си легнете, а ние двамата ще си вървим.

Раиса преглътна сухо и отстъпи назад в укритието на стаята си. Амон сложи длан върху гърба на Мика и го избута надолу по коридора. Ала погледът, който Мика ѝ стрелна през рамо, подсказваше, че разговорът им не е приключил.