Краля демон

ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА ПРЕИМЕНУВАНЕ

С наближаването на празненството Хан изпитваше тръпка на вълнение, независимо от леката ревност, че той няма да участва в церемония по преименуването.

Всяка година в деня на лятното слънцестоене клановете почитаха всички деца, навършили шестнайсетгодишна възраст, в пищна церемония. Това беше един от малкото случаи през годината, когато Морски борове и Демонаи се събираха за танци и ухажване и за да уредят женитби между двата клана. Освен това празникът позволяваше на всеки да покаже кулинарните си способности, затова неизменно се превръщаше в пиршеството на годината.

Още три дни преди датата на тържеството шатрите за гости се изпълваха, а другите също гъмжаха от посетители. Дори в матриархската шатра отсядаха гости.

Птица се уедини според обичая в поклонническата шатра заедно с младежите, на които им предстоеше да положат обет, но два дни преди тържеството Жарава изчезна в гората, без да каже и дума на някого. Хан усещаше колко е притеснена Върба. При цялата си заетост с подготовката за церемонията, час по час надничаше през вратата с думите „Стори ми се, че чух някого.“ Подскачаше при всеки звук и спеше неспокойно.

Хан — твърде ниско в йерархията на участниците в тържества — също спеше неспокойно, споделяйки пода на шатратa с шестима малки братовчеда от Демонаи, които се кискаха, шушукаха и го скубеха.

Когато Хан излезе от Матриархската шатра в сутринта на церемония, големи сърнешки бутове вече се печаха на шишове, а откъм каменните огнища се носеше неустоимият аромат на печено свинско. Под дърветата бяха наредени дълги маси. Хан и по-малките деца носеха цели наръчи див лук и чесън, а по тезгясите в готварската шатра изстиваха прясно опечени пайове.

Той помогна със стъкмяването на огъня в открития храм, домъкна още пейки за старейшините и пофлиртува с няколко демонайски момичета, които не беше виждал от шест месеца.

Върба облече матриархската си роба, отвори сандъка в долния край на леглото си и започна грижливо да подрежда дрехите на Жарава — кожен клин и мокасини, мека риза и късо палто от еленова кожа, украсено с ресни и мъниста в типично неин стил. Хан го огледа за издайнически елементи. Моделът му беше нетрадиционен, дори малко чудат, и комбинираше познатите му матриархски символи и символите на Морски борове с магически знаци и бродерии на самодивски дървета.

Върба приготви и за Хан риза от еленова кожа, осеяна с мъниста и избродирана със символите на самотния ловец. Младежът ѝ благодари смутено, а тя му се усмихна и поклати глава.

— Не, аз ти благодаря, задето си приятел на Жарава. Ще си му нужен през идните дни.

Хан примига насреща ѝ.

— Какво ще…?

Тя отново поклати глава.

— Ще видиш. — Обърна му гръб и седна пред тъкачния стан, сякаш не беше денят на големия пир.

Жарава обаче не се връщаше.

— Да го потърся ли? — предложи Хан. Вече не издържаше на напрежението и искаше да е полезен с нещо.

— Сам ще се прибере. — Върба продължи да прехвърля совалката от ръка към ръка. — Няма друг избор.

Тържеството започна в късния следобед. Дългите маси се огъваха под тежестта на пълните чинии и купи, а кучетата ги обикаляха с надежда. Хан обаче нямаше очаквания голям апетит, навярно защото се хранеше сам. Всичките му приятели бяха заели почетните си места, готови да посрещнат бъдещето си.

Най-накрая, в последния възможен момент, Жарава се появи в лагера, оклюмал и мърляв, сякаш три нощи беше спал на земята.

Върба му подаде безмълвно леген с вода, той си изплакна главата и лицето и изтърка мръсотията с кърпа. После с резки, яростни движения се облече за церемонията, без да обръща внимание на новите си дрехи.

Хан отвори уста да каже нещо, но гласът умря в гърлото му. Поведението на Жарава го дразнеше. Толкова му завиждаше за мястото в света и церемонията, на която щяха да му окажат специално внимание. Каквото и призвание да му беше избрано, трябваше да го приеме. Хан си мечтаеше някой да го посъветва какво да прави с живота си.

Дойде време да тръгват. Поеха по пътеката към открития храм. Факлите вече горяха, независимо че беше най-дългият ден в годината и светлината му още дълго щеше да се задържи в нощното небе. Нежен ветрец галеше кожата на Хан; носеше се дъх на нощни лилии и обещание за кратко планинско лято.

Стигнаха до храма. Жарава ги остави и се присъедини към другите младежи в Поклонническата шатра. Върба пък се нареди сред старейшините пред храма. Възрастните носеха церемониалните одежди — свидетелство за призванията им, и пъстротата им образуваше същинска цветна градина. Хан седеше на земята заедно с по-малките членове на клановете и се чувстваше глупаво, свил дългите си крака, за да не пречат.

Старейшините от двата лагера откриха церемонията с тържествени речи. Хан разпозна Авърил Демонаи и едва устоя на желанието си да се скрие в гората. За последно видя търговеца по време на катастрофалната случка в храма на Южен мост, когато отвлече Ребека и хукна към Вехтошарника.

„Няма страшно“, успокои се той. Тогава търговецът не го разпозна, a и червеникавокафявата боя вече се бе отмила от косата му. Кой би очаквал да засече главатар на вехтошарска улична банда на подобна церемония в лагера на Морски борове?

Сенестре Елена, матриархът на Демонаи, разказа познатата история как клановете били издялани от скалите на Призрачните планини и Създателката им вдъхнала живот. И как до ден-днешен в края на живота си превалските кралици се връщат в свещените планини, за да изберат един връх за свой вечен дом.

Хан за пореден път почувства отпускащата сила на познатите древни легенди. Защо и реалният живот не беше така подреден, а наподобяваше объркано риболовно влакно, преплетено от невидими възли и свръзки?

Авърил например беше консорт на кралицата на Превала и баща на принцесата-наследница. Хан намираше за крайно причудлива връзката между лъскавите долчани, живеещи зад сивите стени на двореца в Превалски брод, и членовете на планинските кланове, чиито лагери представляваха продължение на природния пейзаж, и потомците им боготворяха земята под краката си.

Дойде време Покровителите да представят първите младежи от родените през летните месеци. Железен чук, ковач по призвание, пристъпи напред, следван от високо широкоплещесто момиче с жигосани върху кожените ѝ одежди коне и пламъци.

„Сигурно е демонайка — помисли си Хан. — Не я познавам.“

— Кого ни водиш, Чук? — попита Авърил.

Чук си прочисти гърлото.

— Това момиче, Лавров цвят, дойде в ковачницата ми от любов по метала и огъня. Проверих уменията ѝ и твърдя, че наистина това е нейното призвание. Съгласих се да стана неин покровител. Тя размишлява дълго върху новото си име. И днес ви представям Огнена стомана. — Усмихна се широко, сякаш представяше собствената си дъщеря.

Така церемонията започна. Наименуваха чирак в плетачница на кошници Дъбоплет. Бъдещ разказвач получи името Словотвор. Бъдещ бижутер стана Сребърна птица.

Двама демонайски воина, мъж и жена, излязоха отпред с вдигнати глави, кинжали в ножниците, лъкове, преметнати през рамо, и сребърни демонайски медальони около врата. Зеленокафявите им клинове и ризи ги правеха невидими сред горите. Всеки, дръзнал да премери сили с магьосниците, трябваше да се въоръжи поне с малко своя магия.

Развълнуван шепот плъзна из храма. Демонайските воини рядко приемаха младежи под опеката си.

— Кои са тези? — попита шепнешком някой зад гърба на Хан.

— Рийд и Шайло Демонаи — отговори му тихо друг. Всички демонайски воини носеха фамилията Демонаи.

„Значи това е Рийд Демонаи“, помисли си Хан. Снажният мускулест воин, само с година-две по-голям от него, вече се радваше на голяма слава — или толкова голяма, колкото се полага на воин в мирно време.

Шайло имаше по-дребно, набито телосложение, но всички демонайци си приличаха по еднаквата високомерност, която излъчваха.

— Получихме молба — обяви Шайло, навярно сметнала, че воини от техния ранг не се нуждаят от представяне. — Приехме я — продължи тя, сякаш публиката не заслужаваше обяснение на демонайските традиции.

Двамата се обърнаха към гората.

Измежду дърветата излезе Птица свела очи, както се полага на човек, получил такава огромна чест, но бодрата ѝ стъпка подсказа на Хан, че направо лети в небето от щастие. Вече носеше традиционните кафявозелени одежди, а несъзнателно гордата ѝ походка наподобяваше тяхната.

Тя застана пред покровителите си, които не благоволиха да разкажат историята ѝ.

— Приемаме това момиче, Копаеща птица — подхвана Рийд, — за кандидат демонайски воин под наше покровителство. Ако се докаже достойна, ще получи ново име и демонайски амулет преди следващата церемония.

„А ако не се докаже достойна? — помисли си малко ядно Хан. — Тогава какво? А и какво трябва да направи, за да се докаже достойна?“

Pийд Демонаи ѝ връчи лък, колчан със стрели и кинжал, на чиято дръжка бе гравирана емблемата на клана. Тя пъхна кинжала в ножницата на колана си и се изправи с другите оръжия в ръце. Вдигна глава и огледа кръга от лица около себе си, а ярка усмивка изплува на нейното и онази позната немирна къдрица отново падна върху челото ѝ.

„Щастлива е — каза си Хан. — Това е мечтата ѝ.“

Което го накара да се замисли за Жарава. Всички други младежи, родени през летните месеци, бяха минали. Върба разговаряше дискретно с Авърил и Елена. Над храма се спусна тържествена, сериозна атмосфера.

— Остана само едно лятно чедо — обяви Авърил. — Призовавам Жарава, познат и като Хейдън, син на Върба, матриарх на Морски борове.

След кратка трепетна пауза Жарава излезе сам от гората и тръгна напред. Мънистата по красивото му палто отразяваха светлината на факлите, а лицето му носеше каменното изражение, което Хан бе свикнал да вижда напоследък.

„Къде е покровителят му?“, зачуди се Хан и напразно претърси гората с поглед. В този момент Върба пристъпи напред и се изправи до сина си. Жарава впери остър поглед в нея, ала не помръдна от мястото си.

Сенестре Елена Демонаи, майка на всички, излезе отпред. Огнената светлина, паднала върху лицето ѝ, открояваше бръчките ѝ — картата на дългия ѝ живот. Очите ѝ напомняха горски езера, отразяващи общата памет на клановете.

Елена заговори увлекателно.

— Ще ви разкажа историята на едно момиче, родено и израснало в лагера на Морски борове.

„Колко типично за клановете“, помисли си Хан. Смисълът на разказите им винаги се избистря чак накрая. Понякога се оказваха просто приказки и нямаха нищо общо с момента. Заради Жарава се надяваше поне този път случаят да не е такъв.

— Момичето се казвало Водна песен и притежавало силна магия — продължи Елена.

Неколцина от старейшините си размениха многозначителни погледи. Явно поне някои знаеха историята.

— Била толкова красива, че млади мъже от всичките седем кралства идвали да я видят с надежда да привлекат вниманието ѝ. А когато настъпил моментът да избере призванието си, всички зачакали нетърпеливо, защото била добра във всяко начинание. Всеки бил готов да ѝ стане покровител.

„Защо ѝ е да разказва такива неща? — зачуди се Хан. — Не е ли достатъчно лошо, че Жарава няма нито един покровител? Защо ѝ е да подхваща тази тема точно сега?“

— Една сутрин малко преди церемонията по преименуването, докато се разхождала в гората, Водна песен срещнала млад мъж, напет странник, чужд на клановете и неканен по техните земи. — Направи драматична пауза и продължи. — На ръката си младежът носел изящен пръстен, осеян със смарагди. Той попитал Водна песен дали иска да го пробва.

Думата „Не!“ пробяга из храма. Цялата публика беше в плен на разказвачката Елена Демонаи. С изключение на Хан, чието внимание бе насочено към видимото страдание на Жарава и болката, изписана по лицето на Върба.

— Тя сложила пръстена на ръката си и се потопила в дълбок сън — продължаваше Елена. — Събудила се сама в гората. Вече се била спуснала нощ и Водна песен треперела от страх и студ. Младият странник бил изчезнал заедно с пръстена. Тя се върнала в лагера и скоро научила, че носи дете в утробата си.

Така се явила на церемонията по преименуването. Понеже владеела силна магия, я избрали да чиракува на Елена Демонаи, матриарха на Демонаи. Получила името Върбова песен и всички започнали да я наричат Върба.

Елена спря и огледа слушателите си. Всеки знаеше как ще продължи разказът ѝ.

— Върбова песен родила момченце и го нарекла Жарава. Тази вечер той стои пред вас.

Смаяният поглед на Хан отскочи от Върба към Жарава и обратно към Елена. Значи това беше неразказаната история за липсващия баща на Жарава, който явно е бил магьосник.

— Жарава е наследил много от майка си — отбеляза Елена с тъжна усмивка. — Той е свидна рожба на Морски борове. Надарен е с много таланти и би имал множество покровители в избора си на призвание. Но той е наследил някои неща и от баща си, затова трябва да избере различен път. Жарава се е спрял на призвание, в което никой от нас не може да го покровителства.

Търпението на Птица очевидно се бе изчерпило.

— Какво искате да кажете? — попита тя, плъзгайки поглед по Елена, Авърил и Върба. — Какво си избрал, Жарава?

— Изборът не беше мой — отвърна едва чуто Жарава.

Прозрение озари лицето на Рийд Демонаи.

— Вещерняк? — провикна се той. — Тук, сред нас?

В този миг всички забърбориха в един глас като ято гарвани в царевична нива.

Върба пристъпи между Рийд и Жарава, но заговори на всички присъстващи с глас, бистър и спокоен и достатъчно висок да се издигне над глъчката.

— Тук не можем да му намерим покровител, затова му уредихме обучение на друго място. Ще замине за Одънов брод, за да постъпи в тамошната чародейска академия, където да овладее вродената си магия.

Главата на Хан се замая от всички сцени и образи, нахлули в съзнанието му: мрачното настроение на Жарава през изминалите няколко месеца; разговорът, който Хан дочу в матриархската шатра и го навя на мисълта, че приятелят му е болен.

Ала бе грешал. Жарава пиеше отвари от офика, народната защита срещу заклинания, в опит да притъпи магията в себе си. Върба несъмнено беше вложила цялата си сила в негова помощ. А щом тя не постигаше успех… значи никой не бе способен.

Хан видя Върба и Жарава в Превалски брод, когато Върба го изцери в храма на Южен мост. Вероятно бяха отишли да търсят съвет от тамошните лечители. Или да уреждат заминаването на Жарава в Одънов брод?

Хан огледа приятеля си магьосник. Жарава си изглеждаше същият, с изключение на нещастието, открито превзело лицето му. Сините му очи, навярно наследени от баща му, изпъкваха ярко на фона на тъмните му кожа и коса.

— Ще обучавате поредния магьосник? — обади се презрително Рийд. — И бездруго са много!

Елена не трепна.

— Ще предоставим на Жарава каквото му е нужно, за да овладее вродената си дарба.

— Това не е дарба — възрази Рийд. — Това е проклятие. И светът ще е по-хубаво място с един магьосник по-малко.

Шайло кимна. Наблюдаваше Жарава все едно е отровна змия, изскочила на пътя ѝ.

— Не може да остане в Призраците. Наеминг го забранява. Знаете отлично.

— Старейшините взеха решение — заяви остро Авърил. — Момчето е прекарало целия си живот тук. Може да остане, докато дойде време да замине за Одънов брод.

Хан попиваше информацията на пресекулки и явно по-бавно от другите. Жарава заминаваше? Не, прокуждаха го. Гонеха го сякаш е квартирант, неплатил наема си.

Спомни си за срещата с Мика Баяр и приятелите му в Ханалеа, когато Жарава се опълчи на младите магьосници, цитирайки същото правило — че такива като тях нямат място в Призрачните планини.

Но тук ставаше дума за Жарава, за бога — защо не направят изключение? Той имаше място тук. Това беше домът му.

Хан стана с намерението да изкаже мислите си на глас, макар че като гост на лагера нямаше такова право. Върба обаче привлече погледа му и поклати глава.

Объркан, Хан седна отново. Върба наистина ли се отказваше от борбата? Наистина ли щеше да им позволи да изпратят сина ѝ на юг, сред непознати?

Елена застана пред Жарава и бръкна в кесията, окачена на колана ѝ. Извади нещо лъскаво и го разлюля пред лицето на Жарава.

Беше амулет, изваян от прозрачен камък с карамелен цвят. Представляваше сияеща фигура на кланов танцьор, обгърнат от пламъци. Жарава го загледа с ужас и изумление, сякаш му даваха да изпие отрова.

— Жарава — подхвана гальовно Елена, — от дълги години клановете създават най-могъщите магически предмети, независимо че ние не можем да ги прилагаме. Още преди векове сме сключили примирие с онези, които го могат. Когато те злоупотребяват с дарбата си, ние контролираме достъпа им до амулетите. И двете страни живеем в недоверие един към друг, но и сме взаимозависими. Създателката, в безкрайната си мъдрост, е разпределила дарованията си така, за да ни защити.

Тя нахлузи верижката през главата на Жарава и амулетът легна върху гърдите му. Момчето се изправи сковано, стиснал в юмруци ръце, отпуснати край тялото му, сякаш се опасяваше да не би да събуди магията на талисмана. След един дълъг момент амулетът наистина засия. В отговор нещо пламна под кожата на Жарава, изпускайки нажежена бяла светлина, останала скрита досега.

— Ти си лятна рожба, отроче на този лагер. Затова ти връчваме директно този талисман, с който ще отидеш в Одънов брод. — Елена сви тесните си рамене. — И все пак се надяваме да не забравиш корените си. Може пък ти да си човекът, който най-сетне ще прекрати враждата между магьосници и кланове.

Омразата по лицето на Рийд говореше, че това никога няма да се случи.

— Задръжте амулета, докато вещернякът не напусне Ханалеа. В противен случай представлява опасност.

— Старейшините се произнесоха, Рийд Демонаи — обяви Авърил. — Жарава няма покровител. Амулетът ще бъде връзката помежду ни. Само това можем да му предложим в момента.

— Не се безпокойте — обади се Жарава. — Нямам никакво намерение да използвам наследеното от баща ми. И ще напусна планината при първа възможност. — С тези думи изхлузи палтото, ушито от Върба, и го хвърли в огъня. После закрачи към гората, оставяйки пълна тишина след себе си.