Краля демон

ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА ДЕБЮТАНТСКИ БАЛ

На следващата сутрин Раиса се събуди неотпочинала. Бяха я преследвали странни сънища. Амон бе присъствал във всичките, но ѝ се изплъзваха всеки път, опиташе ли да ги задържи. Тя се сгуши под завивките с надеждата отново да се потопи в тях, но мислите ѝ вече препускаха и сънят ѝ убягваше.

Дебютантският ѝ ден. Денят, в който официално щяха да я обявят за пълнолетна и готова да стане нечия съпруга; денят, в който официално щяха да я назоват наследница на трона; денят, в който щеше да започне обучението ѝ като бъдеща кралица на Превала.

Тази вечер щеше да бъде поставено официалното начало на дългоочакваното ухажорство.

Роклята ѝ висеше пред прозореца върху манекен — силует с форма на жена, в каквато щеше да се превърне. Не беше поставяла специални изисквания за облеклото на гостите си. Надяваше се на букет от пищни цветове, ала очакваше да преобладава целомъдреното бяло.

Самата тя изглеждаше ужасно в бяло — поредната ябълка на раздора между майка ѝ и нея. Ако зависеше от нея, щеше да се спре на черно, но би склонила и на виненочервено или дори на смарагдовозелено, за да подчертава цвета на очите ѝ. В крайна сметка обаче щеше да се появи на тържеството си в рокля с цвят на шампанско от сатен и дантела с ниско прикачени ръкави. Поне нямаше да изглежда момичешки.

Paиca се прозя, стана от леглото и тръгна към всекидневната по нощница. Магрет приготвяше закуската.

— Очаквах да поспите до по-късно, за да сте свежа за довечера — отбеляза тя. — Щях да ви донеса закуската в леглото.

Раиса я изгледа учудено. Дойката ѝ я насърчаваше да се наспи добре, за да издържи до по-късно вечерта. Колко новости ѝ се струпваха този сезон.

— Е, не можах да спя повече — отвърна тя. Преглеждаше купчината картички, послания и писма в кошницата до вратата. — Някакви вести от баща ми?

— Не, Ваше Височество — отговори Магрет. — Но не се бойте. Ако още не е пристигнал, то със сигурност пътува насам. Не би пропуснал тържеството ви.

— Знам. — Но Раиса не можеше да се отърси от тревожността си. — Би ли… би ли изпратила писмо до имението Кендал с молба да ме уведомят веднага щом пристигне? — Баща ѝ, изпаднал в немилост пред кралицата, беше отседнал в имението Кендал.

Магрет прегърна Раиса и я потупа майчински по гърба.

— Не се безпокойте. Всичко е от нерви. Предстои ви нощ, която ще помните до края на живота си.

„Има различни начини да запомним нещо — помисли си Раиса. — Може с добро. Може и с лошо.“

Останалата част от деня мина във вихър от къпане, мазане, ресане и гримиране.

— Сигурно отнема по-малко време да приготвиш кораб за отплаване — оплака се Раиса, когато маникюристите си тръгнаха, отстъпвайки място на фризьорите.

От имението Кендал обаче още нямаше вест.

В шест часа следобед ѝ облякоха роклята. Коприната падаше от високата талия на дълги красиви дипли, а дантела украсяваше бухналите романтични ръкави. Всъщност много я харесваше.

И този път възникна усложнението с пръстена от Елена. Раиса беше решена да го носи, но за случая получи специален подарък от майка си: огърлица от опушен кварц, цитрин и топаз, която хармонираше отлично с роклята. Раиса изхлузи пръстена от верижката и започна да го пробва на пръстите си. Някога ѝ се струваше възголям, но сега, за нейна изненада, стана идеално на средния ѝ пръст. Дългите до пода ръкави на роклята ѝ го скриваха напълно.

В шест и половина майка ѝ влетя в стаята за последна проверка преди тържеството. Роклята на кралица Мариана в тъмно горскозелено подчертаваше златистата ѝ коса и сияйна кожа. Огърлицата и тиарата ѝ бяха инкрустирани със смарагди.

Дори в празничните си одежди Раиса имаше чувството, че бледнее пред нея. Какво ще бъде да се възкачи на престола след такава господарка? Дали нямаше да я запомнят като ниската, тъмнокоса, сприхава кралица, наследила трона от златната?

Кралица Мариана хвана лактите на Раиса и я погледна от една ръка разстояние.

— О, скъпа — възкликна тя с преливащи от сълзи очи. — Прелестна си. — Щеше да ѝ стане по-приятно, ако не бе доловила изненадата в гласа ѝ. — Не мога да повярвам, че този знаменит ден най-сетне настъпи. Моля те, запомни: винаги ще искам най-доброто за теб. Вярваш ми, нали, Раиса?

Раиса кимна, отново обзета от безпокойство.

— Виждала ли си татко, откакто се е върнал? Трябва да ме съпроводи до балната зала, а още не е дошъл.

Кралица Мариана сбърчи чело.

— Сериозно? Не е дошъл? Бях сигурна, че ще присъства.

— Ще присъства, разбира се — натърти Раиса. — Все пак е дебютантският ми ден.

Мариана се подвоуми.

— Да, вярно, но нали си отбелязала случая в лагера на Демонаи. Сигурно е сметнал, че вече е изпълнил дълга си към теб.

Раиса примига объркано, преди да осъзнае за какво говори майка ѝ. По време на събитията в Южен мост излъгаха кралицата, че баща ѝ я е отвел в лагера на Демонаи.

— Това не е дълг — възрази Раиса. — Обеща да дойде. И иска да присъства. — След кратка пауза изстреля: — Защо ти беше да го изпращаш във Варовикови чукари точно сега?

Майка ѝ въздъхна ядосано.

— Не е толкова далеч, скъпа. Четири дни трябваше да са му напълно достатъчни да отиде и да се върне. Коронясването ти е важно събитие, но заради него не можем да пренебрегваме нуждите на кралството цяла седмица. — Кралицата се усмихна и светлокафявите ѝ очи заоглеждаха лицето на Раиса. — Не се безпокой. Незабавно ще изпратя някой до имението Кендал да го извика, за да се успокоиш. — Целуна дъщеря си по челото. — Всичко ще е наред, Раиса, ще видиш.

После се обърна и излезе от стаята, съпроводена от шумолене на коприна.

Ала времето течеше, наближаваше моментът да тръгнат към храма, а баща ѝ още го нямаше. Раиса надникна в коридора и набит млад страж застана мирно пред вратата ѝ.

— Ваше Височество? С какво мога да ви помогна?

— О, нищо. Просто се оглеждах.

За момент помежду им се възцари неловко мълчание, после Раиса каза „Свободен си“ и се върна в стаята.

Не можеше обаче да си намери място от тревога. Отвори вратите към терасата и излезе в знойната вечер.

Над Ханалеа, Риса и Алтеа отекваха гръм след гръм. Гигантски облаци с осветени от жълтозеленикави светкавици кореми тегнеха над върховете им. Миризма на дъжд пропиваше тежкия задушлив въздух. Косъмчетата по ръцете и тила на Раиса настръхнаха от напрежението в него.

Вятърът се усили и погна облаците като сиви вълци по далечните хълмове. Раиса отпусна рамене. „Нерви — каза си. — Всичко е от нерви.“

Магрет, не по-малко изнервена от нея, преравяше писмата върху масата, сякаш очакваше да намери неоткрито досега послание от Авърил. Суетеше се покрай косата на Раиса, подгъва на роклята ѝ, грима ѝ и я подръпваше оттук-оттам. Накрая Раиса не се стърпя и ѝ изкрещя.

Отвореше ли Магрет уста, от нея се изливаше трескава тирада.

— Чухте ли новината? Принц Жерар Монтен от Ардън е дошъл. И то посред война, представяте ли си? Сигурно има намерение да си тръгне с брачен договор в ръка. Той е най-младият от петима братя; от къде на къде си въобразява, че принцесата-наследница на Превала ще му отдели внимание. Принц Лиъм, от друга страна, е голям чаровник и има похвални обноски. Той е наследникът на тамронския престол, както сигурно ви е известно.

Най-сетне на вратата се почука. Раиса скочи да отвори, но Магрет, естествено, я изпревари.

Не беше баща ѝ, а Гаван Баяр, Висш магьосник на Превала, ослепителен в сребристочерните си одежди, подбрани да подхождат на буйната му сребриста коса и гъсти черни вежди.

— Милорд Баяр — учуди се Магрет. — Мислех, че… очаквахме…

Лорд Баяр подмина Магрет и се поклони дълбоко на Раиса.

— Ваше Височество, същинска прелест сте. Ще ми се да бях по-млад. — Направи пауза, та очите му да я обходят от главата до петите. — За жалост баща ви още не се е завърнал от Варовикови чукари. Кралицата ме помоли да ви съпроводя до храма. — Предложи ѝ ръката си. — За мен ще бъде истинска чест.

Раиса заотстъпва назад, клатейки глава.

— Възможно е… да се появи.

— Всички ви очакват — настоя лорд Баяр. — Време е. Кралицата изисква присъствието ви.

Раиса се блъсна в тоалетната масичка и, внезапно замаяна, се облегна на нея. Имаше нещо гнило. Всеки неин инстинкт крещеше в ушите ѝ. Фенерът върху масата мъждукаше на полъха откъм отворените врати, а по стените препускаха вълчи сенки.

Набитият страж стоеше на входа към покоите ѝ, стиснал дръжката на меча си.

— Ваше Височество? — обади се той.

Магрет застана между Раиса и лорд Баяр със сбърчено от потрес лице.

— Нейно Височество не се чувства добре — заяви тя. — Ще бъдете ли така добър да ѝ дадете няколко минути?

В сините очи на лорд Баяр пламна гняв.

— Дръпни се — заповяда той на Магрет. — Не разполагаме с няколко минути. По заповед на кралицата принцесата трябва да дойде с мен.

— Всичко е наред, Магрет — увери я Раиса, макар че нищо не беше наред. Изопна гръб, тръсна глава, за да я прочисти и кимна на стража. — Свободно. Тръгвам с лорд Баяр. Много мило от негова страна, че дойде да ме вземе. Сигурна съм, че баща ми ще дойде навреме за танците.

Без да обръща внимание на предложената ѝ от лорд Баяр ръка, Раиса хвана полата си с две ръце, вдигна брадичка и тръгна пред него към коридора. Стражът ги последва.

Трудно запазваше преднината пред широката крачка на лорд Баяр, защото, макар и припряно, по-скоро ситнеше, а и носеше неудобните си официални обувки. В крайна сметка му позволи да хване лакътя ѝ и усети парването от магическата мощ, течаща по пръстите му.

„Използвай търговския си фасон“, заповяда си тя.

Двамата извървяха покритата с килим пътека от двореца до храма. Прекосиха вътрешния двор, символизиращ разделението между духовенството и монархията, между святото и мирянското. Времето продължаваше да се влошава и вятърът размяташе около лицето ѝ кичури от внимателно фризираната ѝ коса. Раиса имаше чувството, че небесата всеки момент ще се отворят. Питаше се дали баща ѝ не е попаднал в плен на бурята, докато се мъчи да стигне до дома. Отпрати по една молитва към Създателката и към Маиа, времетворката, за благополучното му завръщане.

Свещи озаряваха пропития с тържествена атмосфера катедрален храм. Пътят ѝ през него представляваше дълъг, застлан с червен килим коридор между тълпите от лъскави аристократи, всичките протягащи врат да зърнат принцесата-наследница на кралството си. Раиса се чувстваше като булка, чийто баща я води към олтара. Само дето това не беше нейният баща и не се намираха на сватба.

Пролича си колко неподготвени са гостите за инцидентната подмяна на баща ѝ с лорд Баяр. Сред тълпата се разнесе шепот и множество глави се заобръщаха насам-натам, обзети от обичайно клюкарство. Къде беше Авърил Демонаи и защо не присъстваше; какво означаваше всичко това?

На Раиса ѝ се прииска да тропне с крак и да извика „Идеята не е моя!“.

Майка ѝ седеше на кралското кресло в дъното на залата с разперени край нея поли и масивната церемониална корона на главата. За изненада на Раиса до нея стоеше проповедник Джемсън от храма на Южен мост, възхитителен в златисто-белите си одежди. Дори от това разстояние си личеше колко е учуден да види Раиса в компанията на висшия магьосник.

И напълно разбираемо. Все пак навярно баща ѝ отговаряше за духовния елемент на тържеството. Навярно той бе поканил проповедник Джемсън да води церемонията.

Раиса извървя пътя до подиума, стараейки се да не обръща внимание на магьосника до себе си, да задържи тържествената маска върху лицето си, докато сърцето ѝ се бунтува в гърдите ѝ. Независимо от това с периферното си зрение улови няколко картини — усмивката, замръзнала по лицето на Миси Хакам, например. Миси стоеше до брат си, красивият и също толкова плиткоумен Джон. Кип и Кийт Клемат се ръчкаха с лакти един друг, навярно обзалагайки се кой ще спечели ухажорската игра на танцовата площадка.

Баба ѝ Елена стоеше сред шепа кланови старейшини, пременени в церемониалните роби на Морски борове и Демонаи, а до тях забеляза и няколко демонайски воина, включително Рийд Демонаи, спряган от народа като неин официален ухажор от планинските земи.

Докато Раиса минаваше покрай тях с висшия магьосник, Елена прошепна нещо на Рийд. Лицето на баба ѝ беше безизразно, но по лицето на Рийд се четеше гняв.

Мифис и Аркеда Мандър стояха в предната част на храма заедно с Мика Баяр — тройката магьосници. Очевидно наказанието на Мика беше свършило. Той изглеждаше великолепно, както обикновено, и смайващо красив, както обикновено, но лицето му бледнееше, а изражението му беше трескаво, сякаш нещо не му понасяше. Тъмните му очи я следяха нетрепващо.

От двете страни на подиума имаше по една малка церемониална група гвардейци. Раиса потърси капитан Едън Бърн, който замина с баща ѝ за Bарикови чукари. И той отсъстваше. Намери поне Амон, облечен в парадна униформа, изпънал гръб като струна и стиснал дръжката на меча си. Гледаше правo напред с пламнали бузи, но тя знаеше, че я вижда.

„Сънувах те тази нощ“, каза му наум Раиса.

Най-накрая стигнаха до проповедник Джемсън и майка ѝ. Лорд Баяр пусна лакътя ѝ, отстъпи встрани и застана до сестра ѝ, принцеса Мелани.

Раиса погледна проповедник Джемсън в очите и прочете състраданието в тях. Той се усмихна. Това повдигна духа ѝ донякъде и тя отвърна на усмивката му. Пулсът ѝ стихна, страховете ѝ се поуталожиха. Един ден щеше да стане кралица, а в Превала кралиците властват над магьосниците.

— Приятели, сега е сезонът на дебютантските церемонии. Имах удоволствието да водя много от тях — подхвана Джемсън. — За мен винаги е истинска чест да обявя официалното начало на нечия зрялост и да приветствам новите пълноправни граждани на кралството ни. Днес обаче сме се събрали за много специална церемония — церемония, свързана с най-старите ни традиции. Днес ознаменуваме пълнолетието на Раиса ана’Мариана, потомка на Ханалеа и династията Сив вълк.

Джемсън плъзна поглед по тълпата пред себе си.

— Принцесата вече се доказа като безкрайно милостива личност. От помощното ѝ дело „Дива роза“ в храма на Южен мост всяка седмица се възползват стотици хора. Цели семейства се сдобиват с храна и дрехи, а децата им получават образование благодарение на нейното великодушие. Тя е достойна наследница на ханалеевата династия.

Кралицата отправи стреснат поглед към Раиса. Сред гостите плъзна шепот като вятър през зимни клони.

Гласът на проповедник Джемсън се понесе над Раиса, приканвайки я да се посвети тържествено в служба на Създателката, Превала и кралската линия. Майка ѝ ѝ зададе Трите въпроса и тя даде Трите отговора с висок, ясен глас, за да я чуят дори в другия край на храма.

Раиса изкачи стълбите на подиума и коленичи пред майка си. Кралица Мариана сложи бляскавата тиара на Сив вълк върху главата ѝ с думите:

— Стани, принцесо Раиса, наследница на трона на Сив вълк.

Отвъд стените на храма бурята се развихри с пълна мощ и по прозорците от скрепени с олово стъкълца затрополя градушка. Прадедите ѝ изказваха одобрението си. Или се опитваха да я предупредят за нещо?

Аплодисменти избухнаха в единия край на храма и се пренесоха до другия, навярно защото наближаваше време за вечеря.

По периферията на главната бална зала, преобразена в приказна гора, се издигаха голи дървета, осеяни с дребни магически светлинки. Масите бяха подредени в единия край, под красив горски свод. Сребърни клетки с пойни птички висяха по клоните на дърветата.

По време на вечерята Раиса седеше до кралицата в почетния край на масата. Принцесата настоя проповедник Джемсън да заеме мястото от другата ѝ страна, предвидено за баща ѝ (така тя попречи на лорд Баяр да се настани до нея). Благоволението на кралицата я изненада. Мариана сякаш бе готова да задоволи всеки каприз на опърничавата си дъщеря, само и само да запълни празнината от отсъствието на Авърил.

Традицията повеляваше южняшките принцове да бъдат настанени до кралското семейство, ала Раиса констатира, че майка ѝ ги е изпратила доста по-надолу по масата. Отгоре на всичко беше разположила семейство Томлин срещу непознат младеж. Съдейки по помпозния му тоалет, Раиса го определи като Жерар Монтен, най-младият принц на Ардън. Имаше стройно телосложение, коса с цвят на мокър пясък и бледи, почти прозрачни сини очи.

Елена Демонаи и другите представители на клановете също седяха в далечния край на масата.

Раиса не хапна почти нищо, сломена от тежестта на тиарата, новата си титла и липсата на баща ѝ. Не беше и особено приказлива, но проповедник Джемсън, кралица Мариана и лорд Баяр се грижеха за разговорите. Гласовете им се стичаха по кожата ѝ като дъжд по художническо платно, без да проникват в съзнанието ѝ.

Кралицата изглеждаше напрегната, на лицето ѝ лъщеше изкуствена усмивка и тя често хвърляше тревожни погледи към Раиса, сякаш се чудеше какво ли е намислила новата принцеса-наследница. Проповедник Джемсън се преструваше на спокоен и с удоволствие общуваше с околните, но Раиса знаеше, че нищо не му убягва.

— Принцеса Раиса представя похвално рода Сив вълк в града — каза той.

— Наистина ли? — попита кралицата, чоплейки с нервни пръсти салфетката си.

— О, да. Уличните музиканти я възпяват в песните си. Децата от училището в храма оставят венци под портрета ѝ в светилището, а поклонниците откриха нова лечебница в нейна чест.

— Нямах представа. — Кралицата се намръщи леко и побутна с вилица печения пъдпъдък в чинията си.

— Всички ви прославят, Ваше Величество, задето сте отгледала толкова милосърдна дъщеря — добави той и кралицата се усмихна.

На няколко пъти Амон Бърн срещна погледа на Раиса от поста си до стената. В един от случаите вдигна вежда с въпроса „Какво се случва?“.

Раиса започна да се поотпуска чак когато вечерята свърши и всички се отправиха към танцовата площадка. По традиция първият танц бе запазен за баща ѝ, но по обясними причини го пропуснаха и вместо това преминаха направо към множеството ѝ други кавалери. Вечерта мина бързо в калейдоскоп от мъжки лица и лъскаво парадно облекло, сред какофония от ласкателства, парене на магьоснически ръце и кошмарната настойчивост на братята Клемат.

Раиса танцува с Жерар Монтен, когото сметна за крайно студен, неприятен и надменен — странна комбинация за неин връстник. Не си направи труда да я ухажва, дори да я ласкае, а премина направо към политически разговори.

— Ваше Височество, интересно ми е притеснява ли ви фактът — подхвана той с грубия си равнински акцент, — че съм най-младият от петимата кралски синове, четирима, от които са живи?

— Зависи — Раиса се оказа неспособна да удържи на изкушението. — Имате ли и по-големи сестри?

Той впери в нея очи, бледи и студени като ледници.

— Имам една по-голяма сестра — отговори накрая. — Но в Ардън короната се предава само от баща на син.

— Разбирам. В такъв случай навярно желаете да се ожените за кралица, та дъщерите ви да получат наследство? — попита Раиса.

— Ами… хм… не се бях замислял по въпроса — запелтечи принцът. — По-скоро смятах, че би било разумно да… ъ… да съчетаем кралствата и ресурсите си.

— Ясно. Кралствата ни. О, май не дадох отговор на въпроса ви. Интересува ви дали ме притеснява фактът, че сте най-младият син на краля, така ли?

— Да — потвърди Жерар Монтен. — Бих искал да ви уверя, че предвид ситуацията в Ардън, това не е непреодолима пречка. Ако склоните да проявите търпение, Ваше Височество, имам основание да вярвам, че короната рано или късно ще бъде моя.

— Четиримата ви братя не ме тревожат — отвърна Раиса. — Впрочем те би трябвало да се тревожат за себе си. Сериозно би ме притеснявала обаче развръзката от борбата за ардънския трон, ако изобщо имаше някаква вероятност да се омъжа за вас, разбира се.

За радост в този момент музиката секна. Раиса се отдръпна от принц Жерар, изтръгвайки ръцете си от настойчивата му хватка.

— Благодаря ви за танца, Ваше Височество — каза тя. — Желая ви благополучно завръщане у дома.

Усещаше как очите му дълбаят дупки в гърба ѝ, докато се отдалечаваше с гордо вдигната глава. „Зачеркнах поне един южняк от списъка — мислеше си тя. — Направо ме побиват тръпки от него.“

Списъкът с танцови партньори стигна до името на Мика. Обзе я напрежение. Не знаеше какво да очаква от него — предложение, обяснение в любов, съзаклятнически шепот? Но този път тревогите ѝ се оказаха напразни. Мика се държа като истински кавалер. Даже ѝ се стори прекалено отнесен, прекалено дистанциран и Раиса го попита — леко остро — за какво толкова се е умислил, и то точно когато музиката стихна.

— За нищо, Ваше Височество — отвърна той със скован поклон. — Абсолютно за нищо. Хубаво е да умееш да изпразваш съзнанието си. Препоръчвам ви да опитате. — После се отдалечи с изпънат гръб.

Амон беше друго нещо. Стисна ръцете ѝ толкова силно, че тя изохка от болка и той тутакси отпусна хватката си.

— Извинявай. Какво става? Къде е баща ти?

— Надявах се ти да ми кажеш — отвърна Раиса. — Имаш ли поне някаква информация?

— Вчера от Варовикови чукари пристигна пощенски гълъб. Според посланието още вчера сутринта са тръгнали към Превалски брод — каза Амон. — Очаквах да пристигнат снощи. Нищо друго не знам. — Той направи кратка пауза. — Вероятно бурята им е попречила и са се покрили някъде за през нощта.

Дъждът трополеше по керемидения покрив на храма, а вятърът брулеше кулите. И все пак…

— Трябваше да са пристигнали много преди да се разрази бурята — прецени тя. — Просто… имам лошо предчувствие. Интуицията ми подсказва, че се е случило нещо или предстои да се случи, или и двете. — Отпусна глава върху рамото на Амон, потрепервайки леко.

— Какво може да се случи? — пророни той и топлият му дъх погъделичка ухото ѝ. Дланта му прилепваше плътно до гърба ѝ и я направляваше по танцовата площадка. — Ти си тук, в двореца, в разгара на твоето тържество, оградена от кралската гвардия. — Звучеше сякаш опитваше да убеди сам себе си. — Доколко надеждна е тази твоя… интуиция? Има ли как да знаеш какво може да се случи или кога? — Типичната практичност на Амон.

— Не съм сигурна. — Раиса се помъчи да избистри съзнанието си. Странно, но в обятията на Амон се чувстваше някак неприкосновена, свързана с него по нов, непознат начин. Сякаш помежду им се беше отворил някакъв канал и сега през него струяха мощни емоции. Искаше ѝ се танцът им да продължи вечно.

Тя се прокашля и пробва да насочи вниманието си към другата, пo-мъглява опасност.

— Според Магрет са просто нерви и сигурно е права, но щях да съм несравнимо по-спокойна, ако бащите ни бяха тук. Притеснявам се, че им се е случило нещо.

— В момента не можем да направим нищо за тях — заключи Амон. — Нека се съсредоточим върху теб. Ако ти си в опасност, каква би могла да е тя?

Раиса вдигна поглед към лицето му. Опасяваше се да не би да си прави шегички с нея, но той изглеждаше напълно сериозен.

— Да помислим. Кога би била най-уязвима от… знам ли… нападения на наемни убийци и похитители? — продължи той. — След тържеството ще се върнеш в покоите си. Това е вероятност.

Раиса сграбчи лактите му.

— Остани в стаята ми тази нощ, Амон — примоли му се импулсивно тя. — Ще съм по-спокойна, ако си при мен.

— Изключено е, Раиса — отвърна Амон. По лицето му се четеше съжаление и чувство за благоприличие.

— Не ме е грижа кой какво ще си помисли — настоя Раиса. — Пък и нали Магрет също ще е там. Тя ще ни наблюдава.

— Аха — кимна той. — За прислужницата, която заспа в градината, ли говориш? — Прехапа долната си устна. — Ще свикам Глутницата. Назначени сме за твоя лична стража. Започваме работа от утре.

Раиса впери поглед в него.

— Сериозно? Нали баща ти уж искаше да стоиш настрана от мен?

— Размислил е. — Амон си пое въздух, сякаш с намерение да каже още нещо, но после затвори уста и не продума в продължение на цяла обиколка на танцовата площадка. — Както и да е — подхвана накрая. — След като танците приключат, ще изпратя неколцина от Вълците да наблюдават коридора към покоите ти. Обичайната ти стража ще бъде пред вратата ти. Аз ще се кача в градината и ще пазя входа на тайния проход. Така тази нощ ще бъдеш в безопасност. А утре бащите ни може да се върнат.

За момент двамата се умълчаха. Тревожното изражение обаче не изчезна от лицето на Амон.

— Какво има? — попита Раиса.

— Ами ако не се върнат? Идната седмица ми предстои да замина за Одънов брод.

— Толкова скоро? — Раиса изпита пристъп на паника. — Лятото още не е свършило. Едва краят на юли е. Имаш цял август и…

— Ще се придвижвам към Одънов брод по заобиколен път. Татко ни изпраща на малка разузнавателна експедиция. Но ако той не се прибере, не мога да те оставя сама тук.

— Ще се върне, Амон; и двамата ще се върнат, не се тревожи.

Музиката замлъкна — знак за края на танца — и двамата спряха неохотно. Амон се беше привел към нея и лицата им се намираха на сантиметри едно от друго. Раиса стисна дланите му и прошепна „Благодаря ти.“ После се надигна на пръсти и уви ръце около врата му с намерението да завърши танца с благочестива целувка, но в този момент някой ги прекъсна.

— Ваше Височество? — Гласът с осезаем акцент дойде иззад гърба ѝ. — Надявам се следващият танц да е мой.

Раиса се завъртя и видя принц Лиъм Томлин от Тамрон. Той ѝ се поклони грациозно.

— Разбира се, ако моментът не е подходящ…

— Ваше Височество — тя направи реверанс с пламнало от срам лице. Наистина трябваше да внимава какво прави. Особено при положение, че принц Лиъм беше добра партия за брак. — Разбира се, че моментът е подходящ. Извинете ме. Просто се…

— Разсеяхте? — довърши той. — Случва се на всеки. — Ослепителна усмивка озари медната му кожа.

Раиса надникна през рамо, ала Амон го нямаше.

Принцът взе ръката ѝ и в чест на кралската двойка оркестърът засвири валс — по-консервативен танц, подхождащ на южняшкия им манталитет. Впрочем съобразителността на музикантите се оказа ненужна. Принцът танцуваше с вродената елегантност на човек, израснал в кралски двор.

Не се открояваше с висок ръст, особено в сравнение с Мика или Амон, но тоалетът му беше внушителен — син жакет и бели панталони, подчертаващи стройната му, аристократична фигура. Тамрон бе признат за моден център на Седемте кралства. В сравнение с лъскавата му столица Тамронова крепост Превалски брод изглеждаше същинско село.

— Рядко ми се налага да си запазвам място в нечий списък с танцови партньори — отбеляза принц Лиъм. — И да изтръгвам дамата от обятията на друг мъж. А някога семейство Томлин бяхме галеници на съдбата.

Стресната от неочаквания коментар, Раиса огледа лицето на принца за следи от арогантност, но вместо това откри ведра самоирония. Веднага спечели симпатиите ѝ.

— Е, какво да се прави. Аз пък се мъча да свикна с факта, че ме излагат на показ като прясна говежда плешка — откликна Раиса.

Принц Лиъм се засмя с изненадващо плътен глас.

— Вероятно сте поддръжница на схващането, че принцовете и принцесите имат контрол над собствените си животи. Аз самият не съм. Вярвам, че просто се перчим по сцената, импровизирайки разпалено, докато не осъзнаем, че сценарият вече е написан и всичко е било напразно.

— Невинаги е така — парира го Раиса. — Ще ми се да вярвам, че понякога сами пишем сценария си.

— Значи сте влюбена във войника? — Въпросът му беше дързък като нож, насочен към ребрата ѝ, но тя успя да го отклони.

— Не говоря за любов — но наум добави „Е, не само за любов.“

— Значи имам шанс. — Той обърна глава, за да ѝ демонстрира изсечения си профил и буйните си черни къдрици. После я стрелна с ъгълчето на окото си, за да се увери, че го гледа.

Раиса се засмя.

— Какъв позьор сте само — изкоментира тя.

— Като такъв целя да ви се представя — отвърна лъчезарно той. — Ще оставя фалшивата скромност на всички други в залата.

— Аз не играя роля — възрази Раиса. — Наистина държа хората да знаят коя съм.

— Още сте млада, Ваше Височество.

Все едно чу някой от циничните старейшини.

— Защо? Вие на колко години сте? — попита Раиса.

— На седемнайсет.

„Почти колкото вас съм“, хрумна ѝ да го осведоми, но се въздържа, понеже ѝ се стори детинско.

— И как върви ловът за съпруга? — поинтересува се вместо това. — Набелязал ли сте си някоя кандидатка?

Той се засмя отново.

— Предупредиха ме, че сте безцеремонна.

— Така ли? И какво друго ви предупредиха?

— Че сте своеволна, непреклонна и умна. — Погледна я в очите. — И най-красивата принцеса в Седемте кралства.

Чисто ласкателство, но ѝ беше приятно да го чуе.

— Така ли? Е, няма как да знам, защото никога не съм пътувала извън границите на Превала. Един ден ще посетя Тамрон и другите южни кралства. Как ви се отразява войната в Ардън?

— Съвсем преднамерено не ѝ обръщаме внимание — прошепна в ухото ѝ Лиъм, сякаш ѝ споделяше тайна. — Разсейваме се със забави, развлечения и други пороци, все едно не съществува.

— И все пак сте дошъл тук с надеждата да си намерите съюзник срещу рода Монтен. — Наум Раиса благодари за просветлението на баща си и Амон Бърн.

Лиъм махна с отрупана с пръстени ръка.

— Търся си богата съпруга, за да изплаща хазартните ми дългове — поправи я той. — А превалските кралици били толкова пестеливи, че първите монети с техен образ още били в обращение.

Музиката спря и той я поведе към маса в една от временните дъбрави на майка ѝ. Раиса даде знак на близкия келнер да им донесе питиета и изхлузи обувките си. Танцовите ѝ изяви приключиха — принц Лиъм беше последният в списъка ѝ. Оркестърът продължаваше да свири (и нямаше да спре, докато принцесата-наследница не се отправеше към покоите си), но Раиса с изненада установи, че залата е почти празна. Нямаше представа кога е станало толкова късно. Дебютантският ѝ бал мина съвсем неусетно. Донякъде се разочарова, като се имаше предвид колко месеца го чака.

Тя се върна в настоящето. Принц Лиъм вдигаше чашата си към нейната.

— Вие сте най-красивата принцеса в Седемте кралства. — Той спря с ръка възражението ѝ. — Отличен съдник съм, Ваше Височество. Много жени са минали пред очите ми.

Раиса се засмя. Дори намеренията на принц Лиъм да не съвпадаха с нейните, той определено беше голям чаровник.

— Трябва да ни дойдете на гости — продължи принцът. — Тамрон не би дръзнал да се хвали с красотата на Превала, но се надявам да намерите столицата ни за доста… интересно място. — По лицето му се изписа дяволито изражение. — Макар лятото да не е най-подходящият сезон.

— И аз така съм чувала. Баща ви, крал Маркъс, ме покани във вилата си край Ветровито езеро.

— Там е прекрасно през лятото — отбеляза Лиъм. — Независимо че вилата е малко пренаселена, когато и трите му съпруги са там.

Раиса се зачуди дали ги спомена умишлено.

— Предпочитам да прекарвам летата си в града, където проспиваме дневните жеги и будуваме по цяла нощ. Скоро ще настъпи есен и нощите ще станат хладни и приказни, а дъждовете ще вдъхнат живот на цветята. Наричаме я сезонът на любовта. — Той сложи ръка върху нейната.

„Внимавай — отправи към себе си предупреждение Раиса. — В този малък принц се е прехласнала Миси Хакам.“ Раиса често използваше Миси Хакам като мерило за глупаво поведение.

— Интересите на баща си ли представлявате, или своите? — осведоми се Раиса.

Лиъм се засмя, но в смеха му се долови горчива жилка.

— Баща ми не се нуждае от моята помощ, за да си намери съпруга. Тук съм от свое име.

— Е, в такъв случай какво е вашето гледище относно многоженството? Ако имате две-три съпруги, и на тях ли им е позволено да имат по няколко съпруга?

Когато Раиса му задаваше този въпрос, Лиъм отпиваше вино и едва не го изплю върху масата.

— П-принцеса Раиса — изстреля той, — който и щастливец да ви вземе за жена, ще бъде предостатъчно зает с вас, за да усложнява живота си допълнително.

Раиса също прихна, но не ѝ убягна фактът, че той не отговори на въпроса ѝ. Само я наблюдаваше запленен. Погледът му се плъзна надолу към устните ѝ и обратно към очите ѝ.

Приведе се близо до нея и опря длани в голите ѝ рамене. От допира му тя настръхна.

— На този етап бих ви поканил на разходка в градината, но доколкото чувам, още вали като из ведро. Дали… няма някое по-усамотено местенце, където да поговорим далеч от ушите на царедворците?

На Раиса ѝ хрумна, че вероятно тази вечер Лиъм олицетворяваше опасността, която бе очаквала от Мика. Интригуваща опасност.

В същия момент дочу стъпки зад гърба си, а Лиъм погледна над едното ѝ рамо и се навъси.

— Ваше Височество. — Без да се обръща, Раиса позна кой е. — Ваше Височество, кралицата изисква присъствието ви в покоите си — доложи Мика Баяр. — Помоли ме да ви заведа.

Раиса го изгледа недоверчиво. Точно него ли би изпратила майка ѝ след онази случка? Огледа се за Амон, но не го видя никъде. Запита се дали вече се е качил в градината.

Мика се обърна към Лиъм.

— Простете, Ваше Височество, но ще се наложи да извините принцеса Раиса. Става късно.

— Да. Така е — съгласи се незлобливо Лиъм и се усмихна на Раиса. — Принцеса Раиса, ще поостана тук още няколко дни. Отседнал съм в имението Кендал. Надявам се да ви видя отново, преди да отпътувам към Тамрон. — Принцът ѝ се поклони и се обърна.

Мика го изпрати с поглед, хвана Раиса за лакътя и я изведе от балната зала.

Тя изтръгна ръката си от неговата.

— Знам пътя — тросна му се и избърза напред. Щеше ѝ се да прекара повече време с Лиъм Томлин. Машинациите на семейство Баяр започваха да ѝ омръзват. — Какво иска майка ми? — попита, докато минаваха край групичка разговарящи в коридора хора. — Не съм я виждала от часове. Очаквах вече да си е легнала.

— Още не — отвърна Мика, без да отговори на въпроса ѝ. Изглеждаше напрегнат и Раиса предполагаше, че пак е пил.

Тя самата не беше близнала нищо друго, освен вода и възсладък пунш. Имаше навика да се учи от грешките си.

Колкото повече доближаваха покоите на кралицата, толкова по-малко хора срещаха. Без да се замисля, Раиса свърна към лабиринта от по-тесни коридори, използвани само от кралското семейства. Докато минаваха покрай малката библиотека, основана от баща ѝ, Мика каза:

— Раиса, ще ми отделиш ли само минутка, преди да влезем? Моля те.

Раиса се обърна към него. Той кимна към библиотеката.

— Просто ме изслушай. Обещавам да не ти отнема много време. — Той подръпваше ръкавите си, необичайно смутен.

Здравият разум ѝ диктуваше друго, ала тя му повярва. След един дълъг момент влезе в библиотеката и застана в другия край на масата.

— Още от тържеството ми се опитвам да дойда при теб — подхвана той. — Исках да ти кажа, че не знаех за пръстена и медальона. Не подозирах, че са омагьосани.

С други думи признаваше, че са вещерски дрънкулки и лорд Баяр е излъгал кралицата. Раиса скръсти ръце.

— И защо да ти вярвам?

Той сви рамене.

— Защото, както сама ще се увериш, нямам причина да те лъжа.

Тя наклони въпросително глава.

— В какъв смисъл „ще се увериш“?

Мика пренебрегна въпроса ѝ.

— И защото ми се ще да вярвам в способностите си да запленя едно момиче без чужда помощ.

— Зависи от момичето — отбеляза язвително Раиса. — Доколкото знам, имал си доста завоевания в миналото.

Той се поусмихна и вдигна рамене — своеобразно напомняне защо винаги го беше намирала за толкова привлекателен.

— Когато… когато се поотпусна с мен, предположих, че най-сетне си се поддала на чара ми — каза Мика. — Представи си колко се разочаровах да науча, че всъщност си била омагьосана, и то не от мен, а от някакъв амулет.

— И от няколко чаши вино — не се сдържа да добави Раиса.

Мика махна небрежно.

— Не. Виното не ти действа. Пробвал съм този подход.

„Я виж ти — помисли си Раиса. — Някой е необичайно откровен днес.“

— Не ти ли е достатъчно всяко друго момиче от кралския двор да е в ръцете ти? — попита тя. — Защо вечно преследваш точно онова, което не можеш да имаш?

— Защо не ме попиташ кой е отговорен за амулета, ако не аз? — отвърна ѝ с въпрос Мика.

— Защото няма нужда. Но ми кажи друго: защо му е на баща ти да ме омагьосва? Да не би да е искал да предизвика скандал, за да попречи на брака ми с Южняк?

— Е — забели очи Мика, — това би бил ползотворен страничен ефект. Не е особено добра идея да се омъжваш за Южняк.

— Не разбирам. Баща ти е обвързан магически с превалските кралици. Как успява да действа противно на интересите им?

— Защо смяташ така? Че действа противно на интересите им? — зае отбранителна позиция Мика. Очите му обходиха дебелите томове по близкия рафт. Плъзна ръка по гърбовете им, погледна дланта си и по детински я избърса в панталона си.

— Кръв демонска, Мика. Омагьоса принцесата-наследница без нейно знание. Това е държавна измяна. Какво се надяваше да постигне?

— Баща ми е уверен, че не след дълго и Превала ще бъде въвлечен във войната. Веднага след края на гражданската война в Ардън.

Същото беше казал и Амон.

— Е, и? Какво общо има това с мен?

— Трябва да надвием Южняците на всяка цена. Дори това да означава раздяла с някои архаични закони, които ни правят уязвими.

— Аз пък одобрявам някои стари закони — отбеляза Раиса. — Като законите против държавната измяна например.

— Както знаеш, малтусяните смятат магьосничеството за ерес — напомни Мика. — В южните кралства горят магьосниците на клада.

Последователите на Малтус имаха репутация на студени, сурови и тесногръди хора. Поне толкова знаеше за тях. Позицията им спрямо магьосничеството обаче ѝ беше неизвестна.

— Ако Ардън ни атакува, ще се нуждаем от цялата си нападателна мощ — продължи Мика. — Победата трябва да е наша. Налага се да вразумим клановете. Ще ни е нужен и неограничен достъп до всички магически средства.

— Имахте го — в дипломатичния тон на Раиса се прокрадваше умора, — но оплетохте конците.

Защо трябваше да обсъждат темата точно сега? Чувстваше се изтощена и свадлива, посоката на този разговор я объркваше. Всички ли я бяха обсадили?

— Виж, хайде да проверим какво иска майка ми и да си лягаме.

Мика прокара пръсти през тъмната си коса.

— Просто държа да знаеш, че нямам нищо общо със случващото се. Надявам се да можеш… да го имаш предвид.

Интуицията ѝ я сръчка отново. Защо Мика Баяр ѝ изнасяше лекции и защо я водеше при кралицата посред нощ? Ами ако тя не желае да се среща с нея точно сега?

Всъщност няма да се среща с никого. Вместо това ще се върне в стаята си, където я чака Амон. Е, почти.

Тя заобиколи масата с намерението да се промъкне край Мика и да излезе в коридора. Той обаче явно прочете нещо по лицето ѝ, защото изскочи пред нея.

— Недей така, Раиса. По-добре да побързаме; очакват ни.

Тя поклати глава.

— Доста съм уморена и не се чувствам добре — обясни му тя. — Моля те, предай извиненията ми на кралицата, но мисля да си лягам.

Мика въздъхна.

— Раиса, съжалявам, но трябва да те заведа при нея. Ако е някакво успокоение за теб, знай, че и двамата нямаме избор.

Раиса го погледна в очите и се увери колко сериозно говори, затова го подмина и се отправи към покоите на кралицата. Съзнанието ѝ препускаше, търсеше смисъла във всичко това.

„И двамата нямаме избор.“

Кой се разпореждаше в такъв случай? Майка ѝ или Гаван Баяр?