Краля демон

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА ТЕАТЪРЪТ НА УХАЖОРИТЕ

Едва в късния следобед Раиса най-сетне изкачи витото мраморно стълбище към кралската кула. Всичко я болеше; беше мръсна и смърдеше на пушилка. Мелани вече се къпеше. На минаване край стаята ѝ Раиса я чу да си тананика и да се плиска във ваната — Мелани с нейното неизменно цветущо настроение.

След завръщането си от лагера Демонаи Раиса се премести в нови покои — по-просторни и красиви, достойни за принцеса-наследница на трона, която скоро щеше да навърши шестнайсет и да навлезе във възраст за женитба. Първоначално я настаниха в самостоятелно помещение, разположено близо до стаите на кралицата. Потънало в кадифе и жакард, то бе обзаведено с мебели от масивно черешово дърво, легло с балдахин и голям гардероб. Дори когато беше сама, Раиса го смяташе за претъпкано.

Затова помоли майка си да отвори покоите в дъното на коридора, барикадирани и неизползвани, откакто се помнеше. В замъка Превалски брод имаше много заключени стаи, защото жителите му бяха по-малко от преди, но точно тази, с прекрасно разположение, се намираше съвсем близо до кралицата.

Някои от дългогодишните слуги разправяха, че причината да изоставят жилището били огромните му прозорци: заради тях през зимата било студено, а през лятото — горещо. Други твърдяха, че било прокълнато и именно оттук преди хиляда години Кралят демон отвлякъл Ханалеа, в резултат на което настъпило Опустошението. Според този разказ Ханалеа лично заповядала да затворят жилището и се заклела кракът ѝ да не стъпи повече там.

Легендите разказваха, че в бурни нощи духът на Ханалеа се явявал на прозореца с протегнати напред ръце и разпуснати коси и стенел за Алгер Ватерлоу.

„Ама че глупост — мислеше си Раиса. — Кой би чакал демон на прозореца си, камо ли да стене името му нощем?“

Най-сетне майка ѝ склони и дърводелците разбиха барикадата. Откриха покои, застинали във времето, сякаш предишната им обитателка е възнамерявала да се върне. Покривала бранеха мебелите от ярката слънчева светлина, която нахлуваше през запрашените прозорци. След хилядолетния си сън тапицериите бяха запазили учудващо живи цветовете си.

Вещите на последната обитателка си стояха както ги беше оставила. От лавица в ъгъла надничаше облечена в старовремска рокля кукла. Главата ѝ беше порцеланова, с безучастни сини очи и дълги светложълти къдрици. Изпоядени от мишките гребени и четки за коса покриваха тоалетната масичка, а пред сребърното огледало бяха наредени кристални флакончета за парфюм с отдавна изпарило се съдържание.

В дрешника висяха рокли от отминала епоха, ушити за високо, стройно момиче с много тънка талия. Някои от платовете се разпаднаха под въодушевените пръсти на Раиса.

Релефни изображения на вълци красяха каменната фасада на камината. Рафтове с книги покриваха стените на предните стаи. Още книги бяха струпани върху нощното шкафче. Повечето от четивата в спалнята имаха романтично съдържание: истории за рицари, воини и кралици, написани на архаичен долски език. В предните стаи бяха подредени биографии и политически трактати, включително „История на високопланинските кланове“ и първото издание на „Закони и владетели на съвременната епоха“ от Адра ана’Дориа. Точно по онова време и Раиса се мъчеше с нея под зоркото око на учителите.

Независимо от легендата за Ханалеа, покоите безспорно бяха обитавани от младо момиче, навярно принцеса. Навярно беше починала, размишляваше Раиса, и родителите ѝ бяха запазили стаята непокътната, като своеобразен храм. Мисълта ѝ донесе приятна тръпка.

Жилището се намираше в една от кулите, затова беше по-малко от първоначално предвиденото за нея. Но благодарение на гледката от три страни към града и планината Раиса го намираше за по-просторно.

Избута леглото между прозорците и когато валеше сняг, се чувстваше като вълшебната принцеса от снежното кълбо, което баща ѝ донесе за нея от Тамрон преди няколко години. В ясни нощи допираше лице до стъклото и си представяше, че кръжи сред звездите на борда на крилат кораб.

И най-хубавото — в един от килерите намери скрита плъзгаща се врата към таен проход, лъкатушещ между стените с километри. Накрая стигаше до стълбище към солариума на покрива — остъклена градина, най-любимото място на Раиса в целия замък, макар и занемарена до неузнаваемост.

Влезе в покоите си и завари Магрет Грей, дойката си, да я чака вътре. Магрет имаше гигантски размери и на височина, и на ширина, а в скута ѝ биха се побрали няколко деца.

Вече не ѝ беше дойка, естествено, но още упражняваше неписана власт, резултат от дългите години, когато бе сменяла кралски пелени, чистила кралски уши и дори шляпала кралски задни части. Ваната върху малката пещ вече изпускаше пара, а на леглото чисти долни дрехи чакаха Раиса.

— Ваше Височество! — възкликна втрещено Магрет. — Изглеждате ужасно. Принцеса Мелани ме уверяваше, че сте в по-лошо състояние от нея, но не ѝ повярвах. Дължа извинение на младата дама.

„Разбира се — помисли си Раиса. — Ако някога настъпи ден Мелани да пакости повече от мен, сама ще си прережа гърлото.“

Погледът на Раиса попадна върху сребърния поднос до вратата, където Магрет обикновено оставяше послания, писма и картички. С наближаването на шестнайсетия ѝ рожден ден ухажорите бяха започнали да кръжат наоколо като мухи край мърша. Всеки божи ден получаваше поне по пет-шест скъпи подаръка — бижута или цветя, огледала и тоалетни принадлежности, вази и произведения на изкуството, наред с десетки покани и писма върху луксозни релефни листове, повечето изпълнени с обяснения в безсмъртна любов и отдаденост или предложения, някои любезни, други — направо неприлични.

Част от подаръците бяха твърде скъпи, за да ги приеме. Пиратски принц от отсрещния бряг на Индио ѝ изпрати изящен макет на кораба, който щял да ѝ построи, за да отплава с него. Вместо Раиса отговори деловодецът на кралицата и вежливо отклони поканата.

Все пак Раиса си запази макета. Обичаше да го пуска в градинското езерце в градината.

Всъщност Раиса не възнамеряваше в скоро време да се омъжва за когото и да било. Майка ѝ беше млада — щеше да управлява кралството още дълги години, затова не виждаше смисъл да се заробва с брак.

Ако зависеше от нея, венчавката ѝ щеше да е завършек на десетилетно ухажорство.

Което я накара да се замисли за Мика. Днес той щеше да присъства на вечерята. Сърцето ѝ запрепуска.

В средата на подноса за ухажорски послания лежеше доста обикновен на вид плик.

— От кого е този? — попита тя и взе писмото.

Магрет сви рамене.

— Не знам, Ваше Височество. Намерих го пред вратата ви, като се върнах от обяд. А сега седнете, за да изуя тия ботуши. — Последните две думи произнесе с отчетливо неодобрителен тон.

Раиса седна в стола до вратата и заоглежда хартиения плик. В това време Магрет не само събу ботушите ѝ, но и цапаше снежнобялата си престилка с кал и пепел.

Името на Раиса беше изписано със спретнат, отвесен почерк — дразнещо познат — върху лицевата страна на плика. Тя го разкъса и извади от него сгънатия лист.

„Раиса, прибрах се. Ела да ме видиш, ако получиш това преди вечеря. Ще бъда на обичайното място. Амон.“

— Амон се е прибрал! — изпищя Раиса и скочи на крака с един неизут ботуш. Сграбчи Магрет за лактите и я завъртя радостно из стаята, без да зачита негодуванието на сърдитата дойка. Чувстваше се като влекач, теглещ голям кораб в пристанището на Варовикови чукари.

— В името на пресвета Ханалеа спрете, Ваше Височество — призова я Магрет в опит да спаси достойнството си. Накрая успя да изтръгне ръцете си и понечи да съблече палтото на Раиса.

— Не! — изплъзна ѝ се тя. — Почакай, Магрет, отивам да намеря Амон. Трябва да разбера какво…

Магрет се закова пред вратата.

— Трябва да влезете във ваната и да се изтъркате добре. Ако Амон ви види в такъв вид, ще се уплаши до смърт.

— Магрет! — възкликна Раиса. — Стига де. Говорим за Амон. Него не го е грижа за…

— Амон е чакал толкова време, ще почака още малко. След два часа ви предстои да се явите на вечеря, а миришете сякаш току — що излизате от барака за опушване на месо.

Макар и с недоволство Раиса позволи на дойката да съблече останалите ѝ дрехи и влезе във ваната. Чувството беше прекрасно, нямаше спор. Горещата вода щипеше множеството ѝ рани и драскотини, но облекчаваше и отпускаше болезнените ѝ мускули.

Магрет хвана с два пръста обгорилата туника и клин и сбърчи нос.

— Тези отиват право на пазара във Вехтошарника — обяви тя.

— Моля те, Магрет — ужаси се Раиса. — Недей да ги изхвърляш. Това са единствените ми удобни дрехи.

Магрет измърмори нещо под нос и ги хвърли в кошницата за пране.

На дойката ѝ бяха нужни цели два часа да приведе Раиса в „представителен“ вид. Извади нова рокля. Беше я ушила, прекроявайки една от старите на Мариана. Оказа се приятна изненада — не толкова натруфена, колкото роклите, които кралицата ѝ избираше. Просто парче смарагдова коприна. Падаше на елегантни дипли по тялото ѝ, а деколтето — достатъчно дълбоко — можеше да се опише дори като леко предизвикателно.

Магрет оформи все още влажната коса на Раиса в кок и го украси със златна диадема. За финал ѝ сложи огърлицата с диви рози, подарък от баща ѝ, Авърил. Така ѝ викаше той — Дива роза. Заради красотата ѝ, казваше. И заради многото ѝ бодли.

Най-сетне Раиса се появи в трапезарията. Помещението вече гъмжеше от гости. Струнен квартет свиреше в единия ъгъл, слуги с подноси обикаляха наоколо, а обичайните храненици на кралския двор се рояха около странична маса, отрупана със сирена, плодове и вино.

Тя се огледа набързо за Амон, макар че не очакваше да го види тук. Едва ли го бяха поканили сред аристократите.

В отсрещния край на трапезарията видя баба си, Елена Демонаи, матриархка на лагера Демонаи. Стоеше с малка група членове на клана, облечени в широки, украсени със сложни бродерии роби, предназначени за специални случаи.

Раиса доближи баба си, хвана ръцете ѝ и сведе глава до тях, както изискваше обичаят в клановете.

— Привет, Сенестре Демонаи — поздрави я на кланов език.

— Тук е най-добре да говорим на долски, внучке — отвърна Елена. — Инак равнинците ще помислят, че си разменяме тайни.

— Чула ли си нещо за баща ми? — продължи на кланов език Раиса. Напоследък не ѝ оставаха много други забавления, освен да дразни равнинците.

— Скоро ще се прибере — увери я Елена. — За пира по случай именния ти ден, ако не и преди това.

Баща ѝ беше заминал на юг с поредната търговска експедиция до другия край на Ардън, чак до Уе’енхавен и отвъд него: рисковано начинание във военно време, но пък именно във военно време стоките държаха най-високи цени.

— Тревожа се за него — призна Раиса. — Говори се, че на юг войната била жестока.

Елена стисна ръката ѝ.

— Преди да стане търговец, баща ти беше воин — успокои я тя. — Знае как да се грижи за себе си.

„Отведи ме с теб в Демонаи — искаше да ѝ каже Раиса. — Омръзна ми да стоя тук и да ме излагат на показ като скъпоценен камък в грозна обковка.“ Вместо това само благодари на баба си и се отдалечи.

Дузина придворни хлапаци се бяха настанили пред камината. Откакто се върна в замъка, на Раиса ѝ правеше впечатление, че все повече и повече благородници изпращат отрочетата си в кралския двор, за да ги пъхнат под носа на принцесата-наследница с надеждата да им осигурят ако не брак, то поне връзки, от които да се възползва семейството в бъдеще.

Едрококалестият, бъбрив Уил Матис се бе разплул върху стол до камината. Макар и наследник на Скална крепост, владение по течението на Жупелната река по пътя към Варовикови чукари, осемнайсетгодишният магьосник беше сговорчив, непретенциозен и дори малко мързелив, което го правеше доста по-очарователен от сродниците му. Предпочиташе да се занимава с лов, хазартни игри и раздумки с момичета, вместо с политика.

Братовчедите на Раиса, Джон и Мелиса Хакам, също присъстваха, както и сестра ѝ Мелани, чийто статут на кралска особа ѝ подсигуряваше място сред по-големите. Привлекателните русокоси, празноглави братя от рода Клемат, Кип и Кийт, се тъпчеха със сирене и се смееха гръмко без всякаква причина. Родителите им явно хранеха надежда един от двамата да хване окото на Раиса. Момчетата я ухажваха с голямо желание, но крайно недодялано, като чифт златни ретривъри с увиснали езици.

— Да ви донеса ли чаша вино, Ваше Височество? — предложи Кийт.

— И аз ще ви донеса една — обади се Кип и отправи свиреп поглед към брат си. Двамата хукнаха нанякъде.

Сякаш имаше шанс да се омъжи за човек на име Кип.

Мика се бе облегнал на камината, наобиколен от сестра си близначка Фиона и обичайната си котерия обожателки. Мелиса и Мелани го слушаха омагьосани. Раиса трябваше да му го признае — изглеждаше добре в спретнат вид. Носеше черен копринен жакет и сиви панталони, които подчертаваха шала му със соколи. Ръцете му бяха превързани, а лицето му все още бледнееше на фона на синкавочерната му коса. Той остави празната си винена чаша на близката маса и взе пълна от подноса на минаващ слуга, Фиона се приведе към него и прошепна нещо в ухото му. Каквото и да беше, очевидно не му допадна. Той поклати глава намусено и се извърна леко от нея.

И двамата магьосници, Фиона и Мика, бяха като противоположни изображения един на друг, всеки поразителен по свой начин. Имаха еднакъв ръст и сходни стройни фигури, ъгловати черти на лицата и демонстрираха язвителна духовитост. Косата на Фиона беше съвършено бяла, миглите и веждите ѝ — също, а бледосините ѝ очи напомняха сянка върху сняг.

С брат ѝ се караха постоянно, но закачеше ли някой единия, винаги си имаше работа и с двамата.

— Не се ли уплаши като видя пожара? — попита го Миси с изцъклени от ужас очи. — Аз щях да подвия опашка и да хукна в обратна посока.

Раиса едвам се сдържа да не направи физиономия или да се подиграе с плоското поведение на Миси.

Една дама обаче никога не си позволява да отправя неласкави коментари.

— Аз се уплаших много — вметна Мелани и се изчерви. — Но Мика се появи отнякъде и ни каза, че пожарът ни настигал и трябва да бягаме. Той вече беше пострадал в опитите си да изгаси огъня, ала никак не изглеждаше уплашен.

Мика беше нетипично мълчалив относно подвизите си.

— Е, хубавото е, че всичко свърши благополучно. Някой иска ли още вино?

— Но нали Мелани каза, че си закъснял за лова? — обади се Миси и отметна рамене назад, за да изпъчи още повече пищните си гърди. — Как си се озовал между кралицата и пожара?

Добър въпрос, помисли си Раиса, удивена, че именно Миси го задава. Направи няколко крачки към тях, придържайки се към стената.

Явно и Мика смяташе въпроса за добър. Отпи голяма глътка вино и се замисли.

— Ами, ъ, видяхме огъня отдолу и минахме по прекия път с надеждата да ги настигнем навреме, и… — Мика вдигна поглед, видя Раиса и реши да се възползва от появата и. — Ето я и принцеса Раиса — отбеляза с елегантен поклон.

Раиса протегна ръка. Мика я хвана и я доближи до устните си, после вдигна глава, впери поглед в очите ѝ и пусна малък заряд през пръстите си. Раиса изтръпна и оттегли ръката си. Понякога младите магьосници изпускаха малки дози магия, но усмивката му демонстрираше, че този път се перчи.

Раиса го настъпи и му отвърна с усмивка — знак, че не е било по невнимание.

Фиона я погледна жлъчно, съумявайки да изглежда още по-висока, докато изпълняваше хладния си реверанс.

„Е, добре де — помисли си Раиса с гузна съвест. — Сигурно брат ти се е поувлякъл с виното. Но все пак наистина спаси живота ми, заслужава да се поотпусне, а и вероятно го мъчи болка.“

— Мика скромничи — изтъкна Раиса като вид прикрито извинение. — Пожарът ни връхлетя по-страшен от потоп. Приклещи ни в тесен каньон, от двете ни страни лумтяха огньове и започнах да вярвам, че до един ще изгорим. Така и щеше да стане, ако не бяха Мика, баща му и братята Мандър. Те потушиха огъня напълно. Беше удивително. Спасиха живота на всички ни.

— О, Мика — възкликна Миси. Протегна ръце към неговите, ала при вида на превръзките ги отдръпна и ги уви около врата му, впивайки очи в неговите. — Ти си герой!

Мика придоби симпатично смутено изражение, откъсна се при първа възможност и стрелна поглед към Раиса.

„Не се безпокой — помисли си тя. — Не ревнувам. Само се дразня от Миси.“

— Как е започнал пожарът според теб? — попита Миси и отметна назад изпипаните си къдрици. — Вали от седмици.

— Баща ми смята, че не е изключено клановете да са имали пръст — обясни Мика. — Вечно търсят начини да гонят хората от планината.

— Магьосниците — поправи го Раиса. — Търсят начини да гонят магьосниците от Призрачните планини. Но клановете за нищо на света не биха подпалили Ханалеа.

Мика кимна.

— Простете, Ваше Височество. Вие познавате традициите им, а аз — не. — Усмихна се насила. — В такъв случай пожарът си остава мистерия.

— Е, аз пък им нямам доверие — намеси се Миси и се заозърта да открие пратениците на Демонаи, преди да продължи. — Навъртат се тук като крадци и вечно си шушукат нещо на чужд език, та да не ги разбираме. А и всички знаят, че отвличат бебета и ги подменят с демони.

— Не повтаряй хорските нелепици, Мелиса — сопна ѝ се Раиса. — Някои изпращат децата си в клановете за тяхно добро, за да опознаят старите ценности. А и те са обитавали тези земи преди нас. Ако в Превала се говори чужд език, това е долският.

— Разбира се, Ваше Височество — побърза да се съгласи Миси. — Не исках да ви засегна. Но долският е много по-цивилизован език. Него използваме в кралския двор — добави тя, сякаш този факт е достатъчен аргумент.

Квартетът приключи с разсвирването и първите звуци на истинска музика се понесоха над тях.

— Ще позволите ли да ви поканя на танц, Ваше Височество? — попита внезапно Мика. Зад него братята Клемат едва не се плеснаха по челата, задето не се бяха сетили първи.

Раиса кимна утвърдително, а от стола си Уил се провикна с целия си финес:

— Аз съм следващият, Ваше Височество.

Мика ѝ предложи лакътя си и я поведе към малката танцувална площадка. Тя долепи едната си длан на кръста му, а с другата пое внимателно превързаната му ръка.

Двамата се понесоха по площадката в ритъма на музиката. Израснал в кралския двор, Мика беше отличен танцьор, независимо от няколкото чаши вино и настъпения му крак. Правеше всичко неумолимо добре.

— Как са ръцете ти? — поинтересува се Раиса. — Болят ли много?

— Добре са — отвърна видимо напрегнат и изненадващо лаконичен той.

— Какво се случи тази сутрин? — настоя Раиса. — Защо закъсня толкова?

— Щурм започна да куца. Наложи се да му сменим една подкова и ни отне повече време от очакваното.

— В двореца имаш поне дузина коне. Защо не изведе друг?

— Щурм е най-добрият ми ловен кон. Пък и както казах, отне ни повече време от очакваното — обясни той.

— Днес баща ти се държа много строго с теб — отбеляза Раиса.

Мика направи гримаса.

— Баща ми се държи строго с мен всеки ден. — А после, за да смени темата, попита: — Роклята ти е нова, нали? — Раиса кимна и той добави: — Харесва ми. Различна е от другите ти.

Момичето сведе поглед към роклята си. На Мика никога нищо не му убягваше и в това се криеше част от чара му.

— Защото не е покрита с къдри и волани ли?

— Хммм — Мика се престори на замислен. — Сигурно. Пък и цветът ѝ подчертава очите ти. Тази вечер са същински езерца сред горска поляна, отразяващи зелените корони на дърветата.

— Черното пък подчертава твоите очи, Баяр — отбеляза мило Раиса. — Блестят като умиращи звезди, паднали от небесата. Не, не, по-скоро са два гаснещи въглена, изхвърлени от земните недра.

За момент Мика впери поглед в нея, отметна глава назад и прихна в смях.

— Невъзможно е да ви трогне човек, Ваше Височество. Чувствам се безпомощен.

— Просто не си прави труда. И аз съм отраснала в кралския двор, ако не знаеш. — Отпусна глава върху гърдите му и усети топлината им през плата, дочу туптенето на сърцето му. Потанцуваха безмълвно няколко секунди. — Значи заминаваш за Одънов брод през есента?

Мика кимна с посърнала усмивка.

— Иска ми се да замина още сега. Магьосниците трябва да започват обучението си на тринайсет, като войниците.

Мика щеше да посещава академията Мистверк, школата за магьосници в Одънов брод. Там се намираха половин дузина академии, струпани по бреговете на река Тамрон, граница между Тамрон и Ардън.

„Трябва да има и училище за бъдещи кралици — помисли си Раиса, — където да те учат на по-полезни неща от етикет на хранене и вежливи маниери.“

— Клановете смятат, че е опасно да се дава магия в ръцете на млади магьосници — каза Раиса.

Мика направи физиономия.

— Клановете трябва да се поотпуснат. Баща ти е техен потомък, знам, но не разбирам защо настояват всичко да си стои непроменено. Застинали сме във времето, сякаш изкупуваме древен грях, за който никой друг не си спомня.

Раиса го изгледа.

— Aз знам защо е така. След Опустошението клановете ни укрепиха. Законите на Наеминг са призвани, за да предотвратят подобна катастрофа в бъдеще. — Тя замълча, но не се сдържа и добави: — Не си ли го учил в училище?

Мика махна с ръка.

— Животът ни дава предостатъчно уроци. И по тази причина смятам за редно да ни дават амулетите с раждането, та да започнем обучението си възможно най-рано.

— Няма да го направят заради Краля демон.

Музиката замлъкна и двамата плавно спряха танца си.

Мика я хвана за лактите и впери поглед в лицето ѝ.

— Какво за Краля демон? — попита той.

— Ами, казват, че Кралят демон бил нещо като феномен — поясни тя. — Започнал да се занимава с магьосничество — и с Тъмната магия — в много ранна възраст. И това опропастило съзнанието му.

— Мммм. Така се говори в клановете.

Стотици пъти бяха спорили по тази тема, макар и облечена в различни думи.

— Така се говори, защото е истина, Мика. Алгер Ватерлоу е бил безумец. Всеки, способен на такова нещо…

Мика поклати леко глава, втренчил очи в нейните.

— А ако всичко е измислица?

— Измислица? — Раиса повиши глас и с усилие го сниши. — Не ми казвай, че си се присъединил към Ревизионистите.

— Помисли колко изгодна за клановете е тази история, Раиса — призова я Мика с нисък, умолителен тон. — Магьосниците носят на плещите си цялата вина и се боят да използват вродените си умения. Клановете държат в ръцете си предметите, без които не могат да впрегнат магическите си сили. Кралското семейство е принудено да играе по свирката им.

— Разбира се, че клановете ще се разпореждат с амулетите и талисманите — натърти Раиса. — Все пак те ги правят. Именно разделението на властта между зелената и висшата магия ни е опазило толкова години.

Мика понижи глас още повече.

— Моля те, Раиса. Само ме изслушай. Кой знае дали Опустошението наистина се е случило? И дали магьосниците наистина са били виновни за него?

Тя зяпна насреща му и Мика врътна очи.

— Забрави. Ела с мен. — Хвана я за лакътя и я поведе към една от остъклените ниши с изглед към сияещия град.

Плъзна пръсти по лицето ѝ и я целуна, първо леко, после с повече страст. Както обикновено, Мика отклоняваше вниманието ѝ към нещо, в което постигаха единодушие. Повечето им спорове приключваха по този начин.

Пулсът на Раиса се ускори и тя започна да се задъхва. Толкова лесно щеше да е просто да се отдаде на магията му, но още не беше приключила с разговора им.

Отдръпна се внимателно от него и обърна поглед към града. Той блещукаше под тях, съвършен от такова разстояние.

— От баща си ли чу тази теория за Опустошението? Така ли мисли висшият магьосник?

— Баща ми няма нищо общо с това — увери я Мика. — Имам си свои виждания, да ти кажа. Просто… — Сложи ръце върху раменете ѝ и по пръстите му пробяга магическа мощ. — Раиса, ще ми се да можехме…

Прекъсна го нарастващият шум откъм трапезарията. Оркестърът премина плавно към „Марш на кралиците“. Раиса и Мика надникнаха към вътрешността на помещението точно навреме, за да видят как кралица Мариана прекосява стаята, хванала под ръка Гаван Баяр, а танцьорите им правят път, изпълнявайки реверанси и поклони. Зад тях, предвождани от Едън Бърн, крачеха кралските гвардейци, величествени в униформите си с емблеми на Сивия вълк.

Раиса се намръщи, като видя майка си да върви с тържествена походка ръка в ръка с напетия повелител на Магьосническия съвет. Надникна към Елена Демонаи, която също гледаше с видимо неодобрение по каменното си лице, и въздъхна. Лорд Баяр може и да беше герой, но все пак… Злите езици в кралския двор и бездруго вилнееха.

Кралицата се обърна сред вихър от пищни поли и застана с лице към гостите. Коприненият тоалет с цвят на шампанско озаряваше русите ѝ къдрици. Топази блещукаха в косите и по шията ѝ, а фините ѝ ръце бяха окичени с медени на цвят диаманти. Носеше тънка диадема, украсена с още топази, перли и диаманти.

Кралица Мариана се усмихна на тълпата пред себе си.

— След малко ще преминем към вечерята. Но първо да отдадем почит на героите сред нас тази вечер. Днес храбростта им спаси три превалски кралици. — Тя протегна ръка, без да поглежда, и някой сложи бокал в нея. — Ще помоля Мика Баяр, Гаван Баяр, Мифис Мандър и Аркеда Мандър да дойдат при мен.

Гаван Баяр се обърна грациозно и коленичи пред кралицата. Мика, още скрит в нишата, се поколеба за момент и се озърна насам-натам, сякаш му се искаше да се измъкне. Накрая въздъхна и остави Раиса, за да застане до баща си. Аркеда и Мифис също коленичиха пред кралицата.

Слуги плъзнаха из тълпата и раздадоха чаши на онези, които нямаха. И Раиса получи една и зачака.

— Днес тези магьосници спасиха мен, принцесата-наследница и принцеса Мелани от опустошителен горски пожар с помощта на удивителна, веща магия. Затова вдигам тост за първата по рода си епохална връзка между настоящата династия превалски кралици и висшето магьосническо съсловие, посветило се да брани и подкрепя кралството ни в тези размирни времена. — Кралицата вдигна чаша и отпи, а всички други последваха примера ѝ.

„Споменѝ капитан Бърн“, каза безгласно Раиса на майка си, но Мариана не я послуша.

— Освен това бих искала да приветствам отново в кралския двор един млад мъж, когото чувстваме като свой син. След тригодишно отсъствие той се завръща при нас за лятото и през този период ще бъде на временна служба в Кралската гвардия. — Кралица Мариана се усмихна на строените войници и направи знак на един от тях. — Амон Бърн, излез отпред.

Пред изумения поглед на Раиса висок войник направи крачка напред и коленичи пред кралицата. Едън Бърн извади меча си и го подаде на Мариана.

— Ти, Амон Бърн, кълнеш ли се да браниш кралицата, принцесата-наследница и всички потомци на Ханалеа от враговете ни дори с цената на живота си?

— Кръвта ми ви принадлежи, Ваше Величество — обяви странният, снажен Амон с непознат дълбок глас. — За мен ще бъде чест да я пролея в името на кралския род.

Кралицата допря острието на меча до всяко от широките рамене на Амон.

— Стани, ефрейтор Бърн, и се върни при капитана си.

Новопровъзгласеният ефрейтор се изправи, поклони се отново и заотстъпва назад, докато не се изравни с баща си, който не спираше да се усмихва.

Раиса остана вкаменена с ръка на гърлото си. Сивите очи на Амон бяха такива, каквито си ги спомняше; същото важеше и за правата черна коса, надвиснала над челото му. Ала почти всичко друго бе претърпяло коренна промяна.

— А сега — завърши кралицата — заповядайте на трапезата.

По време на вечерята Раиса не успя да поговори с Амон. Бяха я настанили на челно място на масата между Мика и баща му. Аркеда и Мифис заемаха почетни позиции от двете страни на кралицата, а Мелани и Фиона седяха срещу тях. Наблизо се намираха и пратениците на клана Демонаи и Хариман Вега, магьосник и дворцов лекар.

Като капитан на Кралската гвардия, Едън Бърн също заемаше почетно място на масата, но самите гвардейци бяха разположени в другия край на трапезарията, до входа на балната зала. Очите на Раиса непрекъснато отскачаха към Амон.

Лицето му изгледаше по-слабо, с по-ясно изразени черти; по време на престоя му в Одънов брод всяка следа от детинската му мекота се беше изпарила. Вече притежаваше могъщото излъчване на баща си, а високото му тяло се беше сдобило с нови мускули по гърдите и ръцете.

На моменти Раиса долавяше проблясъци от момчето, което някога бе познавала. Амон стоеше леко скован, с изправен гръб и една ръка върху дръжката на меча си. Веднъж го хвана да се взира в нея, но когато погледите им се срещнаха, той извърна бързо очи и бузите му пламнаха.

Раиса се чувстваше възмутена, объркана, почти ядосана. Как така Амон се бе превърнал в съвършено друг човек? Какво ще му каже, ако се срещнат лице в лице? „Свещени зъби на Лийза, колко си пораснал!“

— Ваше Височество? — Думите прозвучаха доста силно, почти в ухото ѝ. Раиса подскочи и се обърна към Мика Баяр. — Едва докосна храната и имам чувството, че говоря на себе си — отбеляза той, докато им сервираха десерта. В гласа му се долавяше нотка раздразнение.

— Съжалявам — отвърна Раиса. — Боя се, че съм леко разсеяна. Денят беше дълъг и уморителен. — Тя побутна сладкиша с вилица. Искаше ѝ се да е още малко момиченце и да ѝ позволяват да става от масата по-рано.

— Нормално е да сте уморена след ужаса от тази сутрин, Ваше Височество — усмихна се лорд Баяр. — Една разходка в градината след вечеря, предполагам, ще ви се отрази добре. Мика с радост би ви придружил.

— О! — възкликна Раиса. — Много мило от ваша страна, лорд Баяр, но наистина…

Мика се приведе към нея и зашепна в ухото ѝ, та да чуе само тя.

— С няколко човека имаме среща по-късно в игралната стая в източното крило. Сигурно ще е забавно. Заповядай и ти. — Топлата му ръка се озова върху нейната и я притисна към масата. Обещание.

— Моля? — пророни отнесено Раиса.

Мика изсъска през зъби.

— Все гледаш към вратата. Толкова ли бързаш да си тръгнеш? Или гледаш към точно определен човек?

Сега беше ред на Раиса да се подразни.

— Ще ти бъда благодарна, ако не ми се бъркаш, Сул‘Баяр. Ще гледам накъдето си поискам.

— Разбира се. — Мика пусна ръката ѝ и заби вилица в десерта. — Просто казвам, че е грубо от твоя страна.

— Мика! — нахока го лорд Баяр. — Веднага се извини на принцесатa-наследница.

— Извинете — изрече Мика, устремил поглед право напред. Мускулите на челюстта му играеха видимо. — Моля да ми простите, Ваше Височество.

Раиса се чувстваше обкръжена от магьосници, потисната от напрежението между Мика и баща му. Беше доста натоварващо.

След края на вечерята оркестърът отново засвири. Предстояха танци до зори, безбожно пиене, ухажвания, заговорничене и още куп плоски забавления. В игралната зала я очакваше театърът на ухажорите. Чудеше се как да се измъкне.

Опря ръка в челото си.

— Отивам да си легна. Имам жестоко главоболие. — Избута стола назад. Мика и лорд Баяр понечиха да се надигнат, но тя ги спря: — Моля не ставайте. Искам да се оттегля незабелязано.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Мика. Бързо погледна първо баща си, а после Раиса. — Нека те изпратя до покоите ти.

Не че ѝ трябваше помощ да намери леглото, но двамата често използваха това оправдание, за да останат насаме.

Тя се изправи.

— Не. Вие сте почетните гости. Нейно Величество ще остане разочарована, ако си тръгнете. Още веднъж благодаря за всичко.

Кралица Мариана я наблюдаваше с въпросително вдигната вежда. Раиса сви рамене и отново докосна с ръка челото си — универсалният знак за главоболие. Кралицата кимна, изпрати ѝ въздушна целувка и отново насочи вниманието си към Мифис, който продължаваше да изглежда все така развълнуван, задето седи до кралицата.

Раиса прекоси трапезарията на път към вратата. Поколеба се за миг и обърна глава назад. Срещна погледа на демонайците. По лицето на Елена играеше бледа усмивка.

Докато минаваше между Амон и един друг войник, без да поглежда нито наляво, нито надясно, прошепна:

— Обичайното място, възможно най-скоро.