Краля демон

ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА КРЪВ И РОЗИ

В деня след тържеството в дома на Баяр кралицата се разпореди Раиса да остане в стаята си и да почива, щом не се чувства добре. Принцесата-наследница се чудеше дали това е: 1) искрена загриженост на Мариана за благополучието на дъщеря ѝ и желание да я види в добра форма за предстоящото ѝ тържество; 2) наказание, задето постъпи толкова наивно с Мика Баяр; 3) стратегия за нажежаване на обстановката в навечерието на дебютантското ѝ тържество.

Раиса изпрати няколко послания до майка си с настояване за аудиенция, ала Мариана не ѝ отговори. Лорд Авърил не ѝ ли беше разказал какво са сторили Баяр? Не се и съмняваше. Тогава защо майка ѝ я наказваше така? Момичето фучеше и беснееше в покоите си, без това да ѝ помага по никакъв начин.

Кошница с картички и покани стоеше върху масичката във фоайето ѝ, но на Магрет ѝ бе наредено да отклонява всички от името на принцесата. След като се разчу за мнимото ѝ неразположение, неспирен поток от подаръци и цветя се заизлива към покоите ѝ и от тежката смесица от аромати наистина едва не ѝ призля.

Всяка сутрин пристигаха по дузина рози от Мика Баяр, всеки ден различен цвят. Магрет отказваше да ги приеме и те продължаваха да се трупат в коридора, който накрая заприлича на олтара на забравена богиня. Раиса започна да ги разпраща на придворните си дами и лечителите в храма.

Мика ѝ изпрати и няколко писма с молба за разрешение да я посети, тя обаче не му отговори. Дойката продължаваше да спи в нейната стая, а пред вратата ѝ неизменно се навърташе по някой страж. Очевидно кралицата беше решила да предотврати всякакви тайни любовни срещи и по-нататъшни магьоснически интриги.

С което ѝ попречи да вижда и Амон. Раиса си мечтаеше да се измъкне през тунела и да се изкачи до градината, а той да я чака някъде по калдъръмените пътеки или седнал на някоя пейка. Усещаше, че мислите ѝ се връщат все по-често и по-често към него.

Когато не бленуваше за Амон Бърн, я преследваше образът на Хан Алистър. Уличният главатар я пресрещаше в сънищата ѝ с наперената си походка, с остър като бръснач ум и иронична усмивка. Тя си спомняше как я избута зад себе си, пъхна нож в ръката ѝ и я защити от шестимата Вехтошари.

„Следващия път, като решиш да заколиш някой, не му мисли толкова“, беше я посъветвал той. А сега вече го нямаше. Дали не се беше поколебал в някой критичен момент, коствал му живота? Дали не бе имало начин тя да го спаси?

А нейна работа ли беше да го спасява?

„По-добре да ходя по тържества — замисли се Раиса. — Така няма да ми остава толкова време за размисъл.“

Посещаваха я единствено шивачи, фризьори и бъбривите ѝ придворни дами, които спяха до обяд и прекарваха ранните си следобеди в покоите на Раиса. Обсъждаха приеми и рокли, преди да се оттеглят по стаите си, за да се приготвят за предстоящата вечерна забава.

За връх в социалния живот се считаше да ти гостуват кралски особи от Юга, независимо от тежкия период, в който се намираха южните кралства. Затова, в отсъствието на Раиса от обществената сцена, семейство Томлин и лейди Хересфорд посещаваха безкрайна върволица от танцови забави и официални вечери, без да им остава почти никакво време в промеждутъците да се позавъртят в будоарите си.

Раиса пропусна дебютантския бал на Мелиса Хакам, но Миси дойде на следващия ден да ѝ разкаже как е минал. Имаше торбички под очите и се прозяваше постоянно, будувала до малките часове на нощта.

— Жалко, че не можа да дойдеш. Мама остана толкова разочарована — сподели ѝ Миси. — Постоянно ме сватосваше за гнусния Арно Менхолд. Представяш ли си? Лейди Мелиса Менхолд? Колко ужасно.

— Кой е той? — попита незаинтересовано Раиса, само и само да спре словоизлиянието ѝ.

— Поне петдесетгодишен корабен магнат от Варовикови чукари — е, всъщност е от Северните острови. Вярно, притежава десет кораба и купища пари, и три къщи, една в Превалски брод, една във Варовикови чукари, и цяло имение на брега на Притулените води, но все пак е просто търговец и цяла нощ ме настъпваше, а и знае само два стари танца.

— Ами ако притежаваше четири къщи? — попита Раиса. — И ловна вила в Сърцезъб? Колко танца щеше да е нужно да владее тогава?

Миси примига объркано.

— Хм! Интересен въпрос. Аз лично се надявам на жених от юга. Така де, принц Лиъм е такъв хубавец. — Миси въздъхна дълбоко и запърха с мигли. — И какви чудесии говори само. Освен това танцува божествено, за разлика от братята Клемат. Как ти звучи? — Изпъна рамене и отметна назад прекомерно пищната си грива. — Принцеса Мелиса Тамронска.

— Някои казват, че положението в Тамрон е доста… нестабилно — изтъкна Раиса, споходена от гузното желание да разбие надеждите на Миси. — Имало вероятност Ардънската война да се разпространи и на запад.

— Тези някои са безкрайно дотегливи и черногледи — отвърна Миси с непокътнати надежди. — Представяш ли си колко хубаво би било и двете да сме принцеси? Може дори да стана кралица преди теб.

— Принц Лиъм се е провъзгласил за крал? Да разбирам ли, че баща му се е съгласил да му отстъпи короната? Каква прекрасна новина! — възкликна Раиса, прибягвайки до жестокост.

Този път вече успя да смути Миси.

— Е, не, разбира се. Баща му е в Тамрон, а принц Лиъм е тук, но като се върне у дома, със сигурност ще…

В този момент Магрет почука на вратата, влезе и направи реверанс.

— Лорд Авърил Демонаи, принц-консортът, желае да ви посети, Ваше Височество. — Дойката ѝ винаги използваше официален език, когато Раиса си имаше компания.

„Хубаво — помисли си Раиса. — Дано най-сетне разбера какво се случва.“

— Най-добре да тръгвам, Ваше Височество. — Миси стана и също направи реверанс. — Този следобед ще ходя на чаено парти в чест на лейди Хересфорд. Ще ми се и вие да можехте да дойдете. — Раиса я изпроводи от стаята с намръщен поглед, а в следващия момент Авърил се появи на входа.

Тя стана да прегърне баща си.

— Слава на Създателката, че дойде. Започвам да губя ума си, държат ме в пълно неведение. Какво се случва? Наказаха ли Баяр?

Авърил си пое дълбока глътка въздух и поклати глава.

— Ами, всъщност не. Не съвсем.

— Моля? — отдръпна се от него Раиса. — Как така „не съвсем“? — Направи ѝ впечатление, че баща ѝ е облечен в пътнически дрехи и е преметнал търговската си торба през рамо. — Пак ли заминаваш? — попита тя с натежало сърце.

— За кратко. — Авърил се усмихна горчиво. — Кралицата реши да ме прати до Варовикови чукари, за да обсъдя сигурността на пристанището с гарнизонния командир. Напоследък имало пиратски набези.

— Защо точно теб? — попита Раиса. — И защо точно сега? Средата на дебютантския сезон е и тържеството ми е само след четири дни.

— И аз това се чудя — отвърна бодро той. — Боя се, че майка ти не е очарована от мен в последно време. Но не се безпокой. Ще се върна навреме за тържеството ти. Не бих го пропуснал за нищо на света.

— Защо не изпрати капитан Бърн? — измърмори Раиса. — Или генерал Клемат?

— В интерес на истината капитан Бърн ще ме придружава. — Авърил направи пауза, навярно за да ѝ даде време да осмисли думите му.

— Теб изпраща надалеч, а мен ме държи в плен — възнегодува Раиса и закръстосва нервно из стаята си. — Дори нямах възможност да се запозная с принц Лиъм и принцеса Марина. Не разбирам. Нали уж това трябва да правя сега — да ходя по приеми? Да се запознавам с потенциални ухажори?

— Защо, смяташ, постъпва така, Дива розичке? — Погледът на Авърил се рееше през прозорците, над град без сенки, сякаш гол под обедното слънце.

Раиса притисна длан към челото си в опит да разсее главобола, причинен ѝ от Миси.

— Да не би да обвинява мен за случилото се по време на тържеството у Баяр?

— Казах ѝ за амулета. Би трябвало да е наясно, че вината не е твоя. Но явно ми е ядосана, задето повдигнах въпроса.

— Ядосана ти е? И защо? — Раиса започваше да се чувства глупава. Мразеше да се чувства глупава.

Авърил въздъхна.

— Когато попитала лорд Баяр за случката, той ѝ обяснил, че това били просто най-безобидни копия на древни магически амулети; подарили на теб и на Мика еднакви бижута като символ на дълговековната връзка между превалските кралици и рода Баяр.

Той извърна поглед от прозореца и го впи право в очите ѝ.

— Лорд Баяр показал на кралицата медальона и пръстена със змиите. Наистина се оказали майсторски изработени копия.

Раиса плъзна ръка към врата си. Светъл белег все още очертаваше мястото, където металът бе докосвал кожата ѝ. Възможно ли беше? Наистина ли събитията от онази нощ се дължаха само и единствено на многото вино и целувките на Мика Баяр?

— Тоест си грешал? — попита тя. — И медальонът не е бил…

— Не — поклати глава Авърил. — Не съм грешал — отсече той без нито капка съмнение нито в гласа, нито по лицето си.

— Защо майка ми още не е дошла да говори с мен по въпроса? Защо го обсъжда само с лорд Баяр?

Авърил се поколеба, сякаш умуваше колко да ѝ разкрие.

— Лорд Баяр е загатнал, че с Мика просто сте се увлекли. Нарушили сте правилата относно взаимоотношенията между магьосници и рода Сив вълк, затова сте си търсили оправдание.

Раиса грабна един букет от полицата над камината и го запрати в огъня. Порцелановата ваза се разби на парчета, а лилиите и орхидеите се пръснаха във всички посоки.

— Ваше Височество! — възкликна Магрет, надничайки през вратата на съседната стая. — Пресвещена дево! — добави, като видя бъркотията.

— Раиса — повиши тон баща ѝ, поклати глава и долепи показалец до устните си. Тя прочете посланието в очите му. „Търговски фасон“, казваше то.

Ала не беше лесно. Обземаше я разрушително настроение. Въпреки това овладя нервите си:

— Спокойно, Магрет. Бутнах я без да искам. После ще почистя.

Авърил изчака вратата да се затвори зад Магрет, преди да продължи.

— Мариана е забранила на Мика да те вижда. Няма право да напуска имението на Соколово гнездо. Теб пък държи затворена в покоите ти. Явно го смята за подходящо наказание.

— Какво казва Мика? — попита мрачно Раиса.

Авърил сви рамене.

— Нищо. Поне аз не съм чул нищо.

Раиса махна вяло към купищата цветя.

— Изпраща ми букети. С молба да ме посети.

— Знаеш колко силно ненавижда усложненията майка ти — напомни Авърил. — Предпочита да е в неведение за някои неща, за да не ѝ се налага да се сблъсква с тях. Може това да е единствената причина за поведението ѝ.

Раиса кимна.

— А аз дори си въобразих, че иска да ме държи настрана от другите тържества, за да направи моето по-специално — пророни тя. — Едва ли не е решена да го превърне в тържеството на годината. — Сега идеята ѝ звучеше глупаво.

— Възможно е. — Авърил не прозвуча особено убедително. — Очевидно Мариана не смята за нужно да парадира с теб преди официалната дата. — След кратко колебание продължи. — Не е изключено да се тревожи, че съм ти набелязал жених от клана. В лагера се носят слухове за теб и Рийд Демонаи.

— Рийд? — намръщи се Раиса. С Рийд си бяха разменили няколко целувки, няколко пъти се разхождаха в гората и два-три пъти бяха танцували на кланови сбирки. — Харесвам го, но в лагера се носят слухове за Рийд и още цял куп момичета.

— А и фактът, че уж те отвлякох към Демонаи, без да я предупредя, не ни помага — посочи Авърил.

— За това съм виновна аз. Съжалявам — извини се Раиса. — Беше глупаво от моя страна да хукна към храма на Южен мост без кралски ескорт. Резултатът можеше да е много по-лош.

Нямаше да срещне Хан Алистър. Нямаше да се чувства виновна за смъртта му.

Авърил махна с ръка.

— От време на време човек трябва да рискува, Раиса. Понякога опасностите са скрити по-надълбоко, отколкото очакваме. Помощното ти дело наистина оказва влияние в Южен мост и Вехтошарника. Проповедник Джемсън върши чудеса с даренията ти.

— Искаше ми се да го посетя — въздъхна Раиса и отново закръстосва из стаята. — Но в момента всичко е толкова сложно. Чувствам се затворничка.

Авърил докосна демонайския медальон на врата си.

— Възможно ли е кралицата вече да ти е намерила бъдещ съпруг?

Раиса спря и се завъртя на пета.

— Казах ѝ, че нямам желание да се омъжвам скоро.

Авърил сви рамене.

— Понякога на монарсите им се налага да уредят стратегически брак, независимо колко подходящ или не е моментът. Несъмнено си чувала за сватбите между деца в аристократските прослойки, особено на юг. А ти вече не си дете, Раиса.

Раиса огледа внимателно лицето на баща си за следи от шеговитост, ала изражението му бе напълно сериозно.

— Толкова много неща искам да постигна, преди да се омъжа — сподели тя. — Войната на юг ми отнема възможността дори да пътувам по света. Мечтая си да посетя Тамрон и Уе’енхавен, и Ардън, да видя как живеят там. Искам да отида в Одънов брод. Искам да преплавам Индио и да стигна до Северните острови.

— И да те похитят пирати, предполагам? — добави през смях Авърил и вдигна ръка да я спре. — Прекалено много си наследила от мен, дъще. Не можеш да стоиш дълго на едно място. Да разбирам ли, че майка ти не е споменавала определено име?

Раиса поклати глава.

— Във всеки случай не прозира желание да даде ръката ми на южняк. Според нея по техните земи положението било твърде неуравновесено и имало риск да се омъжа за човек, който да загуби трона си само след седмица. Аз пък я уверих, че не ми пречи, защото си имам свой трон. Предложих ѝ да изчакаме войната да свърши и всичко да си дойде на мястото.

— Тя как ти отговори? — поинтересува се Авърил.

— Хм. — Раиса опита да си спомни разговора с кралицата. — Май се е разбързала. Знаеш каква е. Иска да улегна и да създам семейство. — Студен ужас се загнезди под ребрата ѝ. Кралицата наистина ли възнамеряваше да я омъжи, преди да е имала шанс да поживее?

И за кого? За някой от братята Клемат? За Джон Хакам? Единственото положително качество и на тримата изглежда беше, че щяха да са лесни за манипулиране.

— Ще изчакам коронацията — заяви Раиса. — После ще се омъжа за когото аз реша.

Изгледа баща си свирепо, а той ѝ се усмихна, клатейки глава. И двамата знаеха колко малко вероятно е това. Кралиците се омъжваха, за да облагодетелстват кралствата си.

— Просто… бъди внимателна, Дива розичке — посъветва я Авърил. — Имаш добре развити инстинкти. Вслушвай се в тях.

— Добре — кимна Раиса. — Е — подхвана свенливо и стисна ръцете му, — май е време да се сбогуваме за няколко дни.

— При следващата ни среща ще си пълнолетна жена — усмихна се Авърил. — Официална наследница на трона на Сив вълк. И прочута сърцеразбивачка.

— Ухажвана от всеки пъпчив, славолюбив лорд и втори син на възраст между дванайсет и осемдесет — допълни Раиса, потрепервайки от ужас.

Беше очаквала с нетърпение този етап от живота си: танците и задевките, целувките, любовните поеми, посланията, носени от доверени приятели, и тайните срещи в градината… Но кого от тях щеше да избере, получеше ли тази възможност?

Мика, макар и пленителен, не ѝ вдъхваше доверие, дори бракът с него да ѝ бе позволен.

Единственият друг привлекателен вариант, за който се сещаше, беше Амон, а с него нямаше шанс.

Вдигна очи. Баща ѝ я гледаше състрадателно, сякаш прочел мислите ѝ.

— Запази ми поне един танц. — Целуна я по челото и си тръгна.

След инцидентите в Южен мост и неуспешния опит да уволни Мак Гилън от гвардията, Едън Бърн предложи на Амон да го прехвърли в някой по-безопасен квартал, където вероятността Гилън да го намери, за да си отмъсти, щеше да е по-малка.

Амон отказа. Като изключеше поста в личната гвардия на Раиса (с всичките му рискове и изкушения), най-опасните улици на Превалски брод бяха единственото място за него. Затова вместо да изпрати Амон в друг район, Едън прехвърли съкурсантите му от Одънов брод в Южен мост, та да има кой да му пази гърба.

Амон не можеше да отрече едно — Южен мост представляваше отлична учебна площадка. За два месеца по улиците му научи повече, отколкото за година в Одънов брод, макар че тукашният учебен план беше доста по-различен и имаше съвсем друга насока. Амон знаеше, че някой ден ще му потрябват и теоретичните, и стратегическите, и историческите познания, придобити в Уийн.

Във Вехтошарника и Южен мост се учеше как да преодолява потенциално опасни ситуации, без да си вади меча. Как по нечие лице да разбере дали собственикът му се гласи да избяга, или да се отбранява, дали лъже, или казва истината.

Учеше се как да успокои жертвата, за да получи информацията, необходима за залавянето на крадеца. Мътеше ли се нещо лошо, надушваше го във въздуха.

Успя дори да си изгради няколко мрежи от тукашни жители и те вече не се тревожеха, че ще ги предаде, ако му подават сведения за познати им крадци или воюващи улични банди. Спечели доверието и на другите войници от Южен мост — поне на добрите — дори започнаха да го възприемат като свой неофициален командващ.

Общо взето, Амон чувстваше, че прави нещо добро, независимо от Мак Гилън. А най-хубавото беше, че успехите му бяха постоянен трън в очите на сержанта.

Една нощ се върна в стражевата кула с патрулната си група и намери баща си в съвещателната стая, разгърнал няколко карти върху дългата маса. Беше два след полунощ. От съседното помещение се носеше грохотно хъркане. Джак Барнхаус, дежурният стражар, обикаляше нервно из стаята, кършейки ръце.

— Ако беше тук, сержант Гилън сигурно щеше да ти каже това-онова — увери го ефрейтор Барнхаус. — Но нямам представа къде е в момента.

— Момчета, отчетете се пред ефрейтор Барнхаус и отидете да поспите — нареди Бърн на отряда на Амон. — Трябва да поговоря насаме с ефрейтор Бърн.

Кадетите последваха Барнхаус, надничайки през рамо, сякаш се надяваха капитан Бърн да ги съжали и да им позволи да останат.

— Седни — бащата на Амон му посочи стол. — Свободно. — Лицето му беше изнурено, набраздено от бръчки и Амон изпита пристъп на тревога.

Седна и отпусна ръце върху масата.

— Какво има, татко?

— Ще те помоля за услуга.

— Разбира се.

— Знам, че… хъ… предпочиташ да запазиш поста си в Южен мост. — Бегла усмивка съпроводи думите му. — Но ще се наложи с отряда ти да се върнете в двореца и да служите като лична стража на принцесата-наследница.

Объркан, Амон свъси вежди и се озърна, за да се увери, че никой не ги подслушва.

— Но… но нали каза, че било най-добре да стоя настрана от нея след… след оплакването от семейство Баяр. За да не плъзнат слухове.

Капитанът дълго се взира в лицето на сина си, преди да отвърне:

— Да, има риск да плъзнат слухове, но възникна и по-сериозен риск, затова се налага да преглътнем първия.

— За какво говориш?

— Кралица Мариана ме изпраща с Авърил Демонаи във Варовикови чукари заради сведения за пирати. Заминаваме утре.

Амон продължаваше да не разбира.

— Какво общо има това с принцесата-наследница?

— Имам лошо предчувствие, това е — сподели дрезгаво баща му, прокарвайки ръка през прошарената си коса. След дълга пауза с усилие добави: — Връзката ми с кралицата е… разклатена. Обикновено предвиждам действията ѝ, отгатвам намеренията ѝ, но напоследък… знам ли. Нещо се промени. Не ме напуска усещането, че опитва да се отърве от нас.

— Защо ѝ е да го прави? — Амон се чувстваше глупаво заради въпросите си, но предпочиташе да знае със сигурност, отколкото да гадае. — И… ако не ви иска тук… така де, все пак тя е кралицата.

Едън притисна длан в челото си, сякаш има главоболие.

— Не съм уверен доколко правилно постъпва. Не знам, действията ѝ вероятно са основателни. Аз обаче не ги разбирам. И ще направя всичко по силите си да защитя кралската линия. Ако греша, то… — Той сви рамене.

— Добре. — Амон се изправи. — Да кажа ли на момчетата вместо да лягат, да се приготвят за двореца?

Баща му поклати глава.

— Има и друго. Нещо важно. — Направи му знак да седне.

Амон се настани на стола, едва сдържайки прозявката си. Щеше да изпълни безпрекословно всяка заповед на капитана си, на баща си. Беше повече от ясно. Защо тогава не го остави да поспи?

Баща му се прокашля.

— Kaктo ти е добре известно, в клановете провеждат церемония по преименуването, чрез която младежите се обричат на доживотното си призвание. Тукашните аристократи пък организират дебютантски тържества, за да ознаменуват съзряването на децата си.

— Да — кимна Амон. Изкушаваше се да добави „Знам“, но не посмя.

— Ние, семейство Бърн, си имаме свой ритуал — отбеляза капитанът.

— Ние, семейство Бърн? — Амон впери поглед в лицето на баща си. Да не би да се шегуваше? Не откри обаче и следа от хумор в очите му. — Какво имаш предвид?

— Родът ни се намира в специална връзка с превалските кралици още от времето на Ханалеа. Тази връзка се предава на най-възрастния от всяко следващо поколение. Освен ако той или тя не откаже. В такъв случай се прехвърля на следващото дете.

— Открай време член на семейство Бърн е бил капитан на Кралската гвардия — обобщи Амон. — Това ли имаш предвид?

— И то неслучайно — продължи баща му. — Войник от рода Бърн жертвал живота си за Ханалеа, когато Кралят демон я отвлякъл. Синът на този войник помогнал тя да бъде освободена. Със завръщането на трона си кралицата обявила, че за в бъдеще капитанът на гвардията ѝ ще бъде свързан с нея чрез кръвен съюз, за да изпълнява по-добре мисията си. Синът на този войник, твой древен предшественик, е първият, сключил кръвен съюз с кралицата.

— Значи — недоумяваше Амон — ти си в… кръвен съюз с Мариана? Правилно ли те разбрах?

— Да, както майка ми е била в съюз с Лиса, а нейният баща — с Лусия.

— В какво се изразява това? Полагате клетва или…

— Повече от клетва е. В храма се провежда церемония, обвързващ ритуал. После съдбите ни са преплетени. Ние служим на кралиците от рода Сив вълк. Връзката не може да бъде прекъсната. Не сме способни съзнателно да действаме в ущърб на кралската линия.

— Значи е своеобразна магия? — поиска да се увери Амон и баща му кимна. — А какво ще се случи, ако навредим някак на кралската линия?

Капитан Бърн поклати глава.

— Невъзможно е. Това се опитвам да ти обясня, физически сме неспособни на такова нещо.

Твърдението му звучеше повече от изненадващо. Амон винаги бе смятал семейството си за напълно лишено от магия. Всъщност дори се беше чувствал онеправдан и даже безинтересен в сравнение с хората, докоснати от нея — например магьосниците, главатарите на клановете и дори кралиците.

Членовете на семейство Бърн бяха отговорни, стабилни, откровени, трудолюбиви, предани — невиждани храбреци; от онзи тип мъже и жени, на които всеки би поверил живота или съкровищата си. Но надарени с магически сили?

Амон се помъчи да измисли нещо друго, освен „Сигурен ли си?“ и „Сериозно ли говориш?“.

— Значи имаш магически сили, така ли? — попита накрая.

Баща му се засмя, потривайки брадичката си свенливо.

— Е, затруднявам се да го опиша с думи.

— А кралицата… знае ли?

Бърн поклати глава.

— Никоя от кралиците не е знаела. Такъв е бил замисълът на Ханалеа. Интересувала се е от бъдещето на рода Сив вълк, а не от благополучието на конкретна кралица.

— А ти с кого имаш магическа връзка — с рода ли, или с кралицата?

— С рода, но реално погледнато, всеки капитан служи на определена кралица, освен ако тя не застраши цялата кралска линия. — Капитанът се замисли за момент и добави тихо: — Както се досещаш, и този въпрос не обсъждаме с кралиците, на които служим.

— Тоест… в някои случаи действаме против интересите на конкретната ни кралица, за да предпазим кралската линия? — Амон се огледа, притеснен да не би някой да ги чуе, но съвещателната стая беше празна.

— Точно така — потвърди без капка угризение баща му. — Но дори Мариана да знаеше, едва ли щеше да го приеме насериозно. Наясно си какво е отношението ѝ към храмовете и духовното. Да приеме подобна връзка за нея би било равносилно да вярва в горски феи.

— Значи — Амон се опитваше да вникне в смисъла на кратката историческа беседа — в подходящия момент ще си избереш наследник.

— Следващият капитан от семейството ни ще служи на Раиса. И реших това да бъдеш ти.

Амон занемя. В главата му като в калейдоскоп се завъртяха образи и спомени.

Как изобщо стигна дотук, до този момент в живота си, когато щеше да приеме ролята, подготвена от съдбата му?

Баща му го учеше да борави с меч и да язди кон, но не по-усилено от всеки друг баща. Самият той прекарваше дълги часове край гвардейските казарми и конюшните в двореца, защото баща му служеше там; обичаше коне и му харесваше да слуша за тактики и оръжия.

Ала никой не го насърчи „Върви в Одънов брод и стани войник.“ Въпреки това точно така се случи. Никой не го посъветва „Влез в Кралската гвардия.“ А и това се случи. Гвардейската служба представляваше семейна традиция, независимо че мнозина от лелите и чичовците му се занимаваха с друго.

Поне един Бърн от всяко поколение обаче бранеше кралицата.

Още с официалното си постъпване в гвардията започна да обмисля възможността един ден да заеме поста на капитан, стига да се представя добре и да се задържи на служба. Все пак се издигна до гвардейски ефрейтор благодарение на изявите си в академията и препоръките на приятелите на баща му. Беше сръчен с меча, първенец на курса си, справяше се отлично с учебната работа и на полевите обучения получаваше само високи оценки. Всички говореха, че е наследил уменията на баща си. И се гордееше с това.

Въпреки всичко открай време живееше с убеждението, че сам си е избрал пътя, че при желание да стане търговец, ковач или художник като сестра си е разполагал с тази възможност. А сега се оказваше, че е вървял по тясна пътека, орисан по рождение, направляван от магия и хилядолетен съюз.

— Имаш избор — капитан Бърн сякаш бе прочел мислите му.

Амон вдигна поглед към баща си.

— Така ли? И какво, Лидия ли ще направиш капитан?

— И тя е член на семейство Бърн — изтъкна баща му.

Амон си представи как мечтателната му сестра седи на речен бряг с разперени край себе си поли, приведена над листа с въглен в ръка, и поклати безмълвно глава.

— Ако тя откаже, остава Айра — продължи да изрежда баща му. Айра беше десетгодишният брат на Амон. — Той обаче е още малък, а е наложително да изберем капитан сега. — Замисли се. — Имаш и братовчеди, разбира се.

— Защо сега? — попита Амон. — На Кралската гвардия ѝ стига един капитан и това си ти. — Докато дойдеше време да се вземе окончателно решение, той навярно вече щеше да е свикнал с идеята.

— Тревожа се за принцеса Раиса. В момента нямаме директна връзка с нея, а връзката ми с кралица Мариана отслабва. Ако дадеш съгласието си да се свържеш с кръвната линия на Ханалеа чрез Раиса, ще се сдобиеш със своеобразно шесто чувство. Ще успяваш да предвиждаш неприятностите, да разбираш кога е изложена на опасност, да предугаждаш действията ѝ. Освен това съюзът ни дава известно влияние над кралиците, ако сигурността им е под въпрос. — Той се усмихна дяволито.

„Не би се получило — помисли си Амон. — Винаги правят каквото си поискат.“

— Да разбирам ли, че този съюз е… завинаги? — попита Амон. — А ако размисля?

— Завинаги е. — Баща му механично въртеше пръстена на лявата си ръка, масивния златен пръстен с препускащи вълци, който никога не сваляше. — А и няма начин да размислиш при сключен съюз. — За миг се умълча леко усмихнат. — Не се бой. Не е като да положиш обет в храм. Нищо не те спира да се ожениш, да имаш деца и всичко останало.

Естествено, нали трябва да продължи рода Бърн.

— А ако ми се наложи да избирам между семейството си и кралицата?

Капитанът впери директен, бистър лешников поглед в очите на Амон.

— Ще избереш кралицата, разбира се.

Разбира се. Амон знаеше отговора още преди да зададе въпроса. Дълбоко в себе си бе познавал приоритетите на баща си цял живот.

— А Одънов брод? Ще трябва ли да се върна там, или…

— В течение на времето ще решим. Възможно е. Ще постъпим както е най-благоприятно за кралската линия. — Баща му въздъхна. — Много ми се искаше да завършиш обучението си, преди да бъдеш назначен, но мисля, че е рисковано да чакаме.

Но имаше и още нещо, за което Амон избягваше да мисли. Чувствата му към Раиса. Дори сега сърцето му се разтуптяваше, като си я представеше. В съзнанието му се прескачаха десетки картини — Раиса, облечена като момче, с онази нелепа шапка на главата, влиза невъоръжена в стражевата кула на Южен мост да освободи изтезавани в тъмницата улични разбойници. Раиса носи подаръците за дебютантския си ден на проповедник Джемсън с молба той да нахрани бедните с тях. Раиса иска помощта му, за да стане по-добра кралица.

Раиса в градината под светлината на факлите — косата ѝ виси на дълги кичури около лицето ѝ, облегнала е брадичка на юмрука си, а зелените ѝ очи са толкова дълбоки, че да се удавиш в тях. Раиса се носи по танцовата площадка в обятията му, отпуснала глава върху рамото му, притиска изящното си, съвършено тяло до неговото, докато той самият се мъчи да овладее дивия бяг на сърцето си. В съзнанието му изникнаха и онези две целувки, които вероятно му бе дала, без да се замисля особено.

Тези две целувки още го будеха нощем.

Всичко в нея го привличаше — видът ѝ, говорът ѝ, движенията ѝ, личността ѝ.

— Татко — свел глава към масата, Амон не намираше сили да погледне баща си в очите, — въпросът е там, че аз… изпитвам чувства към Раиса — към принцесата-наследница — каквито не бива да изпитвам. Опасявам се да не би… да не би да направим нещо, което да… навреди на кралската линия.

Амон преглътна тежко, вдигна поглед към баща си и на лицето му видя нещо крайно неочаквано — тъга, обвита в съпричастност.

— Амон, ние обичаме кралиците от рода Сив вълк. Но както вече ти обясних, заемем ли капитанския пост, сме неспособни да навредим на кралската линия. Това е най-великата ни сила, но и бреме, което сме призвани да носим на плещите си.

Докато гледаше баща си, Амон се замисли за майка си, починала при раждането на Айра, и се запита дали тя е знаела. За епохата, в която живееха, Едън Бърн беше добър съпруг и грижовен баща, верен на дълга си и на кралицата. Сега започваше да го възприема като трагичен герой, натоварен с тежки тайни.

„А моята свободна воля?“, чудеше се Амон. Разбираше, че Раиса никога няма да му стане жена. Ала заминеше ли за Одънов брод, а после за някое назначение във Варовикови чукари, по всяка вероятност болката щеше да отшуми след време. Все пак беше едва на седемнайсет.

Но как ли щеше да се чувства през остатъка от живота си край Раиса в ролята на неин капитан и съветник, да присъства на сватбата ѝ, да я вижда всеки ден със знанието, че никога няма да я има?

Като баща му и кралица Мариана.

Ами ако откажеше и някоя злина сполети Раиса? Дали някога щеше да си го прости?

Баща му твърдеше, че има избор, и наистина беше така. Правилен и грешен избор.

Амон се пресегна през масата и хвана мазолестите ръце на баща си:

— Съгласен съм.

Баща му сведе поглед към сключените им ръце.

— Сигурен ли си?

Амон кимна.

— Да.

— Тогава да вървим в храма. — Едън Бърн стана от стола.

Въпреки че беше четири часът сутринта, проповедник Джемсън ги очакваше в кабинета си, облечен подобаващо за церемонията.

Баща му го беше предупредил за посещението им. Тоест, знаеше какво решение ще вземе.

Право на избор — друг път.

— Капитан Бърн — поздрави го със сериозен тон проповедникът. — И ефрейтор Бърн. Доста необичайно е един и същ духовник да проведе посвещаването на баща и син. Обикновено се назначава нов капитан чак след кончината на предишния.

— Живеем в опасни времена — обясни Едън Бърн. — Кралската линия трябва да бъде защитена.

— Така е — кимна Джемсън. Погледна към Амон. — Дал сте съгласието си да се обвържете с потомствената линия на Ханалеа?

— Да — потвърди Амон.

Прииска му се да се беше изкъпал, преди да дойде в храма. В униформата си, изцапана след цяла нощ патрулиране из Вехтошарника, се чувстваше мръсен и недостоен. Сякаш дочул мислите му, Джемсън му подаде сгъната роба.

— Свалете дрехите си и облечете това. После елате при нас в Алтеевия параклис. — Джемсън и баща му го оставиха сам в кабинета.

Да свали всичките си дрехи ли? Или само униформата? Амон не искаше да сбърка. След кратко двоумене се съблече чисто гол. Грубата небоядисана памучна роба не се отличаваше от онези на поклонниците. Чувстваше се странно свободен под обемистия като палатка плат — сякаш е без него.

Прекоси бос просторното светилище и стигна до уединения Алтеев параклис, разположен вдясно от олтара. Параклисът, посветен на Алтеа, Покровителката на бедните, за разлика от параклисите в храма на двореца в Превалски брод със златните им статуи и мраморни подове, беше съвършено скромен, но посетителите очевидно го обичаха. Простият дървен олтар бе излъскан до блясък, а от двете страни на статуята на светицата имаше вази със свежи цветя. Хладна лунна светлина проникваше през чистите прозорци, отразявайки очертанията им по пода.

Джемсън и баща му стояха от двете страни на дълга маса, върху която бяха подредени няколко предмета: широк каменен съд, лъскав кинжал, каменно бурканче, малко кристално шише, сребърен бокал. Амон огледа обредния инвентар с кипящо от въпроси съзнание.

Джемсън му се усмихна.

— Колкото и значим да е ритуалът, вашето участие в него е съвсем елементарно. Смесваме кръвта ви с кръвта на Ханалеа и вие изпивате полученото. Една част изливаме на превалска почва, за да ви свържем завинаги със земята и Създателката. Това е вид жертвоприношение.

„Сигурно сънувам — разсъждаваше Амон. — Семейство Бърн не се занимават с подобни неща.“ Помисли за кадетите от отряда си — навярно спяха в казармите. За Раиса в двореца — изобщо неподозираща за предстоящото им скрепяване в неразривна връзка. Справедливо ли бе да изпълнява ритуала без нейно разрешение? Ами ако не иска да се обвързва с него?

Облиза устните си.

— Тя ще… ще усети ли?

— Възможно е да изпита странно чувство — отвърна проповедникът. — Или да проспи ритуала. Но дори да усети нещо, няма да разбере какво е.

— Наистина ли съхранявате кръвта на Ханалеа тук? След цяло хилядолетие?

— Взета е от потомките ѝ, кралиците на Превала. — Проповедникът докосна тапата на шишенцето. — Това е кръвта на принцесата-наследница. Ще изрека заклинание над нея.

Джемсън замълча в очакване на други въпроси от Амон. Такива не последваха и той каза:

— Заголете ръката си, ефрейтор Бърн.

Амон се подчини. Почти не усети острието върху кожата си и загледа леко удивен как кръвта му се стича в каменния съд, образувайки малка локвичка на дъното му.

Джемсън вдигна кристалното шишенце и изрече няколко думи на кланов език. От тях Амон разпозна само „Раиса ана’Мариана“ и „Ханалеа“. Проповедникът махна тапата и изсипа няколко капки кръв в каменния съд. Вдигна го високо и разклати съдържанието му, произнасяйки дълго заклинание.

Мислите на Амон се плискаха из главата му и следваха движенията на кръвта в съдината. Той притисна порязанатa си ръка към тялото си, за да спре кръвотечението и усети как топлата течност се просмуква през плата на робата.

Проповедникът остави каменния съд, потопи чашата в кръвта и я вдигна, покапвайки масата.

После заговори на долски.

— Амон Бърн, потомък на рода Бърн, пазители на ханалеевата династия, искаме от теб едно: да се обвържеш с кралската линия и по-точно с кръвта и потомството на Раиса ана’Мариана, принцесата-наследница на Превала. Да се закълнеш, че нейната кръв е твоя кръв, че ще браниш нея и рода ѝ до смърт. Готов ли си да го сториш?

— Готов съм. — Гласът на Амон отекна сред тишината в параклиса.

— Тогава отпий в знак на съгласието си.

Амон пое чашата и я доближи до устните си, подготвяйки се за соления вкус на кръвта. Но тя се оказа сладка, все едно е лятно вино. От изненада едва не се задави. За радост го преодоля. Пресуши течността и върна чашата на Джемсън.

Ефектът, незабавен и драматичен, наподобяваше удар с плоската страна на меч. Амон падна на колене, за да не се строполи на пода. Заля го бурна вълна от усещания: прииждаха от всички страни на кралството, отвсякъде, откъдето някой мислеше за принцесата-наследница или където се случваше нещо, което някой ден би повлияло на бъдещето ѝ.

Беше четири часът сутринта, ала Мика Баяр будуваше, зареял поглед през прозореца си в замъка на Сивата дама. В съзнанието му гореше образът на Раиса. Пекарите в кралските кухни слагаха питки и сладкиши в пещите; подготвяха дебютантския бал на принцесата-наследница, и се чудеха дали Нейно Височество ще оцени усилията им. Авърил Демонаи се канеше да напусне града, обзет от тревога по дъщеря си. Съзнанието на кралица Мариана беше замъглено, забулено от лечебен еликсир, но въпреки това сънят ѝ беше неспокоен, обзет от мисли за предстоящото съзряване на дъщеря ѝ.

— Отблъсни ги — посъветва го баща му. — Само така ще се справиш в началото. С времето ще свикнеш.

Амон притисна длани към главата си, за да отклони поне част от потока. Бе съсредоточил поглед в далечното прозорче на високата кула, където Раиса сънуваше в леглото си под звездите. Тя също спеше неспокойно и Амон се изненада да усети, че присъства в съня ѝ, че устните ѝ шепнат името му.

— Ела — заповяда проповедникът и бащата на Амон му помогна да стане, придържайки го здраво за ръката.

Джемсън тръгна пред тях с каменния съд в ръце, а Амон и Едън Бърн го последваха. Излязоха в градината между аркадите на храма, където белотата на нощните цветя привлече погледа на Амон, а опияняващото им благоухание омая сетивата му.

— Амон Бърн, обвързваме те с костите на кралиците, погребани в пръстта на Превала. Вече си свързан с кралството, както с кралиците от рода Сив вълк. Ще браниш владенията им до сетния си дъх. Дори да напуснеш Превала, той вечно ще остане твой дом.

Джемсън изсипа кръвта върху пръстта в градината.

Амон имаше чувството, че се вкоренява надълбоко, чак до подземните реки. Вкуси Притулените води в устата си и вдиша дъха на Ханалеа.

Сякаш в сън проповедникът вдигна ръката му и надяна пръстена на Сивия вълк на десния му безименен пръст. Прилепна му като по мярка.

Баща му го прегърна, а Джемсън заяви с усмивка:

— Ритуалът е изпълнен.