Краля демон

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА ДЕМОНИ ПО УЛИЦИТЕ

Хан не знаеше дали да се надява майка му да е вкъщи, или да не е. Вероятно дълго нямаше да я види, но и нямаше сили за повече драма днес.

Докато изкачваше стълбите, сбърчи нос заради миризмата на варено зеле. Бе свикнал да я свързва с най-тежките времена.

Отвори вратата, а майка му и Мари вдигнаха поглед от книгата, която четяха.

Книга?

— Хан! — изпищя Мари и скочи на крака. Спусна се през стаята и се щипна за крака му като някоя от екзотичните змиорки минога, познати му от книгите на Джемсън. — Имам си лично моя книга! Днес проповедник Джемсън раздаде на всички ни. Каза, че принцеса Раиса ни ги била купила. За нас са си.

— Това е чудесно, Мари — изкоментира отнесено Хан. Погледна над русата ѝ глава към майка си, по чието лице се четяха едновременно облекчение и страх.

— Слава на Създателката — отдъхна си тя. Прекоси стаята, прегърна го и го потупа неловко по гърба. — Гвардията те издирва — продължи, приглаждайки косата му. — Разпитвали са за теб из целия Вехтощарник. Сержант Гилън е бесен. Разправят, че си измъкнал няколко Вехтошаря от тъмницата.

Защо вечно на него прехвърлят вината?

— Не точно — възрази той. Майка му явно беше много притеснена, щом пропускаше конското. — Идвали ли са тук?

Тя поклати глава.

— Но знаеш, че не бива да оставаш. Рано или късно ще те залови.

— Знам. Връщам се в Морски борове. Ще постоя там, докато нещата се уталожат. — Поколеба се. — А ти защо си вкъщи? Очаквах да си на работа.

— Вече не работя в двореца — отговори майка му. Пусна го и отиде да разбърка зелето, което вреше в тенджера над огъня в камината. — Така поне ще мога да водя Мари на училище.

Досега той изпълняваше тази задача. Негово бе задължението да води сестричката си при Джемсън.

— Вече не работиш за кралицата? — Хан отлепи внимателно Мари от крака си, отиде да седне на стола пред камината и настани сестра си върху коленете си. — Защо? Какво е станало?

— Съсипах една от роклите на кралицата. — Майка му сви рамене. — Ама защото маргаритите по нея бяха фалшиви. И бездруго не ми харесваше в двореца. Хората там са сноби. Поне във Вехтошарника се държат с теб като с човешко същество.

— Но как ще изкарваш пари? — попита Хан. — Аз няма да мога да припаря до града, камо ли да разнасям стоката на Лушъс и да продавам планински билки.

— Ще се справим някак — увери го майка му. — Винаги ще има парцали за пране. А и вече раздават храна в храма два-три пъти седмично. И това е част от помощното дело на принцеса Раиса, наречено „Дива роза“.

— Принцеса Раиса? — повтори учудено Хан. Да не би да е хукнала да обикаля бедните квартали на Южен мост? — Хм. Чудя се колко ли време ще трае човеколюбието ѝ.

— Много помага — продължи майка му. — Всички я благославят. Даренията ще са ни от полза, докато си намеря работа.

Хан се замисли за Ребека Морли. Тя познаваше разни хора от територията около двореца. Вероятно имаше начин да помогне на майка му да си върне работата или да ѝ намери нова.

А дали просто не си търсеше оправдание да я види отново.

Не. Пред никого не биваше да разкрива връзката си с Мари и майка им. Искаше му се да вярва, че двете са в безопасност, скътани на сигурно място в стаята над конюшнята, и по никакъв начин не са свързани с уличния му живот.

— Хансън — подхвана майка му с тон на човек, подготвил предварително речта си.

Хан въздъхна. Трябваше да се досети, че няма да му се размине без конско.

— Не може да се криеш в планината толкова време — продължи майка му. — А и тук не успяваш да се задържиш, без да се забъркаш в някоя каша. Вече си на шестнайсет и трябва си избереш занаят. Нищо не ти пречи да отидеш в Одънов брод и да се запишеш във военното училище. За там ще минеш и без връзки, напоследък има голяма нужда от войници, затова не задават много въпроси.

Само дето повечето от познатите му войници работеха в гвардията, а там нямаше да го приемат посмъртно. И въобще не се виждаше като уличен мародер. Но ако пък го приемеха в армията? Ще има доспехи и меч и ще среща враговете си лице в лице, а не да се налага вечно да се оглежда през рамо.

Да, но имаше една съществена пречка.

— В Одънов брод се влиза с пари. А ние нямаме никакви.

В следващия момент му хрумна нещо. Вдигна си ръкавите, разкривайки сребърните гривни.

— Защо да не ги продадем? — предложи. — Сигурно ще изкараме достатъчно пари да се изхранвате цяла година, че и повече.

Майка му поклати глава и с бледо, напрегнато лице вдигна поглед от гривните към очите му.

— Мисля, че е най-добре да се примириш с положението. Не можеш да ги свалиш. По никакъв начин.

Хан се вторачи в майка си. В очите ѝ се четеше тайно познание, но и страх.

Прииска му се да я хване за раменете и да я разтърси. Да изкрещи „Какво искаш от мен? Ако не ги продам, пак трябва да крада! Нищо друго не ми остава.“ Ала не можеше, не и в присъствието на Мари.

— Отново ще разпитам Върба — той си спусна ръкавите. — Все трябва да има някакъв начин.

Начин имаше. Един добър удар, една добра мишена с тежка кесия и майка му и Мари щяха да са уредени за известно време. А след няколко удара вероятно щеше да натрупа достатъчно пари да се запише в Одънов брод.

Прогони мисълта от съзнанието си.

После грабна раницата си от ъгъла и натъпка в нея чифт панталони и няколко ризи. След мигновено колебание извади вехтошарското шалче изпод дюшека си. Сети се и за амулета, заровен в двора. Пръстите го сърбяха да го докосне отново. Не. Беше най-сигурно да остане там. Ако нещо се случеше с Хан, никой никога нямаше да намери проклетата джунджурия, дори Баяр. Това поне му донесе малко удовлетворение.

Майка му дойде с една платнена торба.

— Тук има малко хляб и резен сирене за из път. Благодари на Върба от мое име, че ще се грижи за теб — добави грубо. — Кажи ѝ… кажи ѝ, че съжалявам, задето не мога да гледам сина си. — Долната ѝ устна потрепери и очите ѝ плувнаха в сълзи.

— Не се притеснявай, мамо — успокои я Хан. — Върба няма нищо против. А и аз имам вина да си тръгна оттук.

Мари също плачеше и бузите ѝ се обливаха в сълзи.

— Не може пак да ме изоставиш — ридаеше малката. — Току-що се върна.

Хан се усмихна насила и разроши косата ѝ.

— Ще се върна, преди да си усетила, че ме няма. И се надявам да ми почетеш, като си дойда.

— Ще ти почета още сега — грабна книгата си Мари. — Остани и ще видиш.

Той поклати глава.

— Трябва да вървя.

Нямаше какво друго да каже, затова просто тръгна.

Вече се стъмваше. Той се запромъква през задните улички нащрек за гвардейци и други нежелани свидетели. Веднъж-два пъти му се стори, че мярна раздвижване в пролуките между сградите и чува тихи стъпки зад гърба си, ала обърнеше ли се, не откриваше никой.

Беше започнало да вали — студеният, неспирен ръмеж изсмукваше светлината и влияеше още по-зле на настроението му. Хан извървя две пресечки и влезе в месарницата на Бърнет. В задния ѝ двор дълъг улей отвеждаше кръвта и дребните остатъци към канавката. Хан натопи чифт панталони, една риза и шалчето си в кръвта.

Стигна до реката на около два километра източно от моста, където се надяваше да е по-пусто. Спусна се по склона, нахвърля окървавените си дрехи до водата и довърши картината с вехтошарското си шалче. После намери една пръчка и написа в калта „ГРИВНИК — ПРЕДАТЕЛ“. Получи се доста недодялано, но вероятно щеше да заблуди Гвардията.

Камбаните в кулата на храма отброяваха два часа, когато Хан притича по моста, придържайки се близо до стената. Над страничния вход на храма висеше нов надпис: „ПОМОЩНО ДЕЛО „ДИВА РОЗА“. А отдолу с по-дребни букви: „НА НЕЙНО МИЛОСЪРДНО ВИСОЧЕСТВО ПРИНЦЕСА РАИСА AHA’MАРИАНА“.

„Хм — помисли си Хан. — Май нейна милост е навсякъде.“

Кри се из сенките на храма в продължение на две дълги пресечки и си мислеше за Джемсън, който навярно спеше някъде зад стените му.

— Съжалявам, Джемсън — прошепна си. — Съжалявам, че те предадох. Дано не загубиш вярата си в човечеството.

В очите му запариха сълзи и той ги избърса с ръка, обзет от самосъжаление.

Улиците бяха опустели, необичайно смълчани. Виждаха се само гвардейци. И то много. На два пъти му се наложи да се скрие от патрулиращи отряди. За щастие бяха шумни като кръчмарски скандалджии и лесно им се изплъзваше. Зави на изток. Отдалечи се от храма с намерението да прекоси Южен мост по задните улички. Смяташе да се върне на Пътя на кралиците чак на излизане от Дола. Надяваше се там поне гвардейците да са по-нарядко. На няколко пъти му се причуха стъпки, но обърнеше ли се, не откриваше никой.

„По-страхлив си от сърна — помисли си той. — Добре че се махаш от града.“

Вървеше по калдъръма на малък вътрешен двор, когато от мрака изникнаха три високи, загърнати в пелерини фигури. Обградиха го от три страни, носейки се безшумно над земята.

— Демонска кръв — изруга под нос Хан и заотстъпва назад с пресъхнала от страх уста.

Качулките на пелерините им бяха спуснати напред и закриваха лицата им (ако изобщо имаха лица); освен това носеха черни кожени ръкавици и нищо във вида им не ги определяше като хора. Понеже излъчваха сияние, през ситния дъжд образуваха магически светлинни петна около себе си.

Беше чувал за подобни същества — демони, бродещи по улиците в търсене на души за Опустошителя в тежки времена.

— Не бягай, момко — изсъска единият с шипящ змийски глас. — Искаме да говорим с теб. Издирваме един човек.

— Аз не… не мога да ви помогна — отвърна Хан, опрял гръб в стената на една от сградите. — Не… не знам нищо за никой.

Кикотът на страшилището смрази кръвта във вените му.

— О, напротив. И вярвам, че ще ни помогнеш. Всъщност съвсем скоро ще умираш от желание да ни помогнеш.

— Ако ни помогнеш, ще те пуснем — обади се най-високият демон. — Хубаво момче си. Би било жалко да те сполети нещо лошо.

— Кои сте вие? — попита Хан с писклив от уплаха глас.

— Въпросите задаваме ние — изсъска първият демон. — Търсим момче на име Шив.

В този момент Хан получи прозрение. Мъртвите Южняци. Сети се за обгорените им, обезобразени тела. Това бяха убийците им и вътрешностите му направо се втечниха.

— Не го познавам. — Хан се плъзна настрани по стената в опит да се измъкне от кръга, в който го бяха затворили. Високият демон обаче стрелна ръка да го спре.

— Хм, аз пък си мисля, че го познаваш. И ще ни кажеш всичко, което знаеш за него, така ми се струва. Но първо ще те отведем на някое по-закътано местенце.

Тримата демони изглеждаха напрегнати, постоянно се озъртаха през рамо, сякаш се опасяваха да не би някой да ги прекъсне. Стори му се странно. Как така демони ще се страхуват от гвардейци?

Третият демон бръкна под пелерината си, явно за да извади някакво оръжие, и Хан реши, че сега е моментът да направи нещо.

— Убийци! Кръвожадни улични убийци! — изкрещя той. — Някой да извика Кралската гвардия!

Демоните се стреснаха и онзи, който беше бръкнал под пелерината си, извади ръката си и сграбчи китката на Хан, но веднага изпищя от болка и го пусна като опарен, изтупвайки длан в бедрото си.

Хан не спря да крещи и след малко чу тропот на подковани обувки и нечий вик:

— В името на кралицата спри!

В продължение на две дълги секунди демоните стояха замръзнали, обърнали черните дупки на качулките си към Хан, после изсъскаха злобно и се изпариха в близките улички.

За втори път в рамките на един месец се радваше да види гвардията. Какво му говореше това?

Само дето този път трябваше да им се изплъзне на всяка цена. Свали козирката на подгизналия си каскет още по-ниско върху лицето си, посочи неопределено и промълви с умолителен хленч:

— Хукнаха натам. Долните шайкаджии ми откраднаха кесията и заплашиха да ме заколят! Побързайте, че ще избягат.

Ако ги беше описал като демони, копоите едва ли щяха да припнат по петите им.

Стражарите се втурнаха нататък.

— Ще ви възнаградя, ако ми върнете кесията! — провикна се за всеки случай.

Хан се запрепъва на разтрепераните си крака в съвършено друга посока, без да мисли накъде отива, съсредоточен единствено върху стремежа си да се отдалечи възможно повече от мястото, където срещна демоните.

В един момент усети странна топлина върху китките си. Дръпна ръкавите си нагоре и видя, че сребърните му гривни светят. Но защо? Да не би демоните да му бяха направили нещо — на него или на гривните му? Дали с тяхна помощ нямаше да го проследят? С трескави пръсти се опита да ги изтръгне от ръцете си, но успя само да нарани кожата си.

В съзнанието му зафучаха панически мисли. Кои са демоните и защо издирват Шив? Да не би провиненията му да са дотам непростими, че Опустошителя да е изпратил личния си отряд от убийци да го намери?

А дали Южняците не воюват един срещу друг? Или срещу друга банда? В такъв случай, определено залага на онези с демоните на своя страна.

Накрая умората го принуди да забави крачка и обезумялото му сърце започна да се укротява. За жалост вече бе успял да се загуби. Вдигна поглед към небето, но то му отвърна само с равнодушни пръски дъжд. Подуши въздуха. Натрапчивата миризма на реката май бе останала зад гърба му, значи ако продължи в същата посока, рано или късно ще стигне до стените на града.

Внезапна шумотевица зад него го накара да се хвърли настрани. Някой прелетя по улицата и падна тежко на земята. Първата мисъл на Хан беше, че демоните са го настигнали. Но не. Тази фигура беше много по-дребна — просто момче с нож в ръка. Хан си отдъхна, ала в следващия момент осъзна, че неприятностите му далеч не са приключили. Другото момче скочи като котка към него.

„Не мога да повярвам — помисли си отчаяно Хан. — Ох, върви си — идеше му да каже на момчето. — Стига ми за тази вечер.“

Момчето продължи напред, мина под уличната лампа и Хан изтръпна. Пред него стоеше Шив Конър с изпито лице и хлътнали очи, останал без капка от неистовото си мъжкарство.

— Какво искаш? — попита го Хан. — Този път нямам нищо за крадене. — „Освен ако пак не ти хрумне да ми отсечеш ръцете“, помисли си той, не че имаше намерение да повдига темата.

— Кажи им да спрат — прошепна Шив, озъртайки се наоколо, сякаш някой можеше да ги подслушва.

— На кого? — попита объркано Хан. — Нямам представа за какво говориш.

— На онези… онези твари. — Шив си облиза устните. — Демоните ти. Кажи им да спрат, или ще те наръгам. Ще ти тегля ножа, кълна се. Нищо не губя.

— Говориш за онези… за чудовищата? — попита Хан. — Нищо не мога да им кажа. Та аз дори не съм наясно какви са тези неща.

— И твърдиш, че е съвпадение, така ли? Че ей така са решили да ме погнат точно след като те ступахме? — Шив опита да се ухили злобно, но и това не е лесно, когато си уплашен до смърт.

Хан поклати глава. Имаше чувството, че Създателката го сочи през цялото време. Този е. Него обвинявайте.

— Не знам що за същества са тези — отвърна той, понижавайки глас. — Току-що се натъкнах на три такива малко пò на север оттук.

— И си отървал кожата? — Шив се засмя пресилено. — Преборил си ги, така ли?

Хан просто поклати мълчаливо глава, без да откъсва очи от ножа на Шив, стиснал дръжката на своя.

— Мога да ти видя сметката, нали знаеш? — заяви с дивашки тон Шив, порейки въздуха с острието си. — По-добър съм от теб с ножа.

Така си беше, но Хан нямаше намерение да си го признава.

— Не искам да се бия с никого — отвърна напълно откровено той.

— И защо ти е? Нали си имаш демони за целта? — Шив врътна глава наляво-надясно, сякаш очакваше чудовищата да изникнат от нищото. — Южняците ще ми забият нож в гърба. Ще ме предадат, за да спасят себе си. Вече има осем трупа и… — Гласът му заглъхна и той преглътна сухо, навярно усетил, че се е поувлякъл с откровенията.

В момента Хан изпитваше към врага си повече съпричастност, отколкото някога бе допускал, че е способен.

— Май е най-добре да се махнеш оттук — предложи той. — Да се покриеш някъде, докато нещата се… уталожат.

— Точно това целиш, нали? — озъби му се Шив с подновена агресия. — Цял Южен мост да стане твой. — Разпери ръце, покрити с белези, и пръсти отрупани със сребро. — Аз изградих всичко това. Борих се за него. Това е моята територия. Лично моя. Нямам къде другаде да отида. — Гласът му пресекна в края.

Хан си припомни змийското съскане на единия демон и изтръпна.

— Някои неща не можеш да пребориш — пророни тихо.

Шив го погледна с присвити очи.

— С какво си толкова различен? Все си в устата на хората. За теб се носят легенди. Отвсякъде чувам само твоето име. Гривник Алистър това, Гривник Алистър онова. Някой ще каже, че си от злато.

Хан онемя. От злато? Преди малко инсценира собствената си смърт, а сега опитваше да се измъкне от града, преследван от Гвардията. Не бе способен да издържа дори майка си и малката си сестра.

Шив продължаваше.

— Държа да знам. Как го направи? Как призова ония демони? Да не би да си продал душата си на Опустошителя? Да не си сключил… съглашение с него?

Шив имаше вид на човек, повече от готов да сключи такъв съюз.

Хан започваше да губи търпение, жадуваше да сложи край на ужасната среща.

— Чуй ме добре. Колкото и да ме разпитваш, нямам представа какво те гони.

Шив впери недоверчив поглед в него, тялото му се отпусна и почти потъна в себе си.

— Добре. Ти печелиш. — Вдиша дълбоко и падна на колене насред плувналата в дъждовна вода улица. Изглеждаше съвсем дребен сред сенките на околните сгради. Сведе глава и поднесе ножа си с дръжката напред към Хан.

— Аз, Шив Конър, се кълна във вярност на Гривник Алистър, уличен господар на Южен мост и Вехтошарника. Отдавам му… предаността си и оръжията си и слагам живота си под негово покровителство. Вричам се да му нося всички трофеи и да приемам определения ми от него дял. Наруша ли обещанието си, нека ме разкъсат… нека ме разкъсат… — Тук гласът му го изостави.

Хан се почувства още по-зле, ако изобщо беше възможно.

— Не мога да ти осигуря покровителство. Съжалявам. Съветвам те да бягаш оттук.

Остави Шив на колене под дъжда.