Краля демон

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА НЕОЧАКВАНИ ДРУГАРИ

Амон Бърн не беше от хората, които размишляват дълго по даден въпрос. Обикновено вземаше решение — правилно или погрешно — и продължаваше напред. Този път обаче беше различно. През изминалите два дни умува повече, отколкото през целия си живот дотогава.

От кабинета на проповедник Джемсън ги освободиха чак на сутринта след отвличането на Раиса. До онзи момент Амон успя да изкопае с помощта на лъжица дупка с размерите на юмрук в каменната стена.

Ала междувременно бяха загубили следите на Гривник и Раиса. Амон изпрати Сивите вълци във Вехтошарника, за да ги издирват, а той самият хукна право към баща си, за да му признае какво е направил.

Завари го да закусва сам, какъвто беше обичаят му. Щом първите няколко думи излязоха от устата на Амон, капитан Бърн спря да яде, облегна се назад в стола си и изслуша разказа му с каменно лице, изстрелвайки от време на време по някой и друг въпрос.

Накрая хвърли кърпата на масата и изпрати ординареца си да свика дежурните стражи в гарнизонното помещение.

Амон поднесе меча си на капитана с дръжката напред.

— Съжалявам, сър — каза сковано. — Подавам ос…

— Задръж го — изръмжа баща му. — Вероятно ще ти е нужен.

— Сър? — заекна объркано Амон. — Но… когато кралицата чуе…

— Кралиците от рода Сив вълк са страшно своеволни — отбеляза баща му. — Знам го по-добре от всички. Най-трудната задача за един гвардеец е да откаже на суверена си, дори под угрозата това да доведе до освобождаването му от длъжност, престой в затвора и не на последно място смъртна присъда. — Впери ястребовия си поглед в него. — Но понякога се налага да откажеш. Както ти е трябвало да откликнеш на искането на принцесата-наследница.

— Но как, сър? — Амон прибра меча си в ножницата му. — Нали служим на кралицата, а от това следва…

— Служим на всички кралици от рода Сив вълк — поправи го баща му. — Служим на трона. Понякога човек греши в преценката си.

Амон продължи да се взира в баща си.

— Но това не е ли… не е ли…

— Държавна измяна? — Капитан Бърн се усмихна сдържано. — Някои биха го нарекли така. Но кои сме ние в крайна сметка? — Той стана, отиде до камината и сръчка огъня с ръжена. Внимателно подредените цепеници се срутиха, отприщвайки фонтан от искри.

— Ние, родът Бърн, сме в двореца заради спогодба, сключена с Ханалеа, първата от твърдоглавите ни кралици — обясни баща му, вперил поглед в пламъците. — Работата ни е трудна, спор няма, но се справяме за доброто на кралския род и кралството.

— Е… не всеки гвардеец мисли за доброто на кралството — отбеляза Амон, сетил се за Мак Гилън.

Баща му кимна.

— Едно време капитанът подбираше лично всички мъже и жени, постъпващи в гвардията. Не е така откакто политиката се намеси в управлението. Не аз съм назначил Мак Гилън и колкото и да се опитвам, не успявам да го отстраня от поста му.

„Кой тогава е назначил Мак Гилън?“, искаше да попита Амон. Ала не посмя.

— Какво… какво ще правим, сър? — попита вместо това.

Баща му продължи да се взира в пламъците с каменно, безизразно лице.

— Ще рискуваме всичко, за да защитим кралския род.

— Какво имаш предвид?

— Това лято принцесата-наследница ще отбележи дебютантския си ден, после ще може да сключи стратегически брак. — Обърна се към сина си и се облегна върху рамката на камината с необичайно сериозно изражение. — По моя преценка за дългосрочната сигурност на Превалски брод би било най-добре принцесата-наследница да се омъжи за южняшки принц. Но южните кралства са доста консервативни. Разчуе ли се, че принцесата ни е била пленница на уличен разбойник, шансовете ѝ да намери достоен жених рязко ще спаднат.

Стомахът на Амон се сви. Той се замисли за Гривник Алистър, за ножа му, опрян в гърлото на Раиса, за отказа му да вземе него за пленник и да освободи нея. Мисълта го накара да запелтечи от тревога.

— Той не би… ако и с пръст я е докоснал, ако открия, че…

Баща му вдигна ръка да го спре.

— Самите факти са по-маловажни от начина, по който се възприемат, що се отнася до брачните договори, ефрейтор.

„За мен пък са важни фактите“, каза си наум Амон.

— Не биха… не биха обявили Мелани за наследница, нали? Ако Рай… ако честта на принцесата-наследница бъде опетнена? — попита той, без да знае от кого зависи това.

Баща му поклати глава.

— Може и да опитат, но не бива да им го позволяваме. Мелани не е кръвна наследница. Наеминг не признава политическите фактори. Само дано Нейно Величество не бъде повлияна от… — гласът му заглъхна. — Имаме отчайваща нужда от силна кралица — завърши тихо, потривайки челото си, сякаш го болеше.

— Татко — подхвана Амон, нетърпелив да се върне към първоначалната тема, — като казваш, че ще трябва да рискуваме всичко, за да защитим кралския род, какво точно имаш предвид?

Баща му върна погледа си върху него.

— Ами това. Няма да обявяваме, че принцесата е била отвлечена. Ще изпратим гвардейците да търсят момиче на име Ребека Морли — нали това е използвала? — чието описание съвпада с това на принцесата, а Гривник Алистър е отвлякъл от храма на Южен мост. Ще разгласим, че Ребека произхожда от заможно семейство и обича да помага на бедните. Ще предложим щедро възнаграждение за каквато и да е информация.

Амон се поколеба дали го е разбрал правилно.

— Но… ще съобщим поне на кралицата, нали?

Баща му го погледна право в очите.

— Не.

Амон не повярва на ушите си. Баща му, олицетворението на дълга и предаността, възнамеряваше да създадат масова заблуда с евентуални страшни последствия не сработеше ли планът. Хората биха сметнали, че капитанът на гвардията е рискувал живота на принцесата-наследница, за да защити сина си. Това заплашваше да сложи край на кариерата му.

— Татко! Не бива да постъпваме така. Ако някой разбере…

— Не забравяй какво ти казах. Длъжни сме да браним кралския род на всяка цена. Ако този Гривник научи коя е пленницата му, принцесата-наследница ще бъде в още по-голяма опасност. Новината може да го изплаши дотолкова, че да я убие на място. Или пък да я преведе през границата и да я продаде на някой от южняшките принцове, решил да напълни хазната си. Или да застане на страната на враговете ни.

— Ако изобщо е жива още — насили се да каже Амон. — В плен е от часове.

— Жива е — обяви баща му. — Щях да разбера, ако кралската линия е прекъсната. Ти също ще придобиеш тази способност, след като те назначат официално за пазител на рода. — Баща му сложи ръка на рамото му, за да възпре следващия му въпрос. — Да, кралицата те назначи на служба в гвардията си, но както вече ти казах, подобно нещо може да се случи на всеки. Аз ти говоря за друго.

Обясненията му спряха дотук, но Амон му вярваше. Радваше се, че няма да му се налага във всяка своя догадка да вмъква изречението „Ако Раиса е още жива“.

— Но… как ще обясним липсата на Раиса? — продължи въпреки това с въпросите той. Беше наполовина облекчен, защото не му предстоеше да съобщи лошата новина на кралицата, и наполовина убеден, че планът им няма да проработи. — Сигурно вече се чудят къде е. Вероятно се притесняват.

— Авърил Демонаи ще ни помогне в това отношение — увери го баща му. — Ще каже, че Раиса се е върнала в лагера Демонаи за… ритуала, предшестващ дебютантския ѝ ден. Много таен, много свещен ритуал. Лорд Баяр ще побеснее, но това ще го преживеем. — По лицето му изплува бледа усмивка.

— Защо му е на Авърил да ни помага? Та той ѝ е баща. Сигурно се тревожи за нея.

— Ще иска да запази похищението ѝ в тайна поради същата причина — за доброто на дъщеря си и на кралския род.

— С какво да помогна аз? — попита смирено Амон, макар и да съзнаваше, че не заслужава роля в предстоящата мисия.

— Ще претърсиш Вехтошарника и Южен мост. Ще използваш всичките си връзки. Ще разгласиш за наградата по всички кръчми и странноприемници. Все пак познаваш улиците и самата Раиса, а и можеш да разпознаеш Гривник, което е важно, при положение че повечето гвардейци не са виждали принцесата с очите си.

През следващите два дни Амон обикаляше улиците неуморно. Наблягаше на Вехтошарника, защото това беше територията на Вехтошарите, а и го осведомиха, че Гривник е пресякъл моста заедно с Раиса непосредствено след случката в кабинета на Джемсън. Черпеше наред из кръчмите, без да близва алкохол. Разпита безброй хора дали не са виждали „Ребека Морли“, като я описваше подробно и дори показваше скица на Раиса, нарисувана от сестра му Лидия.

Не си даваше нито миг почивка, за да не му остане време за размисли. Защото замислеше ли се, обземаше го чувството за вина.

Все пак той носеше отговорност за бягството на Гривник онзи ден, когато го спипаха пред „Бъчвата и короната“. А съгласявайки се да придружи Раиса до храма на Южен мост, стана причина тя да се намира в кабинета на Джемсън при нахлуването на Гривник.

Отгоре на всичко именно решението му да се опълчи на Гривник още в храма доведе до отвличането на Раиса.

Естествено, имаше вероятност Раиса вече да е признала на разбойника коя е всъщност. Амон си представяше разговора, но не и какво би се случило после, като изключим ужасните сцени от кошмарите му. Затова и се стараеше да не заспива.

А това пречеше на концентрацията му в дните след изчезването на Раиса, докато преброждаше тесните улички на Вехтошарника. Съзнаваше, че е лесна плячка; нали беше разказал на Раиса за тукашния уличен живот, преди да предприемат злочестия си преход през квартала. Не го беше грижа обаче, дори да му прережеха гърлото.

По пладне имаше среща с Глутницата на моста, за да разменят информация. Не че очакваше да научи нещо важно. Вървеше по тясна уличка и вече наближаваше реката, когато някой го извика по име зад гърба му.

— Ефрейтор Бърн.

Завъртя се. Гривник Алистър стоеше в страничен двор, отвъд ограда от ковано желязо. Край него стърчаха още половин дузина Вехтошари. От Раиса нямаше и следа.

Амон се спусна към Гривник и спря чак пред оградата от твърде нагъсто разположени пречки, за да си пъхне дори ръката. Въпреки това Гривник отстъпи крачка назад, сякаш очакваше Амон да успее.

— Къде е тя? — попита Амон и се заоглежда как да прескочи или заобиколи оградата. — Какво си ѝ направил? Само ако си я докоснал, кълна се, ще…

— Ребека ли? — свъси объркано вежди Гривник.

— Да. Ребека. — Амон успя да си извади поне едно заключение от въпроса му. Разбойникът още не знаеше коя е всъщност. — Кой друг бих издирвал, кръвожадно, крадливо…

— Тя е в стражевата кула на Южен мост — прекъсна го Гривник и кимна надясно, към реката.

— В стражевата кула? — Амон се помъчи да овладее гласа си, все още не особено надежден в ниския регистър. — Какво прави там?

— Нямам особена представа какво прави там. — Гривник, въртеше неспокойно сребърната гривна на едната си китка. — Влезе вчера и още не е излязла. Случило се е нещо. Надявах се да… сещаш се, да надникнеш вътре. Да се увериш, че е добре.

Амон недоумяваше какво се случва. Уличният главатар му спестяваше нещо съществено.

— Защо да не е добре? — И защо Амон не знаеше, че са я открили?

Гривник сви рамене.

— Ами, първо на първо, Маг Гилън е там.

Мак Гилън беше абсолютен гадняр по улиците, но какво общо имаше това с Раиса?

— Как се е озовала в стражевата кула? — попита Амон. Подбираше внимателно думите си, макар че едва се стърпяваше да не заблъска по металната порта помежду им. — Да не би гвардейците да са я намерили или ви е избягала, или…

— Всъщност май влезе да спаси трима Вехтошаря от тъмницата — обясни Гривник. — Не пожела да ми сподели плановете си.

— Влязла е да спаси… защо ѝ е хрумнало да го прави? — Амон сграбчи с две ръце кованото желязо, изучавайки лицето на разбойника. Лъжеше ли? И ако да, с каква цел?

— Явно сме ѝ симпатични — сви рамене Гривник. — Знаеш каква притегателна сила има уличният живот. Страхотно е да те пребиват всеки ден, да те арестуват за престъпления, които не си извършил, да спиш в студени, влажни килии в тъмницата. Някак е… съблазнително. — Вирна едната си вежда.

Амон остана с впечатлението, че Гривник не използва последната си дума случайно. Но независимо от саркастичния му тон, под мръсотията и синините лицето му бледнееше от тревога и по цялото му тяло пробягваха нервни спазми.

Наистина ли се притесняваше за Раиса?

Не. Нямаше това право.

— И защо да ти вярвам? Защо да те слушам изобщо? — предизвика го Амон.

Гривник се изплю на земята.

— Добре. Щом те е шубе да влезеш в собствената си стражева кула и да потърсиш твойто си девойче, аз ще се погрижа. Просто очаквах теб да те приемат по-радушно. — Сините очи на вкамененото му лице светеха от гняв.

Амон се подвоуми; не искаше да загуби Гривник точно сега, когато се намираше на педя от него. Същевременно и дразнещо недосегаем.

— Виж — подхвана отново разбойникът, потривайки брадичка. — Съжалявам, че отвлякох девойчето ти. Но не искам да пострада. А колкото повече отлагаш, толкова по-вероятно е да ѝ се случи нещо лошо. Не знам какво друго да ти кажа.

— Чакай ме тук — нареди Амон. — Да не си мръднал. — Все едно имаше силата да му го наложи.

— Добре — съгласи се Гривник с крива усмивка. — Ти върви. Аз ще чакам тук.

Амон се обърна и хукна към моста, ала само след няколко крачки чу името си отново.

— Амон! Ефрейтор Бърн! Къде се загубихте? Нали уж имахме среща по пладне?

Бяха Сивите вълци, струпани край колоната на моста.

Без да се замисля, Амон им викна:

— Елате с мен до стражевата кула. Случило се е нещо.

Кадетите си проправиха път до началото на опашката пред моста. Дежурният страж им козирува.

— Вие ли сте подкрепленията? — огледа той придружителите на Амон.

— Ъ, да — кимна Амон. — Подкрепленията. Проблем ли има?

— Не знам. Май затворнически бунт.

Амон закрачи стремглаво по моста, което го спаси от въпросите на Глутницата. Вратата на стражевата кула беше открехната. Няколко стражи стояха отпред, въоръжени с палки. Амон забави крачка и ги доближи предпазливо, захождайки отстрани. Надникна през пролуката на вратата и видя шепа стражи, скупчени в дъното на коридора към затворническите килии.

— Какво става тук? — попита, влизайки заедно с кадетите. — Къде е сержант Гилън?

— Ефрейтор Бърн, слава на Създателката — викна един от стражите, доволен, че има на кого да прехвърли отговорността. — Вчера сутринта затворниците превзеха килийното отделение. Барикадирали са вратата и държат в плен сержант Гилън и още един заложник.

Амон примига неразбиращо.

— Как се е случило такова нещо?

Мъжът сви рамене.

— Де да знам. Едно момиче дойде да търси сестра си, наша затворничка. Сержант Гилън я заведе в тъмницата.

— Момиче ли? Кого е искала да види?

— Една Вехтошарка, от ония, дето сержант Гилън държи за разпит. Хубаво, ама по едно време стана страшен карамбол и сега затворниците искат да им подсигурим изход, инак ще прережат гърлото на сержанта.

„Ех — помисли си Амон, — срамота. Може да се наложи да жертваме сержант Гилън за доброто на кралството“. На глас обаче попита:

— Кой говори от тяхно име?

— Момичето и сестра ѝ май. Не знаехме какво да направим, затова чакаме нареждания от капитана.

— Капитан Бърн ме изпраща да… проуча случая. — Амон надникна в коридора. Затворниците бяха сложили запалени факли от двете страни на портата, та да не се вижда какво правят от другата ѝ страна. — Хей, вие! Вие в клетките! Аз съм ефрейтор Бърн. Трябва да поговорим.

— Ефрейтор Бърн? Наистина ли?

Гласът на Раиса. Амон едва не припадна от облекчение. Нямаше представа какво е намислила, но поне беше жива и далеч от лапите на Гривник. Сега оставаше само да я измъкне от тъмницата, без да разкрива самоличността ѝ и без да повдига въпроси, на които тя не бива да отговаря.

— Да — потвърди той. — А… ти коя си? — Това му се стори най-безопасният въпрос.

— Аз съм сестрата на Сари, Ребека — отвърна леко колебливо тя.

— А аз съм главнокомандващият тук — заяви той. Чувстваше се доста глупаво. — Примирие за среща?

Oт другия край на коридора се чу оживен разговор — по-скоро спор — и непознат глас каза:

— Ти ела при нас. Невъоръжен. С вдигнати ръце. И ако направиш някоя глупост, ще те порна като прасе.

— На ваше място не бих отишъл, сър — обади се някой от хората зад него. — Просто ще вземат и вас за заложник. Нека погладуват и сами ще излязат.

Амон извади меча си от ножницата и го даде на един от стражите.

— Идвам — провикна се той. — Невъоръжен. Имаме примирие — добави, за да им напомни. Чудеше се какъв ли ще е изходът от тази ситуация. Как ли би постъпил баща му.

Тръгна бавно по коридора с вдигнати ръце. Достигна портата и спря. Груб женски глас му нареди да влезе и той мина между двете факли. Кожата му настръхна, сякаш очакваше всеки момент да усети острието на нечий нож.

С влизането в килийното отделение го връхлетя зловонието на урина, на немити тела и отвратителната металическа миризма на кръв. Постепенно очите му привикнаха към мрака. Видя, че е обкръжен от двайсетина затворника на различна възраст — от деца до приличния на труп старец с мазна коса, който се взираше в ръцете си, бръщолевейки нещо. Неколцина, навярно болни или ранени, седяха и стояха облегнати на стените.

Две фигури пристъпиха напред. Едната беше на високо момиче, облечено във възголяма гвардейска униформа. Лицето ѝ бе покрито със синини, носът ѝ — счупен; и това бяха само видимите ѝ травми. До нея стоеше Раиса, въоръжена с къс меч и облечена в панталон и риза. Косата ѝ беше прибрана под мъжка шапка, като онези, които носят пажовете на странстващите рицари. По врата ѝ се виждаха множество синини, а върху скулата ѝ имаше отворена рана. Тя го гледаше с широко отворени зелени очи и пръст, опрян в устните.

— Аз съм Ребека — представи му се, в случай че е забравил. — Това е Сари.

Точно в този момент Амон не знаеше дали иска да я прегърне, или да я удуши. Затова избра пo-неутрален подход.

— Къде са сержант Гилън и другите стражи? — попита.

— Прибрани са по клетките — заяви самодоволно високото момиче, Сари. — Това заслужават животни като тях.

— Какви са исканията ви? — попита Амон.

— Ами, първо на първо, искаме безопасен изход от тъмницата — заяви Сари. — Искаме стражите да не ни насилват да се признаем за виновни в престъпление, в което нямаме пръст.

— И искаме Гилън да бъде назначен на друг пост — обади се Раиса. — Пратете го в пограничните земи, където хората умеят да се отбраняват.

— Теглете му ножа! — провикна се някой от дъното на помещението. — Така няма да се върне.

— Хм. — Амон се прокашля. — Може ли да поговоря с Ребека? На четири очи?

Сари прехвърли погледа си от Амон към Раиса и поклати глава.

— Ако имаш нещо за казване, кажи го пред всички.

Умът на Амон работеше на пълни обороти.

— Добре. Ще ви изведа оттук, но ще трябва да предадете оръжията си и да бъдете ескортирани от стражи.

От всички страни избухнаха шумни протести.

— Чуйте ме! — За толкова дребно момиче Раиса имаше внушителен глас. — Чуйте — повтори тя. — Имате основание да мразите копоите, знам, но аз познавам ефрейтор Бърн и гарантирам, че няма да ви излъже. — После се обърна към Амон с въпроса: — Защо трябва да предаваме оръжията си?

Амон се приведе към нея и заговори дискретно, пренебрегвайки укорителните погледи на останалите.

— Защото не бива да изглежда, сякаш ви освобождавам — обясни той. — Баяр имат очи и уши навсякъде. Не ги е грижа за мъртвите Южняци, но ако видят, че пускам престъпници на свобода, ще го използват срещу баща ми.

Сари се набута между двамата.

— Ама коя си ти? — попита тя Раиса. — Как така сте толкова близки с тоя копой? Казваш, Гривник те е бил изпратил, ама откъде да знам дали изобщо е жив. Не съм го виждала от една година.

Амон започваше да губи търпение.

— Ако не искате да тръгнете с мен, добре. Останете си тук, но вземам Ребека със себе си. — Разнесе се поредната вълна на негодувание и той добави: — Ваша воля.

Предложението му беше последвано от възгласи от рода на „Тикнете го в клетката при Гилън!“ и „Не ти щем помощта!“.

Сари обаче вдигна ръка да ги усмири и впери очи в лицето на Амон.

— Така да бъде — съгласи се тя. — Ама ножовете ще си ги вземем. Ще ги скрием под палтата си. — И пъхна демонстративно кинжала си под своето. — А девойчето ще върви с мен. Опиташ ли нещо, тя първа ще го отнесе. — Преметна ръка през раменете на Раиса и я придърпа близо до себе си, а с другата си ръка хвана дръжката на скрития кинжал.

На Амон му мина през ума просто да изтръгне Раиса от хватката ѝ и да я отведе със себе си, но Раиса го погледна и поклати глава леко — дори Сари не забеляза.

— Хубаво — съгласи се той. — Само трябва да… дайте ми минута.

Мина през вратата между двете факли и се отправи към предната част на сградата, съзнавайки с болезнена яснота колко привлекателна мишена е гърбът му.

Гвардейците в стражевата стая го засипаха с въпроси и той вдигна ръка, за да ги спре.

— Искат среща с капитана — обясни Амон. — За да му се оплачат. Съгласих се. Затова ще ги изведем от ареста с въоръжен ескорт. — Без да обръща внимание на учудените коментари и приглушени възражения, той плъзна поглед сред струпалата се тълпа и намери кадетите си. — Мик, Холи, Гарет и Уейд, елате с мен.

— Искате ли да им скочим веднага щом ги изведете от килийното? — предложи един от униформените, стиснал палката си.

— Не. — Амон обходи с очи помещението, срещайки всеки поглед. — Никой да не пипа оръжието си. Държа да ги изведа оттук без кръвопролития. Ако някой войник действа на своя глава, отива в тъмницата.

Последва нова вълна протести, но Амон беше уверен, че ще изпълнят заповедта му.

Образуваха чудата процесия, досущ като група дезертьори от зле планирана, недомислена война. Около двайсет и петима затворника куцукаха, влачеха крака и залитаха, обградени от шепа голобради съкурсанти на Амон. Минаха през стражевото помещение, излязоха през вратата и прекосиха вътрешния двор, оттам се отправиха към моста. С объркани изражения униформените ги пропуснаха да минат. Хората им правеха път по улиците, а някои зяпаха подир тях, надвесени през прозорци и врати.

Препускащото сърце на Амон позабави ритъма си веднага щом стъпиха на другия бряг на реката. Тръгнаха по Пътя на кралиците и останаха на него, докато не се скриха от очите на стражите.

— Насам — подвикна той и свърна в странична уличка. Повървяха малко, направиха още един завой и Амон спря шествието. — Добре. Свободни сте да си вървите. И гледайте да не се озовете пак в тъмницата, ясно? Ще ми бъде трудно да давам обяснения.

Повечето затворници бързо се покриха из сенките и изчезнаха.

Сари обаче му отпрати подозрителен поглед и се заозърта наоколо.

— Просто ей така? Пускаш ни да си вървим? Защо?

„Защото принцесата ви иска така — помисли си да отвърне Амон. — Защото съм глупак. Защото още не съм се научил да отказвам.“

— Защото са злоупотребили с вас — каза вместо това. — Защото някои от нас не вярват в изтръгването на самопризнания с насилие.

— Прекрасна реч, ефрейтор. — Гривник се появи от нищото с шайката си Вехтошари. Сивите вълци се скупчиха и наизвадиха оръжията си. — Не се шашкайте — усмихна се той. — С Кат дойдохме само да ви приветстваме. — Той кимна към високо, чернокосо момиче с намръщено лице.

— Да вървим — подкани Кат и всички Вехтошари, включително тримата, заловени от Гвардията, се пръснаха по околните улици.

Всички, с изключение на Гривник.

Той отиде дo Раиса и направи театрален поклон.

— Ребека, браво. Мен ако питаш, ти си Вехтошарка по душа.

— Не, не е — отсече Амон и застана между тях. — Не и ако имаш предвид, че е крадла и разбойница.

— Амон — обади се Раиса и сложи ръка върху рамото му.

— Девойчето ти, струва ми се, не се радва особено да те види — отбеляза Гривник, поклащайки печално глава. — Очаквах да ти скочи на врата от щастие, а тя даже по бузата не те целуна.

— А на мен ми се струва, че трябва да ми отговориш на няколко въпроса — подхвана Амон. — Искам да знам какво… — Преглътна сухо. — Искам да знам дали си ѝ причинил нещо.

— Добре съм — намеси се Раиса и стисна ръката му. — Нищо не ми е направил.

Амон сведе поглед към лицето ѝ. Тя вдигна вежди — сигнал да остави темата.

— Ами случаят с мъртвите Южняци? — продължи Амон, неспособен да се въздържи. — Не знам доколко мога да ти вярвам, че не си замесен.

— И какво? Ще ме изтезаваш като колегите си ли? — попита Гривник, все още с усмивка, макар вече да изглеждаше залепена на лицето му. — Ще ми изтръгваш ноктите? Ще ми смачкаш…

— Престани! — остро го прекъсна Раиса. — Амон не е мъчител. Освободи бандитите ти от тъмницата. Ако не беше той, щях…

— Те не са мои бандити — не ѝ позволи да продължи Гривник.

— Хубаво — отвърна свирепо тя.

— Хубаво — забели очи Гривник.

Амон започваше да се чувства малко излишен.

— Знаеш, че Гилън ще те погне отново — напомни твърдо той на Гривник. — Най-добре е да се предадеш сам.

— Така ли смяташ? Хм, нека помисля… Не, благодаря — отвърна Гривник. — Е, ще ви оставям. Късмет с девойчето, друже. Май ще ти трябва.

И преди да успеят да кажат нещо, той свърна зад ъгъла.

Пламнал от гняв и срам, замаян от облекчение, Амон свирна на отряда си и кадетите се струпаха край него, неспокойни като жребци.

— Първо ви поздравявам за добрата работа — огледа ги един по един Амон. — Трябва да се гордеете със себе си, задето се справихте със задачата без нито капка пролята кръв. — Вълците се сръчкаха с лакти, ухилени до уши. — Другото важно нещо е никой да не продумва и дума за случилото се тук. Не ми задавайте въпроси, на които не мога да ви дам отговори. Това беше секретна мисия, спусната от кралския двор. Колкото по-малко хора знаят за нея, толкова по-добре.

Усмивките на кадетите посърнаха и Амон знаеше защо: надеждите им за хвалби по кръчмите и безплатни питиета се изпаряваха от главите им.

— Така. Сега ще върнем Ребека в двореца — обяви той. — Стройте се.

Амон поведе скромната си армийка към двореца на Превалски брод. Гвардейците вървяха на по няколко крачки пред и зад тях, оставяйки на Раиса и Амон малко пространство.

— Какво е положението? — попита Раиса шепнешком. — Майка ми ядосана ли е, или притеснена, или и двете?

— Ядосана — изсумтя Амон. — Кралицата беснее, а лорд Баяр сипе заплахи. Но не заради теб. Баща ми и лорд Авърил ѝ казаха, че ще прекараш една седмица в лагера на Демонаи заради кланов ритуал по случай дебютантския ти ден. — Амон сдържа усмивката си с усилие.

Раиса примига недоумяващо.

— Сериозно ли? Но защо?

Амон се прокашля.

— Баща ми се опасява, че ако се разчуе за приключението ти с главатар на улична банда, шансовете ти за ползотворен брак ще… спаднат.

Тя продължаваше да се взира в него.

— Аз съм потомствената принцеса-наследница на Превала — заяви през стиснати зъби и зелени очи, по-притъмнели от океанските дълбини. — Всеки принц и благородник на земята би се радвал да получи ръката ми. Независимо от всичко.

Гласът ѝ започваше да звучи все по-високо и накрая Амон долепи пръст до устните ѝ.

— Шшш. Съгласен съм, татко — също, но южняшките принцове имат… старомодни виждания за жените — отбеляза той. — Очакват булката да е… непокварена… когато се стигне до… Хиляди кости, Раиса, просто ми се довери, става ли?

Лицето му гореше. Не беше редно да провежда подобен разговор с принцесата-наследница на превалския трон. Никак даже.

— А не бива да пропиляваш тази си възможност, защото вярваме… тоест баща ми вярва, че би било по-изгодно да се омъжиш за южняк, отколкото за човек от нашето кралство…

— И на какво се основава това му вярване?

— Ами на това, че не е изключено да са ни необходими съюзници след края на Ардънската война — обясни тромаво Амон. „Макар че лорд Баяр май не е на същото мнение“, добави наум.

— Значи капитанът на Гвардията ми и един от ефрейторите му уреждат бъдещето ми — заключи Раиса с онзи кротък глас, който обикновено не предвещаваше нищо добро. — И треперят за репутацията ми все едно са две стари лелки.

— Както и да е — побърза да ѝ отнеме думата Амон с надеждата да сложи край на разговора, — баща ми сметна, че е най-разумно да избегнем подобни проблеми, като…

— Излъжете кралицата си?

— Ами, да. В общи линии. — Амон се прокашля. Усещаше как лицето му се налива с кръв.

Раиса продължи да крачи напред, сбърчила тъмните си вежди. Правеше по две стъпки за всяка негова.

— И никой не знае за… за разходката ни през Южен мост и отвличането?

— Някои получиха откъслечна информация. Кралската гвардия издирва момиче на име Ребека. Отрядът ми те мисли за моя… приятелка. — Погледна към Раиса. — А колко знае Гривник?

Тя сви рамене.

— Май и той си мисли, че съм ти приятелка — подхвърли тя дяволито.

Искрица оптимизъм осени Амон.

— Значи може и да се получи — обобщи той. Изгледа я с неудържимо желание да ѝ поиска подробен отчет за всички подробности след отвличането ѝ от храма.

Знаеше със сигурност, че помежду им се е случило нещо, а това не му харесваше. Една нощ с Гривник Алистър, и Раиса се бе превърнала в същинска злосторница. Затова попита:

— Сигурна ли си, че… че си добре? Че… Гривник… нали той…?

— Аз ли? Аз съм си добре — отвърна отнесено тя. — Но трябва да направим нещо по въпроса с гвардията. Те измъчват затворниците. Онзи старец, който дойде с нас, е прекарал цели петнайсет години в тъмницата. Мак Гилън е коравосърдечен звяр.

— Значи си влязла в ареста… за да ги спасиш? — продължаваше да недоумява Амон.

— Влязох да проверя дали Гривник ми казва истината. Твърдеше, че не искал да се подлага на правосъдието на кралицата, защото такова нямало. И се оказа прав.

— Не всички са като Гилън — възрази Амон, подтикнат от нужда да защити Гвардията. — А и не бива да вярваш на Гривник. Обвинен е в убийството на осем човека.

— Но за тъмницата се оказа прав. И не вярвам той да е отговорен за онези убийства. Според него са ги извършили Вехтошарите. А той от една година не е с тях.

„Не ти ли хрумна, че се преструва заради теб?“, помисли си Амон, но не посмя да го изрече на глас.

— Ако не е бил Алистър, то кой е тогава? — попита вместо това.

— Не знам — отвърна нервно тя. — Все пак ти си в гвардията.

— Но не забравяй, че той те е изпратил да спасиш приятелите му. Интересно щеше да се получи, ако беше избягала от уличен злодей само за да умреш в ръцете на собствената си гвардия.

— Не съм избягала. Той ме пусна. И не ме е изпращал никъде. Отидох по собствена воля.

— Не бива да поемаш подобни рискове — избухна Амон. — Ситуацията и бездруго е достатъчно нестабилна. Не ни трябва смяна на престолонаследницата.

— Престолът, та престолът! Е, мен ако питаш, кралското потекло тегне като верига около врата ми — измърмори Раиса. — Няма да съм от полза на никого, ако подобни зверства се вършат в мое име. И очаквам да ми помогнеш за прекратяването им.

С тези думи Раиса потъна в мълчание, стиснала ръце в юмруци край тялото си.