Краля демон

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА ХЛЯБ И РОЗИ

Раиса установи, че дворцовата пералня е подходящо място да си издири маскировка. Всички дрехи, с изключение на твърде луксозните, за да се поверят на перачките, минаваха оттук. А точно в момента не ѝ трябваха луксозни дрехи.

Искаше да се предреши като главна прислужница или гувернантка, но не беше лесно да намери нещо подходящо за слабата си фигура. Прерови чистото пране и се спря на дълга пола и бяла ленена блуза с тесен корсет. Наложи ѝ се да стегне ръкавите добре, за да не се свличат по ръцете ѝ, а полата — така или иначе — се влачеше по земята. Дори след като прибра дългата си коса в дантелена мрежичка, продължаваше да смята, че съвсем лесно ще я познаят. Все пак беше принцесата-наследница на кралството. Всички я познаваха. Как да го преодолее?

Ханалеа не се е страхувала, каза си накрая. Легендарната кралица, прочута със земния си нрав, често бродела сред поданиците си под прикритие. Щом тя е успявала, тогава…

Раиса поупражнява съответната скромна, ситна походка, като внимаваше да не настъпва дългата си пола и на всеки няколко метра правеше реверанси. Държеше очите си сведени и отронваше плахо „да, госпожо“ и „не, господине“. Скъта маскировката си в тайника до дъното на градинското стълбище.

За късмет Магрет си легна още по пладне, защото я измъчваше свиреп главобол. Раиса го прие като знак от Създателката и изпрати вест до майка си, че ще вечеря в покоите си. А в късния следобед влезе в Стаята на любовните истории.

Поне така я наричаше Раиса. Всъщност ставаше дума за малкия заключен килер в съседство със спалнята ѝ, където Магрет складираше подаръците, изпратени от обожателите на Раиса. Преди това обаче им правеше подробен опис в книга, кръстена от Раиса „Голяма книга на подкупите“.

Подаръците бяха изпратени по случай шестнайсетия ѝ рожден ден и официалното ѝ навлизане в зряла възраст, а тя, по случайност, съвпадаше с възрастта за женене.

Хенри Монтен, наскоро убитият наследник на ардънския трон, ѝ бе поднесъл сребърно ковчеже, претъпкано с бижута. Той поне нямаше да очаква отплата за вложението си. Останалите братя от рода Монтен също бяха напомнили за съществуването си с подаръци, несъмнено водени от мисълта, че бракът с принцесата-наследница на Превалски брод би подпомогнал възкачването им на трона или поне би подсигурил надежден източник на средства в подкрепа на безкрайната война.

Маркъс Четвърти, кралят на Тамрон, ѝ изпрати няколко скъпоценни емайлирани кутии с бижута и покана да посети вилата му край Пясъчно пристанище. На капаците бяха инкрустирани преплетени буквите „М“ и „Р“. Маркъс явно не виждаше пречка в шейсетте си години и наличието на три съпруги.

От рода Соколово гнездо получи тиара и колие със смарагди и рубини, ярките им цветове наистина подхождаха повече на тъмната ѝ коса и зелените ѝ очи от лунните камъни и топазите, с които я кичеше майка ѝ. Колието представляваше змия с лъскави златно-сребърни люспи. И двете украшения изглеждаха старинно и Раиса се питаше дали не са семейни реликви.

Подаръкът от Уе’енхавен беше комплект за писане от тропическо дърво, украсено със скъпоценни камъни. От клана Демонаи ѝ бяха изпратили церемониални роби, ушити от безкрайно мека рисувана еленова кожа, с апликация на нейния тотем — Сив вълк. Морски борове бяха допринесли с танцови обувки от същия материал и пухено покривало за леглото ѝ.

А това ѝ напомняше, че макар баща ѝ да беше важна особа в лагера Демонаи, от клановете още не бяха посочили кандидат за ръката ѝ. Чудеше се дали изобщо възнамеряваха.

Раиса отдели подаръците от Соколово гнездо и клановете и започна да гребе с пълни шепи бижута и дребни произведения на изкуството. Накрая напълни торбата. Избираше предимно миниатюрни и по-анонимни на вид предмети от далечни места, които едва ли някой щеше да разпознае.

Засега толкова ѝ стигаха. Преметна торбата през рамо, излезе от съкровищницата и прекоси спалнята, отправяйки се към другия килер и входа на тайния тунел. Влезе вътре, намъкна маскировъчните си дрехи и изкачи стълбата към градината. Фенерите по коридорите в крилото на прислугата вече бяха запалени и откъм кухните се носеше изкусителният аромат на печено месо. Тази част на двореца ѝ беше непозната, затова на няколко пъти свърна в грешна посока. Вървеше забързано, устремила поглед напред, сякаш е тръгнала на важна мисия и няма време за спирки. Не знаеше пътя, а това затрудняваше допълнително задачата ѝ.

Тъкмо подмина кухненските килери и пред себе си видя внушителната фигура на Манди Бълкли, главната готвачка. Със скръстени ръце Бъкли обхождаше с поглед коридорите досущ като граблива птица.

„Оглозгани кости“, изруга наум Раиса, ускори крачка и сведе още повече глава.

Бълкли ѝ позволи почти да я отмине, преди гласът ѝ да прокънти подир нея:

— Ти! Момиче!

Раиса не забави темпото си, дори не вдигна поглед. След три крачки чу Бълкли да тръгва след нея.

Щеше да успее да ѝ се измъкне, ако краката ѝ не се бяха заплели в дългата пола. Месестите пръсти на Бълкли се вкопчиха в горната част на ръката ѝ и я дръпнаха нагоре.

— Ти! Момиче! Да не си глуха? — попита готвачката.

Раиса устоя на първичния си инстинкт да си изтръгне ръката и да я попита как смее да напада принцесата-наследница на кралството и дали би ѝ се харесало да прекара нощта в тъмницата.

Съумя обаче да задържи лицето си възможно по-извърнато от погледа на главната готвачка с надеждата все някак да спаси положението.

— Да, госпожо? — пророни под нос.

Но Бълкли хвана брадичката ѝ и извъртя лицето ѝ към своето.

— Гледай ме, като ти говоря, момиче.

Раиса я погледна в очите, вцепенена, в очакване готвачката да я разпознае и да сложи преждевременен край на обречената ѝ мисия.

— Как ти викат, момиче? — Бълкли я разклати леко. — Ще те докладвам на иконома, така да знаеш. Виж я ти, нагла хлапачка.

Раиса се смая. Отне ѝ известно време да намери гласа си.

— Аз съм… Р… Ребека, госпожо — отговори накрая. — Ребека Морли на вашите услуги — добави и опита да направи сносен реверанс.

— Закъде си се разбързала така? — Бълкли впери железен поглед в нея.

— Ами аз… ъ… отивам до пазара за…

— Каквото и да си правила, не е по-важно от това. — Готвачката я пусна, взе покрит поднос и го тикна в ръцете ѝ. — Принцесата-наследница ще вечеря в покоите си. Занеси това в килера на горния етаж.

Раиса примига насреща ѝ.

— Това за принцеса Раиса ли? — попита тя.

— За теб е принцесата-наследница — поправи я Бълкли. — А сега да те няма; храната изстива. Ако получа оплакване, жива ще те одера. Принцесата е много стриктна по отношение на храната си.

— Така ли? — не успя да се въздържи Раиса. — И искате аз да ѝ занеса вечерята? — Щеше да добави „Не се ли притеснявате, че ще ѝ сложа отрова или ще я наръгам с нож, или…“, но изражението на готвачката я спря.

— Да виждаш друг, на когото да поверя задачата? — попитa саркастично Бълкли. — Кралица Мариана е поканила петдесет човека на официална вечеря в главната трапезария и щеше да е много по-удобно, ако Нейно Височество беше благоволила да вечеря с всички останали — отбеляза Бълкли. — Ама не щяла. Сега върви.

Раиса изправи рамене, обърна се и тръгна натам, откъдето беше дошла. Щом излезе от полезрението на готвачката, скри подноса зад една статуя на кралица Мадера, хранеща простолюдието, и се изниза от коридорите на прислугата, избирайки привидно по-безопасните главни коридори на двореца.

Обзе я облекчение, но и неочаквано разочарование. Тя беше кръвната наследница на трона, а явно в слугински одежди се сливаше с тълпата. Владетелите от легендите излъчваха вродена аура, която ги открояваше, дори и облечени в дрипи.

В какво ли се изразяваше кралското начало, зачуди се тя. Дали не беше своеобразна роба — съблечеш ли я, оставаш най-обикновен човек? Само дрехата ли имаше значение? Нима всеки в кралството можеше да заеме мястото ѝ, стига да си набави нужните труфила?

Тази идея противоречеше на всичко, втълпявано ѝ години наред за кралската кръв.

Без повече произшествия мина през високата кула на портата, покрай намусените стражи от двете страни на изхода, под плашещата метална решетка и се озова сред хладната вечер. Работниците, живеещи извън крепостните стени на двореца, се стичаха по подвижния мост на път към дома. По-младите прислужници се смееха, шегуваха се и се задяваха един друг. Някои от по-възрастните се влачеха мудно, видимо изтощени.

Докато пресичаше моста, по брега на реката отдолу вече запалиха факли. Стигна до другия му край, спря и погледна назад към двореца. Опита да си представи как ли изглежда в очите на хората от града — далечен, мрачен, величав.

Амон я чакаше до портата в отсрещния край на моста. Очите му шареха сред потока от хора, задаващи се откъм двореца. За нейна изненада беше сменил синята си гвардейска униформа с дълга пелерина и тъмни панталони. Като се обърна към нея обаче, Раиса видя дръжката на меча му да се подава от предната страна на пелерината.

Ако се надяваше да заблуди и него, щеше да остане разочарована. Той прикова очи в нея още от петнайсет метра разстояние и проследи с поглед как си проправя път сред тълпата. Тя спря пред него и направи дълбок реверанс, широко усмихната.

— Закъсняваш — възнегодува Амон. — Започвах да се надявам, че си размислила.

— Наричайте ме Ребека Морли, млади ми господине. — Раиса се изправи. — Как ти се струвам?

— Щеше да е по-добре, ако се беше облякла като момче — прецени Амон. — И още по-добре, ако беше грозна.

Тя реши да приеме думите му като комплимент.

— Заблудих главната готвачка, ако искаш да знаеш — заяви самодоволно тя.

— Хммф — изпуфтя Амон.

— Да се преструваме, че си моят любим, който ме посреща след работа — предложи тя и го хвана под ръка. — Защо не си в униформа?

Той пак изсумтя.

— Самотният стражар е по-скоро мишена, отколкото защитник. — Амон я поведе към Пътя на кралиците. — Ще следваме този маршрут през Вехтошарника и чак до моста.

— Надявах се да поразгледам квартала — призна си Раиса, докато Амон я водеше към средата на улицата.

— Има предостатъчно време да се нагледаш. — Той измъкна внимателно дясната си ръка от нейната и премести Раиса от лявата си страна. — За да имам по-лесен достъп до меча — обясни в отговор на въпросителния ѝ поглед.

„Кръв и кости, някой май е на тръни“, помисли си Раиса.

— Какво каза майка ми Елена? — попита Раиса, подтичвайки, за да смогне на широкия разкрач на Амон. — Ще успее ли да изпрати някой от търговците на среща с нас?

— Щяла да види какво ще направи — отвърна Амон. — Не пожела да ми обещае нищо.

„Няма да успея без чужда помощ — помисли си Раиса. — Достатъчно трудно ми беше да се измъкна от двореца дори един път.“

Жителите на Дола не знаеха какво е здрач. Спуснеше ли се слънцето зад Западна порта, тъмнината потичаше като десетки реки през улиците и скоропостижно заливаше целия град. Фенерджиите тръгваха на обиколки покрай двореца и палеха магическите фенери по Пътя на кралиците. Колкото пò на юг се придвижваха, дори по Пътя, уличните лампи започваха все повече да се разреждат, а и много бяха счупени или повредени, или просто нямаше кой да се погрижи за тях.

В непосредствена близост до двореца събираха боклука и го откарваха нанякъде. А тукашните жители го изхвърляха направо пред вратите си и го оставяха да гние по плочниците.

В началото Раиса и Амон вървяха сред тумби от народ. Постепенно хората се разпръсваха по двама, по трима, отправяха се към пo-странични улички и пресечки и скоро двамата останаха сами на Пътя. На всеки една-две от доста нагъсто разположените кръчми навън се изливаше светлина и музика, а пред входа скупчени мъже разговаряха гръмко и плюеха в канавките, стиснали в ръце халби с бира.

На някои веранди стояха момичета, вперили очи в тях. Бяха облечени в натруфени рокли и носеха тежък грим, но Раиса не се заблуждаваше — едва ли бяха по-възрастни от нея. Оглеждаха преценяващо Амон, но заради нея не го заговаряха.

— Това проститутки ли са? — попита тя.

В отговор той само изсумтя. Раиса се опита да си представи как ли би вървяла сама по същата тази улица и изтръпна. Намести торбата по-навътре върху рамото си и това я подсети за ценното ѝ съдържание; все повече и повече започваше да се чувства като мишена.

Всички къщи бяха със затворени врати и спуснати кепенци, сякаш се отказваха да пропускат и най-малка част от светлината си навън от страх да не би да привлекат нечие внимание.

Започна да ръми. Амон не се трогна от ситния дъждец, но Раиса потрепери и се загърна по-плътно с пелерината си.

— Къде са хората? Не е толкова късно. Нали всички сега се прибират от работа.

— Повечето имат достатъчно акъл в главата си да не се шляят по тъмно в тоя квартал. — Амон ѝ хвърли многозначителен кос поглед.

— Как се придвижват тогава? — продължи да разпитва Раиса.

— Никак. — Амон отново прояви типичната си лаконичност.

— А стражарите? — не спираше Раиса.

— Стражарите не са слънце да огреят навсякъде — отговори Амон. — А и разправят, че тези във Вехтошарника били подкупени.

— Подкупени? — свъси вежди тя. — От кого?

— Казах ти вече. От главатарите на уличните банди. — Амон не ѝ отделяше особено внимание, съсредоточил поглед в улиците край тях. Поради дъжда и липсата на улично осветление кварталът бе по-тъмен и от мазе. Раиса започваше да се уверява в думите на Амон: май идеята ѝ не беше особено добра. Един плъх пробяга по калдъръма пред краката им и Раиса отскочи назад.

— Просто плъх — успокои я Амон. — Свиква се с тях.

Просто плъх, повтори си тя. Все пак и в двореца имаше плъхове. И обикновени, и с човешки облик. Можеше да е и по-лошо. Много, много по-лошо.

Ала когато вятърът тресна кепенците на една сграда в тухлената ѝ стена, Амон извади меча си за част от секундата. Като установи източника на шума, забели очи и прибра оръжието си, но без да сваля ръка от дръжката му.

Наближиха Южен мост. Раиса погледна настрани към тясна уличка, където нечий прозорец без пердета пръскаше светлина по мокрия паваж. Стори ѝ се, че нещо в мрака се раздвижи, сякаш някой върви успоредно с тях по съседната на Пътя улица. Напрегна си зрението и при следващото кръстовище наистина видя някой да се прокрадва сред сенките. И пак! Същото се повтори и на следващото кръстовище.

Сърцето ѝ запрепуска.

— Някой ни преследва — изсъска през зъби и стисна ръката на Амон.

Този път обаче придружителят ѝ не се впечатли.

— Няма страшно — прошепна той. — Почти стигнахме моста. Вехтошарите няма да ни последват до Южен мост.

— Но нали уж каза, че Вехтошарите били убили шест Южняка? В Южен мост? — настоя тя, изравяйки имената на уличните банди от паметта си.

— Просто стой близо до мен — пророни Амон.

Сдържаната му реакция я подразни.

— Амон Бърн! Не ме ли чу? Преследват ни! От двете ни страни има по двама-трима души. Сигурна съм. — Раиса бръкна под пелерината си и извади от колана си кинжал.

Амон ококори очи.

— Откъде го взе? — попита той.

— Имам го от Демонаи. Тяхна изработка е.

— Е, добре, но го прибери. Няма да ти е необходим.

В същия миг ѝ просветна с такава сила, че спря на място.

— Знаеш кой ни преследва, нали? — завъртя се рязко към него. — Знаеш, нали? Кои са?

— Кои кои са? Нямам представа за какво говориш — отвърна той, докато очите му се стрелкаха наляво-надясно.

— Кои са? Гвардейци?

По лицето му се изписа подобие — по негово мнение — за невинно изражение, ала Амон открай време си беше безнадежден лъжец.

— Защо ще ни преследва гвардията?

— Ей, вие! — провикна се Раиса. — Покажете се! Заповядвам ви да се покажете!

— Шшш — изшътка леко паникьосан Амон.

— Тогава ми кажи кои са.

— Ами… — той се прокашля. — Това са… мои приятели. Кадети от моя отряд.

В ролята си на ефрейтор Амон командваше отряд от деветима гвардейци.

— Казах ти, че…

— Те не знаят коя си. Обясних им, че трябва да изпратя сестра си до храма през Вехтошарника и ги помолих да ни ескортират. Понеже си доста срамежлива покрай млади мъже, затова по-добре да ни следват незабелязано.

Личеше си колко се гордее с така съчинената история.

— Сестра ти! Как да ти повярват, че съм сестра ти? Та аз съм два пъти по-дребна от нея. — Амон наистина имаше сестра, Лидия, която почти не му отстъпваше по височина.

Той закърши нервно ръце.

— Е, ти си другата ми сестра. Онази… ъ… ниската и набожната, дето още от малка е станала поклонничка в храма. — Амон съобрази колко се заплита. — Е, ще…?

— По-добре ги привикай — предложи Раиса обидена, със студен глас. — Не виждам причина да се крият по тъмните улички.

— Добре. — Той изсвирука глухо. Явно това беше уреченият им сигнал, защото само след секунди Раиса дочу някой да тича към тях. Трудно би определила кое точно я подтикна към следващата ѝ постъпка, но щом стъпките доближиха на около три метра, сграбчи реверите на Амон и го придърпа към себе си за дълга, страстна целувка.

Харесваше ѝ да го целува. Устните му бяха топли и плътни — нямаха нищо общо с горещите устни на Мика или с отпуснатите влажни бърни на Уил Матис. На Амон му отне известно време да се откъсне от нея и когато Раиса вдигна поглед, двамата бяха обградени от шестима ококорени млади кадети в цивилно облекло, всичките приблизително на тяхна възраст.

— Е… хм… ефрейтор — подхвана единият. — Май сте много привързан към сестра си, а?

Лицето на Амон пламтеше.

— Извинявайте. Понякога се държи неадекватно — изграчи той. — Получи сериозен удар в главата като малка.

— Аз съм Ребека Морли — представи се Раиса и поздрави кадетите с малък реверанс. — Вие кои сте?

— Наричаме се Сиви вълци — обяви едно от момичетата: високо, снажно и с няколко години по-голямо от Раиса. — Или Глутницата. Аз съм Холи Талбът.

Останалите също се представиха — Гарет, Мик, Талия и Уод.

Всички заедно прекосиха Южен мост без други усложнения и влязоха в двора на храма.

Озова се в друг свят. Билкови, зеленчукови и цветни градини, прорязани от осветени с фенери алеи, обграждаха сградaтa на храма. Същинско райско убежище сред грозотията на Южен мост.

Светлокосо момиче в поклонническа роба ги посрещна на вратата и им се поклони припряно.

— Очакват ни — обяви Раиса. — Имаме среща с проповедник Джемсън.

— Вече пристигна един търговец — обяви поклонничката, поглеждайки към гвардейците в подгизнали пелерини, сякаш са кифлички на поднос. — В кабинета на проповедник Джемсън е. Надолу по коридора вдясно. Да взема ли пелерините Ви?

Всички струпаха мокрите си връхни дрехи в ръцете ѝ и тя буквално залитна под тежестта им.

— Да изчакаме ли тук? — обърна се Гарет към Амон. Личеше си колко се опасява да не го въвлекат във философски спор.

— Да — отвърна Раиса вместо Амон.

Амон се обърна към нея.

— А аз да…?

— Ти ела с мен — не му позволи да довърши Раиса. — Крайно време е да разбереш какво съм намислила.

— Най-сетне — измърмори неблагодарно той вече по коридора. — Чудо на чудесата.

— Точно ти ли го казваш? — парира го тя. — Братко?

Кабинетът на проповедник Джемсън напомни на Раиса за библиотеката в двореца — опасваха я рафтове с книги, отопляваше я уютен огън. Двама мъже седяха до камината в големи, удобни наглед кресла — единият в дрехи на кланов търговец, другият — в проповедническа тога. Разговаряха оживено, почти спореха.

При влизането на Раиса и Амон търговецът стана и се обърна към тях.

Раиса застина на място.

— Татко! Върнал си се!

— Дива розичке! — Авърил взе разстоянието между двамата с няколко дълги крачки и я прегърна нежно. Тя притисна лице към ризата му от еленова кожа, вдишвайки аромата му. Винаги ухаеше екзотично — на еленова кожа и билки, на свеж въздух, на далечни земи. Слава на Създателката! Колко ѝ беше липсвал само.

— Прибрах се в лагера на Демонаи онзи ден. Майка Елена каза, че си поискала да ти изпрати някой търговец и не можах да се сдържа — обясни той. Отдалечи я на една ръка разстояние и ѝ се усмихна широко. — Раиса, виждал съм те в кожен клин и в дворцова рокля, но никога в такова облекло.

— Това е маскировка — заяви самодоволно тя, остави торбата си върху масата и свали подгизналата си пелерина.

— Но носиш подаръка от Елена Сенестре, надявам се? — попита той и докосна демонайския амулет, окачен на верижка около врата му.

Значи баща ѝ и баба ѝ си бяха говорили за нея. Тя кимна и извади пръстена с бягащи вълци изпод корсета си.

— Хубаво — изкоментира той. Пое си въздух, сякаш се канеше да добави нещо, но очевидно размисли. Изглеждаше уморен от странстването си, а посивяващата му коса имаше нужда от подстрижка.

Проповедник Джемсън също беше станал и когато Раиса насочи вниманието си към него, той ѝ се поклони почтително, ала и някак предпазливо.

— Ваше Височество, лорд Демонаи отказа да ми съобщи целта на посещението ви, но за нас е чест да ни гостувате.

Раиса протегна ръка и той я целуна.

— Не съм имала удоволствието да се запознаем лично — подхвана тя, — но съм присъствала на няколко ваши лекции тук, в храма. Бях впечатлена от идеите ви за училището и отговорността на всички ни да се грижим за бедните. Изтъкнахте, че аристократите трябва да са много пo-дейни в това отношение.

Джемсън се изчерви леко, но не се смути, което направи добро впечатление на Раиса.

— Е, Ваше Височество, дано не сте изтълкувала думите ми като твърде критични към кралицата и съвета. Но вземам тази тема много присърце и…

— Думите ви наистина бяха доста критични, проповедник Джемсън, и навярно с право — прекъсна го Раиса. — Ние в двореца Превалски брод сме далеч от ежедневните затруднения на поданиците ни. Не си задаваме нужните въпроси, а случи ли се, околните обикновено ни казват онова, което искаме да чуем.

— Предполагам е така — отбеляза Джемсън с поведението на човек, наясно с необходимостта да си държи езика зад зъбите, но не може да се овладее. — За нас обаче, които живеем в града и всеки ден виждаме нищетата на народа, гледката е смущаваща. Не можем да не си задаваме въпроса защо толкова много средства се влагат в армията и войните на юг. Все пак нямаме наше куче в боя.

— Не съм много осведомена — призна смутено Раиса. — Но имам желание да науча повече, за да вземам правилни решения, когато настъпи моментът. Това е една от причините за посещението ми. Но също така искам да направя нещо малко, с което да подпомогна каузата ви.

— И какво е то? — попита недоумяващо Джемсън.

Тя погледна към Амон, застанал като на пост до вратата.

— Ефрейтор Бърн беше много… ъм… откровен с мен относно проблемите в Южен мост и Вехтошарника. — Тя сложи ръка върху торбата си. — Смятам да даря средства в помощ на училището ви и гладуващите хора.

Джемсън вирна и двете си вежди.

— Пренесла сте торба със злато през цял Южен мост? — изуми се той.

— Е, не съвсем. — Тя погледна баща си. — Затова си ми нужен ти.

— Не се и съмнявах, че си ме извикала с причина — усмихна се Авърил.

Раиса отвори торбата и изсипа съдържанието ѝ върху бюрото.

При вида на грамадната купчина бижута и дребни произведения на изкуството Джемсън, Авърил и Амон ахнаха.

— Татко, не познавам по-добър търговец от теб — каза Раиса. — Ще занесеш ли тези неща на пазара, за да ги продадеш за възможно повече злато? После искам да го дадеш на проповедник Джемсън.

Авърил се надвеси над масата и разрови бижутата, вдигайки скъпоценни камъни и други предмети към светлината. Погледна Раиса.

— Повечето са висококачествени. — Взе диамантена брошка, подарък от дребен лорд от Тамрон. — С изключение на тази брошка. Това е шлифовано стъкло. — Наклони глава. — И откъде ги взе, ако мога да попитам?

— Ами… — Раиса се поколеба. — Това са подаръци за дебютантския ми ден. Получавам купища от тях, затова…

От гърдите на Авърил се изтръгна онзи дълбок, гръмък смях, който Раиса обожаваше.

— Тоест ще продадеш мечтите на безпомощните си ухажори?

— Е — сви рамене Раиса. — Няма да се омъжа за някого само защото ми е дал някаква си джунджурия. — Намръщи се и побутна тамронската брошка с показалец. — И със сигурност няма да се омъжа за човек, който ме смята за глупачка.

— Значи добре съм си свършил работата, дъще — засмя се отново Авърил.

Изпита такова облекчение да чуе нечий смях за разнообразие. Той ѝ даде надежда, че положението може би не беше чак толкова лошо.

— Само дето няма да имам дума по въпроса — добави Раиса почти на себе си и вдигна поглед към Авърил. — Е, татко, за колко време ще превърнеш тези джунджурии в пари?

Той се замисли за момент.

— Пазарният ден в Морски борове е след седмица. Там се стичат доста равнински търговци, затова може да поискаме по-добра цена. Но не възразявам да ги занеса и на демонайския пазар, ако държиш да ги продам по-далече. Едва ли ще ти е приятно някой да разпознае на сергията внимателно подбрания си дар.

— Не ме е грижа — отвърна направо Раиса. — Запазих предметите с историческа, сантиментална или политическа стойност. Но повечето от тези тук вероятно са ги избирали пратеници. Никой от големците не ме познава лично. Подаръците им далеч не са символи на безсмъртната им любов. Така поне ще ги използвам за нещо полезно, вместо да киснат в съкровищницата ми.

Лицето на проповедник Джемсън се озари от възможностите, разкрили се пред него.

— Дори с малко пари има начин да постигнем големи промени. В училището се нуждаем се от толкова много неща, още значителен брой ученици биха могли да го посещават с известна помощ. Ще раздадем книги на деца, които никога не са имали свои. Ще го наречем Школа на Дивата роза във ваша чест, Ваше Височество.

— О, не — отказа Раиса и се зачуди как ли би реагирала майка ѝ, кралицата, на подобна новина. — Предпочитам да остане тайна. Просто реших със собствени усилия да…

— Но не разбираш ли, Раиса — прекъсна я баща ѝ, — ако народът научи, че подпомагаш училището на храма, може да създадеш нова мода в кралския двор, новината да привлече още дарения, освен твоето. Хората да започнат да даряват в твоя чест. Стига да разберат за постъпката ти, естествено.

— О! — Раиса не се бе замислила по въпроса. Със своите волеви родители за пореден път се чувстваше между чука и наковалнята. — Е, добре. Щом смяташ, че ще помогне.

— Отлично — възкликна Джемсън. — А дали е възможно да дойдете през деня за среща с учениците? За тях ще бъде полезно да се запознаят с благодетеля си. Ще им помогне да разберат, че са важни, че управляващите не са ги забравили.

Раиса кимна.

— Съгласна съм. Много ще се радвам. А след време ще им уредим чиракуване при занаятчии от другата страна на крепостните стени.

— Ще трябва да го обсъдим с майка ти — обади се Авърил. — В подходящия момент.

Раиса се питаше какво ли щеше да се случи сега, когато баща ѝ най-сетне се беше завърнал; доколко ли знаеше за връзката на Мариана с Гаван Баяр.

Доколко тя самата знаеше за нея.

Момичето хвана ръката на Авърил.

— Ще дойдеш ли с мен в двореца, татко? Майка ми знае ли, че си се прибрал?

Авърил кимна.

— Да. Изпратих вест до кралицата. — Поколеба се за част от секундата, преди да добави: — Ще се настаня в имението Кендал, докато в двореца се освободи място.

Имението Кендал се намираше в чертите на крепостните стени, но на известно разстояние от двореца.

Раиса примига неразбиращо насреща му.

— Докато се освободи… А някогашните ти покои? Какво е станало с тях?

— Очевидно са в ремонт и в момента не са годни за обитаване. — Баща ѝ говореше с тон на търговец, знак, че моментът не е подходящ да се обсъжда тази тема.

Раиса обаче не се сдържа.

— В такъв случай е време някой да бъде изгонен — заяви тя. — Това е неприемливо. Ще говоря с майка ми веднага щом…

— И сам мога да говоря с кралица Мариана, дъще — натърти Авърил. — Не ме подценявай, ако обичаш. Все пак съм търговец. — Той впери усмихнат поглед в очите ѝ. — Дива розичке. На майка ти ще ѝ трябва време да свикне, че отново съм си у дома.

„Знае повече, отколкото казва — помисли си тя. — Баща ми никога не е бил глупак.“

— Добре. — Раиса също се усмихна, макар и насила. — Но винаги когато ти се прииска да останеш в двореца, си добре дошъл при мен. Утре ела на вечеря.

Прегърна баща си за довиждане, въпреки нежеланието ѝ да се раздели с него след дългото му отсъствие.

Погледна към Амон, който пристъпваше от крак на крак, видимо нетърпелив да си тръгне.

— Е, това е засега — обяви тя. — Ефрейтор Бърн ще ви уведоми, когато се сдобия с още… вещи за продан.

Двамата тръгнаха към вратата, но преди да я достигнат, влетя млад мъж, вероятно връстник на Раиса или малко по-голям, с червеникавокафява коса. Облеклото му — клин и риза — бяха изработени в някой от клановете.

— Джемсън! Копоите са спипали трима от Вехтошарите. Май искат да ги накажат за назидание… — Гласът му заглъхна, като видя хората, струпани в стаята. — О! Извинете, сър. Не знаех, че имате гости.

Очите му отскочиха към Авърил, после към Амон и се изцъклиха от тревога.

„Разпозна ги“, помисли си Раиса.

— Ще го обсъдим малко по-късно, Хансън — побърза да го отпрати Джемсън и кимна рязко към вратата.

Хансън започна да отстъпва назад към коридора, но Амон викна:

— Чакай! Какво беше това за Вехтошарите?

Момчето примига насреща му с притъмняло лице.

— Вехтошари ли? Не съм казвал нищо за никакви Вехтошари.

— Напротив — възрази Амон и тръгна целеустремено към Хансън. — Срещали ли сме се и преди? Изглеждаш ми познат.

— О, не — отвърна момчето. — Не ми се вярва. — Беше висок почти колкото Амон, макар и с по-слабо телосложение и имаше лъскави сини очи. По лицето му личаха следи от неотдавнашен побой. Дясното му око беше насинено, а над скулата му имаше синкавожълт оток. Шина крепеше дясната му ръка, но не я пазеше особено. Неприкрит, се опитваше да държи лицето си извърнато от тях, сякаш се срамуваше от контузиите си.

„Сигурно е от учениците на Джемсън“, помисли си Раиса с прилив на състрадание.

— Какво ти се е случило? — попита тя и го приближи, за да огледа лицето му отблизо. Докосна ръката му. — Кой ти причини такова нещо?

Хансън се изчерви.

— Нищо особено не е. Беше… баща ми. Пийне ли повечко, става агресивен.

В същия момент Амон се пресегна внимателно напред. Хвана ранената ръка на момчето и дръпна ръкава нагоре, разкривайки широка сребърна гривна на китката му.

— Е, Хансън, май все пак сме се срещали и преди. Случайно да ти викат Гривник? — попита Амон.

Гривник? Погледът на Раиса прескочи от Амон към другото момче. Не беше ли това прякорът на разбойника, отговорен за убийствата?

После всичко се случи за част от секундата. Момчето заби свободния си юмрук в лицето на Амон и се изтръгна от хватката му с ловкост, придобита чрез дългогодишен опит. Амон извади меча си и застана между момчето и вратата, призовавайки гвардейците. В следващия момент момчето на име Гривник сграбчи Раиса и притисна гърба ѝ плътно към себе си. Тя усети острието на нож до врата си и направи всичко по силите си да не преглъща.

— Хансън, не! — изкрещя проповедник Джемсън, пребледнял от ужас.

— Така, така — процеди Гривник близо до ухото ѝ. — Назад или ще ѝ прережа гърлото. — Гласът му трепереше леко, но дали от страх, напрежение или възбуда Раиса не можеше да прецени.

Сети се за шестимата мъртъвци на улицата. Умрели в мъки. От ръката на симпатично синеоко момче, опряло нож в гърлото ѝ.

— Моля те — призова го Джемсън, — в името на Създателката, пусни я. Не знаеш с кого…

— Не. — Авърил вдигна ръка да спре проповедника, вперил поглед в Раиса. Не искаше Гривник да разбере кого е взел за заложник. — Чуй — обърна се той към момчето, — дали няма да се споразумеем за нещо?

— Ето какво споразумение ти предлагам аз — обади се Амон, отстъпвайки от вратата. — Пусни я и си свободен да си вървиш.

— Да, след като насъскаш копоите си по мен — изсумтя Гривник. — И до моста няма да се добера.

Лицето на Амон се беше вкаменило, а сивите му очи блестяха като парчета гранит.

— Ако я нараниш, кълна се в кръвта и костите на Ханалеа, ще съжаляваш.

Другите Сиви вълци вече се бяха струпали на входа и следяха сцената с изумление.

— Ей, вие — обърна се Гривник към новодошлите. — Отивайте при останалите.

— Правете каквото ви казва — нареди им Амон.

Докато кадетите крачеха бавно към дъното на кабинета, Раиса усещаше с гърба си бясното сърцебиене на Вехтошаря и топлия му дъх върху тила си. Ръката му постоянно променяше хватката си върху дръжката на ножа, навярно от нерви.

„Не го стряскайте“, помисли си Раиса, докато очите ѝ обхождаха лицата на Амон, Авърил и Джемсън, изпращайки им тайни послания.

— Не искам да нараня никого — увери ги Гривник. — Но и не искам да ме тикнете в тъмницата, където с мъчения ще ми изтръгнете самопризнание за престъпление, което не съм извършил.

Раиса се напрегна и момчето я стисна по-силно.

— Кралската гвардия не измъчва никого — изстреля тя. — Полага ти се справедлив процес. Ако си невинен, ако наистина не си извършил всички онези убийства, ще изчистиш името си.

Момчето се подсмихна.

— Ех, девойче — подхвърли той. — Де да беше така. Мнозина влизат в тъмницата и повече никой не ги вижда.

Раиса се почувства глупава, наивна. Какво ѝ бе казал Амон? „И мен да ме влачеха към ареста за разпит от Мак Гилън, щях да направя всичко възможно да избягам.“

Гривник преметна ръка през корема на Раиса и я затегли към вратата на кабинета.

— Ключовете ви, сър — обърна се към Джемсън. Държеше се учтиво, изискано, като благородните крадци от легендите. — Дайте ги на момичето.

„И той има вид на търговец — помисли си Раиса. — Използва го при нужда.“

— Хансън — обади се проповедник Джемсън. — Допускаш грешка. Знаеш го. Не си такъв човек. Пусни момичето.

Гривник поклати решително глава.

— Бил съм в тъмницата. Нямам намерение да се връщам там.

Въпреки странното положение, на Раиса ѝ беше любопитно каква ли е връзката между проповедник Джемсън и този уличен разбойник? Джемсън сякаш го познаваше, имаше му доверие поради една или друга причина. Сигурно Хансън/Гривник го беше заблудил, макар че проповедникът далеч не изглеждаше наивен.

Джемсън бръкна в джоба си, извади голяма връзка ключове и ги подаде на Раиса. В това време Гривник я държеше плътно притисната към гърдите си, затиснал главата ѝ под брадичката си и приготвил ножа за атака. Между лопатките на раменете ѝ се стичаше пот и навлажняваше ленената ѝ блуза.

— Умолявам те — повтори Джемсън. — Не го прави. Има и друг изход от положението.

— Съжалявам, сър — отвърна искрено момчето. — Но ако има друг изход, аз поне не го виждам.

Гривник излезе на заден ход през вратата, влачейки Раиса със себе си.

— Така. Затвори вратата след нас и я заключи — нареди ѝ той, сякаш бяха съзаклятници. — Това ще ги позабави. После ми дай ключовете и потегляме.

— Не! — изкрещя Амон. — Остави момичето тук. Вземи мен вместо нея.

Гривник погледна от Раиса към Амон и ухилен поклати глава.

— Ъ-ъ. Тя ще ми създава по-малко неприятности. Пък и е по-хубава.

„Маниер на търговец“, каза си наум Раиса.

По лицето на Амон се появи кръвожадно изражение.

— Трябваше да позволя на Гилън да те пребие до смърт. Ето какво ми се пада, щом съм толкова милостив.

— Милостта никога не е за порицание, друже — изтъкна Гривник. После посочи към вратата с върха на ножа си. — Хайде, девойче. Прави каквото ти казах. Нямаме цял ден.

Раиса му се подчини: затвори вратата след тях и врътна ключа с толкова разтреперани ръце, че едвам уцели ключалката. Библиотеката представляваше същинска крепост — с масивна дървена врата и без никакви прозорци. Зад вратата се чуваха приглушени крясъци и викове за помощ, последвани от глухо блъскане на тела по дървото.

Гривник имаше право. Маневрата му несъмнено щеше да забави онези вътре. Поклонниците спяха дълбоко от другата страна на вътрешния двор. Едва ли някой щеше да чуе затворниците до сутринта, когато коридорите отново щяха да се изпълнят с хора. Много неща можеха да се случат до сутринта.

Гривник я стисна за китката и я поведе по коридора към входната врата.

— Пусни… ме! — изкрещя Раиса, докато се мъчеше да вкопае петите си в каменните плочи. Успя обаче само да се строполи на пода.

Гривник изруга под нос, прибра ножа и я преметна през рамо като чувал с репи. Стори ѝ се учудващо силен.

— А сега да мълчиш — измърмори той. — Не ме принуждавай да направя нещо, което не искам.

Очевидно възнамеряваше да я отведе някъде, където да я изтезава на воля, както бе сторил и с другите. Раиса заопипва кръста си и докопа дръжката на ножа. Беше ли способна да го намушка? Стисна дръжката с две ръце, прицели се в средата на гърба му, затвори очи и спусна острието към кожата му.

Вместо да го наръга обаче, се озова по гръб на пода, замаяна от сблъсъка на главата си с твърдия плочник. Гривник я беше стоварил най-безцеремонно. Сграбчи отново китката ѝ и изтръгна ножа от ръката ѝ.

— Следващия път, като решиш да заколиш някой, действай по-бързо — посъветва я той. — Не му мисли толкова.

Той я опипа ловко, плъзвайки ръце по корсета ѝ, по двете страни на тялото ѝ, нагоре-надолу по краката ѝ и дори бръкна в дантелената ѝ мрежичка за коса, за да се увери, че не носи други оръжия. Въпреки че движенията на злодея бяха делови, лицето ѝ пламна при допира на ръцете му.

Беше добър в това, ловък и сръчен. Намери пръстена с вълци от Елена, увесен на верижка около шията ѝ, но не го взе. Напипа и малката кадифена кесийка, пълна с монети, която бе скътала в корсета си. Претегли я в длан, после ѝ я върна. Тя примига изненадана насреща му.

Накрая я вдигна на крака, пъхна мрежичката за коса в ръцете ѝ и я изтупа с престорено кавалерство, завършвайки с грубовато шляпване по задните части.

Макар и да се намираха в неприятна ситуация, похитителят ѝ — с изненадващото си чувство за хумор и напереност, с твърдоглавата си настойчивост — някак я привличаше. Като че ли не очакваше нищо, защото никога не бе получавал нищо.

А и никой никога не бе очаквал нещо от него. Имаше свобода, с каквато тя никога нямаше да разполага.

„Ти си глупава романтичка — укори се тя наум. — По-глупава дори от Миси. И по всяка вероятност ще свършиш обезчестена или убита от уличен главорез.“

Той я огледа подозрително от глава до пети, сякаш кроеше план за нападение.

— Не си тежка — заключи накрая. — Но си много неудобна за носене.

Тя му подаде кесията си с пари.

— Вземи я. И ме остави тук.

— Не ти ща парите — намръщи се той. Думите му увиснаха помежду им.

Но щом не искаше парите ѝ… Раиса преглътна сухо. Знаеше само едно — имаше по-голям шанс да се измъкне, стъпила на собствените си крака.

— Мога да вървя — пророни тя в опит да си върне поне част от достойнството.

— Хубаво, а можеш ли и да бягаш? — Той я сграбчи за китката и я издърпа през портата на храма. След секунда вече препускаха по Южен мост към Вехтошарника. Някъде по средата на моста той пусна връзката с ключове в реката.

Стъпиха на вехтошарска земя, прекосиха Пътя на кралиците и хлътнаха в странична уличка. После отбиха в друга, той извади голяма носна кърпа от джоба си и ѝ превърза очите.

— Винаги ли носиш превръзки за очи? — попита тя с умишлено равен глас. Този път разбойникът не ѝ отговори; просто я хвана за ръка и я поведе напред.

„Няма да ти се размине“, хрумна ѝ да му каже. Но ѝ се струваше твърде вероятно да му се размине, каквото и да си беше наумил.