Краля демон

ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА ОТЧАЯНИ МЕРКИ

Птица продължаваше да прекарва по-голямата част от времето си с демонайските воини и все пак успяваше да се среща често с Хан — в пещерата, в някой планински заслон, край Призрачното езеро или по брега на Старешката река. Веднъж-два пъти се срещаха дори в колибата на Лушъс, когато Хан знаеше, че старецът лови риба.

Той нямаше представа защо изпитват нужда да пазят новата си връзка в тайна. Явно защото ако никой не знаеше за тази част от живота им, нямаше да им се налага да дават обяснения. Или навярно намираха близостта си твърде крехка и я бранеха, като фиданка, която някой заплашва да стъпче.

Или, както се и оказа, всичко се свеждаше до инстинкта им за самосъхранение.

С избора си Птица го накара да се почувства част от нещо по-голямо, да не е толкова страничен човек. Хан се боеше от деня, когато щеше да я загуби. Ако имаше как да я задържи в лагера, вероятно щеше да се впише в живота на клана и да приеме предложението на Върба да го обучи в занаята си.

Ала колкото повече наближаваше Птица да замине за лагера на Демонаи, а Жарава — за Одънов брод, толкова повече Хан се чувстваше стъпил на пясъчен нанос в реката на събитията и усещаше как бързо губи стабилност под кракатa cи. Съвсем скоро щеше да остане сам, изоставен в Морски борове, докато приятелите му от клана се отправяха към приключенията си.

Освен ако не напуснеше Морски борове и не заминеше за Демонаи с Птица. Никога не беше посещавал високопланинския лагер в западната част на Призраците и не познаваше никого от тамошните, с изключение на неколцина търговци. Така или иначе го чакаше живот на изгнаник, защо поне не опознае малкото кътче от света, до което имаше достъп.

Ако не можеше да замине с Птица и демонайските воини, нищо не му пречеше да се хване на работа за някой търговец, да кръстосва между лагерите и да я вижда от време на време.

Трябваше да поиска разрешение от Върба, затова една сутрин отиде при нея. Тя бъркаше лечебни смеси край огнището в матриархската шатра.

— Донеси ми синята купа, Самотен ловец — посочи към етажерката Върба. Не оставяше никой да бездейства, докато тя се труди.

Той ѝ подаде купата, тя изсипа в хаванче няколко парчета от нещо, подобно на жълтеникав варовик, и се зае да го стрива до ситен лъскав прашец.

— Върба, напоследък обмислям да се преселя в Демонаи — престраши се накрая Хан и клекна до нея.

Тя пресипа мълчаливо жълтия прашец в чаша.

— Търговията с Тамрон е по-оживена там заради Ардънската война — добави той.

— Донеси ми момината коса — каза Върба, без да го погледне.

Той взе ароматните клонки, окачени под стряхата, и ѝ ги подаде. Тя откъсна листенцата едно по едно и ги пусна в хавана.

— И така. Може да работя за някой от тамошните търговци — продължи той, притеснен от безмълвието ѝ. — Дали не би ме запознала с някой?

— Обещах да ти намеря работа в Морски борове — напомни му Върба.

— Така е. И съм ти благодарен. Но в Демонаи…

— Не може да заминеш с Птица. — Тя удари по-силно с чукалото в хавана, сякаш за да подчертае думите си.

Хан примига недоумяващо. Открай време Върба четеше хората все едно са отворена книга, но той си въобразяваше, че двамата с Птица са се изплъзнали от зоркото ѝ око. Дали пък целият клан не знаеше за тайните им срещи?

— Не е нужно да тръгвам с нея. Ще пътувам сам. Или пък с някой от керваните.

— Няма да се получи — отсече тя. Най-сетне остави хавана и отпусна ръце в скута си. — Говоря за теб и Копаеща птица.

— Какво имаш предвид? Ние не сме… — подхвана той, но изражението ѝ задуши лъжата в зародиш. — Защо да не се получи?

— Не сте подходящи един за друг.

— Защо говориш така? — учуди се той. — Приятели сме от малки.

— Бяхте приятели като деца. Сега Птица е на път да стане демонайски воин. И трябва да следва този си път. А ти трябва да си избереш друг.

— Не разбирам — призна Хан най-откровено. — Да не би да твърдиш, че не ѝ е позволено да има приятели? Или е защото не съм истински член на клана ви?

Върба се затрудняваше да води този разговор не по-малко от него.

— Да станеш демонайски воин е призвание. Време е да свикнеш с тази мисъл. На никого от нас не му е лесно. Заради хората, в които им предстои да се превърнат, между Птица и Жарава също се издигна преграда, а едно време не съществуваше.

— За това е виновен Рийд Демонаи — отсече Хан. Изправи се и се извиси над Върба. Очакваше това да му вдъхне чувство за могъщество, но уви. — Мен ако питаш, истинската война с магьосниците е приключила преди хиляда години. И оттогава демонайските воини лежат на стари лаври. Знаят само да размахват саби и да се перчат.

— Рийд Демонаи не е виновен. — В копринения глас на Върба се преплитаха стоманени нишки. — Всичко е плод на традиция, основана на хилядолетния конфликт между магьосници и кланове. Демонайските воини имат дълг да контролират магьосниците — със сила, ако се наложи.

— И затова са решили да погнат Жарава? Нямат ли си по-важна работа? Или си търсят по-лесна плячка?

Доста време Върба мълча. Хан усети, че пристъпва смутено от крак на крак.

— Наистина е лесна плячка — вдигна накрая тя тъмните си, изпълнени с болка очи. — Защо според теб го изпращам в Одънов брод? Ако остане тук, ще го убият.

Хан престана да нервничи и стъпи здраво на крака.

— В такъв случай не бива да пускаш Птица в Демонаи — заключи той. — Задръж я тук.

— Нямам думата по въпроса. — Върба отново взе чукалото. — Тя е призована, ти не си. Затова не може да тръгнеш с нея. — Вдигна умолителен поглед към него. — Защо не останеш тук с мен? Не искаш ли да научиш лечителския занаят? Вече познаваш целебните растения, а и ще си по-близо до майка си и сестра си.

— Аз не съм лечител — изръмжа Хан. Биваше го повече да причинява болка, отколкото да я облекчава. — Още не знам какво съм, но със сигурност не съм това. — Врътна се и излезе от шатрата.

Птица се оказа също толкова неотзивчива. Същата нощ легнаха един до друг на брега на Старешката река, свързани от преплетените си ръце и скорошните си целувки. Клоните над тях пропускаха лунна светлина върху лицата им. Този път дори мелодията на ромолящата по камъните вода не успяваше да ги успокои.

— Искам да дойда с теб в Демонаи — обяви той, взрян в балдахина от дървесни корони.

— И на мен ми се ще да можеше — отвърна тя.

„Искам да дойда“, каза Хан. Не „Ще ми се да можех.“ А защо просто не заяви „Идвам с теб.“

Хан мълчеше и Птица побърза да обясни.

— Ще бъде трудно. Рийд каза, че ще пътуваме до края на лятото и през това време ще се уча да се ориентирам, да боравя с оръжия и… всичко останало.

— Но ще живееш в лагера им, нали? След обучението?

— Ще живея в лагера, но няма да се задържам дълго там. Демонайските воини постоянно са в движение. — Тя се обърна на една страна, облегна глава на лакътя си и отметна косата от челото на Хан. Той едва устоя на импулса да се отдръпне от допира ѝ. — Може би… може би като видя как ще потръгнат нещата… може би след края на лятото ще има как да дойдеш — довърши тя.

— Може би — повтори студено той. Изпитваше желание да я нарани. — Ще видим.

Понеже тази врата се затвори пред лицето му, Хан се върна към плана си да замине с Жарава в Одънов брод. Питаше се как да го осъществи, при положение че никой от околните не го одобряваше. Пробва да се справи без Върба: обърна се към неколцина златари на пазара в Морски борове с молба да му свалят гривните и да му предложат цена за среброто.

Всички откликнаха — кой с трион, кой с резачка, кой с ножове, но без успех. Увери ги, че няма значение дали ще повредят гривните. Тогава пробваха дори да нагорещят метала и му прогориха китките. В крайна сметка се оказа, че изобщо не могат да ги повредят. Никой от златарите не постигна резултат. Те дори не одраскаха метала, камо ли да похабят руните, гравирани върху него.

Отговорът винаги беше един и същ. Изразяваха готовност да му платят среброто, проявяваха интерес, но нямаха представа как да свалят гривните от китките му. Или как биха обработвали среброто, съумееха ли да го свалят.

Наум му идваше само едно друго решение: да вземе амулета от скривалището в двора на конюшнята и да му намери купувач. Не виждаше причина защо да не го замени за достатъчно на брой девойчета, та хем да издържа майка си и Мари, хем да се запише в Уийн.

Никаква причина, освен предупреждението на Лушъс да го държи далеч от ръцете на семейство Баяр.

Но така или иначе нямаше нужда да го връща на Баяр. Познаваше предостатъчно търговци от разбойническото си минало. Щеше да го продаде на пазара в Южен мост. Какви бяха шансовете някой Баяр да стъпи в Южен мост? Никога досега не се беше случвало.

И така, реши да не се вслуша в гласчето, което му нашепваше, че амулетът не е негов и няма право да го продава. И че продадеше ли го в Превалски брод, все пак имаше начин да стигне до ръцете на предишните си собственици.

Пък и лошият късмет го преследваше още откакто взе проклетия амулет от онзи склон на Ханалеа. Вероятно това беше шансът му да промени късмета и съдбата си.

Идеята назряваше в главата му и накрая той реши, че просто няма друг избор.

Затова планира да тръгне към града в късния следобед с намерението да пристигне под прикритието на мрака тъкмо когато стражите се сменят. Ще отиде право във Вехтошарника да вземе амулета. В Южен мост ще бъде с отварянето на пазарите и докато копоите още търкат сънени очи, ще изкачва Ханалеа.

Пъхна кесията под ризата си, за да я усеща до кожата си. От работата за Върба и за други хора от лагера беше изкарал някое и друго девойче. Твърде малко обаче. Уви пушена пъстърва и питка в кърпа и ги прибра в пътническата си торба. Накрая нахлузи шапка върху светлата си коса. Надяваше се да му помогне да се слее с тълпата, а не да изпъкне. В планината хладнееше, ала в Дола щеше да е топло, но хората все го описваха като „онзи светлокосия“.

По това време на деня пътят към Превалски брод не беше особено оживен — виждаха се само ловджии и търговци, тръгнали към дома. Хан заобиколи отдалече колибата на Лушъс — не искаше да се натъква на стареца. Не го беше виждал от деня, когато го намери да скърби за трагичната му смърт. Питаше се дали е наел друго момче да върши неговата работа. От мисълта го заболя малко.

Мина през градските порти на мръкване с група поклонници от местния храм, всички негови връстници. Бяха ходили да берат къпини по склоновете на Ханалеа.

Придържаше се към задните улички, докато не достигна моста. Явно нещата все пак се бяха поуталожили. В двата му края охраняваха само по двама лениви гвардейци и изглежда никой не си отваряше очите за Хан Алистър.

По думите на Лушъс мълвата за смъртта му вече се носеше наоколо. Е, оказваше се много по-лесно да върви през града като мъртвец.

Прекоси моста и през познатия лабиринт от улички на Вехтошарника се отправи към дома. Още не се беше стъмнило напълно, макар че слънцето се спускаше зад Западна порта и шепа звезди надничаха от пастелното небе. По тези северни земи дните в разгара на лятото са доста дълги. Затова и всеки, чийто поминък изискваше прикритието на нощта, се принуждаваше да наблъска цялата си дейност в няколко напрегнати часа.

Сърцето на Хан ускори темп. Обичаше летните градски нощи, когато музиката се лееше откъм отворените врати на кръчмите и по улиците продаваха печени наденици и риба, а пияниците по тротоарите не премръзваха до смърт. Работните момичета се закачаха с гвардейците, хората се раздаваха докрай във всичко, опиянени от мисълта, че може да се случат хиляди неща. И обикновено се случваха. Изобщо през лятото улиците бяха по-опасни, но и някак по-снизходителни.

При последното му посещение Вехтошарника и Южен мост му се бяха сторили необичайно притихнали, наплашени от убийствата на Южняци. Сега градът беше такъв, какъвто си го спомняше от разбойническите си години.

С наближаването на дома си започна да вижда жълти знаменца по врати и прозорци — знак, че треската се е върнала. През летните месеци такива знаменца редовно се появяваха в разни квартали — приличаха на пищните мъртвешки цветя по моравите или на яркожълтите дървесни гъби, които понякога превземат загнилите дървета.

Това бе тъмната страна на лятото.

Според някои лятната треска се дължеше на отровения въздух. Върба виждаше причината в замърсената вода. Какъвто и да беше случаят, заразата върлуваше само в Дола. Никога не плъзваше към планинските лагери.

Хан стигна до двора на конюшнята, погледна към втория етаж на сградата и видя жълт парцал, пъхнат между рамката на прозореца и перваза.

Влетя в конюшнята, взе стълбите през две, отвори вратата със замах и го блъсна вонята на повръщано.

Мари лежеше върху постелката си до огнището. Независимо от задухата в стаята, огънят гореше, а сестричката му трепереше неудържимо под купчина одеяла. Майка им седеше на пода до нея, облегнала гръб на стената. Примига срещу Хан, навярно току-що разбудена.

— Тази сутрин ми се стори по-добре — обясни майка му, — но треската се връща. — Говореше с равен глас, явно твърде уморена, за да откликне на внезапната му поява след цял месец отсъствие. Косата ѝ, измъкнала се от плитката, висеше наполовина край лицето ѝ. Горната част на роклята ѝ беше покрита с петна и седеше като чувал върху измършавялото ѝ от тревоги тяло.

Хан прекоси стаята и коленичи до леглото на Мари. Долепи длан до челото ѝ. Кожата ѝ гореше.

— Откога е болна?

Майка му се огледа.

— Днес е десети ден.

Десети ден. Беше време да се съвзема. Ако изобщо можеше да се пребори с треската.

— Храни ли се? Пие ли вода? — От Върба знаеше, че високата температура изсушава тялото, затова болните трябва да пият много вода. Пък и треската идваше с разстройство.

Майка му поклати глава.

— При толкова висока температура не близва нищо.

— Даваш ли ѝ отвара от върбова кора? — Дотук се простираха познанията му за лечителството — до целебните растения, които събираше за Върба и други лечители.

— Давах ѝ. — Майка му сведе поглед към ръцете си. — Но свърши. — Вдигна изпълнени с надежда очи към него. — Имаш ли пари?

— Малко. Защо?

— На улица „Котешка“ има един лечител. Бил чудотворец. Ама услугите му струват пари.

Хан откъсна очи от Мари и огледа стаята. Стори му се по-празна от обичайното. Нямаше кошници с пране, не се виждаше и каквато и да било храна.

Майка му отпусна длан върху ръката му.

— Ти би ли изпратил прането си в къща с болни? — сякаш прочете мислите му тя. — Пък и как да я оставя сама, та да вземам и да разнасям прането?

До леглото на Мари стоеше кофа с вода и черпак.

— Откъде вземаш водата? — попита Хан.

— От кладенеца в края на улицата — отговори майка му. — Както винаги.

Той грабна кофата, изсипа съдържанието ѝ в една от по-хубавите им тенджери и я сложи над пламъците.

— Остави я да поври малко, а после можеш да я използваш за пране.

— Знам как се пере, Хансън Алистър — част от стария дух на майка му се възвърна.

— Ще донеса вода от друг кладенец — обяви той.

За целта извървя няколкото пресечки до помпата на Грънчарския площад и обратно. Похарчи парите си за ечемичена супа и малко върбова кора за Мари. Понеже за целта се наложи да събуди аптекаря, го наругаха жестоко и си плати солено.

Докато свърши тази работа и се върне у дома, вече почти се зазоряваше. Мари пи малко чиста вода и отвара от върбова кора; колкото и да ги уверяваше, че не е гладна, хапна и ечемичена супа. След това изглеждаше по-добре и заспа по-спокойно, а Хан имаше чувството, че розовината по бузите ѝ не е само от високата температура и че подобрението ѝ не е просто затишие преди поредния пристъп на треска.

Ето значи. Още лош късмет, и то по-лош от всякога досега. Проклетият амулет беше виновен. Трябваше да се отърве от него, преди някой да е умрял.

А му трябваха и пари. На майка му и Мари им трябваха пари — за лечител и за всичко останало. Не можеше те да мизерстват, докато той самият живееше относително добре в Морски борове или където другаде го отнесеше вятърът. Гвардията не го издирваше в момента, но това щеше да се промени, зърнеха ли доскоро удавения му труп да снове бодро по улиците.

Остави майка си и Мари да спят, слезе по стълбите и пошушука на конете; не им беше обърнал внимание на качване. После се възползва от прикритието на тъмнината да се промъкне до каменната ковачница в двора, където криеше амулета. Намери коженото вързопче на мястото му и усети топлината, която излъчваше, още преди да го извади от скривалището.

Разгърна внимателно кожата. Амулетът със змия и магьоснически жезъл засия с ослепителна яркост и освети целия двор, сякаш целеше да издаде крадеца, задигнал го от истинския му собственик. Хан побърза да го увие в кожата отново, озъртайки се наоколо, за да се увери, че никой не го е видял.

Пъхна амулета в торбата си и я преметна през рамо, после дръпна каскета надолу към лицето си и тръгна към пазара на Южен мост. Като стигна до моста, кимна на сънения гвардеец и отново мина между храма и стражевата кула. Чудеше се какво ли би си помислил Джемсън за бившия си ученик и кого ли пребиваше напоследък Мак Гилън.

Касапинът тъкмо вдигаше навеса на магазина си — една от малкото трайни постройки на пазара. Гъбарят подреждаше кошници със смръчкули и серни гъби пред дюкяна си. Хан ги подмина, забол поглед в земята и без да ги поздрави. Неговият пазар беше този във Вехтошарника. Не познаваше повечето от търговците в Южен мост, което се оказваше добре дошло точно днес.

Магазинът на Таз Макни, друг преуспял търговец на тукашния пазар, беше по-голям от останалите, пълен с екзотични платове, изкусителни аромати, редки произведения на изкуството и скъпоценни камъни — продавани самостоятелно и инкрустирани в бижута. Повечето хора обаче не подозираха, че благоденствието на Таз се дължеше на страничната му търговия с магически предмети, много от които крадени или най-малкото със съмнителен произход. Наеминг може и да забраняваше купуването и продаването на талисмани и амулети, изработени преди Опустошението, но Таз можеше да намери почти всичко за дискретните клиенти с пълни джобове.

Хан знаеше, защото в миналото беше продавал разни стоки на Таз. Невинаги му даваше най-добрата цена, но обичаше да работи с него, защото имаше постоянен адрес, за разлика от повечето търговци на крадени вещи, които обикаляха по улиците. Таз знаеше, че Вехтошарите винаги можеха да го намерят отново, ако ги изиграеше. Освен това имаше връзки с богати клиенти, готови да платят добри пари за някои ценни предмети. Таз беше отворил и нов магазин на по-престижно място, зад крепостните стени на двореца, където го посещаваха аристократи и магьосници.

Звънчето над вратата издрънча, когато Хан влезе в магазина. Таз седеше в дъното, свел плешивата си глава над счетоводните книги. Без да вдигне поглед, изръмжа:

— Още не е отворено. Елате по-късно.

— Щом си казал — отвърна Хан. — Но ти губиш. Ще си намеря някой друг търговец.

Таз вдигна смаян поглед.

— Гривник? Кръв демонска! — Той скочи на крака с удивителна пъргавина за толкова едър мъж. Надникна през витрината и кимна с глава към дъното на магазина. — Да идем в задната стаичка.

Хан го последва покрай кошчета с мъниста и лавици с намазани с потъмнял восък шишета, съдържащи какви ли не еликсири и отвари. В ъглите бяха облегнати навити пъстроцветни килими, а всяко друго кътче на помещението беше отрупано с изящни кутии-ребуси, лампи и свещи.

Като минаха през задната врата, Таз се укри зад масивното бюро, където Хан знаеше, че държи поне три ножа и една кама. Търговецът носеше дълго кадифено палто и бухнало дантелено шалче около врата. Търбухът му се изливаше над колана на панталоните му, напирайки да излезе през палтото. Ето този човек поне си похапваше добре.

— Дочух, че ти били светили маслото — рече безцеремонно Таз.

Хан кимна и придоби скръбно изражение.

— Южняците ми видяха сметката — обясни той. — Да ти кажа, харесва ми да съм мъртъв.

От гърдите на Таз се изтръгна познатият гръмък смях, който можеше да заблуди човек, че търговецът не е толкова умен, колкото всъщност беше.

— Схванах, момчето ми. Е, на какво дължа тази безплътна манифестация?

Таз обичаше да използва префърцунени думи.

— Имам един амулет, който вероятно би те заинтригувал — каза Хан.

— Нали уж напусна играта — присви очи насреща му Таз.

Хан вдигна рамене.

— Така е. Случаят е извънреден. Правя услуга на приятел.

— Аха. Приятел. Разбира се. — Очите на Таз се озариха от любопитство. Беше купувал доста и то ценни предмети от Хан,

— Ще ти струва скъпичко — предупреди го Хан. — Нямам намерение да ти го подарявам. Ако парите са ти кът, по-добре си признай още сега.

— Не се притеснявай за това — отвърна привидно безразлично Таз. — Но все пак имай предвид, че сегашното състояние на пазара не ми позволява да правя особено крупни предложения. За зла участ в последните месеци се наблюдава отслабен интерес към магическите предмети.

Хан бръкна в торбата си и с бавни, премерени движения извади амулета. Това също представляваше част от играта. Остави вързопчето върху бюрото и внимателно разгърна кожата.

Светлината, излъчвана от камъка, озари лицето на Таз в грозно зелено. Той дълго се взира в амулета, после вдигна поглед към Хан.

— Откъде го взе? — пророни.

— Казах ти вече. От приятел. Иска да се оттегли от магьосничеството.

Таз се пресегна спонтанно към амулета, но Хан сграбчи китката му.

— Не го докосвай — предупреди го той. — Опасен е.

— Ясно — преглътна сухо Таз. Запасът му от дълги думи се беше изчерпал. — Хм. Жалко, че е толкова неустойчив. Това ще затрудни продажбата. — Замисли се за момент. — Десет девойчета — отсече накрая. — Не давам повече.

Хан щеше да намери бързо приложение на десет девойчета, но разбираше, че търговецът се опитва да го изиграе. Поклати глава и се зае да загръща амулета в кожата.

Таз го гледа няколко секунди и се обади:

— Двайсет и пет.

Хан пъхна амулета в торбата си.

— Благодаря ти за вниманието, Таз — и се надигна да си върви.

— Чакай! — побърза да го спре Таз.

Хан зачака.

Таз облиза устни. Избилите капки пот по широкото му чело доказваха колко силно иска амулета — на всяка цена.

— Мога да те предам на гвардейците, нали знаеш? В твой интерес е да сключиш сделка с мен.

Хан сви рамене и плъзна ръка по стената.

— Това място може да изгори, нали знаеш? Даже с твоя милост вътре. А това би било жалко.

Таз се прокашля.

— Нали уж вече не си в бранша? — напомни той.

Хан вдигна ръце с длани нагоре.

— Напуска ли се такъв бранш?

Таз кимна неохотно.

— Гривник, винаги си имал отличен търговски нюх, нещо рядко за толкова млад човек.

Хан се ухили.

— Е, благодаря ти, Таз. Ако комплиментите ставаха за ядене, вече щях да съм сит.

— Колко искаш?

— Сто девойчета най-малко. Но смятам да го разнеса из пазара и да приема най-щедрото предложение, така че по-добре се цели нависоко. — Хан говореше небрежно, оглеждаше магазина и опипваше незаинтересовано този и онзи предмет. Всъщност през целия му живот досега сто девойчета не бяха минавали през ръцете му.

— Виж какво, нямам възможност да го купя веднага за паpитe, които му искаш, но предполагам някой от клиентите ми ще прояви интерес към него. Остави го при мен на консигнация и ще видим.

Хан поклати глава.

— Не става. Разполагам само с една бройка, а смятам да го покажа на още няколко търговеца. Няма да се разделя с него, без да получа парите.

Таз очевидно не искаше да изпуска шанса си.

— Къде мога да те намеря?

Хан отново поклати глава.

— Не можеш. По-добре мисли бързо. Не мисля да се задържам дълго в града. Ще намина пак вдругиден.