Краля демон

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА ПРАЗНИЧНО СНАРЯЖЕНИЕ

През юни имаше цял порой от тържества по случай дебютантски дни, защото повечето девойки, родени в годината на Раиса, предпочитаха да не се съревновават с юлското празненство на принцесата-наследница. Някои навярно се надяваха да си осигурят половинки преди летвата да се вдигне след навлизането ѝ във възраст за женене, докато по-оптимистично настроените момчета вероятно си казваха „Защо пък аз да не се пробвам за принц-консорт?“.

Подаръците продължаваха да прииждат в стремглав поток и Раиса с огромно удоволствие ги препращаше към баща си, а той, от своя страна, ги даряваше на училището в храма. Ала начинанието доста ги затрудняваше. Кралица Мариана остана крайно разочарована от съпруга си след изненадващото „посещение“ на Раиса в лагера на Демонаи. Даде му да разбере, че не е добре дошъл в кралския двор, още по-малко в леглото ѝ.

Затова, въпреки че баща ѝ се беше върнал в Дола, Раиса не го виждаше толкова често, колкото ѝ се искаше.

И нейният брак ли щеше да е такъв — безкрайна поредица от препирни, измени, заговори и непостоянство? Обичаше и двамата си твърдоглави родители, но не ѝ беше лесно да е между чука и наковалнята.

Ако преди се бе чувствала в затвор, сега вече се задушаваше в клетката на чуждите очаквания, чиито стени я притискаха все повече и повече с всеки изминал ден. Почти никога не оставаше сама; непрекъснато я заобикаляха шпиони, слуги, лордове и дами, готови да докладват на майка ѝ за всяко нейно действие. Кралица Мариана беше решена да не позволява на вироглавата си дъщеря каквито и да било други волности.

Амон често изпълняваше ролята на пощальон — носеше послания и стоки на Авърил, макар че на Раиса не ѝ харесваше да насърчава член на Кралската гвардия да действа зад гърба на кралицата си.

Опасяваше се да не се върне, когато тя се възкачи на трона.

Кралицата стигна дотам, че нареди на Магрет да спи в стаята на Раиса, което затрудняваше срещите ѝ с Амон в градината. Успяваше да се измъква само когато дойката ѝ притъпяваше болките в костите си с помощта на чашка шери и заспиваше като пън. Веднъж обаче на връщане от тайния проход Раиса завари Магрет да издирва изчезналата си повереница под леглото. Раиса си съчини, че е заспала в гардероба, любувайки се на новите си танцувални обувки.

Единствено тържеството, организирано от лорд и лейди Баяр на Мика и Фиона, бе достойно да си съперничи по великолепие с това на Раиса. Комбинацията от магическа сила, политическо влияние, блясък и лек привкус на зло се оказа неустоима. Родители от цялото кралство правеха всичко възможно да включат отрочетата си в списъка с гости. Поканените се чувстваха на седмото небе от щастие; пренебрегнатите бяха съкрушени.

Лейди Баяр оповести решението си всички гости на празненството в чест на прелестните ѝ деца да бъдат в черно-бели тоалети. Новината бе посрещната със сълзи, изхвърлени дрехи и заложени домове, освен че всички черни и бели платове в Дола бяха изкупени до последния топ.

Привикаха шивачи от всички краища на кралството; коприни и кадифета пристигаха чак от Тамрон и Уе’енхавен, независимо от безбожните цени, скочили до небесата заради войните. Носеше се мълва, че в платовете за тоалетите на семейство Баяр, не просто доставени от Северните острови, е вплетена магия.

— А ако реша да се появя с лилави клоунски панталони на зелени точки? — попита Раиса, понасяйки стоически последната проба. — Дали ще затворят вратата под носа ми?

— Стойте мирно — смъмри я през зъби Магрет, стиснала няколко карфици в уста.

Тя стоеше от едната ѝ страна, шивачката — от другата, и двете стесняваха със съвместни усилия роклята около бедрата ѝ. Най-после приключиха: чернят плат прилепваше към тялото ѝ като втора кожа и Раиса се чудеше дали изобщо ще успее да я съблече.

Раиса тайничко се радваше на последните изисквания за облекло за тържеството. На подобни събития одобрените цветове за гостите се свеждаха до сладникави нюанси на синьото, розовото и зеленото. Черното и бялото се считаха за твърде изтънчени.

Раиса не беше оставала насаме с Мика от спора им пред нейните покои. Виждаха се само в трапезарията, в присъствието на придворни, и разговорите им се свеждаха до размяна на вежливи коментари относно храната и времето.

Той продължаваше да я обсипва с дребни подаръци, тайни послания и покани, на които тя не откликваше. Често усещаше настойчивите му погледи от другия край на една или друга многолюдна стая.

Ала вече ѝ омръзваше да се сърди на Мика. Реши, че е време да му прости, все пак имаше празник. Сърцето ѝ затуптя при мисълта за предстоящата среща. Отново щяха да си разменят пиперливи реплики и тайни целувки. С Мика Баяр животът беше много по-интересен.

Радваше я перспективата да види Амон. Макар той и Мика да не се понасяха особено, семейство Баяр не биха изключили кадетите от списъка с гости. Все пак доста от тях бяха синове и дъщери на изтъкнати благородници. Дебютантските тържества даваха шанс на много от младите да забогатеят чрез изгоден брак.

— Ваше Височество, времето напредна — оплака се фризьорката ѝ. — Трябва да се погрижа за косата ви.

Paиca седна на висок стол и момичето се зае да оформя косата в тежки къдрици, които после вдигна в елегантна прическа.

Откъм коридора пред стаята ѝ се чу шумотевица; в следващия момент вратата се отвори със замах и кралицата влетя вътре, ослепителна в бяла сатенена рокля с черен колан и огърлица от перли и черен оникс.

Кралица Мариана направи пълна обиколка около дъщеря си с леко кисела гримаса и я огледа от всеки ъгъл. Побутна неодобрително очукания пръстен от Елена, който висеше на верижка над корсета на Раиса.

— Нали не смяташ да го носиш на тържеството?

Раиса сви рамене.

— Ами, мислех да…

— Какво ще кажете за диамантентения медальон, Ваше Височество? — предложи Магрет, докато тършуваше из кутията ѝ за бижута. — Или пък перлената ви огърлица? Би ви стояла прекрасно.

— Какво ти изпратиха семейство Баяр за твоя дебютантски ден? — поинтересува се кралица Мариана. — Някакво бижу, доколкото си спомням?

— Ето го! — възкликна Магрет и извади кадифена кутийка. Отвори капачето ѝ и я обърна към кралицата. Вътре лежеше медальонът със змията от смарагд и рубини.

— Идеално! — одобри Мариана. — Добре е да го сложиш в тяхна чест.

— Е — подхвана плахо Раиса, — не пречи да ги нося заедно. — Беше свикнала с тежестта на пръстена между гърдите си. Харесваше ѝ да го усеща до себе си.

— Глупости — отсече кралица Мариана. Изхлузи верижката през главата на Раиса и остави пръстена от Елена върху нощната ѝ масичка. После сложи смарагдовия медальон на врата ѝ и го закопча със студени, сухи пръсти. — Изглеждаш прекрасно, скъпа — обяви накрая кралица Мариана, целуна я по челото и пъхна ръката ѝ в свивката на лакътя си. — Е, да вървим; баща ти и Мелани вече ни чакат в каретата.

Понякога Раиса си мислеше, че всичко щеше да е наред между родителите ѝ, ако търговските дела на баща ѝ не го бяха отвеждали толкова често далеч от Дола. Двамата се допълваха — той здрав, с мощно телосложение, със загрубяла от живота на открито кожа, кафяви очи, разположени под гъсти тъмни вежди, и сребриста коса; тя с типичната си сдържаност и висока, слаба фигура. Авърил винаги успяваше да я разсмее и грижите на кралицата буквално се изпаряваха, щом той се завърнеше от поредното си странстване. Когато баща ѝ си стоеше вкъщи, майка ѝ стъпваше стабилно по земята, ала в негово отсъствие кралицата ставаше уязвима като трепетликите по склоновете на Ханалеа — олюляваше се и трепереше под напора на политическите ветрове.

Тази вечер, вместо обичайните си ярки одежди, Авърил бе облякъл кланова роба от груба черно-бяла коприна, а на ръцете си носеше масивни пръстени от сребро и оникс.

Кралската гвардия обграждаше каретата на кралицата от всички страни. Амон и Едън не бяха сред гвардейците, защото тази вечер бяха гости.

Дълга колона от карети лъкатушеше нагоре по Стария път, който водеше към Сивата дама. Другите карети отбиваха в уширенията, за да пропуснат кралската.

Имението Баяр бе скътано в полите на Сивата дама — планина, наречена на кралица от толкова отдавна отминали времена, че името ѝ се губеше в мъглите на миналото. Високо горе, близо до върха, се издигаше сградата на Магьосническия съвет, вперила свъсен поглед към града. Оттам магьосниците бяха управлявали Дола едно време.

Тропотът на копита по калдъръм подсказа на Раиса, че са пристигнали. Лакеите отвориха двойната врата на каретата и спуснаха стъпалата. Авърил излезе пръв, обърна се и предложи ръка на кралицата.

Цялата фасада на имението искреше от запалени факли. Магьоснически светлини пробождаха тъмнината покрай градинските пътеки, преплитаха се в клоните на дърветата и създаваха приказна картина. Слуги в ливреи, украсени със символа на рода Баяр — Устремен сокол — стояха на пост пред входовете, поемаха връхните дрехи и насочваха гостите.

Лорд и лейди Баяр стояха във вестибюла, разкошни в черно-белите си тоалети. Раиса и майка ѝ влязоха заедно, както повеляваше традицията, следвани на няколко метра разстояние от консорта и принцеса Мелани.

Лорд Баяр направи дълбок поклон, а съпругата му ги посрещна с реверанс.

— Ваше Величество — поздрави лордът. — И Ваше Височество. За нас е огромна чест. Мика и Фиона са безкрайно щастливи, че ги удостоявате с присъствието си. Ще ги намерите в балната зала. — Лорд Баяр кимна любезно на Авърил. — Лорд Авърил, добре дошъл. Доколкото разбирам, търговията процъфтява.

Раиса се запита дали това не е подигравка към баща ѝ, търговецът, но дори така да беше, нищо по лицето на магьосника не го показа. Баяр продължи:

— Надявам се с вас да свършим малко работа през идните седмици. Позволявате ли да ви изпратя пълномощника си?

— За мен ще бъде удоволствие, лорд Баяр — пророни Авърил, свеждайки глава в поклон.

Познатата бална зала беше преобразена от помещение със студен мраморен под в елегантен салон, по чиято смътно осветена периферия бяха разположени уютни усамотени кътчета. Слугите кръжаха наоколо с подноси с храна и напитки. В предната част на залата черно-бели завеси отделяха малки масички, украсени със свещи с черни и бели лилии. По стените висяха черно-бели флагове с изображения на соколи.

— Изглежда… изглежда прекрасно — възкликна очарована Раиса. — Никога не съм виждала мястото в такъв вид.

Кралица Мариана огледа сцената пред себе си, прехапала долната си устна. Несъмнено сравняваше тукашната обстановка със собствените си планове за тържеството на Раиса.

Мика и Фиона стояха в далечния край на залата и приветстваха тълпите от гости. Както обикновено, двамата се допълваха. Мика носеше бял втален жакет, черни панталони, ботуши и тежки черни шалове със соколовата емблема. Лъскавата му черна коса беше разпусната и достигаше раменете му. Фиона носеше дълга черна рокля с цепка до бедрото, черни ръкавици и бели шалове. Диаманти и платина лъщяха по фините извивки на шията и китките ѝ.

Раиса неволно сравни собствената си дребна фигура с елегантната височина на Фиона.

При влизането им в салона вестителят обявяваше пристигането на други гости.

— Лейди Амали Хересфорд, тан на Хересфорд, Ардън — произнесе напевно той.

Лейди Хересфорд беше пълничко момиче, връстница на Раиса, с рижава коса, млечнобяла кожа и лунички. Черната ѝ рокля в консервативен южняшки стил покриваше цялото ѝ тяло, а с украшението от черна дантела в косата си приличаше на оплаквачките, които заможните семейства наемат за погребения.

Вървеше с вирната глава и вперен право напред поглед, както старите художници бяха изобразявали Ханалеа в свърталището на демоните.

Раиса ѝ съчувстваше. Горкото момиче изглеждаше уплашено до смърт.

След нея, без да бъдат специално представени, влязоха висока, едра жена, покрита от главата до петите с черно, и върлинест мъж, загърнат в свещеническа роба. Той бърчеше лице, сякаш надушваше нещо зловонно.

В Превала един израз гласеше: „кисел като равнински свещеник“. „Е — помисли си Раиса, — ето го и първообраза.“

— Странно — прошепна ѝ Авърил. — Момиче от Юга, изпратено на север само под закрилата на гувернантка и свещеник. По южните земи бракът с магьосник би бил скандален. Това показва колко са отчаяни. Бащата на лейди Хересфорд, Брайтън Хересфорд, беше екзекутиран от Джерард Монтен, един от кандидатите за ардънския трон. Тя е наследницата на двореца Хересфорд, но се нуждае от силен съпруг, който да ѝ помага с управлението. Изгодна партия е за правилния човек.

Раиса кимна, благодарна на баща си за обяснението, макар това да беше работа на майка и.

— Нейно Кралско Височество Марина Томлин, принцеса на Тамрон — обяви глашатаят. — Негово Кралско Височество Лиъм Томлин, принц на Тамрон.

— А-ха — кимна баща ѝ. — Тамронският крал се надява на съюз с Превала, защото е по силите ни да му подсигурим поне някаква защита срещу Ардън. Ще започне преговори с рода Баяр, но ще стигнат до конкретно решение чак след твоя дебютантски ден. Могат да омъжат за Лиъм теб или Марина — за Мика Баяр. В краен случай Лиъм ще остане с Фиона, а ръката на Марина ще дадат на някой от южните кандидати.

Раиса изучи семейство Томлин със заинтригуван поглед. Бяха високи, с медна кожа и изключително грациозни, стройни като състезателни коне. Лиъм Томлин имаше тъмна къдрава коса, мъжествен нос и лъчезарна усмивка. Беше допълнил черно-белия си тоалет с много сребро.

По свой начин младите Томлин бяха също толкова поразителни, колкото близнаците Баяр.

Дойде и техният ред. Глашатаят излезе напред и обяви:

— Кралица Мариана ана’Лиса от Превала и дъщеря ѝ, Раиса ана’Мариана, принцесата-наследница.

От двете им страни придворните се приведоха в поклони и реверанси като ливада от черно-бяла трева, окосена с един замах.

Раиса и майка ѝ се понесоха напред, влачейки поли по мраморния под. След тях глашатаят представи баща ѝ и Мелани. Отпред Мика и Фиона бяха коленичили един до друг в ореол от светлина — същински бог и богиня, слезли на земята.

Достигнаха предната част на балната зала.

— Станете — заповяда кралица Мариана и навсякъде около тях се разнесе шумолене на коприна и сатен.

Мика се изправи с елегантно движение. Кралица Мариана протегна ръка към него и той сведе глава да я целуне.

После се обърна към Раиса; очите му се задържаха върху лицето ѝ, а след това се плъзнаха надолу, спирайки отново в горния край на корсета ѝ, където останаха, докато страните му не пламнаха от стеснение.

— О — пророни той. — Най-сетне си го сложила, Раиса. Опасявах се, че не ти е харесал.

— Харесва ми, разбира се — увери го тя и докосна медальона с пръсти. — Прекрасен е. Семейна антика ли е?

— Да — отвърна Мика. Продължаваше да я наблюдава, без да откъсва очи от нея, и дори успя малко да я смути. Винаги се държеше дръзко, но тази вечер се бе отказал от обичайната саркастична нотка в поведението си.

Тя му подаде ръката си. Той я притисна към устните си, без да откъсва очи от нейните. Целувката му сякаш прогори кожата ѝ и позамая главата ѝ.

— Прощаваш ли ми, Раиса?

— Да — прошепна тя с пламнали бузи. — Простено ти е.

— Ще бъде ли прекалено самонадеяно от моя страна да си запазя всички танци с теб? — попита той, без да пуска пръстите ѝ.

Тя отдръпна ръката си без особено желание.

— Ти си почетният гост — напомни му тя. — И знаеш, че те чака тежка задача. Покоряването на всички женски сърца тук е лесната част. Освен това обаче ще трябва да танцуваш и с възрастните дами — лелите, бабите и майките. Навярно дори и с някои от бащите, като се има предвид, че ще се бориш за ръцете на дъщерите им.

Той се засмя.

— Все пак запазете ми няколко танца, Ваше Височество. Ще ми трябва малко почивка от лелите и бабите. — Задържа погледа ѝ за още един дълъг момент, после се обърна да поздрави Мелани и баща ѝ.

Раиса танцува с Мифис Мандър и магьосника Уил Матис, който през цялото време надничаше през рамото ѝ към Фиона. Мик Брикър и Гарет Фрай, кадети от Одънов брод, я занимаваха с тромави салонни разговори и я водеха по танцовата площадка като порцеланова кукла. Накрая я покани и баща ѝ, също толкова вещ в дворцовите танци, колкото и в по-сложните кланови.

През цялото време сетивата ѝ бяха насочени към Мика. Привличаше вниманието ѝ като фенер в тъмна стая. Винаги когато го потърсеше с поглед, установяваше, че я гледа.

Кип Клемат я покани на танц. После и Кийт. После отново Кип. Братята очевидно възнамеряваха да си я прехвърлят един на друг все едно е облечена в сатен топка, ала докато спореха кой ще е следващият, някой иззад гърба ѝ каза:

— Ваше Височество, ще ме удостоите ли с един танц?

Тя се обърна. Пред нея стоеше Амон Бърн, висок и широкоплещест, в официална синя униформа, която лежеше съвършено на фигурата му.

Усмихна му се широко и отвърна:

— Разбира се.

И той я поведе към танцовата площадка, пораждайки бурно негодувание от страна на братята Клемат.

— Къде се загуби? — попита го тя. — Започвах да си мисля, че няма да дойдеш?

— Забавиха ме. Изникна ми… ангажимент във Вехтошарника. — Той си пое дъх, сякаш се канеше да каже още нещо, но размисли.

— Къде се научи да танцуваш така? — попита го Раиса, докато кръжаха по танцовата площадка. — Доколкото си спомням, преди нямаше такива умения.

— Понаучих това-онова през изминалите три години — усмихна се Амон.

Ако беше очаквала по-конкретен отговор, щеше да остане разочарована. Направиха една безмълвна обиколка на площадката. На няколко пъти Амон я поглеждаше в очите, ала само за да извърне поглед, навярно от опасение да не издаде твърде много.

Раиса знаеше, че ухажорските закачки не влизат в репертоара му, но тази вечер ѝ се струваше подозрително мълчалив.

Отново се опита да го заговори.

— Нали уж в Одънов брод нямало време за танци?

— Казах, че няма време за момичета — поправи я той.

Раиса се изненада — как така си спомня разговора им с такива подробности?

— Тогава къде се научи да танцуваш? — настоя тя с чувството, че вади думите му с ченгел, като миди от черупките.

— Тамронова крепост не е далеч от Одънов брод. Посещавахме го през свободните дни.

Тамронова крепост, столицата на Тамрон, имаше репутация на порочен град, дом на проститутки, комарджии и любители на незаконните забавления.

— О, така значи, ефрейтор Бърн? — вдигна вежди Раиса. — И с какво точно се занимавахте там?

— С танци — отговори той, сякаш беше очевидно. — Играехме и на карти. Доста ме бива — изтъкна той почти отбранително.

— Ама разбира се — възкликна Раиса. — Все пак си войник. — Опита да си представи как Амон гуляе в някоя кръчма, но не успя.

Той не отвърна на коментара ѝ, потънал в собствените си мисли, затова Раиса побърза да смени темата.

— Как вървят нещата в Южен мост? Разкрихте ли убиеца на онези Южняци?

Амон подскочи, сякаш го хвана в престъпление.

— Всъщност имам новина за теб — промърмори, без да я погледне.

— Новина? Каква новина?

Амон се озърна, видимо притеснен да не го чуе някой. Музиката заглъхна и той я издърпа до една от по-усамотените маси. Веднага дойде слуга с поднос. Амон взе две чаши и ѝ подаде едната.

Раиса се отпусна в стола, доволна, че краката ѝ най-сетне ще починат.

— Трябва ли ми питие, за да понеса новината ти? — попита шеговито тя и отпи скромна глътка вино, защото още не беше слагала и троха в устата си.

— Е, като начало баща ми отново опита да отстрани Гилън от поста му, но без успех. — Направи гримаса. — Сигурно има влиятелни приятели.

Раиса остави енергично чашата върху масата и оля китката си с вино.

— Не по-влиятелни от мен. Това е. Ще говоря с майка ми. Не може да продължава така.

Амон се пресегна към ръката ѝ, но тутакси се отдръпна, оглеждайки се отново.

— Моля те, Раиса, не бива да разкриваш на кралицата какво се е случило в Южен мост. Повярвай ми. Не бива. — Пресуши чашата си и я остави на масата. — Не се безпокой. Ние от семейство Бърн не се предаваме лесно. Рано или късно ще го спипаме.

Думите му не я успокоиха. Каква беше ползата да си наследница на трона, ако не разполагаш с истинска сила?

Paиca вдигна поглед и видя, че Амон продължава да я наблюдава със същото странно изражение. Плахо. Почти гузно.

— Какво? — попита го сприхаво.

— Онова момче. Гривник — прокашля се той.

В съзнанието ѝ изплуваха рой различни картини: Гривник седи с кръстосани крака на пръстения под в мазето и ѝ предлага стари бисквити. Гривник по кожен клин и късо палто от еленова кожа, с нож в ръка.

Често се сещаше за него след приключението им в Южен мост. Надяваше се да е избягал на гвардейците. Дори ѝ се искаше да го види отново.

— Какво за него?

— Мъртъв е. Убили са го във Вехтошарника.

— Какво? — Гласът ѝ прозвуча по-силно от очакваното и Амон ѝ изшътка стреснато. — Кога? Кога се е случило? — попита тя. Вътрешностите ѝ буквално се свлякоха до пръстите на краката.

— По всяка вероятност снощи. Тази сутрин са открили дрехите му край брега на реката.

Чувстваше се впримчена. Предадена. Не можеше да повярва на ушите си.

— Дрехите му? Но не и тялото му?

Той поклати глава.

— Само дрехите и шалче, от онези, които носят Вехтошарите. Явно извършителят го е хвърлил в реката.

— Как разбрахте, че дрехите са негови?

— Намерихме името му написано в калта — обясни Амон. — Своеобразно предупреждение.

Гривник Алистър беше мъртъв. Раиса си спомни за последната им среща на един уличен ъгъл във Вехтошарника, за ироничния му поклон на раздяла.

„Мен ако питаш, ти си Вехтошарка по душа“, беше я похвалил тогава.

Само дето грешеше. Той беше свободен, а Раиса — пленничка на цялото кралство. Смъртта ли се оказва цената, която човек плаща за свободата си?

— В такъв случай откъде сте сигурни, че е мъртъв — продължи упорито тя. — Щом не сте намерили тяло.

— Имаше… имаше много кръв. — Амон обиколи с поглед залата, осъзнавайки, че не е избрал подходящото място за подобен разговор. — Съжалявам, Раиса. Трябваше да си замълча, но… хубавото е, че убийствата вероятно ще престанат. Същата нощ е намерено и друго тяло. Шив Конър, главатарят на Южняците. И той е бил измъчван като другите. Смятаме, че Гривник е станал жертва на отмъщение заради него.

— А може и да не е имал нищо общо. Сигурно и Шив, и Гривник са убити от едни и същи хора. Ако Гривник изобщо е мъртъв. — Тя вдигна поглед, изпълнен с пробудена надежда. — Много е хитър. Ами ако само е искал да ни заблуди, че е мъртъв? Гвардията го издирва от толкова време! Вероятно просто е решил да изчезне за малко.

Амон не отвърна, но съжалението, изписало се на лицето му, я вбеси.

— Добре! — тросна се тя, преглъщайки парещите си сълзи. — Ти печелиш. Мъртъв е. Доволен ли си?

Амон я погледна, сякаш го е ударила.

— Рай, недей така, не исках да…

— Трябва да се връщам на танцовата площадка — заяви тя и стана сред шумолене на сатен. — Списъкът ми с партньори е доста дълъг.

Изскочи през завесата, отделяща масата от танцовата площадка, без да се замисля и се блъсна право в Мика Баяр.

Той я хвана за лактите и я спря да не падне.

— Ето къде си била. Търсих те навсякъде. — Взря се в лицето ѝ. — Какво има? Плачеш ли?

— О — подсмъркна Раиса и си избърса бузите. — Нищо ми няма. Просто ядох доста люти чушки.

— Люти чушки? — засмя се Мика. — Тази вечер отвсякъде ни дебнат опасности. Лейди Хересфорд например е по-студена от Блуден връх по време на зимното слънцестоене. Опитах да си открадна една целувка от нея, но пазвантите ѝ едва не ми скочиха на врата.

— А принцеса Марина? — попита Раиса с мисълта, че тамронските порядки вероятно му се харесват. — Много е красива.

Дори прекалено.

— В момента искам да танцувам с нашата принцеса — обяви той с грациозен поклон. — Току-що се изплъзнах на лелите и бабите. Да се възползваме от шанса.

Поведе я към танцовата площадка, тъкмо когато оркестърът подхващаше валс.

— Защо не танцуваш с някое момиче, което ще ти е от полза? — попита шепнешком Раиса още при първата им обиколка на балната зала. — Миси Хакам седи доста унило в онзи ъгъл. А и си наясно, че принцеса Марина е дошла, за да я ухажваш.

Говореше самата истина и все пак ѝ се искаше да запази Мика Баяр само за себе си.

— Разумно е да извлечеш максималното от тържеството. Родителите ти сигурно са вложили цяло състояние в него.

— Това и правя — пошушна ѝ той и я придърпа по-близо от общоприетото. Пръстите му прогаряха кожата ѝ през фината материя на роклята. Главата ѝ отново започваше да се замайва, но дали от виното?

— Или вече си завоювал, когото трябва? — подхвърли безразсъдно тя. — И остава да подготвиш брачния договор? Или си запланувал някоя романтична среща за по-късно тази вечер?

— Само едно момиче искам да завоювам — увери я той и се приведе да прошепне в ухото ѝ: — Само едно сърце искам да спечеля.

— О, не — възропта вяло тя. „Не си пилей ласкателствата по мен“, прииска ѝ се да му каже, но нещо възпираше думите в гърлото ѝ. Явно остроумието ѝ се беше изпарило. Затова се предаде и отпусна глава върху гърдите му, заслушана в ритъма на сърцето му през плата на дрехата. Дори ароматът му ѝ действаше опияняващо.

„Само една чаша вино съм изпила“, помисли си тя.

Струваше ѝ се, че Мика е способен да посрещне всеки неин коментар с хитроумен отговор. Затова просто му подари още три танца. С всяко завъртане се чувстваше все по-безплътна в обятията му, сякаш лека-полека се изпаряваше.

— Може ли да… да си вземем нещо за хапване? — попита накрая с надежда храната да ѝ помогне да се поосвести.

— Естествено — съгласи се той и я поведе през лабиринта от черно-бели платове към уединена масичка. Настани я в стола и за дълъг момент отпусна горещите си длани върху раменете ѝ.

После явно се бе отдалечил, без тя да усети. Дори музиката ѝ се струваше позатихнала, сякаш всички други се намираха далече, далече.

Мика се върна с отрупани чинии и две чаши вино и я изтръгна от унеса ѝ като от дълбок сън. Придърпа стол до нейния и седна толкова близо, че краката им се допираха. После преметна ръка през раменете ѝ, положи главата ѝ върху своето рамо и започна да ѝ дава малки хапки храна.

Поднесе чашата вино до устните ѝ и тя понечи да откаже, но в същия момент отпи глътка.

Той обхвана брадичката ѝ с длани и я целуна. И отново, още по-страстно, по-сладко. И отново. Съпротивата ѝ се изпари. Мика обсипваше с целувки устните ѝ, брадичката ѝ, ключиците ѝ.

„Магьосническите целувки — помисли си унесено тя — са опасно нещо.“

Вече отвръщаше на целувките му, увиваше ръка около врата му, губеше се в опиянението, копнееше да се притисне още по-силно до него. А той се подсмихваше лекичко на увлечението ѝ, ала и неговият дъх излизаше насечено, а по бузите му избиваха червени петна.

„Не ме е грижа кой си — мислеше си тя. — Не ме е грижа за кого трябва да се омъжа. Омръзна ми да следвам вековни правила.“

Мика отмести стола ѝ назад и стана.

— Ела — прошепна и я вдигна нежно на крака, придържайки я за ръката. — Знам къде да отидем.

Тя кимна безмълвно и се вкопчи с две ръце в лакътя му, за да не залитне. Мика я поведе през гората от копринени шатри, покрай осветени от свещи маси и приглушени разговори.

Един звук се промъкна крадешком в замъгленото ѝ съзнание. Познат глас я викаше от много далеч.

— Раиса! Къде си?

Мика затегна хватката си около ръката ѝ.

— Не му отговаряй.

— Но това е татко — възпротиви се тя. — Звучи разтревожен.

— Просто иска да ни раздели — отвърна Мика. — Всички това искат. Хайде. — И отново я задърпа в обратната посока. — Насам.

Хукнаха към страничния изход, заобикаляйки множество препятствия, включително Уил Матис, който омагьосваше с приказки едно момиче в ъгъла, и Мелани, отново примъкваща се до подноса с десерти. Беше вълнуващо като игра на криеница в официално облекло.

Щом стъпиха в коридора обаче, се оказаха лице в лице с Амон Бърн. Стоеше там и им препречваше пътя.

— О! — Раиса едва спря; копринените ѝ чорапи се пързаляха по пода. Беше си загубила обувките.

— Пак ли ти? — въздъхна Мика. — Как е възможно да си навсякъде?

Амон не му обърна внимание.

— Баща ти те търси — обърна се към Раиса. — Не го ли чу да те вика?

— Ами… — Тя погледна към Мика, незнайно защо останала без думи. — Ние отиваме… на друго място.

— Не ти влиза в работата — сопна се Мика и дръпна Раиса напред с намерението да мине през Амон. — Разкарай се от пътя ми.

Амон не помръдна, само прехвърли погледа си от Раиса към Мика и сбърчи чело.

— Какво са ѝ направили? Изглежда в транс.

Раиса отново чу гласа на баща си, този път по-отблизо.

— Раиса!

— Лорд Демонаи! — провикна се Амон. — Тук е! В коридора! С Мика Баяр. Побързайте!

— Кръв и кости — изруга Мика. — Кога ще спреш да се бъркаш, където не ти е работа? Ще си платиш за това. — Пусна ръката на Раиса и си взе една пастичка от близкия поднос. После се облегна на стената и зачака.

Внезапно пред нея се озова лицето на баща ѝ, свъсено като буреносен облак над Ханалеа.

— Е, оставям ви да си говорите. — Амон заотстъпва към балната зала. Ъгълчетата на устата му потрепваха, видимо горд с постъпката си.

— Ти! Да не си мръднал, докато не изясним въпроса — заповяда Авърил и Амон замръзна на място.

Авърил вдигна падналата на пода пелерина на Раиса и я наметна. Меджувременно впери поглед в медальона около врата ѝ. Взира се в него дълго, преди да обърне очи към Мика.

— Каква работа имате тук? — попита ядосано той.

Мика сви рамене и размаха пастичката. Стараеше се да говори небрежно, ала ръката му трепереше.

— Опитвах се да накарам принцесата да хапне нещо. Май че е пийнала повечко.

— Я виж ти! Така ли било?

Авърил вдигна брадичката на Раиса и я погледна в очите. Изглеждаше толкова странно. Тя се засмя, но спря, когато баща ѝ я стисна по-силно.

— Не бъди толкова груб — смъмри го тя и се изтръгна от хватката му. — Защо се държиш така? С Мика тъкмо си тръгвахме.

— Така ли? — Внезапно Авърил придоби в очите ѝ вид на изключително висок и внушителен в клановата си роба.

— Исках дай покажа гледката от терасата — оправда се Мика, налапа остатъка от пастичката и си облиза пръстите. По устните му остана пудра захар. Раиса спонтанно дръпна главата му надолу и понечи да събере с целувка белия прашец. Устата му и бездруго беше сладка и гореща, затова с учудване се питаше колко ли по-сладка би могла да стане.

— Раиса — простена дрезгаво Мика и плъзна ръце около кръста ѝ, без да обръща внимание на убийствения поглед на баща ѝ.

И Мика изглеждаше леко опиянен.

— Раиса! — Авърил я издърпа от Мика и я бутна в един стол. — Не си на себе си. Време е да извикаме каретата.

— Още е paнo — възпротиви се Мика. Прокашля се, местейки поглед от Раиса към Авърил и обратно. — Моля ви, Ваше Височество. Останете още малко. Все пак празнуваме дебютантския ми ден.

— Забрави — отговори вместо нея Авърил със суров, равен глас. — Връщай се на тържеството си, вещерняк. Но първо искам да знам откъде си взел това. — Авърил го сграбчи за китката и вдигна ръката му към лицето си, за да огледа изкусния му пръстен, инкрустиран със смарагди и рубини.

— Пусни ме! — възропта Мика и опита да измъкне ръката си. — Не те интересува.

— Всъщност живо ме интересува — поправи го Авърил и го пусна. — Виждал съм този символ само по древни ръкописи. Съществува още отпреди Опустошението и е забранен в наши дни.

Мика разтри китката си.

— Подарък ми е. За дебютантския ми ден. Имам цяла съкровищница с подаръци. И какво от това?

Раиса примижа, вперила замъглен поглед в пръстена. Чак сега го забелязваше. Представляваше змия с рубинени очи, увита около пръста на Мика. Стори ѝ се някак позната.

Тя вдигна ръка и докосна златния медальон, долепен до кожата ѝ. Символът беше същият, а металът — топъл на допир.

Очите на Авърил запрескачаха между двете бижута.

— А ти откъде имаш този медальон, Раиса?

— Хммм? — В първия момент не можа да си спомни. — О! Подарък ми е от семейство Баяр.

Авърил хвана медальона и го вдигна от гърдите ѝ. Кожата под него беше жигосана с червен символ. Змийска глава.

С гневен рев Авърил дръпна яростно медальона и скъса верижката му. После го захвърли в смаяното лице на Мика.

— Какво се надяваше да постигнеш, вещерняко?

Мика примига насреща му и сведе поглед към медальона на пода. Младежът изглеждаше съвършено объркан.

— Не знам за какво говориш.

Раиса се преви надве и стисна гърдите си с ръце, сякаш Авърил беше изтръгнал сърцето ѝ.

— Милостива Създателко — простена тя.

Авърил я погледна и за момент затвори очи в опит да си възвърне самообладанието. После се обърна към Мика.

— Член на Демонаи съм, забрави ли? На какво разчиташ? Че няма да разпозная символа ли? — Авърил сграбчи предницата на елегантния му жакет и го разтърси силно. — Тя не е за теб, разбра ли? Никога няма да я имаш.

Гняв заля лицето на Мика и измести смущението.

— И защо не? Достатъчно добър съм за тамронските принцеси.

— Тогава се ожени за някоя от тях — отвърна Авърил.

— Кой говори нещо за женене? — парира го Мика с блеснали черни очи. — Но щом го споменаваш, защо да не се оженим, ако искаме? Омръзна ми да се подчинявам на глупави закони, изковани преди хиляда години.

— Ако още веднъж опиташ подобно нещо, клановете отново ще погнат магьосници. И ще започнем от теб.

— Никога не са спирали да преследват магьосници — горчиво констатира Мика. — Знаем какви планове кроите в лагерите си. Знаем, че ти си демонайски воин. И ние си имаме шпиони. А що се отнася до този медальон — той го побутна с крак, — всички истории за зли магически амулети са именно това — истории. На вас, демонайците, само магически заговори са ви в главата.

Мика се наведе, взе медальона и го пъхна в джоба си.

— Води я в двореца тогава. Аз се връщам на тържеството. — Минавайки покрай Раиса, се приведе и я целуна по устните. После вдигна поглед и се ухили злобно на Авърил. — Но знай, че ми харесва да я целувам и ако съдя по реакцията и, на нея също ѝ харесва. Само опитай да ни разделиш.

И си тръгна.

Авърил го изпрати с поглед. Амон пристъпваше от крак на крак в колебание дали да остане, или да си тръгне.

Вътрешностите на Раиса се бунтуваха. В тялото ѝ — същинско бойно поле — различни усещания се разбиваха едно в друго със силата на вълните край Варовикови чукари. Устните ѝ още пареха от целувката на Мика и ѝ се искаше да се втурне след него, да му се извини за изстъпленията на баща си. Чувстваше се зашеметена, измъчваше я копнеж. Отпусна глава между коленете си и започна да диша дълбоко, решена да не припада.

Амон коленичи пред нея и хвана ръцете ѝ.

— Рай… Ваше Височество — поправи се той с изпито, бледo лице. — Мога ли… да ви донеса нещо? — Тя вдигна поглед към него; изражението му беше колкото колебливо, толкова и решително, сякаш се боеше тя да не се изплюе в лицето му, но май имаше готовност да поеме дори този риск.

В крайна сметка Раиса повърна върху него. И върху себе си.

Ужасена, тя направи опит да се извини, но Амон изглеждаше толкова сериозно и абсурдно със стомашните ѝ сокове по косата и парадната си униформа, че я досмеша. Той впери укорителен поглед в нея, извади кърпичката си и избърса внимателно лицето ѝ.

Авърил побърза да спаси пелерината ѝ.

— Къде са ти обувките, Раиса? — попита той, озъртайки се наоколо.

Тя поклати безпомощно глава. Вече ронеше големи, тежки сълзи и трепереше неконтролируемо. Какво ѝ ставаше?

— Не ми търси обувките — спря го тя и понечи да се изправи. — Трябва да намеря Мика. Имам да… му казвам нещо.

— Амон — подхвана Авърил, — отиди да кажеш на кралицата, че… — погледна към Амон и размисли. — Не. Аз ще ида да кажа на кралицата, че принцесата-наследница не се чувства добре. Ти отведи Раиса в двореца. И никой да не ви вижда. Води я в покоите ѝ и не я пускай никъде. Каквото и да става. Не откъсвай поглед от нея нито за миг. И стой там, докато се прибера.

Завъртя се на пета и се отдалечи.

Амон помогна на Раиса да стане, но ако не я държеше, тя пак щеше да се свлече.

Огледа се наоколо за свидетели, после грабна покривката от близката маса — вазата с дяволски бурен и калии се изтърколи на пода — загърна Раиса от главата до петите и я взе на ръце.

— Амон! Пусни ме! — противеше се тя с приглушен от покривката глас и се гърчеше немощно. — Трябва да… Трябва да отида при…

Той допря устни до ухото ѝ и тя усети топлия му дъх през плата.

— Успокой се, Рай — прошепна и с отчаяна нотка в гласа. — Не усложнявай нещата допълнително.

Направиха няколко завоя и чупки; светлината се променяше, докато минаваха през тъмни коридори и ярко осветени стаи. Накрая Раиса вдиша нощния въздух и съобрази, че са излезли на двора.

Спомни си целувките на Мика, дланите му върху раменете ѝ, и сърцето ѝ затуптя по-бързо. Копнежът отново я покори.

— Не! — загърни се пак в ръцете на Амон тя. — Трябва да… да се върна, за да си взема обувките.

Амон изсвири и до ушите ѝ долетя скрибуцането на приближаваща карета.

— Какво си помъкнал, войниче? — попита лакеят през смях. — Сувенир от забавата?

— Сестра ми — отговори Амон със сериозен глас. — Не се чувства добре.

Раиса чу смях.

— Ще ни запознаеш ли, ефрейтор? — провикна се някой.

— Не… съм… ти… сестра — изръмжа Раиса. — Защо все това повтаряш? — Но Амон вече я вкарваше в каретата. Тя дочу изплющяването на юзди и колелата затрополяха в нощта, отвеждайки я все по-надалеч от Сивата дама и прелъстителя Мика Баяр.

Явно беше задрямала, защото в следващия момент Амон вече я носеше нагоре по някакво стълбище. Направи завой, извървя стотина крачка по един коридор и внимателно я сложи да стъпи на краката си. Размота импровизираната плащаница, с която я беше увил като труп, стиснал едната ѝ ръка. Стояха пред вратата на покоите ѝ.

— Пусни ме! — измрънка Раиса и опита да се изтръгне от хватката му. — Забравих нещо. Трябва да се върна на Сивата дама.

Той похлопа на вратата.

— Отвори!

Раиса чу тежките стъпки на Магрет, придружени от мърморене.

Тряс! Вратата се отвори със замах и дойката ѝ изникна на входа по халат.

— Ей богу, човек не може да мигне без… — Очите на Магpeт се съсредоточиха върху Раиса. — Ваше Височество! Какво ви се е случило?

— Не се чувства добре — обясни Амон.

— Пфу! — възкликна Магрет и размаха ръка пред носа си. — Ще ме прощавате, ама и двамата смърдите на повръщня! — Изгледа Раиса подозрително. — Да не сте налетяла на брендито, а?

— Лорд Авърил ме помоли да ви я доведа — обади се Амон. — Каза, че ще се погрижите за нея.

Магрет се възгордя.

— То се знае, че така ще каже; познава той старата Магрет. — Хвана Раиса за ръката и я вкара в стаята, после понечи да затвори вратата пред лицето на Амон.

— Лорд Авърил ми заръча да остана с нея, докато дойде — заяви твърдо Амон и пъхна ботуша си в пролуката на затваряната се врата. — Може да е… в опасност. Нареди ми да не я изпускам от очи.

— Така значи? — накокошини се Магрет. — Какви времена доживях: младежи да се самопоканват в стаите на млади дами посред нощ. — Огледа го за следи на поквареност и поклати глава. — Е, влизай тогава.

— Магрет — подхвана отчаяно Раиса, — трябва да се върна на тържеството. Ефрейтор Бърн ме отвлече и ме докара тук против волята ми.

— Ти да видиш. — Магрет погледна Амон с възобновена враждебност.

— Така е — потвърди Амон с директен, безкрайно убедителен поглед. — Но го направих по заповед на лорд Авърил. И той ще дойде скоро.

— Е — измърмори неохотно Магрет, — не бива да се връща на тържеството, ако ѝ е зле, нали?

Амон поклати сериозно глава.

— Не, не ми се струва разумно.

Точно в този момент Раиса мразеше и двамата.

— Хайде — подкани я Магрет и я задърпа към спалнята. — Да ти направим една вана, гълъбче.

Амон понечи да тръгне след тях, но Магрет изпъна ръка и го спря.

— Ти поседни край камината, ефрейтор Бърн.

— Лорд Авърил ми заръча да не я изпускам от очи, докато се върне — повтори упорито Амон. — Тя не е на себе си.

Магрет свъси вежди.

— Къде ще избяга, като завардиш вратата? — поиска да узнае тя.

— Дадох дума — настоя Амон.

Раиса знаеше, че мисли за тайния проход към градината, скрит зад гардероба ѝ. Нямаше да ѝ позволи да се изплъзне оттам. Раиса се прокле, задето му бе разкрила тази си тайна.

Амон демонстрира типичното за рода Бърн твърдоглавие и в крайна сметка Магрет сложи параван пред ваната на Раиса, а той се настани на стол до прозореца. Тя се чувстваше странно при мисълта, че ги дели само един параван, докато беше чисто гола.

Магрет я обяви за изкъпана и ѝ помогна да си облече нощницата. Раиса излезе иззад паравана и завари Амон гол от кръста нагоре, с щръкнала, мокра коса и леген пред себе си. Широките му рамене и мускулести ръце лъщяха на светлината от огъня. Тази картина затрептя в унисон със спомените ѝ за изваяното лице и тъмните очи на Мика Баяр и на Раиса ѝ призля отново.

— Пресвещена мъченице! — възкликна Магрет, изчерви се и затвори очи, само за да ги отвори отново, поглеждайки към Амон. — Елате, Ваше Височество, да ви сложим в леглото.

Раиса едва се пъхна под завивките и на вратата на покоите ѝ се почука. Магрет хвърли свиреп предупредителен поглед на Амон и отиде да отвори.

Баща ѝ и баба ѝ Елена, и двамата в церемониални роби от тържеството на Мика, стояха на прага. Елена носеше украсена с мъниста лечителска торба.

— Благодаря ви за помощта — рече Елена на Магрет и успя да я изтика в коридора. Отиде до леглото на Раиса, усмихна ѝ се и долепи длан до челото ѝ.

— Раиса, внучке, как се чувстваш?

— Не знам, Елена Сенестре — отвърна разпалено Раиса. — На мен може и да ми е зле, но всички около мен са обезумели. — Впери злобен поглед в баща си и Амон Бърн, който явно се бе сдобил отнякъде с риза.

Елена се засмя и се плесна по бедрото, а Раиса мигом изпита облекчение. Баба ѝ щеше да се погрижи за всичко.

— Да видим белега.

Развърза връзката на нощницата ѝ, разгърна плата и огледа белега в основата на врата ѝ. Мехури покриваха нежната розова кожа, попаднала под медальона.

— Боли ли, Раиса? — попита баба ѝ.

— Не. Дори не разбрах, че ми е станало нещо — призна си Раиса. — Сигурно е алергична реакция.

— Така изглежда. — Елена поогледа още малко засегнатото място, бръкна в торбата си и извади бурканче от дялан камък. — Не ми се вижда кожата да е засегната дълбоко. Не съм добра лечителка като Върба, но имам известни умения. — Свали капака на бурканчето: оказа се пълно с яркозелен мехлем. — Направен е от офика и няколко други билки. Разрешаваш ли?

— Да — отвърна колебливо Раиса.

Елена потопи пръсти в мехлема и намаза мехурите по врата на Раиса. Ухаеше на бор и свеж въздух и охлади цялото ѝ тяло. Тя се отпусна на възглавниците и въздъхна дълбоко. Главата ѝ спря да се върти. Допреди малко се чувстваше трескава и напрегната, сега я обливаше вълна на спокойствие и съсредоточеност. Съзнанието ѝ бавно се очисти от съмненията и тревогите, копнежите ѝ се утаиха като мътилка по дъното на планинско езеро.

— Благодаря ти, майко Елена — прошепна тя. — Много ми олекна.

Елена затвори бурканчето и го пусна в лечителската си торба.

— Баща ти каза, че си била с магьосника Мика Баяр. Какво се случи помежду ви?

Раиса не разбираше какво точно я пита баба ѝ.

— Ами, танцувахме. И… и се целунахме.

— Нищо друго? — Елена не откъсваше очи от лицето ѝ.

Страните на Раиса пламнаха от срам. Не ѝ харесваше да води подобен разговор с баба си, матриархатът на Демонаи.

А и всичко това се случваше пред очите на Амон Бърн, който поне имаше благоприличието да се засрами.

— Не, това е — отвърна лаконично тя.

Елена и Авърил си размениха многозначителни погледи.

— Затова и не разбирам защо всички така драматизират — продължи Раиса. — Ако искам да танцувам с Мика Баяр, никой не може да ме спре. Той е… добър танцьор — довърши неубедително тя. — И много чаровно момче.

Амон Бърн забели очи и Раиса едвам се сдържа да не му се изплези.

— Медальонът от семейство Баяр е амулет за прелъстяване, Раиса — обясни Авърил. — Често са използвали такива преди Опустошението, но в наши дни са забранени. Действа в комбинация с пръстена, който младият Баяр носеше тази вечер, за да създаде мощно привличане и у двете страни.

„Най-сетне си го сложила, Раиса — беше се зарадвал Мика. — Опасявах се, че не ти е харесал.“

— Но защо му е да прилага действието му върху мен? — недоумяваше тя. — Какво би спечелил? — Всички в стаята се прокашляха многозначително и лицето ѝ отново пламна. — Тоест, като изключим… сещате се какво. Каквото ѝ да ми е наговорил на тържеството, отлично знае, че не можем да се оженим. Трябва да използва амулета си върху принцеса Марина или някоя друга кандидатка.

Още в същия момент осъзна колко безполезен щеше да е. Политическите бракове се уреждаха от трети лица с цел създаване на съюзи и трупане на мощ. В този процес прелъстяването нямаше място. А дори да имаше, Раиса знаеше, че Мика Баяр е способен да се справи и без чужда помощ.

— Именно там е въпросът — обади се Авърил с мрачно изражение. — Защо му е било да го прилага върху теб?

„Знам къде да отидем“, беше казал Мика. И все пак…

— Едва ли е бил наясно какво представлява медальонът — оправда го Раиса. — Всичко това го изненада.

— Раиса — подхвана баща ѝ с тревожна гримаса, — ти винаги предпочиташ да виждаш само доброто у хората, но…

Раиса вдигна ръка.

— Спри. Не виждам само доброто у хората. Всъщност често виждам доста лоши неща. Особено у Мика Баяр. Но ми се стори съвършено смаян, когато скъса колието ми и го запрати по него. Той нямаше представа каква е връзката между неговия пръстен и моя медальон. Въобразявал си е, че ме омайва със своя чар.

Амон се обади за пръв път.

— Нека си изясня нещо. Според теб двамата по чисто съвпадение сте се появили на тържеството с вещерски дрънкулки? — Той вдигна едната си вежда по онзи вбесяващ начин.

— Ако не е бил той, значи друг е уредил да се случи така — заумува на глас Авърил. — Въпросът е защо. И ако притежава такова оръжие, с какво друго разполага? И къде го държи?

— Къде е пръстенът, който ти дадох? — попита внезапно Елена. — Казах ти да не го сваляш.

Раиса свъси умислено вежди.

— О! Щях да остана с него, но майка ми настоя да го заменя със смарагдовия медальон.

Всички впериха погледи в нея.

— Какво? — тросна им се Раиса. — Смятате, че майка ми, кралицата, е замесена в заговор срещу собствената си дъщеря? Не. Беше въпрос на естетика, не на политика, сигурна съм.

— Къде е пръстенът сега? — повтори Елена.

Раиса се помъчи да си спомни.

— Върху тоалетната ми масичка. — Тя махна вяло към всекидневната си.

— Ще отида да го донеса. — И Амон се втурна към вратата, видимо доволен да помогне с нещо. Върна се след секунди, стиснал пръстена в големия си юмрук. Подаде го на Раиса.

Тя надяна верижката му около врата си и усети студенината на метала върху горещата си кожа.

— Мика каза, че не разбирал защо не може да се ожени за теб — напомни ѝ Авърил. — Възнамерявал да продължи да те ухажва.

— Да ме целува — поправи го Раиса. — Харесвало му да ме целува и смятал да продължи.

— А ти? — поинтересува се Елена. — Имаш ли намерение да продължиш контактите си с него?

На Раиса ѝ дотегна от този разпит, дотегна ѝ да я карат да се чувства глупачка, при положение че даваше толкова много от себе си. До гуша ѝ дойде.

— Не знам — отговори през прозявка. — Възможно е.

Последното нещо, което видя, преди да заспи, беше как Авърил, Елена и Амон Бърн си шушнат нещо, скупчени един до друг. Несъмнено работеха по своя си заговор.