Краля демон

ВТОРА ГЛАВА НЕПРЕДВИДЕНО ПОСЛЕДСТВИЕ

Раиса се размърда нетърпеливо върху седлото, примижа срещу слънчевата светлина, окъпала пътеката, и се озърна наоколо.

— Не присвивай очи, Раиса — нахока я по навик майка ѝ.

Подобни стандартни изречения заместваха нормалния разговор с кралицата. В набора влизаха и „Изправи гръб!“ и „Къде си мислиш, че отиваш?“, както и универсалното „Раиса ана’Мариана!“.

Затова Раиса засенчи очи с длан и продължи да се взира в гората наоколо.

— Да вървим — подкани тя. — Имахме среща преди половин час. Щом не са дошли навреме, смятам за редно да ги оставим. Само си пилеем времето.

Лорд Гаван Баяр приближи коня си до Вихра и хвана юздата ѝ.

— Умолявам ви, Ваше Височество, дайте им още няколко минути. Мика ще е страшно разочарован, ако изпусне лова. Чака го с нетърпение цяла седмица. — Напетият висш магьосник ѝ се усмихна с пресиления чар, който възрастните обикновено проявяват в разговорите си с деца, когато наоколо има и други възрастни.

„Хм, Мика чакал лова с нетърпение? — помисли си Раиса. — Не и с по-голямо от моето. Той може да ловува колкото и когато си поиска.“

„Сигурно още ми е ядосан за снощи — продължи с размислите тя. — Затова ни бави. Не е свикнал да му отказват.“

Раиса сръчка Вихра с коляно, а кобилата отметна глава назад и изтръгна повода си от ръката на магьосника. После изпръхтя и се отдръпна страхливо от едно листо, търкулнало се по пътеката. И тя не по-малко от Раиса искаше да потеглят.

— И аз често закъснявам — обади се по-малката сестра на Раиса, Мелани, и побърза да подкара понито си напред. — Не е зле да проявим известно търпение.

Раиса ѝ хвърли кръвнишки поглед, а Мелани прехапа устна и извърна очи.

— Мика вероятно е загубил представа за времето — продължи да го оправдава лорд Баяр, докато се мъчеше да укроти едрия си жребец. Вятърът рошеше сребристата му грива, прошарена с магьосническо червено и златисто. — Знаеш какви са момчетата.

— В такъв случай май е добра идея да му подарите джобен часовник за следващия дебютантски ден — предложи иронично Раиса и си спечели поредното укорително „Раиса ана’Мариана!“ от майка си.

„Не ме е грижа!“ — помисли си тя. Сякаш не ѝ стигаше, че прекара цяла зима затворена в двореца в тягостната компания на учители, които я принуждаваха да наваксва за три години пропуснати уроци на съвършено безполезни теми.

Например: Истинската дама е способна да общува с всеки, независимо от възрастта и общественото му положение. Дълг на домакинята е да се грижи всички на масата да участват дейно в разговора; да го отклонява от политически и други спорни въпроси и да е подготвена с резервни теми, които да постави за обсъждане при необходимост.

„Щом от една дама се изисква такова нещо — разсъждаваше Раиса, — и от мъжете ли се изисква същото?“

През трите години, прекарани от Раиса в лагера Демонаи, тя и майка ѝ се бяха променили и сега разногласията помежду им не стихваха. Баща ѝ, наречен Авърил, с кланово потекло, винаги бе смекчавал отношенията им. В последно време обаче постоянно странстваше, а Мариана настояваше да се отнася с Раиса като с дете.

Напоследък до ушите на Раиса стигаха какви ли не мълви по адрес на кралицата. Някои разправяха, че доста пренебрегвала финансовите, политическите и дипломатическите въпроси. Други пък твърдяха, че обръщала твърде много внимание на висшия магьосник и Съвета, чиито членове се събираха в съвещателната палата на Сивата дама. Но вероятно това не беше нищо ново, а просто чак сега започваше да ѝ прави впечатление.

Навярно всичко се дължеше на влиянието на баба ѝ Елена. Племенната водачка на лагера Демонаи имаше конкретно гледище относно долската политика и нарастващия престиж на магьосниците. През трите години, прекарани от Раиса със семейството на баща ѝ, тя го изразяваше най-безцеремонно.

След относителната свобода, на която се бе радвала в лагера Демонаи, за Раиса беше същинско мъчение да пъха крака в неудобните обувки и фините чорапи, носени в кралския двор, да се поти и гърчи в надиплените момичешки рокли, натрапени ѝ от майка ѝ. Беше почти на шестнайсет, кажи-речи зряла жена, а през повечето време я принуждаваха да изглежда като няколкоетажна сватбена торта на два крака.

Не и днес обаче. Днес беше облякла туника, кожен клин и жакет за езда до ханша. Носеше и изработени от клана ботуши. Беше преметнала лъка си през рамо, а колчана със стрели бе пъхнала в една от дисагите на седлото. Когато изкара Вихра от конюшнята, лорд Баяр я измери с поглед, после се обърна към кралицата, за да види реакцията ѝ.

Майката на Раиса отвори устни само за дълга въздишка, но очевидно прецени, че е твърде късно да връща дъщеря си да се преоблече. Мелани, разбира се, в подражание на майка им, бе облякла сако за езда и дълга, разделена по средата пола за езда, изпод която надничаха изобилните дипли на долна фуста, дълга чак до ботушите ѝ.

По-малката сестра на Раиса, Мелани, беше одрала кожата на майка им. Беше наследила русата ѝ коса, млечнобялата ѝ кожа и високия ѝ ръст. А Раиса, с тъмната си коса, зелените очи и дребната си фигура, приличаше на баща си.

И така, всички бяха облечени и нетърпеливи да половуват в такъв прекрасен, слънчев ден, ала вместо това го пропиляваха в чакане на Мика Баяр и братовчедите му, които закъсняваха.

Мика имаше славата на дързък ездач и агресивен, настървен ловец. С една година по-голям от Раиса, той бе запленил с мрачния си, опасен чар половината момичета в кралския двор.

Откакто Раиса се върна в замъка Превалски брод, я ухажваше с ласкателна решимост, на която тя трудно устояваше. Фактът, че всякаква близост им бе забранена, правеше приключението още по-съблазнително. Замъкът гъмжеше от очи и уши, но въпреки всичко намираха местенца, където да се срещат тайно. От целувките на Мика Раиса се опияняваше, а от прегръдките му ѝ се виеше свят.

Но не я привличаше само това. Надарен със свирепа, цинична духовитост, той иронизираше блестящо обществото, от което и двамата бяха част. Умееше да я разсмива, а напоследък малко неща успяваха да го постигнат.

Раиса си даваше сметка колко рисковани са подобни своеволия с Мика Баяр, но не разполагаше с друг начин да се бунтува срещу майка си и ограниченията на живота в кралския двор. И с това бунтарството приключваше. Все пак не беше от сорта на вятърничавата Миси Хакам, готова да се откаже от достойнството си срещу няколко реда безвкусна поезия и целувка по ухото.

А търпението не се числеше към добродетелите на Мика Баяр. Затова и се скараха предишната вечер.

Раиса имаше желание да ловува с него, но не възнамеряваше да го чака цяла вечност. Времето и възможностите ѝ се изплъзваха. През целия ѝ живот дотук.

Придружаваха ги капитан Едън Бърн и тройка войници, които разговаряха тихо помежду си. Бърн, потомствен капитан от Кралската гвардия, помоли настоятелно да съпроводи кралското семейство по време на лова, независимо от възраженията на лорд Баяр.

Бърн се провикна към тях:

— Да изпратя ли някой от хората ми да потърси момчетата, Ваше Величество? — предложи той.

— Ако зависеше от мен, бих изпратил всички ви, капитан Бърн — провлачи лорд Баяр. — Кралица Мариана и принцесите са в пълна безопасност. Не е нужно вие и подчинените ви да ни следвате като въздългата опашка на хвърчило. Клановете са средище на непредсказуеми диваци, признавам, но едва ли някой от тях би посегнал на кралското семейство в мое присъствие. — Докосна амулета около врата си, в случай че Бърн не бе схванал намека му. При разговор с него висшият магьосник винаги произнасяше думите бавно и ясно, сякаш го имаше за малоумник.

Бърн го погледна с невъзмутимо изражение по обруленото си от вятъра лице.

— Дори да сте прав, не клановете ме притесняват.

— Е, да — усмихна се сухо Баяр. — Все пак вие и принц-консортът нееднократно сте водили младата принцеса Раиса право в ръцете им. — По лицето му пробяга неодобрение.

Това беше още едно от нещата, които дразнеха Раиса: лорд Баяр никога не използваше името на баща ѝ. Наричаше го Авърил Демонаи, принц-консорта, сякаш заемаше работна позиция, достъпна за всеки. Много от долските аристократи ненавиждаха бащата на Раиса, защото беше търговец от клановете, съумял да си осигури брак, който повечето искаха за себе си.

Ала истината беше, че кралицата на Превала не се беше омъжила с лека ръка. Авърил ѝ беше донесъл подкрепата на клановете и беше послужил като противовес за влиянието на Магьосническия съвет. А това, естествено, не се нравеше на висшия магьосник.

— Лорд Баяр! — сряза го кралицата. — Знаете отлично, че принцеса Раиса прекара известно време с клановете по повеля на Наеминг.

Наеминг наричаха пакта между клановете и Магьосническия съвет, сложил край на Опустошението — магическо бедствие, едва не унищожило света.

— Но не намирате ли за излишно принцеса Раиса да прекарва толкова много време извън кралския двор? — попита с усмивка Баяр. — Горкичката. Помислете само колко танцови забави, карнавални шествия и увеселения е пропуснала.

„И уроци по бродерия и ораторско изкуство“, добави наум Раиса. Какъв срам!

Бърн огледа Раиса все едно е кон, който обмисля да купи, и заяви с характерната си безцеремонност:

— Не ми изглежда повредена. А и язди като демонайски воин.

Приятно беше да чуеш такава похвала от устата на Бърн. Раиса поизопна гръб.

Кралица Мариана докосна с пръсти ръката на капитана.

— Наистина ли смяташ, че е толкова опасно, Едън? — Винаги се стремеше да сложи точка на всеки възникнал спор възможно най-бързо, дори това да значеше смитане на боклука под килима.

Бърн сведе поглед към дланта ѝ върху ръката си, после го вдигна към лицето ѝ. Грубите му черти поомекнаха малко.

— Ваше Величество, знам колко обичате да ловувате. Но ако се наложи да преследвате стада в планинските райони, няма да е по силите на лорд Баяр да ви придружава. Граничните земи са пълни с бежанци. Когато семейството на човек гладува, той е готов на всичко, за да го нахрани. Цели армии от наемни войници минават оттук на отиване и на връщане от Ардънската война. Кралицата на Превала би била безценна плячка.

— Само това ли ви тревожи, капитан Бърн? — присви очи насреща му Баяр.

Бърн дори не мигна.

— Имам ли друго основание за тревога, милорд? Желаете да ми кажете нещо ли?

— Май е най-добре да потегляме — дръпна решително поводите на коня си кралица Мариана. — Мика и другите ще ни настигнат лесно.

Лорд Баяр кимна сковано. „Мика го чака сериозно мъмрене“, помисли си Раиса. Висшият магьосник имаше вид на човек, готов да отхапе нечия глава и да изплюе зъбите. Тя подкани Вихра и зае челна позиция. Бърн я настигна с едрия си дорест кон и подкара редом с нея, а другите ги последваха.

Маршрутът им минаваше през тучни планински морави, изпъстрени със слънчогледи и лютичета. Червенокрили косове се задържаха някак върху разлюлените от вятъра слънчогледови пити, останали от миналата година. Раиса попиваше всяка подробност като художник, обитавал дълго време черно-бял свят.

Бърн също се оглеждаше, но с различна с цел. Обхождаше с поглед гората и от двете им страни, изпънал гръб и хванал свободно поводите на юздата. Подчинените му се разпръснаха край тях с тройно по-голяма скорост, за да разузнаят пътя напред. Въпреки това постоянно хвърляха бдителни погледи през рамо.

— Кога се прибира Амон? — попита Раиса, колкото да изпробва трудно усвоените си разговорни умения върху свъсения капитан.

Бърн изучи лицето ѝ с поглед, преди да отговори.

— Очакваме го всеки момент, Ваше Височество. Заради сраженията в Ардън е тръгнал по заобиколния път от Одънов брод.

Раиса не беше виждала Амон, най-големият син на Бърн, повече от три години. Когато се завърна след тригодишния си престой в лагера Демонаи, Амон вече беше заминал за Уийн, военното училище в Одънов брод. Момчето искаше да тръгне по стъпките на баща си, а войнишкото обучение започваше от ранна възраст.

Раиса и Амон бяха близки приятели още от детинство, събрани от липсата на други деца в кралския двор, въпреки разликата в общественото им положение. Замъкът Превалски брод беше самотно място без него (не че ѝ оставаше много време да се чувства самотна). „Като стана кралица — мислеше си Раиса, — ще държа приятелите си на една ръка разстояние.“ Това беше поредната точка в дългия ѝ списък с добри намерения.

Сега Амон се прибираше в Превала, тръгнал да пропътува сам стотиците километри от Одънов брод. Раиса му завиждаше. Дори докато живееше сред клановете, вечно пътуваше със стражи. Питаше се какво ли е чувството да избираш сам пътя си, да спиш когато и където си поискаш и всеки твой ден да е изпълнен с чудни възможности и опасности.

Ловната дружина свърна на запад по пътека в единия край на долината. Макар да се намираха на поне стотина метра над Притулените води, грохотът на водопадите им стигаше до тях.

Навлязоха в тесен каньон и веднага усетиха хладината на каменните стени от двете им страни. Раиса потрепери; споходи я внезапен пристъп на тревога, осезаема тръпка в костите, сякаш невидими пръсти току-що задигнаха пищната мрежа на живота край нея.

Вихра изпръхтя и разклати буйно глава. За малко да изтръгне поводите от ръцете на Раиса. Мрачината от двете страни на пътеката се материализираше под формата на сиви сенки, чиито тела ту се скъсяваха, ту се удължаваха, докато препускаха към нея.

Сиви вълци, символът на рода ѝ. Раиса мярна източени вълчи глави с кехлибарени очи и дълги езици, люлеещи се над остри като бръсначи зъби, но в следващия момент вече ги нямаше.

Поверията гласяха, че вълците се явявали пред потомствени кралици в повратни моменти от живота им, били те застрашаващи или благоприятни. Раиса не ги бе виждала досега, в което нямаше нищо изненадващо, защото още нямаше корона на главата си.

Хвърли поглед през рамо към майка си и я видя да се смее на някое остроумие на лорд Баяр. Явно не забелязваше нищо необичайно.

Ако Раиса яздеше с приятелите си от Демонаи, те несъмнено щяха да съзрат в привидението ѝ важна поличба и да го зачовъркат като змия в прахоляка, за да разтълкуват вероятните му значения. Раиса бе потомка на рода Сив вълк и трябваше да е надарена със силата на пророчеството, а това умение се ползваше с висока почит.

Нечий глас прониза унеса ѝ.

— Добре ли сте, Ваше Височество?

Стресната, тя вдигна поглед към обезпокоените очи на Бърн, сиви като океана под зимно небе. Вече яздеше до нея, хванал юздата на Вихра и килнал глава, за да чуе отговора ѝ.

— Ами… хм… аз… — запъна се тя, за пръв път останала без думи. Хрумна ѝ да каже „Измъчва ме странното чувство, че ни грози опасност, капитан Бърн.“ или „Случайно да сте видял вълци по пътя?“

Но дори намръщеният капитан да приемеше думите ѝ насериозно, какво можеше да направи по въпроса?

— Добре съм, капитане — отвърна вместо това. — Просто мина доста време от закуската.

— Искате ли бисквита? — предложи той и бръкна в една от дисагите. — Имам няколко в…

— Няма нужда — побърза да откаже тя. — Така или иначе скоро ще обядваме, нали?

Излязоха от каньона и се озоваха на красива планинска ливада. Знаеха, че стадото е пасло тук преди седмица, но вече го нямаше. По това време на годината сърните се отправяха към по-високи земи, а ловната дружина нямаше как да ги последва в присъствието на магьосника лорд Баяр. И бездруго вече бяха на косъм да навлязат в територията на клановете.

Спряха да обядват на полето, точно до изхода на тесния каньон. Подредиха на красиви покривки изобилния си обяд — сирена, студени меса, плодове и бутилки вино и сайдер. Докато се хранеха, двама от войниците на Бърн тръгнаха напред да търсят липсващото стадо.

Раиса нямаше особен апетит. Седеше, обгърнала колене с ръце, все още неспособна да се отърси от обзелото я безпокойство, което сякаш я приковаваше към земята. Беше едва пладне, но денят като че ли се смрачаваше и слънчевите петна, които шареха земята, започваха да се размиват. Сиви сенки дебнеха из тъмните кътчета наоколо и се завръщаха всеки път, примигаше ли с очи да ги прогони.

Надникна през листата на дървесните корони над тях. Макар че на юг небето синееше лазурно, точно над тях се бе обагрило в млечносив цвят, а яркият диск на слънцето плуваше сред сгъстяващата се мъгла. Раиса подуши въздуха. Носът ѝ запари от миризмата на горящи листа.

— Гори ли нещо? — попита неясно кого, и то толкова тихо, че се съмняваше някой да я е чул, но Бърн стана от мястото си до края на гората и тръгна към центъра на ливадата, оглеждайки заобикалящите ги планински склонове. Вдигна свъсен поглед към небето, после надникна към конете. Те нервничеха, тъпчеха от крак на крак и опъваха юздите си.

В сърцето на Раиса се надигаше все по-отчетливото убеждение, че нещо не е наред. Въздухът заседна в гърлото ѝ и тя се изкашля.

— Товарете конете — заповяда капитан Бърн и хората му се заеха да събират пикника.

— О, нека постоим още малко, Едън. — Кралица Мариана вдигна чашата си с вино. — Тук е същинска приказка. Нямам нищо против дори да се върнем с празни ръце.

Лорд Баяр се изтегна до нея.

— Лично аз не мога да се изкачвам по-нависоко в планината, без да наруша правилата на Наеминг. Но вие, капитан Бърн, вървете да намерите хубава сърна на принцесите ни. Аз ще остана тук да пазя кралицата.

Раиса впери поглед в сцената пред себе си — чаровният магьосник бе кръстосал крака в глезените и отпуснал отрупаната си с пръстени и гривни ръка върху одеялото, постлано под дърветата; бузите на красивата ѝ русокоса майка, изящна дори в дрехите си за езда, пламтяха като на девойка.

Гледката ѝ напомняше картина от галерия — застиналият момент те кара да се чудиш какво ли се е случило преди него и какво ли ще последва.

— Ще остана с теб, мамо — обяви Раиса, тропна се на края на одеялото и погледна висшия магьосник в очите с инстинктивното убеждение, че двамата са врагове. Щеше ѝ се баща ѝ да не отсъства толкова време от дома.

Войниците на Бърн продължаваха да товарят все по-неспокойните коне, макар и видимо да не им беше лесно. Снажният капитан отиде до одеялото и се извиси като кула над кралското семейство и магьосника.

— Ваше Величество, смятам за най-разумно да се връщаме. Наблизо бушува пожар и се е насочил към нас.

— Пожар — повтори лорд Баяр. Грабна шепа влажни листа, смачка ги през ръкавицата си и пусна слепената буца на земята. — Как е възможно?

— Не знам, лорд Баяр — отвърна непреклонно Бърн. — Няма логика. Пожарът обаче е факт и се спуска по склоновете на Ханалеа. Виждал съм как такива стихии връхлитат хората, преди да успеят да се измъкнат.

— Но такова нещо е възможно само в разгара на лятото — отбеляза кралица Мариана. — Не и през ранна пролет.

— Именно — потвърди лорд Баяр и врътна очи. — Голям паникьор сте, Бърн.

Кралица Мариана докосна ръката на Баяр и тревожният ѝ поглед отскочи от него към Бърн.

— Всъщност надушвам пушек, Гаван. Май е най-добре да послушаме капитана.

Докато говореха, над моравата се спусна зловещ сумрак. Причудлив вятър задуха нагоре по склона, отнасяйки дима, сякаш някой скрит звяр си поемаше дъх. Раиса скочи на крака и излезе насред ливадата, загледана към Ханалеа. От отсрещното планинско било пред очите ѝ към небето се заиздига гъст, лилавеещ облак дим, озарен от оранжевозелен огън. Огнена вихрушка изригна от земята и се превърна в двайсетметрово пламтящо торнадо. Вече чуваше как боровете се прекършват под жаркия му напън, чуваше гърления рев на огнената хала.

Почувства се като в един от онези сънища, когато се мъчиш да изпищиш, но чак след няколко опита успяваш да издадеш звук.

— Капитан Бърн! — Гласът ѝ звучеше нищожен на фона на яростния тътен. Посочи с пръст. — Наистина е пожар. Вижте!

Точно в този момент десетина сърни изскочиха от гората, втурнаха се през ливадата и влетяха в каньона, без дори да забележат ловците по пътя си.

Веднага след това Раиса чу тропот на копита и трима конника изхвърчаха на моравата оттам, откъдето се бе появило и стадото. Ездачите бяха почти толкова потни и обезумели, колкото и конете им.

— Застига ни! По петите ни е! Горски пожар! Бягайте! — изкрещя най-предният ездач и на Раиса ѝ трябваше известно време да разпознае зад омазаното със сажди лице хладнокръвния, насмешлив Мика Баяр. Тримата конника бяха закъснелият Мика и братовчедите му Аркеда и Мифис Мандър.

Всички вече се бяха изправили, отдавна забравили за пикника.

— Мика? — примига срещу сина си лорд Баяр. — Как…? Какво си…? — Раиса за пръв път виждаше висшия магьосник толкова слисан.

— Идвахме към уреченото място, когато се натъкнахме на пожара — обясни задъхано Мика. Лицето му бледнееше под пластове мръсотия, косата му висеше на влажни снопове, дълбоки рани покриваха ръцете му, а на дясното му рамо имаше сериозно изгаряне. — Ние… опитахме да го възпрем, но…

Бърн хвана кобилата на кралица Мариана, Фантом, и я заведе до нея.

— Ваше Величество. Побързайте. — Хвана здраво юздата ѝ с една ръка, а с другата помогна на кралицата да се качи на седлото. — Внимателно — предупреди я той. — Дръжте се. Изплашена е.

Раиса се покатери върху гърба на Вихра и ѝ зашепна успокоително. Едва на стотина метра от тях гората вече пламтеше. Пожарът фучеше към тях и прескачаше от дърво на дърво в бесния си устрем надолу по хълма със скорост, нетипична за сезона. Въздухът попари дробовете на Раиса и тя притисна ръкава на туниката си към устата и носа си.

Лорд Баяр, останал неподвижен за момент, обходи с поглед Мика, Аркеда, Мифис и накрая прииждащия пожар. После хвана коня си и го яхна. Подкара го към Мика, сграбчи в шепа палтото на сина си, придърпа го към себе си и му заговори от няколко сантиметра разстояние. Мика кимна веднъж с ужасено изражение на лице. Лорд Баяр го пусна внезапно и отдръпна коня си от неговия, заби пети в ребрата му и остави на сина си избора да го последва или да изгори.

Раиса ги гледаше в недоумение. Да не би висшият магьосник да очакваше от наследника си да потуши пожара собственоръчно? Мика владееше голяма сила, но дори нямаше амулет, а и още не бе посещавал Академията.

— Ваше Височество! Побързайте! — изкрещя Бърн.

Всички полетяха вкупом към тесния каньон.

Раиса се бе надявала каньонът да им осигури убежище, но се оказа само наполовина права. По главите им вече не валяха нажежени въглени, между каменните стени обаче бучеше жарък вятър, наситен с пушек до степен да не вижда коня пред себе си. Имаше чувството, че заглушава звука, макар и да чуваше как спътниците ѝ кашлят и се давят пред и зад нея. Проходът беше тесен. Поне нямаше как да се загубят едни други, но Раиса се опасяваше да не се задушат, преди да достигнат изхода му.

Бърн отново изравни коня си с нейния.

— Слезте и водете коня си, Ваше Височество — посъветва я той. — По-близо до земята има повече свеж въздух. Дръжте здраво поводите. — И продължи към другите, за да предаде съвета си напред.

Раиса слезе от Вихра, уви кожените поводи около ръката си и се запрепъва по каменистото речно корито. Бърн имаше право: на по-ниско се дишаше по-лесно. Въпреки това чувстваше кожата по лицето си опъната и гореща като на печено пиле. Изкушаваше се да коленичи и да я наплиска с вода, но Бърн ги тикаше неумолимо напред. Колкото повече се приближаваха към изхода, толкова по-тежък ставаше въздухът. Очите на Раиса пареха, а сълзи замъгляваха зрението ѝ.

Примига, за да ги отрони, а като вдигна клепачи, отново я обградиха вълци, големи колкото дребни понита — гърбовете им ѝ стигаха до рамото. Струпаха се край нея, озъбени и ръмжащи, животинската им миризма надделяваше над вонята на пушека. Грубата им четина се търкаше о кожата ѝ, притискаха се към нея, сякаш искаха да я избутат от пътеката.

— Опази ме, Ханалеа — прошепна Раиса. Изглежда никой друг не забелязваше зверовете. Привиждаха ли ѝ се, или бяха истински твари, тласнати в прохода с тях от неумолимия напор на пожара?

Съсредоточена във вълчата глутница, Раиса едва не се сблъска с Мика, спрял внезапно пред нея. Вълците се сляха с дима. Някъде отпред Бърн изруга гневно. Тя пъхна поводите на Вихра в ръката на Мика и си проправи път край другите до началото на индианската нишка.

— Стойте настрана, Ваше Височество — нареди Бърн и я избута зад себе си. Раиса видя, че огън е погълнал пътеката отвъд каньона. Хребетът разцепваше пожара надве и сега той се изливаше като лава от двете страни на каньона. Бяха попаднали в капан.

— Така! — обади се Бърн и гласът му прокънтя между стените на прохода. — Всички да залегнат в потока. Легнете по гръб и се потопете във водата, доколкото е възможно.

Гаван Баяр също се появи отпред.

— Какво става? — попита той. — Защо спираме?

Бърн отстъпи встрани и позволи на магьосника да види с очите си. Той впери дълъг поглед в разразилия се ад. Обърна се и извика:

— Мика! Аркеда и Мифис! Веднага тук.

Трите момчета се довлякоха пред висшия магьосник. Трепереха, зъбите им тракаха и видимо бяха уплашени до смърт. Баяр свали отривисто фините си кожени ръкавици и ги пъхна в джоба си. Извади масивна сребърна верига и прикрепи единия ѝ край към своята китка, а другия — към китката на Мика.

— Аркеда и Мифис. Хванете веригата тук и тук — посочи им Баяр. Двамата братя уловиха веригата между Баяр и Мика сякаш хващат отровна змия. — Да не сте я пуснали, инак ще съжалявате — закани се магьосникът. — Но не за дълго — додаде, обърна лице към огъня, стисна амулета със свободната си ръка и поде заклинанието.

Докато той нареждаше, трите момчета залитаха, пъшкаха и крещяха, все едно някой ги бие. Двамата братя държаха отчаяно веригата, докато и тримата пребледняваха все повече и повече, сякаш някой изцеждаше живеца им. Капки пот избиха по челото на лорд Баяр, но съсухрящата горещина бързо ги изпари. Изкусителният глас на висшия магьосник се преплиташе с грохота на пожара, пращенето и съскането на грохващите дървета и затормозеното дишане на момчетата.

Най-накрая, след дълга съпротива, огънят откликна. Пламъците затрепкаха, залиняха и се отдръпнаха от изхода на каньона досущ като океански отлив, оставяйки окаян, тлеещ пейзаж след себе си. Баяр не спря; продължаваше да оборва огъня с вълшебните си думи, докато пламъците не стихнаха напълно, макар че денят си остана мрачен като края на светa. Той изхлузи веригата от китката си и направи едно последно движение. Небесата се отвориха и от дълбините им рукна пороен дъжд, който обля нагорещената земя със съскане.

Последва дружна въздишка и дори плахо ръкопляскане. Подобно на марионетки, изоставени от кукловода, Мика и братовчедите му се срутиха на земята и не помръднаха.

Раиса коленичи до Мика и сложи длан на потното му чело. Той отвори очи и я погледна сякаш я вижда за пръв път. Тя се обърна въпросително към лорд Баяр.

— Какво им е? Ще се оправят ли?

Баяр ги изгледа със странно, коравосърдечно изражение.

— Ще се възстановят, макар че получиха урок, който, смея да твърдя, никога няма да забравят.

Раиса опита да си представи какво би било нейният баща да я хвърли в магически ритуал без никаква подготовка. И не успя.

Но все пак баща ѝ не беше магьосник.

Бърн се беше поотдалечил от каньона и стоеше под дъжда, побутвайки с крак все още димящите останки от пожара.

— Странно — отбеляза той. — Досега не бях виждал огън, който да гори в мокрото.

— Лорд Баяр — обади се кралица Мариана и хвана ръцете на магьосника, — това беше удивително. Току-що спасихте живота на всички ни. Задължена съм ви.

— Радвам се, че можах да помогна, Ваше Величество — отвърна Баяр с пресилена усмивка, която заплашваше да сцепи лицето му.

Раиса погледна към Бърн. Капитанът наблюдаваше кралицата и висшия ѝ магьосник, потривайки озадачено четинестите си бузи.