Краля демон

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА ВЕХТОШАРИТЕ

Хан нямаше представа какво го накара да вземе момичето със себе си. Само му пречеше и отказваше да му съдейства. Бавеше го, а отгоре на всичко опита да го намушка с хубавичкото си ножче. Без нея несъмнено щеше да се е добрал къде-къде по-бързо до сигурността на Вехтошарника. С повечко късмет Джемсън и другите нямаше да се измъкнат от кабинета чак до сутринта, затова всъщност не се нуждаеше от заложник. А сега трябваше да се чуди и какво да прави с нея.

Поне вече не му се съпротивляваше, а подтичваше послушно до него. Хан я водеше все по-навътре във Вехтошарника, въртеше я по улички и пътечки, та да не може да се ориентира, скимнеше ли ѝ да хукне. Той самият следваше картата в главата си. Толкова далеч от главната улица цареше пълен мрак и нямаше особен смисъл от превръзката на очите ѝ. Но като я чуваше как брои шепнешком при всеки завой, разбираше, че следи накъде я води. Несъмнено щеше да се възползва от всеки удобен случай да му избяга.

Нещо в това момиче възбуждаше любопитството му. Беше облечена като дворцова слугиня, но дрехите ѝ бяха възголеми, носеше тежка кесия и се държеше сякаш е дукеса. Самоуверено. Дори горделиво.

Питаше се къде ли е усвоила такова поведение — че заслужаваш повече, отколкото даваш на света.

„Кралската гвардия не измъчва никого — бе заявила уверено, все едно е експерт по въпроса. — Полага ти се справедлив процес.“

„Ще ме прощаваш, девойче — каза си наум, — но аз съм експертът по този въпрос и хич не ти хващам вяра.“

Замисли се какво знае за нея. Намери я в компанията на Джемсън и кланов търговец, според него Авърил Демонаи, патриарх на лагера Демонаи. Не го беше виждал цели три години — Хан бе посещавал рядко Морски борове през трите си години по улиците, а и лорд Демонаи не се появяваше често в Морски борове. Ала лице като неговото не се забравя лесно.

Високото тъмнокосо, напрегнато момче, което го разпозна, беше същият онзи ефрейтор Бърн от случката му с гвардейците пред „Бъчвата и короната“. Пък и нали му се притекоха на помощ малолетните копойчета. Каква работа имаха тук, и то в цивилно облекло? Джемсън нямаше навик да се среща с гвардейци.

Е, сигурно всичко се дължеше обичайния му лош късмет — той поне си оставаше все същият.

А дали ефрейтор Бърн нямаше любовна връзка с девойчето? Вероятно, ако съдеше по реакцията му. Замисли се и за друго: дали не бяха отишли в храма, за да се венчаят, а приятелчетата му щяха да са им свидетели. Проповедниците редовно женят млади двойки.

Хан прогони тази идея от главата си. Не му допадаше.

Девойчето започваше да се изморява — задъхваше се, изоставаше и му се налагаше да я влачи след себе си. Трябваше да се скрият някъде за малко. Чувстваше се беглец, уязвим без укритието на храма. А и навярно беше пропилял шанса си да разбули мистерията около убийствата.

— Ела насам.

Дръпна я в една уличка, после свърна в пролуката между две сгради, толкова тясна, че се наложи да минат странично. Излязоха в малък вътрешен двор с тухлена настилка и жалко покривче, под което да се скрият от дъжда. До една от сградите имаше каменна постройка, навярно вход на мазе, с двойна дървена врата, заключена с масивен катинар.

Хан го отвори за част от секундата. Радваше го да констатира, че още не е загубил сръчността си в този тип работа.

Бутна вратата навътре, пантите ѝ възроптаха и го обля влажен, застоял въздух. Май никой не беше влизал тук, откакто Хан се отказа от уличния живот. Заведе момичето до стълбището.

— Надолу са десетина стъпала. — Хвана я за лакътя, за да не падне. — Опипвай всяко с крака си.

Тя се задържа на ръба на стълбището.

— Моля те — подхвана с вирната брадичка и изопнати рамене, — имай милост. Просто ме убий още сега. Не съм ти сторила нищо.

— Нямам намерение да те убивам — отвърна смаяно Хан.

— Не искам да търпя мъченията ти. И посегателствата ти.

— Не смятам да те измъчвам — увери я отчаяно Хан. — Hито пък… каквото и да било друго. Студено ми е, мокър съм до кости и силите ми се изчерпиха; просто искам да си почина малко, ясно?

— Но аз не искам да слизам надолу — настоя тя и видимо изтръпна. — Моля те, не ме принуждавай.

— Добре де, виж сама. — Той се пресегна, развърза кърпата и я свали от очите ѝ. — Eтo. — Отправи ѝ най-добрата си, най-очарователна усмивка. — Това е… един вид скривалище. Повярвай ми, долу е много по-удобно, отколкото навън в дъжда. Пък и аз ще сляза с теб.

— Това ни най-малко не ме успокоява, господин… Гривник — рече тя, възвърнала донякъде самоувереността си.

— Виж какво… как се казваш?

— Р… Ребека Морли — отвърна тя с треперлив глас и тракащи от студ или страх зъби.

— Ребека, не мога да те пусна във Вехтошарника посред нощ — повиши тон. — Почакай. Ще запаля фенера, но първо ми обещай, че няма да хукнеш нанякъде.

Ребека впери изпитателен поглед в лицето му.

— Добре — съгласи се накрая. — Обещавам. Засега. Ако ти се закълнеш в кръвта на демона, че няма да ме нараниш.

— Добре, кълна се — отвърна Хан.

Това девойче явно беше чело твърде много приказки. Тръгна надолу по стълбите, намери фенера и кибрита, където ги остави последния път, и се върна на горната площадка за отрицателно време. Тя не бе помръднала от мястото си; стоеше мирно и го наблюдаваше с мрачен поглед. Значи госпожичката държеше на думата си. Това беше полезна информация.

Той запали фенера и ѝ го подаде.

— Заповядай.

Тя му го върна.

— Дръж го над стълбището, за да осветява пътя ми надолу — нареди тя, а след кратък размисъл добави: — Ако обичаш.

Тръгна надолу по стълбите с гордо вдигната глава, същинска светица, крачеща към пламъците. Той слезе след нея, остави фенера в средата на стаята и се върна да затвори вратата.

Помещението наистина беше доста уютно за мазе. В него нямаше златни тронове и купища скъпоценности, нито монети и пленнички, както Дори си представяше, а три койки и одеяла, масивен дървен сандък с резервни дрехи и свещи и няколко бурканчета сушен боб, конфитюр, бисквити, захар и жито. Житото беше плесенясало, но всичко останало изглеждаше добре.

И най-хубавото — мазето си имаше задна врата с тясно стълбище към съседния склад. Хан обичаше да разполага със задна врата.

— Значи това е скривалището ти? — попита Ребека с видимо разочарование.

Изглеждаше грохнала, изстрадала бездомница. Косата ѝ, в началото прибрана в дантелената мрежичка, сега висеше на дълги мокри кичури около раменете ѝ. Големи зелени очи светеха сред маслинената кожа на лицето ѝ, загатвайки смесения ѝ произход: кланов и долски навярно. Сочни, изкусителни устни розовееха над гордо вдигнатата ѝ брадичка. Краищата на дългата ѝ пола бяха оцапани с кал, а блузата ѝ — подгизнала от дъжда.

Тя обърна глава в профил и на Хан му се стори някак позната. Вероятно я беше засичал на пазара или…

— Срещали ли сме се? — поинтересува се той.

— Едва ли — отвърна тя, подсмърчайки тихичко с нещастно изражение.

„Кръв и кости — помисли си той. — Само недей да плачеш. Положението е достатъчно окаяно.“

— Ей, ей — подвикна вместо това. — Аз трябва да плача. Благодарение на твоето войниче си нямам нито дом, нито работа, нито бъдеще.

— А дали… дали не е трябвало да помислиш за това, преди да убиеш всички онези хора?

— Не съм убивал никого — отрече засегнат Хан. — Вече ти казах. Друг е бил.

Тя не отвърна, а само обви тялото са с ръце и потрепери леко.

— Ако искаш сухи дрехи — подхвана той, — бръкни в онзи сандък и виж дали нещо ти става. Аз ще… ъм… ще се обърна с гръб или направо ще изляза навън. — В дъжда. Наистина прекаляваше с добрите обноски покрай таза госпожичка.

— Не, благодаря — побърза да откаже тя. Седна сред полите си в единия ъгъл и впери големите си уплашени очи в него.

— Искаш ли нещо за ядене? Бисквити? Или бисквити с конфитюр? — Жестикулираше широко, като един истински домакин. — Бисквити със захар?

— Не.

Накрая седна на пода с кръстосани крака, на разстояние. Надяваше се да е достатъчно, та гостенката му да се отпусне.

— Какво правеше в храма на Южен мост? — поинтересува се той.

Тя се замисли. Очевидно съчиняваше лъжа.

— Търсех си работа.

— Така ли? Каква работа? В какво те бива?

Изражението ѝ казваше „Изтръгвам сърцата на крадци и похитители.“.

Хан опита отново.

— Къде живееш?

Още една пауза.

— Близо до крепостните стени на двореца. На улица „Бредбъри“.

— Скъп квартал — коментира с изненада той.

— Аз съм слугиня. Ъм… домашна възпитателка. В… дома на семейство Баяр.

Лъжеше на пресекулки и видимо измисляше историята в движение. Или не я биваше в лъжите, или дори не се стараеше да звучи убедително.

Все отнякъде обаче ѝ беше хрумнало името Баяр.

— Лорд Баяр е висшият магьосник на кралството, нали? — попита той с престорено небрежен тон.

Тя кимна, изненадана, че е чувал за него.

— Е, какви са семейство Баяр? — полюбопитства той, дъвчейки една изсъхнала бисквита. — Вярно ли е, че са свестни хора, като ги опознаеш добре?

Тя присви очи, обмисляйки отново позицията си спрямо него.

— Защо ме доведе тук?

— Ами, както казах, ще починем тук до сутринта, а после…

— Не — прекъсна го нетърпеливо тя. — Защо не ме заключи с другите в храма?

Трябваше да ѝ го признае, момичето имаше кураж. Въпросът ѝ беше рискован, при положение че нямаше представа какъв е отговорът му.

— Реших, че може да си ми необходима, докато минавам по моста и…

Тя отпусна рамене и впи злобен поглед в него. Не му вярваше.

— Не знам — завърши простичко. — Да го наречем импулсивно решение. За всичко ли трябва да има логична причина?

Всъщност и той си задаваше същия въпрос. В кабинета тя се приближи към него с думите „Какво ти се е случило? Кой ти причини такова нещо?“ и с възмутено изражение, сякаш изцяло е на негова страна, готова да се бори за него. Докосвайки ръката му, го стопли отвътре като с буен огън.

После Бърн го набеди за убиец и тя се отдръпна погнусено от него. А в следващия момент Хан вече я теглеше по моста. Сякаш можеше отново да я придърпа на своя страна.

Да, но вече беше съсипал този си шанс. Шест или осем убийства бяха голяма спънка. Пък и щеше да се озове в тъмницата, ако някога покажеше лицето си в Превалски брод — поредната солидна пречка.

Защо наистина? Какво очакваше от това момиче? Да не си въобразяваше, че ще се измъкнат от това премеждие ръка за ръка? Че ще му дойде на гости в замъка над конюшнята?

Ребека не спираше да се оглежда, сякаш се опитваше да запамети и най-малката подробност от лицето му. Вероятно за да го разпознае при очна ставка.

— Откъде се сдоби с тези гривни? — попита го тя най-неочаквано. — Открадна ли ги от някой?

Имаше чувството, че цели да го провокира, да сложи край на напрежението помежду им.

— Не — отвърна той. — Не са крадени.

— Нали знаеш, че ни търсят? — попита Ребека. Това момиче направо преливаше от добри новини. — Няма да спрат, докато не ни открият.

— Опитай да поспиш — предложи той. — Аз ще направя така. Утре ще намеря начин да те освободя. — Той порови из сандъка и ѝ хвърли едно от по-немиризливите одеяла. За всеки случай ѝ даде и умалели му вече панталони и риза. После придърпа една от койките чак до стълбището и се сви на нея.

Сънят се бавеше. Хан дочу шумолене от ъгъла на Ребека, търкане на плат по каменния под. Явно все пак беше склонила да се преоблече в сухи дрехи. Той се взираше в мрака, мъчейки се да прогони тази картина от главата си. Само неприятности щеше да му донесе.

Накрая шумоленето стихна и из помещението се разнесе тихото ѝ ритмично дишане, което му подсказа, че е заспала.

Всеки път, затвореше ли очи, Хан виждаше амулета със зелената змия и магьосническия жезъл, сякаш беше гравиран върху клепачите му. Започваше да си мисли, че е прокълнат. Откакто взе пустото нещо, не можеше да се отърве от неприятности. Вероятно Мика Баяр му бе направил черна магия. Сигурно трябваше да пренебрегне съвета на Лушъс и да го върне на истинския му собственик.

Само дето, поне по думи на Лушъс, семейство Баяр не бяха истинските му собственици.

Но защо? Все пак бяха убили Краля-демон, присвоявайки си амулета му, нали така?

Навярно в това се коренеше проблемът. Ставаше само за тъмна магия. Но нали всички подобни предмети са били унищожени по време на Опустошението?

Най-накрая Хан успя да заспи. И образът на ефрейтор Бърн преследваше сънищата му.

Незнайно как Раиса поспа, независимо от очакванията си да не мигне на този мръсен под в компанията на сериен убиец. Събуди се рано, необезчестена, но пък болезнено схваната заради неудобната си поза в ъгъла.

Фенерът беше угаснал, ала през пролуките на вратата надничаше бледа утринна светлина. Гривник спеше, изтегнат на койката до стълбището.

Раиса го погледа, за да се увери, че наистина не е буден. Похитителят ѝ спеше неспокойно, мърмореше си нещо и се мяташе в леглото си, навярно измъчван от лоши сънища.

Или гузна съвест.

Тя се изправи със скърцащи колене, прекоси мазето и застана до койката. Гривник изглеждаше някак по-млад в съня си. Контузената му ръка лежеше върху гърдите му, а другата беше преметнал настрани; очите му се движеха трескаво под насинените му клепачи. Ножът се подаваше изпод тялото му.

Беше красив под синините, макар че червеникавокафявата коса му стоеше някак неестествено. Раиса удържа на импулса си да прокара пръсти по фините черти на лицето му.

Защо носеше кланови дрехи? Поредната неразгадана мистерия.

Можеше ли да се довери на инстинкта си — онзи, който ѝ нашепваше, че не е способен да извърши приписваните му престъпления? Наистина ли възнамеряваше да я освободи? Засега не я беше наранил, но имаше още време.

А и едва ли щеше да е толкова лошо, ако просто я заколи. Научеше ли за малкото ѝ приключение, кралицата щеше да я заключи в стаята ѝ. А Амон щеше да заточи във Варовикови чукари, и то по вина на Раиса. Сигурно дори в този момент Кралската гвардия претърсва града.

Раиса беше проснала пелерината, полата и фустата си на един стол да съхнат. Пипна ги и установи, че макар и вече да не бяха вир-вода, още бяха влажни, а и се бяха вкоравили. Замисли се дали да не ги облече отново, но се страхуваше да не събуди Гривник, докато се преоблича.

Панталоните ѝ бяха твърде дълги и широки в кръста, затова Раиса намери едно въже и го прокара през гайките, а крачолите нави. Ризата, мръснобяла, висеше почти до коленете ѝ. Закопча я до врата, сбърчвайки нос от миризмата на момчешка пот. Върху купчината дрехи намери ярко парче плат и върза косата си с него, после се наметна с пелерината си.

Възможно ли беше да се промъкне нагоре по стълбището и да излезе през вратата, без да го събуди? Трябваше да набере преднина, защото той, за разлика от нея, познаваше квартала.

Сърцето на Раиса така силно барабанеше в гърдите ѝ, че се страхуваше да не разбуди Гривник с тропота му. Тя прескочи проснатото му тяло и стъпи на първото стъпало. Оттласна се с другия крак и изкачи стълбището възможно по-бързо. Очакваше да усети ръката му около глезена си всеки момент. Стигна горното стъпало, погледна надолу и пое дълбока, бавна глътка въздух. Момчето още сънуваше размирния си сън.

Раиса протегна и двете си ръце и побутна двойната порта.

Скръ-ъ-ъ-ъ-ц! Стърженето на пантите прониза утринната тишина. Под нея равномерното дишане на Гривник секна и отстъпи място на сънено възклицание.

Е, вече нямаше връщане назад. Тя бутна вратите, разтваряйки ги докрай, и се смръщи пред ярката светлина. След кратка паническа борба с пелерината си изхвърча от мазето и хукна през вътрешния двор. Пъхна се в пролуката между двете сгради и в същия момент дочу приглушен крясък иззад гърба си.

Изскочи от другата страна като коркова тапа от бутилка и се втурна през тесните улички, без да я е грижа къде се намира или накъде отива, просто решена да избяга по-далеч от похитителя си.

Бяга, докато бодежът под лъжичката ѝ и липсата на въздух в дробовете ѝ я принуди да спре и да свърне в странична уличка. Остана там колкото да си поеме дъх с наострени уши и трескав поглед.

После продължи ходом. Възнамеряваше да намери странноприемница или отворен магазин. Вероятно все някой щеше да се съгласи да извика помощ, стига да го убеди, че за намирането ѝ е обявена награда.

Ала всички кръчми бяха заключени, къщите — също, улиците пустееха в ранния час. Почука по вратите на няколко от по-хубавите сгради, но никой не ѝ отвори. Пък и едва ли някой би я пуснал в дома си в този ѝ вид. Навярно изглеждаше потресаващо — дрипаво, мърляво същество с неопределен пол.

На изток кулите на двореца Превалски брод пробождаха хоризонта, силуетът им се открояваше на фона на изгряващото слънце. Струваше ѝ се на няколко километра разстояние, със сигурност по-далеч от пътя, изминат предишната вечер. Наистина ли едва преди ден с Амон и тайния им ескорт бяха прекосили Вехтошарника?

Нямаше друг избор, освен да си плюе на петите. Запъти се към високите кули, криволичеше през улици и улички с чувството, че изминава по два километра за всеки километър по права линия. Кварталът наподобяваше лабиринта в градината ѝ на покрива, само дето стените му бяха образувани от грохнали сгради, а краката ѝ стъпваха по калдъръм, натрошени тухли, прахоляк и всевъзможни боклуци.

Тъкмо пресичаше поредния вътрешен двор и от съседната уличка изскочи младо паникьосано момиче. Беше слабо, вероятно година-две по-малко от Мелани, с дълга руса коса, прибрана в плитка.

— Госпожице! Помогнете ми в името на Маделин Милостивата. Малката ми сестричка! Болна е!

Раиса се озърна, за да провери дали не говори на друг, но беше сама в двора.

— Аз ли? Какво ѝ е на сестричката ви?

— Задушава се! Започна да посинява! — Момичето дърпаше Раиса за ръката. — Моля ви, елате.

Раиса последва момичето по уличката. Навярно ѝ се отдаваше шанс да стори добро. Из града върлуваше задушаваща болест. В храма на двореца лечители успяваха да я надвият. Може би…

Тя и момичето внезапно се озоваха пред тухлена стена. Раиса се обърна и видя, че вече не са сами. Пет други фигури — четири момчета и още едно момиче — изникнаха от съседните улици и ги обградиха. Стомахът ѝ се сви.

— Ей, ти — обади се новопоявилото се момиче, присвивайки очи насреща ѝ. — Накъде си хукнала?

Акцентът ѝ подсказваше, че е от южните острови. Беше по-голяма от другата, на около шестнайсет, с тъмна кожа, високи скули, плътни устни и дълга вълниста черна коса, увита в конци, които я разделяха на дебели кичури. Носеше панталони и блуза без ръкави, разкриваща мускулестите ѝ, татуирани рамене.

Момичето се пресегна и отскубна импровизираното шалче от косата на Раиса.

— Защо го носиш? — попита тя и тикна шалчето пред лицето на Раиса. — Откъде го взе?

В същия момент Раиса забеляза, че всичките носят около врата си такива шалчета.

— Вехтошари! — изстреля тя. — Вие сте Вехтошари!

Момичето подскочи и се огледа нагоре-надолу по улицата, преди да отвърне:

— Нищо подобно. Кой ти каза?

— Гривник ли ви изпрати? — попита Раиса, бясна, задето я спипаха толкова лесно. — Е, може да му предадете, че не ме интересува колко улични хулигани е насъскал по мен; аз не съм…

— Я да мълчиш! — прекъсна я момичето, колкото ядосано, толкова и уплашено. — Нямаме нищо общо с далаверите на Гривник Алистър. Той вече не е от Вехтошарите. Няма дума във Вехтошарника. А сега да видим какво криеш в тая торба, хмм? — Бандитите запристъпваха към нея, а тя заотстъпва назад, докато гърбът ѝ опря о стената на сградата.

По-голямо момче в протрито палто от червено кадифе се пресегна да пипне косата ѝ и тя шляпна ръката му. Той се усмихна и разкри език, почервенял от дъвчене на шиполист.

— Имаш ли си семейство, момиче? Някой, дето би платил да си те върне? — Приведе се към нея и от миризмата на шиполист в дъха му тя се просълзи. Нервните му движения не оставяха съмнение, че често злоупотребява с шиполист.

— Ето къде си била, Ребека! — Всички се завъртяха към Гривник, който крачеше важно по улицата, досущ като пиратски принц, облечен в кланови дрехи от глава до пети: клин, ботуши и протрито палто от еленова кожа.

Той кимна на останалите Вехтошари.

— Здрасти, Кадифе, благодарско, че си се погрижил за девойчето ми, друже. Казвам ти, таралеж в гащите е.

Пред смаяния поглед на Кадифе Гривник сграбчи Раиса за ръката и я тикна зад себе си, заставяйки между нея и останалите. Сложи нещо в дланта ѝ и тя усети студения допир на метал. Ножът ѝ. Тя го стисна и надникна иззад гърба на Гривник, замаяна от недоумение.

Вехтошарите го зяпаха с живия интерес, резервиран за убийците, прелюбодейците, кралете, актьорите и други прочути личности.

Всички, с изключение на татуираното момиче. Нейното изражение съчетаваше по-сложни чувства: смесица от гняв, желание и ядно разочарование.

„Влюбена е в него — прецени Раиса. — А той я е зарязал.“

— Разкарай се, Алистър — направи опит да го прогони татуираната. — Това девойче е наше.

— Ъ-ъ, Кат — отвърна той. — Аз пръв си я видях. Няма много кяр за шайкаджийка като теб, ама поне е хубавичка.

— Тя ли те преби така? — подхилна се злобно Кат. — Или бяха Южняците, както разправят всички?

— Какво имаш в косата бе, друже? — поинтересува се Кадифе. — Кръв или кал?

Гривник пипна главата си, озадачен за момент.

— O, да — отговори, като му просветна. — Изпробвам нов цвят. Отива ли ми?

— Крие се от копоите, браточки — изкоментира Кат. — Вече не му стиска и по улиците да се весне.

— Да не би да се връщаш при нас, Гривник? — попита с надежда в гласа едно по-младо момче. — Добра плячка имаше, когато ти ни беше главатар. — Той залепи длан върху устатата си и стрелна уплашен поглед към Кат.

— Не се връща — отговори вместо него Кат и излезе пред другите с ръка върху дръжката на кинжала, пъхнат в колана на панталоните ѝ. — Заради него пипнаха Флин и другите. Гривник е по-кофти от отрова. Хванем ли се пак с него, копоите веднага ще ни погнат.

— Те вече са ни погнали — изтъкна по-голямо момче. — Ръцете са ни вързани заради Гвардията. Гривник поне ги подкупваше.

— Млъквай, Джонас — затапи го със свиреп поглед Кат. Джонас млъкна.

— Осем Южняка са очистени — подхвърли Гривник. — Гламав ход. От това и с рушвети няма спасение.

Явно Гривник се беше върнал в кожата си на уличен главатар и говореше на чужд език.

Кат впери бесен поглед в него.

— Да не намекваш, че ние сме гътнали Южняците?

Гривник сви рамене.

— Че кой друг?

Раиса, изключена от разговора, пристъпваше нервно от крак на крак и умуваше какви шансове има да им се изплъзне. Внезапно обаче се заслуша в спора им.

Кат изсумтя.

— Ние ли бе? Нямаме нищо общо с тая работа. Решихме, че си бил ти. Нали и гвардията теб обвинява.

— Копоите са набедили всички ни — поправи я Гривник. — Така де, как да натръшкам осем Южняка самичък? — Ухили се. — Теб, Кат, пò те бива. Аз съм добър, ама не колкото теб.

„Гривник е сладкодумец, спор няма“, помисли си Раиса.

Кат го изгледа подозрително.

— И не си с друга банда? Пазачите? Касапите? Кръвниците?

Гривник поклати глава.

— Подочухме, че си носел шиполист от Уе’енхавен — обади се Джонас. — Добре си щял да се нагушкаш, като го коснеш на пиратите във Варовикови чукари.

— Вече не търгувам с пирати — уточни Гривник. — По-вероятно е да ти резнат гърлото, отколкото да ти платят.

— От какво живееш тогава? — забели очи Кат.

Гривник се прокашля леко смутено.

— Това-онова. Пренасям стоката на Лушъс Чорлав. Продавам разни неща. Лъскам обувките на големите клечки. — Докосна ножа си. — Бръсна тоя-оня.

Сред Вехтошарите се разнесе смях. Само Кат остана сериозна.

Гривник забеляза.

— Виж какво — подхвана трезво той, — не знам кой трепе Южняците, но всички ще си платим. Нужна ми е помощта ти. Ако знаеш нещо…

— Ето какво — подхвана Кат, привеждайки се към Гривник. — Ще те предадем на копоите. Така вероятно ще ни оставят на мира.

— Нищо не ти пречи да опиташ — върна ѝ го Гривник. Гласът му звучеше спокоен, невъзмутим, но Раиса забеляза как изправи гръб и хвана дръжката на ножа си. — Аз, естествено, не бих ви предал. Мисля си, че аверите трябва да се подкрепят. Това си е лично мое мнение, де.

Вехтошарите запристъпваха нервно от крак на крак, заразменяха си погледи и неколцина поклатиха одобрително глава.

Гривник побутна Раиса към слепия край на уличката, заставайки пред нея.

— Стой тук — изръмжа ѝ, после се отдръпна няколко крачки встрани, за да поговори с Кат. Раиса се преструваше, че не им обръща внимание, но през цялото време се мъчеше да чуе какво си говорят.

— Коя е тази и каква ти е тя на теб? — Кат кимна към Раиса.

— Просто някакво девойче, оказа се на грешното място по грешното време — обясни той. — Дадох ѝ дума да я освободя.

— Дал cи ѝ дума? — засмя се горчиво Кат. — Горката.

— Кат — подхвана Гривник, разпери ръце и пак ги отпусна до тялото си. — Нищо не съм ти обещавал.

— Не. Не си. — Изражението ѝ говореше, че обещания е имало, макар и не гласни.

— Трябваше да се откажа от тая работа. Налагаше се. Нямаше нищо общо с теб.

Кат го изгледа смаяно.

— Нямало… нищо… общо с мен? И какво значи това?

Гривник опита да закърпи ситуацията.

— Значи, че не си тръгнах заради теб.

— Но и не остана заради мен — изплю тя. — А и защо си въобразяваш, че ме е грижа къде ходиш и какво правиш? — Кат отметна коса назад. — Заради теб копоите спипаха трима от нашите. Сигурно сега ги изтезават, за да изпеят къде си. Ще ги мъчат до смърт, защото те си нямат представа.

Гривник застина и съсредоточи поглед в нея.

— Дочух, че са заловили трима, Флин и кои други?

— Мак и Сари.

Гривник погледна към Раиса и понижи гласа си.

— Къде ги държат?

— В стражевата кула на Южен мост.

Раиса чу как Гривник вдишва рязко.

— Окървавени кости! При Гилън?

Кат кимна.

— Все едно те е грижа. — Стойката ѝ издаваше бунтарство, сякаш очакваше поредното разочарование от него. — Знаеш, че никой не бих изпяла пред копоите. Теб обаче бих те натопила, за да спася тях.

Гривник впери поглед в нищото и стегна челюстта си.

— Добре, но първо трябва да уредя девойчето. Ще ни пуснеш ли?

Раиса разбра жеста му. Искаше позволение от Кат, демонстрираше ѝ, че признава ролята ѝ на улична главатарка.

— Хубаво — съгласи се тя с безизразно лице и равен глас. — Да ви няма. Но да не съм те видяла да…

— Чакай ме в другия край на Южен мост довечера — прекъсна я той. — Ще ти помогна да измъкнеш Сари и другите.

Kaт го изгледа преценяващо.

— Как да съм сигурна, че няма да доведеш гвардията със себе си? — попита тя. — Че няма да ни предадеш?

Той хвана лактите ѝ, погледна я право в очите и прошепна с отривист глас:

— Защото този път ти обещавам.

Всичко наоколо се разбуждаше. Отдалечаваха се от центъра на Вехтошарника. По един или друг начин Хан трябваше да се раздели с девойчето, преди да са се натъкнали на любопитен стражар или друг опасен индивид. Само дето нещо му подсказваше, че тя не би го издала.

При всеки поглед към Ребека се убеждаваше, че тя го изучава с присвити зелени очи, сякаш Хан е шифър и се опитва да го разгадае. Май предпочиташе да вижда предишния ѝ, опулен от страх поглед. Колко ли беше дочула от разговора му с Кат?

— С онова момиче Кат явно сте били много близки, а? — попита го тя, сякаш посветена в мислите му.

— Не съвсем — отвърна той.

Тя забели очи по онзи типичен момичешки начин.

— Какво? — подразни се той, заобикаляйки голяма купчина картофени обелки насред тротоара. Във Вехтошарника можеше да се очаква и по-лошо.

— Е, очевидно тя така е мислила.

— Да, но вече е с Кадифе. — Защо ѝ споделя такова нещо? Хан реши да смени темата. — Знаеш ли, изглеждаш добре в панталони — отбеляза той, плъзгайки поглед нагоре по краката ѝ. — Подчертават… хм… извивките ти — добави ухилен и демонстрира с ръце.

Това ѝ затвори устата. Тя се изчерви и не продума нито дума повече по въпроса.

Всъщност наистина изглеждаше добре в панталони и то не защото за пръв път виждаше така облечено момиче. В клановете беше обичайна практика все пак.

В лагерите разправяха истории как дребни красиви горски нимфи омагьосвали скитниците и ги предизвиквали с гатанки. Ребека приличаше на същество от тези приказки. Талията ѝ беше толкова тънка, не можеше да я обхване с пръсти, но същевременно притежаваше гъвкавост, която го привличаше.

Стрелна с ъгълчето на окото си Ребека и се запита какво ли ще е чувството да я целуне. „Спри се, Алистър — укори се наум той. — Имаш си предостатъчно неприятности.“ Която и да беше тя, определено можеше да се похвали с влиятелни приятели.

— Ще те оставя на Пътя на кралиците — обяви той, докато я теглеше за ръка между товарните талиги и тълпите работници и магазинери по тясната уличка. — По това време на деня е доста оживено и би трябвало да си в безопасност. Спокойно ще се прибереш зад крепостните стени.

— И сама ще се справя, ако искаш да знаеш — заяви тя и вирна нос.

Той изсумтя.

— Да бе, вярно. Беше си съвсем добре, като те намерих в оная задънена уличка. Само дето Кат и другарчетата ѝ щяха да те изядат с парцалките.

— Защо ме спаси? — полюбопитства тя. — Така де, все пак ти избягах.

На моменти Ребека му се струваше доста остроумна, а в други говореше пълни безсмислици.

— Аз те отвлякох от храма на Южен мост — обясни той. — Ако някой ти пререже гърлото, мен ще обвинят. И бездруго си имам достатъчно неприятности.

— Ще опиташ да спасиш арестуваните Вехтошари, нали? — изстреля тя.

Зъби ханалееви! Защо не се отърва от нея, докато още имаше тайни.

— Как пък ти хрумна?

— Права съм, нали? — настоя тя.

— Е, би било доста глупаво от моя страна, не смяташ ли? — измести въпроса Хан. — За глупав ли ме имаш?

— Не. Чувстваш се виновен, задето са ги арестували. Но ако нямаш пръст в убийствата, значи не си.

Ребека почти се препъна в дългите си панталони и той стисна още по-силно ръката ѝ, за да я задържи.

— Хм. Тоест Вече ме смяташ за невинен?

— Поне що се отнася до убийствата на онези Южняци — уточни тя, но укорителният ѝ поглед говореше, че въпреки това далеч не е невинен. — Ще те спипат, ако опиташ да ги измъкнеш. Навярно очакват подобен подвиг от твоя страна. Вероятно именно заради това са ги тикнали в ареста — за да те изкарат от скривалището ти.

Все едно не го знаеше.

— Е, при всички случаи не е твоя грижа, нали? — След още няколко пресечки щеше да я освободи и…

Внезапно тя заби пети в земята, изривайки пръстта под себе си, и очите ѝ пламнаха от ново хрумване.

— Върни ме в храма на Южен мост — нареди му тя с тона на дукеса. — Забравих нещо.

— Да не откачи? — Гласът му проехтя по-силно от очакваното и няколко минувача впериха поглед в него. — Нали оттам идваме — продължи по-тихо. — Едвам се измъкнах и не възнамерявам да се връщам.

— Така или иначе ще се върнеш, за да освободиш Вехтошарите — съобрази тя. — Стражевата кула на Южен мост е точно до двора на храма — добави след миг.

Все едно и това не знаеше.

— Не. Ти се прибираш. Ако искаш да ми помогнеш, ще си мълчиш за всичко случило се.

Тя стисна устни и се изправи в пълния си ръст, колкото и дребен да беше.

— Хубаво. В такъв случай тръгвам сама към храма.

Хан имаше чувството, че сънува един от онези кошмари, които стават все по-ужасни, вече си сигурен, че сърцето ти всеки момент ще се пръсне, но дори тогава не успяваш да се събудиш. С неговия кофти късмет естествено бе взел за заложник пълна откачалка.

Огледа се наоколо: нямаше как да завлече девойчето накъдето и да било из гъмжащите от хора улици.

Хрумна му да я хвърли в реката и да се надява да потъне. Вместо това вдигна яката на палтото си и тръгна след нея към Южен мост, мърморейки под носа си.