Кукловодът

10

На следващата сутрин Катрина ме измъкна изпод душа, като се обади по телефона и ми каза да си включа телевизора. Беше едва седем часът, а Еди вече стоеше на стъпалата на голямата офис сграда на Четиринайсета улица, обграден от трима прокурори с очи като кинжали, и четеше от бележките си на един подиум.

— … едно разследване, което отне седем месеца интензивна работа от стотици предани служители на армията, ФБР и ЦРУ. Внимателно обмислихме набора от обвинения, които да отправим към генерал Уилям Морисън, и се спряхме на следните: два случая на предумишлено убийство, държавна измяна, поведение, което уронва честта на офицера, прелюбодеяние, нарушаване на военна клетва и лъжесвидетелстване в хода на официално разследване. Тези обвинения са подписани от генерал-лейтенант Холтър и са подадени във Военния съд на окръг Вашингтон.

Еди вдигна очи и погледна право в камерата, като някак си успя да преглътне обичайната мазна усмивка и да я замени с изражение тип „обикновен американец със зъбобол“.

— Има ли въпроси?

Имаше въпроси, разбира се. За момент се чуваше единствено ужасяващият вой на стотици стръвни журналисти.

— Не — отвърна очарователният Еди. — Все още нямаме определена дата за изслушване, но очакваме експедитивни действия. Съдът осъзнава големия обществен интерес към този случай. Единственото, което ни задържа в момента, е защитата, която между другото вече получи голяма част от доказателствата и достатъчно време, за да планира действията си. Искрено се надявам, че няма да протакат.

— Мръсно подло копеле! — изкрещях.

— Добре казано — отговори Еди на друг невидим репортер, не на мен.

По внезапната му широка усмивка предположих, че репортерката е невероятна красавица, защото това беше изражението на Еди тип „Искаш ли да спиш с мен“.

— Не, не сме им предложили извънсъдебно споразумение. Този въпрос все още подлежи на обсъждане.

Един от тримата прокурори от екипа бързо пристъпи напред и се наведе към микрофона.

— Много съжалявам, но днес нямаме време за повече въпроси. Благодаря ви много.

Еди отправи към множеството добре заучената усмивка, чието послание беше: „Ей, наистина ми се иска да си седя тук цял ден и да си говорим, защото вие сте репортери и аз много, много ви обичам. И се надявам вие също да ме харесвате, но съм много зает, може би най-заетият човек в Америка, тъй като, както сами виждате, върша изключително важна работа за американския народ, който също обичам повече, отколкото може да се опише.“

Той отстъпи от подиума и позволи да го ескортират нагоре по стъпалата към входа на сградата, малко прегърбен от ужасния товар, който носеше на раменете си, но с енергичната крачка на целеустремен човек. Съвършен етюд, изваден от добър учебник по актьорско майсторство.

Катрина все още беше на линията.

— Е? — чух я да казва.

— Какво говедо.

— Някакви други коментари?

— Запълнили са работния календар на съда.

— Забрави за това. Какво ще кажеш за намеците за извънсъдебно споразумение?

— Много добре — отбелязах. — Не си го пропуснала.

И двамата знаехме какво означава това. Внимателно подбраните двусмислици на Еди означаваха, че точно това се кани да направи — да ни предложи сделка. И аз знаех защо, а той знаеше, че аз знам, ако продължавате да следите мисълта ми. Тъй като ЦРУ отчаяно искаше да разбере какво толкова е издал Морисън, а идеята с изнудването се беше провалила, сделката беше единственият им изход. В момента, в който Харолд Джонсън ми затвори телефона, той вероятно се беше обадил на Еди и така му беше издърпал ушите, че сигурно още го боляха.

А тъй като Еди си беше Еди, той беше решил да разгласи целия списък от обвинения по телевизията, за да укрепи позицията си за преговори. Поради същността на подобни дела, когато единствените хора, знаещи пълните обвинения, са прокурорският екип и защитата, сделките се сключват в безболезнен вакуум. Прокурорът може да търгува с обвинения и смекчаване на присъдата и никой не разбира за това. Но след като обществеността веднъж научи, за прокурора ставаше напечено. Хората знаят какви са неговите карти и ако защитата излезе от играта на печалба, започват да се ядосват. Следователно Еди ни предупреждаваше да внимаваме. Съзнателно беше разкрил картите си, като по този начин елегантно ни притискаше да не искаме прекалено много.

За пореден път ситуацията ни поднасяше добра и лоша новина, като добрата беше, че при всички положения Еди е позагубил предимство. Сега знаехме, че ЦРУ го притискат да сключи сделка, а това си беше пистолет, опрян в тила му. Лошата новина бе, че Еди всеки момент щеше да ни привика на среща, като прекрасно съзнаваше, че двамата с Катрина сме изправени пред мъчителна дилема. Нямахме представа дали клиентът ни е виновен, или не. Не знаехме колко силни са доказателствата на Еди, нито колко слаби са собствените ни шансове.

Единственото, което знаехме със сигурност, беше, че Еди ще влезе в залата и ще обяви: „Това е сделката — или приемате, или се отказвате.“ Ако се откажехме, той щеше да се отправи с маршова стъпка към кабинета на Харолд Джонсън и да изтърси: „Ей, наистина се опитах да ги убедя да сключим сделка, но те ми казаха да си я завра отзад. Извинявай, шефе, но няма друг начин.“ А Еди точно това искаше, защото можеше да стане най-известният юрист в историята на американското военно правораздаване само като влезе в съдебната зала. А нали вече споменах, че Еди е много амбициозно копеле?

Всичко това означаваше, че сега зависехме от него. Пясъчният часовник току-що беше обърнат, но не знаехме колко пясък има вътре. Докато той се обадеше, трябваше да научим адски много повече за възможностите си, отколкото в момента.

Когато двамата с Катрина пристигнахме в офиса си, пред вратата бръмчеше още един бус, а трима мъже изкарваха още кашони. В това отношение Еди преценяваше всичко до минутата.

Хърбърт с поомачкания сив костюм все още висеше до вратата с доста потиснато и изтощено изражение. Трудно се добрах до кабинета си — толкова кашони се бяха събрали.

Катрина носеше две големи чаши кафе от „Старбъкс“ и две парчета кейк. Намръщи се, докато ми подаваше закуската.

— Гледай само. Имаме нужда от още адвокати.

— Двама са предостатъчно.

Колкото и налудничаво да звучи, адвокатите ме отвращават. По един-двама ги понасям, но станат ли повече, не издържам.

Тя огледа купчините кашони и настоя:

— Пак си помисли. Разбрах, че още един екип вече товари трети бус с материали.

— Ще докараме Имелда от Канзас.

— Ще й причиниш това?

Щеше да отнеме три седмици да прерови полученото, а както стана ясно, идваше и още.

— Ще се справи — казах.

Катрина се намръщи неодобрително.

— Какъв е планът за днес?

— Връщаме се във Форт Левънуърт. Самолетът излита след час.

— Върви сам. Аз започвам да се ровя.

— Не става. Действаш успокояващо на клиента ни.

— Това е абсурдно.

— Защо?

Не за пръв път забелязвах, че Катрина беше едновременно упорита и независима — много лоша комбинация.

— И двамата сте големи момчета. И сами ще се оправите.

Беше права, разбира се. Трябваше да съм в състояние да поддържам цивилизован диалог със собствения си клиент.

Все пак измърморих нещо като „майната ти“, докато влизах в кабинета си, за да се обадя на Клапър. Със съответната доза ругатни и хленч му обясних в какво положение се намираме. Той добродушно се засмя, защото Еди беше неговият рус хубавец, юридическият му Адонис, най-смъртоносното оръжие в арсенала му. Клапър много се кефеше, когато Еди направеше подобен мръсен номер, а най се кефеше да чува за това от отчаяни мърморковци като мен. Заклех се, че някой ден ще вляза в кабинета на Клапър със задника на Еди върху сребърен поднос.

Предупредих го, че ако получа още доказателства, ще ми трябва и друг адвокат. Той се посмя още малко. Чувстваше се страхотно, когато любимият му петел тероризираше противника.

Хванах полета за Канзас Сити, пристигнах в затвора рано следобед местно време и Морисън вече беше закован за масата, когато влязох в помещението за разпити.

— Добър ден, майоре — каза той изненадващо весело.

— Получи ли си телевизора и книгите? — досетих се.

— И сателитна чиния. Дръмънд, в крайна сметка от теб може и да излезе адвокат.

Е, всички знаем поговорката за умиращия от глад, който попаднал на банкет. Стоварих се в стола срещу него, извадих касетофона, който съвсем наскоро беше спасил кариерата ми, любовно натиснах копчето за запис и казах:

— Да се върнем на деветдесета година. Последния път, когато говорихме, ти изпълняваше мисии в Кавказ. Какво стана после?

Той извади няколко листа хартия и аз с удоволствие отбелязах, че помощта ми не се ограничаваше с това да му осигурява забавления.

— В края на деветдесета ме прехвърлиха в Бюрото за политическо планиране в Държавния департамент.

— Не ми е познато — казах.

— Вътрешният мозъчен тръст на Департамента. Работех с няколко други специалисти по Съветския съюз, за да се приспособим към промените.

— И все още отговаряше за Арбатов?

— Понякога. Имах много задачи и точно през тази година той ме помоли да използва Мери като заместник.

— Задачи?

— Като начало бунтовете на сепаратистите в Грузия заплашваха властта на Горбачов. Консерваторите в правителството му бяха бесни и смятаха, че неговата политика на перестройка е причина за недоволството. Горбачов се опита да умиротвори хардлайнерите, като изпрати КГБ да се справи с протестите.

— Имаше и кръвопролития, нали?

— Точно така.

Той вдигна поглед от бележките си и добави:

— Беше погрешен ход, защото предизвика още бунтове и протести. Освен това урони имиджа на Горбачов като голям реформатор. За него това беше началото на края. Борис Елцин вече действаше по улиците, като повтаряше как е време за истинска промяна.

— А ти каква позиция зае?

— Написах няколко доклада, в които обяснявах, че времето на Горбачов изтича. Препоръчах да установим контакт с Елцин.

— И как се прие това?

— Все едно се бях изсрал в басейна. Хората на Буш бяха изградили цялата си политика в Съветите около Горбачов. Целта им беше обединението на Германия, която не вярваха да постигнат без подкрепата на Горбачов.

— И какво стана? Как ти се отрази това?

— Изведнъж спрях да получавам толкова много писма и покани за срещи — обичайните бюрократични признаци, че излизаш от мода. И знаеш ли кое беше най-смешното? Всичко това ми свърши добра работа, когато Буш изгуби изборите.

— Как така?

— Новото правителство беше чело докладите ми и харесваше начина ми на мислене. Освен това усещаха, че Буш е прецакал нещата. Сближаването му с Горбачов отравяше взаимоотношенията с Елцин. Както в онази реч, която наричаме „пиле по киевски“.

— За какво става въпрос?

Морисън се намръщи от неудоволствие, че трябва да обяснява толкова просто нещо.

— Насред безредиците Буш отлетя за Киев и изнесе реч, в която приканваше съветските народи да застанат зад Горбачов и да не напускат Съюза.

— Честно? Джордж Буш?!

— Смешно, нали? На косъм от спечелването на Студената война нашият собствен президент заминава за Украйна и приканва поробените народи да не чупят веригите си. Бях бесен. Написах няколко доста остри доклада.

— И какво стана, когато дойде новото правителство? — попитах.

— За късмет някой беше попаднал на докладите ми и ги беше показал на съквартиранта на президента от колежа — учен, който беше написал няколко книги за Съветския съюз и Студената война. Направиха го помощник държавен секретар и по-късно от Белия дом му прехвърлиха отговорността за всички бивши съветски републики.

Повдигнах вежди.

— За Милтън Мартин ли говориш?

— Аха, Милт. Той ме извика на интервю за работа. Направих добро впечатление и той ми предложи въпросния пост.

— Който беше?

— Негов специален помощник.

— Ти си бил специален помощник на Мартин?

— Точно това казах.

— Да. Точно това каза — не успях да удържа любопитството си. — И какво се очакваше от теб?

— Ами проблемът на Милт беше краткият му стаж в администрацията. Беше уязвим. А тъй като аз имах богат опит във Вашингтон, идеята беше да представлявам него и идеите му в столицата, за да може да пътува.

Продължих да кимам, докато се опитвах да осмисля чутото. Постът на помощник на член от правителството принципно не е кой знае какво във Вашингтон. Избраниците на президента са богове. Заместниците им и заместниците на заместниците са митологични създания със смъртоносни вълшебни жезли. Но има толкова много помощници към правителството, че те са по-скоро зайчета в гората, които живеят в сянката на дърветата, гризкат коренчета и се надяват някой да не ги настъпи.

Милт Мартин беше изключение от това правило. Единственото изключение. Беше сред най-добрите приятели на президента още откакто бяха делили стая в общежитието и дори членовете на кабинета трепереха, когато влезеше при тях. Във Вашингтон имиджът е по-силен от всичко и независимо дали наистина беше така, всички бяха убедени, че Мартин може просто да вдигне телефона, да удари една шайба на стария си приятел и да каже: „Здрасти, шефе, нали се сещаш за оня тъпак, когото сложи да оглавява хазната? Ами адски ме дразни. Шитни го.“

Не се чудех и как тези критични доклади са стигнали до кабинета на Мартин. Морисън нямаше равен в подмазването пред бюрократите — бях го виждал в действие и знаех на какво е способен. Най-вероятно беше открил елегантен начин да накара някой да обърне внимание на Мартин върху тях.

— И колко време беше помощник на Мартин? — попитах.

— Четири години.

— Пътуваше ли с него?

— В началото не. Но след година той каза, че не може да се лиши от мен. Поех всичко: кореспонденцията му, речите, докладите.

— Все още ли докладваше за контактите си с руснаци?

— Мамка му, нямаше начин. На една командировка се запознавах със стотици. В залите за конференции постоянно влизаха и излизаха хора. След конференциите имаше приеми и вечери, на които имаше стотици гости.

— Това не е добре. Прокуратурата ще каже, че си имал постоянни контакти и многобройни възможности да предаваш държавни тайни.

— Рядко бях сам. Почти винаги бях заедно с Милт.

— Но той е бил твърде зает. И ти се е доверявал. Не е гледал специално дали не предаваш микрофилми или документи.

— И какво очакваш да направя по този въпрос, Дръмънд?

— Нищо.

Разтърках слепоочията си, докато обмислях колко лесно беше за Еди да демонстрира възможностите на Морисън за предателство.

— Просто трябва да внимаваме за слабите ни точки — обясних. — Какво стана после?

— След като преизбраха президента, казах на Милт, че искам да се развивам. Обясних му как действа армията — как се нуждая от нови, все по-важни постове, за да получавам повишения.

— И как го прие той?

— Ами каза, че тъкмо си мислел за същото. Предложи ми пост в екипа на Съвета за национална сигурност.

— И ти какво?

— Шегуваш ли се? Идеално се получи. Двамата имахме близки приятелски отношения, еднакво мнение по всички въпроси и знаехме, че така ще можем да продължим да си помагаме.

— Какво включваха новите ти задължения?

— Ръководех тази част от екипа, която преди се беше занимавала със Съюза. Съставях плановете за сътрудничество между отделните агенции, с които подготвяха президента преди пътуванията му и координираха позицията ни по отношение на бившите съветски републики.

Главата ми вече пулсираше болезнено. В обичайния случай една впечатляваща биография е само това: впечатляваща. В случая на Морисън тя беше като тежест, вързана за краката на удавник. Докато се опитвах да разбера с каква информация е боравил, бях установил, че за десет години беше имал достъп до всичко. Само си спомнете колко вълнение предизвикаха Еймс и Хансън с незначителните вреди, които бяха причинили от позицията си на дребни шпиони.

— А какво правеше Мери през цялото това време? — попитах.

— Смени няколко работни места. Беше в отдел „Анализи“ и вършеше същата работа като мен. После обаче стана скандалът с Еймс и покрай него пострадаха много специалисти по Съветите. Хора, които нямаха нищо общо с Еймс, бяха уволнявани заради други неща — укриване на данъци, алкохолизъм, каквото се сетиш. Проверяваха всички и в резултат настана кървава баня. Онези, които оцеляха, станаха още по-ценни, защото редиците на обучените специалисти по Съветите бяха оредели чувствително.

— И Мери беше една от оцелелите?

— Нещо повече. Мери помогна да се организира самото разследване.

— Разкажи ми за това.

— Именно тя откри, че Еймс нямаше как да е извършил някои от предполагаемите предателства.

— Как го е открила?

— Като съпоставяше събитията и разкритията с биографията на Еймс — къде е бил по съответното време, до какво е имал достъп. Тя осъзна, че е невъзможно той да е виновен за всичко, което му приписваха.

— И какво следваше от това? Че има още един предател?

Той кимна.

— Точно затова я направиха ръководител на един малък, много секретен отдел, който трябваше да открие другия предател. Трябваше да стане тихомълком, защото хората от Капитолия бяха толкова ядосани от случая „Еймс“, че сериозно говореха за закриване на ЦРУ. Управлението беше наплашено.

— Шефът на правния отдел на ЦРУ намекна, че си знаел за работата й. Вярно ли е?

— Разбира се. Тя ми е съпруга и аз имах разрешение да знам за всичко, с което се занимава.

— Значи си знаел за усилията й да открие предателя?

— Дали съм знаел? Та аз й помагах.

Главоболието ми подскочи към десет по скалата на Рихтер. Дълбоко си поех въздух и помолих:

— Разкажи ми по-подробно.

— Започна се с пресяване на служителите, за да открием колко от тях са имали достъп до предадените материали. Бяха много, стотици хора. Така че Мери измисли друго — да сложим примамка за предателя. Планирахме няколко операции и разпространихме няколко секретни плана, за да проверим дали ще изтекат от другата страна. Аз бях човекът, който захранваше системата с примамките.

— И какво стана после?

— Във всеки капан бяха включени причини и следствия. Наблюдавахме за появата на следствия, но не открихме нищо.

— И какво?

— След няколко години решиха да преместят Мери. Тя беше опитала и не беше успяла, така че освободиха място за друг.

Поклатих глава, докато той чакаше следващия ми въпрос. Честно казано, вече имах предостатъчно материал за размисъл. Двамата с жена му бяха лежали в едно и също легло и бяха обсъждали как да пипнат предателя, за когото правителството в момента беше убедено, че е самият той. Все по-отговорните постове му бяха осигурявали достъп до най-строго охраняваните тайни, а тъй като беше офицер от армията, дори не беше минавал през периодичните тестове с детектор на лъжата, задължителни за служителите на ЦРУ.

Колкото и да ги мразят хората от управлението, редовните тестове в продължение на няколко години могат да наклонят везните в полза на обвиняемия, ако се стигне до съд. Доколкото можех да преценя, моят клиент нямаше абсолютно нищо, което да наклони везните в негова полза.

Станах и започнах да прибирам нещата си в куфарчето.

— Един последен въпрос — казах.

— Давай.

— На пресконференцията на Голдън тази сутрин той добави още едно обвинение, което ме обърка. Прелюбодеяние. Можеш ли да ми кажеш нещо за това?

Според военния наказателен кодекс прелюбодеянието все още се смята за престъпление. Рядко влиза в съда, освен ако не е извършено от двама военнослужещи от една и съща част, когато се приема, че влошава общия морален климат и дисциплината — причината изобщо да го включат в кодекса. Или пък в случаите, когато командващ офицер спи с подчинен — злоупотреба със служебното положение. Или пък когато съдят някого за други престъпления и прокурорите го добавят в списъка с обвиненията само за да му го начукат.

— Не знам за какво говори — каза Морисън най-сетне.

— Сигурен ли си? Ще стане много гадно, ако ме прецакат за такава дреболия.

Той се замисли, преди да отговори:

— По едно време една секретарка взе да твърди, че съм имал връзка с нея. Глупости. Цялата история беше подробно разследвана. Нямаше доказателства. Тя лъжеше.

— И според теб те просто изваждат някакви стари мръсотии от боклука, за да запълнят списъка с обвиненията?

— Това е единственото възможно обяснение. Беше преди пет-шест години. Оправдаха ме.

Кимнах.

— Чудесно.

После се наведох през масата. По очевидни причини пазех този проблем за десерт.

— И последно. Ако още веднъж ме забъркаш в нещо, което застрашава Мери, ще си търсиш нов адвокат.

Той рязко дръпна глава назад.

— За какво говориш, по дяволите?

— Когато ме изпрати да питам Мери за Арбатов, ти адски добре знаеше в какво положение я поставя това. Ако не беше мой клиент, щях да те изритам през стената.

Изобщо не изглеждаше гузен или ядосан. Но пък и не се опита да се извини или защити. Просто кимна и аз си излязох.