Кукловодът

12

Дружеството за международни връзки, или накратко ДМВ, е една от онези задръстени стари организации, в които всъщност всички искат да попаднат, защото членството в него означава, че си влязъл в клуба на големите момчета. Основано е още през 1917 г. според лъскавата месингова табелка на стената до вратата и събира безработни дипломати, бивши хора на властта и много обикновени богаташи, които просто искат да се познават помежду си.

Бившите хора от правителството обичат богаташите, защото те плащат сметките на фондацията и им осигуряват удобно, престижно, високоплатено гнезденце, докато чакат някой от политическите си покровители отново да се пребори за властта и да им даде работа с помпозно название. Добре подкованите богаташи нямат нищо против, защото с даренията намаляват данъците си, а бившите хора от правителството им се отплащат, като ги запознават с хората на власт в чужбина, които на свой ред им помагат да забогатеят още.

Поне аз така я разбирам тази организация с идеална цел, което пък веднага извиква въпроса защо се нарича „организация с идеална цел“. Честно казано, според мен всички хора в нея имат различни цели, но всичките са свързани с пари или власт.

Както и да е, дружеството се помещава в една огромна къща с гранитна фасада на пресечката на Петдесет и четвърта улица и Парк Авеню, а портиерът вътре попита дали ни очакват и ако да, кой ни очаква, на което аз вежливо отвърнах, че ни очаква мистър Милтън Мартин, бившият съквартирант на един човек, който вече не беше на власт.

Той ни помоли да поизчакаме и ние поизчакахме, докато дойде да ни вземе една доста привлекателна, малко пищна млада жена със строг син вълнен костюм. Казваше се Нанси, както побърза да ни информира с изкуствена усмивка, и нали нямахме нищо против да я последваме по мраморното стълбище?

На втория етаж завихме наляво и накрая спряхме в един просторен апартамент в дъното на коридора. По пътя Катрина разпитваше разни неща като с какво точно се занимава ДМВ и от колко време Нанси работи за Мартин, а водачката ни отговаряше:

— Имате голям късмет, че го хванахте днес. Много го търсят. Постоянно пътува. Толкова е интелигентен и образован и има невероятни контакти там.

„Там“ очевидно бяха бившите съветски републики, защото в края на краищата в продължение на осем години Милт Мартин бе дирижирал фината настройка в отношенията ни с тази огромна група държави. Нанси напразно хабеше маркетинговите си умения за нас — не можехме да платим и две минути от ценното му време.

— Аха, адски голям късмет извадихме — измърморих.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Ако изчакате минутка, ще проверя дали е свободен.

Според мен това беше практически невъзможно, тъй като работата на Милт Мартин, след като напусна правителството, се състоеше в това да дава под наем дебелия си бележник с телефони и адреси на този, който плаща най-добре, и максимално бързо да прибира печалбите. Думата „свободен“, както и нейните синоними вероятно просто отсъстваха от речника му.

Използвах минутката, за да разгледам богатия асортимент от снимки, стратегически пръснати по стените. На тях се виждаше Мартин в най-разнообразни пози в компанията на хора, повечето от които не познавах — освен онази, на която се виждаше как играе тенис с Борис Елцин. За останалите хора предположих, че са ръководителите на другите държави, създадени след Големия взрив. Освен това имаше и голям брой месингови плочки и други сувенири, които международните лидери обичат да си подаряват, за да показват на сънародниците си колко ги уважават в чужбина.

Защо бяхме дошли да се срещнем с този човек? Ами защото беше работил с Морисън през четири от годините, за които се предполагаше, че се е занимавал с държавна измяна, и може би щеше да ни даде някаква информация. Но най-вече поради първото правило, което научават амбициозните адвокати — винаги проверявай дали клиентът ти не те лъже. Проблемът в нашата професия е, че лъжите на клиентите се превръщат в наши лъжи. Това е окей, ако си наясно, че лъжеш. Но става тъпо, когато ти не знаеш, че лъжеш, а прокурорът знае.

Освен това искреността на Морисън беше още по-важна за нас, защото Еди беше седнал върху основните доказателства, така че имахме на разположение само твърденията на нашия клиент, за да изградим защитата си.

Оттам и моят подмолен мотив — единствената истинска следа, която ни беше дал Морисън досега освен Алекси Арбатов, беше името на Милт Мартин. Щяхме да използваме Мартин като барометър, за да измерим почтеността на Морисън, а междувременно щяхме да го изнудим да стане една от звездите на свидетелската скамейка — тъй като очевидно си падаше по Морисън достатъчно, за да го направи свой специален помощник и да му намери работа в Белия дом. Никога не пречи, ако някой световноизвестен човек излезе и каже, че си страхотен.

Нанси се върна и акуратно ни въведе в кабинета на Мартин. В последните години бях виждал много негови снимки по вестниците и го бях гледал в телевизионните предавания, но въпреки това бях изненадан от срещата ни очи в очи.

Не бях виждал по-голям нос от неговия. Останалите черти от лицето му бяха доста миниатюрни и обикновени, така че хоботът му изглеждаше още по-невероятно огромен. Носеше очила с дебели рамки в очевидно усилие да отклони вниманието от носа си, но това беше безсмислено. Приличаше на Айфеловата кула, която някой е наклонил до хоризонтално положение. Ако този човек кихнеше, щеше да ни избие всичките.

Той скочи от стола си с голяма пенеста усмивка и изпружи ръка.

— Приятно ми е да се запозная с вас двамата. Вие очевидно сте майор Дръмънд, а вие мис Мазорски. Моля ви, наричайте ме Милт.

Да знаеш имената на непознати хора и да се преструваш, че ще се пръснеш от щастие да ги видиш, е един от най-старите номера в учебниците по дипломация. Целта е да ти направи впечатление и при мен резултатът бе налице. Човекът беше близък приятел на не един американски президент и цяла плеяда от чуждестранни лидери и беше приятно да си представяш, че си най-интересното нещо в програмата му за деня.

— Мистър… ъъъ, Милт — казах. — Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем толкова бързо. Генерал Морисън ми каза, че двамата сте били много близки.

Той ме погледна изненадано.

— Близки? Не бих се изразил по този начин. Не, определено не бяхме близки.

Отстъпих крачка назад.

— Странна работа. От него останах с впечатлението, че едва ли не сте били сиамски близнаци.

След кратък момент на стъписване на лицето му се изписа облекчение и дори весело любопитство.

— Защо не седнем? — предложи. — Нанси, може би гостите ни искат нещо за пиене? Кафе? Чай?

— Не, благодаря — казах. Катрина също отклони поканата.

Тримата седнахме около една голяма стъклена маса.

Милтън се усмихна на Катрина.

— Моля ви, не се обиждайте, но не приличате на обикновен адвокат.

— Че кой би искал такова нещо?

— Добър довод — засмя се той. — И какво мога да направя за вас?

Все още се усмихваше, макар че ако трябва да бъдем съвсем точни, нямаше как да сме сигурни в това, защото носът му почти закриваше устата.

Опитах се да отклоня поглед от това чудо на природата.

— Знаем, че сте много зает, така че няма да ви бавим. Имаме само няколко въпроса.

— Въпроси? Малко съм объркан, признавам. Следователите вече прекараха цели часове с мен и аз им казах всичко, което знам.

Това не трябваше да ме изненадва, но въпреки това бях изненадан.

— Да, но те са били от конкуренцията и не споделят наученото с нас.

— Разбира се — кимна той. — Питайте каквото искате. Ще направя всичко възможно да съм от полза.

— Да започнем с това, което сте казали на тях — предложи Катрина.

— Накратко им обясних, че Бил е работил за мен в продължение на няколко години, че е бил способен офицер, съвестен, работлив, умерено интелигентен. Общо взето, имах добри впечатления от него.

Изгледах го любопитно.

— А не е ли пътувал с вас, не се ли грижеше за кореспонденцията ви, не представяше ли вижданията ви в срещите между отделните агенции?

Той започна да клати глава, преди да завърша въпроса си.

— Това е ужасно пресилено. Вярно, направих го специален помощник, но само защото много настояваше. Каза, че армията няма да го пусне да работи с мен, ако няма длъжност с тежко име. Бях още зелен във Вашингтон и лесно ме прекарваха.

Той се почеса по бузата и добави:

— Така или иначе, титлите не са най-важни, нали?

И това го казваше човек, който на бившия си пост можеше да предизвика световна катастрофа с едно телефонно обаждане. Но пък казаното от него се връзваше с моята представа за Морисън — значи наистина лъжеше и мамеше, за да се добере до всеки грам допълнителен престиж.

— С една дума, Морисън не се е занимавал с всичко това, така ли? — попита Катрина.

Милтън се засмя.

— Не обичам този израз, но Морисън просто ми носеше чантите.

— Бяхте ли близки в личен план? — попитах.

Той си придаде леко обидено изражение.

— Надявам се да не прозвучи фукливо, но аз всяка седмица получавах покани за срещи в Белия дом, от държавни глави и всички посланици във Вашингтон. Сред близките ми приятели са най-силните хора в столицата. Бил беше просто един от многобройните ми служители. Имах приятелско отношение към него, но единствено от професионализъм, а не лично, ако разбирате какво искам да кажа.

Казано по този начин — да, разбирах го. Мартин се движеше по високите етажи и защо, наистина, би поискал да се сприятелява с човек като Морисън? Всъщност, дори на ниските етажи, дали наистина някой нормален човек би поискал… отклонявам се.

— Не помогнахте ли на Морисън да си намери работа в Съвета за национална сигурност? — попита Катрина.

— Да, така беше. Когато дойдоха от прокуратурата, дори ми показаха копия от писмата, които съм изпратил до председателя на Съвета, за да го препоръчам. Но Бил работеше за мен в продължение на четири години, а аз, честно казано, обичам да помагам на своите хора. Понякога това е недостатък, но какво да направя. А и, да ви кажа, изпитах известно облекчение, когато си замина.

— Защо? — попитах.

— Защото се превръщаше в, хм, как да се изразя… Разправяше наляво-надясно колко важен е станал за мен. Слуховете започнаха да стигат до ушите ми. Преувеличаваше отношенията ни и важността си за нашето правителство. От въпросите ви разбирам, че не е престанал.

Наистина, така си беше.

— Вярвахте ли му? — попитах.

— Всъщност да. Преувеличенията му ме притесняваха, но това е едно неприятно качество на много хора във Вашингтон. Никога не съм подозирал, че ще направи нещо такова.

Той млъкна и ме изгледа натъжено.

— А сигурно е трябвало, нали? Чувствам се толкова глупаво. Бил съм пълен наивник.

— Още един въпрос — казах, като се опитах да прозвучи приятелски или поне предразполагащо. — Ще се съгласите ли да свидетелствате в негова полза?

— Аз… ами, по-скоро не.

— Не искам да се заяждам, но когато е напуснал работата си при вас, вие сте изпратили препоръчителни писма до Съвета за национална сигурност. Имали сте достатъчно високо мнение за него, за да решите, че мястото му е в Белия дом. Да предположим, че е невинен по всички обвинения. Да предположим, че просто са го натопили. Пак ли няма да свидетелствате?

Той ме погледна объркано.

— Не, не мисля, че това е технически възможно. Вече се съгласих да бъда свидетел на обвинението. Според мен не мога да свидетелствам и за двете страни.

Размених бърз поглед с Катрина, която очевидно си мислеше за същото.

— Разбирам — казах.

Той безпомощно вдигна и двете си ръце.

— Те ми се обадиха още преди седмици. Казах им, че не знам нищо за измяната на Бил. Те казаха, че няма проблем. Искат да свидетелствам за това, че е склонен към преувеличение.

— Преди колко седмици по-точно? — попита Катрина.

Той вдигна очи към тавана.

— Преди две. Беше сряда, мисля. Ако е важно, мога да помоля Нанси да провери.

Нямаше нужда. И това беше достатъчно. Еди не беше пропуснал нито една възможност. Той знаеше, че Морисън ще наеме адвокат веднага след арестуването си и че този адвокат ще се опита да издири приятелски настроени ключови свидетели. Затова се беше постарал да привлече на своя страна колкото се може повече от тези хора още преди защитата да се срещне с тях — още преди самия арест.

Предполагам, че съм имал отчаян вид. Мартин ме изгледа и добави:

— Вижте, ако мога да направя нещо друго за вас, само ми кажете. Положението ми в цялата ситуация е неудобно. Ако оправдаят Бил, ще бъда много щастлив. Той работеше за мен, аз му помогнах да стигне до Белия дом. Нали разбирате?

— Разбирам.

Той поклати глава.

— Все още ми е трудно да повярвам, че Бил е направил такова нещо. Със сигурност никога не ми е приличал на предател.

Когато излязохме от кабинета, край бюрото на Нанси висеше цяла тълпа с тюрбани и чаршафи вместо дрехи. Тя тъкмо казваше:

— … голям късмет, че го хванахте. Той е много зает… — И тъй нататък.

Щом се качихме в таксито на път за летище „Ла Гуардия“, Катрина каза:

— Услужлив човек. Предполагам, че му се налага, с този нос.

Засмях се.

— Освен това е умен. Никога ли не си чела книгите му?

Тя поклати глава.

— Аз също — признах. — Но написа няколко бестселъра, които разлюляха консервативните кръгове.

— А знаеш ли случайно какво точно ги е развълнувало?

— Доколкото си спомням, в едната се разказваше за няколко мръсни операции на ЦРУ във Виетнам, а в другата се изтъкваха недостатъците на стратегията ни по време на Студената война. При всички положения той знае руски, има няколко престижни университетски степени и е много уважаван в Русия. Казват, че може да ги накара да направят неща, които дори президентът не би успял.

— Направи ми силно впечатление — призна Катрина. — Но дали казваше истината, или просто се опитваше да се разграничи от Морисън? Кой от двамата лъже?

Напомних си да спра да я подценявам. Без да й подсказвам, тя беше разгадала целта на тази среща.

— Сама го чу — отвърнах. — Морисън, меко казано, е преувеличил.

— Но пък кой не би се отдръпнал на максимално разстояние от един предател?

— И това го има. Мартин сигурно се чувства като слон, изнасилен от пеперуда.

И каква беше истината? Дали Морисън наистина беше незаменимата му дясна ръка или момче за всичко с раздута титла? Честно казано, идеята за преувеличението се връзваше с моята представа за него. Но пък не исках да се поддавам на предразсъдъците си. И знаех как мога да разбера истината.

Щом кацнахме на летище „Роналд Рейгън“, веднага се върнахме в офиса. Обадих се на Мери, но — разбира се — вдигна Хоумър.

— Трябва да говоря с дъщеря ти — казах. — Онази, за която разказвам на всички във Вашингтон, че съм спал с нея.

Чух как се задави, после хвърли слушалката и побягна. Не можех да повярвам, че някой ми плаща за това. Най-сетне чух гласа на Мери.

— Здрасти, Шон. Виж, моля те, трябва да престанеш да дразниш баща ми. Той твърди, че нарочно си надраскал колата му, но аз настоях, че не може да си бил ти. Казах му, че не си толкова незрял или отмъстителен. Той вече не е в първа младост.

Засмях се.

— Просто се представям и той почервенява и се подува. Между нас казано, май не ме харесва особено.

Чух как въздъхна.

— Все едно — казах. — Току-що пристигам от Ню Йорк, където се срещнах с Милтън Мартин.

— Старият шеф на Бил.

— Да. Много приятен човек. Мъжът ти ми каза, че му е бил като син. Били неразделни, сиамските близнаци на Държавния департамент. Според Мартин това било гнусна опашата лъжа. Той твърди, че съпругът ти му носел куфарите, бил момче за всичко с раздута титла, който наляво и надясно разправял колко безценен е за своя началник и раздувал толкова големи балони, че накрая взело да става неудобно. Затова му бил дал начален тласък към Белия дом. Просто се опитвам да разбера кой от двамата е мръсният лъжец.

Тя мълча толкова дълго, че накрая не издържах.

— Мери, там ли си още?

— Шон, не знам каква е истината.

— Не знаеш ли?

В гласа й се промъкна измъчена, дори враждебна нотка.

— Бил има някои недостатъци. Всеки има такива. Но трябва да съм искрена с теб по този въпрос, защото аз те забърках и не искам да се заблуждаваш. Бил невинаги казваше истината. Той е много амбициозен. Понякога си присвояваше заслугите за неща, с които нямаше нищо общо.

— Не го ли правим всички, а?

— Бил го прави по-често. Предупреждавах го, но той винаги настояваше, че такива са правилата на играта във Вашингтон. Скромните никога няма да наследят царството небесно, не и във Вашингтон, така казваше. Дори си присвояваше заслугите за моята работа. Вбесявах се, но какво можех да направя? Той беше мой съпруг.

— Значи с Мартин не са били близки?

— На всички казваше така. Наистина не знам, Шон. Възможно е Бил да си е въобразявал. Той е много суетен. Може би се е заблудил относно собствената си значимост.

Забележете колко тактично го каза. Беше му съпруга и не можеше да изтърси очевидното — че тоя тип е мръсен фуклив лъжец.

— Добре. — Помълчах малко. — Още един въпрос. В данъчната ви декларация от деветдесет и шеста е записано наследство от деветстотин хиляди долара. Откъде дойдоха?

— Това беше годината, в която почина майката на Бил. Двамата със съпруга й бяха състоятелни хора. Баща му почина през деветдесет и четвърта и всичко премина на нейно име. След смъртта й състоянието се полагаше на Бил.

— Баща му е бил директор в „Пепси“, нали?

— Да. Той също се казваше Уилям. Обожавах го. Всъщност той предизвика интереса на Бил към Съветския съюз.

— Как така?

— Може би си спомняш, че „Пепси“ беше първата голяма западна компания, която отвори представителства в Съветския съюз.

— Някак си не съм го забелязал.

— Още през шейсет и първа един от основателите на „Пепси“, Дон Кендъл, се срещнал лично с Хрушчов и го уговорил да позволи на „Пепси“ да построи няколко завода там. По онова време това било голям удар — първата американска корпорация, която стъпила в столицата на комунистическия свят.

— И това има нещо общо с бащата на Морисън?

— Бащата на Бил отговарял за цялата операция. Надзиравал строителството на първите заводи, организирал маркетинга, отговарял за всичко. Това било най-голямото постижение в живота му.

— И говорел руски?

— Свободно. Постоянно пътувал дотам. Дори притежавал апартаменти в Москва и Ленинград. На няколко пъти водил сина си още когато бил момче.

Започваше да ми се гади. Ако Еди и хората му докопаха тази информация, щяхме да загазим здравата. Заключението беше неизбежно — бащата на Морисън е бил перфектният канал за плащане от страна на руснаците.

Май избързах, като отхвърлих алчността като мотив. Дори ако това не беше мотивът на Морисън, руснаците сигурно са настоявали да вземе малко пари в брой. Във всеки шпионски роман големите играчи неизменно се опитват да подкупят жертвата. После, при опит на Морисън да се откаже, щели да го изнудват с този факт.

Но как да превеждат парите? Е, всяка работа си има и недостатъци.

Олдрич Еймс се беше издал, като беше започнал да ходи на работа с чисто нов „Ягуар“. Тази кола би трябвало да предизвика подозрения към него — но всъщност не беше станало така. Хансън проявил повече здрав разум и живеел спартански, но накарал руснаците да му отворят сметка в швейцарска банка, да му купуват диаманти и да трупат спечеленото от него, както катеричките трупат жълъди за зимата. Проблемът с този метод беше в това, че така изобщо не успяваш да се порадваш на престъпленията си. Седиш си значи, работиш като луд, издаваш държавни тайни, но къде е мигновеното удовлетворяване на желанията, с което сме известни като нация?

Проблемът е в укриването или оправдаването на тези големи суми, защото всеки път, когато някой осребри чек за повече от 10 000 долара, федералните закони изискват банката да докладва. Съвсем скоро федералното правителство вече чука на вратата ти и настоява да знае защо не плащаш данъци за укритите си доходи и къде са декларациите за тези огромни пари. Но ако те минават през сметката на баща ти, вероятно отворена в руска банка, и стигат до теб под формата на наследство, заобикаляш тези проверки.

Парите може и да не бяха основният мотив на Морисън, но кой би отказал такива суми, ако му ги предложат? Не и аз. Аз проверявам обществените телефони за забравени монети от двайсет и пет цента.

— Ами, благодаря — казах.

— За нищо. Виж, просто ти казвам, че Бил има някои сериозни недостатъци.

— Аха. — Може би по-големи, отколкото предполагахме и двамата.

— Шон, аз… съжалявам.

— Няма за какво. Вината не е твоя.

Положението изобщо не стана по-розово, когато вечерта се прибрах вкъщи и по късните новини предадоха последните разкрития на правителството за престъпленията на Морисън. Според същия добре осведомен анонимен източник той не само беше дал на руснаците имената на двама от техните агенти, преминали на наша страна — като беше предизвикал отзоваването и екзекуцията им, — но освен това беше осигурявал на руснаците информация за позицията ни по отношение на ядрените запаси в Северна Корея, която пък руснаците на свой ред щедро бяха предоставяли на корейците.

Появи се един коментатор и обясни, че въоръжени с тази информация, корейците са успели да ни убедят да им построим две атомни електроцентрали, докато в същото време продължили да правят атомната си бомба в някаква тайна подземна лаборатория — след като се бяха уверили от предадените им документи, че не подозираме за съществуването й.

Вярно или не, това звучеше много гадно. Унесох се в сън, размишлявайки какви ще са следващите ужасяващи разкрития. С човек като Еди нямаше как да не стават все по-ефектни.