Кукловодът

15

Същата вечер „източник, близък до прокуратурата“ обяви, че Бил Морисън е предал на руснаците информация за технологии, разработвани осем поредни години, които са били забранявани за износ от търговското министерство, защото били важни за националната сигурност.

„Източникът“ обясняваше, че това е най-мащабният случай на промишлен шпионаж в американската история. Когато компаниите подават молби за разрешение за износ на последните си изобретения, те прилагат към тях подробни планове. А когато експертите в министерството, отговарящи за експортните лицензи, решат, че някоя технология е от твърде голямо стратегическо значение или е прекалено важна за военните, те удрят печат „не се разрешава за износ“ на молбата и нареждат на компанията никога, при никакви обстоятелства да не разкрива на чужденци как се произвежда съответният продукт.

„Източникът“ твърдеше, че Морисън е дал на руснаците стотици, ако не и хиляди, планове на свръх-секретни технологии — от радарни системи до ключови програмни кодове, от мощни микрочипове до каквото си помислите. Същият анонимен източник беше на мнение, че е „невъзможно да се определи точният размер на щетите“ от това предателство.

Ясно си представих Еди със синия му вълнен костюм, самодоволно подхващащ последния си ужасяващ разказ пред стадото влюбени репортери. Копелето се забавляваше неимоверно. Дали щеше да му стане нещо, ако си държеше устата затворена и пазеше тези новини за съда, както всички почтени прокурори?

Освен това не пропуснах да забележа, че новините на Еди излизат все по-начесто. В това имаше скрито послание — той се опитваше да каже всичко, преди да предложи сделката. Значи този момент наближаваше. Неприятно развитие.

Вдигнах телефона и му се обадих в кабинета.

Отговори ми млад женски глас:

— Кабинетът на Еди Голдън, главен юридически съветник на отдел „Контраразузнаване“ и главен обвинител по случая „Морисън“.

Олеле. Слончето Дъмбо си беше измислило не една, а две титли. Преправих си гласа и пискливо казах:

— Да, да. Не искам да притеснявам мистър Голдън, тъй като сигурно е безумно зает, но бихте ли му предали, че се обаждаме от клиниката за болести, предавани по полов път, във Форт Майър. Да дойде максимално бързо.

— Ъъъ, извинете — заекна секретарката, — но сигурно сте объркали номера. Това е кабинетът на Еди Голдън.

— Точно за него става въпрос, скъпа. Абсолютен курвар. Толкова често идва да се лекува при нас, че се чудим дали да не кръстим клиниката на негово име. Благодаря много — казах и затворих.

Понякога съм адски инфантилен. А ако имах късмет, Еди въртеше любов със секретарката, която вдигна, така че следващия път, когато минеше покрай бюрото й, тя щеше да го ритне в топките.

Тази вечер заспах по-лесно с увереността, че съм нанесъл поне един малък удар в името на правдата. За съжаление това не продължи дълго, защото телефонът ми иззвъня в три и половина и един дебел мъжки глас ме уведоми, че е комендант на военния затвор във Форт Левънуърт. И било най-добре бързо да си замъкна задника дотам, защото клиентът ми току-що се опитал да се самоубие и бил в болницата в критично състояние.

После затвори, преди да успея да кажа нещо. Много смешно. Еди Голдън, коварният дявол. Отмъщение, а? Все едно щях да се хвана и да хукна към летището, за да се кача на първия самолет за Канзас Сити.

Все пак не можах да заспя и най-сетне накарах централата да ме свърже с кабинета на коменданта. Той повтори съобщението си дума по дума, все едно обясняваше нещо елементарно на бавноразвиващо се дете.

Така че хванах първия самолет до Канзас Сити в шест сутринта и в девет и половина нахълтах в болницата. Имелда някак си беше успяла да пристигне преди мен и крачеше напред-назад из чакалнята като английски войник на пост.

— Жив ли е още? — попитах, останал без дъх.

— Засега — сухо отвърна тя.

— Какво е станало?

— Изглежда, някакъв тъпак уредил да вкарат телевизор в килията му. Той го отворил отзад, извадил някакви остри чаркове и си прерязал вените. След двайсет минути при рутинната проверка пазачите го открили в локва кръв.

Усетих как се изчервявам.

— Значи е бил на косъм?

— Не е бил, все още е. Докторите цяла сутрин търчат напред-назад.

Стоварих се на близката скамейка. Бях бесен. Не искам да прозвуча като пълен егоист, но ако Морисън хвърлеше топа, до обед щях да съм на първите страници на вестниците, като доктор Кеворкян — поддръжника на евтаназията — на военното правораздаване.

Началниците ми щяха да бъдат едновременно доволни и бесни. Щяха да са доволни, че съм осигурил на клиента си инструментите, с които да спести на правителството времето и разходите за продължителен процес, преди да го екзекутира. Пред килията за изпълнение на смъртното наказание нямаше да се събере тълпа със свещички, по вестниците нямаше да излязат редакционни статии за моралността на смъртното наказание и нямаше да има никакво съмнение в честността на процеса, защото той сам щеше да изпълни присъдата.

Но щяха да бъдат бесни, защото правителството трябваше да знае точно какво е издал на руснаците, за да определят и възстановят щетите. А труповете не говорят.

Така че, изпаднал в егоистична агония, зачаках някой доктор да излезе и да ми каже, че е мъртъв. Или жив. Или че все още виси в несигурната сенчеста зона между двете състояния.

В десет без десет пред мен застана пълничък хирург с мрачно лице.

— Майор Дръмънд?

— За съжаление — признах тъжно.

— Генерал Морисън си почива и е вън от опасност. Но беше на косъм. Изгубил е толкова кръв, че претърпя лек инфаркт.

— Но ще се оправи, нали?

— Би трябвало. Но идиотът, който му е разрешил телевизора, трябва да бъде разстрелян. Как са я мислели тази работа?

Да, наистина.

— Може ли да го видя? — попитах.

— Ако искате. Но не се застоявайте. Дадохме му успокоителни, така че няма да остане буден дълго.

Той ме преведе по няколко коридора до една врата, пред която стояха двама военни полицаи. Морисън лежеше вътре, две-три системи помпаха различни течности в тялото му, главата му беше обърната настрани, а лицето му беше сиво, сякаш новата кръв все още не беше достигнала до кожата.

Седнах на ръба на леглото.

— Мамка му — измърмори той.

Това доста добре изразяваше чувствата и на двама ни — неговите, защото все още беше жив, и моите, защото от това следваше, че все още съм негов адвокат.

— Това беше много, много глупаво — казах.

Очите му се присвиха.

— Аха… щом съм оживял.

— Ще се оправиш.

— Наистина ли? Как?

— Просто ще стане.

Той се загледа в стената.

— Дръмънд, преди една седмица аз…

Спря и дълбоко си пое въздух.

— Мамка му, знаеш ли, че бях в списъка за повишение в генерал-майор?

— И какво?

— „И какво“? — Морисън невярващо завъртя очи. — Какви са шансовете ми? — попита след малко.

— На този етап не знаем.

Той се обърна и ме погледна с измъчени очи.

— Видях репортажа по телевизията. Вече са ме осъдили.

— Видял си няколко тъпанари от голямото добрутро, които дават мнението си, без никой да им го иска. За да те осъдят, трябват десет офицери и няколко тона доказателства.

Той помисли малко и попита:

— И как стават такива работи?

— Ами или наистина си извършил онова, за което твърдят, или някой е направил огромна грешка.

— Ти не ми вярваш, нали?

— Да кажем, че вчера се запознах с бившата ти секретарка. А и може би си спомняш, че присъствах на церемонията по награждаването ти със „Сребърна звезда“.

Той отново обърна глава, за да не ме гледа в очите. Реших да го довърша и добавих:

— А в по-личен план си задник, защото си изневерявал на Мери.

— Значи съм сгрешил, Дръмънд. Никой не е съвършен.

— Мери е. Тя не го заслужава.

Той дрезгаво се изсмя.

— Ти си един глупак. Тя не е съвършена. Господи, нямаш представа.

— Бъркаш. Имам чудесна представа.

— Не си бил женен за нея. Не си наясно каква кучка може да бъде.

Оттук нататък този разговор можеше само да изпростее, пък и той изглеждаше на път да изгуби съзнание, а трябваше спешно да го попитам нещо.

— Когато работеше с Мартин, имаше ли нещо общо със службата за контрол на износа към търговското министерство?

Очите му се затваряха.

— Какво?

Стиснах го за ръката.

— Контролът на износа. Хората, които решават дали американските компании могат да изнасят лайната си в чужбина.

— Никога не съм работил с тях. Те са към търговското министерство.

— Разбирам. — Помислих малко и стрелях в тъмното. — А те имат ли аналогична служба в Държавния департамент?

— Службата за контрол на оръжията.

— Точно така, тези типове.

Предполагах, че точно тях имам предвид. Искам да кажа, освен хората като Морисън, които прекарваха по-голяма част от живота си във Вашингтон, кой знаеше как точно се преплитат пипалата на правителството? Нищо чудно, че републиканците искат да съкратят щата на федералните институции. Ако стане така, поне новите хора, които идват на всеки четири години, няма да губят първите две от тях в изучаване на схеми и опити да разберат кои са всичките загубеняци над тях и с какво точно се занимават. Той все още ме гледаше объркано.

— Никога не съм работил с тях. Защо?

— В новините снощи казаха, че си предал стотици молби за експорт, отхвърлени от тази комисия.

Морисън поклати глава, но аз усетих, че гневът му се беше сменил с примирение.

— Казаха, че си предал планове, технически спецификации, всичко — добавих.

Той отново се засмя унило.

— Господи, кой би си помислил да им дава отхвърлените молби от тази комисия? Би било гениално.

— Гениално?

Главата му клюмна, той отново се загледа в стената и обясни:

— Тези молби обикалят целия град. Министерството на търговията, Държавния департамент, ЦРУ, НСС, Министерството на отбраната, всички ги разглеждат. Цял кръг от институции с право на вето.

Той мъчително си пое въздух.

— Десетки офиси… стотици хора са замесени. Би могъл да е всеки от тях.

— Значи информацията може да изтече от всякакви други места?

— Разбира се.

Докоснах го по рамото.

— Окей, слушай, обещах на доктора, че няма да стоя много. И ти ми обещай нещо.

— Какво?

— Да престанеш с тези глупости за самоубийството. Смятам да си скъсам задника от работа по твоя случай, така че не искам повече телефонни обаждания посред нощ.

Не виждах лицето му, когато отговори.

— Добре.

— Пак ще намина. Може да ми трябва помощта ти.

— Добре — каза отново, а аз огледах стаята му за остри предмети.

Ако не му хрумнеше да използва тръбите на системите, за да се обеси, засега май беше в безопасност.

Върнах се до къщата на Улицата на полковниците, нахвърлях едно съобщение за пресата и казах на Имелда къде да го изпрати. Не че някой щеше да се притесни от опита за самоубийство на Морисън. Повечето хора щяха да поклатят глави и да си кажат: „Какъв е тоя объркан свят? Това копеле може да измисли десет различни начина да предаде страната си, но не може да измисли как да си свети маслото?“

После се обадих на няколко места във Вашингтон, защото, ако скоро не постигнех някакъв напредък по това дело, щеше да ми се наложи да присъствам на погребението на клиента си вместо на процеса му. По-късно този следобед отново се промъкнах в болничната му стая, научих каквото ми трябваше и взех самолета за Вашингтон. Веднага щом пристигнах, се обадих на Катрина и й казах да си стяга багажа за Русия.