Кукловодът

35

В седем вечерта се обадих на Мери от хотелската ни стая в „Четири сезона“.

— Резиденцията на семейство Стийл — каза Хоумър с такъв тон, все едно казваше: „Какво искаш пък ти, по дяволите?“

— Здрасти, Хоумър, обажда се Дръмънд. Как е поршето?

— Кучи син. Знаех си, че си ти. Ако отново докоснеш колата ми, ще накарам да те арестуват.

— Като стана дума за онова, което съм докосвал — прекъснах го, — Мери вкъщи ли е?

Чух трясък, за който предположих, че е от удара на слушалката в пода, и след почти две минути се обади Мери:

— Шон, къде си? Добре ли си?

Звучеше наистина топло и вежливо, сякаш искрено се тревожеше за мен. Разбира се, ако човек можеше да чете между редовете, беше по-скоро нещо като: „Накарах хора да те проследят, но ти някак си се измъкна, така че, моля те, хвани се и ми кажи къде си точно.“

— След трийсет минути искам двамата с Харолд Джонсън да сте на топло в неговия кабинет — казах. — Имам един запис, който трябва да чуете и двамата, и ако не сте там след трийсет минути, ще прочетете съдържанието му на първата страница на „Ню Йорк Таймс“. Този ден няма да ти хареса, Мери. Трийсет минути.

После затворих. Удоволствието да заповядваш на третия по влиятелност човек в ЦРУ беше несравнимо. Както и чувството, че в джоба ти има касета, с която можеш да взривиш сградата на разузнавателното управление. След трийсет минути слязох във фоайето и се огледах, докато забелязах един уморен на вид бизнесмен с клетъчен телефон на колана.

Доближих го с крайно неоригиналната реплика:

— Имам предложение, на което не можете да откажете.

Той ме изгледа недоверчиво и предпазливо.

Извадих пачката пари от джоба си и започнах да отделям банкнотите една по една.

— Ето какво е. Ще получите петстотин долара, ако ми позволите да се обадя от вашия клетъчен телефон. Градски разговор. Няма да струва много. Ще бъда отсреща във фоайето, така че ще можете да ме наглеждате.

Мога да бъда адски щедър с парите, платени на някого, за да ме убие. Той загледа пачката в ръката ми.

— Каква е уловката?

— Няма уловка. Просто се чувствам много щедър. Научих, че наскоро съм спечелил от лотарията и трябва да се обадя на брокера си и да му кажа да си поеме дълбоко въздух и да започне да купува като луд.

Метафората всъщност не беше далеч от истината.

Той ме изгледа невярващо.

— Майтапите се, нали?

Размахах петстотинте долара.

— Още две секунди и ще се обърна към някой друг късметлия.

Преди да успеете да кажете „Вземай бе“, телефонът вече беше у мен, а парите у него. Разходих се до ъгъла на фоайето. Устройвах целия този театър, защото предполагах, че ЦРУ имаше някакво проследяващо устройство, а не можех да си позволя Джонсън и Мери да разберат къде съм. Не исках някой отряд от идиоти щурмоваци да се появи и да ми развали настроението.

Набрах номера на ЦРУ и помолих телефонистката да ме свърже с кабинета на Харолд Джонсън.

— Здравейте, майоре, Мери е при мен. За какво става дума? — попита той с леко изнервен глас, сякаш се досещаше, че няма да му хареса, защото вече се бяхме виждали веднъж и още имаше лош вкус в устата.

Както вече споменах, винаги е приятно да те запомнят с лошо.

— Включете ме на говорителя. И двамата трябва да чуете това.

След като ме увери, че го е направил, включих касетофона и извъртях цялата касета. От време на време се чуваха удари и трясъци, но гласовете ни бяха повече от ясни.

Джонсън успя да прозвучи едновременно разтревожено и неодобрително, когато излая:

— Чий беше този глас?

— На Милтън Мартин — отвърнах и не добавих нищо, като си представях как са пребледнели от ужас.

Джонсън натисна бутона за изчакване, за да не чувам какво си говорят. Нямах и нужда. Знаех адски добре за какво си бъбрят с Мери и въпреки че с удоволствие бих станал свидетел на паниката, за която бях платил петстотин долара, търпеливо изчаках две минути, докато те се опитваха да измислят как да се справят с мен и касетата ми, пълна с хитове.

Най-сетне телефонът отново се включи.

— Дръмънд, това признание звучеше изтръгнато със сила — каза Джонсън.

— Ами, мистър Джонсън, то си беше изтръгнато със сила. Е, и? Аз свърших вашата черна работа. Вие не успяхте, но аз открих шпионина.

— Къде е Мартин? Уби ли го?

— Не. Оставих го в гората срещу Уест Пойнт, оттатък реката. Помислих си, че ще оцените иронията, нали именно Уест Пойнт е крепостта, която се е опитал да предаде Бенедикт Арнолд. Беше малко разтревожен и вече не ми беше забавно с него.

— Господи, не си го направил — обади се Мери.

— Господи, направих го и още как — казах. — Така или иначе, вие сте виновни.

— Това пък откъде ти хрумна? — попита Джонсън.

— Нали вие ме натопихте.

— Не сме те натопили — настоя той.

— Глупости. Следяхте ме и ме наблюдавахте. Когато вчера някой се опита да убие мен и помощничката ми, вашите хора дойдоха и разчистиха. Мартин ли ви нареди?

— Не знаеш за какво говориш, Дръмънд.

— Не знам, а? Какво стана с труповете на онези, които се опитаха да ни убият? Къде са изчезнали? Ами отказът на ФБР, когато се опитах да потърся помощ?

Чух мърморене, докато Мери и Джонсън обсъждаха как да се отърват от мен. После Мери, същата жена, с която едно време играехме на чичо доктор, се обади:

— Шон, объркал си се.

— Объркал съм се, а? — изкрещях в телефона. — Та аз ви видях в супермаркета „Тайсънс“, когато ви избягах! Не ме лъжи, Мери. Ако изгубя доверие в теб, ще се обадя на водещите всекидневници и ще им пусна тази касета.

Малко преувеличавах, защото вече бях изгубил доверие в Мери, а колкото до Джонсън, така или иначе, никога не бях вярвал на това копеле.

— Не го прави, Дръмънд — каза той. — За бога, дори не ни заплашвай с това. Ще върнеш отношенията ни с Русия с повече от десет години назад. Ти си войник. Подобен скандал сериозно ще застраши страната ни.

Развиках се още по-силно:

— Класически случай, Джонсън. Аз съм плъх, натикан в ъгъла. За което вие сте виновни. Вече не мисля за последствията, само действам. Хората като мен са много, много опасни.

Чух още мърморене и ако трябваше да предположа за какво говореха, най-вероятно Мери убеждаваше Джонсън, че не се будалкам. Наистина бях много, много опасен.

— Добре де, добре — обади се той, като се опитваше да звучи кротко и убедително като професионален парламентьор, който си има работа с твърде изнервен терорист. — Ще се справим с това, Шон. Успокой се и ще се справим заедно.

Към този момент бях толкова ядосан, че телефонът им сигурно подскачаше с всяка дума.

— Преживях два опита за убийство. Един колега офицер беше брутално убит. Имате ли номера на сенатската комисия за контрол на разузнаването? Крайно десните политикани в нея просто обожават такива работи. И без това си мислят, че е било глупаво да се сближаваме толкова с Русия. Всъщност не се притеснявайте. Ще взема номера от централата. Вижте, трябва да проведа още няколко разговора, така че ще затварям.

Мери се обади, като звучеше доста отчаяно:

— Шон, недей. Моля те. Нека просто да поговорим за това.

— Поговорете си с вестниците! — извиках. — Не искам да слушам лъжите ви и…

— Прав си — прекъсна ме тя.

— За кое?

— Наистина те следяхме.

— Защо?

— От случая в Москва. От първия опит. Морт Джаклър е наш човек. И не е глупав, Шон. Когато се опита да прехвърлиш вината за атентата на Мел Торянски, той е разбрал, че лъжеш. Видяхме те да се срещаш с Алекси. Оттогава те наблюдаваме. Трябваше да разберем защо някой се опитва да избие адвокатите на Бил. И трябваше да защитим Алекси.

— Ако сте гледали, как така едва не ни убиха?

— Хванаха ни неподготвени. Кълна се, че е така. Не можахме да ви защитим. Случи се прекалено бързо. И когато ти ми каза, че Катрина е уволнена, свалих охраната от нея.

— Но все пак успяхте да покриете следите, а? И накарахте ФБР да ни отрежат? Успяхте, защото искахте да ни оставите като примамка. Използвахте ни. Господи, Мери, ти наистина си студенокръвна кучка.

— Сам си го изпроси, Шон. Забърка се прекалено дълбоко. Предупредих те. Ти говори с Алекси, а аз те предупредих да не го правиш.

— И какво? Когато някой се опита да ме убие, ти реши да ме използваш, за да разбереш кой е той? Как можа?

— Не исках да го правя, Шон. Кълна се, че не исках.

— Разбира се, че не си искала, Мери.

Джонсън усети, че работата не отива на добре, и се намеси.

— Вярно е, Шон. Тя беше против. Аз отхвърлих възраженията й.

Поклатих глава. Естествено, че така ще каже. Мислеха се за толкова умни. Това е проблемът на хората, които се издигат до върха на административната йерархия и носят дълги сложни титли. Наистина започват да си въобразяват, че са по-умни от всички останали.

— А какво ще кажете за Бил Морисън? — попитах. — Моят клиент, съпругът на Мери, обвинен в държавна измяна?

— Ами до този разговор бяхме убедени, че той е нашият човек — измънка Джонсън. — Дявол го взел… Милт Мартин. Все още ми е трудно да го повярвам. Разбира се, Морисън си остава виновен за някои сериозни престъпления. Според твоята касета той е дал на Мартин имената на нашите източници. Това е сериозно нарушение на правилата за сигурност, което директно е довело до смъртта им.

— Аха — коментирах. — И какво ще правите с Арбатов?

— Какво да правим с него? — попита Джонсън.

— „Какво да правим с него?“ — повторих саркастично. — Той е разкрит. Виктор знае за него. Намира се в опасност.

Гласът на Джонсън преля от съчувствие:

— Направо е срамота, нали? Това са рисковете на нашата професия. Алекси го знаеше, разбира се. Знаел го е от момента, в който се е свързал с Бил Морисън.

— Попитах те какво ще направите по въпроса. Отново настъпи тишина и аз си представих как си разменят някакви тайни сигнали. Най-сетне Мери каза:

— Нищо не можем да направим, Шон. Обикновено в такива операции имаме предварително уговорен сигнал, който даваме на информатора, за да го предупредим да бяга. Но с Алекси нямаме такава уговорка. А дори да имахме, нямаше да свърши работа. Юриченко със сигурност го наблюдава. А длъжността му е прекалено висока. Не може да се измъкне незабелязано.

— Значи просто ще го оставите да се пържи?

Отново отговори Мери:

— Шон, много ми е жал за Алекси. Просто не можем да направим нищо. Белият дом не иска проблеми с руснаците. Нещата трябва да си останат такива, каквито са. Дори ако можехме да организираме операция, за да го измъкнем, от Белия дом щяха да й наложат вето.

— Значи това е краят?

— Това е краят — заключи Джонсън безмилостно и студено.

Ухилих се. После отдръпнах верния си касетофон от слушалката и го изключих.

— Познайте какво — казах.

— Какво? — попита Джонсън.

— Току-що записах и нашия разговор. Знам, че не трябваше, и се чувствам много виновен, но пък си помислих, че който чуе признанието на Мартин, вероятно с удоволствие ще изслуша и вашия разказ за това как сте ме използвали, в качеството ми на военен адвокат, като примамка за убийци. Да не говорим за готовността ви да оставите един ценен източник да умре. Обзалагам се, че това страшно ще ви помогне да наемате информатори в бъдеще. Направо ще се редят на опашка. Не мислите ли, че беше доста умно от моя страна?

Настъпи мъчителна тишина. Отново натиснаха бутона за изчакване, но нямах нищо против. Не съм човек, който се притеснява за дребните неудобства в живота.

Ето какво си мислех, докато чаках. Добрата новина беше тази, че Мери не е искала да ме убият. В крайна сметка беше добре да го знам. Няма по-неприятно чувство от това да знаеш, че жената, която си обичал — наистина ли съм бил толкова глупав? — е наела някакви горили да те ликвидират.

Но утешенията бяха дотук. Мери си беше играла с мен като с кукла на конци от самото начало. Спомних си първата ни среща, когато седеше на канапето на цветя и се преструваше на разстроена съпруга — тогава стигнах дотам да я умолявам да не се чувства виновна, че ме е забъркала в делото. Спомних си за всичките ни срещи, в които тя отричаше, че знае какво всъщност става. Бях повече от глупак.

Най-сетне Джонсън отново се обади:

— Дръмънд, трябва да сключим сделка.

Човекът имаше добри инстинкти и знаеше защо съм се обадил.

— Същите условия като последния път — отвърнах. — Аз казвам какво искам, а вие кимате и казвате: „Тъй вярно, сър, какво друго мога да направя за вас?“ Ако чуя и една въздишка на колебание, няма да имате втора възможност. Ясно?

— Тъй вярно, сър, какво друго мога да направя за вас? — отвърна той, като демонстрира, че е внимателен слушател, който не е пропуснал нито една запетайка.

Описах му всичко, което двамата с Мери щяха да направят за мен, и затворих. После се върнах през фоайето и дадох телефона на бизнесмена, ухилен като идиот.

Качих се пак горе. Катрина седеше на леглото и гледаше Ем Ти Ви, моля ви се.

— Е? — попита, толкова напрегната, че дори не можеше да ме погледне в очите.

— Проработи — казах. — Ти беше права. Хванаха се.

Тя само кимна. Идеята за този план беше нейна. Когато прекарваш много време с професионални шпиони, лъжите им ти се отразяват и започваш да мислиш като тях.

Без да каже нищо, тя изключи телевизора, легна по гръб и затвори очи. Аз легнах до нея и започнах да мисля за следващите ни стъпки, когато изтощението най-сетне ме надви. Не е лесна работа да измъчваш заподозрени и да изнудваш ЦРУ. Или да ги шантажираш. Както и да е.