Кукловодът

36

Двамата с Катрина влязохме с колата през главния вход на централата на ЦРУ в седем на следващата сутрин. Бяхме станали още в четири, за да направим копия от двете касети, да изпратим единия комплект на Имелда и другия на генерал Клапър; вярвах, че той ще постъпи правилно с тях, ако с Катрина и мен се случеше нещо.

Обадих се в дома на Клапър, преди да излезем от хотелската стая. Описах му какво сме открили и както можете да си представите, той съвсем не беше щастлив, че ЦРУ е използвало един от офицерите му и временен цивилен служител за примамка.

Което обаче не означаваше, че беше доволен от мен. Всъщност съвсем определено не беше.

После помолих Клапър да ме отзове и да назначи нов защитник. Бях толкова лично замесен в делото, че отзоваването беше задължителен ход. Ако не се откажех доброволно, някой ядосан съдия щеше да го направи вместо мен и щях да рискувам да изгубя адвокатските си права за нарушаване на юридическата етика. Той каза, че ще се погрижи.

Това беше единственият момент от разговора, когато прозвуча що-годе доволен. Можете ли да го вините?

Не му разказах как отвлякох Мартин и го убедих да направи самопризнания. Някои неща са твърде глупави, за да ги опишеш с думи, и пълните разкрития от моя страна определено влизаха в тази категория. Както казах по-рано, умните адвокати не лъжат, а подобно на умните мушици около лампата просто не се приближават прекалено много до истината.

Мери и Джонсън ни чакаха лично на главния вход на голямата си служебна сграда. Джонсън стисна ръката ми и се опита да се престори на добронамерен, което показваше известна интелигентност, защото съдбата му беше в ръцете ми. Мери се наведе, за да ме целуне приятелски по бузата, и когато се отдръпнах, тя го прие елегантно, все едно нямаше да навреди, че е опитала.

Качихме се с асансьора в една голяма зала за съвещания, пълна с мъже и жени с чисто нови сини блейзери и сиви панталони. В стаята вонеше на доволство, самонадеяност и снобизъм. Това бяха същите хора, прекарали последните десет години от кариерата си в преследване на един шпионин и които бяха съвсем сигурни, че са го пипнали и изправили пред олтара на правосъдието. Общото настроение беше високомерно. Бяха заловили най-хлъзгавия шпионин в историята, същата къртица, която се беше изплъзнала на толкова много от предшествениците им.

Настроението им съвсем скоро щеше да се скапе.

Бяха запазили столове за двама ни с Катрина и даже имаше табелки с имената, което показваше, че Джонсън се беше престарал в усилията си да ни представи за гостуващи знаменитости.

Той застана отпред и обяви кои сме, после си сложи подходящо мелодраматична мрачна усмивка и каза:

— Майор Дръмънд, моля, пуснете вашата касета.

Така и направих. Цялата стая я изслуша като в транс, до самия край. Джонсън изчака три-четири напрегнати секунди, преди да поясни:

— Това беше гласът на Милт Мартин, бивш помощник държавен секретар, отговарящ за бившите съветски републики.

— Исусе Христе — промърмори един тип.

— Мамка му — не се сдържа една блондинка в дъното.

Друг агент пък направо стовари юмрук по масата. Отне им няколко секунди да се справят с емоционалния хаос.

Един мъж с посребрена коса, който изглеждаше като застаряваща кинозвезда, изрева:

— И тази проклета касета е истинска?

На лицето на Джонсън изгря лукава усмивка.

— Майор Дръмънд, запознайте се с Ричард Семблик, началника на екипа, който залови генерал Морисън. Той прекара последните три години, като се опитваше да пипне шпионина, и по негова препоръка съсредоточихме усилията си върху вашия клиент.

Лицето на Семблик незабавно порозовя и аз веднага разбрах какво става. Джонсън и Мери бяха режисирали тази среща старателно, за да спасят собствените си задници. Джонсън се държеше така, сякаш искаше да каже: „Добре, некадърници такива, вие се объркахте и ни накарахте да арестуваме не когото трябва, но за щастие се заех да оправя нещата собственоръчно, така че няма да е лошо да се поклоните пред мен.“

Хвърлих поглед към Мери, която ме гледаше втренчено. Изражението й говореше нещо като: „Дръмънд, моля те, не давай воля на инстинкта си за справедливост, а действай по нашите правила и ние също ще ти угодим.“

Поиграх си с мисълта да разкрия всичко и да обясня на присъстващите какво целят лъжците Мери и Джонсън, но не за дълго. Предстоеше да сключим сделка и макар че още не бяха уточнили очакванията си, вече бяхме минали средата на пътя и не можех да си позволя да се откажа.

Усмихнах се.

— Мистър Джонсън е прав. С негова помощ и по инициатива на Мери открихме истинския шпионин. Без тях нямаше да се справя.

От логическа гледна точка това си беше вярно — ако те двамата не ни бяха използвали като примамка за смъртоносни убийци, нямаше да получа „инициативата“ да се справя.

Джонсън ми намигна, все едно ужасно се забавлявахме, и адски му личеше колко е доволен от избора, който бях направил.

— Разпоредихме национално издирване на Мартин — каза той. — Последно е забелязан в района на Гарисън, щата Ню Йорк. ФБР е уведомило всички летища и пристанища, а снимката на Мартин е изпратена до всички гранични пунктове. Очевидният избор за бягство е Канада, но с неговия проклет нос няма да е трудно да го разпознаят.

Това предизвика шумна вълна от кикот в цялата зала, защото всички присъстващи бяха твърде напрегнати от усилието да си възвърнат благоволението му. Повечето бяха с гузните изражения на деца, които тайно са се изакали в гардеробчето, а всички останали се оглеждат и се питат каква е тази ужасна воня.

Постепенно осъзнаваха, че арестуването и публичното обвиняване на Бил Морисън е било колосална глупост. Някой от руска страна ги беше изиграл здравата и щяха да се търкалят глави, защото в крайна сметка това беше ЦРУ а подигравките с управлението бяха като национален спорт за пресата и Конгреса.

Доста от по-съобразителните хора около масата се споглеждаха и очевидно се опитваха да сключат временни съюзи, за да изкарат някой друг най-слабото звено във веригата и потенциален кандидат за уволнение.

Настъпи моментът да се обадя:

— Поне можете да си възвърнете част от престижа. Знаем кой е бил наблюдаващият офицер на Мартин, нали?

— Юриченко — каза Джонсън, като безпогрешно улучи репликата си в сценария.

— Точно така. Е, не можем ли да пипнем неговото русо съкровище? Не можем ли да изкараме Арбатов наяве?

Всички в стаята се замислиха по този въпрос. Поне половината от хората тук щяха да прекарат остатъка от кариерата си, забутани в килера на чистачката в мазето, като броят ангелите на върха на една игла. Бяха готови да се съгласят с всяко предложение, което щеше да ги изкара по-малко глупави.

— Освен това — добавих бързо — очевидно имате и по-голям проблем.

— Който е? — попита Мери, като поглеждаше в сценария си.

— Ако чуете касетата по-внимателно, ще откриете, че Мартин признава как е казал на Юриченко, че Алекси Арбатов е предател. Мартин може да му го е казал още преди дванайсет години, когато Морисън му го е разкрил за пръв път.

Катрина, която се опитваше да прикрие отвращението си, изведнъж се намеси:

— Майор Дръмънд се опитва да ви каже, че трябва да спасите Алекси. Той ви е предавал информация в продължение на повече от десетилетие, така че му дължите много.

Джонсън дори не изчака:

— Ето как ще стане. Имаме шанс да си го върнем на Юриченко. Окей, значи той е вербувал един от нашите най-важни хора. Но пък и ние сме направили същото. Ще завършим реми.

Това очевидно беше сделката, която бяхме сключили предишната вечер — е, освен факта, че двамата с Катрина пак щяхме да бъдем употребени, този път за да спасим репутацията на Мери и шефа й. Но пък в общата схема на нещата това не беше кой знае какво, нали така? Ако правото изобщо ме беше научило на нещо, това беше чисто теоретичният смисъл на думата „справедливост“. Просто трябва да си благодарен, ако везните се наклонят в твоя полза.

Сякаш бяхме на акробатическо шоу — главите около масата започнаха да кимат толкова усърдно, че се уплаших да не се откачат. После се появиха няколко несигурни усмивки. После истински смях. А после професионалистите поеха нещата и започнаха да обсъждат своя план.