Кукловодът

40

Прекарах една безрадостна седмица във военната болница в Ланщул, Германия, докато докторите провериха всеки квадратен сантиметър от тялото ми за инфекции и зарази, които можеше да съм прихванал в Лагер 18. Имах отравяне на кръвта, но те го оправиха за няколко дни. Натъпкаха в организма ми съдържанието на цели аптеки, за да се преборят с пневмонията. Освен това през цялата седмица бях на системи, за да възстановят витаминния ми баланс или броя на червените кръвни телца, или на сперматозоидите. Никой не ми казваше, така че откъде можех да знам, по дяволите?

По време на лечението двама от сърдитите агенти на ЦРУ постоянно идваха в стаята ми да ме разпитват. Разказах им всичко. Казах им за признанията на Виктор, за Милт Мартин и за живота в Лагер 18. Те записваха всяка дума и слушаха търпеливо, но нямах представа какво мислят по въпроса. Както повечето агенти на ЦРУ, които снемат показания, и тези бяха общителни като тухлена стена. Всеки път, когато ги питах какво е станало през последните пет месеца, те просто ме гледаха втренчено и казваха, че нямат разрешение да говорят за това.

След като ме изписаха от болницата, се наложи да взема граждански полет обратно до Щатите. Веднага щом се настаних, подкупих стюардесата да ми донесе шест допълнителни бутилчици скоч. Заслужавах малка награда. За съжаление тялото ми беше толкова разнебитено и изтощено, че припаднах след третата.

Събудих се с адско главоболие, а стюардесата ме дърпаше за ръката. В самолета не бяха останали други пътници — само аз и хората, които чистеха. Повлякох се по пътеката между седалките, видимо сломен от тягостно самосъжаление. Така ли трябваше да се отнасят с героя, който се завръщаше у дома?

Минах през митницата за рекордно кратко време и тъкмо когато напусках охраняваната зона, забелязах една дребна чернокожа жена с цивилни дрехи, която размахваше ръце и тичаше към мен. Ако не я познавах толкова добре, щях да се закълна, че се радва да ме види.

Тя застана пред мен и ме прегърна силно като майка, която иска да успокои детето си, преживяло тежка катастрофа. Останахме така почти четвърт минута и чувството беше страхотно.

После се отдръпна и сбърчи нос.

— На нищо не приличаш.

— Ами какво да ти кажа, Имелда — отвърнах. — Беше доста кофти.

Тя поклати глава и почти се усмихна.

— Хич не се опитвай да ми се оплакваш. Нямам време за слабаци.

— Но аз…

— Но ти нищо — каза, все още ухилена.

— Благодаря ти все пак. Наистина, Имелда. Дължа ти живота си.

Тя сви рамене, все едно не беше кой знае какво.

— Миналата седмица им дадох касетите. Генерал Клапър каза, че това било част от сделката.

— Така е — признах. — Направиха ли ти проблеми?

— Тия копелета не знаят как се пише „проблеми“. Известно време се опитваха да ме притесняват. Освен това тайно проникнаха в офиса и в моя апартамент да търсят касетите. Все едно щях да ги оставя на такова място. Ама ха.

Сложих ръка на нейната. Трябва да я познавате, за да разберете. Щом казваше, че са се опитвали да я притесняват, това означаваше, че са я заплашвали да й изтръгнат ноктите и да избият роднините й до девето коляно.

Знаех, че когато съм й изпратил касетите, просто съм си направил възможно най-добрата застраховка „Живот“. След като не се бях появил цяла седмица, Имелда сигурно се бе свързала с точните хора и ги бе заплашила с разкрития. Точно тя знаеше как се прави. Трийсетгодишната кариера на сержант в армията е еквивалентът на докторска степен по причиняване на страдание.

Чак ми беше малко жал за ЦРУ. Те никога не се бяха сблъсквали с хора като Имелда Пепърфийдд. Под напрежение тя не реагира според очакванията. Да я притиснеш е горе-долу същото като да се боксираш с таралеж. В крайна сметка теб те боли много повече, отколкото нея.

Най-сетне казах:

— Имелда, не искам да изляза неблагодарник, но защо се забави толкова?

Тя сведе очи с явно смущение.

— Това беше част от сделката. Хората от ЦРУ казаха, че не можеш да се върнеш, докато не се приготвят.

Запомних това добре и я потупах по ръката.

— Не се притеснявай. Наистина. Изкарах си страхотно. Направо ругаех, когато ме извлякоха от онзи специален курорт, в който ме бяха настанили. Имах толкова приятели там. Вече ми липсват.

Както и да е, тя ме изведе на паркинга, където беше оставила черната си „Мазда Миата“. Никога не съм смятал, че кара толкова сладурска кола, но пък хората не са точно такива, каквито изглеждат, нали така? Подкарахме по „Дълес“ до изхода на „Тайсънс Корнър“, където тя слезе от магистралата, аз я попитах къде отива, а тя само сви рамене. После спряхме пред един от ресторантите от веригата „Мортънс“. Един симпатяга с глупава униформа й взе колата и й даде билетче.

Когато влязохме, Имелда промърмори нещо на управителя, докато аз се клатушках на входа, буквално замаян от аромата на печени пържоли, омари и ребърца от най-високо качество. Храната тук сигурно не беше толкова вкусна, колкото в Лагер 18, но все пак си помислих: „Както и да е, нека да дадем шанс и на това място.“

Беше донякъде странно, но двама типове с тъмни костюми стояха на входа на сепарето, в което ни настаниха. Озъбих им се на влизане. По някаква странна причина бях развил непоносимост към хора от разузнаването.

После дотича Катрина, прегърна ме и ме целуна право по устата. Отдръпна се и ето ти го Алекси, с протегната ръка.

— Господи, колко се радвам да ви видя — избърборих и наистина беше така.

Стиснахме си ръцете като стари приятели.

— Ти още се казваш Алекси, нали? — попитах.

— Не, сега съм Бил Клинтън.

— Бил Клинтън? Кой идиот ти измисли тоя псевдоним?

— Шегичка — засмя се той. — Развивам американско чувство за хумор.

— Кой ти преподава? ЦРУ?

Това не му се стори смешно. Може би и не беше. Може би и аз трябваше да поработя над собственото си чувство за хумор. След пет месеца в Сибир сигурно бях поизгубил форма.

Той продължи, много сериозно:

— За съжаление освен това ми казаха, че не мога да ти дам истинските имена. Довечера двамата с Катрина ще заминем за ново място и ще заживеем с нови самоличности. Всичко е уредено така, защото хората на Виктор ще се опитат да ни намерят. Мери казва, че никой не трябва да знае новите ни самоличности, дори ти.

Катрина завъртя очи.

— Трябваше да видиш какви глупости изтърпяхме, за да си уредим вечеря с теб. Какво им става на онези хора?

— Объркват се от концепцията за приятелство. Хич не я разбират, повярвай ми.

Горчивина ли беше това в гласа ми или какво?

— Държат се с нас като с малки деца — продължи Катрина. — От месеци живеем в служебни апартаменти на ЦРУ, докато снемат показанията на Алекси.

— Обзалагам се, че сте си изкарали страхотно.

— Да, бе, страхотно — каза тя и отметна един кичур от челото си, за да ме огледа от глава до пети. — Но очевидно сме били при по-добри условия от теб. Изглеждаш ужасно. Защо не излезе след нас от онази закусвалня? Чакахме, докато Джаклър не се разбесня, че нямаме повече време.

За малко си помислих да й подхвърля истината. „Ей, спомняш ли си, когато онази жена даде сигнал да прекратим операцията, а ти я разкара? Както разкара и мен, когато ти напомних? Ами, познай. Резултатът от това са последните пет месеца от живота ми.“

Нищо подобно не изрекох. Нямах и намерение. Честно казано, бях прекарал пет месеца в идиотска завист към Алекси. Знам, че звучи глупаво, но аз трябваше да съм с Катрина, защото тя вярваше на мъжа до себе си и беше готова да рискува живота си за него. Аз, от друга страна, бях влюбен в подла интригантка, която предпочете един пълен задник пред мен и все още имаше нахалството да се опитва да ме върне в играта, за да ме използва като примамка.

Така че ето какво казах:

— Ами на съседната маса имаше едно много симпатично момиче и тя… не, по-добре да не ви разказвам.

Катрина ме изгледа така, сякаш бях полудял. Усмихнах им се.

— Е, вие двамата ще се жените ли, или ще направите някоя друга глупост?

Алекси гордо се ухили.

— Предложих на Катрина преди два месеца.

— И тя ти отказа, нали? Каза, че е влюбена до уши в един елегантен, невероятно красив военен адвокат и никога не би се задоволила с нещо по-малко?

Алекси очевидно имаше още доста работа, докато започне да разбира американския сарказъм.

— Ами не, Шон, не каза това.

Катрина го хвана за ръката и ме стрелна с убийствен поглед.

— Той се шегува, Алекси. За бога, не копирай чувството му за хумор.

— А, разбирам — каза той и се опита да се засмее вежливо.

— Определихте ли датата? — попитах.

— Трябва да изчакаме, докато се преместим и заживеем с новите самоличности.

— Ами, много се радвам за вас. Наистина.

Така си беше. В истинския живот няма хепиенд като в приказките и филмите. Освен това изпитвах известно мрачно задоволство, че съм бил като Купидон, който им е дал възможност да се обичат — просто досега не знаех през какви гадости се налага да мине един Купидон, за да свърже младите хора.

Когато сервитьорът се появи, си поръчах пържола, ребърца и омар, с три-четири гарнитури и четири десерта, и направо се освиних. ЦРУ плащаше тази вечеря. Исках дълго да я помнят.

Докато тъпчех храна в устата си, разказах на Алекси и Катрина всичко за Виктор и тайната му организация, а Алекси каза, че с ЦРУ вече са достигнали до същите изводи. Когато успял да избяга, те събрали две и две и всичко си отишло по местата. Опитах се да добавя някои подробности, за които не се бяха досетили, и той изглеждаше изненадан, но сигурно просто се преструваше. С неговия мозък най-вероятно се досещаше и за други неща, извършени от Виктор, за които дори аз не знаех.

Най-сетне каза:

— Чу ли какво стана с Милтън Мартин?

— Не, в моето спално в Лагер 18 нямаше сателитна чиния — отвърнах, като поднесох още едно парче пържола към устата си. — В съседното имаше, но там бяха настанени едни много неприятни типове, които не ни пускаха да гледаме.

— Седмица след като пристигнахме с Катрина, Мартин скочи от трийсетия етаж на една сграда в Манхатън.

— Скочи, а?

— На покрива имаше бележка, в която пишеше, че е нещастен и разочарован в професионален план. Разбира се, беше фалшива. Виктор се застраховаше. Мартин вече беше изпълнил целта си, да? Нямаше полза от него за Русия… беше време да се елиминира източникът на възможни неудобства.

— Ей, много съжалявам да го чуя — казах, като се чудех дали Юриченко и ЦРУ не бяха сключили някаква сделка, за да попречат на Мартин да се превърне в сензация. — Надявам се, че бетонът отдолу е бил от най-твърдия.

Към единайсет вечерта и трите ми чинии бяха празни и бях приключил с десерта. Освен това щедро бях помогнал на Имелда и Катрина с техния десерт, а третата бутилка шампанско също беше празна. Бях пиян, прегръщах и целувах и двете и говорех всякакви глупости, а храната вреше в стомаха ми.

Един от агентите вежливо подаде глава в сепарето и ни напомни, че е време Алекси и Катрина да тръгват, за да не изпуснат късния си полет. Пак се прегърнахме и целунахме, защото знаехме, че повече няма да се видим.

Имелда ме откара обратно в апартамента ми. Някой очевидно беше платил наема, тока и телефона, защото всичко си работеше. Имелда, разбира се. Тя не пропуска нищо. Разбира се, на сутринта на бюрото ми щеше да има подробна сметка за точната сума, която й дължа. С лихва, естествено, защото — както казах — тя не пропуска нищо.

Спах до десет, когато някой почука на вратата. Отворих по долнище на пижамата.

Беше Мери, със страхотната си усмивка.

— Добре дошъл, клечо.

— Ъъъ… благодаря.

Тя влезе, без да пита. Изглеждаше по-добре от всякога — забелязах, че раздялата с Бил й се отразяваше добре. Бузите й бяха поруменели и пак беше облечена с къса пола и тясна блуза, която да показва какви страхотни гърди и крака си има по рождение. Очите й пробягаха из апартамента ми, който беше толкова малък, че сигурно щеше да се побере в банята за прислугата в къщата на Хоумър.

— Хубаво местенце — каза.

— Глупости — отвърнах. — Миша дупка. Посещението ти лично ли е или професионално?

— По малко от двете — каза тя, облегна се на стената и ме изгледа с блестящите си сини очи. — Кофти ли беше там?

— Доста кофти. Да кажем само, че се съмнявам в Русия да има много рецидивисти. Шансовете да оцелееш при първия престой в затвора не са високи.

— Съжалявам — каза тя и наистина изглеждаше така, все едно съжалява. — Когато не се върна със самолета, направо се побърках. Нищо не можех да направя, Шон.

— Вината не е твоя. Не ти се сърдя.

— Опитахме се да прекратим операцията.

— Знам.

Бяхме изчерпали тази тема, а освен това бях повече от сигурен, че е чела всичките ми доклади, така че знаеше точно какво е станало. Тя отиде до библиотеката и започна да разглежда книгите ми, за да не гледа към мен.

Звучеше изнервена, когато каза:

— Направо няма да повярваш.

— Ще се изненадаш на какви неща вярвам вече.

— Повишиха ме след края на операцията. Аз съм новият заместник на Джонсън.

Поклатих глава, но не от недоверие.

— Е, това е сериозна работа.

— Аз бях най-изненадана — каза тя с престорена искреност.

От чист кариеризъм беше предала собствения си съпруг и когато това не беше свършило работа, беше преживяла кризата най-безболезнено от всички. Имаше страхотни инстинкти и рефлекси. Защо да не я повишат?

— И как е съпругът ти? — попитах, защото все още трябваше да запълвам петте месеца с всички събития, станали извън замръзналата пустош на Лагер 18.

— Добре е. Назначиха нов адвокат, след като ти напусна.

— Да, знам. Как се справи той?

— Ти му беше оставил подарък за рождения ден. Докарахме Еди Голдън в централата и му пуснахме касетата. Бяхме много директни. Казахме му, че вече не можем да подкрепим обвиненията в убийство и държавна измяна. Хич не беше доволен.

— Представям си — отвърнах, като се опитвах да преглътна недоволството си, че съм изпуснал точно тази среща.

В това дело имаше много несправедливости, но тази беше най-болезнена. Заслужавах да видя как Еди пребледнява, докато осъзнава какъв глупак ще излезе след всичките си интервюта за пресата по случая „Морисън“. Това е рискът да работиш в светлината на прожекторите като него. Когато се появиш на корицата на списание „Пийпъл“, хората имат определени очаквания.

— След това сключихме сделка — продължи Мери. — Позволиха на Бил да се уволни като генерал-майор в замяна на самопризнанията му в прелюбодеяние.

— Генерал-майор? Но той беше само кандидат за този чин. Дори не беше произведен.

Тя леко наклони глава.

— Ние много държахме на тази сделка, а Бил беше побеснял. Съгласихме се, че има право да е ядосан. Искахме да му предложим една-две отстъпки.

Изведнъж ме обзе подозрение.

— И защо държахте толкова на сделката?

Тя откъсна поглед от библиотеката ми и се взря през прозореца, за да избегне обвинителния ми поглед.

— Защото трябваше да обясним всичко това, Шон. В крайна сметка пуснахме версията, че сме имали безупречен източник в Москва. Той изказал някои сериозни обвинения и ние сме му повярвали. Платили сме му много пари, за да ни предаде някои документи, които според нас са били истински. Но по-късно сме разбрали, че той е фалшификатор и документите са фалшиви. Не е имало предател.

— Шегуваш се! — извиках.

Тя продължи, все едно не бях казал нищо.

— Беше неудобно ЦРУ да признае, че го е прецакал обикновен крадец, но го преглътнахме. Все пак беше много по-добър вариант от истинската история.

— И защо да е по-добър?

Тя най-сетне се обърна и ме погледна.

— Защото в продължение на петдесет години ние и руснаците бяхме насочили десетки хиляди ядрени ракети едни към други. Защото сегашното положение може и да не е съвършено, но в сравнение с миналото е сериозен напредък. Говорим за намаляване на ядрения арсенал наполовина. Те работят заедно с нас, за да сложим край на тероризма. Ако сме на една страна, има стотици начини да си сътрудничим и да направим света по-безопасен. Създаваме ново партньорство. Не разбираш ли?

— Ами Виктор и неговият план? Това не те ли притеснява?

— Шон, изпускаш най-очевидните неща, въпреки че си толкова умен. Погледни го от практическата страна. Той свали комунистите. Въведе демокрацията. Мислиш ли, че с руснаците щяхме да разговаряме по този начин, ако старата система още беше на мястото си? Той направи света много по-безопасно и добро място. Няма да се оплакваме как точно го е направил. Това е минала история. Бъдещето е по-важно.

Изгледах я твърдо и продължително. Тя отвърна на погледа ми. И бавно, неохотно, дори болезнено ми просветна. Не исках да го призная, но беше вярно. Ако го погледнеш от практична гледна точка, тя беше права. Мотивът и средствата му бяха жалки, но в общата схема на нещата това нямаше значение.

Мери пак се обърна и взе една книга от полицата. Отвори я по средата и се престори, че гледа какво пише.

— Работата е там, Шон, че успяхме да те върнем и очакваме да спазиш твоята част от уговорката. Всички са доволни, не преобръщай колата.

— Ами, все още има един проблем.

— Какъв?

— Петте месеца, през които ме оставихте да гния в руски затвор в Сибир. Имелда ви е казала да ме измъкнете оттам само седмица, след като изчезнах. Защо не го направихте?

Тя не откъсна поглед от книгата.

— А, това ли. Не обвинявай ЦРУ. Нито пък сержант Пепърфийлд. Повярвай ми, надявам се никога повече да си нямаме работа с тази жена.

Тя вдигна очи и най-сетне срещна моите.

— Сърди се на себе си. Ти не ни остави друг избор.

— Как така? — попитах искрено ядосан.

— Шон, трябваше да разчистим всичко. Преговорите с Голдън и Бил и излизането на официалната версия наяве отнеха време. Преценихме шансовете си и твоя инат и решихме, че е най-добре да останеш там, докато се погрижим за всичко.

— Чак толкова хладнокръвно ли разсъждавахте?

Тя не ми обърна внимание.

— Трябваше да сме сигурни, че когато се върнеш, няма да се качиш на бял кон и да направиш сума поразии. Ако в този момент излезеш и свикаш една пресконференция, просто няма да се получи. Труповете са заровени, Алекси и Катрина са изчезнали и ние притежаваме единствените копия от касетите. Не се ядосвай, Шон, просто го приеми. Забрави за тази история.

Очевидно това беше истинската цел на посещението й. Шефовете й я бяха изпратили, за да се увери, че ще съдействам. Все още я използваха, за да използват мен. Издържах още няколко секунди, като се преструвах на ударен, за да я залъжа. Интуицията й по отношение на мен винаги е била безупречна. Тя затвори книгата, остави я обратно на полицата и най-сетне се обърна да ме погледне.

— Много си мислех за нас. Няма да стане, нали?

— Не, предполагам, че не — признах. — Но искам да те питам нещо.

— Какво?

— Защо изобщо се омъжи за това копеле? Защо ме заряза?

Според мен не очакваше този въпрос. За момент изглеждаше объркана. После вече не беше объркана, а само леко смутена.

— Шон, аз никога нямаше да се омъжа за теб. Съжалявам. Ние сме твърде… различни.

Тя ме потупа по бузата и си тръгна, като тихо затвори вратата зад гърба си. Аз останах вторачен в бравата. Истината е, че понякога представата ви за истината е възможно най-далеч от нея. Вземете Юриченко например. Ако го погледнете от определен ъгъл, той е чудовищно зъл човек. Но ако го погледнете съвсем малко по-отстрани, заслужава Нобелова награда за мир.

Винаги бях смятал загубата на Мери за най-трагичното събитие в живота си. Когато една жена е толкова красива, е адски трудно да я погледнеш от друг ъгъл. Просто не искаш да видиш недостатъците.

Остана ми да направя само още едно. Обадих се на няколко места, взех душ, облякох се и отидох с колата в офиса. После продължих през реката към Вашингтон, към масивната сграда на Еди. Взех асансьора до дванайсетия етаж и с облекчение видях, че там вече няма пазачи с узита. Бяха лишили Еди от номерата му. Много кофти — той живееше за тях.

Минах по същите коридори, по които бях минал преди няколко месеца. В кабинетите не работеше никой. Навсякъде бяха натрупани кашони, които явно чакаха да ги натоварят и откарат в някой секретен склад, където никой нямаше да ги види през следващите петдесет години. Цялото място приличаше на цирк, който затваря и се готви да замине за следващия град.

Шампионът седеше в заседателната зала, когато надникнах вътре.

— Добър ден, Дръмънд — каза той, като ме гледаше с любопитство и очевидно се чудеше защо бях предложил да се срещнем.

— Здрасти, Еди — ухилих се. — Малко тъпо се получи, а?

— Не по моя вина — незабавно отсече той. — Дадоха ми не когото трябваше. Те се прецакаха, не аз.

— Това е едната гледна точка, наистина. Просто исках да се отбия и да ти дам нещо за спомен.

Подхвърлих бейзболната бухалка в краката му. Беше строшена на две.

Той продължи да ругае дори след като излязох.

Разбирате ли, в живота понякога печелиш, а понякога губиш и ако не се радваш, когато печелиш, ще се побъркаш. Така или иначе, дълбоко в себе си винаги съм бил оптимист. Има и много други жени освен Мери, нали? Пък и в стомаха ми все още имаше от пържолата и омара, за които беше платило американското правителство. Освен това пак спях в собственото си легло и никой не ми крадеше одеялото.

А сега да ви питам: Имам ли право да очаквам повече?