Кукловодът

11

С късния полет пристигнах във Вашингтон в единайсет. Отидох право вкъщи, проснах се на леглото и близо два часа гледах тавана.

Причината за това, с една дума, беше Еди. Най-сетне започвах да разбирам каква е стратегията му и тя адски ме плашеше. Той работеше усърдно, за да превърне преднината си от шест месеца в решаващ фактор. Беше набрал инерция, а пътят към истината в това дело на практика беше еднопосочен. Дори в ръцете на посредствен прокурор това щеше да е почти непреодолимо предимство. А Еди, както знаем, беше Бейб Рут на военното правораздаване.

Ако не откриех нещо в полза на защитата, при това адски бързо, щях да остана в блатото на невежеството, докато Еди благоволи да се обади за сделката. Дори ако Морисън беше извършил всичко, в което го обвиняваха, очевидно не можех да призная това на Еди. Трябваше ми нещо достоверно — не непременно убедително, а просто възможно. Така че какво имах?

Морисън твърдеше, че са му устроили клопка, и независимо колко банална или съмнителна беше тази теория, тя все още представляваше използваемо алиби. Проблемът беше, че тази възможност работеше и в двете посоки. Дали беше предаден от някой от нашите? Или от руснаците? Защото е разбрал нещо и е трябвало да излезе от играта? Или пък някой просто му е имал зъб? Направил го е за кеф? Това бяха важни подробности.

Съществуваше дори възможността това да е крайно заплетен случай на сгрешена самоличност. Правителството знаеше, че има предател; просто беше посочило с пръст към грешния човек. Как да докажеш такова нещо?

Последната възможност беше Морисън да е направил някои грешки от немарливост, които впоследствие са били раздути до невероятни размери. Горе-долу същото беше станало с Уен Хуоли. Но в зависимост от естеството на тези грешки те също можеха да бъдат катастрофални. Дали просто беше забравил да затвори и заключи сейфа си няколко пъти, когато е излизал вечер от офиса? Или без да иска, е оставил купчина строго секретни документи на бюрото на Борис Елцин?

Можеше да има и други варианти, но тези три преминаваха теста за миризма — както се беше изразил един стар и мъдър професор по право от колежа, те просто воняха по-малко от другите. Когато работиш с догадки и инстинкти, точно това представлява юридическата стратегия.

Катрина беше в офиса, когато пристигнах на следващата сутрин, а в ъгъла сновеше несравнимата Имелда, недоволно надуваше бузи и разглеждаше кашоните, пръснати из цялото помещение. Имелда е много ревнива към царството си и като повечето сержанти от армията е развила маниакална придирчивост към чистотата.

Тя спря да снове и заплашително размаха ръце.

— Кой е направил тоя шибан боклук?

— Еди — отвърнах. — Има около двеста адвокати и детективи, които тъпчат в кашони всеки лист, до който се докопат. Вече докараха три буса. Чакаме още.

Тя ритна един кашон.

— Кретен.

Точно така. После заведох нея и Катрина в кабинета ми, където им разказах какво съм научил от клиента си предишния ден. Разясних им какви възможности съм обмислил, двете често кимаха, понякога ме прекъсваха и когато свърших, отчаяно поклатиха глави.

— И нямате представа какво има в тези кашони? — попита Имелда.

— Вече два дни ровя в тях — отвърна Катрина.

— И какво намираш?

— Подслушвали са телефоните на Морисън и кабинета му. В кашоните има хиляди часове записани разговори. Тези, които прегледах, адски ме объркаха. Не знам нищо за посолствата и задълженията на военния аташе.

Това не бяха добри новини.

— Нещо друго? — попитах.

— Четири-пет са натъпкани с финансова информация за две десетилетия назад, предимно данъчни декларации и банкови извлечения. Семейство Морисън са подавали декларациите си заедно, като са плащали на счетоводител да ги подготвя. Пазят копия от данъчните си документи за десет години назад.

— Нещо интересно?

— Може би, но не се връзва.

— Какво не се връзва?

— Той е попълнил формуляр за застраховка през осемдесет и девета, в годината на сватбата им. Общото му състояние е оценено на около петстотин хиляди долара, включително дял от фамилната къща на семейство Морисън в Александрия и нещо, описано като сериозен сватбен подарък от Хоумър Стийл.

— Това е доста голямо състояние за офицер от армията — отбелязах.

Катрина вежливо пропусна тази абсолютно безсмислена забележка.

— Направили са впечатляващо умна инвестиция в „Куонтъм“ още през осемдесет и девета, преди да се превърне в „Америка Онлайн“. Десет хиляди акции. Не са ги продавали и сега възлизат на два милиона долара.

— И колко е общото им състояние сега според детективите?

— Четири милиона, плюс-минус сто хиляди.

— Еха! — възкликнах и поклатих глава. Поредната безвкусна забележка.

— Има и една придобивка, която е под въпрос — каза Катрина. — През деветдесет и седма, изглежда, са наследили деветстотин хиляди долара от някакъв източник. Записани са в общата им данъчна декларация.

— И не знаем откъде са дошли?

— Аз не. Но ти може би знаеш. Може би някой дядо или някоя баба на Мери са починали?

— Невъзможно, освен ако не се е случило чудо, след като спрях да ходя с нея. Бабите и дядовците й вече бяха починали. Баща й е бил доста възрастен, когато се е оженил, пък и тя не се е родила веднага.

— От родителите на Морисън?

— Може би — казах.

— Надявам се — каза тя.

— Дори ако оставим инвестициите им настрана, вероятно си докарват почти двеста и петдесет хиляди годишно само от заплатите си. Еди ще се позатрудни да докаже, че мотивът е бил алчност.

— Освен ако Морисън не е имал лоши навици — предположи Имелда.

— Не и той — поправи я Катрина. — Един цял кашон е пълен с извлечения от кредитни карти. Мери е била далеч по-разточителна. Някои от сметките от скъпи магазини за дрехи са направо умопомрачителни. Точно твой тип момиче, Шон. Фукла и половина.

— Уточни какво имаш предвид под „умопомрачителни“ — казах заядливо.

— В някои случаи до пет хиляди долара.

— Мери е жена с кариера — отвърнах в нейна защита. — Външността е важна за работата й.

— Разбира се — каза Катрина. — С една дума, нищо не ми направи кой знае какво впечатление, а, предполагам, и на тях.

— Освен това трябва да имаш предвид, че бащата на Мери седи на едно голямо гърне със злато, а тя е единственото му дете. Вместо да си усложнява живота с държавна измяна, Бил просто е можел да пречука старото копеле и да се събуди отвратително богат още на следващата сутрин.

— Щеше да ни е много по-лесно — съгласи се Катрина.

— Значи няма да си губим времето с парите — наредих и те кимнаха.

Това може би не звучи като кой знае какъв напредък, но когато си имаш работа с безкраен брой вероятности, всяко свеждане в някакви граници е сериозно облекчение. Ако Еди се опиташе да твърди, че Морисън се е продал за пари, аз бях почти сигурен, че ще успеем да набутаме това твърдение там, където слънцето не грее.

Обърнах се към Имелда.

— Подреди доказателствата и ги отметни в списъците, после започни да ги проверяваш едно по едно.

— Някои от записаните телефонни разговори са на руски — обади се Катрина. — Прегъвай ъгълчетата на страниците и ми ги давай.

Имелда изду бузи, помаха с ръце и с маршова стъпка излезе от стаята. Катрина ме погледна разтревожено.

— Това са доста кашони. А идват и още.

— За Имелда е проста работа — уверих я с онази дръзка самоувереност, която изпитваш само когато някой друг върши въпросната работа.

После я изгоних от кабинета си и се обадих на един мозъчен тръст в Ню Йорк. Уредих си среща за три следобед, а после резервирах две места в самолета.