Кукловодът

30

Сградата в Саут Арлингтън, където живея, се нарича „Армейски щит“ и е построена в края на петдесетте — огромно чудовище от червени тухли, натъпкано с двустайни апартаменти с прословутите тесни антрета и кухни и бани с размерите на килерчета за метли. Когато е била строена, на кухните се е гледало като на сервизни помещения, а не на стадиони, а в тоалетната се е ходело за задоволяване на естествените нужди, а не за разкошен лукс, окъпан в светлината на свещи.

„Армейски щит“ има три предимства: евтино е, много е евтино и е само на пет минути от офиса. Кварталът не е страхотен, но не е и престъпно гето. Всъщност е нещо като полупредградие по средата на пътя между градската клоака и квартала с ливади и баскетболни кошове пред гаражите, където децата никога не играят.

Поспах до седем, после излязох на паркинга, където беше спряна колата ми. Бях разтревожен — не заради признанието на Мери предишната вечер или дори от угризения, че не съм спрял Катрина. Това бяха дребни проблеми в сравнение с нещо, за което Мери се беше изпуснала. Беше споменала, че е получила задача да вкара съпруга си в капан, след като ЦРУ е било предупредено от неизвестен източник за неговото предателство. Веднага след това беше признала, че се е включила в разследването само за да докаже, че този източник греши.

Това беше нова заплаха, която трябваше да взема под внимание — неочакван обрат, както пишат в криминалните романи. Някъде там имаше информатор.

Въпреки това във всички материали на Еди не се споменаваше доносник, който е посочил Морисън на ЦРУ и останалите ловци на шпиони — а като се замислите, това не беше маловажен пропуск. С други думи, Морисън не беше заловен благодарение на блестящата детективска работа на агентите или дори заради Мери. Беше предаден от някого, вероятно вътрешен човек. И ако Мери казваше истината, Еди имаше от най-опасните свидетели — онези, които идват от другата страна на барикадата, за да потвърдят действията на Морисън.

Докато размишлявах върху това, отворих вратата на колата си, а зад мен се появиха двама мъже. Обикновено забелязвам всичко — освен в конкретния случай, — но те се появиха от нищото. Никакъв шум, разговор или стъпки. Всъщност ги подуших, преди да ги видя — личната хигиена очевидно не беше най-силната им страна. Единият беше латиноамериканец, а другият чернокож и бяха облечени еднакво — раздърпани джинси с увиснало до коленете дъно, тесни фланелки и кърпи на главите. Освен това и двамата бяха едри и мускулести, от онзи тип улични негодници, които очевидно не събират помощи за УНИЦЕФ. Най-впечатляващ беше колтът 38-ми калибър в ръката на латиноамериканеца — значително по-заплашителен на вид от ножа с петнайсетсантиметрово острие, който държеше другият.

— Ей, патрон — каза латиноамериканецът с успокояващ тон, все едно се познавахме. — Не се шашкай и всичко ще бъде наред. Имаш портфейл, нали? Само не викай, амиго. Дай ни портфейла и ще те оставим да ходиш на работа, като приятели.

Беше спрял, но спътникът му продължаваше да пристъпва към мен, хванал здраво ножа ниско до хълбока си. Полицията, която е специалист в тези неща, съветва в подобни случаи да си предадете портфейла без съпротива. В около 95 процента от случаите крадците не искат да ви наранят, стига да не ги притеснявате и да се подчинявате на нарежданията им. Не ги предизвиквайте. Не ги дразнете. Не се опитвайте да се биете. Ако изиграете картите си правилно, ще ви се наложи само да блокирате кредитните си карти и да си извадите нова шофьорска книжка. Дори в петте процента от случаите, когато нападат жертвите, най-често последните го предизвикват сами, като проявяват смелост в неподходящ момент или не се държат достатъчно сервилно с нападателите.

Във всеки друг ден бих постъпил така, както съветва полицията. В края на краищата нямам много пари в портфейла си. Аз съм военен, нали така?

Но в тази случка имаше нещо необичайно. Защо единият имаше пистолет, а другият нож? Защо този с пистолета остана отзад, а този с ножа продължи да ме приближава, напрегнал мускули?

Огледах лицата им, а те направиха само една грешка. Веднага пристъпих надясно, като оставих този с ножа между мен и стрелеца. В същия миг замахнах с куфарчето си към лицето му и го ритнах в слабините с десния си крак. Най-старият номер в учебника — трябва да заплашите целта с две едновременни възможности за нараняване. Беше петдесет на петдесет и той избра този вариант, който беше най-удачен за мен. Вместо да му счупя носа, му вкарах тестисите в стомаха.

Още преди да се свие на две, го блъснах с всичка сила към стрелеца, като го използвах вместо щит. Това се оказа адски добра идея, защото стрелецът изпрати два куршума в него, преди да се блъснат.

Стрелецът падна по гръб, без да изпуска пистолета, а умиращият му колега се стовари върху него. Сграбчих ръката, в която държеше пистолета, и я забих в тротоара. С другата си ръка се опитах да го ударя по носа, но мигновено разбрах, че вместо това съм улучил нещо по-твърдо — челото му.

Усетих как се опитва да вдигне пистолета, за да го насочи към мен. Пуснах китката му и хванах дулото, за да го отклоня от себе си. Останахме така за няколко секунди, като ръмжахме и ругаехме, а между нас беше тялото на умиращия чернокож с ножа.

Но противникът ми беше силен. Усещах как дулото се изплъзва от хватката ми, а после стана нещо много странно. Умиращият мъж, хванат в капан между двама ни, изрева „Копеле!“ и яростно заби чело в лицето на своя колега. Предсмъртният му гняв ме спаси. Усетих как хватката се отпуска и обърнах дулото към собствената му глава, но междувременно сигурно съм натиснал спусъка, защото се чу изстрел и по лицето ми се пръснаха кръв и мозък.

Останах неподвижен още малко, за да се уверя, че е мъртъв. Не можех да отворя очи и да погледна, защото бяха залепнали. Той не помръдна, така че се претърколих встрани, като издърпах пистолета от ръката му, в случай че бях преценил погрешно и в него беше останала някаква сила за живот.

Изправих се и избърсах лицето си. После се наведох и им пребърках джобовете за някакви документи. В джобовете на чернокожия открих само няколко цигари марихуана. Латиноамериканецът имаше още марихуана и тлъста пачка пари. Преброих ги — бяха пет хиляди долара в използвани банкноти по сто.

След няколко секунди чух полицейска сирена и почти натъпках парите обратно в джоба му, преди да се сетя, че ако полицаите ги проверяха за отпечатъци, ще трябва да обяснявам. Вместо това отворих вратата на колата си и ги тикнах под предната седалка.

После седнах и се опитах да изглеждам разтърсен от шока, което всъщност не изискваше особено актьорско майсторство. Полицейската кола спря със свирещи гуми и двама полицаи изскочиха навън, като стискаха пистолетите си и ми крещяха да вдигна ръце така, че да ги виждат, и да не мърдам. Стара и твърде често използвана реплика, но реших да не споря. Винаги се опитвам да се държа учтиво в такива ситуации. Те разгледаха двата трупа, видяха, че са улични бандити, забелязаха униформата ми и по-младият ми каза да се успокоя.

Все още записваше показанията ми, когато дойде линейка, следвана от една кола без номер. От линейката се изсипаха няколко медицински работници, които започнаха да оглеждат труповете, а един по-възрастен и някак си властен детектив, който се представи като сержант Бъроус, пое разпита от униформеното ченге.

След десетина минути заядливи въпроси и след като униформеният полицай потвърди кой съм, сержант Бъроус каза:

— Изглежда, случаят е приключен, майоре. Двама негодници от центъра идват дотук за един бърз удар. Сигурно само са искали малко пари, за да си купят наркотици. Крили са се зад колите, когато сте излезли от дома си. Кофти място, кофти момент, осрана ситуация.

— Много осрана — казах.

— Ще им вземем отпечатъци и до обяд ще знаем кои са. И двамата имат затворнически татуировки, така че сигурно имат досиета. Няма да е трудно да ги разпознаем.

— Предполагам, че не — съгласих се.

— Сгафили сте.

— Според мен те сгафиха.

— В подобни случаи съветваме гражданите просто да им дадат каквото искат. Да не се правят на герои. Пистолетът и ножът са били само за сплашване. Сигурно не са искали да ви ранят, но вие сте превишили правата си, така че сега си имаме два трупа.

— Адски ме е срам — казах.

— Не ми отговаряйте по този начин, майоре — каза той много уморено. — Нищо не ми струва да ви закарам в управлението и да ви обвиня в убийство. После ще трябва да си търсите адвокат и да се защитавате.

— Всъщност аз съм адвокат — осведомих го. — Ще вдигна шум до небето, ще ви изкарам глупаци и всички ще си загубим времето. Просто реагирах пресилено, окей? Видях ножа, видях пистолета и реагирах, преди да размисля. Сега ми се иска да им бях дал портфейла си. Наистина ми се иска да не бяха мъртви.

Той се вторачи в мен, за да види дали не го лъжа, и аз направих подходяща измъчена физиономия. Или ми повярва, или реши, че не си заслужава да си губи времето, като се надлъгва с адвокат.

— Добре, ето как ще стане — каза накрая. — Ще разберем кои са тези двамата. Ще обиколим района и ще проверим дали има свидетели, които да потвърдят вашата версия. После ще пуснем всичко на прокуратурата и ще ги оставим да решат какво да правят с вас.

— Звучи ми честно — казах.

Той отново ме изгледа, а после се върна в колата си. Не можех да го обвинявам, че се сърди, особено след като бях пропуснал някои неща в показанията си. Най-важното беше това, че бях напълно сигурен, че не се опитаха да ме оберат, а да ме убият.

В очите на чернокожия бях видял същото, което се вижда в очите на новобранците, когато за пръв път попаднат на бойното поле и се опитват да съберат кураж или ярост, за да убият някого.

Освен това не казах на полицая, че това беше второто покушение срещу мен за последните две седмици, че латиноамериканецът имаше пет хиляди долара в джоба си, че някой очевидно ги беше наел да ме убият и че те са ме доближили, залагайки на това, че ще направя точно каквото препоръчва полицията и просто ще им дам портфейла си. Не му казах, че това беше много добре нагласено, как тялото ми щеше да бъде открито от следващия нещастник, който излезе на паркинга, с дълга, смъртоносна рана от гърлото до слабините и как полицията щеше да го заведе в онези пет процента от случаите, когато не всичко става по правилата.

Защо не му казах тези неща? Защото веднага щяха да ме отстранят от длъжността ми като адвокат на Морисън. Защото щяха да започнат разследване, което не исках — за срещите ми с Арбатов; за това как бях успял да превърна едно обикновено дело в някаква смъртоносна вендета, насочена срещу мен. И най-вече защото бях невероятно объркан и ми трябваше време да помисля.

А и защото разбрах още нещо — клиентът ми най-вероятно беше невинен, а някой се опитваше да ми попречи да го докажа. Просто нямаше друго обяснение за двете покушения срещу мен. И ако продължите това разсъждение още малко, ще разберете как по някакъв начин се бях натъкнал на нещо, което е изкарало ангелите на човека зад цялата история.

Добри и лоши новини, както обикновено. Добрата новина беше, че ако се върнех назад по стъпките си, можех да открия какво съм направил, с кого съм разговарял, какъв въпрос бях задал, за да подпиша смъртната си присъда. Лошата новина беше, че преди да открия тези неща, можеше да се наложи да присъствам на собственото си погребение.