Кукловодът

24

През деня стана още по-зле. Катрина студено и ефективно ме отбягваше. Почуках на вратата й около десет пъти и позвъних по телефона още двайсет. Не отговаряше. Но беше там, разбира се. Вървеше на пръсти, но чувах как диша и пуска водата в тоалетната.

Обадих се на Имелда, обясних накратко какво е станало и я помолих за съвет. Тя беше жена, така че би трябвало да знае как да оправя нещата. Посъветва ме да се самоубия по някакъв особено мъчителен начин и да оставя извинителна бележка. Каза, че дори така няма да получа прошка, но поне ще покажа, че имам сърце. Освен това ме осведоми, че обажданията от офиса на Еди валят непрекъснато и той заплашва да оттегли предложението си за среща, ако не се върна веднага във Вашингтон.

Обадих се в посолството и разговарях със същия боклук, секретаря по политическите въпроси, който беше дал зелена светлина за продължаване на престоя ни в Москва. Казах му да изпрати на Голдън съобщение, за да потвърди в каква ситуация се намираме, защото в противен случай ще звънна на съдията във Вашингтон и ще накарам да го накажат за възпрепятстване на правосъдието.

Довърших романа на Джаки Колинс. Накрая героинята се събра с чувствителния красавец, който беше надарен като магаре и правеше любов като неуморно животно. Голяма изненада.

В пет следобед извиках през вратата:

— Катрина, знам, че си там. Също така знам, че всеки момент ще излезеш. Трябва да поговорим преди това. По работа, Катрина. Дръж се като професионалист.

Никакъв отговор. Дори не показа, че ме е чула.

Минаха десет минути, преди на вратата да се почука. Отворих и тя беше там, с неразгадаемо изражение, все така руса и със сложна прическа, с нова рокля в страстно червено, която беше по-малко предизвикателна, но все така можеше да накара всеки нормален мъж да се хване за чатала. Вече се бях научил да преглъщам пуританските си забележки.

— Здравей — казах с най-чаровната си усмивка.

— Трябва да тръгвам. Какво искаш?

Господи.

— Ъъъ, много добре изглеждаш.

— Мерси.

Не звучеше много искрено. Звучеше по-скоро като ругатня.

— Ще влезеш ли за малко, моля те?

Тя влезе и аз продължих:

— Виж, снощи се държах неадекватно. Извинявай.

— Нещо друго?

— За тази вечер…

— Какво за нея?

— Мислих много за това, което ми разказа. Не казвам, че не е вярно.

Тя изглеждаше леко изненадана.

— Така ли?

— Не. Аз съм типичен американец и не знам нищо за тази част от света, по дяволите. Може би е точно както казва Арбатов.

— Подмазваш ли ми се?

— Говоря сериозно.

— Значи си съгласен с мен?

— Още не. Тази вечер трябва да притиснеш Арбатов за доказателства. Катрина, това е страхотна история и двамата с теб сме склонни да й повярваме. Но Голдън няма да разсъждава така. Съдебните заседатели също. Трябва да получим някакви факти.

Тя ме изгледа, все още доста хладно.

— А помислял ли си изобщо за положението на Арбатов?

— Какво искаш да кажеш?

— Той е работил с нашето правителство повече от десет години. Направил го е, воден от съвестта си. Сега е в сериозна опасност.

— Аз също съм в сериозна опасност като защитник на един човек, обвинен в държавна измяна. Накъде биеш?

— В момента той работи с нас, за да спаси Бил. Рискува да се срещаме и ми разказва всичко, което знае, защото е лоялен към Морисън.

— Моля те, предай му, че оценявам това.

— Искам да ти кажа, че е забележителен човек.

— Да, така е. Съгласен съм.

— Смел, принципен и благороден.

— Всичко изброено, да.

Тя ме изгледа, за да провери дали не се подигравам. Не се подигравах, така че тя продължи:

— Без вечерен час.

— Ами… добре.

— Без задни мисли за заниманията ни.

— Никакви задни мисли, обещавам.

— Добре тогава. Ще се видим на закуска.

— На закуска да е.

— Ти ще черпиш. И няма да е лошо да има цветя на масата.

— Рози. Цяла дузина.

— Не можеш да намериш рози в Москва през ноември.

— Добре де, ще взема магарешки бодили или каквото има.

Тя излезе и ме остави с неприятното усещане, че по някакъв начин съм направил още по-големи отстъпки. Осъзнах, че може би се влюбва в Алекси Арбатов. Освен това осъзнах, че когато работиш с цивилни, основният ти проблем е липсата на контрол. Ако беше войник, просто щях да й напомня за дълга й и за моя чин.

В пет сутринта, докато продължавах да се въртя в леглото, чух как отваря вратата на стаята си, пуска душа и няколко минути по-късно се стоварва в леглото си.

На закуска Катрина изглеждаше ужасно — с разрошена коса, зачервени бузи и кръвясали очи. Замълчах си. Сделката си е сделка, колкото и да е трудно да се спазват условията.

Разменихме банални любезности с известно неудобство, без да се гледаме в очите. Когато приключихме, преминах направо на въпроса.

— Е?

— Няма доказателства. Поне нищо определено.

— Разбирам.

И двамата започнахме да си играем с лъжиците, както става в такива случаи.

— Но той каза, че трябва да се съсредоточим върху повторното избиране на Елцин през деветдесет и шеста.

— Какво по-точно?

— Каза, че ако се върнем и проверим новините оттогава, ще видим как три месеца преди изборите рейтингът на Елцин е бил едноцифрено число. Тримата други кандидати водели с огромна преднина. Всички прогнози твърдели, че Елцин ще загуби и няма никакви шансове.

— Сигурно е направил добра кампания.

— Алекси каза, че не е само това. Според него в страната тогава царяла пълна бъркотия. Войната в Чечня била ужасно непопулярна, мафията била високо във властта, а приятелският кръг на Елцин отмъкнал всички печеливши предприятия в Русия. В Москва всекидневно имало престрелки и поръчкови убийства. Хората умирали от студ и глад, а политическите скандали не спирали. Дори дъщерята на Елцин била обвинена в кражбата на милиони долари. Всички в Русия обвинявали Елцин за това положение — в алкохолизъм, корумпираност, неспособност да управлява. Нямал шансове.

— Тогава как е спечелил?

— С помощта на тази тайна организация. В банковите сметки на кампанията му изведнъж се изсипали стотици милиони долари, навсякъде се раздавали подкупи и дори руската преса мистериозно спряла да го критикува. Алекси каза, че било невероятно — най-голямата политическа измама в историята.

Спомнях си, че преизбирането на Елцин беше голяма новина, но подробностите ми убягваха.

— Това е сериозно обвинение — заявих важно аз. — Има ли доказателства, Катрина?

— Казва, че можем да проверим нещо. През есента на деветдесет и шеста, в разгара на омразата към Елцин, американският президент дошъл в Москва и произнесъл реч по руската телевизия, в която хвалел Елцин. Визитата била нарочно планирана така, че да повлияе на изборите. Нашият президент стигнал дотам, че оправдал войната в Чечня и казал на руския народ, че била същата като нашата Гражданска война.

Облегнах се и започнах да си играя с чашата. От тона и поведението на Катрина можеше да се заключи, че вярва на всяка дума от тази история. Разбира се, още от предишната нощ беше ясно, че обективността й се е изгубила някъде между чаршафите на Алекси.

Аз обаче не спях с Арбатов, така че все още можех да разсъждавам обективно. Много ми се искаше да му повярвам, защото, ако наистина съществуваше такава тайна организация и семейство Морисън се опитваше да я изобличи, имаше върху какво да построим защитата си. От друга страна, идеята, че нашият собствен президент е марионетка в ръцете на тази организация, със сигурност проваляше цялата достоверност на теорията.

Попитах подчертано учтиво:

— Значи според него тази тайна организация е уредила речта на президента?

— Според мен по-скоро предполага, че групата има влияние във Вашингтон и контролира поведението на Белия дом по отношение на Русия.

— Тоест изказванията на президента и политиката му?

— Нещо такова. Алекси твърди, че винаги се е изненадвал как Русия си прави каквото иска в бившите републики, или поне така изглежда, а Вашингтон никога не е заемал твърда позиция срещу това.

— Разбирам. — Оставих лъжицата си. — Това също е много смело обвинение. За него има ли доказателства?

— Каза да намерим тази реч на президента.

— Само това?

Скептичността ми започваше да я изнервя. Тя също остави лъжицата си и каза:

— Престани.

— Какво да престана? Доказателства, Катрина. Ти си адвокат. Къде са доказателствата?

Тя присви очи.

— Виждам какво целиш.

— Какво целя?

— Ядосан си заради отношенията ми с Алекси.

— Ами щом повдигна въпроса, нека да го обсъдим. Всъщност си права. Смятам, че това е непрофесионално и вероятно вреди на нашия клиент.

— Непрофесионално?

— Точно това казах.

Тя кимна и на няколко пъти въздъхна шумно.

— Разбирам.

— Има ли нещо друго? — попитах студено.

— Само едно — отвърна тя още по-студено. — Казах на Алекси, че ти е трудно да повярваш на всичко без второ мнение. Той каза, че това може да се оправи много лесно. Според него просто трябва да говориш със семейство Морисън и ЦРУ. Излиза, че в ЦРУ са напълно съгласни с него. През цялото време те също се опитвали да разкрият тази тайна организация.

Зяпнах — или направих нещо подобно, с което хората изразяват състояние на внезапен шок.

— В ЦРУ са съгласни с него?

— Точно това казах. — Тя стана и ме изгледа. — Ще си събирам багажа и ако нямаш нищо против, ще си взема сама такси до летището.