Кукловодът

38

Камионетката спря чак след двайсет минути. Един от пазачите отвори вратата и изблъскаха двама ни навън. После ни повлякоха към някаква голяма многоетажна сграда, която, изглежда, нямаше много прозорци, а това не ми хареса. Сградите, които нямат много прозорци, обикновено ги наемат с определена цел.

Поведоха ни по едни стълби в дъното, които слизаха в мазето. Вътрешността на сградата издаваше, че е учреждение, като болница. Или, предвид обстоятелствата, като затвор. На дъното на стълбището завихме наляво и минахме по един коридор, преди да ни натъпчат в ярко осветена стая.

Отпушиха ни устите, но никой от двама ни не проговори. И двамата бяхме зашеметени. Просто си стояхме с оковани ръце и крака, като гледахме белите стени и размишлявахме за съдбата си. Останахме така почти пет минути, преди зад нас да се отвори врата. Завъртях се и видях да влизат четирима наистина много едри горили, след които вървеше миниатюрният Виктор Юриченко.

Виктор започна без предисловие:

— Алекси, Алекси, такава трагедия, че се стигна до това. Наистина съжалявам, че се наложи.

Алекси не каза нищо, така че Виктор ме заобиколи и застана срещу него. Очите му се свиха в гневни цепки, после излая нещо на руски, което не разбрах, но нямаше и нужда. Сигурно беше руската дума за „мамка му“ или „по дяволите“, а аз започнах да се смея.

Опитах се да спра, но кикотът излизаше сам. Виктор застана пред мен и ме удари с всичка сила. Всъщност не беше чак толкова силно, така че започнах да се смея още повече, отчасти защото цялата история беше адски комична, а отчасти защото бях адски изнервен и трябваше или да се смея, или да припадна.

Виктор извика нещо на руски на своите горили и двама от тях дотърчаха и сгънаха партньора ми на две. После единият от тях свали перуката му, а другият започна да дърпа еластичната гумена маска, която имитираше кожа, от лицето му. Тя се накъса на парчета и след трийсетина секунди бяха махнали повечето от нея. С тези модерни холивудски маски човек направо не може да се познае.

Не знаех нищо за човека под маската, освен че беше федерален затворник, избран за тази работа, защото беше висок и тежеше колкото Алекси. Беше в строго охраняван затвор за три въоръжени обира и от ЦРУ му бяха предложили сделка. Той излежаваше доживотна присъда като рецидивист, а ако приемеше тази работа и се справеше с нея, президентът на САЩ щеше лично да го помилва.

Точно в този момент изглеждаше напълно объркан, защото не се предполагаше ролята му в операцията да завърши така. ЦРУ го беше разположило в тоалетната със съвсем различна цел. Истинският Алекси трябваше да отиде при Катрина в една от кабинките в дамската тоалетна и двамата трябваше да се предрешат като шишкави бабушки и да излязат заедно. Идеята беше моя, разбира се. Беше ми свършила работа в супермаркета, нали така? А аз трябваше да тръгна веднага след тях.

Но този план не предполагаше, че вътре в закусвалнята ще има цяла тълпа агенти на СВР. Планираният край беше затворникът, предрешен като Алекси, да излезе от мъжката тоалетна няколко минути след като Катрина, Алекси и аз избягаме. После бързо щеше да се отправи към метрото, да слезе след няколко спирки, да се скрие в някоя тоалетна, да си свали маската и да отиде до предварително уговорено място, откъдето ЦРУ щяха да го върнат на свобода в Съединените щати.

Но всички знаем поговорката за внимателно обмислените планове, нали? В мига, в който разбрах, че в закусвалнята има агенти на СВР, осъзнах, че е време за резервния план. А това беше проблем, защото резервен план всъщност нямаше. След като Алекси и Катрина бяха в тоалетната, агентите на СВР можеха да наблюдават само мен. Когато видях Алекси и Катрина да излизат предрешени, трябваше да им спечеля поне две-три минути, за да стигнат до колите на ЦРУ на три пресечки оттам и да избягат. Ако бях тръгнал след тях, щях да проваля всичко.

Чувствах се доста горд от саможертвата, която бях направил, за да им дам възможност да започнат нов живот. В това имаше известно благородство, нали така? Все едно бях излязъл от роман на Дикенс.

Но докато гледах разяреното лице на Виктор Юриченко, се сетих и за друг момент от роман на Дикенс: този, в който се казва, че след добрите времена винаги следват лоши. В моя случай лошите определено се задаваха.

— Кой си ти? — изръмжа Юриченко на затворника.

— Пусни го — казах. — Той е никой. Федерален затворник, когото наехме за тази работа. Нямаше представа за целта на операцията или дори за собствената си роля в нея. Обещаха му свободата, ако се скрие в онази тоалетна и излезе две минути след като почукат на вратата.

Виктор ме гледаше вторачено. Спомняте ли си как ви казах, че приличаше на кльощав Дядо Коледа със ситните бръчици от смях покрай очите и устата? Време е да поправим тази грешка. Сега изглеждаше като ядосан дядка с гигантски, много болезнени хемороиди.

— Обикновен затворник значи?

— Да.

Той погледна една от горилите си и преди да кажа нещо, се чу изстрел и бедният човечец падна на пода, а предната част на главата му се разплеска по отсрещната стена.

— Копеле! — изкрещях.

После изведнъж почувствах разкъсваща болка в тила си и се стоварих на пода. Усетих безсилие, но се завъртях по гръб и погледнах нагоре. Една от горилите ме вдигна от пода като пухена възглавница. Държеше ме здраво, а някакъв друг агент приближи към нас. Този изглеждаше така, сякаш Създателят не е бил съвсем сигурен къде да му сложи крайниците — имаше къси слабовати крака и огромни като пънове ръце, които висяха от масивни рамене. Опитах се да стегна мускули, за да предпазя по-важните си органи, но това не му направи впечатление. Юмруците му бяха като кубчета от бетон. Започна да ме блъска в стомаха, а аз усещах размазващата сила на всеки удар чак в краката си. Това продължи около трийсет секунди, което може и да не ви се струва много дълго, но когато ви използват като боксова круша, си е цяла вечност.

После Виктор излая нещо и той се дръпна. Към този момент вече почти не ми пукаше. След още няколко удара, така или иначе, щях да се задуша.

Скимтях и се опитвах да си поема въздух, когато Виктор ме хвана за брадичката и повдигна лицето ми към своето.

— Те не обичат да ги обиждаш — каза много спокойно. — Препоръчвам ти да не го правиш отново.

Измърморих нещо, но не се разбра какво, защото буквално си бях загубил ума от ударите. Бях повърнал и от устата ми течаха лиги. Едва успявах да си поемам въздух.

— Феликс удря доста силничко, нали? — каза Виктор.

Мисля, че кимнах, а той попита:

— Къде е Алекси?

— Тръгна си — изохках.

— Лъжеш. Никъде не е отишъл. На всичките ни гранични пунктове и летища имат неговата снимка. Заповядано им е да го спрат. Как се опитвахте да го измъкнете?

Замълчах, така че Виктор каза още няколко думи на горилите си и пак се почна историята с боксовата круша, но този път Виктор явно беше заповядал на Феликс да не удря толкова силно, защото не чувствах юмруците му чак в стъпалата си. Само до коленете.

Както и да е, вече бяха минали поне четирийсет минути, откакто Алекси и Катрина бяха излезли от закусвалнята, така че нямаше сериозна причина да продължавам да търпя този бой.

— Добре де, добре — измърморих най-сетне.

Феликс отстъпи и самодоволното лице на Виктор отново се показа пред очите ми.

— Къде е?

— Ъъъ, в самолета на държавния секретар.

Той излая нещо на една от горилите, която незабавно изхвърча от стаята. През следващите две минути никой не пророни дума. Да се каже, че въздухът беше сгъстен от напрежение, значеше нищо да не се каже. Все поглеждах към бедния човечец, от чийто мозък бавно се образуваше локва.

Най-сетне Виктор се загледа в мен.

— Ти се жертва заради Алекси и момичето, да?

Нямаше нужда да му отговарям.

Той се изсмя и се заклати на пети.

— Много, много глупаво, Дръмънд. Ако Алекси избяга, никога няма да ти простя.

Лицето му се приближи съвсем близо до моето.

— Разбираш ме, нали? Няма да те убия, но ще ти се иска да го направя. Всяка нощ ще се молиш да умреш. Ти ще се превърнеш в моето утешение.

Вратата изведнъж се отвори със замах и горилата влетя обратно. Каза нещо на руски, като говореше като картечница, а Виктор го загледа втренчено. Сега вече я загазих.

Почти потреперих, докато гледах изражението му — смесица от горчивина, обида и ярост, които извираха направо от душата му. Можех и сам да позная какви са новините. Държавният секретар беше отменил срещата си с министъра на външните работи и беше излетял в 6:20. Алекси и Катрина го бяха придружили, разбира се. Страхотно за тях. Отвратително за мен.

— Свърши се — рекох. — Ще трябва да се примириш.

Отначало не каза нищо, вероятно защото се давеше в собствената си жлъч. Съмнявах се, че някога през живота си е губил, на шах или в разузнаването. Умението да губиш елегантно се придобива. Пораженията се трупат, докато най-сетне се освободиш от гнева, който ги съпътства. Виктор очевидно не си беше изградил такъв имунитет. Някак си осъзнах, че ако не го накарам да мисли за нещо друго, той можеше да издаде нова заповед и да накара Феликс да ми изкара носа през тила.

— Ако е бил предател, какво ти пука? — попитах. — Вече няма какво да ни каже, нали?

Горилата, която ме държеше, стегна хватката си, а Феликс пристъпи към мен. Вместо това Виктор рязко вдигна глава.

— Ти нищо не разбираш, нали? Алекси ми беше като син. Пазех го като съкровище. Отгледах го. Взех го да живее при мен, когато все още беше сополанко с баща свиневъд. Аз…

Той млъкна, задушен от чувствата си, и аз осъзнах, че той наистина е гледал на Алекси като на собствен син. Може би блуден син, но нали родителите винаги обичат децата си независимо от техните недостатъци?

И все пак нещо не се връзваше. Някъде в мозайката липсваше едно парче и аз не знаех какво е.

— Ти си знаел, че е предател — казах. — Знаел си от дванайсет години. Защо не го спря?

Той ме изгледа с чиста омраза.

— Защото ни беше полезен, идиот такъв.

Бях напълно объркан.

— Полезен? Нищо не разбирам.

— Естествено, че не разбираш. Какво докладваше Алекси на твоите хора?

— За някаква тайна организация, която според него подкопавала Русия и причинявала войни и революции.

— Тайна организация?

— Каза, че е помогнала за падането на комунизма и избирането на Елцин за президент. Както и за повторното му избиране. Причинила е войните в Чечня, Грузия и Азербайджан.

Той започна да се смее още преди да свърша.

— И вие сте вярвали на тези глупости?

— Ами… — заекнах.

— Разбира се, че не сте — отсече той. — Вашите хора със сигурност са го разбрали. Горкичкият Алекси — толкова умен и привлекателен, а в главата му нещо не е наред. Нали така?

Кимнах, защото наистина бяхме направили това заключение.

Тогава той започна да се смее съвсем искрено.

— Алекси разправя тези дивотии на твоите хора от дванайсет години и колкото повече ги усложняваше, толкова по-налудничаво изглеждаше.

— Но ти също си му повярвал, нали? Помагал си на Алекси да издирва тази организация. Проникнал си сред хората на Елцин и си пратил Алекси да търси заговорниците. Осигурявал си му средства и си бил лично замесен.

Той изглеждаше напълно изумен.

— Алекси ли ти каза това?

— Да.

Изненадата се смени с любопитство.

— А каза ли ти дали ги е открил?

— Не. Но ти го знаеш, нали ти е докладвал. Бил си наясно с всеки етап от разследването.

— Наистина ли?

— Алекси дори ми разказа как веднъж лично си издирвал оръжията, откраднати от влаковите композиции.

— А, да, онзи път — каза той, като се пляскаше по крака, сякаш си припомняше доброто старо време. — Когато Алекси си помисли, че ги е хванал. Оставаха му броени минути, но все пак направи една грешка.

Аз клатех глава, напълно объркан.

— Какво говориш? Каква грешка?

— Той винаги се държеше като добрия син и искаше новият му баща да знае какво е направил. Толкова искаше да се гордея с него, че хукна към мен на горния етаж, за да ме извика в контролния център. За нещастие тъкмо се канеше да разруши най-важното дело на живота ми и аз, разбира се, трябваше да го спра. Така че саботирах операцията му.

— Искаш да кажеш, че…

— Разбира се, идиот такъв. Тази тайна организация, както я наричаш, са моите собствени хора.

— Но…

— Но нищо — озъби се той, защото очевидно знаеше какво ще го попитам. — А сега аз искам да ти задам един въпрос.

Кимнах.

— Знаеше ли, че аз издигнах Ким Ир Сен на власт? Заминах за Северна Корея с него, когато свърши Втората световна. Елиминирах враговете му и го снабдих с оръжия, за да изгради освободителна армия. Дори убедих Мао да изпрати китайски войски и да го спаси, когато вашите военни го прогониха от Южна Корея. Знаеш ли, че именно аз вербувах Фидел Кастро? Срещнахме се в Мексико, когато той беше само един млад бандит с огромно самочувствие. Дадох му оръжие и му казах как да прогони Батиста от острова. Хо Ши Мин също е мое творение. Накарах да избият съперниците му и му помогнах да се издигне начело на движението на националистите. Съдействах му да изгони французите от Виетнам и направлявах всеки ход от нашата подкрепа във войната му срещу вашата армия.

Той млъкна, за да ми даде възможност да осмисля чутото. Бях се досетил за това-онова от разни материали на разузнаването, но беше съвсем друго да го чуя как се хвали. Не се случва често да слушаш човек, който лично е променил хода на световната история. Беше смразяващо.

— А имаше и други водачи в други държави. Конго, Етиопия, Източна Европа. Знаех как да направлявам революциите и войните, как да издигам подходящите хора чак до върха. Аз бях Кукловодът. Сталин ми измисли този прякор. Хрушчов също ме наричаше така. Брежнев ме смяташе за Бог. Андропов също.

— Сигурно си имал доста работа — казах, като се чудех защо ми разказва всичко това.

Той ме изгледа саркастично.

— Един ден се събудих и осъзнах нещо твърде шокиращо, Дръмънд. Работех за идиоти. Аз построих империя за тях, а те разрушаваха собствената ми родина. До един бяха глупави, продажни хора. Сталин почти закопа Русия. Сключи онази идиотска сделка с Хитлер и едва не ни изби всичките. После дойде Хрушчов, който се пазареше толкова тромаво с вашия Кенеди, че едва не ни докара до ядрена война. А Брежнев беше най-обикновен крадец. Дори не беше интелигентен крадец. Отивахме от лошо към по-лошо. Знаеш ли какво е чувството да служиш на система, която издига такива боклуци за водачи?

— Не — признах си, напълно искрено.

Той се замисли върху отговора ми, сякаш беше по детски наивен. Въздъхна.

— Помагах им да унищожат Русия. Вие, американците, бяхте на прав път. Управлявахте империята си като елитен клуб за джентълмени. Приемахте в него само богатите и талантливите — Япония, Западна Европа, Тайван, Канада. А ние вземахме само безполезни пиявици. Източна Европа, Виетнам, Северна Корея, Куба, Йемен, Етиопия — какво е общото между тези места? Навсякъде цари хаос и беднотия, ето какво. Те бяха бедни сирачета, които изцеждаха силите и богатството ни. Не получавахме нищо в замяна. Нищичко. А собственият ни народ обедняваше все повече. А не трябва да бъде така, нали?

Свих рамене. Никога не съм работил по издигането на империи, така че откъде можех да знам, по дяволите?

— Трябваше да се спре — каза той, като прекоси стаята и размаха ръце. — Но по какъв начин? Кой притежаваше нужните умения за това? Ами аз самият, както осъзнах един ден. Горкият Горбачов, той така и не разбра какво става. Всичко, което започваше, се проваляше. Поляците тръгнаха да стачкуват, насъсквани от онзи мустакат идиот Лех Валенса, а по някаква необяснима причина нашето разузнаване не можеше да ги спре. Странна работа, нали? С цялата си мощ не можахме да спрем някакъв си бунт. После великата ни Червена армия изведнъж започна да губи войната в Афганистан. Помисли си за това, Дръмънд. Наистина ли вярваш, че руската армия е била толкова неспособна да се справи с едно племе бунтовници от Четвъртия свят? Или че не сме били в състояние да смажем Валенса и хората му? Виктор се засмя. — Изглеждахме некомпетентни само защото някои особено патриотични генерали и управници нарочно се преструваха, че е така. Целта беше да започне разпадането на империята, да загубим войната, да осигурим на Русия собствен Виетнам. После започнаха проблемите в Грузия, в Чечня, а после този Елцин се появи от нищото и заплаши властта на Горбачов.

— Ти си бил зад всичко това? — попитах, зашеметен от мащабите на заговора, който очевидно беше още по-невероятен, отколкото си представяше Алекси.

— Разбира се. Е, имаше и други, естествено… Всъщност много други. Патриоти, които осъзнаха, че трябва да премахнем старата система, да унищожим стария строй, за да започнем да строим отново.

— Но защо не си казал на Алекси? Той ти е бил като син, нали?

Старецът сведе очи за момент, сякаш се притесняваше от следващото си признание.

— Та как можеше Алекси да прегърне нашето дело? Той не беше виждал грешките на идиотите марксисти, не беше изпитвал на гърба си тяхното невежество. По онова време беше твърде наивен, за да разбере. О, в крайна сметка щях да му кажа.

Виктор спря и, изглежда, се замисли дали е направил верния избор. После нерешителността му се изпари.

— Но Алекси имаше жизненоважна функция.

— И каква беше тя?

— Когато за пръв път дойде да сподели съмненията си, осъзнах нещо много важно. В началото всичко беше толкова несигурно. Можеше да бъде спряно толкова лесно — както отвътре, така и от Запада. Бяхме толкова уязвими, че тайната беше единствената ни защита.

— Е, и?

— Все още ли не разбираш, Дръмънд? — сопна се той, ядосан от факта, че не можех да достигна до очевидните според него заключения.

Както повечето безобразно интелигентни хора, и той се дразнеше от по-обикновените умове като моя.

— Алекси беше първият външен човек, който разбра за плана — продължи той. — С невероятния си интелект само той забеляза, че историята не следва естествения си ход. Всъщност аз бях много горд от него. Така че реших да го използвам, за да ни контролира. Щеше да поддържа формата ни. Разбира се, беше напълно безопасно, защото ми докладваше за всичко. Но ако Алекси не можеше да ни разкрие, значи никой нямаше да успее.

Изведнъж ме обзе страхопочитание към коварството на този човек. За него целият свят беше шахматна дъска, на която можеше да играе както поиска. Дори Алекси беше обикновена пионка, която можеше да мести от квадратче на квадратче.

— Толкова си безсърдечен — не се стърпях.

— Безсърдечен? — Той поклати глава. — Не, Дръмънд. Аз дадох на Алекси роля в историята. Онзи, който служи в невежество, не служи по-зле, нали така? Като знаехме, че имаме достоен противник, бяхме много по-внимателни. Ако не беше Алекси, можеше да проявим небрежност.

Виктор млъкна и ме погледна с любопитство.

— Кажи ми нещо. Как разкри горкия Милт? Какво те отведе до него?

— Втория път, когато се опита да ни убиеш — признах.

— Аха. — Той кимна, като очевидно навърза сам останалата част от историята; наистина беше плашещо интелигентен. — И аз това си помислих. След опита в Москва се колебаех дали да опитвам отново. Но просто не можех да ви оставя да душите около Алекси — ти и онова момиче. Добре е да разбереш, Дръмънд, че когато наредиш фигурите на дъската, те трябва да се движат по правилата. Ти и момичето нарушавахте логиката. Ти се бъркаше в неща, които не ти влизаха в работата, а тя разви някакви чувства към Алекси. Какво можех да направя, освен да ви елиминирам?

Мислех си, че можеше да направи много други неща, но пък аз бях силно предубеден по този въпрос.

— И така — продължих, — ние засякохме датите на всички документи, които ЦРУ уж беше получило от вашия сейф. Когато открихме няколко, които само Мартин беше виждал, всичко си дойде на мястото.

— Много умно от ваша страна, Дръмънд. Жалко за Милт. Сигурно се чудиш как го вербувахме. Още когато беше в колежа и изучаваше руска култура, той ни посети тук с една група студенти. Беше през шейсетте, когато много млади американци бяха разочаровани от Виетнам, и Милт много шумно изказа отвращението си от вашето правителство. Почти не се наложи да го вербуваме. Съдбата ни играе странни номера, нали? Кой можеше да си представи, че съквартирантът му от колежа ще стане президент на САЩ?

Единствената полза от Милт, която виждах тогава, беше да напише няколко книги и статии, които да навредят на ЦРУ и вашата външна политика. Сключихме сделка. Аз щях да му осигуря информацията, а той щеше да стане прочут писател.

— Ами, както казваме в Америка, понякога падаш в купчина лайна и намираш златно кюлче.

Той ме изгледа много лошо, а Феликс пристъпи крачка напред.

— Метафорично казано — добавих бързо. — Искам да кажа, че Мартин наистина е бил голям удар, нали?

— Голям удар? — повтори Виктор. — Милт беше страхливец. Отказа да направи каквото и да е, ако не го защитя. Така че се погрижих да получи застраховка. В деня, в който Морисън влезе в кабинета му, той разбра, че е намерил перфектната изкупителна жертва. Нали си спомняш, че онзи път ти намекнах как Морисън сам си е докарал това на главата. Беше толкова амбициозен и нагъл подмазвач, че все едно сам кандидатства за тази роля.

— И Милт стана безценен?

— Не можеш да си представиш — каза Виктор, като отново се засмя. — Горкият Елцин не можеше да повярва колко качествена информация му предоставях и какви неща можех да накарам да направи вашето правителство. Всеки път, когато му давах речите на американския президент, преди да се срещнат, направо си умираше от смях.

— Да, но ти си го издигнал на власт и си му го дължал и без това, нали?

— Трудно може да се каже, че дължах нещо на Елцин, Дръмънд. Със сигурност не бих го избрал за тази работа, ако зависеше от мен. Беше достъпен и лесен за манипулиране и с това се изчерпваха положителните му качества. Не че имаше значение. Той беше временна фигура. Никога не сме възнамерявали да построим нашата нова Русия около него.

— Нима?

— Разбира се, че не. Той така и не разбра за съществуването ни. Беше като погребален агент, когото издигнахме, за да топли мястото на водача, докато подготвим наш собствен човек да го замени. Елцин щеше да поеме вината за неизбежните сътресения на тази рязка промяна, а после ние щяхме да предложим на народа спасител — трезв, отговорен човек, който щеше да обещае да поправи всичко.

Шокът от думите му ме блъсна като парен чук.

— Нима искаш да кажеш, че…

Той се усмихна.

— Вие, американците, сте толкова изумително тъпи, че е направо невероятно как сте станали толкова богати и могъщи. Откъде дойде новият ни президент? Той работеше за мен, в моя отдел на КГБ. Как иначе щеше да получи този пост?

Невярващо поклатих глава.

— Това няма да успее, Юриченко. Светът все някога ще разбере. Не можеш да го запазиш в тайна завинаги.

Той поглади брадичката си с ръка, точно както правеше Алекси. Беше направо страховито.

— Е, и? Вече сме стигнали твърде далеч, за да се откажем. Защо някой би искал да спираме? От какво да се страхуват? От нова империя? Ние изобщо не възнамеряваме да изградим такава. Цялата идея за империите е малко отживяла, не мислиш ли? Нали в крайна сметка всички империи рухват?

— Но това, което си направил в Грузия и другите републики? Светът няма да го позволи.

Той клатеше глава.

— Ние не пожелаваме нищо, което е на съседите ни, Дръмънд. Ние просто им казваме какво искаме и ги принуждаваме да ни го дадат. Ако се разбунтуват, като чеченците, грузинците и арменците, ги превръщаме в урок за останалите. Но защо са ни узбеките, таджиките или казахстанците? Ако ги вземем обратно в нашата държава, те пак ще започнат да смучат кръвта на руския народ. Просто искаме техния петрол и памук на цените, които ние им определим. Не виждаш ли колко по-удобно е така?

Въпросът беше риторичен, разбира се. Той адски добре знаеше какво мисля. Всъщност се смееше, като се радваше на изумлението, изписано на лицето ми, и аз осъзнах, че това забавление беше единствената причина да ми обяснява всичко толкова подробно. Старецът садистично ми обясняваше, че е устроил най-голямата измама в световната история и аз не мога да направя абсолютно нищо по въпроса. Това беше малкият му танц на победата, начинът да ми каже: „Добре, вие ми откраднахте Алекси, но не се заблуждавайте, че сте постигнали кой знае какво, защото в общата схема на нещата, за която ти разказвам, той е горе-долу от такова значение, каквото има бенката на опашката на някой червей. Ти си се жертвал напразно, Дръмънд.“

Беше творческа жестокост от най-висша проба. И самият факт, че ми разказваше всичко това, беше и коварен начин да ме осведоми, че възнамерява да ме зарови в най-тъмния и дълбок ъгъл на Русия и никога да не ми позволи дори да зърна свободата.

Изведнъж се обърна към горилите си и излая нещо на руски. После отново ме погледна и се усмихна с милата си старческа усмивка.

— Е, Дръмънд, не вярвам да се срещнем отново.

— Не бъди толкова сигурен — изръмжах и той ме изгледа любопитно.

После се извърна, излезе и ме остави да размишлявам върху бъдещето си, което никак, ама никак не изглеждаше розово.