Кукловодът

9

Вдлъбнатините и драскотините бяха изчезнали от вратата на черното порше, когато отново паркирах точно до него. Имиджът е от изключителна важност за Хоумър Стийл и дори не смеех да си представя колко проблеми и разходи са му създали, докато ги махне. Всъщност бих си ги представил с голямо удоволствие, защото в това беше целият смисъл, нали така?

Катрина огледа къщата и квартала и направо зяпна.

— Готина барачка — измърмори.

— Да, така е. Но в този голям красив палат живее един зъл, лош великан.

— Не ми казвай. Имаш проблем и с баща й, нали?

— Имам проблем и с баща й — признах си.

Тя се подпря на вратата на колата и ме изгледа унило.

— Нямаш ли някакви приятели?

— Имаш предвид живи?

Тя пропусна това покрай ушите си.

— Добре де, каква е историята с бащата?

Имаше пълно право да пита най-малкото защото никое човешко същество не заслужава да се среща с Хоумър Стийл без известна подготовка. Всъщност, ако трябва да бъдем напълно точни, никое човешко същество не заслужава да се среща с Хоумър Стийл. Точка.

— Казва се Хоумър — обясних. — И фактът, че е баща на Мери, е необясним от биологична гледна точка. В семейството на Стийл има големи пари още от времето на динозаврите. Ако се поразровиш из икономическата история на тази страна, във всеки ключов момент ще откриваш по един Стийл. Един дал кредит за първия параход. Друг снабдявал армията на Севера с ботуши. Трети… виж, ако ти е интересно, питай Хоумър. Това е любимата му тема.

— Значи е богат. И какво от това?

— Един от начините да удържат статуквото на богатството е да женят собствената си купчина пари за друга купчина пари, нещо като семейна традиция. Когато дойдох за пръв път, той ми стисна ръката и каза: „Е, млади човече, с какво се занимава баща ви?“ И аз отвърнах: „Ами, сър, той продава коли втора ръка.“ Направо му махнах главата. „Коли втора ръка“, изръмжа. Направо го изръмжа, заклевам се, като мечка.

Кой знае защо, Катрина реши, че това е смешно.

— Както и да е — продължих. — Майката на Мери починала, когато тя била още малка. Била единственото им дете и мисълта, че последните гени в семейството ще се смесят с моите, без малко да го побърка. Постоянно я тормозеше. После ми забрани да стъпвам в къщата. Когато всичките му усилия се провалиха, нае частни детективи, които да ми попречат да се срещам с нея. Странно съвпадение, но същата вечер някой разби колата ми с чук.

— И ти какво направи?

— Ами обадих се да я откарат в гробището.

— Не си ли чувал за полицията?

— Не си ли чувала за нуждата от доказателства?

— Каза ли на Мери?

— Нямаше нужда. На следващия ден трябваше да заминем за Флорида за пролетната ваканция. Щяхме да ходим с моята кола.

— И тя какво направи?

— Нае шофьор и една голяма черна лимузина и я напълни с шампанско и вносна бира. Задържахме колата десет дни и накрая тя изпрати сметката на баща си.

Рязко отворих вратата и — опа! — познайте какво стана.

— Удряш онази кола — отбеляза Катрина.

— Права си, мамка му — казах и повторих упражнението.

Тя ме изгледа със странно изражение, очевидно се чудеше с какво отмъстително и незряло копеле се е забъркала.

Позвъних и почакахме около четирийсет секунди. Ето защо не си купувам толкова голяма къща. Ако някой почука на вратата, трябва да си приготвиш суха храна за прехода от задния салон до предното фоайе.

Вратата се отвори и ето ти го Хоумър, с онова отвратено изражение, което имат някои жени, когато видят как голяма гадна хлебарка изприпква по кухненския плот.

— Добър ден, мистър Стийл — казах. — Това е помощничката ми, мис Катрина Мазорски. Дъщеря ви ни очаква.

Той огледа дрехите на Катрина, които днес се състояха от къса пола и стара жилетка, под която носеше нещо като потниче. Само дето не повърна.

Очите му се преместиха на моя шевролет.

— Пак там ли паркира онзи ден?

— Не ви разбирам.

Той се завъртя, тръшна вратата и с маршова стъпка отиде да доведе дъщеря си. Адски забавно.

След няколко секунди вратата се отвори отново и се появи Мери, облечена с джинси и семпъл бял пуловер до средата на бедрото — като излязла от реклама в „Небрежно елегантни“ или някакво подобно издание.

— Здравей, Мери, това е помощничката ми, ами, ъъъ, Катрина Мазорски.

Пак ме връхлиташе пристъп на мозъчна парализа.

Мери и другото момиче, на което бях забравил името, си стиснаха ръцете, а после Мери се наведе напред, стисна ме за лакътя и ме целуна по бузата.

— Боже, направо си радост за очите ми. Влизайте, моля ви.

Преведе ни през някакви дълги коридори до стаята, където бяхме предишния път. Седнахме и аз забелязах как очите на Катрина се опитват да измерят температурата на отношенията ми с Мери. Но зад тези саркастична, непукистка, нахална игривост имаше искрено любопитство за неща, които изобщо не й влизаха в работата, нито пък в моята, нито пък в чиято и да е работа.

Мери се наведе на стола и огледа лицето ми.

— Шон, какво е станало с носа ти? И очите?

— Ами блъснах се в една стена — казах, което си беше самата истина.

Да, бях се блъснал в една стена — с всичка сила, — само дето някой ми беше помогнал. Но нямаше да споменавам останалата част нито на Мери, нито на съпруга й. Имах си причини, достатъчно сериозни според мен.

Тя се протегна и ме стисна за носа.

— Бързичко си вървял. Носът ти изглежда счупен.

Носът адски ме заболя, но аз съм мъж, а тя е красиво момиче, така че се усмихнах — твърде жалка гледка, защото в същото време очите ми се напълниха със сълзи.

— Така изглежда — казах. — Както и да е, вчера бяхме при мъжа ти.

— Как е той?

— Ядосан, но се чувства по-добре. Смята, че са го натопили.

Отначало не каза нищо. Изглеждаше шокирана, но това постепенно се смени от любопитство.

— Кой го е направил?

— Твърди, че не знае абсолютно нищо. Но стреля в тъмното. Повярвай ми, адвокатите постоянно се занимават с такива неща.

Особено когато имат работа с престъпници, които прекрасно знаят, че са виновни до мозъка на костите си — вежливо пропуснах да отбележа.

— Както и да е, преговорихме кариерата му. Според вестниците предателството му е започнало през осемдесет и осма-девета.

Тя клатеше глава.

— Четох статиите. Това е абсурдно. Би означавало, че е започнал няколко месеца след сватбата ни. А това е невъзможно, повярвайте ми.

— Статиите освен това твърдят, че през цялото време е имал един и същ наблюдаващ руски офицер. Затова преговорихме кариерата му, като се съсредоточихме върху контактите, които е установявал с руски граждани.

— Логично, но съм сигурна, че не сте постигнали нищо. Цялата ни работа включваше контакти с руски граждани.

Кимнах и замълчах за момент. После казах:

— Мери, той ни каза за Алекси Арбатов.

Очите й внезапно се разшириха и цялото й тяло подскочи напред.

— Господи, Шон, изобщо не е трябвало да споменава това име. Не трябва да го знаете. Какво прави Бил, по дяволите?

— Защитава се. Не се тревожи, и двамата с Катрина имаме необходимите разрешителни. Тайната ви е на сигурно място — настоях, като стратегически пропуснах да спомена малкия инцидент с касетите.

— Разрешителните ви нямат нищо общо. Да знаеш за него… това е една от най-охраняваните тайни в ЦРУ. По-малко от десет души знаят за него. Забравете това име. Моля ви.

Оставих й малко време, за да осъзнае, че белята вече е свършена, така да се каже. Очаквах да се почувства неудобно, но тази реакция минаваше всякакви граници.

— Ще трябва да положите клетва за вярност — избухна накрая.

Засмях се. Тя не се засмя.

— Шон, няма нищо смешно. Това е най-опасната тайна в историята на ЦРУ. Ще трябва да положите клетва за вярност. — Тя хвърли поглед към Катрина и настоя: — И двамата.

— Мери, няма да полагаме клетва за вярност. Ако го направим, никога повече няма да ни позволят да го споменем. Арбатов е единственият руснак, когото съпругът ти познава от толкова дълго време. Може би чрез него ще разберем какво става.

— Господи, Шон, не виждаш ли какво прави Бил? Дал ви е това име, защото е знаел колко ще изплаши управлението по този начин. Иска ми се той да се окаже невинен, но това е твърде опасно.

— Виж, аз се надявах, че ще можем да си поговорим дълго и искрено за Арбатов. Това може да се окаже важно и за теб. Вие също сте се срещали.

— Не разбираш ли? Не мога да говоря с теб за… ами по този въпрос.

— И защо?

— Защото минавам на тестове с детектора на лъжата. Подлежа на съдебно преследване. Ако спомена това име, мога да отида в затвора. А имам две малки деца. Сега разбираш ли връзката?

Изведнъж я разбрах — при това толкова ясно, че се изчервих. Подлагах я на опасност дори само със споменаването на това име. Но пък нейният съпруг сигурно също знаеше това. Защо тогава коварното копеле ме беше изпратило да говоря с Мери за Арбатов?

Онемях от объркване. Катрина бързо се намеси:

— А Бил не минава ли такива тестове?

— Не. Той е армейски офицер и е освободен от това.

Рязко се изправих и промърморих:

— Виж, трябва да тръгваме. Имаме много работа.

Казано по-грубо, беше време тромаво да напуснем сцената, за да не задълбочаваме глупавата ми грешка. Никой не ме спря. Не се изненадах. Мери вежливо ни изпрати до вратата, сложи ръка на моята и каза:

— Съжалявам, че те разочаровах, Шон. Искам да помогна. Повярвай ми. Но трябва да мисля и за децата.

— Грешката беше моя.

— Не, не беше. Външните хора нямат представа какво е да ти закачат датчиците. Познавам едно момиче, което буквално започва да трепери цяла седмица преди годишните тестове. — Тя се засмя. — Винаги ми се е искало да подслушам какво толкова е правила.

Осъзнах с благодарност, че по типичния си изискан начин се опитва да омаловажи грешката ми. Но единственото, което можеше да ме успокои в момента, беше да стисна мъжа й за гърлото.

Мери се усмихна на помощничката ми.

— Много се радвам, че се запознахме, Катрина. Наистина ми се иска да беше при други обстоятелства.

— И на мен също. Вижте, съжалявам за съпруга ви. Как се справят децата?

— Още не знаят. Опитвам се да ги предпазя от това. Отказахме се от абонаментите за вестници на баща ми и откачихме кабелната телевизия.

— И те не знаят?

— Казах им, че е заминал в командировка. Може би бъркаме, все пак ги измъкнахме от училището им, дома и приятелите в Москва. А те са само деца. Колко могат да понесат наведнъж?

После получих една повърхностна целувка по бузата и си тръгнахме.

Когато седнахме в колата, Катрина внимателно ме изгледа.

— Според теб го е направил нарочно, нали?

— Не може да не е знаел.

— Може би те е използвал, за да я провери. Може да е било тест за вярност. Може би просто е отчаян.

— Може би просто е задник — предположих, като запалих колата и бавно излязох от алеята.

Мотивите, посочени от Катрина, не ми звучаха правдоподобно. Мислех си, че Морисън просто е искал да ме изкара идиот пред Мери. В този смисъл беше успял. От лична гледна точка това ме вбесяваше. От професионална гледна точка ме плашеше. Този случай беше достатъчно труден и без устройваните от клиента ми емоционални засади, за да покаже, че е повече мъж от двама ни.

Когато се върнахме в офиса, една от помощничките на Имелда тъкмо се разписваше за получаването на огромна пратка кашони. До буса за доставки стояха трима униформени пазачи, а на вратата висеше някакъв тип със сив костюм. Или „Федеръл Експрес“ изведнъж беше засилила мерките за сигурност, или това беше първият товар от доказателствен материал, изпратен от Еди.

Приближих се до човека със сивия костюм, който ми показа значка от непозната за мен разновидност, представи се като Хърбърт някой си и студено попита:

— Къде ще съхранявате тези документи?

Огледах камарата кашони в буса и се поколебах. Офисът ми разполагаше само с два вградени сейфа, а тук имаше кашони за шест. Уверих го, че до края на деня ще поръчам още сейфове.

— Това е незадоволително — изръмжа той. — Не ми е позволено да си тръгна, преди да съм се уверил, че са взети всички предпазни мерки.

Като се има предвид, че беше изпратен от същите хора, които тази сутрин разбиха офиса ми, това беше на една боя от комичното. Посочих към един стол.

— Настанявай се.

Двамата с Катрина влязохме вътре и започнахме да отваряме кашоните. В тях имаше папки, папки и още папки. Знаех как се прави. Когато Джонсън се е обадил на Еди, за да му нареди да започне да изпраща доказателствен материал, той и армията му от помощници са се заели да тъпчат всякакви кашони с всички хартии, до които се докопат. Огромната част от документите пред нас бяха ненужни боклуци, които целяха да ни изтощят и ядосат.

Споменах ли вече, че Еди е абсолютен гадняр? След като разбра, че в моя екип сме само аз и Катрина, колкото повече време успееше да ни загуби, толкова по-добре.

За съжаление нямаше разрешение на проблема. Двамата с Катрина съвестно останахме будни до полунощ, като набързо преглеждахме папките и се опитвахме да пресеем важните от ненужните. Беше много рискована игра. Хората на Еди със сигурност водеха отчет за всичко, така че най-вероятно щяхме да влезем в съда, той да извади някакво съдбоносно доказателство, ние да изпищим: „Ей, възразяваме, ние никога не сме го виждали“, а той да се усмихне, да вдигне въпросния отчет и да каже: „Да, бе, и защо тогава тук пише, че сме ви го изпратили на двайсети ноември?“

Някой ден ще пикая на гроба на Еди, обещавам.

В полунощ предложих на Катрина да я изпратя до колата й. Човечето със сивия костюм прилежно седеше до изхода и навърташе извънредни за сметка на данъкоплатците.

Обърнах се към Катрина.

— Нали е по-готино от работата с наркомани, дилъри и проститутки?

Тя не ми обърна внимание.

— Какво ви стана на вас двамата?

— Кои двамата?

— Знаеш точно кои двамата.

Господи боже. Дали не можех просто да я застрелям и да си спестя мъките? Очевидно не, докато на вратата имаше свидетел, така че казах:

— Нямах представа. Честно. Моля те, нека да оставим този въпрос.

— Нямал си представа? Това маце е страхотно, Шон. Идеалната жена — от онзи тип, който докарва на мъжете мокри сънища. И ти си нямал представа?

Достатъчно.

— Нямах. Излизахме през последните ми три години в колежа. След като се дипломирахме, и двамата започнахме друга работа. Аз постъпих на интензивно обучение, тя също. Аз получавах задачи и тя получаваше задачи. Виждахме се за по един уикенд на два-три месеца. Когато се върнах от Панама, тя беше станала мисис Морисън.

— Ти възнамеряваше ли да се ожениш за нея?

И откъде можех да знам, че ще стане така? Мъжете не си падат по психоанализите след края на връзката. Да вземем мен например — или излизаш с момичето, или не. Когато един от двамата спомене думата „сватба“, другият има само два възможни отговора: „Добре, и без това нямам друга работа“ или „Бих предпочел/а клизма със сярна киселина“. После или се замъквате до олтара, или продължавате да търсите следващата възможност, без продължителни и катастрофални паузи междувременно.

— Може би — признах.

За щастие вече бяхме стигнали до колата на Катрина — раздрънкана таратайка „Нисан Сентра“, която сигурно е била на 300 000 километра още когато я е купила. Отворих й вратата и тя нямаше какво да прави, освен да влезе вътре. Проследих я с поглед по улицата.

Какво ли си мислеше за цялата история? Сигурно, че съм идиот, който е чакал прекалено дълго. Или пък че съм един от онези заклети ергени, които се страхуват да не изгубят монопола върху големия телевизор, собствения си член и чековата си книжка. Честно казано, имаше нещо такова.

Но не беше и толкова просто. За Мери винаги съм се питал…